Фьодор Достоевски
Бели нощи (Сантиментален роман)

Първа нощ

Беше чудна нощ, такава нощ, каквато може да има само тогава, когато сме млади, любезни читателю. Небето беше такова звездно, така светло, че погледнеш ли го, неволно трябва да се запиташ: та нима могат да живеят под такова небе разни сърдити и капризни хора. Това също е младежки въпрос, любезни читателю, много младежки, но дано господ ви го праща по-често на душата!… Като говоря за разни капризни и сърдити господа, не мога да не припомня и моето благонравно поведение през целия тоя ден. Още от сутринта почна да ме мъчи някаква странна тъга. Изведнъж си внуших, че мен, самотника, всички ме напускат и че всички бягат от мен. Разбира се, всеки има право да попита: та кои са тия всички? Защото ето вече осем години, откакто живея в Петербург, и не съм съумял да завържа почти нито едно познанство. Но защо са ми познанства! Аз и без това познавам цял Петербург; ето защо ми се видя, че всички ме напускат, когато цял Петербург се вдигна и изведнъж замина на дача. Страшно ми беше да оставам сам и цели три дни скитах из града, обзет от голяма мъка, и просто не разбирах какво става с мен. Тръгна ли към Невски, отида ли в градината, скитам ли по крайбрежната — нито едно лице от ония, които съм свикнал да срещам на същото това място в определен час, през цялата година. Те, разбира се, не ме познават, но аз ги познавам. Като близки ги познавам; почти съм изучил физиономиите им — и им се любувам, когато са весели, и тъгувам, когато се помрачават. Почти съм завързал приятелство с едно старче, което всеки божи ден в определен час срещам на Фонтанка. Такава една сериозна, замислена физиономия; все си шепне нещо под носа и размахва лявата ръка, а в дясната държи дълъг чепат бастун със златна топка. Дори и той ме е забелязал и се отнася съчувствено към мене. Ако се случеше да не бъда в определения час на същото това място на Фонтанка, уверен съм, че го налягаше мрачно настроение. Ето защо ние понякога едва ли не се поздравяваме, особено когато и двамата сме в добро разположение на духа. Наскоро, когато не бяхме се видели цели два дни и на третия ден се срещнахме, почти бяхме готови да свалим шапка, но добре, че се опомнихме навреме, отпуснахме ръка и се погледнахме съчувствено един друг. И къщите също ми са познати. Когато минавам, всяка от тях като че ли изтичва пред мен на улицата, гледа ме с всичките си прозорци и едва ли не казва: „Здравейте, как сте? И аз, слава богу, съм добре, а през месец май ще ми прибавят нов етаж.“ Или: „Как сте? Мен утре ще ме поправят.“ Или: „Аз едва не изгорях, много се уплаших!“ и т.н. Между тях имам любимки, имам близки приятелки; една от тях има намерение да се подложи това лято на лечение при архитект. Нарочно ще минавам всеки ден, за да не би да стане така, че да я уморят от лекуване, пазил я господ!… Но никога няма да забравя историята с една много хубавка светлорозова къщичка. Това беше такава миличка каменна къщичка, така приветливо гледаше мен и така горделиво гледаше своите недодялани съседи, че сърцето ми се стопляше, когато се случеше да мина покрай нея. Не щеш ли, миналата седмица минавам по улицата и като погледнах приятелката си — чувам жален вик: „А мен ме боядисаха с жълта боя!“ Злодеи! Варвари! Те не бяха пощадили нищо: нито колоните, нито корнизите, и моята приятелка беше пожълтяла като канарче. Едва не ми се пукна жлъчката от тоя случай, та и досега нямам сили да се видя с моята обезобразена нещастница, вапцана с цвета на поднебесната империя.

И тъй, вие разбирате, читателю, по какъв начин ми е познат цял Петербург.

Казах вече, че цели три дни ме мъчи безпокойство, докато не открих най-сетне причината му. И навън не се чувствувах добре (тогова няма, оногова няма, къде ли са се дянали този и онзи?) — а и вкъщи просто не бях на себе си. Две вечери се мъчих да разбера: какво ми липсва в моето кътче, защо ми е така притеснително да седя в него? — и с недоумение оглеждах зелените си опушени стени, тавана, оплетен с паяжина, която Матрьона отглеждаше с голям успех, оглеждах всичките си мебели, оглеждах всеки стол, като си мислех дали не е тук бедата (защото дори ако един стол не стои така, както вчера е стоял, аз вече не съм на себе си), гледах през прозореца, но напразно… никак не ми олекна! Дойде ми на ум дори да повикам Матрьона и веднага бащински я смъмрих за паяжината и изобщо за нечистотията; но тя само ме погледна учудено и си излезе, без да ми отговори нито дума, така че паяжината и досега благополучно виси на мястото си. Най-сетне едва тая сутрин се сетих каква е причината. Ох, защото те офейкват от мен на дача! Простете за тривиалната думичка, но никак не ми беше до изискан стил… защото нали всички, колкото ги имаше в Петербург — или бяха заминали, или заминаваха на дача; защото всеки почтен господин със солидна външност, който наема файтонджия, в моите очи веднага се превръщаше в почтен баща на семейство, който след обикновените си служебни задължения се отправя без багаж на дачата при своето семейство, за да си бъде с него; защото всеки минувач сега имаше вече съвсем особен вид, който едва ли не говореше на всеки срещнат: „Аз, господа, съм тук само тъй, мимоходом, а всъщност след два часа си заминавам за дачата“. Отвореше ли се прозорец, по който побарабаняха отначало тънички, бели като захар пръстчета, и се подаваше главицата на хубавка девойка, която викаше амбулантния търговец на саксии с цветя — аз веднага, начаса си помислях, че тия цветя се купуват само така, тоест съвсем не за да се наслаждават на пролетта и на цветята в душната градска квартира, а защото твърде скоро всички ще заминат на дача и ще вземат и цветята със себе си. Нещо повече, аз бях направил вече такива успехи в своя нов, особен род открития, че можех вече безпогрешно, по вида само да определя кой на каква дача живее. Обитателите на Каменния и Аптекарския остров или на Петерховския път се отличаваха със заучени изящни маниери, с контешки летни костюми и прекрасни екипажи, с които бяха дошли в града. Жителите на Паргалов и по-нататък от пръв поглед „респектираха“ с благоразумието и солидността си; посетителят на Крестовския остров се отличаваше с невъзмутимо веселия си вид. Когато срещах дълга върволица колари, които с юзди в ръце вървяха лениво до колите, натоварени с цели планини какви ли не мебели, маси, столове, турски и не турски дивани и друга домашна покъщнина, върху която освен всичко това много често се кипреше, най-отгоре на колата, немощна готвачка, пазеща господарското имущество като зеницата на окото си; когато гледах тежко натоварени с домашни вещи лодки, които се плъзгаха по Нева и Фонтанка към Чьорная речка или островите — колите и лодките десеторно, стократно се увеличаваха в моите очи; струваше ми се, че всичко се е надигнало и тръгнало, че всичко се преселва на кервани на дача; струваше ми се, че цял Петербург заплашва да се превърне в пустиня, така че най-сетне накрая ми стана срамно, обидно и тъжно: та само аз не можех и нямаше да заминавам на дача. Аз бях готов да се кача на всяка кола, да замина с всеки господин с почтена външност, който наемаше файтонджия; но нито един, абсолютно никой не ме покани; сякаш ме бяха забравили, сякаш наистина бях за тях чужд човек!

Бях вървял много и дълго, така че както винаги бях успял вече напълно да забравя къде съм, когато изведнъж се намерих пред заставата. За миг ми стана весело и аз прекрачих бариерата, тръгнах между засети ниви и ливади, не усещах умора, но чувствувах само с цялото си същество, че от душата ми пада някакво бреме. Всички минувачи ме гледаха така приветливо, че просто едва ли не ме поздравяваха; всички бяха така радостни от нещо, всички до един пушеха пури. И аз бях радостен, както никога още не беше ми се случвало. Сякаш изведнъж се бях намерил в Италия — така силно ме порази природата, мен, полуболния гражданин, който едва ли не се задушаваше между градските стени.

Има нещо необяснимо трогателно в нашата петербургска природа, когато тя с настъпването на пролетта изведнъж показва цялата си мощ, всички дарени й от небето сили, разлисти се, накичи се, запъстрее от цветя… Някак неволно ми напомня тя някаква девойка, слаба и болнава, която гледаш понякога със съжаление, понякога със състрадателна обич, а понякога просто не забелязваш, но която изведнъж, за един миг, някак неочаквано става необяснимо, чудно хубава, а ти поразен, упоен, неволно се питаш: каква сила е направила тия тъжни, замислени очи да блестят с такъв огън, какво е извикало кръв на тия бледи, посърнали бузи, какво е обляло със страст тия нежни черти, от какво се вълнува така тая гръд, какво е събудило така внезапно сила, живот и красота на лицето на злочестата девойка, направило го е да заблести от такава усмивка, да се оживи от такъв святкащ, искрящ смях? Вие се оглеждате наоколо, вие търсите някого, вие се досещате… Но този миг минава и може би още на другия ден ще срещнете пак същия замислен и разсеян както преди поглед, същото бледо лице, същата покорност и плахост на движенията и дори разкаяние, дори следи от някаква смазваща мъка и яд за минутното увлечение… и ви е жал, че така скоро, така безвъзвратно е повехнала мигновената красота, че така измамно, напразно е блеснала тя пред вас — жал ви е, защото не сте имали време дори да я обикнете…

И все пак моята нощ бе по-хубава от деня! Ето как стана това.

Аз се върнах в града много късно и вече биеше десет часът, когато наближавах квартирата си. Пътят ми вървеше по улицата край канала, по която в тоя час няма да срещнеш жива душа. Наистина аз живея в най-отдалечената част на града. Вървях и си пеех, защото, когато съм щастлив, непременно си тананикам нещо както всеки щастлив човек, който няма нито приятели, нито добри познайници и който в радостна минута няма с кого да сподели радостта си. И изведнъж с мен се случи необикновено приключение.

Встрани, облегната на перилата на канала, стоеше жена; подпряла лакти на решетката, тя очевидно много съсредоточено гледаше мътната вода на канала. Беше с много миличка жълта шапчица и кокетна черна пелерина. „Това е девойка и непременно брюнетка“ — помислих си аз. Тя, изглежда, не чу стъпките ми, дори не се помръдна, когато минавах покрай нея със затаен дъх и със силно разтуптяно сърце. „Странно — помислих си аз, — навярно дълбоко се е замислила за нещо.“ И изведнъж се спрях като вцепенен. Стори ми се, че чувам глухо ридание. Да, не се излъгах: девойката плачеше; след малко — още и още едно изхълцване. Боже мой! Сърцето ми се сви. И макар че съм толкова плах с жените, това бе такава минута!… Върнах се, пристъпих към нея и непременно щях да кажа: „Госпожице!“ — ако не знаех, че това възклицание хиляди пъти вече се е произнасяло във всички руски великосветски романи. Само това ме спря. Но докато аз търсех дума, девойката се съвзе, огледа се, сепна се, наведе глава и се плъзна покрай мен по крайбрежната улица. Веднага тръгнах след нея, но тя разбра, отклони се, прекоси улицата и тръгна по тротоара. Не посмях да прекося улицата. Сърцето ми трепереше като на уловена птичка. Изведнъж една случайност ми дойде на помощ.

От другата страна на тротоара, недалеч от моята непозната, изведнъж се появи някакъв господин с фрак, на солидна възраст, но не може да се каже и със солидна походка. Той вървеше, като се олюляваше и предпазливо се опираше на стената. А девойката вървеше тънка като стъбълце, забързано и плахо, както вървят всички девойки, които не искат някой да им предложи услугите си да ги придружи нощем до вкъщи, и, разбира се, клатушкащият се господин не би я настигнал в никакъв случай, ако моята съдба не бе го подучила да потърси изкуствени средства. Изведнъж, без да каже никому нито дума, моят господин се стрелва от мястото си и лети с пълна сила, тича, настигайки моята непозната. Тя хвърчеше като вятър, но клатушкащият се господин я настигаше, настигна я, девойката извика — и… благославям съдбата за прекрасния чепат бастун, който се случи тоя път в дясната ми ръка. В миг се намерих на другата страна на тротоара, в миг неканеният господин разбра каква е работата, съобрази се с непоклатимия довод, замълча, забави крачка и едва когато бяхме вече твърде далеч, започна да протестира против мен с доста енергични термини. Но до нас думите му едва стигнаха.

— Хванете ме под ръка — казах аз на моята непозната — и той няма да посмее повече да ви досажда.

Тя ме хвана мълком под ръка още трепереща от вълнение и уплаха. О, неканени господине! Как те благославях в тая минута! Погледнах я бързо: тя беше много миличка и брюнетка — бях отгатнал; на черните й мигли още блестяха сълзички от неотдавнашната уплаха или от предишна мъка — не зная. Но на устните и вече светеше усмивка. Тя също ме погледна крадешком, леко се изчерви и наведе очи.

— Ето виждате ли, защо тогава ме отблъснахте? Ако аз бях с вас, нищо не би се случило…

— Но нали не ви познавах: мислех си, че и вие също…

— А нима сега ме познавате?

— Мъничко. Ето например, защо треперите?

— О, вие отгатнахте веднага! — отвърнах аз във възторг, че моята девойка е умница: при една красота това никога не пречи. — Да, отгатнахте веднага с какъв човек имате работа. Вярно, не оспорвам, аз съм плах с жените; развълнуван съм не по-малко, отколкото бяхте вие преди минута, когато тоя господин ви изплаши… Аз съм някак изплашен сега. Като че всичко е сън, а аз дори и насън не съм си представял, че някога мога да говоря с някаква жена.

— Как? Ни-ма?

— Да, ако ръката ми трепери, то е защото никога още не е хващана от такава хубавичка, малка ръчица като вашата. Аз съвсем съм отвикнал от жените; тоест никога не съм и свиквал с тях; ами че аз сам… Аз дори не знам как да разговарям с тях. Ето и сега не знам — дали не съм ви казал някоя глупост? Кажете ми откровено; предупреждавам ви, не се обиждам лесно…

— Не, нищо, нищо, напротив. И щом всъщност настоявате да бъда откровена, ще ви кажа, че на жените се харесва такава плахост; а ако искате да знаете и още нещо, тя и на мен ми харесва и аз няма да ви отблъсна от себе си чак до вкъщи.

— Вие ще направите с мен така — започнах аз, задъхвайки се от възторг, — че аз веднага да престана да бъда плах и тогава — сбогом всички мои средства!…

— Средства ли? Какви средства, за какво? Виж, това вече е лошо.

— Виноват, няма вече, изплъзна се от езика ми; но как искате в такъв момент да нямам желание…

— Да се харесате ли?

— Ами да; но бъдете, за бога, бъдете добра. Ако знаете какъв човек съм аз! Та аз съм вече на двадесет и шест години, а никога не съм срещал жена. Как мога тогава да говоря добре, умело и на място? И за вас ще бъде по-добре, когато всичко бъде открито, ясно… Аз не умея да мълча, когато сърцето ми говори. Но да оставим това… Ще повярвате ли — нито една жена, никога! Никакво познанство! И само всеки ден мечтая да срещна най-сетне някоя. Ах, да знаете само колко пъти съм бил влюбен по такъв начин!…

— Но как така, в коя?…

— Ами в никоя, в идеала, в оная, която ще ми се яви насън. Аз създавам в мечтите си цели романи. О, вие не ме познавате! Наистина все пак без това не може, срещал съм две-три жени, но какви жени са били те — все едни еснафки, та… Но аз ще ви разсмея, ще ви разкажа, че на няколко пъти съм искал да заговоря така, направо, на улицата, с някоя аристократка, разбира се, когато е сама; да заговоря, то се знае, плахо, почтително, страстно; да кажа, че загивам сам, да не ме отблъсква, че нямам начин да се запозная с никоя жена; да й внуша, че е дори дълг на жената да не отхвърля плахата молба на един нещастен човек като мен. Че най-сетне всичко, което аз искам, се състои в това само, да ми каже просто две братски думи, със съчувствие, да не ме прогони от първата крачка, да повярва на думата ми. Да изслуша това, което ще кажа, да ми се надсмее, ако ще, да ме обнадежди, да ми каже две думи, само две думи, а после ако ще и никога да не се срещнем повече!… Но вие се смеете… Впрочем аз затова и приказвам…

— Не ми се сърдете; аз се смея на това, че вие сам сте си враг и ако бихте опитали, то може би щяхте да успеете, па макар и на улицата; колкото по-просто, толкова по-хубаво… Нито една добра жена, ако само не е глупава или не е сърдита много от нещо в този момент, не би се решила да ви отпрати, преди да чуете тези две думи, за които вие така плахо молите. Впрочем какво говоря! Разбира се, би ви сметнала за луд. Та аз съдех по себе си. Нима аз много зная как живеят хората по света!

— О, благодаря ви — извиках аз, — вие не знаете какво сторихте сега за мен!

— Добре, добре! Но кажете ми защо разбрахте, че аз съм такава жена, с която… е, която вие считате достойна… за внимание и дружба… с една дума, не еснафка, както казахте. Защо се решихте да приближите до мен?

— Защо ли? Защо? Но вие бяхте сама, оня господин беше прекалено дързък, сега е нощ: съгласете се сама, че това е дълг…

— Не, не, по-преди, там, на онзи тротоар. Та вие нали искахте да се приближите до мен?

— Там, на тротоара ли? Но аз наистина не зная как да ви отговоря; боя се… Знаете ли, днес аз бях щастлив; вървях и си пеех; бях извън града; никога още не бяха ми се случвали такива щастливи минути. Вие… може би така ми се е сторило… но простете ми, ако ви напомням: стори ми се, че плачехте и аз… аз не можех да слушам това… сърцето ми се сви… О, боже мой! Е, та нима аз не можех да потъгувам за вас? Та нима беше грях да почувствувам към вас братско състрадание?… Извинете, казах състрадание… Е, да, с една дума, нима можех да ви обидя с това, че неволно поисках да се приближа до вас?…

— Моля ви, стига, не говорете… — каза девойката, като наведе очи и стисна ръката ми. — Сама съм виновна, че заговорих за това: но ми е драго, че не сбърках с вас… но ето вече дойдохме до вкъщи; трябва да се отбия в тази уличка; на две крачки е… Прощавайте, благодаря ви…

— Та нима, нима никога вече няма да се видим?… Нима всичко така ще свърши?

— Виждате ли — каза девойката, като се смееше, — отначало искахте уж само две думи, а сега… Но впрочем няма да ви кажа нищо… Може би ще се срещнем…

— Ще дойда тук утре — казах аз. — О, простете ми, аз дори вече настоявам…

— Да, вие сте нетърпелив… Вие почти настоявате…

— Чуйте, чуйте! — прекъснах я аз. — Простете, ако ви кажа пак нещо… Но ето какво: аз не мога да не дойда утре тук. Аз съм мечтател; аз имам толкова малко действителен живот, че такива минути като тая, като сегашната, се броят на пръсти и не мога да не повтарям тия минути в мечтите си. Ще мечтая за вас цяла нощ, цяла седмица, цяла година. И непременно ще дойда тук утре, именно тук, на това място, именно в тоя час, и ще бъда щастлив, като си спомням вчерашното. Това място ми е вече мило. Аз си имам вече две-три такива места в Петербург. Веднъж дори заплаках от спомени, както вие… Откъде да знам, може би и вие преди десет минути плачехте от някакъв спомен… Но простете ми, аз пак се забравих; може би някога вие сте били тук особено щастлива…

— Добре — каза девойката, — аз сигурно ще дойда утре тук също в десет часа. Виждам, че вече не мога да ви забраня… Ето каква е работата — аз наистина трябва да бъда тук; да не помислите, че съм ви определила среща; предупреждавам ви, аз трябва да бъда тук заради себе си. Но ето… е, ще ви кажа откровено: няма да е зле, ако и вие дойдете; първо, може да има пак неприятности както днес, но да оставим това… с една дума, просто би ми се искало да ви виждам… за да ви кажа две думи. Само че не знам няма ли да ме осъдите сега, да помислите, че така лесно определям срещи… всъщност бих ви определила, ако… Но нека това остане моя тайна! Само че предварително да се разберем…

— Да се разберем! Говорете, кажете, кажете всичко предварително; на всичко съм съгласен, на всичко съм готов — извиках аз във възторг, — гарантирам за себе си — ще бъда послушен, почтителен… вие ме познавате вече…

— Тъкмо защото ви познавам, ви каня утре — каза девойката със смях. — Аз ви познавам напълно. Но да знаете, идвате при едно условие; първо (само бъдете добър, изпълнете това, за което ще ви помоля — виждате ли, аз говоря откровено), не се влюбвайте в мен… Това не бива, уверявам ви. На приятелство съм готова, ето ръката ми… Но не бива да се влюбвате, моля ви!

— Кълна ви се — извиках аз, като стиснах ръчичката й.

— Стига, не се кълнете, та аз зная, вие сте способен да пламнете като барут. Не ме осъждайте, че говоря така. Ако знаехте само… Аз също си нямам никого, с когото бих могла да си кажа една дума, от когото да поискам съвет. Разбира се, няма да търся на улицата съветници, но вие сте изключение. Аз така ви познавам, като че ли двадесет години сме били приятели… Нали, нали, вие няма да измените?

— Ще видите… Само че не зная как ще доживея просто до утре вечер.

— Спете хубаво; лека нощ — и помнете, че аз вече напълно ви се доверявам. Но вие така чудесно възкликнахте одеве: та нима трябва да се дава отчет за всяко чувство, дори за братското съчувствие! Знаете ли, така хубаво беше казано, че веднага ми мина мисълта да ви доверя…

— За бога, но за какво? Какво има?

— До утре. Нека това бъде засега тайна. Толкова по-добре за вас; поне отстрани ще прилича на роман. Може би още утре ще ви кажа, а може би не… По-напред ще поговоря още с вас, ще се опознаем по-добре…

— О, та аз още утре всичко ще ви разкажа за себе си! Но какво е това? Сякаш чудо става с мен… къде съм, боже мой? Е, кажете, нима сте недоволна от това, че не се разсърдихте, както би направила друга, че не ме прогонихте в самото начало? Две минути само — и как ме направихте завинаги щастлив. Да, щастлив! Кой знае, може би ме помирихте със самия мен, разрешихте моите съмнения… Може би ме налягат такива минути… Но утре всичко ще ви разкажа, всичко ще научите, всичко…

— Добре, приемам; вие ще започнете…

— Съгласен съм!

— Довиждане!

— Довиждане!

И ние се разделихме. Бродих цялата нощ; не можех да се реша да се върна вкъщи. Аз бях така щастлив… до утре!

Втора нощ

— Е, ето че доживяхме! — каза ми тя, като се смееше и стискаше и двете ми ръце.

— Аз съм тук вече от два часа; вие не знаете какво ми беше целия ден!

— Знам, знам… но на въпроса. Знаете ли защо дойдох? Разбира се, не за да бъбрим глупости както вчера. Ето какво: занапред ние трябва по-умно да постъпваме. Вчера аз дълго мислих за всичко това.

— Та в какво, в какво да бъдем по-умни? От моя страна аз съм готов; но право да си кажа, в живота не ми се е случвало нищо по-умно от всичко това.

— Наистина ли? Първо, моля ви да не ми стискате така ръцете; второ, заявявам ви, че аз днес дълго мислих за вас.

— Е, и какво измислихте?

— Какво измислих ли? Измислих, че всичко трябва да почне отново, защото в края на краищата аз реших днес, че още сте ми съвсем непознат, че вчера постъпих като дете, като момиченце, и, разбира се, излезе така, че за всичко е виновно доброто ми сърце, тоест аз се похвалих, както става винаги накрая, когато почнем да преценяваме своите постъпки. И за да поправя тази своя грешка, реших да разуча всичко за вас най-подробно. Но тъй като няма от кого да науча за вас, то вие сте длъжен сам да ми разкажете всичко, всичко от игла до конец. Е, какъв човек сте вие? По-скоро — хайде почвайте, разказвайте своята история.

— История! — извиках аз уплашен. — История! Но кой ви е казал, че аз имам своя история? Аз нямам история…

— Ами че как сте живели, щом нямате история — прекъсна ме тя, като се смееше.

— Съвсем без всякакви истории! Така си живеех, както казваме ние, сам със себе си, тоест съвсем сам — сам, напълно сам, — разбирате ли какво значи сам?

— Ама как сам? Тоест никога с никого не сте се срещали?

— О не, за срещане, срещам се, — но все пак съм сам.

— Добре де, нима не говорите с никого?

— Строго погледнато, с никого.

— Та кой сте вие, обяснете! Чакайте, досещам се: навярно и вие имате като мен баба. Тя е сляпа и ето цял живот вече никъде не ме пуска, така че аз почти съвсем отвикнах да говоря. А когато преди две години извърших една лудория, тя разбра, че не може да ме удържи, взе, че ме повика и забоде с карфица роклята ми за своята — и така си седим оттогава по цели дни: макар и сляпа, тя плете чорапи; а аз трябва да седя до нея, да шия или да й чета на глас книжка — такъв странен навик, — та ето две години вече съм така забодена…

— Ах, боже мой, какво нещастие! Не, разбира се, аз нямам такава баба.

— Че щом нямате, как може тогава да седите вкъщи!…

— Слушайте, нали искате да знаете какъв човек съм аз?

— Е, да, да!

— В истинския смисъл на думата?

— В най-истинския смисъл на думата!

— Добре тогава, аз съм един тип.

— Тип, тип! Какъв тип? — завика девойката, като се закиска така, сякаш цяла година не бе имала случай да се смее. — Та с вас било весело! Вижте: ето тук има пейка; да седнем! Тук никой не минава, никой няма да ни чуе и — хайде почвайте вашата история! Защото не можете да ме убедите, вие си имате история, само че се криете. Първо, какво е това тип?

— Тип ли? Типът — това е оригинал, това е един смешен човек! — отговорих и сам се закисках след нея с детски смях. — Това е един чешитски характер. Слушайте: знаете ли какво нещо е мечтател?

— Мечтател? Моля ви се, как да не знам! Аз самата съм мечтателка! Понякога седя до баба и какво ли не ми идва на ум. Та ето почнеш да мечтаеш и така се размислиш — та направо за китайския принц се женя… А пък понякога е и хубаво — да помечтае човек. Не, впрочем кой знае! Особено ако има и без това за какво да се мисли — добави девойката тоя път доста сериозно.

— Отлично! Щом веднъж сте се женили вече за китайския богдихан, тогава, значи, напълно ще ме разберете. Добре, слушайте… Но позволете: аз още не зная, как се казвате?

— Най-после! Много рано се сетихте!

— Ах, боже мой! Та мен и на ум не ми е дошло, мен и така ми беше хубаво…

— Настенка се казвам.

— Настенка — и толкова?

— Толкова! Та нима ви е малко, ненаситник такъв!

— Малко ли? Много, много, напротив, твърде много ми е, Настенка, добричко девойче, щом отведнъж станахте за мен Настенка!

— О-о-о! Хайде стига!

— Е добре, Настенка, чуйте сега една смешна история.

Седнах до нея, приех педантично сериозна поза и почнах като по книга:

— Има, Настенка, ако вие не знаете това, има в Петербург доста странни кътчета. До тия места сякаш не достига същото слънце, което свети за всички петербургски хора, а някакво друго, ново, сякаш поръчано за тия кътчета, и свети на всичко с друга, особена светлина. В тия кътчета, мила Настенка, се живее сякаш съвсем друг живот, неприличащ на оня, който кипи около нас, такъв, който може да съществува в незнайното царство през девет земи в десета, а не у нас, в нашето от сериозно по-сериозно време. Ето тоя живот е смесица от нещо чисто фантастично, пламенно-идеално и заедно с това (уви, Настенка!) мъгляво — прозаично и обикновено, да не кажем, до невероятност банално.

— Тю, господи боже мой, какви предисловия! Какво ли още има да чуя!

— Ще чуете, Настенка (струва ми се, че никога няма да се уморя да ви наричам така), ще чуете, че в тия кътчета живеят странни хора — мечтатели. Мечтателят — ако трябва подробно определение за него — не е човек, а, знаете, някакво същество от среден род. Заселва се той най-често в някой непристъпен кът, сякаш се крие в него дори от дневната светлина, и завре ли се там, просто се сраства със своя кът като охлюв или поне много прилича в това отношение на онова интересно животно, което е и животно, и къща едновременно и се нарича костенурка. Как мислите, защо той така обича своите четири стени, боядисани непременно със зелена боя, опушени, мрачни и невъзможно пропити с тютюнев дим? Защо тоя смешен господин, когато идва да го навести някой от малкото му познати (а накрая става така, че познатите му все повече и повече намаляват), защо тоя смешен човек го посреща така смутено, с такова променено лице и толкова объркан, сякаш току-що е извършил между четирите стени престъпление, сякаш е фабрикувал фалшиви банкноти или някакви стихчета за изпращане на списание с анонимно писмо, в което се казва, че истинският поет вече е умрял и че неговият приятел смята за свещен дълг да публикуват стиховете му? Защо, кажете ми, Настенка, разговорът между тия двама души така не върви? Защо от устата на внезапно влезлия и озадачен приятел не се отронва нито смях, нито някоя шега, когато в други случаи той много обича и смеха, и шегите, и разговорите за прекрасния пол, и други весели теми? Та защо най-сетне тоя приятел, навярно неотдавнашен познат, още при първото посещение — защото в такъв случай второ вече няма да има, приятелят друг път няма да дойде, — защо самият приятел при всичкото си остроумие (ако, разбира се, го има) така се стеснява, така се вцепенява, като гледа промененото лице на домакина, който на свой ред вече съвсем загубва ума и дума и съвсем се оплита след исполински, но напразни усилия да изглади и оживи разговора, да покаже и той от своя страна, че познава етикета, да заговори също за прекрасния пол, та поне с тая покорност да се хареса на нещастния, попаднал не където трябва човек, който по погрешка му е дошъл на гости? Защо най-сетне гостът изведнъж взима шапката си и бързо си тръгва, спомнил си уж внезапно за някаква крайно неотложна работа, каквато всъщност никога не е имал, и освобождава ръката си от горещите ръкостискания на домакина, който се старае всякак да покаже разкаянието си и да поправи загубеното? Защо тръгналият си приятел, щом излезе от вратата, начаса се зарича никога повече да не идва при тоя чудак, макар че тоя чудак всъщност е едно чудесно момче, но същевременно никак не може да откаже на своето въображение една малка прищявка: да сравнява, макар и съвсем условно физиономията на своя неотдавнашен събеседник през цялото време на срещата с вида на онова нещастно котенце, което, хванато вероломно в плен от децата, намачкано, наплашено и жестоко обидено от тях, се е свряло най-после на тъмно под стола и там цял час на свобода е принудено да се ежи, да фучи и да мие с двете лапи пострадалата си муцунка и още дълго след това враждебно да гледа природата и живота, и дори оня пай от господарския обед, запазен специално за него от състрадателната икономка.

— Слушайте — прекъсна ме Настенка, която през всичкото време ме слушаше учудено, с отворени очи и устица, — слушайте: аз просто не зная защо е станало всичко това и защо тъкмо вие ми предлагате такива смешни въпроси; но в едно съм сигурна, че всички тия приключения от начало до край са се случили непременно с вас.

— Без съмнение — отвърнах аз с най-сериозна физиономия.

— Е, щом е без съмнение, тогава продължавайте — отвърна Настенка, — защото много ми се ще да зная как ще свърши всичко това.

— Вие искате да знаете, Настенка, какво е вършил в своя кът нашият герой или по-точно аз, защото героят на цялата история съм аз, моята скромна особа; искате да знаете защо така се изплаших, защо загубих ума и дума през целия ден от неочакваното посещение на моя приятел? Искате да знаете защо толкова се стреснах, защо така се изчервих, когато се отвори вратата на стаята ми, защо не съумях да приема госта си и така позорно загинах под тежестта на собственото си гостоприемство?

— Ами да, да! — отвърна Настенка. — Точно така! Слушайте: вие разказвате прекрасно, но не може ли да разказвате някак не толкова прекрасно? Защото говорите, сякаш четете книга.

— Настенка! — отвърнах аз с важен и строг глас, като едва се сдържах да не се разсмея. — Мила Настенка, аз зная, че разказвам прекрасно, но — признавам, другояче не умея да разказвам. Сега, мила Настенка, сега аз приличам на духа на цар Соломон, който бил затворен хиляда години в делва, под седем печата, и от когото най-сетне свалили всички тези седем печата. Сега, мила Настенка, когато ние отново се срещнахме след такава дълга раздяла — защото аз вече отдавна ви познавам, Настенка, защото аз вече отдавна търсех някого, а това е знак, че съм търсил тъкмо вас и че ни е било съдено сега да се срещнем, — сега в моята глава са се отворили хиляди клапи и аз трябва да излея река от думи, инак ще се задуша. И така, моля ви да не ме прекъсвате, Настенка, а да слушате покорно и послушно; инак — ще млъкна.

— Не-не-не! В никакъв случай! Говорете! Вече нима да пророня нито дума.

— Продължавам: има скъпа моя Настенка, в моя ден един час, който аз извънредно обичам. Това е часът, когато свършват почти всички работи, длъжности и задължения и всички бързат към дома си да обядват, да си полегнат и още тук, по пътя, измислят и други весели неща за вечерта, за през нощта и за цялото останало свободно време. В тоя час и нашият герой — защото позволете ми, Настенка, да разказвам в трето лице, тъй като в първо лице е ужасно срамно да се разказва всичко това, — и така в тоя час и нашият герой, който също не е бил без работа, крачи след другите. Но странно чувство на удоволствие осветява бледото му, някак малко посърнало лице. Неравнодушно гледа той вечерните зари, които гаснат бавно на хладното петербургско небе. Като казвам гледа, аз греша: той не гледа, а съзерцава някак несъзнателно, като уморен или зает в същото време с нещо друго, много по-интересно, така че само бегло, почти неволно може да отдели време за всичко, което го заобикаля. Той е доволен, защото до утре е свършил с отегчителните за него работи, и се радва като ученик, когото са пуснали от клас за любими игри и лудории. Погледнете го отстрани, Настенка: вие веднага ще видите, че радостното чувство вече е подействувало щастливо на слабите му нерви и болезнено раздразнената му фантазия. Ето той се е замислил за нещо… мислите, че за обеда, за днешната вечер? Какво гледа той така? Дали този господин със солидна външност, който така красиво се поклони на дамата, профучала покрай него в блестяща карета с бързоноги коне? Не, Настенка, какво го интересуват сега такива дреболии! Той сега е вече богат със свой особен живот; той някак изведнъж е станал богат и прощалният лъч на гаснещото слънце ненапразно е блеснал така весело пред него и събудил в стопленото му сърце цял рояк впечатления. Сега той едва забелязва оня път, по който преди и най-незначителната дреболия можеше да го учуди. Сега „богинята на фантазията“ (ако сте чели Жуковски, мила Настенка) вече е затъкала с капризна ръка златната си основа и е почнала да развива пред него плетениците на небивал, чудноват живот — и, кой знае, може би с капризната си ръка го е пренесла от чудесния гранитен тротоар, по който той си отива вкъщи, на седмото кристално небе. Опитайте се да го спрете сега и внезапно го попитайте: къде се намира той сега, по какви улици е минал — той навярно нищо не би си спомнил — нито откъде е минал, нито къде е сега, и изчервявайки се от яд, непременно би излъгал нещо, за да спаси приличието. Ето защо той така трепва, едва не се развиква и уплашено се оглежда наоколо, когато една твърде почтена старица учтиво го спира насред тротоара и почва да го пита за пътя, който е загубила. Начумерен от яд, той крачи по-нататък и едва забелязва, че като го гледат, някои минувачи се усмихват и се обръщат след него, и че едно малко момиченце, което боязливо му стори път, високо се засмя, като проследи с ококорени очи широката съзерцателна усмивка и жестове, които правеше с ръце. Но все същата фантазия издига в своя игрив полет и старицата, и любопитните минувачи, и смеещото се момиченце, и селяните, които вечерят тук на лодките си, задръстили Фонтанка (да речем, че по това време нашият герой минава по нея), затъкава палаво като муха в паяжина всички и всичко в своята канава и с новата придобивка чудакът влиза вече в приятната си бърлога, сяда вече да обядва, отдавна се е наобядвал вече и се опомня едва когато замислената и вечно печална Матрьона, която му прислужва, е прибрала вече всичко от масата и му подава лулата; опомня се и се чуди, че вече се е наобядвал, без обаче да забележи как е станало това. В стаята е тъмно; в душата му е пусто и тъжно; цялото царство на мечтите се е рушило около него, рушило се е без следа, без шум и трясък, отлетяло е като сън, а той сам не помни какво е сънувал. Но някакво неясно чувство, от което леко тръпнат, и се вълнуват гърдите му, някакво ново желание съблазнително гъделичка и дразни неговата фантазия и незабелязано събира цял рояк нови призраци. В малката стая цари тишина; уединение и леност галят въображението; то се възпламенява леко, леко закипява, като водата в кафеничето на старата Матрьона, която спокойно шета тук, в кухнята, като вари своето кафенце. Ето въображението вече леко клокочи, ето вече и книгата, взета без цел и наслука, пада от ръцете на моя мечтател, прочетена едва до трета страница. Въображението отново е настроено, възбудено и изведнъж пак нов свят, нов, очарователен живот блясва пред него в своята блестяща перспектива. Нов сън — ново щастие! Нова доза фина, сладострастна отрова! О, какво го интересува нашият действителен живот! Според неговия подкупен поглед ние с вас, Настенка, живеем така лениво, бавно, вяло; според него ние всички сме така недоволни от нашата съдба, така се измъчваме от нашия живот! Пък и право е, погледнете наистина как на пръв поглед всичко помежду ни е студено, мрачно, някак сърдито… „Горките!“ — мисли моят мечтател. Пък и не е чудно, че мисли така! Погледнете тия вълшебни призраци, които така очарователно, така капризно, така безбрежно и волно се редят пред него в такава вълшебна, жива картина, дето на пръв план, главно лице, разбира се, е сам той, нашият мечтател със скъпата си особа. Погледнете какви разнообразни приключения, какъв безкраен рояк възторжени блянове. Ще попитате може би за какво мечтае? Трябва ли да се пита! Ами че за всичко… за ролята на поета, отначало непризнат, а след това увенчан със слава; за дружба с Хофман; Вартоломеевата нощ, Диана Вернон, героична роля при превземането на Казан от Иван Василевич, Клара Мовбрай, Евфия Денс, събора на прелатите и Хус пред тях, възкресението на мъртъвците в Роберт (помните ли музиката, мирише на гробище!), Мина и Бренда, сражението при Березина, четенето на поема у графиня В. Д., Дантон, Клеопатра ei suoi amanti^[1], къщица в Коломна, свое кътче, а до теб — милото създание, което ви слуша през зимна вечер с отворена устица и очички, както вие ме слушате сега, мое малко ангелче… Не, Настенка, какво го интересува, какво го интересува него, сладострастния ленивец, тоя живот, който ние с вас така много желаем? Той си мисли, че това е беден, жалък живот, без да подозира, че и за него ще удари може би някога тъжният час, когато ще отдаде всичките си фантастични години за един миг от тоя жалък живот и при това не за радост, нито за щастие ще го отдаде и не ще поиска да избира в тоя час на тъга, разкаяние и неканена мъка. Но докато още не е настъпило то, това страшно време — той нищо не желае, защото стои над желанията, защото има всичко, защото е преситен, защото сам е художник на своя живот и го твори всеки час по нова прищявка. А така лесно, така естествено се създава тоя приказен, фантастичен свят! Като че всичко това всъщност не е призрак! Наистина понякога е готов да вярва, че целият тоя живот не е възбуда на чувствата, не е мираж, не е измама на въображението, а че това всъщност е нещо действително, истинско, съществуващо! А защо, кажете, Настенка, защо в такива минути духът се смущава? Защо от някакво вълшебство, по някаква незнайна прищявка пулсът се ускорява, бликват сълзи на очите на мечтателя, горят неговите бледи, овлажнени бузи и такава непреодолима радост изпълва цялото му същество? Защо цели безсънни нощи минават като един миг в неизчерпаемо веселие и щастие и когато през прозореца зората блесне с розов лъч и освети мрачната стая със своята съмнителна фантастична светлина, както става у нас, в Петербург, нашият мечтател, морен, измъчен, се хвърля на леглото и заспива цял във възторжени тръпки от своя болезнено потресен дух и с такава мъчително-сладка болка в сърцето? Да, Настенка, ще се измамиш и неволно, без да искаш, ще повярваш, че същинска, истинска страст вълнува душата му, неволно ще повярваш, че има нещо живо, осезаемо в неговите безплътни блянове! А виж каква измама — ето например любовта с цялата неизчерпаема радост, с всичките си томителни мъки е слязла в гърдите му… Погледнете го само и ще се убедите! Вярвате ли, като го гледате, мила Настенка, че наистина той никога не е познавал оная, която много е обичал в своята екзалтирана мечта? Та нима той я е виждал само в прелъстителни призраци и само му се е присънвала тая страст? Нима наистина те не са минали ръка за ръка толкова години от живота си — сами, заедно, презрели целия свят и съединили всеки своя свят, своя живот с живота на другия? Нима в късен час, час на раздяла, тя не е лежала — разплакана и страдаща на гърдите му, без да чува бурята, разиграла се под суровото небе, без да чува вятъра, който откъсвал и отнасял сълзите от черните й мигли? Нима всичко това е било мечта — и тоя парк, печален, изоставен и див, с пътечки, обрасли с мъх, самотен и мрачен, където те така често са ходили двама, надявали са се, тъгували, обичали, обичали са се един друг толкова дълго, „толкова дълго и нежно“! И тази странна, прастара къща, дето тя е живяла толкова време самотно и тъжно със стария си, навъсен мъж, вечно мълчалив и жлъчен, който ги е плашел, тях, плахите като деца, унило и боязливо крили един от друг любовта си? Как са се мъчили, как са се бояли, колко невинна и чиста била любовта им и колко (ами така е, Настенка) лоши били хората! Но боже мой, та нима не е тя, която той е срещнал после, далеч от бреговете на своята родина, под чуждо небе, южно и жарко в дивния вечен град, сред блясъка на бала, сред гърмящата музика, в палат (непременно в палат), потънал в море от светлини, на тоя балкон, обвит в мирти и рози, дето тя, щом го позна, така бързо свали маската си и пошепна: „Аз съм свободна“, затрепери, хвърли се в прегръдките му и извиквайки от възторг, и притиснати един до друг, те в един миг забравиха и тъгата, и раздялата, и всички мъчения, и тъжния дом, и стареца, и мрачния парк в далечната родина, и пейката, на която с последна, страстна целувка тя се беше отскубнала от изтръпналите му в отчаяна мъка прегръдки… О, съгласете се, Настенка, че ще трепнеш, ще се смутиш и изчервиш като ученик, току-що пъхнал в джоба си открадната от съседната градина ябълка, когато някакъв дълъг, силен момък, веселяк и смешник, ваш незван приятел, отвори вратата ви и викне, сякаш нищо не е било: „А аз, братко, в момента се връщам от Павловск!“ Боже мой! Старият граф е умрял, настава неизказано щастие — пристигат хора от Павловск!

Свършил с патетичните си възгласи, аз патетично замълчах. Помня, че ужасно ми се искаше някак пряко сила да се разсмея, защото чувствувах вече, че в мен се е събудило някакво враждебно дяволче, че почвах вече да се задушавам, да потреперва брадичката ми и че все повече и повече очите ми овлажняваха… Очаквах, че Настенка, която ме слушаше, отворила широко умните си очички, ще се закиска с целия си детски, неудържимо весел смях и вече се разкайвах, че съм отишъл много далеч, че напразно разказах онова, което отдавна вече бе накипяло в сърцето ми и за което можех да говоря като по книга, защото отдавна вече бях приготвил присъдата над самия себе си и сега не се сдържах да не я прочета, нека си призная, без да очаквам, че ще ме разберат; но за мое учудване тя помълча, след малко леко стисна ръката ми и с някакво плахо съчувствие попита:

— Нима наистина така сте прекарали целия си живот?

— Целия си живот, Настенка — отвърнах аз, — целия си живот и, струва ми се, така и ще свърша!

— Не, това не бива — каза тя неспокойно, — това няма да стане; май че и аз така ще прекарам целия си живот край баба. Слушайте, знаете ли, че съвсем не е хубаво да се живее така?

— Зная, Настенка, зная! — извиках аз, без да сдържам повече чувството си. — И зная повече от всеки друг път, че напразно съм загубил всичките си най-хубави години! Сега зная това и чувствувам по-голяма болка от едно такова съзнание, защото сам бог ми изпрати вас, моя добър ангел, за да ми каже това и да го докаже. Сега, когато седя до вас и говоря с вас, вече се страхувам да помисля за бъдещето, защото това бъдеще е пак самота, пак такъв задушен, ненужен живот; и за какво ще мечтая, когато вече наяве бях така щастлив край вас! О, бъдете благословена, мила девойко, задето не ме отхвърлихте от първия път, задето мога вече да кажа, че съм живял поне две вечери в своя живот!

— Ох, не, не! — извика Настенка и сълзици заблестяха на очите й. — Не, така не ще бъде вече; ние така няма да се разделим! Какво са две вечери!

— Ох, Настенка, Настенка! Знаете ли колко за дълго ме помирихте със самия мен? Знаете ли, че сега вече няма да мисля така лошо за себе си, както съм мислел в други минути? Знаете ли, че може би вече няма да тъгувам за това, че съм извършил престъпление и грях в живота си, защото такъв живот е престъпление и грях? И не мислете, че съм преувеличавал нещо пред вас, за бога, не мислете така, Настенка, защото понякога ме налягат минути на такава мъка, такава мъка… Защото в такива минути почва вече да ми се струва, че никога не съм в състояние да почна да живея истински живот; защото ми се струваше вече, че съм загубил всякакъв такт, всякакъв усет за настоящето, за действителното; защото най-сетне аз се проклинах сам; защото след моите фантастични нощи ме нападат вече минути на отрезвяване, които са ужасни! При това чуваш как около теб гърми и се върти в жизнения вихър човешката тълпа, чуваш, виждаш как живеят хората — живеят наяве, виждаш, че животът за тях не е забранен, че техният живот няма да отлети като сън, като видение, че техният живот вечно се обновява, вечно е млад и нито един час от него не прилича на друг, докато пък скръбна и до баналност еднообразна е плашливата фантазия, робиня на сянката, на идеята, робиня на първия облак, който внезапно ще забули слънцето и ще се свие от мъка истинското петербургско сърце, което така много цени своето слънце — а в мъката каква фантазия! Чувствуваш, че тя най-сетне се уморява, изтощава се във вечно напрежение тая неизтощима фантазия, защото вече възмъжаваш, изживяваш предишните си идеали: те се разбиват на прах, на отломъци; а ако няма друг живот, тогава трябва да го строиш от тия отломъци. А при това душата търси и иска нещо друго! И напразно мечтателят се рови като в пепел в старите си мечти и търси в тая пепел поне някаква искрица, за да я раздуха, да стопли с накладения отново огън изстиналото си сърце и отново да възкреси в него всичко, което преди е било така мило, което е трогвало душата, карало е кръвта да кипи, изтръгвало е сълзи от очите и така разкошно е мамело! Знаете ли, Настенка, докъде стигнах? Знаете ли, че съм принуден вече да правя помен на своите чувства, помен на това, което преди ми беше така мило, но което всъщност никога не е било — защото тоя помен се прави все за същите глупави, безплътни мечти, — и да правя това, защото и тия глупави мечти ги няма, защото няма с какво да ги изживееш! Нали и мечтите се изживяват! Знаете ли, че сега аз обичам да си припомня и да посетя в известен час ония места, където някога посвоему съм бил щастлив, обичам да изградя своето настояще в хармония с вече безвъзвратното минало и често бродя като сянка, без нужда и цел, унило и тъжно из петербургските улици и улички. Какви спомени! Спомняш си например, че ето тук точно преди една година, точно по това време, в същия час, по същия тротоар си бродил също така самотно, също така унило както сега! Спомняш си, че и тогава мечтите бяха тъжни и макар че и преди не беше по-хубаво, но все някак чувствуваш, че сякаш се е живяло по-леко и по-спокойно, че не е имало тия черни мисли, които сега неотстъпно те преследват; че не е имало тия угризения на съвестта, угризения мрачни, тежки, които нито денем, нито нощем ти дават сега покой. И се питаш: къде са твоите мечти? И клатиш глава и казваш: колко бързо отлитат годините! И пак се питаш: какво направи с годините си? Къде погреба най-хубавото си време? Живял ли си, или не? Внимавай, казваш си, внимавай как в живота става студено. Ще минат години и след тях ще настъпи мрачна самота, ще пристигне с патерица треперещата старост, а след тях — мъката и унинието. Ще побледнее твоят фантастичен свят, ще замрат, ще увехнат мечтите ти и ще окапят като пожълтелите листа от дърветата… О, Настенка, тъжно ще бъде да останеш сам, съвсем сам и дори да нямаш за какво да пожалиш — за нищо, съвсем за нищо… защото всичко, което си загубил, всичко това, всичко е било нищо, една глупава кръгла нула, било е само една мечта!

— Хайде, не ме нажалявайте повече! — рече Настенка, като избърсваше сълзичката, която се търколи край очите й. — Сега край! Сега ние ще бъдем двама; сега, каквото и да се случи с мен, ние никога вече няма да се разделим. Слушайте. Аз съм проста девойка, малко съм учила, макар че баба ми наемаше учители; но наистина аз ви разбирам, защото всичко, което ми разказахте, сама съм го преживяла, когато баба ме забоде за роклята си. Разбира се, аз не бих могла да го разкажа така хубаво, както вие го разказахте, аз не съм учила — плахо добави тя, защото все още чувствуваше някакво уважение към моята патетична реч и към моя висок стил, — но много се радвам, че напълно ми се открихте. Сега ви познавам, съвсем целия ви познавам. И знаете ли какво? Искам да ви разкажа и своята история, цялата, без да скривам нищо, а вие после ще ми дадете съвет. Вие сте много умен човек; обещавате ли да ми дадете тоя съвет?

— Ах, Настенка — отвърнах аз, — макар че никога не съм бил съветник, още по-малко умен съветник, сега виждам, че ако ние винаги живеем така, това ще бъде някак много умно и всеки ще даде на другия премного умни съвети! Е, добричката ми Настенка, какъв съвет искате? Кажете ми откровено; сега съм така весел, щастлив, смел и умен, че съм страшно находчив.

— Не, не! — прекъсна ме Настенка, като се засмя. — Нужен ми е не само умен съвет, нужен ми е сърдечен, братски съвет, като че ли през целия си живот сте ме обичали!

— Добре, Настенка, добре! — извиках аз възторжено. — Дори и двадесет години да бях ви обичал, все пак не бих ви обичал по-силно, отколкото сега!

— Дайте си ръката! — каза Настенка.

— Ето я! — отвърнах аз, като й подадох ръката си.

— И така, да почнем моята история.

Историята на Настенка

— Половината от историята ми вие вече знаете, тоест знаете, че имам стара баба…

— Ако и другата половина е така кратка като тая… — понечих да я прекъсна аз, като се засмях.

— Мълчете и слушайте. Преди всичко да се уговорим: не ме прекъсвайте, инак, току-виж, съм се объркала. Хайде, слушайте мирно.

Аз имам стара баба. Попаднах у нея още като съвсем малко момиченце, защото и майка ми, и баща ми умряха. Сигурно баба преди това е била по-богата, защото и сега си спомня за по-хубави дни. Тя ме научи френски и сетне ми нае учители. Когато станах на петнадесет години (а сега съм на седемнадесет), свършихме с учението. Ето през това време аз извърших една лудория; какво направих — няма да ви кажа; стига ви това, че провинението не беше голямо. Само че една сутрин баба ме повика при себе си и ми каза, че тъй като тя е сляпа, не ще може да ме пази, взе карфица и забоде роклята ми за своята, при това каза, че ще седим така цял живот, ако, разбира се, аз не стана по-добра. С една дума, на първо време съвсем не можех да се откъсна от нея: и работа, и четене, и учене — все край баба. Веднъж се опитах да я изхитря и уговорих Фьокла да седне на моето място. Фьокла е нашата слугиня, тя е глуха. Фьокла седна вместо мен; в това време баба беше заспала в креслото, а аз отидох наблизо, при другарката си. Е, лошо свърши. В мое отсъствие баба се събудила и попитала нещо, мислейки, че аз все още седя мирно на мястото си. Фьокла вижда, че баба пита нещо, ама не чува какво, мислила, мислила какво да прави, откопчала карфицата и хукнала да бяга…

Тук Настенка се спря и почна да се смее с глас. Аз се засмях заедно с нея. Но тя тутакси престана.

— Слушайте, не се присмивайте на баба. А аз се смея, защото е смешно… Какво да се прави, когато баба наистина е такава, само че аз все пак малко си я обичам. Е, и тогава си изпатих: веднага пак ме туриха на мястото ми и свършено, не можех да мръдна вече.

Да, забравих да ви кажа, че ние, тоест баба, имаме своя къща, тоест малка къщица, всичко три стаи, цялата дървена и такава стара като баба; а отгоре — мансарда, и ето в нея дойде да живее нов квартирант…

— Ще рече, имало е и стар квартирант? — забелязах аз мимоходом.

— Да, разбира се, имаше — отвърна Настенка — и умееше да мълчи по-добре от вас. Наистина той едва си обръщаше езика. Това беше едно старче, сухо, нямо, сляпо, куцо, така че най-сетне не можа да издържи на този свят и умря; а след това ни потрябва нов квартирант, защото без квартирант ние не можем да живеем: наемът и бабината пенсия са почти целият ни доход. Но не щеш ли, новият квартирант се случи млад човек, не тукашен, пришълец. Понеже той не се пазари, баба го пусна, а после ме пита: „Какво, Настенка, нашият квартирант млад ли е, или не?“ Не исках да излъжа. „Ами, бабо, казвам, не че е съвсем млад, но и старец не е.“ — „Е, а приятен ли е наглед?“ — пита баба.

Аз пак не искам да излъжа. „Да, казвам, приятен е наглед, бабо!“ А баба дума: „Ах, наказание, наказание! Аз, внучке, ти говоря това, за да не се заглеждаш в него. Ама времена настанаха! Глей ти, такъв дребен квартирант, пък с приятна външност: не е като едно време!“

На баба й дай едно време! И по-млада била едно време, и слънцето едно време по-силно греело, и каймакът едно време не вкисвал така скоро — все едно време! Та седя, мълча и си мисля: защо пък баба сама ме подсеща, пита ме хубав ли е, млад ли е квартирантът? Но само тъй, само си помислих и веднага почнах отново да броя бримките, да плета чорапа, а сетне и съвсем забравих.

Но една сутрин идва при нас квартирантът да попита кога ще облепим стаята му с тапети, че сме му обещали. От дума на дума баба, а тя е приказлива, казва: „Тичай, Настенка, в спалнята ми, донеси сметките.“ Аз веднага скочих, не зная защо цяла се изчервих, пък и забравих, че съм забодена; наместо да се отбода тихичко, без да види квартирантът — дръпнах се така, че повлякох бабиното кресло. Като видях, че квартирантът вече научи всичко за мен, изчервих се, замръзнах на място като вдървена, че отгоре на това и заплаках — така срамно и горчиво ми стана в тая минута, че по-добре в земята да потънех! Баба вика: „Ти защо стоиш?“ — а аз още повече плача… Квартирантът, като видя, че се засрамих от него, поклони се и тозчас си отиде!

Оттогава чуе ли се лек шум в пруста, замръзвам като мъртва. Ето, мисля си, квартирантът иде и лекичко за всеки случай отбождам карфицата. Само че все не беше той, не влизаше. Минаха две седмици; квартирантът праща Фьокла да каже, че имал много френски книги, и то все хубави, така че може да се четат; не ще ли иска баба да й почета от тях, за да не ни бъде скучно? Баба се съгласи с благодарност, само че все питаше нравствени ли са книгите, или не, защото, ако книгите са безнравствени, то ти, Настенка, в никой случай не бива да ги четеш, на лошо ще се научиш.

— Че на какво ще се науча, бабо? Какво е написано там!

— Абе — казва тя — описано е в тях как млади хора съблазняват благонравни девици, как под предлог, че искат да се оженят за тях, ги отвличат от родителския дом, как после изоставят тия нещастни девици на произвола на съдбата и те загиват по най-плачевен начин. Аз — казва баба — много такива книжки съм чела и всичко — казва — е така прекрасно описано, че седиш по цяла нощ и тихичко четеш. Та ти — казва, — Настенка, внимавай, не ги чети. Какви книги — казва — ни е пратил?

— Ами все романи на Валтер Скот, бабо.

— Романите на Валтер Скот! Добре де, ама дали няма там някакви любовни интрижки? Я погледни дали не е турил в тях някаква любовна бележчица?

— Не — казвам, — бабо, няма бележка.

— Я ти под подвързията провери; те понякога в подвързията ги пъхат, разбойниците…

— Няма, бабо, и под подвързията няма нищо.

— Е, хубаво, хубаво!

И така почнахме да четем Валтер Скот и за един месец прочетохме почти половината. После той пращаше още и още, Пушкин прати, така че аз не можех вече без книги и престанах да мисля как да се омъжа за китайския принц.

Такава беше работата, докато веднъж не ми се случи да се срещна с нашия квартирант на стълбата. Баба ме беше пратила за нещо. Той се спря, аз се изчервих, и той се изчерви; но се засмя, здрависа се, попита за здравето на баба, казва: „Какво, прочетохте ли книгите?“ Отговорих му: „Прочетох ги.“ — „А какво, — казва, най-много ви хареса?“ Аз казвам: „Ивангое“, ама на Пушкин най-много ми харесаха. Тоя път с това се свърши.

След една седмица пак го срещнах на стълбата. Тоя път не беше ме пращала баба, а аз самата трябваше да изляза за нещо. Беше три часът, а квартирантът по това време се връщаше вкъщи. „Здравейте!“ — казва. И аз на него: „Здравейте!“

— Е, какво — казва, — не ви ли е скучно да седите по цял ден с баба си?

Щом ме попита за това, аз, не зная защо, се изчервих, засрамих се и пак ми стана обидно, види се, защото чужд човек взе да разпитва за тая работа. Исках да си отида, без да отговоря, но нямах сили.

— Слушайте — казва, — вие сте добро момиче! Извинете, че ви говоря така, но уверявам ви, че повече от вашата баба ви желая доброто. Нямате ли някакви приятелки, при които бихте могли да отидете на гости?

Казвам му, че нямам никакви, че имах една, Машенка, но и тя замина за Псков.

— Слушайте — казва, — искате ли да дойдете с мен на театър?

— На театър ли? Ами баба?

— Та вие — казва — скришом от баба си…

— Не — казвам, — не искам да мамя баба. Сбогом!

— Е, сбогом — рече и нищо друго не каза. Само че следобед идва при нас; седна, дълго приказва с баба, заразпитва дали тя излиза някъде, има ли познати — и изведнъж казва: „Днес взех ложа за операта; «Севилският бръснар» дават; мои познати искаха да отидат, но сетне се отказаха, та остана един билет.“

— „Севилският бръснар“! — извика баба. — Ами същият „Бръснар“ ли е, дето го даваха едно време?

— Да — казва, — същият „Бръснар“ — и току ме погледна. И тогаз всичко разбрах, изчервих се и сърцето ми заби от очакване!

— Та как — казва баба, — как да не го зная! Че самата едно време съм играла Розина в домашния театър!

— А не желаете ли да дойдете днес? — казва квартирантът. — Инак билетът ми ще пропадне така.

— Да, май че ще дойдем — казва баба, — защо пък да не дойдем? Ами че Настенка никога не ми е била на театър.

Боже мой, каква радост! Веднага бързо се стегнахме, пременихме се и тръгнахме. На баба, макар и сляпа, все пак й се искаше да послуша музика, пък освен това тя е добра старица: повече й се искаше мен да развлече, защото сами никога не бихме се наканили. За впечатленията си от „Севилският бръснар“ няма да ви говоря, само през цялата тая вечер нашият квартирант така хубаво ме гледаше, така хубаво говореше, че аз веднага разбрах, че той сутринта е искал да ме изпита, като ми предложи да отида сама с него. Ех, каква радост! Легнах си да спя толкова горда, толкова весела, сърцето ми така туптеше, че ме втресе малко и цяла нощ бълнувах „Севилският бръснар“.

Мислех, че след това той ще ни навестява все по-често и по-често — но не излезе така. Той почти съвсем престана да идва. Случваше се да се отбие така, веднъж в месеца, и то само за да ни покани на театър. Ходихме после още два пъти. Само че аз бях съвсем недоволна от това. Виждах, че просто му е жал за мен, дето така ме е изоставила баба, и нищо повече: да седя, не ми се седи, да чета, не ми се чете, да работя, не ми се работи, понякога се смея и правя нещо напук на баба, друг път просто плача. Най-сетне отслабнах и едва не се разболях. Оперният сезон мина и квартирантът съвсем престана да ни навестява; а когато се срещахме — все на същата стълба, разбира се, — той така мълчаливо, така сериозно ще поздрави, сякаш не му се говори, и дори съвсем ще слезе чак до входа, а аз все още стоя на средата на стълбата, червена като вишня, защото цялата ми кръв почна да нахлува в главата, когато го срещах.

Ей сега идва краят. Точно преди година, през месец май, квартирантът идва при нас и казва на баба, че той съвсем си е свършил работата тук и че трябва пак да замине за една година в Москва. Щом чух това, аз побледнях и се отпуснах на стола като мъртва. Баба нищо не забеляза, а той, след като съобщи, че си заминава, поклони се и си излезе.

Какво да правя? Мислих — мислих, мъчих се — мъчих се и най-после се реших. На другия ден той трябваше да замине, а аз реших да свърша всичко вечерта, когато баба отиде да спи. Така и стана. Свързах на вързопче всичките си дрехи, необходимото бельо и с вързопа в ръце, ни жива, ни мъртва, тръгнах към мансардата на нашия квартирант. Мислех, че вървя цял час по стълбата. А когато отворих вратата му, той просто извика, като ме видя. Мислел, че съм привидение и се спусна да ми дава вода, защото едва се държах на краката си. Сърцето ми така туптеше, че главата ме заболя и разумът ми се размъти. А когато се опомних, почнах направо с това, че сложих моя вързоп на леглото му, самата седнах до него, закрих лице с ръцете си и сълзите ми рукнаха като порой. Той, изглежда, в миг разбра всичко и стоеше пред мен блед и така тъжно ме гледаше, че сърцето ми се късаше.

— Слушайте — почна той, — слушайте, Настенка, нищо не мога да направя, аз съм беден човек; засега нямам нищо, дори прилична служба; та как ще живеем, ако се оженя за вас?

Дълго говорихме, но аз накрая изпаднах в изстъпление, казах, че не мога да живея при баба, че ще избягам от нея, че не искам да ме забождат с карфица и че ако той иска, ще тръгна с него за Москва, защото не мога да живея без него. И свян, и любов, и гордост — всичко наведнъж говореше в мен и аз едва не паднах в конвулсии на леглото. Така се боях да не откаже!

Той поседя няколко минути мълчаливо, после стана, приближи се до мен и ме хвана за ръка.

— Слушайте, моя добра, моя мила Настенка! — почна той също през сълзи. — Слушайте! Кълна ви се, че ако някога бъда в състояние да се оженя, то непременно вие ще станете моето щастие; уверявам ви, сега само вие можете да бъдете моето щастие. Слушайте: аз заминавам за Москва и ще остана там точно една година. Надявам се да си уредя работите. Когато се върна и ако вие още не сте ме разлюбила, кълна ви се, ние ще бъдем щастливи. А сега ми е невъзможно, не мога, нямам право да ви обещая каквото и да било. Но, повтарям, ако след една година това не стане, то когато и да е, непременно ще стане; разбира се — ако не предпочетете някой друг, защото не мога и не смея да ви обвързвам с някаква дума.

Ето какво ми каза и на другия ден замина. Решихме заедно да не казваме на баба нито дума. Така искаше той. Е, ето сега почти свършва цялата ми история. Мина точно година. Той е пристигнал, вече е тук цели три дни и… и…

— И какво? — извиках аз, горейки от нетърпение да чуя края.

— И досега не е дошъл! — отвърна Настенка, сякаш събираше сили. — Нито помен от него…

При тия думи тя се спря, помълча малко, наведе глава и изведнъж закри лицето си с ръце и зарида така, че сърцето ми се преобърна от тия ридания.

Никак не очаквах такава развръзка.

— Настенка! — почнах аз с плах и проникновен глас. — Настенка, за бога, не плачете! Отде знаете? Може би още го няма…

— Тук е, тук е! — подхвана Настенка. — Той е тук, зная това. Ние се условихме още тогава, през оная вечер, преди заминаването му: когато вече си казахме всичко, което ви преразказах, и се условихме, ние дойдохме тук да се поразходим, точно по тая крайбрежна улица. Часът беше десет; седнахме на тая пейка; аз вече не плачех, сладко ми беше да слушам какво говореше… Той каза, че веднага след пристигането си ще дойде у нас и ако аз не се откажа от него, ще кажем всичко на баба. Сега е пристигнал, зная това, а го няма, няма го!

И тя отново се заля в сълзи.

— Боже мой! Та нима никак не може да се помогне на мъката? — извиках аз, като скочих от пейката съвсем отчаян. — Кажете, Настенка, не може ли, да речем, аз да отида при него?…

— Нима това е възможно? — каза тя и изведнъж вдигна глава. — Не, разбира се, не! — заявих аз, като се опомних. — Ето какво: напишете му писмо.

— Не, това е невъзможно, това не бива! — отвърна тя решително, но вече с наведена глава и без да ме гледа.

— Как да не бива, защо да не бива? — продължих аз, хванал се за своята идея. — Но знаете, Настенка, какво писмо! От писмо до писмо има разлика и… Ах, Настенка, това е така! Доверете ми се, моля ви! Аз няма да ви дам лош съвет. Всичко това може да се нареди! Та вие сте направила първата крачка — защо тогава…

— Не бива, не бива! Тогава аз като че ли се натрапвам…

— Ах, добричката ми Настенка! — прекъснах я аз, без да крия усмивката си. — Не, не; вие най-сетне сте в правото си, защото той ви е обещал. Пък и по всичко виждам, че той е деликатен човек, че е постъпил добре — продължавах аз и все повече и повече се въодушевявах от логичността на собствените си доводи и убеждения. — Как е постъпил той? Свързал се е с обещание. Казал е, че за никоя друга освен за вас няма да се жени, ако само се жени; а на вас е оставил пълната свобода, ако искате, да се откажете от него… В такъв случай вие можете да направите първата крачка, вие имате право, имате предимство пред него, да речем например, ако бихте поискали да го освободите от дадената дума…

— Слушайте, вие как бихте го написали?

— Какво?

— Ами това писмо.

— Ето как бих го написал: „Милостиви господине…“

— Непременно така ли трябва — „милостиви господине“?

— Непременно! Впрочем защо пък. Мисля, че…

— После, после! По-нататък!

— „Милостиви господине! Извинете, че аз…“ Впрочем не, не са нужни никакви извинения! Тук самият факт всичко оправдава, пишете просто:

„Аз ви пиша. Простете моето нетърпение; но цяла година живях с щастливата надежда; виновна ли съм, че сега не мога да понеса нито ден съмнение? Сега, когато сте пристигнали вече, вие може би сте променили вече своите намерения. Тогава това писмо ще ви каже, че не роптая и не ви обвинявам. Не ви обвинявам за това, че нямам власт над сърцето ви; такава ми е съдбата!

Вие сте благороден човек. Вие не ще се усмихнете, не ще се ядосате на моите нетърпеливи редове. Спомнете си, че ги пише една злочеста девойка, че тя е сама, че няма нито кой да я научи, нито да я посъветва и че тя никога не е умеела сама да овладява сърцето си. Но простете ми, че в моята душа, макар и за един миг се е промъкнало съмнението. Вие не сте способен дори мислено да обидите оная, която така ви е обичала и обича.“

— Да, да! Това е точно така, както аз си мислех! — завика Настенка и радост засия в очите й. — О, вие разрешихте моите съмнения, сам бог ви прати! Благодаря, благодаря ви!

— За какво? За това, че бог ме е пратил ли? — отвърнах аз, като гледах с възторг нейното радостно личице.

— Да, макар и за това.

— Ах, Настенка! Ние сме благодарни на някои хора, макар и за това, че живеят заедно с нас. Аз ви благодаря за това, че ви срещнах, за това, че цял живот ще ви помня!

— Е, стига, стига! А сега ето какво, слушайте: тогава се условихме, че щом пристигне, той веднага ще ми съобщи, че ще ми остави писмо на едно място, у едни мои познати, добри и сърдечни хора, които нищо не знаят за това; или ако не бива да ми пише писмо, защото в едно писмо невинаги всичко може да се разкаже, то същия ден, щом пристигне, ще дойде точно в десет часа тук, където бяхме решили с него да се срещнем. За неговото пристигане вече зная; но ето вече трети ден няма нито писмо, нито той идва. Да оставям баба сутринта, не бива. Предайте утре вие сам писмото ми на ония добри хора, за които ви казах: те веднага ще го препратят; а ако има отговор, вие сам го донесете в десет часа вечерта.

— Но писмото, писмото! Нали преди това трябва да се напише писмото! Освен ако всичко това стане вдругиден.

— Писмото… — отвърна Настенка, като се обърка малко — писмото… но…

И спря. Отначало отвърна личицето си от мен, пламна като роза и изведнъж усетих в ръката си писмо, очевидно отдавна вече написано, съвсем готово и запечатано. Някакъв познат, мил, грациозен спомен премина през съзнанието ми.

— R, o-ho-s, i-si, na-na — почнах аз.

— Rosina! — запяхме и двамата, като аз едва ли не я прегръщах от възторг, а тя цяла се бе изчервила до последна степен и се смееше през сълзи, които трептяха като бисерчета на черните й мигли.

— Е, стига, стига! А сега сбогом! — каза тя бързо. — Ето ви писмото, ето и адреса къде да го отнесете. Сбогом! Довиждане! До утре!

Тя здраво стисна и двете ми ръце, кимна с глава и полетя като стреличка към тяхната уличка. Аз дълго стоях на мястото си, като я изпращах с очи.

„До утре! До утре!“ — бързо премина през съзнанието ми, когато тя се скри от моите очи.

Трета нощ

Днес денят беше печален, дъждовен, мрачен, като моята бъдеща старост. Потискат ме такива странни мисли, такива смътни чувства, такива още неясни за мен въпроси се тълпят в главата ми — а някак нямам нито сила, нито желание да ги разреша. Не съм аз, който ще разреша всичко това!

Днес няма да се видим. Вчера, когато се сбогувахме, облаци почнаха да забулват небето и се спускаше мъгла. Аз казах, че утре ще бъде лош ден; тя не отговори, тя не искаше да говори против себе си; за нея тоя ден е и светъл, и ясен и нито едно буреносно облаче няма да помрачи нейното щастие.

— Ако вали, няма да се видим! — каза тя. — Аз няма да дойда.

Мислех, че тя изобщо не е забелязала днешния дъжд, но ето не дойде.

Вчера беше нашата трета среща, нашата трета бяла нощ…

Ала как радостта и щастието правят човека прекрасен! Как сърцето кипи от любов! Струва ти се, че искаш да излееш цялото си сърце в другото сърце, искаш всичко да е весело, всичко да се смее. И колко заразителна е тая радост! Вчера в нейните думи имаше толкова нега, в сърцето й толкова доброта към мен… Как се грижеше за мен, как се галеше, как ободряваше и топлеше сърцето ми! О, колко кокетство от щастие! А аз… Аз приемах всичко за чиста монета; мислех, че тя…

Но, боже мой, как можех да мисля това! Та как можех да бъда толкова сляп, когато всичко е вече взето от другия и нищо не е мое; когато най-сетне дори същата тая нежност, нейните грижи, любовта й… да, любовта й към мен — не беше друго освен радост от скорошната среща с другия, желание да натрапи и на мен своето щастие?… Когато той не дойде, когато чакахме напразно, тя помръкна, овладя я плахост, страх. Всичките й движения, всичките й думи не бяха вече така леки, игриви и весели. И странно нещо — тя удвои вниманието си към мен, сякаш желаеше инстинктивно да излее върху мен това, което сама желаеше да има, за което сама се боеше, да не би да не стане. Моята Настенка така падна духом, така се уплаши, че, струва ми се, разбра най-после, че аз я обичам, и се смили над моята нещастна любов. Да, когато сме нещастни, ние чувствуваме по-силно нещастието на другите; чувството не се разпръсква, а се концентрира…

Отидох при нея с пълно сърце и едва дочаках срещата. Аз не предчувствувах онова, което ще изпитвам сега, не предчувствувах, че всичко това ще свърши зле. Тя сияеше от радост, тя чакаше отговора. Отговорът беше той самият. Той трябваше да дойде, да се притече на нейния зов. Тя беше дошла цял час преди мен. Отначало се смееше с глас на всичко, смееше се на всяка моя дума. Аз понечих да говоря и млъкнах.

— Знаете ли защо съм така радостна? — каза тя. — Защо ми е така драго да ви гледам? Защо така ви обичам днес?

— Защо? — попитах аз и сърцето ми затрепери.

— Обичам ви, защото не се влюбихте в мен. Ами че някой друг на ваше място би почнал да ме безпокои, да ми досажда, би се разохкал, разболял, а вие сте толкова мил!

При тия думи тя така стисна ръката ми, че едва не извиках. Тя се засмя.

— Боже мой, какъв приятел сте вие! — почна тя след минута много сериозно. — Та просто бог ми прати вас! Какво ли би станало с мен, ако сега не бяхте с мен! Колко сте безкористен! Как хубаво ме обичате! Когато се омъжа, ние ще бъдем много близки, повече от братя. Аз ще ви обичам почти като него…

Стана ми някак ужасно мъчно в тоя миг; обаче нещо прилично на смях трепна в душата ми.

— Вие губите ума си — казах аз, — вие се страхувате; мислите, че няма да дойде.

— Какво приказвате! — отвърна тя. — Ако бях по-малко щастлива, аз бих заплакала, струва ми се, от вашето неверие, от вашите упреци. Впрочем вие ме наведохте на една мисъл и ми поставяте един сложен въпрос; но ще помисля после, а сега нека си призная, че говорите истината. Да, аз някак си не съм на себе си; цялата съм в някакво очакване и чувствувам всичко някак прекалено леко! Но стига, да оставим чувствата!…

В това време се чуха стъпки и в тъмнината се показа минувач, който идваше срещу нас. Ние и двамата се разтреперихме; тя едва не извика. Аз пуснах ръката й и направих жест, сякаш искам да се оттегля. Но излъгахме се — това не беше той.

— Защо се боите? Защо пуснахте ръката ми? — каза тя, като ми я подаваше пак. — Че какво има! Ще го посрещнем заедно. Искам да види как се обичаме.

— Как се обичаме! — извиках аз.

„О, Настенка, Настенка! — помислих си. — Колко много каза ти с тая дума! От такава любов, Настенка, понякога става студено на сърцето и тежко на душата. Твоята ръка е студена, моята гореща като огън. Колко сляпа си, Настенка!… О, колко непоносим е щастливият човек понякога. Но аз не можех да ти се сърдя?…“

Най-после чашата преля.

— Слушайте. Настенка — извиках аз, — знаете ли какво ми беше целия ден?

— Е, какво, какво има? Разказвайте по-скоро! Защо все мълчахте досега!

— Първо, Настенка, след като изпълних всичките ви поръки, предадох писмото, бях, у вашите добри хора, и… и си отидох вкъщи и легнах да спя.

— Само това ли? — прекъсна ме тя, като се засмя.

— Да, почти само това — отвърнах аз със свито сърце, защото очите ми се наливаха вече с глупави сълзи. — Събудих се един час преди нашата среща, но сякаш не бях спал. Не зная какво ставаше с мен. Идвах, за да ви разкажа всичко това, сякаш времето беше спряло за мен, сякаш едно усещане, едно чувство трябваше да остане от това време в мен завинаги, сякаш една минута трябваше да продължава цяла вечност и сякаш целият живот беше спрял за мен… Когато се събудих, стори ми се, че започва да ми звучи някакъв музикален мотив, отдавна познат, чут по-рано някъде, забравен и томителен. Стори ми се, че цял живот е напирал в душата ми и едва сега…

— Ах, боже мой, боже мой! — прекъсна ме Настенка. — Какво е всичко това? Не разбирам нито дума.

— Ах, Настенка! Искаше ми се да ви предам някак това странно впечатление… — почнах аз с нажален глас, в който се криеше надежда, макар и твърде малка.

— Стига, престанете, стига!… — заговори тя, но в миг се досети, хитрушата!

Изведнъж стана някак необикновено бъбрива, весела, немирна. Хвана ме под ръка, смееше се, искаше и аз също да се смея и всяка моя смутена дума откликваше в такъв звънлив, такъв продължителен смях у нея… Почвах да се сърдя, а тя изведнъж взе да кокетничи.

— Слушайте — почна тя, — ами че мен ми е малко неприятно, че не се влюбихте в мене. Идете, та разберете след това човека! Но все пак, непреклонни господине, не може да не ме похвалите, задето съм така чистосърдечна. Всичко ви казвам, всичко, каквато и глупост да ми мине през главата.

— Слушайте! Май че е единадесет часът? — казах аз, когато отмереният звън на камбаната екна от далечната градска кула.

Тя изведнъж спря, престана да се смее и почна да брои.

— Да, единадесет — каза тя най-сетне с плах, нерешителен глас.

Но аз веднага се разкаях, че я изплаших и я накарах да брои часовете, и се проклех заради този пристъп на злоба. Домъчня ми за нея и не знаех просто как да изкупя грешката си. Почнах да я утешавам, да търся причините за отсъствието му, да привеждам разни доводи и доказателства. Никого не можех да измамя по-лесно от нея в тази минута, пък и всеки в такава минута изслушва някак радостно каквито и да е утешителни думи и се радва много, щом открие и сянка на оправдание.

— Е, смешна работа — почнах аз, като се разгорещявах все повече и повече и се любувах на необикновената яснота на своите доказателства, — та той не можеше да дойде; вие и мен измамихте и подведохте, Настенка, та загубих представа за времето… Помислете само: той едва е могъл да получи писмото; да допуснем, че не може да дойде, да допуснем, че ще отговори, тогава писмото ще пристигне не по-рано от утре. А аз утре раничко ще намина за него и тозчас ще ви съобщя. Допуснете най-сетне хиляди вероятности: да речем, не е бил вкъщи, когато е пристигнало писмото, та може би и досега не е имал възможност да го прочете. Нали всичко това може да се случи.

— Да, да! — отговори Настенка. — Хич не помислих за това; разбира се, всичко може да се случи — продължаваше тя с най-сговорчив глас, но в който като неприятен дисонанс се долавяше някаква друга, далечна мисъл. — Ето какво ще направите — продължи тя, — идете утре колкото може по-рано и ако получите нещо, веднага ми съобщете. Нали знаете къде живея? — И тя почна да ми повтаря адреса си.

После изведнъж стана така нежна, така плаха с мен… Външно уж слушаше внимателно какво й говорех; но когато и зададох някакъв въпрос, тя премълча, забърка се и извърна главица настрана. Погледнах я в очите — така е: плачеше.

— Е, бива ли, бива ли! Ах, какво дете сте! Каква детинщина!… Стига!

Тя се опита да се усмихне, да се успокои, но брадичката й трепереше и гърдите все още се вълнуваха.

— Мисля за вас — каза ми тя, след като помълча малко, — вие сте така добър, че аз бих била от камък, ако не почувствувах това… Знаете ли какво ми хрумна сега? Сравнявах ви двамата. Защо той не сте вие? Защо той не е като вас? Той е по-лош от вас, макар че го обичам повече от вас.

Аз не отговорих нищо. Стори ми се, че тя чакаше да кажа нещо.

— Естествено може би още не напълно го разбирам, не напълно го познавам. Знаете ли, аз като че ли винаги съм се бояла от него, той винаги беше такъв сериозен, такъв един горд. Разбира се, зная, че само изглежда така, че в сърцето му има повече нежност, отколкото в моето… Помня как ме погледна, когато, нали помните, отидох с вързопчето при него; но все пак аз някак прекалено го уважавам, а нали това говори, че ние може би не сме равни?

— Не, Настенка, не — отвърнах аз, — това значи, че вие го обичате повече от всичко на света, обичате го много повече, отколкото себе си.

— Да, да допуснем, че това е така — отвърна наивната Настенка, — но знаете ли какво ми хрумна сега? Само че аз сега няма да говоря за него, а така изобщо: отдавна вече ми е хрумвало всичко това. Слушайте, защо всички ние не се държим помежду си така, както братя с братя? Защо и най-добрият човек винаги като че ли крие нещо от другия и премълчава пред него? Защо да не кажеш откровено веднага какво ти е на сърцето, като знаеш, че думите ти няма да отидат на вятъра? А всеки изглежда така, сякаш е по-суров, отколкото е всъщност, сякаш всички се боят да не оскърбят чувствата си, като ги изкажат много скоро…

— Ах, Настенка! Прави са думите ви; но това става по много причини — прекъснах я аз и сам повече от всеки друг път потисках в тая минута чувствата си.

— Не, не! — отвърна тя с дълбоко чувство. — Ето вие например не сте като другите! Аз наистина не зная как да ви изкажа това, което чувствувам; но ми се струва, че вие например… поне сега… струва ми се, жертвувате нещо за мен — добави тя плахо и бързо ме погледна. — Простете, че ви говоря така: та аз съм просто момиче; та аз още нищо не съм видяла на тоя свят и наистина понякога не умея да говоря — добави тя с глас, треперещ от някакво стаено чувство, като все пак се мъчеше да се усмихне, — но само ми се искаше да ви кажа, че съм благодарна, че и аз чувствувам всичко това… О, да ви дари бог с щастие за това! Ето, съвсем не е вярно всичко, което ми говорехте тогава за вашия мечтател, тоест, искам да кажа, то съвсем не важи за вас. Вие оздравявате, вие наистина сте съвсем друг човек, по-друг, отколкото се описахте. Ако някога обикнете, нека бог ви даде щастие с нея! А на нея нищо не пожелавам, защото тя ще бъде щастлива с вас. Зная аз, аз самата съм жена и трябва да ми повярвате, щом ви говоря така…

Тя млъкна и силно стисна ръката ми. Аз също не можех да говоря нищо от вълнение. Минаха няколко минути.

— Да, вижда се, че той няма да дойде днес! — каза тя най-сетне, като вдигна глава. — Късно е!…

— Ще дойде утре — казах аз с много уверен и твърд глас.

— Да — добави тя развеселена. — Сама виждам сега, че ще дойде едва утре. Е, тогава довиждане! До утре! Ако вали дъжд, може би няма да дойда. Но вдругиден ще дойда, непременно ще дойда, каквото и да стане с мен; бъдете тук непременно; искам да ви видя, всичко ще ви разкажа.

И сетне, когато се сбогувахме, тя ми подаде ръка и каза, като ме погледна с ясни очи:

— Ама ние сега завинаги сме заедно, нали?

О, Настенка, Настенка! Да знаеше само колко самотен съм сега!

Когато удари девет часът, аз не можах да стоя повече в стаята, облякох се и излязох въпреки лошото време. Бях там, поседях на нашата пейка. Тръгнах към тяхната уличка, но ме досрамя и на две крачки от тяхната къща се върнах, без да погледна прозорците им. Върнах се вкъщи изпълнен с такава мъка, каквато никога не съм изпитвал. Какво влажно, скучно време! Ако времето бе хубаво, щях да се разхождам там цяла нощ…

Но до утре, до утре! Утре тя всичко ще ми разкаже.

Ала днес нямаше писмо. Но впрочем така и трябваше да бъде. Те са вече заедно.

Четвърта нощ

Боже, как свърши всичко това! С какво свърши всичко това!

Пристигнах в девет часа. Тя беше вече там. Забелязах я още отдалеч; тя стоеше както тогава, първия път, облакътила се на перилата на крайбрежната улица, и не чу, когато се приближих до нея.

— Настенка! — повиках я аз, като едва потисках вълнението си.

Тя бързо се обърна.

— Хайде! — каза тя. — Хайде! По-скоро!

Гледах я с недоумение.

— Хайде, къде е писмото? Донесохте ли писмото? — повтори тя, като се улови с ръка за перилата.

— Не, у мен няма писмо — казах аз най-сетне, — нима той още не е идвал?

Тя страшно пребледня и дълго време ме гледа неподвижно. Бях разбил последната й надежда.

— Е, на добър му час! — продума тя най-сетне с пресекващ глас. — На добър му час, щом така ме оставя!

Тя наведе очи, сетне понечи да ме погледне, но не можа. Още няколко минути се мъчеше да превъзмогне вълнението си, но изведнъж се отвърна, подпря лакти на преградата на крайбрежната и се заля в сълзи.

— Стига, стига! — започнах аз, но нямах сили да продължа, като я гледах, пък и какво бих могъл да говоря?

— Не ме утешавайте — каза тя, плачейки, — не говорете за него, че ще дойде, че не ме е изоставил така жестоко, тъй безчовечно, както го стори. За какво, за какво? Нима имаше нещо в писмото, в това нещастно писмо?…

Ридания пресякоха гласа й; сърцето ми се късаше, като я гледах.

— О, колко безчовечно жестоко е това! — почна тя отново. — И нито дума, нито дума! Поне да беше отговорил, че не му трябвам, че ме изоставя: а то цели три дни нито дума! Колко лесно му е да оскърби, да обиди една злочеста, беззащитна девойка, която е виновна само за това, че го обича! О, колко преживях през тези три дни! Боже мой, боже мой! Като си спомням, че сама отидох при него първия път, че се унижавах пред него, плаках, че го молех поне за капка любов… и след това!… Слушайте — заговори тя, като се обърна към мен и черните й очички засвяткаха, — та това не е така! Това не може да бъде така; това е неестествено! Или вие, или аз сме се измамили: може би той не е получил писмото! Може би и досега нищо не знае? Та как може, съдете сами, кажете ми, за бога, обяснете ми — не мога да разбера това, — как може да се постъпи така варварски грубо, както той постъпи с мен! Нито думица! Но и към последния човек в света хората са по-състрадателни. Може би е дочул нещо, може би някой ме е наклеветил пред него? — завика тя, като се обърна към мен: — Как, как мислите?

— Слушайте, Настенка, аз утре ще отида при него от ваше име.

— После!

— Ще го попитам за всичко, ще му разкажа всичко.

— После, после!

— Вие ще напишете писмо. Не отказвайте, Настенка, не отказвайте! Ще го накарам да уважава постъпката ви, той всичко ще научи и ако…

— Не, приятелю мой, не! — прекъсна ме тя. — Стига! Повече нито дума, нито една дума от мен, нито ред — стига! Аз не го познавам, не го обичам вече, аз ще го за… бра… вя…

Тя не се доизказа.

— Успокойте се, успокойте се! Седнете тук, Настенка — казах аз, като я настанявах на пейката.

— Та аз съм спокойна. Стига! Аз просто така! Това са сълзи, те ще пресъхнат! Какво мислите, че ще се погубя, че ще се удавя?…

Сърцето ми преливаше; исках да говоря, но не можех.

— Слушайте! — продължи тя, като улови ръката ми. — Кажете: вие нали не бихте постъпили така? Не бихте зарязали оная, която сама би дошла при вас, не бихте се надсмели безсрамно над нейното слабо, глупаво сърце? Вие бихте я защитили, нали? Бихте си представили, че е била сама, не е умеела да се предварди, че не е умеела да се опази от любовта си към вас, че не е виновна, че тя най-после не е виновна… че нищо не е направила!… О, боже мой, боже мой!…

— Настенка! — извиках аз най-сетне, безсилен да преодолея вълнението си. — Настенка, вие ме измъчвате! Вие наранявате сърцето ми, вие ме убивате, Настенка! Аз не мога да мълча! Аз трябва най-сетне да говоря, да изкажа онова, което е накипяло тук, в сърцето ми…

При тия думи аз се понадигнах от пейката. Тя ме хвана за ръката и ме гледаше учудено.

— Какво ви е? — рече тя най-после.

— Слушайте! — казах аз решително. — Изслушайте ме, Настенка! Всичко, което ще кажа сега, е брътвеж, всичко е неосъществимо, всичко е глупаво! Знам, че всичко това никога не може да се случи, но повече не мога да мълча. В името на това, от което вие страдате сега, предварително ви моля, простете ми!…

— Но, какво, какво? — каза тя, като престана да плаче и ме гледаше втренчено, докато странно любопитство блестеше в учудените й очички. — Какво ви е?

— Това е неосъществимо, но аз ви обичам, Настенка, това е! Е, сега вече всичко е казано! — казах аз, като махнах с ръка. — Сега ще видите дали можете да говорите така с мен, както преди малко говорехте, можете ли най-сетне да слушате това, което ще говоря…

— Е, та какво толкова, какво? — прекъсна ме Настенка. — Та какво от това? Е, аз отдавна знаех, че ме обичате, но все ми се струваше, че вие мен просто така някак си ме обичате… Ах, боже мой, боже мой!

— Отначало беше просто така, Настенка, а сега, сега… аз съм точно като вас, когато с вързопчета сте отишли тогава при него. По зле от вас, Настенка, защото тогава той никого не е обичал, а вие обичате.

— Какво ми говорите! Та аз най-сетне съвсем не ви разбирам. Но слушайте, за какво, тоест не за какво, а защо вие говорите това така, и така изведнъж… Боже, аз приказвам глупости! Но вие…

И Настенка съвсем се обърка. Бузите й пламнаха; тя сведе очи.

— Какво да правя, Настенка, какво да правя аз! Виновен съм, злоупотребих… Но не, разбира се, не, не съм виновен, Настенка; аз усещам, чувствувам това, защото моето сърце ми говори, че съм прав, защото аз с нищо не мога да ви обидя, с нищо не мога да ви оскърбя! Бях ваш приятел; е, то и сега съм ви приятел; на нищо не съм изменил. Ето сълзите ми текат сега, Настенка. Нека текат, нека си текат — те никому не пречат. Те ще изсъхнат, Настенка…

— Та седнете де, седнете — каза тя, като ме дърпаше да седна на пейката. — Ох, боже мой!

— Не, Настенка, аз няма да седна; повече аз няма да остана тук, вие вече няма да ме видите; ще ви кажа всичко и ще си отида. Искам да кажа само, че вие никога не бихте узнали, че ви обичам. Аз щях да запазя тайната си. Не бих ви измъчвал сега, в тая минута, с моя егоизъм. Не! Но не можах сега да се стърпя; вие сама заговорихте за това, вие сте виновна, за всичко вие сте виновна, а аз съм невинен. Вие не можете да ме пропъдите от себе си…

— Ама не, разбира се, не, няма да ви пропъдя, не! — говореше Настенка, като криеше, доколкото можеше, смущението си, горкичката.

— Не ме пъдите, не? А аз сам исках да бягам от вас. И ще си отида, само най-напред ще кажа всичко, защото, когато вие говорехте, аз не можах да се стърпя, когато вие тук плачехте, когато се измъчвахте за това, ами за това (аз ще го кажа вече, Настенка), за това, че ви пренебрегват, че са отблъснали вашата любов, аз почувствувах, усетих, че в сърцето ми има толкова любов за вас, Настенка, толкова любов!… И ми стана така криво, че не мога да ви помогна с тая любов… че сърцето ми се късаше и аз, аз — не можех да мълча, трябваше да говоря, Настенка, трябваше да говоря!…

— Да, да! Говорете ми, говорете ми така! — каза Настенка с някакво неясно движение. — Може би ви е чудно, че ви говоря така, но… говорете! После ще ви кажа! Всичко ще ви разкажа!

— Жал ви е за мен, Настенка; просто ви е жал за мен, приятелче мое! Което е загубено, то е загубено! Казана дума не се връща назад! Нали така? Е, сега вече всичко знаете. Да, ето това е отправната точка. Е, добре! Сега всичко това е прекрасно; само слушайте. Когато седяхте и плачехте, аз си мислех (ох, позволете да кажа какво мислех!), мислех, че (е, разбира се, това не може да бъде, Настенка), мислех, че вие… мислех, че вие някак си… е, по някакъв съвсем особен начин, не го обичате вече. Тогава — аз и вчера, и завчера още си мислех това, Настенка, тогава аз бих направил така, непременно бих направил така, че вие бихте ме обикнали: нали вие казахте, вие сама говорехте, Настенка, че почти вече сте ме обикнали. Е, а после? Да, ето почти всичко, което исках да кажа; остава само да добавя какво би било, ако вие ме обикнехте, само това, нищо повече! Слушайте, приятелко моя — защото вие все пак сте моя приятелка, — аз, разбира се, съм прост, беден, толкова незначителен човек, само че не е там работата (аз някак все не както трябва говоря, това е от смущение, Настенка), само че аз така бих ви обичал, така бих ви обичал, че дори и още да го обичахте и да продължавате да обичате оня, когото не познавам, то все пак не бихте забелязали моята любов някак да ви тежи. Само бихте усещали, само бихте чувствували всяка минута, че до вас тупти едно благодарно, безкрайно благодарно сърце, пламенно сърце, което за вас… Ах, Настенка, Настенка, какво направихте с мен!…

— Но не плачете, не искам да плачете — каза Настенка, като стана бързо от пейката. — Елате, станете, елате с мен, не плачете де, не плачете! — говореше тя, като бършеше сълзите ми с кърпичката си. — Хайде, елате сега; може би ще ви кажа нещо… Да, щом пък той вече ме е оставил, щом ме е забравил, макар че още го обичам (не искам да ви мамя)… но, слушайте, отговорете ми. Ако например ви обикнех, тоест ако аз само… Ох, приятелю мой, приятелю мой! Като си помисля, като си помисля, че съм ви оскърбявала тогава, че съм се надсмивала на вашата любов, когато ви хвалех, че не сте се влюбили в мен… О, боже! Та как не предвидих това, как не предвидих, как можех да бъда тъй глупава, но… да, да, аз се реших, аз всичко ще кажа.

— Слушайте, Настенка, знаете ли какво, аз ще си отида, ето какво! Аз просто ви измъчвам. Ето сега започват угризения на съвестта, задето сте ми се надсмивали, а аз не искам, да, не искам, щото вие освен вашата мъка… аз, разбира се, съм виновен, Настенка, но прощавайте!

— Стойте, изслушайте ме: можете ли да чакате?

— Какво да чакам, как?

— Аз го обичам; но това ще мине, това трябва да мине, не може да не мине; започва да минава вече, усещам… Откъде да знаеш, може би още днес ще свърши, защото аз го мразя, защото той се надсмя над мен, докато вие плакахте тук заедно с мен, защото вие не ме отхвърлихте като него, защото вие ме обичате, а той не ме е обичал, защото най-сетне и аз ви обичам… да, обичам ви! Обичам ви, както и вие ме обичате; ами че аз сама и преди ви казах, сам чухте — обичам ви, защото сте по-добър от него, защото сте по-благороден от него, защото, защото той…

Вълнението на клетницата бе така силно, че тя не довърши, отпусна глава на рамото ми, сетне на гърдите и горко заплака. Аз я утешавах, уговарях я, но тя не можеше да престане; само ми стискаше ръката и през ридания говореше: „Почакайте, почакайте; ето ей сега ще престана! Искам да ви кажа… не мислете, че тия сълзи — че това е тъй, от слабост, почакайте да мине…“ Най-сетне тя престана да плаче, избърса сълзите си и ние отново тръгнахме. Поисках да заговоря, но тя дълго още все ме молеше да почакам. Замълчахме… Най-сетне се овладя и почна да говори…

— Ето какво — почна тя със слаб, треперещ глас, в който изведнъж зазвънтя нещо такова, което се заби право в сърцето ми и причини сладка болка, — не мислете, че съм така непостоянна и вятърничава, не мислете, че мога така лесно и бързо да забравя и изменя… Цяла година го обичах и кълна се в бога, че никога, никога дори с мисълта си не съм му изневерила. Той пренебрегна това; надсмя се над мен — на добър му час! Но той ме и нарани, наскърби сърцето ми. Аз — аз не го обичам, защото мога да обичам само нещо, което е великодушно, което ме разбира, което е благородно; защото самата аз съм такава, а той е недостоен за мен — е, на добър му час! Така той постъпи по-добре, отколкото после да се измамех в очакванията си и да разберях какъв е… Е, свършено! Но откъде да зная, добри ми приятелю — продължаваше тя, като стискаше ръката ми, — откъде да зная, може би и цялата ми любов е била измама на чувствата, на въображението, може би е почнала на шега, глупаво; поради това, че бях под надзора на баба? Може би трябва да обичам друг, а не него, не такъв човек, а друг, който би ме пожалил и, и… Е, да оставим, да оставим това — прекъсна се Настенка, задъхана от вълнение, — исках само да ви кажа… исках да ви кажа, че ако въпреки това, че го обичам, (не, че го обичах), ако въпреки това вие кажете… ако чувствувате, че вашата любов е тъй голяма, че може най-сетне да измести от сърцето ми предишната… ако искате да ме съжалите, ако не искате да ме оставите на моята съдба, без утеха, без надежда, ако искате винаги да ме обичате, както сега ме обичате, то кълна ви се, че благодарността ми… че моята любов ще бъде най-сетне достойна за вашата любов… Ще вземете ли сега ръката ми?

— Настенка — извиках аз, задъхвайки се от ридания, — Настенка!… О, Настенка!…

— Е, стига, стига! Е, наистина стига вече! — заговори тя, като едва се владееше. — Е, сега вече всичко е казано, нали? Така ли? Е, и вие сте щастлив, и аз съм щастлива; Нито дума повече за това; почакайте, пощадете ме… Говорете, за бога, нещо друго!…

— Да, Настенка, да! Стига за това, сега аз съм щастлив, аз… Хайде, Настенка, хайде, да заговорим за друго, по-скоро, по-скоро да заговорим; да, аз съм готов!…

Но ние не знаехме какво да говорим, смеехме се, плачехме, произнасяхме хиляди думи без връзка и мисъл; ту ходехме по тротоара, ту изведнъж се връщахме назад и се впускахме да прекосяваме улицата; сетне спирахме и пак минавахме на брега; бяхме като деца…

— Сега живея сам, Настенка — заговорих аз, — а утре… Е, разбира се, аз, знаете, Настенка, съм беден, получавам само хиляда и двеста, но това нищо…

— Разбира се, нищо не е, но баба има пенсия; така че тя няма да ни притеснява. Трябва да вземем баба.

— Разбира се, трябва да вземем баба. Само че, виж, Матрьона…

— Ах, ами и ние имаме Фьокла!

— Матрьона е добра, само един недостатък има: няма въображение, Настенка, никакво въображение; но нищо!…

— Нищо; двете могат да живеят заедно; още утре се премествайте у нас.

— Как, у вас!? Добре, готов съм…

— Да наемете квартира у нас. У нас, там горе, в мансардата; тя е празна; имаше квартирантка, една бабичка дворянка, но се изнесе и зная, баба иска да пусне млад човек; казвам: „Ами защо млад човек?“ А тя ми отговаря; „Ами така, аз съм вече стара, само че ти да не помислиш, Настенка, че ще искам да те женя за него.“ Но аз се досетих, че е за това…

— Ах, Настенка!…

И двамата се засмяхме.

— Е, стига, стига. А вие къде живеете? Забравих.

— Там при Н-ския мост, в къщата на Баранников.

— Една голяма къща ли?

— Да, една голяма къща.

— А, зная, хубава къща е; само че, знаете ли, напуснете я и се преместете по-скоро у нас…

— Още утре, Настенка, още утре; само малко дължа за квартирата; но нищо… Скоро ще получа заплата…

— А знаете ли, аз може би ще давам уроци; сама ще се изуча и ще давам уроци…

— Това е прекрасно… а аз скоро ще получа награда, Настенка…

— И така, от утре ще бъдете мой квартирант…

— Да, и ще отидем на „Севилският бръснар“, защото скоро пак ще го дават.

— Да, ще отидем — каза засмяна Настенка, — но по-добре да бъде не „Бръснарят“, а нещо друго…

— Е, добре, нещо друго; разбира се, по-добре ще бъде, аз пък не съобразих…

Говорейки си така, ние и двамата се движехме като сред дим, като в мъгла и просто сами не знаехме какво става с нас. Ту се спирахме и дълго разговаряхме на едно място, ту пак се спускахме да вървим и бродехме бог знае къде и пак смях, пак сълзи… Ту Настенка изведнъж поиска да си върви, а аз не смея да я задържам и искам да я изпроводя чак до къщи; тръгваме и не щеш ли, след четвърт час се озовахме на брега на нашата пейка. Ту тя ще въздъхне и пак сълзица ще се покаже на очите й; а аз се изплаша, смразя се… Но тя веднага ми стиска ръката и ме дърпа отново да вървим, да бъбрим, да говорим…

— Време е вече, време е да си вървя вкъщи; мисля, че е много късно — каза най-сетне Настенка, — стига сме се правили на деца!

— Да, Настенка, само че сега аз няма да заспя; няма да си отида вкъщи.

— Май че и аз няма да заспя; само че изпратете ме…

— Непременно!

— Но сега вече непременно ще стигнем до дома.

— Непременно, непременно…

— Честна дума?… Защото нали трябва все някога да се върна вкъщи!

— Честна дума — отвърнах аз със смях…

— Хайде, да вървим!

— Да вървим.

— Погледнете небето, Настенка, погледнете! Утре ще имаме чудесен ден; какво синьо небе, каква луна! Погледнете: ето това жълтото облаче сега я забулва, гледайте, гледайте!… Не, отмина покрай нея. Гледайте де, гледайте!…

Но Настенка не гледаше облака, тя стоеше мълчалива, като вцепенена; а след минута започна някак плахо, но силно да се притиска до мен. Ръката й затрепери в моята ръка; погледнах я… Тя се опря още по-силно.

В тая минута покрай нас мина млад човек. Той изведнъж се спря, изгледа ни втренчено и после направи пак няколко крачки. Сърцето ми заби…

— Настенка — казах аз тихо, — кой е тоя, Настенка!

— Това е той! — отвърна тя шепнешком, като се притискаше още повече, още по-трепетно, до мен… Аз едва се задържах на краката си.

— Настенка! Настенка! Това си ти! — чу се глас зад нас и в същия миг младият човек направи няколко крачки към нас.

Боже, какъв вик! Как потрепери тя! Как се изтръгна от ръцете ми и литна към него!… Стоях и ги гледах като убит. Но тя едва подала му ръка, едва хвърлила се в прегръдките му, изведнъж отново се обърна към мен, озова се до мен, по-бърза от вятър, от мълния, и преди да успея да се опомня, обгърна с две ръце шията ми и силно, горещо ме целуна. Сетне, без да каже нито дума, отново се спусна към него, хвана го за ръце и го повлече след себе си.

Дълго стоях и гледах след тях… Най-после и двамата изчезнаха от очите ми.

Утро

Моите нощи свършиха с утро. Денят беше лош. Валеше дъжд и скръбно тракаше по стъклата на прозорците ми; в стаичката беше тъмно, вън — мрачно. Главата ме болеше и ми се виеше свят; треска пълзеше по тялото ми.

— Писмо имаш, господарю, по градската поща, донесе го раздавачът — наведе се над мен Матрьона.

— Писмо! От кого? — извиках аз, като скочих от стола.

— А че не знам, господарю, погледни, може там да е написано от кого е.

Счупих печата. От нея!

„О, простете, простете ми! — пишеше ми Настенка. — На колене ви моля, простете ми! Аз измамих и вас, и себе си. Това бе сън, мираж… Измъчих се днес за вас; простете, простете ми!…

Не ме обвинявайте, защото аз в нищо не съм се променила; казах, че ще ви обичам, аз и сега ви обичам, нещо повече дори! О, боже! Ако можех да обичам и двама ви наведнъж! О, ако вие бяхте той!“

„О, ако той бяхте вие!“ — премина през ума ми. — „Спомних си твоите думи, Настенка!“

„Бог вижда, какво не бих направила сега за вас! Зная, че ви е тежко и мъчно. Оскърбих ви, но вие знаете — като обичаш, прощаваш обидата. А вие ме обичате!

Благодаря! Да, благодаря ви за тая любов! Защото тя се е запечатала в паметта ми като сладък сън, който дълго помним след събуждане; защото аз вечно ще помня оня миг, когато ми открихте така братски сърцето си и така великодушно приехте в дар моето, убитото ми сърце, за да го пазите, галите и излекувате… Ако ми простите, споменът за вас ще бъде възвисен у мен като вечно благодарно чувство към вас, което никога няма да изчезне от душата ми… Аз ще пазя тоя спомен, ще му бъда вярна, няма да му изменя, няма да изменя на сърцето си: то е прекалено постоянно. То и вчера така скоро се върна към оногова, комуто принадлежеше завинаги.

Ние ще се срещнем, вие ще дойдете у нас, вие няма да ни оставите, ще ми бъдете вечно приятел, брат… И когато ме видите, ще ми подадете ръка, нали? Ще ми я подадете, вие сте ми простили, нали? Обичате ли ме както преди?

О, обичайте ме, не ме оставяйте, защото аз така ви обичам в тая минута, защото аз съм достойна за вашата любов, защото аз ще я заслужавам… мой мили приятелю! Идната неделя ще се омъжа за него. Той се върна влюбен, никога не ме е забравял… Вие няма да се разсърдите, че пиша за него. Но аз искам да дойда при вас заедно с него; вие ще го обикнете, нали?…

А сега простете, помнете и обичайте вашата

Настенка.“

Дълго препрочитах това писмо; сълзи напираха в очите ми. Най-сетне то падна от ръцете ми и аз закрих лице.

— Миличък! Ей, миличък! — обади се Матрьона.

— Какво, старо?

— Ами паяжината свалих цялата от тавана; сега, ако щеш, жени се, гости си кани, време ти е…

Погледнах Матрьона… Тя беше още бодра, млада старица, но не зная защо, изведнъж ми се стори, че е с изгаснал поглед, с бръчки по лицето, прегърбена, остаряла… Не зная защо, изведнъж ми се стори, че моята стая също се е състарила като старицата. Стените и подовете са овехтели, всичко е потъмняло; паяжините са се увеличили още повече. Не зная защо, когато погледнах през прозореца, стори ми се, че къщата отсреща също на свой ред е остаряла и потъмняла, че мазилката на колоните се е олющила и опадала, че корнизите са почернели и напукани и стените от ярко тъмножълти са станали шарени…

Дали слънчевият лъч, внезапно надникнал иззад дъждовния облак, пак се скри зад него и всичко пак потъмня пред очите ми; или може би пред мен премина така неприветливо и тъжно цялата перспектива на моето бъдеще и аз се видях такъв, както сега точно след петнадесет години, застарял, в същата стая, също така самотен, със същата Матрьона, която ни най-малко не е поумняла през всичките тия години.

Но да помня обидата си, Настенка! Да закрия с тъмен облак твоето ясно, тихо щастие, да те упрекна обидно и да причиня мъка на сърцето ти, да го нараня с тайно угризение и да го накарам тъжно да тупти в минутата на блаженството, да стъпча макар и само едно от нежните цветенца, които си вплела в черните си къдри, когато си тръгнала с него към олтара… О, никога, никога! Нека бъде ясно твоето небе, нека бъде светла и безметежна милата ти усмивка, бъди благословена за минутата блаженство и щастие, което ти даде на друго самотно, благодарно сърце!

Боже мой! Цяла минута блаженство! Та нима това е малко, па макар и за цял човешки живот?…

 

$orig_lang=ru

$orig_title=Белые ночи

$year=1848

$type=Повест

$translator=Дамян Тодоров

$trans_year=1959

$labels=Руска класика, Реализъм, Любовен роман

Приложения

Бележки

[1] И нейните любовници (ит.) ↑