Патрик Андерсън
Всички удоволствия (7)

7.

Стиснах телефонната слушалка и се опитах да сдържа гневния си вик.

— Какво имаш предвид с това „тя е тук до мен“?!

— Взех я от автогарата преди час. Татко, тя трябваше да отиде някъде. Онези гангстери я издирват в Ню Йорк.

Кръвта замръзна във вените ми. За Пени това може би беше нещо като шега, но аз бях видял снимките на убитите.

— Идвам при вас. Не й позволявай да излиза или да се обажда на когото и да било. Просто останете там. Разбра ли ме?

— Разбира се, татко.

Взех самолета по обяд и се зачетох в „Таймс“, където ме очакваше поредната изненада. Халид Ясин, описан в първия материал като бизнесмен, сега беше обявен за „старши офицер в саудитското разузнаване“. Другите двама бяха „тайни агенти“, а Ахмад се оказа племенник на Халид.

Положението се влошаваше. Не бях много наясно с положението в Близкия изток, но бе очевидно, че ако саудитски разузнавач е убит в апартамента на нюйоркска сводница, кашата е пълна. На всяка цена трябваше да измъкна Бони далеч от фронтовата линия.

Това вече не беше просто дребен епизод от живота на платените мацки. Бони може би имаше информация и за други убийства. Какво можех да предприема — да заведа Бони при баща й и тя да му разкаже истината. После Хари и адвокатът му щяха да се оправят с полицията. Може би връзката на момичето със сегашната й среда щеше да бъде потулена. В крайна сметка тя беше разбутала въглените. Но независимо от това какво щеше да се случи, сметките трябваше да са чисти. Ситуацията напомняше за класическата максима на политиците — когато всички други варианти пропаднат, кажи истината.

Взех колата си от вашингтонското летище и подкарах към Шарлътсвил. Пътуването ми отне пет часа. Беше ясен есенен следобед. Мислех да заведа момичетата на вечеря, а после да поговоря насаме с Бони и да я убедя да разкаже всичко на баща си. Предполагах, че тя самата вече е склонна да се помири с родителите си и да изтърпи нужната болка. Това бе единственият изход.

Докато пресичах двора към общежитието, усетих, че нещо не е наред. Доста любопитни лица висяха по прозорците, а от стаите, вместо обичайната порция силен рок, се носеше тревожна тишина.

Пред входа млад полицай ме запита кого търся. Преди тук никога не е имало полицай. Казах му за дъщеря си и му показах личната си карта.

— Това е бащата на Малой — викна той на един сержант във фоайето.

Краката ми се подкосиха. Бил съм полицейски репортер и разпознах подозрителната тишина наоколо. Винаги ставаше така след някое престъпление. Но какво можеше да се е случило за тези няколко часа?

Съквартирантката на Пени изскочи отнякъде и се хвърли в обятията ми.

— Господи, мистър Малой!

— Какво се е случило, Мередит?

Тя ме хвана за ръката и ме поведе към тяхната стая. От другите врати надничаха бледи и тихи младежки лица. Влязохме в стаята. Веднага си личеше, че тук живее Пени — разхвърляни книги, плочи, дрехи, празни бутилки и цигарени кутии. В единия ъгъл видях плюшеното мече, което й бях подарил за петия й рожден ден. И досега трудно заспиваше без него — моята малко цинична и всичко знаеща дъщеря.

Погледнах към Мередит. Беше елегантно момиче и изглеждаше по-възрастна за годините си. Ръцете й трепереха.

— Къде е тя?

— В поликлиниката. Онези мъже… те се втурнаха тук, търсеха Бони. Те… те удариха Пени.

— Къде е Бони?

— Не знам.

— А мъжете?

— По-добре елате в поликлиниката.

Взех мечето и тръгнах след нея.

 

 

Пени седеше в леглото и даваше указания на сестрата. Прегърна ме, взе мечето си и неочаквано се разплака, после замълча. След като Мередит и сестрата излязоха, придърпах един стол, хванах ръката й и попитах:

— Добре, скъпа, кажи ми какво се случи.

Тя седеше облегната на две-три възглавници, а тъмнорусата й коса беше разпиляна по раменете й.

— Онези двамата са влезли в общежитието. На никого не му е направило впечатление, знаеш как е тук. Почукаха на вратата и казаха „Пени?“. Аз отвърнах „Влизайте, отворено е“, те влязоха, а единият носеше пистолет. Преди дори да успея да извикам, този същият ме хвана и попита „Къде е тя?“. „Коя?“, попитах аз и той ме прасна доста силно. Не си поплюваше. Другият хвана Мередит, може би мислеше, че тя е Бони, а първият пак ме удари. Аз май го ритнах. Нямам представа как щеше да завърши всичко, ако вратата не се отвори и не цъфна самата Бони. Беше излязла за цигари. Не разбрах дали ги позна, но всичко й стана ясно. Затича се по коридора, а те се втурнаха след нея. Аз обаче успях да спъна този, който ме удари. Мисля, че тя избяга.

— Мислиш?

— На първия етаж има отворен прозорец. До земята е около три метра. Сигурно е скочила, изтичала е до паркинга и е потеглила нанякъде. Липсва едно беемве.

— А онези?

— Направо се изпариха.

— Как изглеждаха?

Пени се намръщи.

— Всичко стана толкова бързо. А и носеха шапки. Млади момчета. Мургави. Единият имаше белег на носа. Може би мексиканци или…

— Защо мексиканци?

— Когато си говореха помежду си, звучеше като испански. Въпросът е обаче, че имахме късмет. Ако Бони беше в стаята, щеше да е ужасно. Щяха да получат това, за което бяха дошли.

— Какво имаш предвид? Че са дошли за нея?

— Не, не, касетата. Тя я държеше в джоба си.

— Каква касета? По-бавно, моля те. За какво става дума?

Пени посегна към чашата с вода и глътна два аспирина.

— Касетата, която арабите дали на Бони в нощта на убийството. — Тя въздъхна. — За бога, татко, ти нищо ли не знаеш?

 

 

Ето какво разказала Бони за убийството.

Идеята била Ахмад, младият арабски принц, да изненада чичо си Халид с парти по случай пристигането му в Ню Йорк. Очаквали четирима или петима араби и Моника искала най-добрите й момичета да са там, за да ги забавляват. Ахмад споменал, че чичо му обича млади момичета и можел да вземе някои от тях в Палм Бийч, щом свършел работата си във Вашингтон и Ню Йорк.

Такъв бил планът, но когато Бони пристигнала към девет, нещата не стояли добре. Някои от момичетата не се появили, а и останалите араби закъснявали. Нещо повече, Халид бил нервен и опитите на Моника да го предразположи, увиснали. Бодигардовете му седели като истукани. Имало и две други момичета, но никой не им обръщал внимание.

Все пак Моника успяла да напои Халид с шампанско и го поканила на обиколка из апартамента. Той живнал и казал на Ахмад и Бони да го придружат. Качили се по стълбата, разгледали спалнята и игралната зала и спрели до голямото, кръгло, въртящо се легло.

Халид имал замъци в Испания, вили в Швейцария, къщи в Бевърли Хилс, блокове на „Парк авеню“ и поне седемдесет и седем ролс-ройса (ако се вярва на слуховете), но никога преди не бил виждал въртящо се легло. Седели, пийвали и си говорели (както казвала Моника — „въртим се и грешим“). Халид се отпуснал.

— Много е трудно — признал той. — Тук съм по сериозен бизнес.

Независимо от това, показал голям интерес и към прелестите на Моника, но в този момент от външната врата се чул звън.

— Сигурно е румсървисът — предположила тя.

Скочила да отвори, но Халид я хванал за ръката.

— Ахмад ще се погрижи — усмихнал се той и племенникът му послушно тръгнал надолу по стълбите.

Халид и Моника удвоили ласките и Бони предложила да ги остави, но той настоял да остане. Може би имал мераци и към двете, което не било новост в това легло. Тогава чули вик отдолу.

Халид се втурнал към вратата, после я затворил отвътре, блед като платно.

— Какво има? — полюбопитствала Моника.

— Враговете ми — отвърнал той.

Моника се надигнала да спре новодошлите — нямало да позволи на никого да развали нейния купон, а Халид се обърнал към Бони. Извадил една аудиокасета от джоба си и й я подал.

— Скрий я — казал. — И ти самата се скрий. Занеси я в моето посолство и те ще ти платят добре.

Чули стъпки в коридора. Халид се опитал да се барикадира зад вратата, а Бони се втурнала в будоара на Моника. Там имало килер, пълен със скъпи дрехи, нощници и бельо. Моника веднъж й показала, че зад стеничката на килера се намира скривалище, не по-голямо от телефонна кабина. Първоначалната й идея била да постави там камера, която да запечатва ценни спомени от креватните забави, но не го направила и използвала помещението за склад на бижута и наркотици.

Бони се вмъкнала там и седнала в тъмното, стискайки касетата. Чула как нападателите проникнали в стаята и как Халид крещял, докато го измъквали навън. Няколко минути била обгърната от ужасяваща тишина. Страхувала се, че нападателите ще я открият, и когато се разнесли първите изстрели, решила, че трябва да се изпарява, независимо от риска.

Изпълзяла от скривалището си и тихо се спуснала по коридора, хванала асансьора на полуетажа и слязла до мазето. Последното, което чула, били виковете на Халид за милост. В мазето обаче изходът бил заключен и тъй като била сигурна, че убийците наблюдават фоайето отпред, се обадила на Бъз да й отключи задната врата.

Взела метрото до „Уест сайд“ и хванала първия автобус за Вашингтон. По пътя страхът й се засилвал и слязла във Филаделфия. Прекарала остатъка от уикенда скрита в един евтин хотел. Най-сетне се решила да потърси помощ от Пени — нямало по-добро скривалище за едно осемнайсетгодишно момиче от някой голям университет — и хванала автобус за Шарлътсвил. После, кой знае как, се оказало, че и това скривалище не е надеждно.

 

 

— Как са я намерили, татко?

Часът минаваше десет, сестрата вече се бе примирила с присъствието ми.

— Някой им е казал, че сте приятелки. А може и да са подслушвали телефоните. Тя ти се обаждаше доста често, нали? Решили са, че е напуснала града, и са проверили приятелите й извън Ню Йорк.

— Толкова ли е лесно да се подслушват телефоните?

— Зависи кой го прави.

— Господи! Сякаш говориш за мафията.

Погледнах я мълчаливо. Дали наистина беше права?

— Бедната Бони, тя никога няма да спре да бяга. Въобразила си е, че никъде не е в безопасност.

— И може би е права.

— Татко, кои са те?

— Нямам представа. Халид е разузнавач. Мнозина биха желали да го очистят или да се доберат до тайните му. Бони взе ли касетата със себе си?

— Така мисля.

— Пени, ти чу ли това проклето нещо?

— Не, тъкмо щяхме да я прослушваме и те се появиха.

Денят бе дълъг, имах нужда от сън.

— Ще потърся къде да отседна — казах аз.

— Няма да ме оставиш тук сама — проплака Пени. — Ще проверим дали не можем и двамата да спим в стаята ми.

— А Мередит?

— Тя отиде при гаджето си. Да не мислиш, че би искала да спи сама?

— Утре, като си тръгна, искам с Мередит да смените стаята си.

— О, татко, това ще отнеме цяла вечност — запротестира Пени. — Но ако е необходимо…