Лорън Донър
Джъстис (8)

Глава 8

Името на доктора да се уточни.

Джеси беше нервна, когато слезе от таксито и метна на рамо чантата си за фитнес. Гледката на протестиращите, които крачеха в близост до портата моментално я разгневи. Нямат ли си собствен живот? Нещо по-добро за вършене, отколкото да тормозят куп хора, които нищо не са им направили? Тя спря до прозореца на водача и му подаде три двайсетачки.

— Задръж рестото.

— Благодаря. — Шофьорът обърна на заден и си тръгна.

Докато се отправяше към портите, Джеси изучаваше мъжете и жените. Хоумленд беше основна база на Новите видове. Освен нея, бяха закупили огромна гориста местност, която бяха нарекли Резервата. Беше идвала тук и преди, но никога не й се бе налагало да минава през входните врати. Беше идвала с хеликоптера, за да остави новоосвободените жени и незабавно излиташе, без да напуска площадката за кацане. Сега щеше да живее и работи вътре в Хоумленд. Носеха се слухове, че Джъстис пребивава тук постоянно, а това означаваше, че най-вероятно ще го вижда понякога.

— Какво правиш тук? — Това беше мъж, около четирийсетте, който излезе от редиците на демонстрантите, и носеше плакат с надпис „Мерзости няма да бъдат толерирани, Възлюби Господа.“

Младата жена спря, вдигна глава и го огледа критично.

— Ти какво правиш тук?

Той се намръщи.

— Аз използвам моето право, като американец, да изкажа собственото си мнение.

Тя сви рамене.

— Аз пък съм тук, защото моят американски задник иска така. — Джеси направи още три крачки, преди идиотът да се размърда и с един скок да препречи пътя й. Тя се закова, тялото й се напрегна. Бе оценила мъжа като потенциална заплаха. Той беше с около тринайсетина сантиметра по-висок от нея и с биреното си коремче и слабите си ръце съвсем не бе в добра форма. С присвити очи, непознатият се бе втренчил в чантата й.

— Тук ли ще останеш?

— Много си умен. Да. Затова си нося сака.

Онзи се намръщи и я фиксира още по-ядосано.

— Не можеш да влезеш там. Това е свърталище на злото. — Джеси се изсмя високо. Реакцията й накара мъжа да побеснее. — Не ми ли вярваш? Словото Господне е на моя страна. Той ми каза да дойда тук и нека те да знаят, че не са добре дошли в Америка. Ние сме боголюбива държава.

Джеси обичаше типове като този — правеха я много щастлива, и тя се засмя.

— Леле! Бог ти говори?! Това е страхотно! Можеш ли да му предадеш, че искам световен мир и Елвис обратно? Мечтая си да го запозная с някоя готина метъл банда. Биха могли заедно да направят няколко жестоки парчета.

Мъжът я зяпна, но после затвори уста. Очите му се окръглиха, а лицето му почервеня.

— Ти ми се присмиваш?! Подиграваш се на Бог?!

— Не. Никога не бих се гаврила с Бог. Това, на което се подигравам, е, че ти си идиот, а не го осъзнаваш. Вместо да си губиш времето тук, по-добре оправяй собствения си живот. Чудя се, какво ще каже Господ по въпроса, задето съдиш другите? Спомняш ли си това? Аз да, от уроците по религия. Никога не съм виждала стикер, на който пише: „Исус или Бог те обича, само ако…“ останалото си го допълни. Вземи живота си в ръце и осъзнай, че ако Бог наистина ти говореше, той щеше да ти каже да вършиш по-добри неща, отколкото да си губиш времето, като досаждаш на добрите хора. Господ е любов и приемане, не глупост и омраза. — Тя погледна плаката, който той държеше, после вниманието й се върна обратно към мъжа. — Нуждаеш се от няколко урока допълнително, тъй като изглежда не знаеш, че вместо запетая, там трябва да е точка. Освен това, можеш да научиш и какво е състрадание. Знам, че е хубаво да се правят разходки навън, да се диша чист въздух, но го прави в парка, не тормози добрите хора, които се опитват да подредят живота си. И ти трябва да опиташ някой път. Може да те направи достоен човек. Иначе това, което вършиш в момента, е скапана работа. — Джеси заобиколи непознатия. Той беше шокиран, щеше да се пръсне от яд.

Младата жена забеляза двама мъже от Новите видове, които стояха на страж зад портата. Явно бяха чули всяка нейна дума. Тя държеше ръцете си така, че те да могат да ги виждат и се стараеше да изглежда безобидна, докато приближаваше към тях. Пазачите, които бяха тежковъоръжени, не помръднаха от местата си от другата страна на входната врата.

— Здравейте! Казвам се Джеси Дюпре. Ще бръкна много бавно в предния си джоб да извадя шофьорската си книжка. — Единият кимна в знак, че й разрешава. Тя извади свидетелството си за правоуправление и го подаде през решетките. — Рано тази сутрин Джъстис Норт е говорил със сенатор Джейкъб Хилс и ми е предложил работа в Хоумленд. Нямам точно определено време кога да дойда. Така че, ето ме тук.

Мъжът й върна книжката. Той се поколеба преди да посегне към нещо на стената, което бе извън полезрението й. После извади някаква папка и прокара пръст по листа в нея.

— Пусни я да влезе. Има я в списъка.

Другият пазач отключи портата. Джеси влезе, спря и огледа ключалката на вратата зад себе си. Първият охранител й се усмихна учтиво и й направи знак да го последва. Джеси размаха пръсти за сбогом към протестиращите, преди да изчезне от погледа им. Стените, ограждащи Хоумленд, бяха високи девет метра и имаха вътрешни стъпала, които извеждаха горе, където патрулираха много офицери от Видовете.

— Длъжни сме да проверим чантата ви, това е стандартна процедура. Всеки трябва да бъде претърсен. Налага се да ви опипаме и от кръста надолу. Извинявам се, но това е необходимо поради сериозни заплахи срещу НСО. Мога да се обадя за жена-офицер, която да ви претърси, ако ви е неприятно моето докосване. Тя ще бъде тук след десет минути. Имаме на разположение достатъчно бутилирана вода и газирани напитки, така че можете спокойно да изчакате. Но трябва да проверим чантата ви сега. Длъжни сме да се убедим, че в нея няма оръжие или експлозиви.

— Разбирам. Аз обикновено нося пистолет, имам разрешително, но сега не го взех със себе си. Знаех, че тук не е позволено, затова го оставих при моя екип.

— Какъв екип? — Мъжът примигна.

— До тази сутрин работех със специалната група към НСО за спасяване на жени-подаръци.

— Не знаех, че там работят жени. — Той се усмихна.

— Бях само аз. — Тя се обърна с лице към стената и разкрачи крака. — Хайде, претърсете ме.

Пазачът беше изпълнителен и не искаше да предизвиква Джеси. Той прокара ръце по гърдите й, без да спира върху тях и без да ги притиска и опипва. Наведе се и проследи с длани краката й, от глезените до ханша. Използва опакото на ръката си, за да се увери, че тя не носи пистолет в бикините. Изправи се и отстъпи назад. Джеси се обърна и вдигна поглед към лицето му.

— Благодаря. Уведомихме в офиса за вашето пристигане. Оттам ще изпратят джип за вас, госпожице Дюпре.

— Просто Джеси. Благодаря.

Мъжът й се усмихна.

— Аз съм Флейм, а партньорът ми, дето сърдито гледа протестиращите, е Слаш. Благодаря за удоволствието, което ни достави с думите, които каза на онзи човек там. Той обича да ни се подиграва.

— Удоволствието е мое. Когато започне отново да ви дразни, просто скандирайте насреща му „Елвис“, и се обзалагам, че той ще млъкне. — Тя му намигна. — Това е най-добрият начин да се справите с тях. Тази дума напълно ще го вбеси, той ще знае, че е обида, но останалите няма да разберат.

Флейм се изсмя.

— Ще го запомня и ще го предам на другите.

— Смятам, че така е честно да му го върнете. Сигурна съм, че трябва да се примирявате с адски много неща. Може ли да ти задам един личен въпрос?

— Естествено. — Той сви рамене.

— Защо избра да се казваш Флейм? Разбирам косата ти да беше яркочервена, но тя е светлочервена.

— Обичам да наблюдавам как гори огънят. — Усмихна се. — Често прекарвам нощите като седя вън пред огнището. Миризмата на горящо дърво е приятна, а пламъците са красиви и толкова живи.

— Винаги съм искала да задам този въпрос. Късметлия си, че си имал възможността сам да избереш името си. Аз бях принудена да се примиря с Джесика Марли Дюпре. — Тя поклати глава. — Моите родители ме убеждаваха, че е хубаво. Мисля, че са пушили наркотици, докато са римували двете ми имена. — Флейм се разсмя. — Ето защо настоявам да ми викат само Джеси. Когато чуя някой да ме нарича с пълното име, ми призлява. Звучи, сякаш трябва да пея стари кънтри песни или нещо такова. Така че, името е от значение.

— Удоволствие е човек да те има около себе си. — Засмя се отново мъжът. — Родителите ти са свършили добра работа.

— Благодаря.

— Наистина ли ще работиш при нас?

— Да. Не знам какво точно ще правя. Тази сутрин ме изритаха от екипа и ме изпратиха тук.

Усмивката му помръкна.

— Искаш да кажеш, че са те уволнили? Защо са те отстранили от групата?

— Бях простреляна. Просто драскотина, наистина. Също така убих и трима тъпанари, но те си го заслужаваха. Това е дълга история. Беше добра стрелба. Но моят баща е сенатор Джейкъб Хилс. Като научи и полудя от притеснение. Уволни ме, за да е сигурен, че повече няма да съм в опасност, или да попадам в ситуация, в която може да се наложи да убивам задници. — Усмихна се, за да смекчи думите си. — Предполагам, е решил, че тук ще е по-безопасно. — Тя огледа високите стени и тежковъоръжените офицери, които патрулираха горе. — Забелязвам, че това място е доста сигурно.

Флейм се засмя.

— Къде те простреляха?

Джеси се обърна с гръб към него и повдигна косата си. Раздели я на път, за да покаже обръснатата площ — около пет сантиметра дълга и два и половина широка — покрита с марля.

— Просто една драскотина. Куршумът е отнесъл малко от кожата на главата, но… — Пусна косата си и се обърна отново към мъжа. — Не забравяй винаги да носиш бронежилетка по време на дежурство. — Погледна към неговата. — Моята пое два куршума от снайпер в гърба. — Тя посочи към жилетката му. — Вършат работа. Всичко, което имам е няколко натъртвания.

— Невероятно! Имаш ли приятели тук? Покрай дейността ти в спец групата, трябва да си завързала някои познанства.

— Не. Срещала съм се с няколко души, но с никой от тях не съм прекарала много време. — Освен Джъстис. Но не го спомена на глас.

— Защо не ми се обадиш, когато се настаниш? Имаме си бар. Ще се радвам да те черпя една бира и да те запозная с всички. Мисля, че ще спечелиш куп приятели. Много си забавна.

— Става. Хубаво е човек да има повече приятели.

— Имаме телефонен указател. Номерът ми е вътре. Търси Флейм, нямам фамилно име. Все още не ми се е налагало да избирам такова.

Джип, управляван от жена от Новите видове, приближи към портата. Тя беше едра, явно експериментален прототип, а не подарък. Джеси нямаше много опит с подобни жени, освен с една, когато бе прекарала известно време в Резервата. Тя много харесваше Брийз.

— Това е твоят шофьор. Вярвам, че ще живееш и работиш тук с радост, Джеси. За мен беше истинско удоволствие да се запознаем. Надявам се скоро да те черпя една бира. Обади ми се. — Флейм й помаха с ръка за довиждане.

— За мен също беше удоволствие да се запознаем. Ще се обадя да пийнем по бира. — И тя му помаха с ръка, взе си сака и тръгна към джипа.

Едрата жена се намръщи.

— Хей, човек, трябва да дойдеш с мен.

— Здравей! Аз съм Джеси. Ти ли си моят шофьор?

— Да. — Тя нямаше щастлив вид. — Аз съм Миднайт. Заповядай, качи се.

Джеси хвърли чантата си на задната седалка и се настани на предната, до водача. Не откри предпазен колан. На територията на Новите видове, те не бяха задължителни. Също така тук нямаше натоварен трафик или проблеми с превишената скорост. По тротоарите Джеси забеляза паркирани предимно голф колички. Жената направи обратен завой и погледна към пасажерката си, очевидно не бе щастлива, че е назначена да я вози навсякъде.

— Не харесваш хората като цяло или специално мен? — Джеси запази усмивката си.

— Нямам намерение да бъда груба. — Миднайт погледна своята спътничка по-меко. — Не съм свикнала да се занимавам с вашия вид, а и преживяванията ми с човеците не са били приятни.

— Разбирам. Е, аз по принцип съм си умница, обаче винаги съм мила към хората, освен ако те са се отнесли още от първия миг зле към мен. Не мисля, че се държиш грубо. Просто ми се иска да ми дадеш шанс, преди да решиш, че не ме харесваш. Нямам никакви предубеждения към теб.

— Ясно.

През целия си живот, Джеси трябваше да се учи как да разчупва леда. Като дъщеря на публична личност се налагаше да се справя с много непознати хора в различни ситуации. Можеше да бъде по-открита и пряма с Новите видове, отколкото с човеците и това й харесваше. С тях не можеха да се играят игрички, нито лесно да се излъжат. Те бяха много откровени.

— Значи, ти си тази, която ще ми каже къде и какво да правя, къде ще спя и кога да започна? Нищо не ми е ясно, освен че имам работа и ще живея тук.

Миднайт погледна със сините си очи към Джеси.

— Аз трябва да те взема и да те откарам до една от къщичките. Казаха ми да ти покажа дома ти, да те изчакам, докато се приготвиш и след това да те отведа до медицинския център. Нищо друго не знам.

Тези хора трябва да си подобрят програмата за информация на работните места, реши Джеси.

— Достатъчно честно. Ще трябва да живея с някой, или ще си имам моя собствена стая?

— Ще получиш твоя собствена къщичка. Ние не споделяме жизнено пространство, освен ако не живеем в женското общежитие, но там си имаме наши собствени апартаменти. Съвместно използваме единствено общите помещения. Така е само за Новите видове. За гостуващите човеци са определени вили. Те представляват къщи, разположени в обезопасени места, изцяло изолирани от населената част на Хоумленд.

Джеси се умълча, за да може да асимилира тази информация. Изолирани зони, откъснати от общото население, й прозвуча доста мрачно. Миднайт не беше приказлива и тишината, установила се между тях, изглежда изобщо не я притесняваше. Джеси огледа през прозореца заобикалящата я среда.

Доста от сградите нямаха наименования, но имаха изписани букви, по които ги идентифицираха. Осъзна, че изобщо никъде нямаше номера, но пренебрегна този факт. Зданията останаха зад тях и те продължиха през голям парк. Имаше много дървета и езеро, явно изкуствено.

— Много е красиво.

Миднайт погледна към водата.

— В Резервата ми харесва повече. Там има много по-голямо езеро от това. Преди един месец бях там за четири седмици и искам да се върна отново.

— Какво ще правиш там? Нещо по-различно от това да разкарваш насам-натам новите служители? — Джеси искаше да се пошегува.

— Слейд — той ръководи Резервата — поиска помощ от нас жените, по време на строителството. Охраната трябваше да се подсили, затова двадесет от нас отидоха. След като всичко свърши, ни върнаха обратно. Но ни липсва. Тук е хубаво, но в Резервата е още по-добре. Сега пробваме да ходим на смени, така че ще отида за един месец, но след това приключваме. Тази система работи добре, така ние жените сме разпределени поравно в двете територии.

— Толкова ли е важно да сте разделени поравно?

Миднайт се поколеба.

— Ние сме много по-малко от мъжете, затова ни пазят. Ако се случи нещо лошо в едно от двете места, искат да са сигурни, че няма да бъдем убити всички. — Тя замълча. — През цялото време получаваме заплахи от вашия вид — преследват ни като животни, искат да ни взривят. Това кара мъжете ни да се притесняват за нас и затова ни разпределят поравно.

— Разбирам. Човешките същества могат да бъдат много гадни, нали?

Миднайт я погледна изненадано.

— Знам колко погрешно разсъждават моите хора. — Джеси сви рамене. — Някои са добри, други заслужават куршум в главата.

Жената от Новите видове опита да скрие усмивката си, като обърна глава напред, за да следи пътя.

— Освен това сме необходими тук, защото Джъстис и Съветът решиха, че трябва да се грижим за всички наши хора. Някои от жените ни пристигнаха скоро в Хоумленд и имат нужда от по-силни жени, които да се грижат за тях.

Джеси се размърда на мястото си.

— Имаш предвид жените-подаръци?

Миднайт се намръщи и стрелна спътничката си с предпазлив поглед.

— Какво знаеш за тях?

— Всъщност, дяволски много. До тази сутрин бях част от групата, която ги спасява и им помага да се върнат при народа си.

Шофьорката рязко наби спирачки. Джеси почти се блъсна в таблото. Жената с цяло тяло се обърна в седалката и застана с лице към пътничката си, оглеждайки косата й.

— Това си ти! Ти си Джеси! — Усмивка озари лицето на Миднайт. — Тайни и Халфпринт говорят за теб през цялото време! Всички го правят, но тези двете най-много.

Джеси се отдръпна от предното стъкло и се намести отново в седалката.

— Тайни и Халфпринт са тук? Наистина ли? Какво се е случило с убежището, където щяха да живеят?

— О, не ги изпратихме там. Стана твърде опасно. Не желаем онези добри човешки жени или нашите да пострадат. Те получаваха смъртни заплахи заради укриване на Нови видове. — Миднайт все още се усмихваше. — Почакай, само да им кажа, че си тук! Те се прекланят пред теб. Всеки път, когато се чувстват уплашени и изпаднат в паника, си мислят за теб. Ти си дребна като тях, но те казаха, че си безпощадна. — Тя погледна към спътничката си и усмивката й стана по-широка. — Нямаш вид на толкова свирепа. Изглеждаш дребна и крехка.

— По-силна и по-жестока съм, отколкото изглеждам. — Джеси се засмя.

Миднайт сякаш не бе убедена в това.

— Сега ще те закарам до къщата ти и след това до медицинския център. После ще кажа на жените, които си спасила, че си тук. Те може да ти опекат нещо. Учат се да готвят и са горди със своите умения. — Миднайт вдигна крак от спирачката и даде газ. — Не наранявай чувствата им. — Думите й прозвучаха заплашително.

Джеси се облегна назад в седалката.

— Дори не съм си го и помислила. Обичам сладкиши и бих искала да опитам техните.

Около две дузини наистина симпатични къщички бяха разположени от другата страна на езерото, боядисани в най-различни цветове. Джеси се надяваше да получи една от тях. Те бяха много по-големи, отколкото си бе представяла, когато чу да ги наричат вили. Постройките, които виждаше, бяха с площ около сто и четиридесет квадрата. В действителност не приличаха много на такива, младата жена вдигна рамене, но разстоянието до тях бе твърде голямо. Когато минаха покрай портата, водеща към тях, Миднайт не намали скоростта.

— Това не бяха ли виличките? — Джеси изви глава и се загледа след тях.

— Казаха ми да те закарам до другите къщи.

— Още ли има?

— Това тук е човешката зона — за хората, които работят или посещават Хоумленд. Ти си определена за зоната на Новите видове.

Джеси се обърна към Миднайт и я погледна намръщено.

— Зоната на Новите видове? Само Нови видове ли живеят там?

— Да. Не знам защо. Попитах, но ми наредиха да го направя. И аз го правя.

Стигнаха до друг комплекс с контролиран достъп. В една барака стоеше охрана — офицер от Видовете, облечен в черна униформа. Шофьорката наби спирачки.

— Това ли е човешката жена? — Мъжът се вгледа с любопитство в Джеси.

— Да — потвърди Миднайт. — Тя е.

— Добре дошла. — Пазачът се усмихна. — Вашият дом е приготвен, госпожице Дюпре. Казаха ми да ви съобщя, че ако имате нужда от нещо, само трябва да ме уведомите. Ако не съм тук, тогава на онзи, който е дежурен. Винаги има един от нас на портала. Просто натиснете бутона от вътрешната страна на входната врата на къщата ви, за да се свържете с нас. Той е ясно обозначен. Неговият сигнал ще ни извести, че имате нужда от помощ. — Погледът му се обърна към Миднайт. — Къщата й е на самия връх на хълма. — И той посочи нататък. — Онази розовата до тъмносинята.

— Благодаря. — Джеси се усмихна насила. Защо са ме настанили тук?

Офицерът натисна някакъв бутон и вратите се отвориха широко. Миднайт продължи към крайната цел. Джеси разглеждаше вилите, покрай които минаваха. Бяха подобни на онези, определени за живеене на човешките същества, които вече бе видяла. Тези също бяха много симпатични, по-ново строителство, и изглеждаха по-големи по площ, отколкото на хората. Комплексът бе построен на хълма с изглед към вътрешността на Хоумленд.

Миднайт подкара по улицата нагоре към върха, където далеч от всички други жилища, бе разположена изключително голяма тъмносиня къща. До нея се кипреше една по-малка розова. От двете страни на всяка от тях имаше обширни дворове, които ги отделяха от останалите домове на улицата.

— Ето я. — Посочи Миднайт. — Доста е голяма за сам човек.

— Да. — Джеси бе изумена. — Очаквах просто една стая.

Водачката паркира на алеята и изскочи от джипа. Джеси слезе от автомобила много по-бавно. Тя взе сака си от задната седалка и последва Миднайт до входа. Ключът беше оставен в ключалката. Придружителката й го извади и й го подаде.

— Твой е. — Миднайт бутна вратата и я разтвори широко.

Джеси влезе вътре. Холът беше огромен, напълно обзаведен, със сивокаменна камина. Помещението бе очарователно и тя веднага го хареса. Пусна чантата и се обърна към придружителката си.

— Да отидем в медицинския център.

— Няма ли да разгледаш?

— Не. Ще го направя по-късно. Умирам да разбера какво ще работя.

Миднайт премигна.

— Добре.

Джеси заключи, прибра ключа и я последва до джипа.

На портата, пазачът ги спря силно намръщен.

— Нещо не е наред ли?

— Тя каза, че ще разгледа по-късно. — Шофьорката сви рамене. — Сега иска да отиде на работа.

Мъжът посегна и набра някакъв код, за да отвори електронната врата.

— Приятен ден.

Медицинският център се намираше в близост до входната порта на Хоумленд. Представляваше едноетажна сграда със стъклена фасада. Наоколо изглеждаше пусто, когато Миднайт паркира до тротоара. Освен тях двете, на улицата нямаше никой друг. Джеси слезе от автомобила.

— Това е мястото, където трябва да те оставя. — Жената й кимна. — Приятна работа, каквато и да е тя.

— Благодаря ти. — Джеси се поколеба. — Как да се прибера по-късно?

— Не знам. — Жената Нов вид сви рамене. — Никой не ми каза да те взема обратно. — Махна с ръка за довиждане и потегли.

Джеси пъхна ръце в задните джобове на дънките си и проследи своята придружителка, докато изчезна с джипа зад ъгъла. След това въздъхна. Досега денят й бе един от най-странните. Обърна се, огледа медицинския център, и отвори стъклените му врати.

Вътре, срещу прозореца, бяха наредени столове и един дълъг плот, зад който имаше няколко маси за прегледи. Те стояха просто така на открито, за да се вижда от всеки — Джеси повдигна вежди. Огледа помещението, но не забеляза никого. От другата страна на дългия плот съгледа врати и няколко коридора.

— Алооо! — Тя не извика съвсем силно, но знаеше, че все някой ще я чуе.

— Идвам! — обади се мъж от коридора. Той приближи и се взря в нея. — Вие трябва да сте госпожица Дюпре. Аз съм Пол, санитарят. Доктор Тед Трейдмонд е там отзад, с Бюти. Много се радваме, че сте тук. Не ни харесва да я държим упоена, но тя беше прекалено травмирана от миналата нощ. Искаме като я събудим, най-напред да съзре вас. Смятаме, че когато ви види до себе си, това ще я успокои. Тази сутрин, след като премина въздействието на приспивателното и тя се събуди, не спря да крещи. Затова се наложи да я упоим отново.

— Ще направя каквото мога. — Джеси заобиколи плота.

— Благодаря ви. Бяхме облекчени, когато научихме, че ще дойдете. Триша, ъъъ, доктор Норбит е на почивка и няма възможност да се върне, за да помогне. Мислихме, че една жена ще свърши тази работа по-добре. Обмисляхме идеята да доведем други женски Нови видове, да седят до нея, но не искахме да я шокираме повече. Голяма част от тях са прекалено млади, за да имат някакви спомени от живота в лабораториите и когато видят себеподобни направо откачат. Някои дори не знаят, че изглеждат по-различно от нас. Досега са познавали само човешки същества, така че виждайки Видовете се плашат до смърт.

— Никога не съм се замисляла върху това. — Джеси премигна. — Досега не съм спасявала жена, която да е имала огледало, независимо в какъв затвор е била държана.

— Да. Това е процес на обучение. Ще се радвам, когато Триша се върне. Сега имат нужда от нея в Резервата, за няколко месеца.

Пол я поведе по коридора. Последното легло, в ъгъла, беше на Бюти. Джеси огледа по-възрастния белокос мъж с очила, който седеше на един стол с лаптоп в скута си. Той й се усмихна.

— Вие трябва да сте госпожица Дюпре. Благодаря ви, че дойдохте. Бях информиран за онова, което се е случило миналата нощ. — Усмивката му изчезна. — Замаяна ли сте? Чувствате ли гадене? Главоболие?

— Добре съм. — Вниманието на Джеси се насочи към Бюти.

Тя забеляза, че бяха изкъпали крехката жена. Косата й сега беше красива — кафява и лъскава — и се стелеше до раменете й. Бюти изглеждаше спокойна в съня си. Завивките този път бяха чисти, а самата тя бе облечена в нощница на цветя.

Джеси потръпна. Десенът сякаш крещеше: „Аз съм на осемдесет години, не е ли готино, че приличам на цветарски магазин“. Но последното нещо, за което Бюти трябваше да се притеснява, бе дали има усет за мода.

Джеси пристъпи напред.

— Мислех, че синините ще изглеждат много по-зле.

— Повечето от тях бяха мръсотия. — Пол поклати глава. — Чух, че е била в ужасно състояние, когато е пристигнала.

— Не сте ли я почистили вие? — Джеси го изгледа остро, след което погледна към лекаря и реши, че той изглежда малко хилав, за да се справи с тази работа.

— Дойдоха няколко жени от общежитието — отвърна колебливо санитарят. — Мъжете нямат право да се докосват до никоя от тях, когато те са без дрехи, освен ако не е на живот и смърт. Мисля, че се страхуват. — Той се прокашля. — Знаете. — Направи знак с глава. — Виждате ли камерата? Инсталираха я, за да я наблюдават.

— Нима се притесняват, че някой от вас ще я изнасили? — Джеси се обърна, погледна към окото на камерата и помаха с ръка за „здрасти“. После й обърна гръб. — Можем ли да ги виним? Сигурна съм, че сте надежден, но тези жени са минали през ужасно малтретиране.

Пол кимна.

— Та те казаха, че голяма част от синините са били мръсотия.

— Тя е в добро здравословно състояние, като изключим непълноценното хранене и насилието, на което е била подложена. — Доктор Трейдмонд въздъхна. — Позволиха ми да я прегледам в присъствието на четири от жените им. — Погледът му срещна този на Джеси. — Била е жестоко малтретирана в продължение на години. Освен това е гладувала.

Тя разбра онова, което той не произнесе на глас.

— Не съм открила никоя, която да не е била измъчвана и да не е гладувала. — Приближи до леглото, хвана ръката на Бюти и я задържа в дланите си. Почувства я деликатна и малка в нежната си хватка. — Знаете ли в какво точно се състои работата ми? — Погледна към възрастния лекар.

— Каква работа? — Човекът сви рамене. — Казаха ми, че сте тук, за да разговаряте с нея, когато се събуди. — Той погледна часовника си. — Което трябва да стане много скоро. — Сетне се изправи. — Ще бъда в кабинета си. Един от нас се очаква да остане с нея през цялото време.

— Просто извикайте, ако имате нужда от помощ. — Пол срещна погледа й. После придърпа свободния стол до леглото, така че Джеси да може да седне, без да пуска ръката на Бюти. — Казаха ми, че е по-добре да няма мъже наоколо, когато разговаряте с нея. Късмет!

— Почакайте! Знаете ли каква ми е работата?

Той се поколеба.

— Просто да бъдете до нея. След като разговаряте и я настаните, знам, че искат да я запознаят с някои от техните женски. На първо място трябва да й помогнете да не се бои от тях. Когато стане по-стабилна, от медицинска гледна точка, ще бъде преместена в женското общежитие.

Чудесно!

— Значи ще трябва да се обадя на някой, за да знаят, когато е готова да се срещне с жените от нейния вид.

— Освен видеонаблюдение има и аудио. — Санитарят посочи към камерата. — Говорете с камерата, така ще знаят от какво имате нужда. — И той изчезна.

Джеси започна да изучава отблизо Бюти. Изглеждаше млада, но те обикновено бяха по-възрастни, отколкото имаха вид. Предположи, че жената, вероятно, е в края на двайсетте. Обикновено Джеси имаше време да проучи профила на мъжа, притежаващ жената-подарък, и що за чудовище е той, но не и този път. Чудеше се какъв изверг бе заключил Бюти. Щеше да действа на сляпо. Най-важното сега бе да я преведе през шока от драстичната промяна в живота й.

Бюти се размърда. Джеси се изправи и стисна ръката й малко по-силно. Кафявите очи на жената се отвориха и Джеси й се усмихна.

— Здравей, Бюти! Аз съм Джеси. Помниш ли ме? Аз съм добре. Ти как се справяш?

Страхът бе мигновен. Жената се напрегна и здраво стисна дланта й. Тя се втренчи в Джеси с широко отворени, разтревожени очи, преди да се успокои.

— Мислех, че си умряла.

— Не. Само имам рана на главата. Добре съм. Как се чувстваш?

Жената се поколеба.

— Уплашена.

Джеси продължи да й говори, да я успокоява, докато Бюти се отпусна. Тя научи, че жената-подарък е била с изверга в течение на дълго време. Не си спомняше съоръжението за изпитание и нямаше идея какво представлява.

На Джеси щеше да й се наложи да обясни всичко това, но не знаеше откъде да започне. Не искаше да й разказва за всички ужаси около Мерикъл Индъстрис и онова, което са направили.

Това беше история за някой друг път, когато жената щеше да бъде по-силна. Вместо това, тя внимателно й обясни, че помежду им има известни физически различия, след което й заяви, че хора, които много приличат на Бюти, искат да се запознаят с нея.

— Помниш ли, какво ти казах миналата нощ? За това как ще те заведа у дома, при твоето семейство, където ще бъдеш в безопасност? Е, ето че вече си тук. — Джеси стрелна с поглед камерата. — Искам да те запозная с някои от тях. С наистина хубави жени като теб. Те ще дойдат скоро да се срещнете. — Тя съсредоточи цялото си внимание пак към жената в леглото.

Бюти отново изглеждаше уплашена и Джеси се опита да я успокои.

— Те няма да те наранят. Ти се боеше и от мен, когато се срещнахме, но вече не, нали?

— Не. Ти си добра.

— И те са такива. — Джеси се усмихна. — Търсиха те толкова дълго. — Тя долови тих звук и обърна глава към вратата. Усмихна се на Халфпринт, и разбра, че вероятно са чакали в коридора. Джеси й махна, докато наблюдаваше Бюти. — Това е Халфпринт. И тя беше също като теб, Бюти — заключена и наранена. — Гласът й стана мек. — Тя наистина е добра и знае как се чувстваш в момента. Била е на подобно място, откъдето идваш и ти.

Бюти, за миг, погледна към жената, която плахо влезе в болничната стая и ахна. Халфпринт отстъпи, за да излезе, но Джеси й направи знак да остане. Бюти пусна ръката й и вдигна длани към собственото си лице. Джеси разбра.

— Нали тя е красива? Също като теб — заяви й тихо Джеси. — Казах ти, че имаш семейство тук.

Бюти се втренчи в Джеси и започна да проумява.

— Приличам на нея, а не на теб?

— Да. Ти си много по-красива, отколкото аз мога да бъда някога. Завиждам ти. Бих се радвала да имам твоите скули и красивите ти очи.

— Наистина ли? — Бюти се усмихна.

— Да. Защо мислиш те нарекох Бюти? Ти си красива.

Жената погледна срамежливо към Халфпринт.

— Ти си като мен? И теб ли злите хора те държаха заключена?

— Да. — Другата жена Вид преглътна сълзите си. — Джеси ме намери и ме доведе у дома. Свободна съм от известно време и съм много щастлива тук. Мога ли да те докосна? Бих искала да те прегърна.

Бюти отправи питащ поглед към Джеси. Тя й кимна, отстъпи назад и направи място на Халфпринт. На минутата жените се прегърнаха и започнаха да си говорят.

Облекчена, Джеси излезе от стаята и забеляза Тайни да дебне в коридора.

— Джеси!

Джеси силно я прегърна. Тайни също бе една от жените, които бе спасила. Сега тя изглеждаше напълно здрава и щастлива.

 

 

Джъстис се отдръпна от монитора и установи, че Тайгър стои зад него ухилен.

— Човекът ми харесва. Тя наистина е добра с нашия вид.

— Да. — Съгласи се тихо Джъстис. — Джеси е такава.

Усмивката на Тайгър изчезна.

— Сигурен ли си, че искаш тя да живее в нашата зона? Никога не сме имали човешки същества там.

— Заклех се на баща й, че ще я държа под око и че ще бъде в безопасност. Никъде не може да бъде по-защитена, отколкото там, където ще живее.

Тайгър не изглеждаше особено доволен.

— Радвам се, че живея няколко къщи по-надолу от нея. Надявам се да няма някакви странни навици.

— Какви навици? — Джъстис изгледа приятеля си.

— Не знам. Може би готви гадно миришещи храни или по-лошо, слуша силно музика, което аз мразя.

Джъстис отново погледна към монитора. Джеси бе извън обсега на камерата, тъй като бе излязла от стаята, където държаха Бюти, но много му се искаше тя да се върне. Копнееше да я зърне, да чуе гласа й; желаеше да я види лично.

— Изпрати някой да я вземе и да я откара до дома й. Денят й бе дълъг. Предай й утре сутринта отново да се върне в медицинския център. Може да премести Бюти в общежитието, ако Тед е приготвил апартамента й. Онзи, който вземе Джеси да я заведе на вечеря. Тази вечер не бива да готви, тъй като последните дванадесет часа бяха много натоварени за нея. Тя обича ребърца.

— Откъде знаеш? — Тайгър повдигна вежда.

Джъстис трепна вътрешно, бе разкрил твърде много.

— Просто знам. Увери се, че са се погрижили добре за нея и са я нахранили. Трябва да проведа няколко разговора. Губернаторът настоява да участваме в благотворителна вечер през следващия месец, и се налага да приема. Ще бъде за правата на животните и би било лоша реклама, ако откажем, така че внимавай да не си изпускаш нервите.

— Мамка му — простена Тайгър. — Вземи Брас.

— Той също ще дойде, но искам и ти да си там. — Насмешка изви устните на Джъстис. — Щом аз трябва да страдам, ще страдаш и ти. Съпругата на губернатора те намира за особено чаровен.

— Тя ме потупа по задника!

— Виждаш ли?! Приятел е на Видовете. — Джъстис се засмя.

Бързо напусна сградата на охраната, като се надяваше да разчисти, колкото е възможно по-скоро, натоварения си график. Джеси бе в Хоумленд и той искаше да говори с нея.