Фьодор Достоевски
Бели нощи (2) (Сантиментален роман)

Втора нощ

— Е, ето че доживяхме! — каза ми тя, като се смееше и стискаше и двете ми ръце.

— Аз съм тук вече от два часа; вие не знаете какво ми беше целия ден!

— Знам, знам… но на въпроса. Знаете ли защо дойдох? Разбира се, не за да бъбрим глупости както вчера. Ето какво: занапред ние трябва по-умно да постъпваме. Вчера аз дълго мислих за всичко това.

— Та в какво, в какво да бъдем по-умни? От моя страна аз съм готов; но право да си кажа, в живота не ми се е случвало нищо по-умно от всичко това.

— Наистина ли? Първо, моля ви да не ми стискате така ръцете; второ, заявявам ви, че аз днес дълго мислих за вас.

— Е, и какво измислихте?

— Какво измислих ли? Измислих, че всичко трябва да почне отново, защото в края на краищата аз реших днес, че още сте ми съвсем непознат, че вчера постъпих като дете, като момиченце, и, разбира се, излезе така, че за всичко е виновно доброто ми сърце, тоест аз се похвалих, както става винаги накрая, когато почнем да преценяваме своите постъпки. И за да поправя тази своя грешка, реших да разуча всичко за вас най-подробно. Но тъй като няма от кого да науча за вас, то вие сте длъжен сам да ми разкажете всичко, всичко от игла до конец. Е, какъв човек сте вие? По-скоро — хайде почвайте, разказвайте своята история.

— История! — извиках аз уплашен. — История! Но кой ви е казал, че аз имам своя история? Аз нямам история…

— Ами че как сте живели, щом нямате история — прекъсна ме тя, като се смееше.

— Съвсем без всякакви истории! Така си живеех, както казваме ние, сам със себе си, тоест съвсем сам — сам, напълно сам, — разбирате ли какво значи сам?

— Ама как сам? Тоест никога с никого не сте се срещали?

— О не, за срещане, срещам се, — но все пак съм сам.

— Добре де, нима не говорите с никого?

— Строго погледнато, с никого.

— Та кой сте вие, обяснете! Чакайте, досещам се: навярно и вие имате като мен баба. Тя е сляпа и ето цял живот вече никъде не ме пуска, така че аз почти съвсем отвикнах да говоря. А когато преди две години извърших една лудория, тя разбра, че не може да ме удържи, взе, че ме повика и забоде с карфица роклята ми за своята — и така си седим оттогава по цели дни: макар и сляпа, тя плете чорапи; а аз трябва да седя до нея, да шия или да й чета на глас книжка — такъв странен навик, — та ето две години вече съм така забодена…

— Ах, боже мой, какво нещастие! Не, разбира се, аз нямам такава баба.

— Че щом нямате, как може тогава да седите вкъщи!…

— Слушайте, нали искате да знаете какъв човек съм аз?

— Е, да, да!

— В истинския смисъл на думата?

— В най-истинския смисъл на думата!

— Добре тогава, аз съм един тип.

— Тип, тип! Какъв тип? — завика девойката, като се закиска така, сякаш цяла година не бе имала случай да се смее. — Та с вас било весело! Вижте: ето тук има пейка; да седнем! Тук никой не минава, никой няма да ни чуе и — хайде почвайте вашата история! Защото не можете да ме убедите, вие си имате история, само че се криете. Първо, какво е това тип?

— Тип ли? Типът — това е оригинал, това е един смешен човек! — отговорих и сам се закисках след нея с детски смях. — Това е един чешитски характер. Слушайте: знаете ли какво нещо е мечтател?

— Мечтател? Моля ви се, как да не знам! Аз самата съм мечтателка! Понякога седя до баба и какво ли не ми идва на ум. Та ето почнеш да мечтаеш и така се размислиш — та направо за китайския принц се женя… А пък понякога е и хубаво — да помечтае човек. Не, впрочем кой знае! Особено ако има и без това за какво да се мисли — добави девойката тоя път доста сериозно.

— Отлично! Щом веднъж сте се женили вече за китайския богдихан, тогава, значи, напълно ще ме разберете. Добре, слушайте… Но позволете: аз още не зная, как се казвате?

— Най-после! Много рано се сетихте!

— Ах, боже мой! Та мен и на ум не ми е дошло, мен и така ми беше хубаво…

— Настенка се казвам.

— Настенка — и толкова?

— Толкова! Та нима ви е малко, ненаситник такъв!

— Малко ли? Много, много, напротив, твърде много ми е, Настенка, добричко девойче, щом отведнъж станахте за мен Настенка!

— О-о-о! Хайде стига!

— Е добре, Настенка, чуйте сега една смешна история.

Седнах до нея, приех педантично сериозна поза и почнах като по книга:

— Има, Настенка, ако вие не знаете това, има в Петербург доста странни кътчета. До тия места сякаш не достига същото слънце, което свети за всички петербургски хора, а някакво друго, ново, сякаш поръчано за тия кътчета, и свети на всичко с друга, особена светлина. В тия кътчета, мила Настенка, се живее сякаш съвсем друг живот, неприличащ на оня, който кипи около нас, такъв, който може да съществува в незнайното царство през девет земи в десета, а не у нас, в нашето от сериозно по-сериозно време. Ето тоя живот е смесица от нещо чисто фантастично, пламенно-идеално и заедно с това (уви, Настенка!) мъгляво — прозаично и обикновено, да не кажем, до невероятност банално.

— Тю, господи боже мой, какви предисловия! Какво ли още има да чуя!

— Ще чуете, Настенка (струва ми се, че никога няма да се уморя да ви наричам така), ще чуете, че в тия кътчета живеят странни хора — мечтатели. Мечтателят — ако трябва подробно определение за него — не е човек, а, знаете, някакво същество от среден род. Заселва се той най-често в някой непристъпен кът, сякаш се крие в него дори от дневната светлина, и завре ли се там, просто се сраства със своя кът като охлюв или поне много прилича в това отношение на онова интересно животно, което е и животно, и къща едновременно и се нарича костенурка. Как мислите, защо той така обича своите четири стени, боядисани непременно със зелена боя, опушени, мрачни и невъзможно пропити с тютюнев дим? Защо тоя смешен господин, когато идва да го навести някой от малкото му познати (а накрая става така, че познатите му все повече и повече намаляват), защо тоя смешен човек го посреща така смутено, с такова променено лице и толкова объркан, сякаш току-що е извършил между четирите стени престъпление, сякаш е фабрикувал фалшиви банкноти или някакви стихчета за изпращане на списание с анонимно писмо, в което се казва, че истинският поет вече е умрял и че неговият приятел смята за свещен дълг да публикуват стиховете му? Защо, кажете ми, Настенка, разговорът между тия двама души така не върви? Защо от устата на внезапно влезлия и озадачен приятел не се отронва нито смях, нито някоя шега, когато в други случаи той много обича и смеха, и шегите, и разговорите за прекрасния пол, и други весели теми? Та защо най-сетне тоя приятел, навярно неотдавнашен познат, още при първото посещение — защото в такъв случай второ вече няма да има, приятелят друг път няма да дойде, — защо самият приятел при всичкото си остроумие (ако, разбира се, го има) така се стеснява, така се вцепенява, като гледа промененото лице на домакина, който на свой ред вече съвсем загубва ума и дума и съвсем се оплита след исполински, но напразни усилия да изглади и оживи разговора, да покаже и той от своя страна, че познава етикета, да заговори също за прекрасния пол, та поне с тая покорност да се хареса на нещастния, попаднал не където трябва човек, който по погрешка му е дошъл на гости? Защо най-сетне гостът изведнъж взима шапката си и бързо си тръгва, спомнил си уж внезапно за някаква крайно неотложна работа, каквато всъщност никога не е имал, и освобождава ръката си от горещите ръкостискания на домакина, който се старае всякак да покаже разкаянието си и да поправи загубеното? Защо тръгналият си приятел, щом излезе от вратата, начаса се зарича никога повече да не идва при тоя чудак, макар че тоя чудак всъщност е едно чудесно момче, но същевременно никак не може да откаже на своето въображение една малка прищявка: да сравнява, макар и съвсем условно физиономията на своя неотдавнашен събеседник през цялото време на срещата с вида на онова нещастно котенце, което, хванато вероломно в плен от децата, намачкано, наплашено и жестоко обидено от тях, се е свряло най-после на тъмно под стола и там цял час на свобода е принудено да се ежи, да фучи и да мие с двете лапи пострадалата си муцунка и още дълго след това враждебно да гледа природата и живота, и дори оня пай от господарския обед, запазен специално за него от състрадателната икономка.

— Слушайте — прекъсна ме Настенка, която през всичкото време ме слушаше учудено, с отворени очи и устица, — слушайте: аз просто не зная защо е станало всичко това и защо тъкмо вие ми предлагате такива смешни въпроси; но в едно съм сигурна, че всички тия приключения от начало до край са се случили непременно с вас.

— Без съмнение — отвърнах аз с най-сериозна физиономия.

— Е, щом е без съмнение, тогава продължавайте — отвърна Настенка, — защото много ми се ще да зная как ще свърши всичко това.

— Вие искате да знаете, Настенка, какво е вършил в своя кът нашият герой или по-точно аз, защото героят на цялата история съм аз, моята скромна особа; искате да знаете защо така се изплаших, защо загубих ума и дума през целия ден от неочакваното посещение на моя приятел? Искате да знаете защо толкова се стреснах, защо така се изчервих, когато се отвори вратата на стаята ми, защо не съумях да приема госта си и така позорно загинах под тежестта на собственото си гостоприемство?

— Ами да, да! — отвърна Настенка. — Точно така! Слушайте: вие разказвате прекрасно, но не може ли да разказвате някак не толкова прекрасно? Защото говорите, сякаш четете книга.

— Настенка! — отвърнах аз с важен и строг глас, като едва се сдържах да не се разсмея. — Мила Настенка, аз зная, че разказвам прекрасно, но — признавам, другояче не умея да разказвам. Сега, мила Настенка, сега аз приличам на духа на цар Соломон, който бил затворен хиляда години в делва, под седем печата, и от когото най-сетне свалили всички тези седем печата. Сега, мила Настенка, когато ние отново се срещнахме след такава дълга раздяла — защото аз вече отдавна ви познавам, Настенка, защото аз вече отдавна търсех някого, а това е знак, че съм търсил тъкмо вас и че ни е било съдено сега да се срещнем, — сега в моята глава са се отворили хиляди клапи и аз трябва да излея река от думи, инак ще се задуша. И така, моля ви да не ме прекъсвате, Настенка, а да слушате покорно и послушно; инак — ще млъкна.

— Не-не-не! В никакъв случай! Говорете! Вече нима да пророня нито дума.

— Продължавам: има скъпа моя Настенка, в моя ден един час, който аз извънредно обичам. Това е часът, когато свършват почти всички работи, длъжности и задължения и всички бързат към дома си да обядват, да си полегнат и още тук, по пътя, измислят и други весели неща за вечерта, за през нощта и за цялото останало свободно време. В тоя час и нашият герой — защото позволете ми, Настенка, да разказвам в трето лице, тъй като в първо лице е ужасно срамно да се разказва всичко това, — и така в тоя час и нашият герой, който също не е бил без работа, крачи след другите. Но странно чувство на удоволствие осветява бледото му, някак малко посърнало лице. Неравнодушно гледа той вечерните зари, които гаснат бавно на хладното петербургско небе. Като казвам гледа, аз греша: той не гледа, а съзерцава някак несъзнателно, като уморен или зает в същото време с нещо друго, много по-интересно, така че само бегло, почти неволно може да отдели време за всичко, което го заобикаля. Той е доволен, защото до утре е свършил с отегчителните за него работи, и се радва като ученик, когото са пуснали от клас за любими игри и лудории. Погледнете го отстрани, Настенка: вие веднага ще видите, че радостното чувство вече е подействувало щастливо на слабите му нерви и болезнено раздразнената му фантазия. Ето той се е замислил за нещо… мислите, че за обеда, за днешната вечер? Какво гледа той така? Дали този господин със солидна външност, който така красиво се поклони на дамата, профучала покрай него в блестяща карета с бързоноги коне? Не, Настенка, какво го интересуват сега такива дреболии! Той сега е вече богат със свой особен живот; той някак изведнъж е станал богат и прощалният лъч на гаснещото слънце ненапразно е блеснал така весело пред него и събудил в стопленото му сърце цял рояк впечатления. Сега той едва забелязва оня път, по който преди и най-незначителната дреболия можеше да го учуди. Сега „богинята на фантазията“ (ако сте чели Жуковски, мила Настенка) вече е затъкала с капризна ръка златната си основа и е почнала да развива пред него плетениците на небивал, чудноват живот — и, кой знае, може би с капризната си ръка го е пренесла от чудесния гранитен тротоар, по който той си отива вкъщи, на седмото кристално небе. Опитайте се да го спрете сега и внезапно го попитайте: къде се намира той сега, по какви улици е минал — той навярно нищо не би си спомнил — нито откъде е минал, нито къде е сега, и изчервявайки се от яд, непременно би излъгал нещо, за да спаси приличието. Ето защо той така трепва, едва не се развиква и уплашено се оглежда наоколо, когато една твърде почтена старица учтиво го спира насред тротоара и почва да го пита за пътя, който е загубила. Начумерен от яд, той крачи по-нататък и едва забелязва, че като го гледат, някои минувачи се усмихват и се обръщат след него, и че едно малко момиченце, което боязливо му стори път, високо се засмя, като проследи с ококорени очи широката съзерцателна усмивка и жестове, които правеше с ръце. Но все същата фантазия издига в своя игрив полет и старицата, и любопитните минувачи, и смеещото се момиченце, и селяните, които вечерят тук на лодките си, задръстили Фонтанка (да речем, че по това време нашият герой минава по нея), затъкава палаво като муха в паяжина всички и всичко в своята канава и с новата придобивка чудакът влиза вече в приятната си бърлога, сяда вече да обядва, отдавна се е наобядвал вече и се опомня едва когато замислената и вечно печална Матрьона, която му прислужва, е прибрала вече всичко от масата и му подава лулата; опомня се и се чуди, че вече се е наобядвал, без обаче да забележи как е станало това. В стаята е тъмно; в душата му е пусто и тъжно; цялото царство на мечтите се е рушило около него, рушило се е без следа, без шум и трясък, отлетяло е като сън, а той сам не помни какво е сънувал. Но някакво неясно чувство, от което леко тръпнат, и се вълнуват гърдите му, някакво ново желание съблазнително гъделичка и дразни неговата фантазия и незабелязано събира цял рояк нови призраци. В малката стая цари тишина; уединение и леност галят въображението; то се възпламенява леко, леко закипява, като водата в кафеничето на старата Матрьона, която спокойно шета тук, в кухнята, като вари своето кафенце. Ето въображението вече леко клокочи, ето вече и книгата, взета без цел и наслука, пада от ръцете на моя мечтател, прочетена едва до трета страница. Въображението отново е настроено, възбудено и изведнъж пак нов свят, нов, очарователен живот блясва пред него в своята блестяща перспектива. Нов сън — ново щастие! Нова доза фина, сладострастна отрова! О, какво го интересува нашият действителен живот! Според неговия подкупен поглед ние с вас, Настенка, живеем така лениво, бавно, вяло; според него ние всички сме така недоволни от нашата съдба, така се измъчваме от нашия живот! Пък и право е, погледнете наистина как на пръв поглед всичко помежду ни е студено, мрачно, някак сърдито… „Горките!“ — мисли моят мечтател. Пък и не е чудно, че мисли така! Погледнете тия вълшебни призраци, които така очарователно, така капризно, така безбрежно и волно се редят пред него в такава вълшебна, жива картина, дето на пръв план, главно лице, разбира се, е сам той, нашият мечтател със скъпата си особа. Погледнете какви разнообразни приключения, какъв безкраен рояк възторжени блянове. Ще попитате може би за какво мечтае? Трябва ли да се пита! Ами че за всичко… за ролята на поета, отначало непризнат, а след това увенчан със слава; за дружба с Хофман; Вартоломеевата нощ, Диана Вернон, героична роля при превземането на Казан от Иван Василевич, Клара Мовбрай, Евфия Денс, събора на прелатите и Хус пред тях, възкресението на мъртъвците в Роберт (помните ли музиката, мирише на гробище!), Мина и Бренда, сражението при Березина, четенето на поема у графиня В. Д., Дантон, Клеопатра ei suoi amanti^[1], къщица в Коломна, свое кътче, а до теб — милото създание, което ви слуша през зимна вечер с отворена устица и очички, както вие ме слушате сега, мое малко ангелче… Не, Настенка, какво го интересува, какво го интересува него, сладострастния ленивец, тоя живот, който ние с вас така много желаем? Той си мисли, че това е беден, жалък живот, без да подозира, че и за него ще удари може би някога тъжният час, когато ще отдаде всичките си фантастични години за един миг от тоя жалък живот и при това не за радост, нито за щастие ще го отдаде и не ще поиска да избира в тоя час на тъга, разкаяние и неканена мъка. Но докато още не е настъпило то, това страшно време — той нищо не желае, защото стои над желанията, защото има всичко, защото е преситен, защото сам е художник на своя живот и го твори всеки час по нова прищявка. А така лесно, така естествено се създава тоя приказен, фантастичен свят! Като че всичко това всъщност не е призрак! Наистина понякога е готов да вярва, че целият тоя живот не е възбуда на чувствата, не е мираж, не е измама на въображението, а че това всъщност е нещо действително, истинско, съществуващо! А защо, кажете, Настенка, защо в такива минути духът се смущава? Защо от някакво вълшебство, по някаква незнайна прищявка пулсът се ускорява, бликват сълзи на очите на мечтателя, горят неговите бледи, овлажнени бузи и такава непреодолима радост изпълва цялото му същество? Защо цели безсънни нощи минават като един миг в неизчерпаемо веселие и щастие и когато през прозореца зората блесне с розов лъч и освети мрачната стая със своята съмнителна фантастична светлина, както става у нас, в Петербург, нашият мечтател, морен, измъчен, се хвърля на леглото и заспива цял във възторжени тръпки от своя болезнено потресен дух и с такава мъчително-сладка болка в сърцето? Да, Настенка, ще се измамиш и неволно, без да искаш, ще повярваш, че същинска, истинска страст вълнува душата му, неволно ще повярваш, че има нещо живо, осезаемо в неговите безплътни блянове! А виж каква измама — ето например любовта с цялата неизчерпаема радост, с всичките си томителни мъки е слязла в гърдите му… Погледнете го само и ще се убедите! Вярвате ли, като го гледате, мила Настенка, че наистина той никога не е познавал оная, която много е обичал в своята екзалтирана мечта? Та нима той я е виждал само в прелъстителни призраци и само му се е присънвала тая страст? Нима наистина те не са минали ръка за ръка толкова години от живота си — сами, заедно, презрели целия свят и съединили всеки своя свят, своя живот с живота на другия? Нима в късен час, час на раздяла, тя не е лежала — разплакана и страдаща на гърдите му, без да чува бурята, разиграла се под суровото небе, без да чува вятъра, който откъсвал и отнасял сълзите от черните й мигли? Нима всичко това е било мечта — и тоя парк, печален, изоставен и див, с пътечки, обрасли с мъх, самотен и мрачен, където те така често са ходили двама, надявали са се, тъгували, обичали, обичали са се един друг толкова дълго, „толкова дълго и нежно“! И тази странна, прастара къща, дето тя е живяла толкова време самотно и тъжно със стария си, навъсен мъж, вечно мълчалив и жлъчен, който ги е плашел, тях, плахите като деца, унило и боязливо крили един от друг любовта си? Как са се мъчили, как са се бояли, колко невинна и чиста била любовта им и колко (ами така е, Настенка) лоши били хората! Но боже мой, та нима не е тя, която той е срещнал после, далеч от бреговете на своята родина, под чуждо небе, южно и жарко в дивния вечен град, сред блясъка на бала, сред гърмящата музика, в палат (непременно в палат), потънал в море от светлини, на тоя балкон, обвит в мирти и рози, дето тя, щом го позна, така бързо свали маската си и пошепна: „Аз съм свободна“, затрепери, хвърли се в прегръдките му и извиквайки от възторг, и притиснати един до друг, те в един миг забравиха и тъгата, и раздялата, и всички мъчения, и тъжния дом, и стареца, и мрачния парк в далечната родина, и пейката, на която с последна, страстна целувка тя се беше отскубнала от изтръпналите му в отчаяна мъка прегръдки… О, съгласете се, Настенка, че ще трепнеш, ще се смутиш и изчервиш като ученик, току-що пъхнал в джоба си открадната от съседната градина ябълка, когато някакъв дълъг, силен момък, веселяк и смешник, ваш незван приятел, отвори вратата ви и викне, сякаш нищо не е било: „А аз, братко, в момента се връщам от Павловск!“ Боже мой! Старият граф е умрял, настава неизказано щастие — пристигат хора от Павловск!

Свършил с патетичните си възгласи, аз патетично замълчах. Помня, че ужасно ми се искаше някак пряко сила да се разсмея, защото чувствувах вече, че в мен се е събудило някакво враждебно дяволче, че почвах вече да се задушавам, да потреперва брадичката ми и че все повече и повече очите ми овлажняваха… Очаквах, че Настенка, която ме слушаше, отворила широко умните си очички, ще се закиска с целия си детски, неудържимо весел смях и вече се разкайвах, че съм отишъл много далеч, че напразно разказах онова, което отдавна вече бе накипяло в сърцето ми и за което можех да говоря като по книга, защото отдавна вече бях приготвил присъдата над самия себе си и сега не се сдържах да не я прочета, нека си призная, без да очаквам, че ще ме разберат; но за мое учудване тя помълча, след малко леко стисна ръката ми и с някакво плахо съчувствие попита:

— Нима наистина така сте прекарали целия си живот?

— Целия си живот, Настенка — отвърнах аз, — целия си живот и, струва ми се, така и ще свърша!

— Не, това не бива — каза тя неспокойно, — това няма да стане; май че и аз така ще прекарам целия си живот край баба. Слушайте, знаете ли, че съвсем не е хубаво да се живее така?

— Зная, Настенка, зная! — извиках аз, без да сдържам повече чувството си. — И зная повече от всеки друг път, че напразно съм загубил всичките си най-хубави години! Сега зная това и чувствувам по-голяма болка от едно такова съзнание, защото сам бог ми изпрати вас, моя добър ангел, за да ми каже това и да го докаже. Сега, когато седя до вас и говоря с вас, вече се страхувам да помисля за бъдещето, защото това бъдеще е пак самота, пак такъв задушен, ненужен живот; и за какво ще мечтая, когато вече наяве бях така щастлив край вас! О, бъдете благословена, мила девойко, задето не ме отхвърлихте от първия път, задето мога вече да кажа, че съм живял поне две вечери в своя живот!

— Ох, не, не! — извика Настенка и сълзици заблестяха на очите й. — Не, така не ще бъде вече; ние така няма да се разделим! Какво са две вечери!

— Ох, Настенка, Настенка! Знаете ли колко за дълго ме помирихте със самия мен? Знаете ли, че сега вече няма да мисля така лошо за себе си, както съм мислел в други минути? Знаете ли, че може би вече няма да тъгувам за това, че съм извършил престъпление и грях в живота си, защото такъв живот е престъпление и грях? И не мислете, че съм преувеличавал нещо пред вас, за бога, не мислете така, Настенка, защото понякога ме налягат минути на такава мъка, такава мъка… Защото в такива минути почва вече да ми се струва, че никога не съм в състояние да почна да живея истински живот; защото ми се струваше вече, че съм загубил всякакъв такт, всякакъв усет за настоящето, за действителното; защото най-сетне аз се проклинах сам; защото след моите фантастични нощи ме нападат вече минути на отрезвяване, които са ужасни! При това чуваш как около теб гърми и се върти в жизнения вихър човешката тълпа, чуваш, виждаш как живеят хората — живеят наяве, виждаш, че животът за тях не е забранен, че техният живот няма да отлети като сън, като видение, че техният живот вечно се обновява, вечно е млад и нито един час от него не прилича на друг, докато пък скръбна и до баналност еднообразна е плашливата фантазия, робиня на сянката, на идеята, робиня на първия облак, който внезапно ще забули слънцето и ще се свие от мъка истинското петербургско сърце, което така много цени своето слънце — а в мъката каква фантазия! Чувствуваш, че тя най-сетне се уморява, изтощава се във вечно напрежение тая неизтощима фантазия, защото вече възмъжаваш, изживяваш предишните си идеали: те се разбиват на прах, на отломъци; а ако няма друг живот, тогава трябва да го строиш от тия отломъци. А при това душата търси и иска нещо друго! И напразно мечтателят се рови като в пепел в старите си мечти и търси в тая пепел поне някаква искрица, за да я раздуха, да стопли с накладения отново огън изстиналото си сърце и отново да възкреси в него всичко, което преди е било така мило, което е трогвало душата, карало е кръвта да кипи, изтръгвало е сълзи от очите и така разкошно е мамело! Знаете ли, Настенка, докъде стигнах? Знаете ли, че съм принуден вече да правя помен на своите чувства, помен на това, което преди ми беше така мило, но което всъщност никога не е било — защото тоя помен се прави все за същите глупави, безплътни мечти, — и да правя това, защото и тия глупави мечти ги няма, защото няма с какво да ги изживееш! Нали и мечтите се изживяват! Знаете ли, че сега аз обичам да си припомня и да посетя в известен час ония места, където някога посвоему съм бил щастлив, обичам да изградя своето настояще в хармония с вече безвъзвратното минало и често бродя като сянка, без нужда и цел, унило и тъжно из петербургските улици и улички. Какви спомени! Спомняш си например, че ето тук точно преди една година, точно по това време, в същия час, по същия тротоар си бродил също така самотно, също така унило както сега! Спомняш си, че и тогава мечтите бяха тъжни и макар че и преди не беше по-хубаво, но все някак чувствуваш, че сякаш се е живяло по-леко и по-спокойно, че не е имало тия черни мисли, които сега неотстъпно те преследват; че не е имало тия угризения на съвестта, угризения мрачни, тежки, които нито денем, нито нощем ти дават сега покой. И се питаш: къде са твоите мечти? И клатиш глава и казваш: колко бързо отлитат годините! И пак се питаш: какво направи с годините си? Къде погреба най-хубавото си време? Живял ли си, или не? Внимавай, казваш си, внимавай как в живота става студено. Ще минат години и след тях ще настъпи мрачна самота, ще пристигне с патерица треперещата старост, а след тях — мъката и унинието. Ще побледнее твоят фантастичен свят, ще замрат, ще увехнат мечтите ти и ще окапят като пожълтелите листа от дърветата… О, Настенка, тъжно ще бъде да останеш сам, съвсем сам и дори да нямаш за какво да пожалиш — за нищо, съвсем за нищо… защото всичко, което си загубил, всичко това, всичко е било нищо, една глупава кръгла нула, било е само една мечта!

— Хайде, не ме нажалявайте повече! — рече Настенка, като избърсваше сълзичката, която се търколи край очите й. — Сега край! Сега ние ще бъдем двама; сега, каквото и да се случи с мен, ние никога вече няма да се разделим. Слушайте. Аз съм проста девойка, малко съм учила, макар че баба ми наемаше учители; но наистина аз ви разбирам, защото всичко, което ми разказахте, сама съм го преживяла, когато баба ме забоде за роклята си. Разбира се, аз не бих могла да го разкажа така хубаво, както вие го разказахте, аз не съм учила — плахо добави тя, защото все още чувствуваше някакво уважение към моята патетична реч и към моя висок стил, — но много се радвам, че напълно ми се открихте. Сега ви познавам, съвсем целия ви познавам. И знаете ли какво? Искам да ви разкажа и своята история, цялата, без да скривам нищо, а вие после ще ми дадете съвет. Вие сте много умен човек; обещавате ли да ми дадете тоя съвет?

— Ах, Настенка — отвърнах аз, — макар че никога не съм бил съветник, още по-малко умен съветник, сега виждам, че ако ние винаги живеем така, това ще бъде някак много умно и всеки ще даде на другия премного умни съвети! Е, добричката ми Настенка, какъв съвет искате? Кажете ми откровено; сега съм така весел, щастлив, смел и умен, че съм страшно находчив.

— Не, не! — прекъсна ме Настенка, като се засмя. — Нужен ми е не само умен съвет, нужен ми е сърдечен, братски съвет, като че ли през целия си живот сте ме обичали!

— Добре, Настенка, добре! — извиках аз възторжено. — Дори и двадесет години да бях ви обичал, все пак не бих ви обичал по-силно, отколкото сега!

— Дайте си ръката! — каза Настенка.

— Ето я! — отвърнах аз, като й подадох ръката си.

— И така, да почнем моята история.

Историята на Настенка

— Половината от историята ми вие вече знаете, тоест знаете, че имам стара баба…

— Ако и другата половина е така кратка като тая… — понечих да я прекъсна аз, като се засмях.

— Мълчете и слушайте. Преди всичко да се уговорим: не ме прекъсвайте, инак, току-виж, съм се объркала. Хайде, слушайте мирно.

Аз имам стара баба. Попаднах у нея още като съвсем малко момиченце, защото и майка ми, и баща ми умряха. Сигурно баба преди това е била по-богата, защото и сега си спомня за по-хубави дни. Тя ме научи френски и сетне ми нае учители. Когато станах на петнадесет години (а сега съм на седемнадесет), свършихме с учението. Ето през това време аз извърших една лудория; какво направих — няма да ви кажа; стига ви това, че провинението не беше голямо. Само че една сутрин баба ме повика при себе си и ми каза, че тъй като тя е сляпа, не ще може да ме пази, взе карфица и забоде роклята ми за своята, при това каза, че ще седим така цял живот, ако, разбира се, аз не стана по-добра. С една дума, на първо време съвсем не можех да се откъсна от нея: и работа, и четене, и учене — все край баба. Веднъж се опитах да я изхитря и уговорих Фьокла да седне на моето място. Фьокла е нашата слугиня, тя е глуха. Фьокла седна вместо мен; в това време баба беше заспала в креслото, а аз отидох наблизо, при другарката си. Е, лошо свърши. В мое отсъствие баба се събудила и попитала нещо, мислейки, че аз все още седя мирно на мястото си. Фьокла вижда, че баба пита нещо, ама не чува какво, мислила, мислила какво да прави, откопчала карфицата и хукнала да бяга…

Тук Настенка се спря и почна да се смее с глас. Аз се засмях заедно с нея. Но тя тутакси престана.

— Слушайте, не се присмивайте на баба. А аз се смея, защото е смешно… Какво да се прави, когато баба наистина е такава, само че аз все пак малко си я обичам. Е, и тогава си изпатих: веднага пак ме туриха на мястото ми и свършено, не можех да мръдна вече.

Да, забравих да ви кажа, че ние, тоест баба, имаме своя къща, тоест малка къщица, всичко три стаи, цялата дървена и такава стара като баба; а отгоре — мансарда, и ето в нея дойде да живее нов квартирант…

— Ще рече, имало е и стар квартирант? — забелязах аз мимоходом.

— Да, разбира се, имаше — отвърна Настенка — и умееше да мълчи по-добре от вас. Наистина той едва си обръщаше езика. Това беше едно старче, сухо, нямо, сляпо, куцо, така че най-сетне не можа да издържи на този свят и умря; а след това ни потрябва нов квартирант, защото без квартирант ние не можем да живеем: наемът и бабината пенсия са почти целият ни доход. Но не щеш ли, новият квартирант се случи млад човек, не тукашен, пришълец. Понеже той не се пазари, баба го пусна, а после ме пита: „Какво, Настенка, нашият квартирант млад ли е, или не?“ Не исках да излъжа. „Ами, бабо, казвам, не че е съвсем млад, но и старец не е.“ — „Е, а приятен ли е наглед?“ — пита баба.

Аз пак не искам да излъжа. „Да, казвам, приятен е наглед, бабо!“ А баба дума: „Ах, наказание, наказание! Аз, внучке, ти говоря това, за да не се заглеждаш в него. Ама времена настанаха! Глей ти, такъв дребен квартирант, пък с приятна външност: не е като едно време!“

На баба й дай едно време! И по-млада била едно време, и слънцето едно време по-силно греело, и каймакът едно време не вкисвал така скоро — все едно време! Та седя, мълча и си мисля: защо пък баба сама ме подсеща, пита ме хубав ли е, млад ли е квартирантът? Но само тъй, само си помислих и веднага почнах отново да броя бримките, да плета чорапа, а сетне и съвсем забравих.

Но една сутрин идва при нас квартирантът да попита кога ще облепим стаята му с тапети, че сме му обещали. От дума на дума баба, а тя е приказлива, казва: „Тичай, Настенка, в спалнята ми, донеси сметките.“ Аз веднага скочих, не зная защо цяла се изчервих, пък и забравих, че съм забодена; наместо да се отбода тихичко, без да види квартирантът — дръпнах се така, че повлякох бабиното кресло. Като видях, че квартирантът вече научи всичко за мен, изчервих се, замръзнах на място като вдървена, че отгоре на това и заплаках — така срамно и горчиво ми стана в тая минута, че по-добре в земята да потънех! Баба вика: „Ти защо стоиш?“ — а аз още повече плача… Квартирантът, като видя, че се засрамих от него, поклони се и тозчас си отиде!

Оттогава чуе ли се лек шум в пруста, замръзвам като мъртва. Ето, мисля си, квартирантът иде и лекичко за всеки случай отбождам карфицата. Само че все не беше той, не влизаше. Минаха две седмици; квартирантът праща Фьокла да каже, че имал много френски книги, и то все хубави, така че може да се четат; не ще ли иска баба да й почета от тях, за да не ни бъде скучно? Баба се съгласи с благодарност, само че все питаше нравствени ли са книгите, или не, защото, ако книгите са безнравствени, то ти, Настенка, в никой случай не бива да ги четеш, на лошо ще се научиш.

— Че на какво ще се науча, бабо? Какво е написано там!

— Абе — казва тя — описано е в тях как млади хора съблазняват благонравни девици, как под предлог, че искат да се оженят за тях, ги отвличат от родителския дом, как после изоставят тия нещастни девици на произвола на съдбата и те загиват по най-плачевен начин. Аз — казва баба — много такива книжки съм чела и всичко — казва — е така прекрасно описано, че седиш по цяла нощ и тихичко четеш. Та ти — казва, — Настенка, внимавай, не ги чети. Какви книги — казва — ни е пратил?

— Ами все романи на Валтер Скот, бабо.

— Романите на Валтер Скот! Добре де, ама дали няма там някакви любовни интрижки? Я погледни дали не е турил в тях някаква любовна бележчица?

— Не — казвам, — бабо, няма бележка.

— Я ти под подвързията провери; те понякога в подвързията ги пъхат, разбойниците…

— Няма, бабо, и под подвързията няма нищо.

— Е, хубаво, хубаво!

И така почнахме да четем Валтер Скот и за един месец прочетохме почти половината. После той пращаше още и още, Пушкин прати, така че аз не можех вече без книги и престанах да мисля как да се омъжа за китайския принц.

Такава беше работата, докато веднъж не ми се случи да се срещна с нашия квартирант на стълбата. Баба ме беше пратила за нещо. Той се спря, аз се изчервих, и той се изчерви; но се засмя, здрависа се, попита за здравето на баба, казва: „Какво, прочетохте ли книгите?“ Отговорих му: „Прочетох ги.“ — „А какво, — казва, най-много ви хареса?“ Аз казвам: „Ивангое“, ама на Пушкин най-много ми харесаха. Тоя път с това се свърши.

След една седмица пак го срещнах на стълбата. Тоя път не беше ме пращала баба, а аз самата трябваше да изляза за нещо. Беше три часът, а квартирантът по това време се връщаше вкъщи. „Здравейте!“ — казва. И аз на него: „Здравейте!“

— Е, какво — казва, — не ви ли е скучно да седите по цял ден с баба си?

Щом ме попита за това, аз, не зная защо, се изчервих, засрамих се и пак ми стана обидно, види се, защото чужд човек взе да разпитва за тая работа. Исках да си отида, без да отговоря, но нямах сили.

— Слушайте — казва, — вие сте добро момиче! Извинете, че ви говоря така, но уверявам ви, че повече от вашата баба ви желая доброто. Нямате ли някакви приятелки, при които бихте могли да отидете на гости?

Казвам му, че нямам никакви, че имах една, Машенка, но и тя замина за Псков.

— Слушайте — казва, — искате ли да дойдете с мен на театър?

— На театър ли? Ами баба?

— Та вие — казва — скришом от баба си…

— Не — казвам, — не искам да мамя баба. Сбогом!

— Е, сбогом — рече и нищо друго не каза. Само че следобед идва при нас; седна, дълго приказва с баба, заразпитва дали тя излиза някъде, има ли познати — и изведнъж казва: „Днес взех ложа за операта; «Севилският бръснар» дават; мои познати искаха да отидат, но сетне се отказаха, та остана един билет.“

— „Севилският бръснар“! — извика баба. — Ами същият „Бръснар“ ли е, дето го даваха едно време?

— Да — казва, — същият „Бръснар“ — и току ме погледна. И тогаз всичко разбрах, изчервих се и сърцето ми заби от очакване!

— Та как — казва баба, — как да не го зная! Че самата едно време съм играла Розина в домашния театър!

— А не желаете ли да дойдете днес? — казва квартирантът. — Инак билетът ми ще пропадне така.

— Да, май че ще дойдем — казва баба, — защо пък да не дойдем? Ами че Настенка никога не ми е била на театър.

Боже мой, каква радост! Веднага бързо се стегнахме, пременихме се и тръгнахме. На баба, макар и сляпа, все пак й се искаше да послуша музика, пък освен това тя е добра старица: повече й се искаше мен да развлече, защото сами никога не бихме се наканили. За впечатленията си от „Севилският бръснар“ няма да ви говоря, само през цялата тая вечер нашият квартирант така хубаво ме гледаше, така хубаво говореше, че аз веднага разбрах, че той сутринта е искал да ме изпита, като ми предложи да отида сама с него. Ех, каква радост! Легнах си да спя толкова горда, толкова весела, сърцето ми така туптеше, че ме втресе малко и цяла нощ бълнувах „Севилският бръснар“.

Мислех, че след това той ще ни навестява все по-често и по-често — но не излезе така. Той почти съвсем престана да идва. Случваше се да се отбие така, веднъж в месеца, и то само за да ни покани на театър. Ходихме после още два пъти. Само че аз бях съвсем недоволна от това. Виждах, че просто му е жал за мен, дето така ме е изоставила баба, и нищо повече: да седя, не ми се седи, да чета, не ми се чете, да работя, не ми се работи, понякога се смея и правя нещо напук на баба, друг път просто плача. Най-сетне отслабнах и едва не се разболях. Оперният сезон мина и квартирантът съвсем престана да ни навестява; а когато се срещахме — все на същата стълба, разбира се, — той така мълчаливо, така сериозно ще поздрави, сякаш не му се говори, и дори съвсем ще слезе чак до входа, а аз все още стоя на средата на стълбата, червена като вишня, защото цялата ми кръв почна да нахлува в главата, когато го срещах.

Ей сега идва краят. Точно преди година, през месец май, квартирантът идва при нас и казва на баба, че той съвсем си е свършил работата тук и че трябва пак да замине за една година в Москва. Щом чух това, аз побледнях и се отпуснах на стола като мъртва. Баба нищо не забеляза, а той, след като съобщи, че си заминава, поклони се и си излезе.

Какво да правя? Мислих — мислих, мъчих се — мъчих се и най-после се реших. На другия ден той трябваше да замине, а аз реших да свърша всичко вечерта, когато баба отиде да спи. Така и стана. Свързах на вързопче всичките си дрехи, необходимото бельо и с вързопа в ръце, ни жива, ни мъртва, тръгнах към мансардата на нашия квартирант. Мислех, че вървя цял час по стълбата. А когато отворих вратата му, той просто извика, като ме видя. Мислел, че съм привидение и се спусна да ми дава вода, защото едва се държах на краката си. Сърцето ми така туптеше, че главата ме заболя и разумът ми се размъти. А когато се опомних, почнах направо с това, че сложих моя вързоп на леглото му, самата седнах до него, закрих лице с ръцете си и сълзите ми рукнаха като порой. Той, изглежда, в миг разбра всичко и стоеше пред мен блед и така тъжно ме гледаше, че сърцето ми се късаше.

— Слушайте — почна той, — слушайте, Настенка, нищо не мога да направя, аз съм беден човек; засега нямам нищо, дори прилична служба; та как ще живеем, ако се оженя за вас?

Дълго говорихме, но аз накрая изпаднах в изстъпление, казах, че не мога да живея при баба, че ще избягам от нея, че не искам да ме забождат с карфица и че ако той иска, ще тръгна с него за Москва, защото не мога да живея без него. И свян, и любов, и гордост — всичко наведнъж говореше в мен и аз едва не паднах в конвулсии на леглото. Така се боях да не откаже!

Той поседя няколко минути мълчаливо, после стана, приближи се до мен и ме хвана за ръка.

— Слушайте, моя добра, моя мила Настенка! — почна той също през сълзи. — Слушайте! Кълна ви се, че ако някога бъда в състояние да се оженя, то непременно вие ще станете моето щастие; уверявам ви, сега само вие можете да бъдете моето щастие. Слушайте: аз заминавам за Москва и ще остана там точно една година. Надявам се да си уредя работите. Когато се върна и ако вие още не сте ме разлюбила, кълна ви се, ние ще бъдем щастливи. А сега ми е невъзможно, не мога, нямам право да ви обещая каквото и да било. Но, повтарям, ако след една година това не стане, то когато и да е, непременно ще стане; разбира се — ако не предпочетете някой друг, защото не мога и не смея да ви обвързвам с някаква дума.

Ето какво ми каза и на другия ден замина. Решихме заедно да не казваме на баба нито дума. Така искаше той. Е, ето сега почти свършва цялата ми история. Мина точно година. Той е пристигнал, вече е тук цели три дни и… и…

— И какво? — извиках аз, горейки от нетърпение да чуя края.

— И досега не е дошъл! — отвърна Настенка, сякаш събираше сили. — Нито помен от него…

При тия думи тя се спря, помълча малко, наведе глава и изведнъж закри лицето си с ръце и зарида така, че сърцето ми се преобърна от тия ридания.

Никак не очаквах такава развръзка.

— Настенка! — почнах аз с плах и проникновен глас. — Настенка, за бога, не плачете! Отде знаете? Може би още го няма…

— Тук е, тук е! — подхвана Настенка. — Той е тук, зная това. Ние се условихме още тогава, през оная вечер, преди заминаването му: когато вече си казахме всичко, което ви преразказах, и се условихме, ние дойдохме тук да се поразходим, точно по тая крайбрежна улица. Часът беше десет; седнахме на тая пейка; аз вече не плачех, сладко ми беше да слушам какво говореше… Той каза, че веднага след пристигането си ще дойде у нас и ако аз не се откажа от него, ще кажем всичко на баба. Сега е пристигнал, зная това, а го няма, няма го!

И тя отново се заля в сълзи.

— Боже мой! Та нима никак не може да се помогне на мъката? — извиках аз, като скочих от пейката съвсем отчаян. — Кажете, Настенка, не може ли, да речем, аз да отида при него?…

— Нима това е възможно? — каза тя и изведнъж вдигна глава.

— Не, разбира се, не! — заявих аз, като се опомних. — Ето какво: напишете му писмо.

— Не, това е невъзможно, това не бива! — отвърна тя решително, но вече с наведена глава и без да ме гледа.

— Как да не бива, защо да не бива? — продължих аз, хванал се за своята идея. — Но знаете, Настенка, какво писмо! От писмо до писмо има разлика и… Ах, Настенка, това е така! Доверете ми се, моля ви! Аз няма да ви дам лош съвет. Всичко това може да се нареди! Та вие сте направила първата крачка — защо тогава…

— Не бива, не бива! Тогава аз като че ли се натрапвам…

— Ах, добричката ми Настенка! — прекъснах я аз, без да крия усмивката си. — Не, не; вие най-сетне сте в правото си, защото той ви е обещал. Пък и по всичко виждам, че той е деликатен човек, че е постъпил добре — продължавах аз и все повече и повече се въодушевявах от логичността на собствените си доводи и убеждения. — Как е постъпил той? Свързал се е с обещание. Казал е, че за никоя друга освен за вас няма да се жени, ако само се жени; а на вас е оставил пълната свобода, ако искате, да се откажете от него… В такъв случай вие можете да направите първата крачка, вие имате право, имате предимство пред него, да речем например, ако бихте поискали да го освободите от дадената дума…

— Слушайте, вие как бихте го написали?

— Какво?

— Ами това писмо.

— Ето как бих го написал: „Милостиви господине…“

— Непременно така ли трябва — „милостиви господине“?

— Непременно! Впрочем защо пък. Мисля, че…

— После, после! По-нататък!

— „Милостиви господине! Извинете, че аз…“ Впрочем не, не са нужни никакви извинения! Тук самият факт всичко оправдава, пишете просто:

„Аз ви пиша. Простете моето нетърпение; но цяла година живях с щастливата надежда; виновна ли съм, че сега не мога да понеса нито ден съмнение? Сега, когато сте пристигнали вече, вие може би сте променили вече своите намерения. Тогава това писмо ще ви каже, че не роптая и не ви обвинявам. Не ви обвинявам за това, че нямам власт над сърцето ви; такава ми е съдбата!

Вие сте благороден човек. Вие не ще се усмихнете, не ще се ядосате на моите нетърпеливи редове. Спомнете си, че ги пише една злочеста девойка, че тя е сама, че няма нито кой да я научи, нито да я посъветва и че тя никога не е умеела сама да овладява сърцето си. Но простете ми, че в моята душа, макар и за един миг се е промъкнало съмнението. Вие не сте способен дори мислено да обидите оная, която така ви е обичала и обича.“

— Да, да! Това е точно така, както аз си мислех! — завика Настенка и радост засия в очите й. — О, вие разрешихте моите съмнения, сам бог ви прати! Благодаря, благодаря ви!

— За какво? За това, че бог ме е пратил ли? — отвърнах аз, като гледах с възторг нейното радостно личице.

— Да, макар и за това.

— Ах, Настенка! Ние сме благодарни на някои хора, макар и за това, че живеят заедно с нас. Аз ви благодаря за това, че ви срещнах, за това, че цял живот ще ви помня!

— Е, стига, стига! А сега ето какво, слушайте: тогава се условихме, че щом пристигне, той веднага ще ми съобщи, че ще ми остави писмо на едно място, у едни мои познати, добри и сърдечни хора, които нищо не знаят за това; или ако не бива да ми пише писмо, защото в едно писмо невинаги всичко може да се разкаже, то същия ден, щом пристигне, ще дойде точно в десет часа тук, където бяхме решили с него да се срещнем. За неговото пристигане вече зная; но ето вече трети ден няма нито писмо, нито той идва. Да оставям баба сутринта, не бива. Предайте утре вие сам писмото ми на ония добри хора, за които ви казах: те веднага ще го препратят; а ако има отговор, вие сам го донесете в десет часа вечерта.

— Но писмото, писмото! Нали преди това трябва да се напише писмото! Освен ако всичко това стане вдругиден.

— Писмото… — отвърна Настенка, като се обърка малко — писмото… но…

И спря. Отначало отвърна личицето си от мен, пламна като роза и изведнъж усетих в ръката си писмо, очевидно отдавна вече написано, съвсем готово и запечатано. Някакъв познат, мил, грациозен спомен премина през съзнанието ми.

— R, o-ho-s, i-si, na-na — почнах аз.

— Rosina! — запяхме и двамата, като аз едва ли не я прегръщах от възторг, а тя цяла се бе изчервила до последна степен и се смееше през сълзи, които трептяха като бисерчета на черните й мигли.

— Е, стига, стига! А сега сбогом! — каза тя бързо. — Ето ви писмото, ето и адреса къде да го отнесете. Сбогом! Довиждане! До утре!

Тя здраво стисна и двете ми ръце, кимна с глава и полетя като стреличка към тяхната уличка. Аз дълго стоях на мястото си, като я изпращах с очи.

„До утре! До утре!“ — бързо премина през съзнанието ми, когато тя се скри от моите очи.