Дей Леклеър
Завещанието

Точно в седем часа и петдесет и пет минути сутринта Джулиън Лорд застана на кръстовището на улиците Уест Чикаго и Норт Диъборн. В седем часа и петдесет и шест минути вече лежеше, проснат от едно такси, по гръб. Бяха му необходими тридесет и три секунди, за да оцени положението си. Други седемнадесет секунди изгуби в търсене на очилата и черното си, ръчно изработено, кожено куфарче. За това време таксито, което едва не го уби, отдавна бе изчезнало.

Когато Джулиън се качи на двадесет и първия етаж на сградата Макмилън, беше осем часът и една минута. Бе закъснял за работа с минута и една секунда и беше страшно ядосан.

— Господин Лорд! — ахна госпожа Прингъл, когато той отвори дебелата стъклена врата с надпис „Организация и управление на труда“. — Какво, за бога…

— За нищо не е виновен Господ, госпожо Прингъл! Чикагските таксиметрови шофьори винаги са били дяволски изчадия и имат за цел да пратят всички ни в ада! Осуетяването на последното им покушение над моя живот се дължеше единствено на бързите ми рефлекси и силния ми инстинкт за самосъхранение. — Той оправи вратовръзката си и устните му се разтегнаха в лека усмивка. — Успокояващо е да открия обаче, че не съм изгубил форма по време на престоя си в Калифорния.

— Вярвам, че пътуването ви е било успешно.

— Доста успешно — засмя се той. Хвърли поглед на купчината писма, струпани върху бюрото на секретарката, и веселото му изражение изчезна, заменено от деловитост. — Да започваме.

— Коляното ви! — възкликна тя и многозначително погледна скъсания му крачол. — Кърви. Да повикам ли…

— Благодаря, не се безпокойте. Ще се погрижа за него веднага щом свършим. Кое е най-неотложно?

— Всичко — въздъхна госпожа Прингъл.

Джулиън не каза нищо, а не се и налагаше. Едно повдигане на веждите му бе достатъчно. Секретарката му подаде няколко писма.

— На тези трябва да се отговори веднага, господин Лорд. Останалите могат да почакат. — Взе химикалка и бележник, готова да запише инструкциите.

Джулиън прелисти документите.

— Включете компанията „Телемат“ в нашия курс по управление на труда през втората седмица на септември, а „ФМТ“ — за следващата. — Той смачка третото писмо и го хвърли в кошчето за боклук. — Губим си времето, като се опитваме да работим с този господин. А що се отнася до другия въпрос… — Замисли се за миг, потупвайки писмото в ръката си. — Обадете се на господин Макмил и му кажете, че се интересуваме от неговото предложение. Уговорете му среща с Брад.

— Да, господине. А последните три писма?

— Отговорът на първото е „да“, на второто и третото — „не“ — нареди той, след като внимателно ги прочете и ги остави на бюрото й. — Някакви съобщения по телефона?

— Всичките са на бюрото ви, с изключение на това от доведената ви сестра. — Секретарката му подаде лист хартия. — Обади се вчера след пет часа.

— Каза ли какво иска? — Той смръщи вежди.

— Не можах напълно да разбера какъв е проблемът. Когато й обясних, че сте на път към вкъщи със самолета и ще може да говори с вас едва днес, тя изглежда малко се обърка.

— Като познавам Кали, изобщо не се съмнявам в това. — Той престана да се мръщи и се усмихна снизходително. — Ще й позвъня веднага щом ми остане време да се занимая с последната сполетяла я беда. Това ли е всичко?

— Да, това е.

— Тогава, моля ви, запишете. Първо, искам да се срещна с Брад Андерсън. Сега. Най-добре щеше да бъде, ако това бе станало преди три минути. Второ, след тридесет минути ще имам нужда от вас и вашия бележник, за да се справим с останалата част от задълженията. Трето, преда края на работното време искам да ми бъде донесен черен костюм на райета от „Канали“ или „Джефри Бийн“, както и да ми бъде доведен добър шивач. И последно, четвърто. Свържете се с моя очен лекар за рецепта на очила и ми поръчайте нови. Този път искам черни рамки, които да бъдат удобни и да изглеждат делово. Погрижете се да ги доставят възможно най-бързо. Засега това е всичко. Някакви въпроси?

Госпожа Прингъл записа нарежданията му, вдигна очи и поклати глава.

— Не, господине. Веднага ще се погрижа за всичко.

— Отлично. — Той й хвърли одобрителен поглед. — Не знам какво бих правил без вас.

— Нито пък аз без вас, господин Лорд.

— Вашата скромност ви прави чест, госпожо Прингъл — отбеляза той и влезе в кабинета си.

Преди вратата да се затвори зад него, Джулиън вече си бе съставил план за деня. Нещата в компанията щяха да претърпят драстична промяна — промяна, която щеше да предизвика безпорядък както в работата му, така и в установения ред. Доста голямо предизвикателство щеше да бъде да вкара застрашителния хаос в собствената си изрядна и стройна система на организация. Той се усмихна със задоволство. Винаги бе харесвал предизвикателствата.

Пристъпи към бюрото, лекото пулсиране в левия крак му напомни за инцидента с таксито. Направи гримаса и се взря в дупката на панталоните си. Гледката не беше красива.

Прекоси стаята до банята, отвори шкафчето за лекарства и свали кутията с комплект медикаменти за първа помощ. След няколко секунди замърсената рана на коляното му бе почистена, намазана с антисептична паста и покрита с марля.

— Дори жена ми не би могла да се справи по-добре — чу се глас от прага на вратата.

Джулиън хвърли бегъл поглед на съдружника си, след което каза невъзмутимо:

— Тогава се отърви от нея. Винаги съм вярвал, че жените са надценявано удобство. Тяхната функция в обществото е чисто декоративна и следователно — безпредметна.

— О, не знам. — Брад Андерсън се облегна на рамката на вратата и се засмя. — Сещам се за едно-две други неща, за които също служат.

Устните на Джулиън се извиха в усмивка. Това бе стара игра, която знаеха от момчешките си години и продължиха в училище и колежа.

— Главната функция на брака е узаконеното размножаване на човешката раса — изрече Джулиън нужната молитва. — И тъй като вече сме се размножили достатъчно… — Той сви рамене, без да завърши изречението.

— А какво ще кажеш за другата им функция?

— Въпреки съвременната пропаганда, приятното време, прекарано с тях, не изисква женитба. — Той мина покрай Брад, свали изцапаното си сако и го закачи в гардероба.

— Бедният Джулиън! — Приятелят му поклати глава със съжаление. — Започвам да мисля, че наистина вярваш на глупостите, които някога приказвахме. Погледни се: тридесетгодишен, богат, неженен и тайно нещастен.

— Кой, аз ли? — Лицето на Джулиън изразяваше учудване.

— Да, ти. Но няма да мине много време и ще разбереш, че грешиш. Един хубав ден ще захапеш някое готино маце и ще се окажеш с въдица в уста. Тогава красивото създание ще издърпа въдицата, ще те нареже на малки парченца и ще те сервира.

— Как ли пък не! Това бе твоята грешка, приятелю, но аз няма да я допусна. Трябва да приемат закон, забраняващ женитбата с ученическата ти любов.

— Ха, и това го казва мъжът, който имаше толкова много любими в гимназията, че не можа да реши коя да избере!

— Ето защо целунах нежно всичките за сбогом и ги изпратих всяка по своя път — начин на действие, който горещо препоръчвам. — Той предпазливо смени темата. — А сега ми разкажи какво пропуснах през изминалата седмица. — Джулиън се отправи към бюрото си и седна зад него. — Как се справиха Грийг и Сампсън? Способни ли са да водят сами занятия?

— И още как! Те са невероятно откритие. Ако питаш мен, още утре можем да ги изпратим да преподават. Предвидил съм толкова лекции, че ще имат работа най-малко за следващите осемнадесет месеца.

— Отлично. — Джулиън кимна със задоволство.

— Добре де, стига вече сме се занимавали със земни дела! — Брад закрачи напред-назад пред бюрото. — Какво стана в Калифорния?

— Нищо особено. — Джулиън се облегна в креслото си, запазвайки вежливо изражение. — Третата по големина компютърна компания в страната предлага съвместна сделка. Искат да съчетаят курсовете ни по организация и управление на труда със специално разработена компютърна програма. Идеята е следната — разпространение в цялата страна и голяма реклама, представяща нашите курсове и тяхната изключителна програма. — Той изчака малко да види какво е впечатлението и добави: — Има само една пречка.

Брад седна в креслото пред бюрото на Джулиън, на лицето му бе изписано разочарование.

— Знаех си, че звучи прекалено хубаво, за да е истина.

— Почакай да чуеш. В края на съвместната ни работа искат да се напише книга. Сигурни са, че ще се продава като топъл хляб. Можеш ли да повярваш? Та нали ние с теб обсъждахме такава идея! Дори съм извършил по-голямата част от подготвителната работа. Няколко месеца усилена работа и ще е готова!

— Да! — извика Брад и скочи на крака. — Сега няма какво да ни спре!

— Да разсъждаваме практично, Брад. Несъмнено това е фантастична възможност. Но ние трябва да действаме. Сега. Това означава промени и доста напрегната работа през следващите няколко месеца.

— Готов съм. — Брад запретна ръкави. — Чакам заповедите ти.

— Първо. Ще трябва да поемеш задълженията ми и работата тук. Каза, че Грийг и Сампсън са подготвени, използвай ги да вършат обичайната работа, докато ти наблягаш на ръководенето.

— Ще ни трябват повече хора — предупреди го Брад.

— Тогава погрижи се за това. Второ, съгласувай всичко с мен. Не искам никакви провали. Трето, смятам да се установя в Уилоус Енд. Ще имам нужда от спокойствие, докато пиша тази книга.

— Тихото и спокойно местенце на леля Моуди? Ти се шегуваш. Нима очакваш да свършиш някаква работа в Уилоус Енд?

Джулиън отхвърли съмненията на съдружника си с усмивка.

— Способността на Моуди да внася безпорядък вече не ме ядосва.

— Преди два месеца говореше друго — изсумтя Брад. — Накара ме да ти обещая, че следващия път, когато се наканиш да посетиш това място отново, да те убия.

— Винаги казвам така. Но този път смятам да подходя по друг начин — осведоми го Джулиън. — Все пак организацията и управлението са моя специалност.

— Те и преди бяха твоя специалност — отбеляза съдружникът му, — обаче каква бе ползата? Знаеш, че никой и нищо не е в състояние да управлява Моуди. Така че кажи ми четвъртата и последна задача. Винаги имаш в списъка си четвърто.

— Четвърто и последно: излез и купи най-голямата и най-скъпа бутилка шампанско, която можеш да намериш.

— Имаш я! — Очите на Брад заблестяха от радостно предчувствие.

— Господин Лорд? — Секретарката надзърна в кабинета, на лицето й бе изписана тревога. — Току-що за вас пристигна телеграма. Спешна е.

Джулиън бързо прекоси стаята и грабна телеграмата. Разкъса плика и зашари с поглед по съдържанието. Лицето му побледня и той пое дълбоко дъх.

— О, господи! — промълви той, след което нареди: — Госпожо Прингъл, позвънете в Уилоус Енд. Вижте дали ще можете да се свържете с Кали. И, моля ви, побързайте!

— Веднага, господин Лорд. — Тя бързо излезе от стаята.

— Какво има, Джулиън? Какво се е случило? — настоя Брад.

— Отнася се до леля Моуди. Кали съобщава, че си е отишла.

— Отишла си е? — Брад сбърчи чело. След това изведнъж разбра. — Умряла е, така ли? О, не! Велики боже! Много съжалявам.

— Останахме само двама. — Джулиън знаеше, че думите му звучат студено, ала не можеше да каже нищо друго — не и когато чувстваше, че най-хубавата част от живота му току-що си е отишла. Той се запъти към бюрото и позвъни на секретарката. — Успяхте ли да се свържете, госпожо Прингъл? Трябва да говоря с Кали.

— Опитвам, но никой не отговаря. Ще продължа да звъня.

— Моля ви! — Той разхлаби вратовръзката и се отпусна в креслото. — Не и Моуди — прошепна той и прочете телеграмата още веднъж. — Още е рано да я загубя.

— Тя те отгледа, нали? — предположи Брад. — На колко години беше, когато почина майка ти? На шест?

Измина една дълга минута, докато Джулиън отговори. След това кимна и бавно заразказва, гласът му беше дълбок и дрезгав.

— На шест и бях най-лошото малко чудовище, което някога е бродило по земята. Баща ми не желаеше да бъде обезпокояван заради вечните ми пакости и лудории. Археологичните му разкопки винаги бяха най-важни. Моуди обаче имаше време за мен. Тя винаги намираше време. Така че се пренесохме при нея — поне аз го направих.

— Какво пише в телеграмата? — попита Брад.

— Не много. Поне не мога да разбера кой знае колко. Имам уговорена среща за днес в три часа. Ако Моуди е… Трябва да отида в Уилоус Енд. — Той грабна една писалка и започна да прави списък. — Бих искал да се погрижиш вместо мен за тези подробности.

— Разбира се. Няма проблеми.

Джулиън откъсна първия лист и започна да пише на втория, писалката се счупи под натиска на пръстите му. Тъмносиньото мастило бликна и се разля по хартията. Думите, които беше написал се размазаха. Той изруга и натисна копчето за пряка връзка със секретарката.

— По дяволите, госпожо Прингъл! Защо се бавите? Искам да науча всичко и то веднага!

Първа глава

Правило 2:

Времето е пари. Значи всяка секунда е ценна.

Кали Маркъс седеше на едно одеяло под огромния стар дъб в парка „Милър“. Вишневата й пола се простираше в широк кръг около нея. Кали не обръщаше внимание на заобикалящата я тълпа, събрала се за помена на Моуди. Вместо това се взираше в късчетата хартия, разпилени в скута й. Обзе я чувство на тревога. Нямаше да успее навреме да подреди бележките на Моуди. А бе толкова важно да изпълни тази първа молба!

Преди да умре, Моуди беше помолила за три неща. Първото се намираше пред нея и както изглежда, бе свързано с доста емоции. Второто — завършването на ремонта по къщата в Уилоус Енд, щеше да отнеме най-много време. И третото, да се помогне на двама младежи да прекарат лятото извън поправителния дом, бе най-предизвикателното. Но сега трябваше да се съсредоточи върху първото.

Загреба с ръка подбраните листчета, всяко от които представляваше страница от дневника на Моуди, едно странно нейно хрумване. Някога бе определила бележките си като скъпи спомени, които беше нахвърляла, обръщайки внимание на любезността и добрината на другите хора. Кали се чудеше как всеки спомен свързваше живота на пралеля й с различни хора от Уилоу в една огромна смесица от събития.

Какъв бе начинът да благодариш на някого за спомена, който ти е оставил? Кали прибра дълъг кестеняв кичур коса зад ухото си и се замисли. Това бе първото нещо, за което Моуди я помоли, когато разбра, че скоро ще умре — да използва записките и да благодари на всички хора, станали неразделна част от живота й. И независимо как, Кали щеше да го направи. Или поне щеше опита, ако успееше да разчете почерка на Моуди.

Върху листа се появи сянка и Кали вдигна очи, като ги предпази с ръка от яркото следобедно слънце. Не се изненада да види приятелката си Валери.

— Не ми го казвай — отгатна Кали. — Закъсняла съм, нали?

— Съвсем малко — меко се съгласи Валери, подрусвайки своя гукащ шестмесечен син. — Макар че не си заслужава да го споменаваме.

Кали добре познаваше умението на приятелката си да омаловажава нещата, ала не можа да избегне нотката на раздразнение в гласа си.

— Почти се страхувам да попитам, но колко минути прави това „не си заслужава да го споменаваме“? Часовникът ми се развали преди няколко месеца.

Валери също седна на одеялото и пусна извиващото се бебе, което пропълзя до Кали.

— Никой не бърза. Часът е само три и двадесет. Хората могат да разберат, а и всички се наслаждават на слънчевите лъчи.

Кали хвърли поглед към неподредените записки.

— Вече съм закъсняла, така че няколко минути повече едва ли ще са от значение. Трябваше да подредя бележките миналата нощ, обаче се наложи да…

— Да помогнеш на бедната госпожа Банкс и болния й съпруг, вместо да се погрижиш за себе си. Да, знам това.

Кали въздъхна, не искаше да се чувства толкова безпомощна. Валери докосна ръката й.

— Добре ли си? — попита тя съчувствено.

— Разбира се — отвърна Кали, но след това поклати глава. — Не. Струва ми се, не съм. — Зелените й очи се замъглиха от сълзи, а мъката, стиснала гърлото й, правеше нейния глас тих и дрезгав. — Тя толкова много ми липсва!

— С всички ни е така, мила. — Валери посочи огромната група хора, събрали се на ливадата. — Всеки от тях изпитва същото. Но те са дошли тук не само заради Моуди, а и заради теб.

Кали наведе глава, като опитваше да се овладее. Знаеше, че ако има нужда, хората в Уилоу щяха да й помогнат. Точно затова градчето й бе толкова скъпо. Тя се бе учудвала и възхищавала на взаимоотношенията, когато преди единадесет години дойде да живее тук след женитбата на майка си Хелън с племенника на Моуди, Джонатан Лорд. Кали беше очарована от всичко: от градчето Уилоу, от Моуди и нейната огромна стара къща — Уилоус Енд. Когато научи, че къщата е била притежание на семейство Ханигън поколения наред, бе силно впечатлена. Моуди и Уилоус Енд бяха първите сигурни неща в живота й, на които можеше да разчита. Известно време мислеше, че се е озовала в рая и се наслаждаваше както на живота в провинцията, така и на приятелското отношение на хората от градчето.

За нещастие, бракът между Джонатан и Хелън се провали. За разлика от Кали, Хелън ненавиждаше бавния ритъм на живота си и намираше любезността на съседите за натрапчива. Само три години след сключване на брака си, отегчена от Уилоу и новия си мъж, тя подаде молба за развод, нетърпелива да се премести в по-голям град при друг съпруг.

Когато каза на дъщеря си, че заминават, за първи път от шестнадесет години Кали се противопостави на идеята да се преселят отново — това щеше да я отдалечи от Моуди и Уилоус Енд. Благодарение на настоятелността на Моуди и липсата на майчинско отношение у Хелън, Кали не замина с майка си и нито веднъж не съжали за решението си…

Кали огледа хората около себе си, които й бяха станали скъпи. Топлотата и благородството на жителите безвъзвратно я свързаха с Уилоу и докато се чувстваше щастлива, никога нямаше да го напусне. Но да се обърне към толкова много хора, да каже последно сбогом на Моуди… Как щеше да се справи?

— Не се престаравай да измисляш реч — настоя Валери. — Това само ще усложни нещата. — Тя дръпна Дани от крака й, където се беше покатерил.

— Прекрасно знаеш, че никой няма да има нищо против, ако словото ти не е съвършено.

— Радвам се да го чуя, защото няма да има никаква реч. — Кали посочи купчината листа в скута си. — Само записките на Моуди.

— Така е дори по-добре — подсмихна се Валери. — Ще ни прочетеш мъдрите думи на Моуди и ще се посмеем заедно. Тя би го харесала. Нали?

— Да, така мисля — кимна Кали. Събра записките, стана и изтръска червените поли на лятната си рокля.

Огледа чакащата тълпа и отиде до малкия подиум, поставен в средата на ливадата, борейки се с чувствата, които можеха да задушат думите й, преди да ги е изрекла. Втренчи поглед в приятелите и съседите на Моуди, които бяха дошли да й отдадат последна почит. Едни от тях седяха на одеяла и градински столове, други се бяха излегнали във високата прохладна трева. Разноцветни плажни чадъри, разпръснати по ливадата, предпазваха хората от горещото юнско слънце. Всички бяха облечени в ярки дрехи, точно както бе пожелала Моуди. Кали се изкашля и се помъчи да преодолее мъката си.

— Благодаря на всички, че дойдохте — започна тя с ясен, равен глас. — Знам, че ако Моуди беше видяла всички вас, щеше да бъде поласкана. Честването на нейния живот тук — тя посочи заобикалящия ги парк, — на едно от любимите й места, изглежда съвсем подходящо. Това ми дава възможност да припомня за онези скъпи моменти от живота й, които много от вас споделиха.

Чу се благосклонен шепот. За миг Кали притвори очи, като приветстваше обзелото я спокойствие. Валери беше права. Тези хора бяха тук и заради нея. Може би нямаше да бъде толкова трудно да изпълни първата молба на Моуди. Дано и другите две се окажеха също толкова лесни. Кали събра бележките на куп и изтегли една произволно.

— Джеси Джейкъбс… — Тя обходи с поглед тълпата и забеляза посивялата коса на загорелия от слънцето фермер. — Изглежда, трябва да ти благодарим за това, че увеличи семейството ни с още един колоритен член, който придоби печална слава.

— Кутрето, което подарих на Моуди, бе в знак на благодарност, че се грижи за жена ми, когато беше болна от пневмония преди шест години — обясни смутено той.

— Благодарност или наказание? — извика някой.

Кали се разсмя заедно с другите.

— Хубав въпрос, Нелсън! Може би щях да повярвам, че наистина мислиш така, ако не беше зашил Брут, след като влетя в онзи прозорец.

— Очевидно нашият добър ветеринар го е направил, преди да е знаел що за куче е това — обади се кметът Фишбекър, който седеше пред подиума.

— Ако Брут те чуе, че го наричаш куче — отвърна Нелсън, — ще се наложи да ти направят много повече шевове, за да спасиш кожата си.

— Благодаря на бога, че не е тук. Наложи се да го заключиш у дома, нали, Кали? — Въпросът на кмета предизвика усмивки.

Тя кимна, явно развеселена, въпреки че я гризеше чувство за вина, че не позволи на Брут да присъства на такова важно събитие. Но и този път тя следваше инструкциите на Моуди. А те гласяха Брут да остане вкъщи.

— Поне можем да наречем това място свой дом — отбеляза Кали и изтегли друга бележка. — Ако не се беше забавил с обявяването на ипотеката за пресрочена, кмете, Уилоус Енд щеше да бъде продаден на търг.

Кмет избърса потта от челото си, лицето му бе почервеняло от смущение.

— Става дума за тези проклети такси за имота, които отначало Моуди все забравяше да внася. След това, разбира се, ги плащаше редовно. Но какво можех да сторя? Тя правеше най-хубавия пай в града.

Кали кимна, гласът й леко потрепери.

— Така беше, нали? — По възгласите личеше, че всеки присъстващ е имал възможност да опита пая на Моуди.

Когато разбра колко добре тези хора са познавали Моуди и колко са я обичали, у Кали се породи невероятното усещане за общността на духа в Уилоу. Тя прехапа устни. Въпреки всеобщата подкрепа, болката оставаше. Всяко късче хартия, което прочиташе, задълбочаваше мъката. Поне да беше дошла майка й или Джулиън!

За трети път този следобед огледа тълпата, търсейки високата фигура на заварения си брат. Като не успя да го открие, объркаността й се смеси с мрачно предчувствие. Трябва да е получил телеграмата й — този път я беше изпратила на верния адрес. Не вярваше да не дойде заради минали… недоразумения. Ще дойде, убеждаваше тя себе си, поне заради Моуди.

— Хей, Кали — обади се шестгодишният Саймън, — за мен пише ли нещо?

— Сигурно пише. Не беше ли нещо за пъстърва, уловена с въже, безопасна игла и щурец?

— Първата ми риба! Леля Моуди я сготви за обяд — засмя се гордо детето.

— Спомням си — каза Кали. — Леля се кълнеше, че това е най-вкусната пъстърва, която е яла. — Тя изтегли друго листче. — Като споменахме за пъстърва, струва ми се, че трябва да благодарим на братята Бърнс, а така също и на Саймън за това, че се грижеха за нейното развъждане. Един от най-скъпите спомени на Моуди е свързан с участието й във вашите среднощни рибарски веселби. — Кали погледна към трите високи червенокоси момчета. Видя еднаквото изражение на ужас по лицата им и се плесна по устата с ръка. — О-о, това като че ли трябваше да бъде тайна!

— Правилно си разбрала — промърмори най-голямото момче, — но вече не е тайна, защото татко е тук…

Кали сграбчи друго листче.

— Джосая Ханкъм — бързо прочете тя и сви вежди объркана. — Не схващам напълно какво е написала тук леля. Може би това е било, преди да дойда в Уилоу. В бележката се казва: „Благодаря за ябълките“.

Чу се гръмогласен, оглушителен смях. Всички се обърнаха да видят възрастния мъж, който се изправи и погледна изпод дебелите си вежди.

— Съжалявам. Сигурно съм направила грешка — смути се Кали, като опита да замаже положението. Ала това като че ли влоши нещата още повече. Смехът се усили.

След като стана достатъчно тихо, за да може да говори, Джосая съобщи с достойнство:

— Няма грешка, скъпа. Радвам се да чуя, че е харесвала ябълките ми. Този негодник Джулиън отмъкна доста от тях!

— Джулиън?! — Кали не можа да скрие интереса си.

— Той единствен успя да ме изиграе. Даже тогава имаше страхотни планове. Но ако Моуди не е намерила за уместно да ви разкаже тази история, тогава ще трябва да я чуете от самия Джулиън. — С тези думи Джосая седна отново на мястото си.

Трябва да чуя тази история, мислеше Кали, при условие, че успея да я измъкна от Джулиън. Ако той изобщо се появи. Къде ли се беше дянал? „Ето ме!“ — Думите прозвучаха в съзнанието й толкова ясно, като че ли Джулиън ги бе изрекъл на глас. С периферното си зрение тя забеляза някакво внезапно раздвижване. Тогава го видя. Инстинктивно разбра, че през цялото време е стоял неподвижен под огромната крива киселица, черният му костюм се беше слял с тъмния ствол на дървото. Стана й ясно също, че очите му, скрити зад слънчевите очила, я наблюдават. Джулиън беше тук!

Кали не можа да се сдържи и се засмя. Отчаянието, което бе я обзело, откакто Моуди почина, изчезна. Вече нямаше значение как се бяха разделили с Джулиън последния път. Не беше важно, че едва ли щеше да й прости някога, че развали отношенията му с Гуен. Дори това, че бе облечен в черно, беше маловажно. Той бе тук!

Измина още един час, докато Кали напредваше с купчината бележки на Моуди. Някои от тях предизвикаха бурен смях, други — моменти на мълчалив размисъл или сълзи. Всички останаха, докато тя прочете и последното листче. След това, една по една, кошниците за пикника се отвориха и разговорите отново потръгнаха. Весело настроение обхвана всички, точно както бе пожелала Моуди.

Измина известно време, докато Кали се промъкна през тълпата от хора, които искаха споделят спомени за Моуди с нея. Търпеливо обърна внимание на всички и когато и последният човек се оттегли, тя тръгна към Джулиън.

Как да го поздрави? Какво да каже, особено като се вземе предвид, че не бяха разговаряли от една година? Не по вина на Джулиън, разбира се. Сигурно му е било невъзможно да общува с някого, който изчезваше всеки път, когато той идваше тук. Тя се чувстваше страшно виновна, че го скара с Гуен и бе намерила за най-удобно разрешение да го избягва.

Радостта, която почувства, когато го видя, изчезна и се замени от странното усещане за уязвимост. Потърси по лицето му следа от мислите, които го вълнуваха, чудейки се дали още я вини за случката с Гуен. Но дори да бе останало нещо от предишния му гняв, Джулиън с нищо не го показваше.

През изминалата година чертите на лицето му бяха станали по-сурови. Усмихнатите му устни, които някога беше смятала за толкова привлекателни, издаваха хладна непоколебимост.

Дори леката извивка на гъстите вежди над тъмните очила загатваше за неговата уравновесеност. Всичко — от изрядната прическа до съвършения тъмен костюм — говореше за резервираност и сдържаност. Все пак, Кали знаеше, че зад външната суровост се крие богата чувствителност.

Тя опита да скрие опасенията си, искаше й се да почерпи спокойствие от силата му, както бе правила толкова години. Този мъж не беше непознат, той бе неин брат! Само трябваше да се приближи до него и всичко щеше да бъде наред. Ала тя се колебаеше.

Очевидно Джулиън не изпитваше подобно чувство. Без да промълви дума, той я прегърна и здраво я притисна към широките си гърди, главата й се облегна на рамото му. Кали дълго стоя прилепена до него, усетила огромно облекчение, че има близък човек, който споделя мъката й.

— Добре ли си? — попита той и се отдръпна да разгледа вдигнатото й нагоре лице.

— Да, да, добре съм. Благодаря. — Тя опита да задържи напиращите в очите й сълзи. Знаеше, че ако им се предаде сега, изобщо няма да може да ги спре.

— Сигурна ли си? — Тя кимна и той настоя: — Тогава ми обясни какво става тук. Какво означава всичко това?

— Не получи ли телеграмата? — Кали премигна объркано и се освободи от прегръдката му. — В нея е обяснено всичко. Честваме Моуди. Толкова се радвам, че дойде навреме!

— Ако не беше започнала двадесет минути по-късно, нямаше да успея. Ходих в църквата. Беше празна. Всъщност целият град е пуст.

— Това е съвсем разбираемо, Джулиън. Всички са тук.

— Е, и какво правят тук? — Той свали слънчевите очила и тъмнокафявите му очи я обгърнаха. — Защо правиш панихида в парка, а не в църквата?

— Защото Моуди искаше така. Тя пожела честване, а не панихида — отвърна Кали, като че ли това обяснение беше достатъчно.

— Чест… — заекна той и пое дълбоко въздух, като поклати глава. — Само ти и Моуди можете да мечтаете за…

— … честване — кротко допълни Кали. Не беше сигурна как Джулиън щеше да реагира на молбата на Моуди, но поне не изглеждаше ядосан. — Джулиън, така пожела Моуди. Тя остави съвсем точни указания.

— В нейното завещание ли? — повдигна скептично вежди той.

— Не. Поне не мисля, че това е записано в него. Въпреки че е възможно да го е добавила без моето… — Джулиън се размърда нетърпеливо и тя побърза да му даде по-точен отговор: — Не знам дали в завещанието е споменато или не. Моуди помоли за това, след като получи сърдечен пристъп, преди… да умре.

Джулиън сви устни, обърна се и се втренчи в парка. Кали видя как по лицето му преминават различни чувства. Тя разпозна мъката и тъгата, а може би — и съжалението? Толкова пъти се бе обръщала към този мъж през юношеските си години, за да получи утеха. Сега, когато самият той се нуждаеше от успокоение, тя нямаше представа как да му помогне.

— Джулиън?

— Извинявай, Кали. Нямах намерение да те упреквам. Разбрах за Моуди едва тази сутрин, когато пристигна телеграмата ти. Щях да полудея, не знаех какво става, а и не можах да се свържа с теб в Уилоус Енд, никой не отговаряше.

— О, боже! — тъжно прошепна Кали. — Валери настоя да остана при нея през тези два дни. В началото на седмицата опитах да ти се обадя, но на стария адрес те нямаше. Изгубих доста време, докато те открия и ти съобщя за Моуди.

— Пак ли беше забравила името на компанията ми, скъпа? — подразни я той нежно.

— О, Джулиън, толкова съжалявам! — Очите й се замъглиха.

— Забрави. — Той отново я прегърна. — Сега съм тук и това е най-важното. Не мога да повярвам, че е умряла. Разкажи ми какво се случи.

— Сърцето й. — Кали махна безпомощно с ръка. — Отведоха я веднага в болницата, но вече нищо не можеше да се направи. Ти би се гордял с нея. Направи всички списъци със задачи, за чието изпълнение да се погрижа, след като… — Гласът й затрепери. — Тя го усещаше, Джулиън. Знаеше, че ще умре.

— Мислех, че е било внезапно. Не разбрах… — Той замълча, очевидно не можеше да намери думи. — Съжалявам, че не бях там… Ако знаех, щях да дойда.

— Сигурна съм, че щеше да го направиш. — Тя се освободи от ръцете му и бързо изтри мокрите си бузи. — Когато разбрах, че си се преместил и не си получил телеграмата ми, бе твърде късно. Вече си бе отишла.

Устните му се извиха нагоре, напрежението, изписало се върху лицето му, намаля.

— А, да. Телеграмата. — Бръкна в джоба си и извади сгънато парче хартия. — Сигурно имаш предвид тази странна смесица от думи, от която нищо не разбрах. — Той й подаде телеграмата. — Щом си я писала, вероятно можеш и да я разтълкуваш.

— Разбира се, Джулиън.

Кали прочете:

„Къде си? A.M. си отиде. Честваме петък. 15 ч. Парка. Без черно.“

Сви рамене в недоумение.

— Какво не можа да разбереш?

— Избери едно изречение — каза той развеселено. Взе телеграмата от нея и я разгледа внимателно. — „Къде си?“ Струва ми се, че е достатъчно ясно. И макар да не ми се искаше да повярвам, досетих се какво означава „А.М. си отиде.“ Ако предположим, че правилно съм разбрал за Моуди, „честваме петък. 15 ч.“ ми се стори малко грубовато…

— Ужасно е да говориш така! — укори го Кали.

— Наистина си го помислих. Не виждах нищо за празнуване. Да видим сега докъде бях стигнал. А, да. „Парка. Без черно.“ — Той отново си сложи очилата. — Трябва да призная, че тази част напълно ме обърка.

Джулиън е прав за телеграмата, призна пред себе си Кали с известно неудобство; нещо в смисъла се губеше. Когато изпрати телеграмата, й се струваше, че текстът е пределно ясен. Може би причината беше в начина, по който той я прочете сега. Листът изшумоля и Кали виновно се стресна, като разбра, че той чака отговор. А Джулиън не обичаше да чака.

— О, боже! — въздъхна тя. — Май наистина е малко объркана. Нали разбираш, „парка“ означава…

— Мисля, че успях да отгатна и това. Опитай да разясниш обаче „Без черно.“

— Ами, „Без черно“ означава, хъм… — Кали се изкашля и втренчи поглед в най-горното копче на черния му костюм. — Означава: не слагай черни дрехи, защото Моуди пожела всички да са облечени в ярки цветове.

— Добре, ала…

— Вместо да оплакваме смъртта й, Моуди поиска да честваме живота й — обясни тя. — Помоли да се съберем тук и да си припомним щастливите, а не тъжните мигове. Ето защо не искаше никой да е облечен…

— … в черно — довърши вместо нея Джулиън. — Сигурен съм, че е ясно за всички, но не и за мен. Каква е следващата точка от програмата? — Той се взря в тълпата от хора, заети с храна и разговори. — Какво ще правим?

— Ще останем за пикника. Гладен ли си? Имам достатъчно ядене и за двама ни. — Тя усети колебанието му и разбра, че се готви да й откаже. — Те очакват да го направим, Джулиън. Разбирам, че най-малко ти се иска да бъдеш с мен…

— Защо мислиш така? — смръщи вежди той.

— Знам, че още ми се сърдиш заради Гуен, обаче…

— Гуен ли? Мислиш, че още се сърдя? Но за какво?

— Защото Гуен… — Кали сви рамене смутено.

— Падна в езерото?

— Да — тихо отвърна тя. Връхлетяха я угризения при спомена как издокараната приятелка на Джулиън се изтърколи в студените зелени дълбини на езерото.

— Затова ли цяла година полагаш усилия да ме избягваш? — не можа да повярва той. — Заради случката с Гуен?

Кали кимна и за неин ужас усети, че в очите й запариха сълзи. Сведе поглед и запремигва, мъчейки се да ги прогони.

— Ти беше толкова разгневен — промълви тя. — Не те коря. Ако не бях аз, сега вие с Гуен щяхте да сте женени.

— Боже опази! — Джулиън се засмя сподавено и докосна рамото й. Ръката му бе топла и успокояваща. — Съжалявам, Кали. Не съм разбрал, че все още се притесняваш за това. Никога не съм те обвинявал за този инцидент. Що се отнася до мен, станалото станало.

Тя се усмихна неловко. Той не знаеше цялата история, в противен случай не би говорил така, нито би проявил разбиране и любезност. Все пак, дължеше му обяснение.

— Джулиън…

Той я прекъсна, преди тя да каже още нещо.

— Не дойдох тук, за да те разстройвам. Поне не днес. С удоволствие бих хапнал с теб. Всъщност умирам от глад.

— Наистина ли?

— Наистина. Сега приятели ли сме?

Признанието й можеше да почака още някой ден!

— Приятели сме — съгласи се тя с усмивка. През последната година нейният заварен брат й бе липсвал много. Беше толкова хубаво да го види и не искаше отново да загуби приятелството му заради някакви неудобни откровения. Кали мушна ръка в неговата.

— Хайде. Ако си гладен, имам точно това, от което се нуждаеш.

Тя го затегли към сянката на голям явор, където бяха одеялото и кошницата с храна. Коленичи и я отвори: в нея се виждаха пластмасови кутии, чинии и сребърни прибори.

— Когато каза, че има достатъчно храна и за двама ни, явно не си се шегувала — отбеляза Джулиън. Разкопча сакото си, съблече го и внимателно седна на одеялото. — Много време измина, откакто за последен път бях на пикник.

— Бил си зает.

— Прекалено зает. — Той обходи парка с поглед и леко се усмихна. — Разликата между Чикаго и Уилоу е поразителна. Обзалагам се, че мога да назова по име всеки от присъстващите. Спомняш ли си нашите пикници?

— Помня някои от тях — засмя се Кали. — Като онзи път, когато ни завари буря. Мислех, че Моуди живи ще ни одере.

— Беше на твоя шестнадесети рожден ден — припомни си Джулиън. — Хелън я нямаше. Ти беше нещастна и си помислих, че един пикник ще те развесели. Вместо това, стоварих гнева на Моуди върху главите ни.

— Тя обичаше да се кара, нали? — Кали му предложи чиния. — Искаш ли курабийки?

— Благодаря. Колко дълго ще трае това… — Той вдигна въпросително вежди и посочи с ръка наоколо. — Това…

— Честване.

— Точно така. Колко дълго ще продължи то?

— Докато хората се уморят и решат да си тръгнат. — Като видя, че се намръщи, тя добави: — Ти можеш да останеш колкото пожелаеш, но аз трябва да се върна вкъщи при Брут, преди да е станало много късно. — Тя разрови в кошницата, извади един буркан и махна капака му. — Брут искаше да дойде. Когато се върнем у дома, няма да е много щастлив. Но Моуди изрично забрани той да идва тук. — Кали подаде буркана на Джулиън. — Искаш ли мариновани херинги?

Той хвана и отдалечи ръката й и рибата от носа си.

— Моуди е забранила?

— Ами, да. Преди да… Когато ми обясни как да се оправя с честването и всичко останало. — Кали не искаше да се спира на този болезнен спомен и затова продължи: — Макар че нямаше да представлява проблем да доведем и Брут. Съвсем сигурна съм в това. Хората вече не му се сърдят толкова много.

Той се загледа в нея с весело подозрение.

— Страхувам се да попитам, но какво искаш да кажеш с това „хората вече не му се сърдят толкова много“?

Кали се размърда смутено и извади една пластмасова кутия с люти чушки.

— Искаш ли една?

— Засега не — заяви той натъртено.

— Не?! Ужасно са вкусни. Както и да е, мисля, че хората престанаха да се сърдят на Брут за последния пикник по случай Деня на благодарността. На него му хареса германската бира и малко… Ами, ако сме съвсем честни…

— На всяка цена. Нека сме честни.

Кали се огледа и снижи глас:

— Той направо се напи. Ще се удивиш колко щети може да нанесе някой, като изпие половин буре бира.

— Особено когато този някой е стокилограмов санбернар. Въображението направо се развихря.

— Не ти трябва въображение. — Кали се заля от смях. — Местната телевизионна станция го засне. Не си създавай погрешно впечатление, всички деца обожават Брут. Когато го заведох в детската градина, децата го обикнаха. Възрастните са тези, които се чувстват… неспокойни в присъствието му.

— Представи си само!

— О, Джулиън, бъди сериозен. Сега, когато Моуди вече я няма, можеш да го вземеш под своя опека. Но ако продължаваш да отправяш подобни забележки, той ще се обиди.

Джулиън отново прие изражението на строг непознат, сдържан и взискателен.

— Кали, Брут е куче. Просто едно куче, нищо повече. Може би те забавлява да се преструваш, че не е. Ала намирам това, меко казано, за досадно.

Кали се отдръпна от него, очите й потъмняха от възмущение.

— Не се преструвам, Джулиън! — запротестира тя. — Брут наистина разбира какво му говоря.

— Спомням си, че каза същото и за твоите нарциси, когато те хванах да им говориш в градината.

Да говориш на цветя е нещо съвсем естествено. Джулиън просто не разбираше! Кали вирна глава.

— Това им помага да растат — хладно обясни тя. — Може би си спомняш също, че моите цветя бяха най-големите в града. Освен това, мога да правя разлика между нарциси и кучета.

— Не мога да ти кажа какво облекчение изпитах да го чуя — разсмя се той и нежно я перна по нослето.

— Можеш да бъдеш скептичен колкото си искаш, Джулиън Лорд — заяви тя, като не прие да бъде успокоявана, и скръсти ръце на гърдите си. — Това обаче няма да промени фактите. Брут разбира хората, затова не казвай, че не съм те предупредила.

— Не бих и посмял — отвърна сухо той. — След като шест години те слушам да пееш една и съща песен.

— Ако не можем да се споразумеем за такива прости неща като Брут, как мислиш да разрешим важните проблеми като Уилоус Енд? — Тя го изгледа ядосано.

— Какъв проблем може да представлява Уилоус Енд?

— Не ти ли споменах? — Кали си избра чушка и отхапа крайчето й. — Или ти ставаш попечител на Брут и къщата, или аз.

— Собственик. Думата е собственик, не попечител. А откъде знаеш кой наследява Уилоус Енд?

Тя размаха чушката във въздуха.

— Моуди ми намекна. Не се обиждай, но мисля, че съм аз. Уилоус Енд няма да ти е от голяма полза в Чикаго.

— Вярно е. Ще ти кажа какво ще направя. Аз съм разумен човек. Ако аз наследя кучето, ще ти го дам — предложи той великодушно. — Що се отнася до Уилоус Енд… — Джулиън се замисли за момент. — Ти си права. Тъй като живея в Чикаго, няма да мога да отделям на къщата времето и вниманието, което заслужава. Ако я наследя, смятай я за твоя докогато пожелаеш.

— Наистина ли? — Кали не можеше да намери думи, за да му благодари, изумена от неговата щедрост. — Не знам какво да кажа.

— Кажи „да“ — предложи той.

— Да, да. Да! О, Джулиън! — Тя се хвърли в прегръдките му, разпилявайки лютите чушки по одеялото. — Ти си най-милият и най-щедрият мъж, когото познавам! Като открием завещанието на Моуди, всичко ще е наред.

— Като открием завещанието на Моуди?! — Джулиън разхлаби примката на ръцете й около врата си. — Да открием завещанието? Какво означава „да го открием“? То липсва ли?

— Не може да се каже, че липсва. То е…

— Какво става тук? Само от един час сте заедно и вече сте се хванали за гушите! — намеси се Валери, която се усмихваше и поглеждаше ту към единия, ту към, другия. — Извинявайте. Прекъснах ли ви?

Втора глава

Правило 4:

Планирането е ключът, който отваря всички врати.

— Да!

— Не! — Кали погледна намръщено Джулиън, преди да поздрави приятелката си. — Тъкмо навреме идваш, Валери.

— Не, не идва навреме — противопостави се Джулиън. — Прекъсна разговора ни. А аз бих искал да знам какво имаш предвид под „липсва“, Кали.

— О, боже! — Валери отвори широко очи. — Да ви оставя ли?

— След като предлагаш… — започна Джулиън.

— Не бъди глупава! — бързо се намеси Кали и смушка Джулиън с лакът. — Той само те дразни. Нали, Джулиън?

— Не.

— С облекчение установявам, че някои неща никога не се променят. — Валери се изкикоти, тъмните й очи блестяха злорадо. — Здравей, Джулиън. Много хубав костюм имаш. Малко е черничък, нали?

— Колко мило от твоя страна да забележиш. — Той погледна Дани. — Доколкото разбирам, все пак си решила да задържиш малкото чудовище. Не можа дори да се откажеш от него, а? Лошо.

— Кретен! — Валери притисна своя син до рамото си, сякаш да го предпази. — Само стой настрана от него. Не бих искала нещо да му се случи. — Тя смигна на Кали. — Ще ми направиш ли услуга да погледаш Дани няколко минути, мила? Имам да върша куп неща, а с него е невъзможно.

— Разбира се. — Кали протегна ръце да вземе Дани и гушна разлигавилото се бебе. То сграбчи носа й с мокра ръка, а тя се разсмя и го погъделичка по коремчето, докато я пусна.

— Това не е най-отвратителното нещо, което някога съм виждал, но разликата е дяволски малка. Не можеш ли да контролираш сина си, Вал? — повдигна вежди Джулиън.

— Той още е бебе — възмутено запротестира Валери. — Кали няма нищо против. Нали? — Погледна приятелката си в очакване да потвърди думите й и продължи: — Като ви гледа човек как се карате, би помислил, че сте истински брат и сестра. О, за малко да забравя да те попитам, Кали. Госпожа Ашмор искаше да знае дали все още имаш желание да печеш онези кексове за училищното събиране, а кметът има нужда от още един член в Комитета по спасяването на Белфри. На всички казах „да“ от твое име. Добре ли съм постъпила?

— Да, да — кимна Кали, свикнала отдавна с Валери и навика й да се съгласява от нейно име. — Не се безпокой. Ще се погрижа за всичко. — Тя сложи Дани на одеялото до нея, извади от кошницата парче оризов кекс и му го предложи.

— Тогава ще се видим по-късно. — Валери бързо се отдалечи.

Джулиън я проследи с поглед, на лицето му се бе изписала тъга.

— Какво означават всички тези услуги? Да не са покаяние за нещо?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами Валери ти тръсва детето си, а след това те включва в комитет, който само кметът Фишбекър може да измисли. И като връх на всичко, те връзва да печеш кексове. Ако питаш мен, доста нахално е от нейна страна, особено като се имат предвид… сегашните обстоятелства.

— Какво разбираш под нахално? Валери не знае значението на тази дума.

— Накарай я да го провери в речника.

— Не можеш да си представиш колко ми помогна тя през последните няколко дни. — Кали забеляза, че думите й не накараха Джулиън да омекне. — Освен това, обичам да помагам на достойни дела.

— Според теб спасяването на Белфри добро дело ли е? — сухо попита Джулиън.

— Да! — убедено отвърна Кали. — Що се отнася до Дани, бавила съм го още, когато беше на две седмици, и вероятно ще продължа да го гледам, докато се ожени.

— Е, добре, но преди това, би ли извадила този бръмбар от устата му?

Тя погледна към смеещото се бебе, взе го на ръце и надникна в устата му. Буболечката, която вероятно бе напъхало там, вече отдавна беше погълната.

— Вероятно Дани е помислил, че е стафида — каза Кали след малко. — Не разрушавай илюзията му, Джулиън.

— О, да, стафида с крачета. Имам новина за теб. Ако през последните две минути не се е родила подобна телевизионна реклама, това, което малкият току-що изяде, не е стафида. И не ми казвай, че белтъчините са си белтъчини.

— Направо ми взе думите от устатата — засмя се Кали. Тя прогони една мравка от кошницата с храната, без да обръща внимание на писъка на Дани, който протестираше срещу загубата на още една вкусна хапка.

— По-късно, миличко. Ако продължаваш така, ще разстроиш чичо си Джулиън. — Кали се обърна към заварения си брат. — Между другото, Джосая Ханкъм каза, че мога да науча историята с ябълките от теб.

— Само ако ме нахраниш. Умирам от глад. И повече никакви мариновани херинги!

Кали с мъка откъсна поглед от дългите му тънки пръсти, чието движение я хипнотизираше. Бръкна в кошницата и извади друга кутия. Не искаше да признае пред себе си странното усещане, което изпитваше. Все пак Джулиън бе неин брат, поне такава бе ролята му през последните единадесет години. Това, че изтръпваше, когато го гледаше, не бе нормално.

— Заповядай — подаде му кутията тя, — вземи си сардина. А сега ще ми разкажеш ли историята с ябълките?

— Имаш предпочитания към рибата, нали? — попита той с изкривена от отвращение уста.

— А не е ли така с всички? — изненада се тя. — Е, ще ми разкажеш ли за ябълките на Джосая?

— Сардините не са достатъчни, за да научиш историята. Не се опитвай да ме трогнеш с жалните си зелени очи. От години не си успявала.

— Моля?

— Склонен съм да те оставя да ме подкупиш. Кажи ми, че в тази кошница има и друго, освен риба и оризов кекс, и ще ти разкажа историята с ябълките. В противен случай може да умра от глад, преди да съм стигнал до средата.

— В кошницата има и друго — покорно повтори тя. — А сега ще ми разкажеш ли историята?

— Добре, добре, но не е кой знае какво. — Джулиън започна да навива ръкавите на бялата си риза над лактите, излагайки на показ златистокафявата кожа на ръцете си. — Когато бях на около десет години, чух леля Моуди да казва, че най-хубавите ябълки за пай са ябълките на Джосая.

— И ти открадна от тях!

— Сгреши! Учителките трябва да знаят най-добре, че когато другите говорят, не е хубаво да ги прекъсват. Предполагам, че просто можех да открадна ябълки, ала ти познаваш Моуди. Тя никога нямаше да го одобри. Щеше да ме накара да ги върна. А сега слушай и се учи. Старият Ханкъм не обичаше хората да минават през земите му. Мразеше и децата. Особено онези, които влизаха в имота му. Беше измислил много ефикасен начин да ги откаже.

— Какъв?

— Още ли не си отгатнала?

— Да не би да хвърляше ябълки по вас? — Кали се разсмя.

— Точно така. Когато на леля Моуди й трябваха ябълки за пай, изтичвах до стопанството на Ханкъм и чаках стария Джосая да започне да ме замерва с тях.

— А той не се ли досети?

— Предполагам, в противен случай е бил единственият в Уилоу, който не е разбрал. — Той погледна Дани и изпъшка отвратен. — Кали, това дете е решило да си хапне земя за десерт. Не можеш ли да го контролираш? Не се учудвам, че Валери бързаше да се махне.

Тя грабна кошницата и извади кърпичка, с която избърса мръсните пръсти и устата на Дани.

— Жаден ли си? — попита тя Джулиън. — Взела съм лимонада и бисквити с шоколадова плънка. — Подаде на Дани една бисквита и той лакомо я сграбчи.

— Сигурно са вкусни, но бих искал да хапна нещо по-хранително. Всъщност имаш ли нещо, което да става за ядене?

— Искаш ли салата? — предложи тя.

— Салата? Може. От маруля е, нали?

Кали махна капака и разгледа съдържанието на кутията.

— Не. Краставици с майонеза и домати с черен пипер.

— Значи без маруля, а сосът е вкусен и пикантен, нали?

— Е, ако не беше толкова капризен…

— Или ако ти беше приготвила някаква истинска храна. — Той се наведе и вдигна Дани, който усърдно мажеше обувките си с шоколадовата плънка на бисквитата. — Защо просто не пропуснем храненето? Приятно нещо е, ала не е зле да се върнем на въпроса за наследството. Още си спомняш, нали? Беше точно преди това енергично дете да се намеси в живота ни. Струва ми се, че последните ми думи бяха: „Да открием завещанието?! А то липсва ли?“ И ти ми отговори…

— Не може да се каже, че липсва — услужливо обясни Кали. — Колко време можеш да отсъстваш от работа? Това вероятно ще отнеме няколко дни.

— За щастие, имам на разположение известно време. — Джулиън опита да подруса Дани на коляното си. — Тъкмо се готвех да се самопоканя в Уилоус Енд за лятото, за да пиша книга, когато разбрах за Моуди.

— Наистина ли? Прекрасно! Значи ще можем заедно да разрешим нашия малък проблем.

— Малък проблем ли? Винаги съм харесвал непоколебимия ти оптимизъм пред лицето на непреодолимата беда. — Той се засмя на гримасата й, взе парче оризов кекс и го подаде на лакомото бебе. — Смятам, че по-добре ще е да говоря с адвоката на Моуди колкото се може по-скоро, за да разбера как трябва да действаме по-нататък.

— Ако мислиш, че това ще помогне… Макар да се съмнявам, че той знае къде го е скрила.

Настъпи дълго мълчание.

— Моуди е скрила завещанието? — попита Джулиън много предпазливо и сложи Дани на одеялото. — Не си споменавала подобно нещо. Сигурен съм. Ти каза, че завещанието липсва. А сега излиза, че е скрито, така ли?

— Не се тревожи, Джулиън — смръщи се тя. — Не е толкова спешно. Вече ти казах какво горе-долу пише в завещанието. Нужно е само да го намерим, за да уредим нещата законно.

— Кали — едва успя да изрече той, — не е толкова просто! Само въз основа на твоите думи съдът не може да реши кой ще бъде собственик на имението. Особено след като не знаеш какво точно пише в завещанието. Нужно е доказателство, черно на бяло. А адвокатът на Моуди? Той няма ли копие?

— О, мисля, че не.

— И защо не?

— Заради това. — Кали бръкна в джоба на полата си и извади розов напарфюмиран плик.

— Какво е това? — Той взе плика и го разгледа.

— Бележка от Моуди за нас двамата. — Кали прехапа устни. — Намерих я в кабинета. В нея се обяснява за завещанието и за това, че е скрито.

— Не мога да повярвам! Не спомена ли Моуди къде го е скрила?

— Разбира се, че спомена!

— Добре, това е успокоително. Къде е?

— Каза, че е някъде в къщата.

— Някъде в… — Джулиън прокара ръка през тъмната си къдрава коса. — Кали, тази къща има три етажа заедно с тавана, две крила и повече стаи дори от дворец на плъх! Без да споменавам мазето, различните веранди и многото килери. Можеш ли да кажеш къде по-точно в къщата е вероятно да бъде завещанието?

— Не мога. Това щеше да провали целия замисъл, не мислиш ли?

— Няма как, ще те попитам. Сигурен съм, че ще съжалявам, но искам да знам. За какъв замисъл става дума, Кали?

— Ако прочетеш бележката, ще разбереш!

— Добре. — Той измъкна от плика единствения лист и бързо го прочете. — Пише, че работя прекалена много. Какво има предвид? Аз не работя прекалено много.

— Разбира се, че го правиш, Джулиън. Тя смяташе, че търсенето на завещанието ще бъде почивка за теб. Ще се откъснеш от всички закони, документи и планове…

— А какво ще кажеш за всичките ти комитети и училищни събрания? Не се ли безпокоеше Моуди, че вършиш прекалено много неща и ще се изтощиш?

— За това не се споменава — отвърна самодоволно Кали. — Бележката й е съвършено ясна. Ако искаме да разберем кой наследява къщата, необходимо е да намерим завещанието. А за да го открием, трябва да го потърсим. Причините да скрие завещанието може да са малко неясни, но помисли колко полезно ще е за теб неговото издирване. Ще бъде забавно. Ще ти помогне да си починеш.

— Аз не съм изморен.

— Разбира се, че не си — успокои го Кали. — Затова всичките ти мускули са се свили така…

— Може да обичам напрежението.

— Наистина ли? — Развеселена, Кали поклати глава и погледна към Дани. Седнал, с щастливо изражение, в едната си ръка той държеше буркана с маринованата херинга, а другата беше пъхнал през малкия отвор и мачкаше парчетата риба между пръстите си. Тя извади ръката му, избърса я със салфетка и скри буркана. — Сигурен ли си, че няма да хапнеш, преди да съм прибрала яденето?

— Не! Искам да реша въпроса със завещанието!

— Няма нужда да крещиш, Джулиън. Не е здравословно да се ядосваш. Що се отнася до завещанието, няма какво да решаваме. Първо трябва да го открием. — В отговор Джулиън само скръцна със зъби. — Сигурен ли си, че не си гладен? Изглеждаш странно. Ето това сигурно ще те накара да се почувстваш по-добре. — Тя бръкна в кошницата, извади малък пакет и му го подаде. — Вземи си малко сушена риба!

Когато Кали и Джулиън се върнаха в Уилоус Енд, слънцето вече залязваше. Джулиън остави нещата от пикника на предната веранда, обърна се и погледна Кали, която стоеше неподвижно на пътечката.

— Идваш ли? — попита той.

— След малко. Исках само да погледна къщата.

— Променила ли се е? — Джулиън слезе обратно по стълбите при нея и се загледа в Уилоус Енд. — Не е. Все същото старо местенце си е, при това — пълно със спомени. — Той се намръщи. — Струва ми се, че трябва да се боядиса. А и капаците на прозорците са за смяна…

— Не бъди такъв! Къщата е чудесна, прекрасна, красива…

— И заключена. — Джулиън се усмихна и протегна ръка към Кали. — Опитах да отворя входната врата, заключена е. Ще ми дадеш ли ключа? — Тя се поколеба и Джулиън щракна с пръсти. — Ключът, зеленоочке. Събуди се. Денят бе твърде дълъг и бих искал да си почина. ….

Сара запристъпва от крак на крак, без да смее да го погледне в очите. Това нямаше да му хареса, но нищо не можеше да направи.

— Ами, нали разбираш, там е проблемът. Ключът не е у мен.

— Не е у теб ли? А у кого е? — Той се намръщи. — Не е у Моуди, нали?

— Не. Не е у Моуди. — Тя се изкашля. — Всъщност никой няма ключ.

— Никой? Пуснала си секрета и никой няма ключ?

— Знаеш, че тук не заключваме. Поне досега не сме го правили. Така че дори и да е имало някога ключ, вероятно отдавна е изчезнал.

Джулиън притвори очи и опита да подреди мислите си.

— Какво те накара да заключиш?

— Брут. Не исках да излезе.

— Пак се започна — промърмори той. — Кали, чуй какво ще ти кажа и, моля те, опитай се да го запомниш. Брут е куче. Глупаво животно. Мозъкът му е колкото грахово зърно, а неговата интелигентност се равнява на твоя ежедневен умствен растеж. Той няма човешки чувства и не му е присъщо нищо човешко, нито пък може да отваря затворени врати.

— Напротив, може.

— Добре. Да предположим, че е така. Тогава защо просто не го завърза? И нямаше да има нужда да заключваш врата, която не можеш да отключиш.

— Да го завържа?! — ахна тя. — Да завържа Брут?! Как е възможно да помислиш подобно нещо? Разбираш ли колко жестоко би било? Той никога нямаше да ми прости. Никога!

— Така значи, никога нямаше да ти прости. Мисля, че още по-малко ще ти прости, ако не успеем да влезем в къщата и умре от глад. Или това не ти е хрумвало?

— За твое сведение, оставих един прозорец отворен. Трябва само да се покачим, да влезем вътре и ще отключим вратата. Много е просто.

— Не мога да повярвам! Искаш да кажеш, че си заключила всички врати заради това куче, а в същото време оставяш прозорците отворени, като че ли не може да излезе през тях!

— Ами да, може, но няма да го направи.

— Господи, дай ми сили! Наистина ми е интересно защо Брут не би излязъл през прозореца? Да не би да е свързано с някакво особено чувство за кучешко достойнство?

— Искам да знаеш нещо, скъпи братко — отвърна тя със сладък глас. — Мразя те, искрено те мразя! Ако искаш да знаеш, откакто Брут влетя през онова стъкло, той се ужасява от всякакви стъкла, включително и от прозорци! Ще ти кажа нещо, Джулиън — побърза да смени темата тя. — Ще съжалявам, че Гуен падна в езерото, докато съм жива.

— Съжаляваш, че тя падна?

— Да. Почти през цялата изминала година се измъчвах за това. Сега разбирам защо. Вие двамата сте били родени един за друг. Тя беше също толкова изискана и съвършена като теб.

— Благодаря — усмихна се той. — Но искам да те уверя, че никога не съм те обвинявал за случката при езерото.

— Вие взаимно се заслужавахте — продължи Кали. — Ала никога няма да ми стане ясно защо Брут не го разбра. По някаква причина той мислеше, че вие двамата…

— Кали! Къде е прозорецът?

— Отзад. Защо? Какво не е наред?

— Всичко ще бъде както трябва, ако спрем разговора сега, преди да си казала нещо, за което ще съжаляваш. — Той слезе по стълбите и се запъти към задната част на къщата, като си мърмореше под носа: — Винаги забравям, че завръщането ми тук е все едно да попаднеш в епизод от „Зоната на здрача“. Трябва да си го запиша, за да го запомня.

Кали тръгна след него. Той не приличаше на себе си. Това вероятно се дължеше на смъртта на Моуди и най-добре щеше да бъде, ако му отстъпва. Освен това, не трябваше да му споменава за Гуен.

Джулиън спря толкова внезапно, че Кали едва не се блъсна в него. Той впери невярващ поглед в тесния прозорец на банята, който се намираше малко над височината на раменете му, и попита:

— Това ли е прозорецът, през който трябва да вляза?

— Не — отвърна Кали търпеливо. — Това е прозорецът, през който ще вляза аз. Дори да можеше да се вмъкнеш през него, забравиш една малка подробност.

— Коя е тя?

— Брут е вътре…

— И какво от това?

— Без съмнение, той е чул всичките ти жестоки, злобни забележки, които отправи по негов адрес на верандата. А и да не е, леля Моуди ми разказа какво се е случило миналата зима, когато си дошъл на гости. Мога да ти гарантирам, че Брут не ти го е простил.

— Сега пък за какво намекваш?

— За пиратките, с които си гърмял в Новогодишната нощ миналата година, докато аз бях на екскурзия в Чикаго с момичетата от шести клас! Знаеш колко се страхува Брут от силни шумове. Беше много разстроен.

— Разстроен ли? Той бил разстроен! А Моуди каза ли ти какво правеше в леглото ми?

— Той е спял върху него, когато си пускал онези глупави неща. Но повярвай, било е случайно.

— Беше нарочно. И двамата го знаем.

— Така ли? — Тя широко отвори очи. — Как е възможно да е било нарочно? Едно същество с мозък колкото грахово зърно и интелигентност, равняваща се на ежедневния ти умствен растеж, да извърши такова нещо преднамерено?

— Как ще влезем в къщата, Кали? — въздъхна Джулиън примирен.

— Трябва само да ме повдигнеш и ще вляза вътре.

— Не знам. С тази рокля… Изглежда рисковано. — Той погледна прозореца, след това нея и в тъмните му очи проблесна злорадство. — Предполагам, не би се обзаложила, че ще влезеш вътре, без да си скъсаш роклята, нали?

— Вече не се обзалагам, Джулиън — отговори надуто тя. — Не съм го правила от доста време.

— Скъпа сестричке, една година не е много време! Точно толкова измина от последния ни облог. А единствената причина да ми откажеш, е, че винаги губиш. Хващам се на бас на пет цента, че е така.

— Изненадана съм от теб, Джулиън. — Кали се престори на възмутена. — Нали разбираш, че това е доста сериозен твой недостатък. Отдавна трябваше да си го преодолял. В обзалагането няма логика и то не ти отива. Но ако увеличиш залога на четвърт долар, готова съм да се съглася.

— Прието.

— Е? Какво чакаш? — Кали застана между него и къщата с ръце на хълбоците. — Искаш ли да влезеш вътре? Ако е така, повдигни ме.

Слънцето се бе скрило зад хоризонта и сенките ставаха все по-плътни. Въздухът бе изпълнен с бръмчене на най-различни насекоми, дирижирано от дълбокото басово квакане на жаба.

— Нека да отворя още малко прозореца и ще те повдигна.

Джулиън се наведе към нея и Кали усети свежата, лека миризма на одеколона му. Тя го гледаше втренчено, без да може да мръдне, очарована от начина, по който първите меки лунни лъчи очертаха суровите черти на лицето му. Той изглеждаше толкова… различен. Пресегна се през нея, подпря една ръка на къщата и вдигна другата, за да отвори по-широко прозореца. Кали осъзна, че трябва да се отмести и се опря на стената.

Гърдите му леко докоснаха нейните и дъхът й замря от неочакваното усещане. Каква странна реакция, помисли си тя, обаче миг след това, когато силните му ръце обхванаха кръста й, изпита още по-необикновено чувство.

— Дръж се за раменете ми — нареди той, очевидно неповлиян от близостта й, за разлика от нея. — Роклите не са направени да се катериш с тях по прозорците. Но ако седнеш на перваза и провреш крака, последиците сигурно ще са по-поносими. И не се безпокой. Тук съм и ще те хвана, ако изгубиш равновесие.

Тя направи каквото й нареди и постави ръце на широките му рамене. Топлата му кожа изгаряше дланите й дори през ризата. Кали се намръщи объркана. Това беше само Джулиън! През последните единадесет години той бе неин брат! И щеше да си остане такъв! Все пак Кали не можеше да забрави, че нямаха кръвно родство.

— Кали, ще трябва да помогнеш малко. Ако продължаваш да ме държиш така здраво, ще се наложи да ни разделят с лост.

— Извинявай — измърмори тя и се помъчи да отслаби мъртвешката хватка на пръстите си.

— Готова ли си? — Когато тя кимна, той я хвана през кръста, повдигна я и я постави на перваза. — Добре ли си?

— Да. — Кали проклинаше задъхания си глас, ала нищо не можеше да направи. Усещаше неговите твърди и широки гърди, притиснати до краката си. Ръцете му се плъзнаха от кръста й и останаха да я крепят от двете страни на бедрата. В един миг на безумие тя се изкуши, ужасно се изкуши, да се наведе напред и да остави тялото си да падне в ръцете му.

— Кали, сигурен съм, че панорамата отгоре е много приятна. И, разбира се, не бих искал да прекъсвам удоволствието ти, но раздвижи се все пак!

Тя излезе от вцепенението си, плъзна крака над перваза и скочи в къщата. Роклята й се закачи на една дървена тресчица и в топлия нощен въздух отекна звук от скъсан плат.

— Казах ти, че ще стане така — достигна до нея смехът му. — Това ще ти струва двадесет и пет цента.

Тя реши да затръшне прозореца и да остави Джулиън заключен навън цяла нощ. Ала като го познаваше, знаеше, че ще намери начин да влезе.

— А сега да видим какво ново има — измърмори Кали, бързо излезе от банята и се запъти към хола, като палеше всички лампи по пътя си. — Брут!

Той се появи, като скимтеше тихичко. Кали се втурна към него и коленичи. Отмести декоративното буренце за коняк и прегърна масивния врат на кучето.

— Здравей, скъпи — прошепна тя в клепналото му ухо и прокара ръка по ивицата бяла козина, която се спускаше до средата на главата му. — Бедничкият! Страх ли те беше да стоиш тук сам?

Брут заскимтя по-силно и зарови муцуна в рамото й. Кали почувства неговия топъл дъх. Той мяташе опашката си напред-назад и тя се удряше със силно плющене в стената.

Дълго седяха така, Брут й „говореше“ с леки въздишки, и тихи радостни проскимтявания, а Кали му разказваше с подробности за „честването“ на Моуди. Изведнъж къщата се разтърси от силно, продължително хлопане, което й напомни за присъствието на Джулиън. Кали скочи на крака. Брут се разлая в знак на протест.

— Не го казвай — заповяда му тя. — Знам, че няма да се зарадваш да го видиш точно сега, но и той има причини да се притеснява от теб.

Брут изсумтя и обърна глава. Тропането й подсказа, че ако не отвори веднага, щяха да имат нужда от нова врата.

— Идвам!

— Кали! Отвори! Ако не отвориш веднага…

Тя отключи вратата и широко я разтвори. Джулиън стоеше на прага и я гледаше втренчено, тъмните му очи горяха от гняв.

— Защо се забави, по дяволите? Не, не ми казвай. Нека да отгатна. Заради глупавото куче! Двамата се заприказвахте как си прекарала деня и ти забрави, че ме остави заключен отвън!

— Ами, да — призна тя.

— Отмести се! Стой надалеч и се отстрани от пътя ми. Първо, искам да очистиш пътеката от тази врата до спалнята ми от всички живи същества, в противен случай не отговарям за последствията. Второ, когато пристигне разносвачът на пици, прати го горе. За бакшиша ще се погрижа аз. Трето…

— Джулиън… — Като видя изражението му, тя млъкна и се отстрани от пътя му.

Той прекрачи прага и замря, невярващ на очите си. По стените на хола бяха издълбани огромни дупки, а от тях висяха жици. Черни, нарисувани със спрей линии и стрелки обезобразяваха това, което беше останало от мазилката, а в единия от ъглите на дъбовия под бяха изкъртени няколко дъски. Тънък слой прах покриваше всичко. Джулиън се огледа ужасен, след това отиде до най-близката врата и я отвори.

— Господи, Кали! Не се учудвам, че толкова дълго време не ме пусна да вляза. Повика ли вече полиция?

— Моля?

— Хайде. — Той я сграбчи за ръката и я поведе навън. — Движи се зад мен. Махаме се оттук. Може още да са вътре.

— Кои?

— Хората, които са тършували тук, разбира се! Хайде! Вземи това проклето куче, ако не искаш да тръгнеш без него, и да изчезваме. Веднага!

— О, сигурно имаш предвид ремонта — противопостави се тя. — Знам, че изглежда малко мръсно, но след като укрепим стените…

— Не е смешно! — процеди през зъби Джулиън.

— Никой не се забавлява или шегува! — премигна Кали изненадана. — Още не си видял кабинета. Как, мислиш, открих бележката на Моуди? Веднъж да укрепим стените и да изнесем мазилката, ще стане прекрасно. Честна дума!

— Да не би да намекваш, че си го направила нарочно? Домът, в който израснах, който обичам… — Джулиън я изгледа гневно. — Постъпила си така с къщата, която е собственост на семейството ми почти от сто години? И то нарочно?

— Ами, да. — Тя опита да скрие обидата си. — Моуди пожела…

— Махни се от очите ми!

— Моля?

— Махай се! Стой далеч и се отстрани от пътя ми! Първо, искам да очистиш пътеката от този праг до това, което е останало от спалнята и кабинета ми, от всякакви живи същества или не отговарям за последствията! Второ, когато пристигне разносвачът на спиртни напитки, изпрати ми го! За бакшиша ще се погрижа аз. Трето, не ме питай коя е четвъртата ми и последна заповед:

Трета глава

Правило 10:

Списъкът е стълба, по която се изкачваш към целта си.

По-късно същата нощ Кали вървеше по пътеката към Уилоус Енд. Спря и се загледа в къщата. Напоследък всяка нощ излизаше навън, за да я види и да се увери, че нищо не се е променило. Дали сега, без Моуди, не бе различна, празна и тъжна? Не! Посланието, което къщата отправяше към нея, бе същото, както преди единадесет години, когато тя за първи път пристигна: „Влез, тук ще бъдеш обичана и аз ще те пазя“.

Устните на Кали се извиха в лека усмивка. Толкова се страхуваше, че без Моуди духът на къщата ще умре! Но този особен вътрешен живот продължаваше да присъства. Стоящият до нея Брут изръмжа.

— Добре, хайде тогава да влизаме — каза тя. — Само пази тишина. Тези твои нокти могат да събудят и… — Той излая възмутено и Кали млъкна. — Извинявай. Не го мислех. Но ако Джулиън ни хване, ще ни иска обяснение, което трудно ще му дадем.

Тя се поколеба на входа, хвана бравата и се ослуша. Силното бръмчене на насекомите, което преди й се струваше романтично, сега бе направо оглушително. Пое дълбоко дъх, завъртя дръжката и отвори вратата. Мушна глава вътре и бързо огледа наоколо.

— Хайде, чисто е — прошепна на Брут. — Можеш да влезеш.

Без да изчака тя да се отмести, Брут я блъсна. Кали се просна на прага, а той се втурна в къщата, като лаеше възбудено. В своето нетърпение да влезе, той се препъна в нея и се сгромоляса на пода. Лампите светнаха.

Кали повдигна глава и се взря в десет боси пръста, застанали на няколко сантиметра от носа й. Погледът й се придвижи нагоре по двете големи стъпала, следвани от дълги крака, обути в сива пижама. След тях се показаха широки голи гърди с привлекателен шоколадов загар, красиво изваяна шия и накрая глава и лице. Лицето изглеждаше доста мрачно.

— По дяволите!

— Казано меко, но точно — съгласи се Джулиън. — Много лошо. Този път бях убеден, че е крадец. Затова взех това с мен. — Той вдигна една бухалка за бейзбол.

Брут я погледна и хукна панически.

— Предател! — извика Кали след него, седна, махна косата от очите си и погледна Джулиън. — Колкото и да обичам Брут, той си е направо страхливец. И ти използваш това. Всъщност винаги си го правил.

— Кой, аз? Слязох само, за да се справя с крадеца. Как можех да предположа, че не е никакъв крадец? А това била скъпата ми сестричка, промъкваща се вкъщи след бурна нощ на забранени удоволствия.

— Не съм ти сестра! — осведоми го тя. — Когато майка ми се разведе с баща ти, ние също се разведохме. Сега сме… бивши. И не съм прекарала бурна нощ на забранени удоволствия!

— Тогава къде беше? — Устните му весело трепнаха.

Тя продължи да седи на пода, придърпа колене към гърдите си, като че ли да се предпази, и ги обгърна с ръце.

— Аз… водих Брут на гробището.

— Кали, минава един след полунощ — намръщи се Джулиън. — Какво, за бога, си правила там в този час?

— Знам, че е късно, но не можех да отида по друго време. Нали разбираш, забранено е кучета да влизат в гробището. Единственият начин Брут да отиде там беше да го вкарам през нощта.

— Искаш да кажеш, че си се промъкнала в гробището, за да може този грамаден колекционер на бълхи да посети гроба на Моуди?

— Ами… Да. Не. Не съвсем. Жените, които ходеха заедно с Моуди на църква, уредиха да се постави плоча в нейна памет и Брут искаше да я види.

— Той ти каза това, нали? С всеки изминат ден това куче става все по-талантливо.

Кали зарови лице в черните джинси, покриващи коленете й — в този момент не беше в състояние да понесе сарказма му. Очите й се напълниха със сълзи и тя с мъка ги задържа. Беше късно и силите й се изчерпваха. Последните няколко дни бяха погълнали цялата й енергия. Опита всичко, което знаеше да прави добре и каквото смяташе, че Моуди би одобрила. Чувстваше се изморена, твърде изморена, за да спори с него.

— Хей, скъпа, извинявай. Не исках да те разплача. — Той коленичи до нея и силните му ръце обвиха раменете й.

— Аз не плача — прошепна дрезгаво тя и една самотна сълза се търколи по бузата й.

— Да, виждам. — Гласът му звучеше леко насмешливо. — Хайде. Разкажи всичко на своя голям брат.

— Непрекъснато забравяш… — успя да изрече тя задавено. — Вече не си ми брат.

— Нямам нищо против. Ще бъда какъвто пожелаеш: брат, баща, чичо. Какво ще кажеш за втори братовчед? — Той я вдигна на ръце и тръгна към стълбите, водещи към втория етаж. — Дори да съм твой втори братовчед, всичко може да си остане като в доброто старо време. Ще седнем тук и ще ми разкажеш за проблемите си. Можем да си договорим. — Раменете на Кали се разтресоха от слабо ридание и той добави: — Или да поплачем.

Неговото състрадание беше последната капка, която преля чашата. Тя зарови лице в голото му рамо и се разплака. Мъката, която беше таила напоследък, бликна. Не че той имаше нещо против. Джулиън извади носна кърпа от джоба си и я предложи на Кали.

— Благодаря — измърмори Кали и избърса бузите си. — Целият си мокър! — Тя докосна с ръка раменете му. — Не исках да те удавя в сълзи.

— Няма проблеми. Мокрите рамене са необходимо условие, за да бъдеш брат, тоест, втори братовчед. Макар че предпочитам да ме намокрят заради Моуди, отколкото заради Томи Ли Тейлър…

— Томи? О, спомням си. От години не съм се сещала за него — въздъхна Кали. — Бях на седемнадесет и сърцето ми беше разбито само защото Томи беше поканил на абитуриентския бал Синтия Бентли вместо мен. Ти ме намери разплакана при езерото. Заради мен те скъсаха на един изпит и за малко да не завършиш счетоводния курс!

— Това беше единствената слаба оценка, която получих, и много се гордея с нея. — Той разроши косата й с нежност. — Между другото, кавалерствах на най-красивото момиче в целия Уилоу на нейния абитуриентски бал и го избавих от нещастието.

— Същински рицар в бляскави доспехи, нали? — Тя едва не се разхълца от смях.

— Да, такъв съм. Напоследък не ти беше лесно. Извинявай — каза той с разкаяние. — Не бях тук, когато имаше нужда от мен, и съм готов на всичко, за да поправя грешката си.

— Не се извинявай. Нямаше откъде да знаеш — побърза да го увери тя. — И сама се справих. Поне първата молба на Моуди е изпълнена.

— Първата молба на Моуди?

— Точно така. Не съм споменавала за останалите й молби, нали?

— Ако ми беше казала, щях да си спомня.

— Съвършено вярно. — Кали се нагласи по-удобно и скръсти ръце в скута си. — Искаш ли да ти разкажа за тях сега?

— Моля — въздъхна той примирено.

— Преди да умре, Моуди ме помоли да използвам нейните бележки със спомени за честването. Тази първа молба беше най-лесно изпълнима.

— Лесна? Съмнявам се. Да стоиш изправена сама пред огромна тълпа и да говориш за Моуди, както направи ти, трябва да е било много трудно.

— Не толкова. По-трудно ще ми бъде да изпълня следващата й молба.

— Позволи ми да отгатна. Отнася се до ремонта на къщата.

— Да — призна тя. — Когато го започна, Моуди написа всичко, което искаше да се направи. Остави десетки бележки, свързани с това. В болницата ме помоли да завърша ремонта. Не можех да откажа.

— Разбира се, но не съм сигурен дали знаеш как се прави ремонт.

— Знам — усмихна се тя дяволито. — Само ми липсва практика.

— Поне ще ти помогна да изпълниш тази нейна молба. Безпокои ме мисълта, че трябва да се занимаваш с тези проблеми сама. — Бузата му потрепна конвулсивно. — Какво се е случило с баща ми и майка ти? Явно е, че са имали основателна причина да не дойдат на помена… Извинявай — на честването. Какво беше извинението на баща ми този път?

Тя се поколеба. Предпочиташе да му обясни за третата молба на Моуди, ала може би моментът не бе подходящ. Джулиън не изглеждаше в настроение да слуша за малолетни закононарушители и членство в комитети. Щеше да му разкаже друг път.

— Баща ти е на разкопки в някакъв отдалечен район на Южна Америка и не може да мръдне оттам.

— Нищо ново. Той винаги е на разкопки в някоя отдалечена част на света. А майка ти? Май помените с пикници не са в неин стил. Все още ли е в Лос Анжелос? Или в Лондон?

— В Ню Йорк е.

— И не успя да дойде? Просто те остави да се справиш с всичко сама? — В гласа му имаше ярост, неговите думи звучаха повече като укор, отколкото като въпрос.

— Тя изпрати цветя. — Кали постави ръката си върху неговата и почувства под дланта си твърдите му напрегнати мускули. — Мама изпрати този огромен, ужасен букет от лилии. Знаеш, че Моуди мразеше лилиите повече от всичко!

— Какво направи с цветята? — повдигна вежди той.

— Нищо. Вършат добра работа като тор за градината.

— Моуди би одобрила това. — Джулиън се засмя и се облегна на ръба на дървеното стъпало. — Винаги е имала необикновено чувство за хумор. Спомням си веднъж… — Той замълча и поклати глава, изгубил желание, неспособен да довърши разказа си. Единият край на устата му се изкриви нагоре. — Господи, колко ми липсва!

Кали отново сложи глава на неговото рамо, ръцете й се плъзнаха нагоре и обвиха врата му. Чуваше бавните ритмични удари на сърцето му. Той с мъка пое въздух и тя стисна очи, почувствала неговата болка.

— На мен също, Джулиън. Не мога да повярвам, че е умряла.

Той я обгърна здраво и тя се притисна към него, споделяйки мъката му. Не знаеше колко време са седели така. Нито пък разбра кога мъката й се беше заменила от ново усещане. От промяната я полазиха тръпки. В един миг Кали беше в обятията на брат си, а в следващия — той се бе превърнал в мъж, който я притискаше към голите си гърди!

— Джулиън… — Усети устните му да докосват леко челото й.

Топлият му дъх погъделичка кожата й и тя потрепери. Помъчи се да преодолее обзелото я объркване, съзнавайки, че скръбта по Моуди се бе смесила с друго чувство. Искаше сигурност, а не това странно усещане.

— Няма нищо, Кали. И аз се чувствам като теб — промълви той. Устните му бяха близо до ухото й и тя не можеше да спре да трепери. — Ще ти мине, обещавам. Само ти трябва време и мъката ще изчезне. — Той плъзна ръка по врата й, нежната милувка й подейства хипнотизиращо.

— Откъде знаеш? — прошепна тя. — Как можеш да бъдеш толкова сигурен, че ще изчезне?

— Защото изпитвах същото, когато почина майка ми. Не стана веднага, обаче мъката премина.

— Какво?! — Очите на Кали се разшириха.

— Когато майка ми почина, се чувствах така, както ти се чувстваш сега след смъртта на Моуди. — Той стисна рамото й. — Но отмине ли мъката, човек си спомня повече хубавите неща, отколкото тъжните. Истина е, че времето лекува.

— О, не! — извика задавено Кали и в отчаяното си желание да се отдалечи от него опита да се измъкне от скута му.

Действително бе откачила. Ако Джулиън се сети какво си бе помислила… Как се беше почувствала… Ще си легне веднага щом се измъкне от него, ще поплаче, докато заспи, а когато се събуди, хубаво ще се посмее над себе си. Няма съмнение, че ще бъде така!

— Слушай — Джулиън я хвана за ръцете и не й позволи да си тръгне, — може вече да не ме смяташ за брат, обаче все още съм способен да те утеша. По всяко време съм готов да ти помогна. Разбрано?

Тя кимна с пламнало лице. Джулиън я придърпа към себе си и нежно я целуна по бузата. След това се изправи и посегна да оправи косата й.

— Опитай се да поспиш, Кали. Утре животът ще изглежда по-хубав. — Той се обърна и се качи в стаята си.

На следващата сутрин Кали се събуди от влажна кучешка целувка.

— Не, Брут. Все още съм изморена — каза сънено тя. Обърна се и отново затвори очи.

Кучето отпусна глава на леглото и въздъхна. Вдигна огромната си лапа, постави я на нейното бедро и я забута, докато не му отвърна.

— Престани! — запротестира Кали. Нямаше желание да се събужда, макар че не бе съвсем сигурна защо се чувства странно. Наистина беше уморена, ала това не обясняваше нежеланието й да… Неприятните спомени нахлуха в мислите й и тя бързо се изправи в леглото.

— Джулиън! — произнесе на глас Кали.

Тя и Джулиън… Гробището… Стълбата… Придърпа колене към гърдите си и, стенейки, се хвана за главата. Брут се качи върху леглото и пъхна нос в ръцете й.

— Какво? Искаш да научиш какво се случи, след като ме изостави снощи ли? — попита тя нетърпеливото куче. — Проявих се като пълна глупачка. — Кали се измъкна изпод масивното му тяло и се опита да остане отгоре. — Седях в скута на Джулиън, чувствах се особено и странно, когато той… — Брут изръмжа глухо. — Не това, глупчо! — Прегърна кучето и зарови лице в козината му. — Джулиън се държа като истински джентълмен. Опита да ме успокои. Много се ядосах на себе си, на начина, по който реагирах. Сигурно полудявам.

Брут изсумтя, очевидно съгласен с нея.

— Ще ме оставиш ли на мира? Смъртта на Моуди ме обърка. Много съм разстроена. Аз съм… емоционално претоварена. Когато нещата се успокоят и чувствата ми към Джулиън ще станат същите, както преди. Съвсем естествено е да се обърна към единствения си брат, когато имам нужда.

Кали отмести Брут и го погледна гневно.

— Вдигаш отвратителен шум! Да, казах „брат“. Беше голяма грешка да мисля, че не е. Виж какво се случи, като че ли си нямах достатъчно грижи. Сега слез от леглото и се обърни.

Тя изчака Брут да изпълни молбата й, скочи и съблече нощницата си. Облече се набързо, среса косата си и я завърза на тила с яркочервена панделка. После прехапа устна — искаше й се миналата нощ никога да не е била. Как ще погледне Джулиън? Беше твърде унизително. През цялото време той вероятно е разбирал какво изпитва тя и само се е преструвал, за да й спести неудобството. Повече няма да му се наложи да се безпокои за това!

— От днес Джулиън е само мой брат — съобщи тя на Брут. — Точно така. Край на странните усещания. Когато го гледам, ще бъде все едно, че виждам… шоколадов кекс. Може да е апетитен, но не ми е позволено да ям от него.

Брут изскимтя, дългият му розов език се подаде от устата. Кали се поколеба. Кога за последен път бе успяла да се откаже от шоколадов кекс? На рождения ден на Валери? Не. Тогава изяде две парчета. На празненството по случай завършване на училище? Тя поклати глава, не можеше да си спомни. Май не бе избрала най-подходящата аналогия.

— Разбираш какво искам да кажа. — Кали погледна Брут строго. — Така че нито дума по този въпрос. Той има да пише книга, а ние трябва да се погрижим за заръките на Моуди.

Тя отиде до нощното си шкафче, измъкна малкото четвъртито чекмедже и го изсипа върху леглото. Десетки парчета хартия се разпиляха по чаршафите.

— Добре. Да видим какво има тук. С коя задача ще се заемем днес?

Брут също отиде до леглото и почака, докато тя подреди листчетата в стройни редици. Той разгледа подред всичките, след това взе едно със зъби и го пусна в полата на Кали.

— Трапезарията? Сигурен ли си? Това е доста работа. Може би първо трябва да свършим с кабинета. Джулиън не се зарадва много, като видя какво е останало от стените.

Брут поклати глава упорито и Кали се съгласи с лека въздишка.

— Моуди наистина нямаше търпение да оправим трапезарията. Добре. Ще постъпим както ти искаш, но ще трябва да обясниш на Джулиън, когато разбере.

Някаква врата шумно се затвори на долния етаж и Брут се отдалечи от Кали с наострени уши. Погледна назад и слабо излая, преди да се втурне навън. Тя скочи и забърза след него. Първото, което видя, слизайки по стълбите, беше Джулиън. Разголеният до кръста, рошав „брат“ от миналата нощ изведнъж престана да съществува. На негово място стоеше елегантен, изискан непознат. Той бе облечен в тъмнокафяв костюм. Златиста вратовръзка подчертаваше бледите тънки райета на плата. Беше застанал в подножието на стълбите със скръстени ръце. Повдигна въпросително едната си вежда и се загледа в нещо, което тя не можеше да види.

Объркана и слисана, Кали разбра, че чувствата, които бе изпитала към него, не бяха изчезнали, а я завладяваха отново и то с пълна сила! Единственото, което успя да си помисли, като го гледаше, бе, че изведнъж ужасно й се прииска да си хапне шоколадов кекс. Стомахът й започна да се бунтува.

— Ето те и теб. Добре. Твоите малки помагачи нахълтаха преди няколко минути. Тъкмо се готвех да те извикам, Кали.

Тя продължи да слиза по стълбите и застана до него. Забеляза двамата шестнадесетгодишни младежи, ученици в горните класове на гимназията, за които се отнасяше третата молба на Моуди. Разбираше съмнението в гласа на Джулиън. Момчето и момичето не вдъхваха голямо доверие.

Дона, чиято руса коса бе нашарена с ужасни розови и моравочервени цветове, стоеше и наблюдаваше втренчено Джулиън, като че ли беше кладенец, пълен с вода, а тя се беше изгубила в пустинята преди три седмици. Кори, приятелят на Дона, гледаше сърдито.

О, боже! Този малък сценарий не предвещаваше нищо добро. Може би не трябва да обяснява какво правят Кори и Дона в Уилоус Енд. Защо да си търси белята? Погледна Джулиън, който беше присвил очи, и реши да не го занимава с тези неща. Не днес. Той има достатъчно грижи, за да го тревожи допълнително. Какво облекчение бе за нея, че не му спомена за това миналата нощ!

— Излизаш ли? — усмихна се тя невинно.

— Да. Но първо искам да говоря с теб. — Погледна скептично за последен път нейните „помагачи“ и тръгна към кабинета. — Относно твоите работници…

— В днешно време трудно могат да се намерят добри помощници — каза оживено Кали.

— Забелязвам. Затова не мисля, че наемането на тези деца…

— За щастие мога да си го позволя. — Тя сви рамене смутено, разтревожена, че той ще се заинтересува от Дона и Кори и ще се наложи да му обясни последната молба на Моуди. — Всъщност те са всичко, което мога да си позволя. — Тя не излъга. Безплатната помощ, дори ако в това число влизаха и осъдени, отговаряше напълно на определението за позволено.

Джулиън се поколеба за момент, след което кимна неохотно.

— Ако това означава да сложат къщата в ред, съгласен съм. — Огледа набързо кабинета и за първи път Кали започна да вижда стаята с неговите очи.

Гледката не беше красива. Мазилката беше напълно свалена от стените и натрошени парчета от нея лежаха разпръснати по пода. За щастие, Джулиън не погледна съвсем отблизо оголените греди и пропусна да види, че бяха започнали да гният. Вместо това, се взря в полилея, който висеше изкривен на изтънелите жици. Погледна тавана, после нея, а след това — и изкорубените от водата дъски.

— Интересно — каза той. — Това е нещо ново, нали?

— Малко тече.

— Аха, според твоето „малко“ сигурно и Ной е бил застигнат от пролетен дъждец. — Джулиън обърна гръб на най-ужасната част от бъркотията и мина към следващия въпрос. — Адвокатът на Моуди се съгласи да се срещнем днес сутринта. Въпреки това, което ти ми каза, се надявам, че той ще има копие от нейното завещание или поне ще знае къде може да го е скрила.

— Звучи разумно — съгласи се Кали предпазливо.

— Благодаря — отвърна сухо той. — Между другото, ще съм благодарен, ако ти и твоите помагачи си отваряте очите за завещанието, докато почиствате. Не мога да не отбележа колко важно е да го намерим.

— Няма проблеми. Ще го открием.

Джулиън изглежда искаше да оспори твърдението й, ала вместо това поклати глава:

— Обещах да ти помогна да изпълниш втората молба на Моуди, но този ремонт се оказа по-голям, отколкото си мислех. Сигурна ли си, че ще можеш да се справиш?

— Разбира се!

— Не знам, Кали — погледна я той със съмнение. — Мисля, че трябва да изчакаш и да не правиш нищо, докато не обсъдим положението. Такова начинание изисква много време, а и пари. Преценила ли си това?

Кали прехапа долната си устна, искаше й се да не бе повдигал този създаващ грижи въпрос — парите. Напоследък финансите й бяха доста намалели. Но нямаше нужда да бъде песимист.

— Джулиън…

— Знаеш ли какво? Нека да не правим предварителни планове, а да видим как ще потръгнат нещата. Става ли?

— Добре — съгласи се тя с облекчение.

— Трябва да се залавяме за работа, ако искаме да намерим това завещание, да поправим къщата, а и да ми остане достатъчно време да завърша книгата си в определения срок. Бих искал да обсъдим също и плановете, които ти и Моуди сте направили за този ремонт.

— Планове?

— Нали разбираш? Твоята система. — Той се намръщи. — Сигурно имаш система?

— Точно така. Моята система — усмихна се тя широко на смяната на темата. Това решаваше нещата. Моментът определено не бе подходящ да му каже за третата молба. С малко повече късмет Кори и Дона щяха да изтърпят наказанието си, без Джулиън да научи. — Защо не обсъдим системите, плановете и всичко останало по-късно?

— Права си. Сега нямам време. Ще остане за следобед.

— Следобед — повтори тя успокоена, че ще има няколко часа на разположение да измисли нещо, което би могло да мине за система пред Джулиън.

Той очевидно усети нейното безпокойство и я прегърна през раменете, като я притисна към себе си.

— Не се тревожи. Ще измислим нещо. Сега обаче наистина трябва да тръгвам.

Двамата се запътиха към хола, където Джулиън хвърли съмнителен поглед на чакащите младежи.

— Пожелавам ви успех в почистването на къщата. Ще ми е интересно да видя на какво сте способни. — Той се наведе, целуна Кали по челото и излезе.

Тя се престори, че не чу леката блажена въздишка на Дона. Малко по-трудно й бе да се направи, че не забелязва широко отворените й, блеснали очи.

— Ей ти, русата, ела на себе си. — Кори сръга Дона в ребрата и свъси черните си вежди. — Ако продължаваш да мигаш така с невинните си сини очички, клепките ти ще изхвръкнат. Все пак какво намираш в този дядка?

— Той не е дядка! — извика възмутено Дона и се обърна към Кали за потвърждение. — Той е само мъничко по-стар от теб, нали? Имам предвид, че не е на повече от… Но в никакъв случай не е стар!

— С шест години е по-голям от мен — призна Кали с неоправдано задоволство. — Миналия месец навърши тридесет.

— Тридесет? — За един кратък миг Дона оклюма, ала след това се оживи. — Не изглежда на толкова. Вероятно е от този тип хора, на които никога не можеш да определиш възрастта.

— Да, сигурно — изсумтя Кори. — Когато видях този приятел, си казах: „Ето един мъж, чиято възраст не можеш да определиш“. Изглежда на тридесет, а се обзалагам, че е поне с пет години по-стар. Братът на Кали е на не по-малко от тридесет и пет. Гледай на нещата реално.

Бивш брат, щеше да каже на глас Кали, обаче си спомни, че бе променила решението си. Джулиън си оставаше неин брат.

— Хайде — подкани ги тя, преди Дона да успее да си поеме дъх и да заспори отново. — Хайде да се залавяме за работа.

— Предполагам, че си направила още от онези бисквити с шоколадова плънка? — попита Кори по момчешки лакомо. — Бяха много вкусни!

На лицето му беше изписана такава надежда, че Кали не можа да се сдържи и се усмихна.

— В кухнята са — отвърна тя.

— Мислиш ли, че можем да опитаме някое ново домашно къдрене? — обади се Дона. — Мама невинаги има време…

— Ще направим нещо — увери я Кали. — Започваме ли? — И тя ги поведе към трапезарията, като изпитваше известна вина, че не следва заръките на Джулиън да започнат от кабинета. — Брут избра за днешните ни занимания трапезарията. Това означава смъкване на мазилката от стените.

— Страхотно! — възкликна Кори и потри ръце. — Тотално унищожение. Любимото ми занимание!

— Не се радвай толкова — намръщи се тя. — Затова са те осъдили на принудителен труд. Според съдията малкият номер с флаконите със спрей, който си скроил долу при дока, е била последната капка, която е преляла чашата.

— О, да, точно така — измърмори Кори.

Кали изгледа двамата подред и каза с неприсъща за нея строгост:

— Единствената причина сега да не сте в поправителния дом е, че Моуди се съгласи да поеме отговорността за вашето поведение. Или ще работите тук, или ще прекарате лятото в „курорта“ за малолетни нарушители на реда. Ако имате късмет, съдията ще ми позволи да поема задълженията на Моуди. Първо обаче трябва да се съглася. Така че внимавайте!

— Ако свалянето на мазилка те прави благосклонна, аз съм изцяло за! — ухили се нахално Кори.

Няколко часа по-късно Дона надникна в кухнята и видя Кали да налива лимонада в три високи чаши.

— Хей, Кали, свършихме в трапезарията. Искаш ли да видиш?

— Разбира се. Заповядай, пийни лимонада.

— Благодаря. — Дона взе една чаша и бързо отпи от нея. — Този път внимавахме много. Дори почистихме всичко. — Тя отвори вратата на трапезарията със замах.

Кали огледа наоколо впечатлена.

— Изглежда страхотно — каза тя и подаде на Кори неговата чанта с лимонада.

Двамата бяха свършили фантастична работа. Първо бяха свалили грозната черна ламперия и олющената суха мазилка, покриваща стените, като най-накрая бяха почистили всичко и напълнили с отпадъците десетина пластмасови чувала. Дори бяха отворили прозорците, за да се проветри. Кори се ухили на доволното й изражение.

— Всичко е направено, само не сме изнесли боклука на сметището. Решихме да го оставим на теб. Не можеш да очакваш от нас да свършим цялата работа.

— Боже, опази! — засмя се Кали.

— Мислиш ли, че брат ти ще хареса това, което сме свършили? — попита нетърпеливо Дона.

— Разбира се — заяви Кали, като се стараеше думите й да звучат убедително. Тя огледа трапезарията за последен път.

Непрекъснато я учудваше фактът какво голямо значение имат стените за общия външен вид на стаите. Без тях подпорите, които не бяха особено важни, оформяха само контурите им, заедно със старата неизправна електрическа инсталация, която минаваше между дървените греди. Ще дойде ден, когато къщата ще се нуждае от цялостна реконструкция. Но засега… Тя погледна към Кори.

— Ще може ли брат ти да дойде утре и да започне смяната на старата електрическа инсталация?

— Той просто няма търпение. — Кори събра инструментите и ги прибра в кутия. — Казва, че за него това ще бъде полезен опит, преди да стане истински електротехник.

— Добре. Кажи му да дойде утре рано сутринта.

— Няма проблеми. В десет часа ще бъде тук. А ние какво ще правим, докато Тед оправя електричеството? Или Брут още не е решил?

Кали не се подразни. Беше свикнала със закачките по адрес на кучето, които ни най-малко не промениха убедеността й в неговите свръхкучешки способности и човешки наклонности.

— Ще те уведомя утре — съобщи тя учтиво. — Кой знае? Може би ще разглобим пода!

А може би Джулиън ще я разкъса. Кали извади от джоба си последната бележка на Моуди — тази, която младежите бяха намерили скрита в трапезарията, и я разгледа внимателно. Извършеният ремонт нямаше да й създаде неприятности. Не и след като той прочете бележката и разбере, че тя е логичният път към откриване на завещанието. Джулиън цени високо логичните неща и разбира от логика. Той живее, диша и се храни с нея!

Четвърта глава

Правило 6:

Научи се да свеждаш загубите си до минимум или се приготви да се озовеш на ръба на пропастта.

По-късно същия следобед Кали надникна във фурната, за да провери как върви печенето на кекса. В този миг иззвъня телефонът и Кали вдигна слушалката.

— Да, кмете Фишбекър — каза тя. — Да, статуята на дядо ви изглежда малко мръсна. Да, нещо трябва да се направи.

— Кали — прошепна Валери, която се приближи към нея, — обеща да ми помогнеш. Кажи на кмета да вземе една четка и кофа с гореща сапунена вода и да престане да ти губи времето!

— Дарение? От сто долара? — Кали се поколеба. — Това е много! Добре, мога да дам петдесет. Моля? Искате да събера парите вместо вас? Но аз… Кмете? Ало? — Кали тръшна слушалката. — Е, няма да е зле да позвъня на едно-две места.

— Никой нормален човек няма да даде и грош за почистването на статуята — поклати глава Валери.

— Аз вече го направих — промълви Кали разсеяно.

— Това е, защото всички знаят, че могат да измъкнат пари от теб! А сега ще може ли да поговорим, преди някой пак да се е обадил? Имаш ли възможност да гледаш Дани утре или не?

— Разбира се. Чакай да си запиша.

— Не! В списъка ще се изгуби между останалите неща. Ще закача бележка на вратата на хладилника. А сега трябва да тръгвам. — Погледна строго Кали. — Няма да забравиш, нали?

— Няма. Обещавам.

— Не бих искала да забравиш Дани като кекса. Май нещо гори! — Валери подуши въздуха и бързо излезе.

Когато Кали чу шум от кола, вече минаваше четири часът следобед.

— Джулиън се върна — съобщи Кали на Брут. Санбернарът подаде нос от килера и веднага го скри вътре. Тя нанесе шоколадова глазура върху последния кекс. — Той само се шегуваше за бейзболната бухалка. — От килера се чу лай. — По-добре ще е да не ме изоставяш днес, както направи миналата нощ! Казах ти какви бяха последствията. А сега да видим каква съм я свършила.

Кали погледна четирите сладкиша. Сигурно бе откачила, за да ги пече в тази горещина, при положение, че Сюзън Ашмор имаше нужда само от три! Проблемът обаче бе Кали да се ограничи само до едно-единствено парче от четвъртия!

Входната врата хлопна и Кали се вслуша в стъпките на Джулиън. Те отекнаха първо в хола, а след това по стълбите, докато той се изкачваше към стаите си на втория етаж. Добре. Може би ще й остане време за парче кекс, преди да я потърси.

Когато Джулиън се върна долу, тя тъкмо отхапваше за втори път от сладкиша. Бързо преглътна. Сега щеше да разбере дали той ще хареса свършената работа. Брут подаде глава от килера и двамата зачакаха реакцията на Джулиън. Той тъкмо прекосяваше трапезарията на път към кухнята.

— Виждаш ли? — прошепна Кали на Брут. — А ти се безпокоеше какво ще каже. Джулиън разбира от тези неща. Няма да се учудя, ако наистина е впечатлен от нашата работа. Вярвай ми!

Нервите й се изопнаха, когато чу, че той изведнъж спира и се връща в трапезарията. Изведнъж пронизителен вой разсече тишината. Това не е Джулиън, убеждаваше се Кали. Само някаква скърцаща панта. Добре де, сега оглежда, реши тя, и ще забележи каква чудесна работа сме свършили. След това ще види, че внимателно сме измели…

— Кали!!

Брут излая и изхвръкна от килера, като събори една лавица с консерви, купчина кърпи, кофата и парцала. Втурна се в кухнята, като помете по пътя си два стола. Прескочи третия и се приземи по муцуна с грацията на хипопотам. После прекоси величествено кухнята, мина край Кали и излезе през задната врата. След него остана да се търкаля кутия с червен пипер.

— Не можеш пак да ме изоставиш! — извика Кали и се втурна навън. Беше късно. Брут не се виждаше. — Ти си предател!

— Точно така. — Джулиън се втурна в кухнята. Очите му искряха от гняв. — Какво сте направили с трапезарията? Не! Не ми отговаряй! Ясно ми е какво сте направили с нея. Искам да знам защо! Защо сте я разкъртили? Не! Остави и това! Сторили сте всичко, за да унищожите къщата, въпреки ясните ми инструкции. По молба на Моуди, нали? — Кали понечи да отговори, ала той продължи: — По дяволите, Кали! Имаш ли представа колко време и пари ще са ти необходими, за да ремонтираш къщата? Едва ли, иначе нямаше да развалиш още една стая! — Погледът му попадна върху масата, той грабна списъка й и го прочете. — Не мога да повярвам! Трябва да свършиш всички тези неща? Ти явно не знаеш какво правиш. Който и да поиска услуга от теб, ти веднага я правиш!

Беше страшно ядосан, но въпреки това неудържимо привличаше Кали. Бе облечен с тесни джинси, плътно обгръщащи мускулестите бедра, а ризата подчертаваше широките му рамене.

— Кали, чу ли поне една дума от това, което казах?

— Не — призна тя. — Кексовете изглеждат много апетитни. Искаш ли едно парче?

Той се втренчи в нея, очевидно объркан. Без да каже дума, остави списъка, изправи двата стола, които Брут беше съборил, вдигна кутията с червен пипер и я сложи на лавицата. После се запъти към задната врата и излезе.

Кали сви вежди загрижено. Явно бе наранила чувствата му. Ако не го намираше толкова… Надяваше се печенето на кекса да я отвлече от мислите й, обаче стана тъкмо обратното. Чувствата отново я връхлетяха и, намръщена, тя забърза навън. Видя Джулиън да се разхожда по брега на езерото с ръце в джобовете. Брут го следваше на безопасно разстояние.

Трябваше да обясни на Джулиън за последната молба на Моуди. Кали прекоси огромната тревна площ, простираща се чак до езерото. Като стигна, събу обувки и се наведе да навие крачолите на джинсите си.

— Джулиън, почакай! — извика от брега и заджапа през плитчините към него. Той също беше бос и продължаваше да върви. — Извинявай! Не исках да те ядосам!

— Не съм ядосан — отсече той и тръгна към върбите, които ограждаха езерото.

— Какво ще кажеш за разочарован, раздразнен, разстроен… — Той спря и тя разбра, че е улучила точната дума. — Извинявай, че те разстроих. Не съм го искала!

— Трябва да поговорим — каза той рязко. — Този абсурд не може да продължава. Веднага ще седнем и ще вземем някои решения относно тази къща. Защото, както стоят нещата сега, не виждам как ще можеш да се грижиш за Уилоус Енд, независимо от това кой ще наследи къщата.

— Не! — извика Кали и се взря в Джулиън разтревожена, като ясно осъзна значението на думите му. — Нали не предлагаш да продадем Уилоус Енд? Невъзможно е да говориш сериозно!

— Напротив. Напълно съм сериозен. Седни.

Въздухът трептеше от маранята. Дори лекият бриз не облекчаваше тягостната атмосфера и ужасната жега. Кали потърси с поглед Брут. Той стоеше сред туфа цъфнали детелини и се мъчеше да налапа шумните пчелички, които прилежно се трудеха над всеки цвят. Тя седна на едно сенчесто място под дърветата и зачака Джулиън да заговори. Той се отпусна до нея.

— Разбирам, че искаш да изпълниш желанията на Моуди — започна Джулиън, като подбираше думите си. — Знам също колко много означава за теб къщата. Но трябва да сме практични. — Той съзнаваше, че думите му я нараняват дълбоко и я прегърна през раменете. За него невинното докосване беше начин да я успокои. Кали осъзнаваше, че той не подозира за бурята от чувства, които допирът му поражда у нея. — Предположих, че вие с Моуди сте имали организирана система за този ремонт. Глупаво от моя страна, признавам.

— Това не е истина — заяви най-сетне Кали. — Казах ти, че Моуди остави бележки с указания какво да правя.

— Все пак, по всичко личи, че се залавяш ту с едно, ту с друго, като че ли вадиш инструкциите й от шапка. — Той забеляза изненадата й и се засмя невярващо. — Ти се шегуваш! Кажи, че не правиш така.

— Ако искаш да знаеш, не е шапка, а чекмедже — измърмори тя, като благоразумно пропусна да спомене за Брут. — Не мислех, че има значение с коя стая ще започнем, тъй като всичките трябва да се ремонтират.

— Всичките трябва да се ремонтират? Защо?

— Защото електрическата инсталация е за смяна.

— Електрическата инсталация е за смяна — изрече през зъби той. — Освен това покривът тече, стените трябва да се изградят отново, необходимо е къщата да се боядиса отвътре и отвън, гредите са прогнили… И Господ знае какво още има! — Той я погледна разярено. — Кали, колко пари имаш в сметката?

— Не съм… Не съм съвсем сигурна.

— Колко?

— Петдесет и шест долара и осем цента. Без петдесетте долара дарение за почистване на статуята остават…

— Шест долара и осем цента. — Гневът му премина и се замени със състрадание. — Имаш ли представа колко ще струва ремонтът? — Когато тя поклати глава отрицателно, той й спомена цифра, която я смая.

— Но Моуди каза, че може да плати ремонта и подобренията!

— Вероятно е могла — съгласи се Джулиън. — Тя имаше малък годишен доход, който може би щеше да покрие разходите по ремонта, при условие, че се извършваше поетапно. Ала докато не намерим завещанието, няма да знаем дали е предвиждала възможността да умре, когато го е планирала. Забележи, който наследява къщата, наследява и разноските по ремонта. Не мисля обаче, че ти можеш да ги поемеш.

— Няма да мога. — Кали прехапа устна, а след това го погледна с надежда. — Все пак, не си сигурен за парите. Може би има достатъчно.

— А може би няма. — Той пъхна кичур кестенява коса зад ухото й и нежно каза: — Не разбираш ли, че тези грижи са прекалено много за теб? Не е само наличието или липсата на пари. Не можеш да се справиш с нито едно от нещата, с които си се заела, или с хората, използващи твоята щедрост.

— Ще се справя — упорито сви устни тя.

— Нима? Имаш петдесет долара и ги даряваш. На масата в кухнята има списък със задачи, които биха затруднили цяла армия. Ремонтът на къщата е много тежък и изцяло неорганизиран. Не виждаш ли, че няма друг разумен изход, освен да я продадем?

— Не, Джулиън! Не мога. Обичам тази къща!

— Аз също, ала това е само къща!

— Уилоус Енд не е само къща! — Очите й се напълниха със сълзи. — Това е нашият дом! Моля те, не ми го отнемай!

— Не ти го отнемам. — Той протегна ръце и я прегърна, като силно я притисна към себе си. — Само помисли. Скоро ще се върна в Чикаго. Няма да можеш да се справиш.

— Преди да заминеш, ще се погрижа за всичко. Ще видиш, че ще успея. Дай ми възможност и ще ти докажа!

— Добре, Кали. Ще опитаме. — Изгледа я строго. — Не бързай обаче да се успокояваш. Все още мисля, че продажбата е единственият ни избор. Междувременно трябва да се споразумеем за някои неща.

— Кажи условията — кимна тя нетърпеливо. Знаеше, че дълбоко в себе си Джулиън също желае да запази къщата.

— Първо. Ще седнем и ще направим план за ремонта. Второ. Ще се постараеш да намериш завещанието. Трето. Повече никакво пилеене на време и пари, докато не свършиш със сегашните си задължения.

— Дотук мога да изпълня всичко. Кое е четвъртото и последно?

— Четвърто и последно. — Гласът му стана стоманен. — Няма да сваляш нито един гвоздей, нито едно парче мазилка или дъска без моето одобрение.

— Съгласна съм! — Кали се усмихна с неизмеримо облекчение. — Благодаря, Джулиън! Не мога да си представя какво бих правила, ако загубя Уилоус Енд!

— Имам идея — усмихна се той и погали лицето й. — Това място е ценно. Но не толкова, колкото главният му обитател…

Кали не бе забелязала кога Джулиън беше свалил очилата си, тъмнокафявите му очи срещнаха нейните с топлота. Като шоколад, смътно си помисли тя. Гъст, хубав шоколад. Той наведе глава и Кали разбра, че ще я дари с една от братските си целувки. Тя започна да трепери, сигурна, че този път ще се издаде. Ако я целуне, щеше да му отвърне по начин, който той не можеше да не разпознае — както жена целува мъж. Кали рязко се освободи от леката му прегръдка, скочи и тръгна към езерото.

— Кали, какво има? — Джулиън се изправи намръщен и се приближи до нея.

Ще научи, ще се досети, мислеше Кали ужасена. Очите му странно проблеснаха и на неговите устни се появи проницателна усмивка. Докато вървеше след нея, на лицето му се беше изписало ясно и неприкрито чувство.

— Кали…

— Боже, колко е горещо! — каза тя, като се хвана за първата мисъл, която й хрумна. — Няма да е зле да поплуваме…

Още не го беше изрекла и Брут се втурна през ливадата към нея. Той излая възбудено, преди огромното му тяло да се стовари право върху нея. Кали изпищя и размаха ръце, за да запази равновесие. Джулиън изруга сдържано и я сграбчи, но бе твърде късно. Тя падна по гръб в езерото. Джулиън, който все още я държеше, падна заедно с нея. Брут седна на пясъка. Кали се надигна, като плюеше и кашляше. След три неуспешни опита, тя се изправи с помощта на Джулиън и гневно погледна Брут.

— Защо го направи?! — изкрещя Кали извън себе си от яд. — Ти… куче такова!

— И ти наричаш това мъмрене! — изръмжа Джулиън. — Няма съмнение, че ще му подейства.

Брут зави гневно, след това с яростен лай започна да тича напред-назад по брега. Изведнъж Кали се сети, че блъскайки я в езерото, Брут й беше помогнал. Той беше измислил идеалния начин, за да отвлече вниманието на Джулиън и да не му позволи да продължи да я разпитва защо панически реагира на докосването му. Тя погледна Джулиън. Беше разярен. Помисли си, че животът на Брут виси на косъм.

— А очилата ти? — отвлече вниманието на Джулиън тя.

— Някъде под дървото са.

— Предполагам, че портфейлът ти…

— На шкафчето в спалнята ми е. Дотук добре. А сега най-важният въпрос:

— Часовникът ти пропуска ли вода?

— Не би трябвало. — Той разгледа внимателно скъпата вещ.

— Тогава няма проблеми — усмихна се Кали облекчено.

— Няма проблеми?! — проехтя гласът на Джулиън. — Няма проблеми! Да не си откачила? Това куче ни блъсна в езерото. Нарочно! — Замълча, сякаш осъзна, че признава това за втори път. — И махни това изражение от лицето си, Кали Маркъс!

— Какво изражение? — попита невинно тя.

— Много добре знаеш за какво говоря! — Той присви очи. — Промених мнението си за това животно. Признавам само, че е склонен към преднамерено агресивно поведение. Когато хвана проклетото куче, повече няма да има възможност да върши подобни неща, защото ще превърна козината му в изтривалка!

Брут не го изчака да довърши. Нададе пронизителен вой и търти да бяга.

— Изплаши го — укори го Кали.

— Жалко! — Джулиън се надигна, от дрехите му се стичаше вода.

— Не разбирам защо си толкова ядосан. Водата е чудесна, хубава и освежаваща. — Тя отметна мократа си коса назад. — Защо да не поплуваме?

— Ти си луда! По-рано не те смятах за толкова ненормална. Това предложение обаче не оставя и сянка от съмнение, че си напълно откачена.

— Не съм откачена, нито пък идеята ми е налудничава. Като вземеш под внимание, че е горещо, а и вече сме мокри, ще видиш, че не съм. Банските костюми не са с нас, така че нека проявим смелост и поплуваме с дрехи.

— Остави това, Кали.

Само едно нещо можеше да го накара да промени решението си!

— Обзалагам се на парче шоколадов кекс, че ще стигна до сала първа! — Предизвикателството беше хвърлено. Почти невъзможно бе Джулиън да устои: за единадесетте години на тяхното познанство тя не помнеше той да се отказвал някога от облог.

Внезапно раздразнението му изчезна, той нагази във водата и заплува към сала, закотвен на петдесет метра от брега. Кали се спусна след него, но тежките дрехи я дърпаха надолу и затрудняваха движението й. На Джулиън, изглежда, облеклото не му пречеше. Той с лекота цепеше водата и стигна до сала доста преди нея. Когато тя опря ръце в спасителното островче, имаше чувството, че е пробягала минимум пет километра. Джулиън стоеше на сала и се смееше на напразните й усилия да се покатери при него. След това се смили, наведе се, сграбчи ръката й и я издърпа.

— Това истински облог ли беше? — подразни я той.

— Ти ме подлъга да се обзаложа — отвърна Кали, когато дишането й се успокои, — защото никога не можеш да устоиш.

— Искаш да кажеш, че ти не можеш да устоиш на облог. Когато беше на тринадесет години, бе толкова срамежлива и плашлива, че единственият начин да се приближа до теб бяха нашите облози.

— А-ха, значи ти не обичаш да се обзалагаш? И си го правил само заради мен?

— Да се обзалагаш е нелогично, непрактично и е пълна загуба на време. — Джулиън седна и изтегна дългите си крака. — Освен ако не го правиш с прекрасни брюнетки, които никога не печелят, и правят най-хубавия шоколадов кекс на света. Тогава наистина не може да се устои.

През всичките тези години беше смятала… А Джулиън го е правил, за да я накара да се почувства у дома си…

— Ти си много добър човек, Джулиън Лорд! — Осъзна, че навлиза в опасни води и бързо смени темата: — Разбираш, че с дрехи никога няма да можем да се върнем на брега, без да се удавим. Ще трябва да прекараме останалата част от живота си тук, като ядем сурова риба и пием вода от езерото.

— Сурова риба?! Няма да стане! Просто ще чакам братята Бърнс да ме спасят. Все някога трябва да дойдат.

— Забравяш — напомни му тъжно Кали и седна до него, — че когато ги издадох на честването, те се разсърдиха. Ще останем тук през следващите петдесет години.

— Добре, скъпа, след като тежките дрехи ще ни държат пленени, винаги можем да се съблечем и да преплуваме обратно. Разбира се, когато видят дрехите, изоставени на сала, хората ще започнат да клюкарстват. Дали ще издържим, ако се превърнем в център на внимание на Уилоу? — Той се изправи, бързо дръпна ризата над главата си и я свали.

Кали зяпна от изненада. Мислеше, че се шегува, ала Джулиън наистина имаше намерение да го направи! Смяташе да свали дрехите си и да преплува до брега гол! Той се разсмя. Малки капчици вода блестяха в къдравата му коса. Джулиън докосна почервенелите й бузи с върха на пръстите си.

— Успокой се. Пошегувах се. Нямам намерение да се възползвам от теб, а само от слънчевите лъчи.

Кали не знаеше дали да се радва, или да съжалява. Той легна на сала и тя го погледна. Нямаше две мнения — беше страхотен мъж! Всичко вещаеше опасност, реална и истинска. Тя повдигна мократа риза от тялото си, изпитваше желание да я съблече. Беше прилепнала неприлично към кожата й, което я накара да се обърне.

— Свали я. Нямам нищо против — каза той със затворени очи.

— Не мога да го направя. Някой може да ме види. — По-лошото бе, че това щеше да е той! Мисълта за това я смрази.

— Не се бой. А тъй като ризата е прилепнала към кожата ти, няма смисъл да пазиш благоприличие. — Той обърна глава и погледът му се плъзна по тялото й. Кали се погледна, дъхът й замря от ужас и тя покри с ръце гърдите си.

— Престани да ме гледаш така!

— Почти забравих, че си ми сестра. — Той дрезгаво се разсмя.

— Не съм твоя сестра — прошепна тя.

— В такъв случай… — Нещо проблесна в очите му, хвърли се към нея и я сграбчи.

Тя ахна изненадана, рязко се отдръпна и заотстъпва назад, забравила, че се намират на сал. За миг се залюля на ръба на дървените греди и тъкмо когато политна да падне, Джулиън я притегли в обятията си.

— Успокой се — прошепна той, притискайки я до гърдите си. — Пошегувах се. Какво мислеше, че ще ти направя?

— Че ще ме целунеш — отвърна Кали. Тя почти престана да диша, ужасена от признанието и очевидната си молба.

— И това предизвика такава паника у теб? Защо? И преди съм те целувал. — Той хвана брадичката и повдигна лицето й.

Кали притвори очи и въздъхна, в нея се бореха желание и любопитство. Може би идеята да я целуне не беше лоша. Една целувка може би щеше да се окаже идеалният начин да го избие от главата си. Отпусна се в прегръдката му, ръцете й бавно се задвижиха по неговите гърди, докато се вкопчиха в раменете му. Тя усещаше под пръстите си неговата топла и гладка кожа, твърдите му като стомана мускули. Той потърка брада в бузата й. Дъхът на Кали замря от непознатото усещане. Джулиън се долепи още по-плътно до нея и тя усети колко интимно се опираха голите му гърди в тънката й влажна риза. Пръстите му се плъзнаха по врата й. Кали вдигна глава и го погледна. Не можеше да откъсне очи от устните му, които се озоваха на косъм от нейните.

— Защо не? — прошепна Джулиън и я целуна. Кали престана да разсъждава, само чувстваше.

Той бавно спусна ръка надолу по нейния гръб и спря на бедрото й, като я придърпа плътно към себе си. Зърната на гърдите й се втвърдиха при търкането с гърдите му. Тя тихо простена, разтреперана от близостта му. Джулиън хвана брадичката й, прокара устни по нейните и ги разтвори.

Изгарящото го желание я изненада. Но не беше само то, осъзна Кали. Между тях съществуваше и нещо друго. До този момент бе смятала Уилоус Енд за свой дом. Сега от него се беше родила една връзка, едно цяло. Джулиън бе оставил в нея неизличима следа. Никога вече няма да може да мисли за него като за брат.

С видима неохота той се отдръпна. Кали не можа да скрие своето съжаление. Отвори очи и забеляза страстта, която още личеше по неговото лице. Тъмните му очи блестяха от задоволство. Той също беше усетил тази връзка между тях. Джулиън проследи нежно с пръст извивката на челото й.

— Никога не съм виждал очите ти толкова зелени. Красива си. Учудващо е колко промени могат да настъпят за няколко години. Но не е ли време да поговорим? — Тя само кимна, твърде развълнувана, за да каже каквото и да било. — А сега — продължи той — нека поприказваме сериозно за Моуди и завещанието й. За по-малко от два месеца трябва да свършим доста неща и едва ли ще ни остане време за забавления и игри!

Пета глава

Правило 12:

Чувството е като врящо гърне. И двете имат нужда от похлупак, и двете нямат връзка с бизнеса.

Очите на Кали се разшириха в болезнено недоумение. Забавления и игри? Само това ли означаваше целувката им за него? Не беше ли почувствал притегателната сила и необикновеното в тяхната прегръдка? Очевидно не. Наведе очи, за да скрие от проницателния му поглед объркването си. Явно бе отдала твърде голямо значение на целувката. Беше сметнала лекото удоволствие, което той изпита, за нещо повече. По-лошото бе, че всъщност си беше изпросила тази целувка. Трябваше ли да обвинява Джулиън, че бе достатъчно любезен да се подчини? Беше станало недоразумение. Ала тези неща се случват, нали? Пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Прав си. Трябва да поговорим за Моуди и завещанието й — съгласи се покорно тя. — Нейният адвокат помогна ли ти?

— Ни най-малко. Питърс няма понятие къде го е скрила.

— Същото ти казах и аз. Не би следвало да си изненадан.

— Не, не съм. Само съм разочарован. Много се надявах на Питърс.

— Не се безпокой. — Кали подпря лакти на коленете си. — В последната й бележка пише, че го е скрила на сигурно място. Трябва само да продължим да го търсим.

— Открила си още една бележка и не си ми споменала?! — Беше ядосан.

— Забравих — честно призна тя. — Нося я със себе си, тук е, в джоба ми. — Наведе се назад, пъхна ръка във влажните джинси и извади прогизнало парче хартия.

— Страхотно! — измърмори той и се изправи. — Предполагам, че си прочела бележката и можеш да ми кажеш какво пише в нея.

— Да, но… — Тя се колебаеше. — Няма да се разсърдиш, нали? — Той тръсна нетърпеливо глава и Кали призна: — Моуди съобщава, че е оставила друга бележка, която ще ни разкрие къде е завещанието. Необходимо е само да я намерим.

— Първо трябваше да открием завещанието, а сега някаква бележка! — Явно се мъчеше да запази самообладание. — Какво може да е имала предвид? Обяснила ли е защо постъпва така, като оставим настрана факта, че работя прекалено много и се нуждая от почивка? Въпреки че, ако това разбира под почивка, по-добре ще е да си пиша книгата.

Кали не смееше да го погледне.

— Може да е споменала и друга причина.

— Какво точно е казала? — попита той през зъби и тя се сви.

— Моуди съзнаваше, че напоследък ти и аз сме се отдалечили един от друг и се надяваше по този начин отново да ни сближи. — Тя притаи дъх в очакване Джулиън да избухне.

Това не стана и той изрече със спокоен глас:

— Това е първото разумно нещо, което е казала досега. Добре. Нека да го обмислим.

Наведе се, взе ризата си и я нахлузи през главата. След това прокара ръце през косата си и приглади късите непокорни кичурчета назад. Кали го наблюдаваше със съжаление. Нейният Джулиън бързо изчезна и на мястото му застана аналитичният господин Лорд. Трябваше да си сложи само проклетите очила и щеше да се превърне в студения бизнесмен!

— Къде намираш бележките? — попита той.

— Навсякъде. — Невярващият му поглед я накара да уточни: — Тези, които се отнасяха до завещанието, бяха в кабинета и трапезарията. Но другите, свързани с ремонта, беше поставила навсякъде. Открих ги в чекмеджетата, под килимите, в кутията за брашно и под възглавниците… Просто ги събирам.

— Като знам чувствата ти към Уилоус Енд, учудвам се на твоето безгрижие. Ако не намерим завещанието, няма да наследиш къщата. Нито пък аз. Според Питърс баща ми ще наследи имението с всичко в него, както и откаченото куче.

— Но… — Невъзможно. Джулиън сигурно грешеше!

— Страхувам се, че не можем да имаме възражения. От това, което разбрах, ако Моуди последна е притежавала завещанието и то не може да бъде открито в рамките на един разумен период, съдът приема, че тя го е анулирала. — Даде й време да осмисли думите му, преди да добави: — И така, скъпа, ако не искаш да продадат твоя дом под носа ти и да финансираш една от експедициите на Джонатан с него, по-добре ми помогни да разберем къде е скрила бележката и завещанието!

Очите й се разшириха. Едва сега осъзна надвисналата опасност. Нейният дом. Можеше да го загуби! Тя тревожно се взря в Джулиън.

— Не! Трябва да направим нещо. Те не могат…

— Не се тревожи, Кали. — Навярно бе доволен от промяната в поведението й и опита да й вдъхне увереност. — Ще го намерим. Не изпадай в паника. Трябва само да разберем как е разсъждавала Моуди.

Това не звучеше добре! Откъде можеше да знае Кали как е разсъждавала Моуди?

— Можем да се справим, Кали — продължи той. — Ако работим заедно, убеден съм, че ще оправим тази бъркотия.

— Точно така. Трябва да работим заедно.

— А сега внимавай — каза Джулиън твърдо. — Ето какво искам да направиш. Следващият път, когато дойдат онези два пубера, внуши им идеята, че търсят съкровище. Предостави къщата на тяхно разположение. Разбира се, в границите на разумното. Ала ги накарай да търсят бележките на Моуди.

— Добре, щом настояваш. — Бе повече от съгласна да му сътрудничи. Откъде Кали можеше да знае, че завещанието ще се окаже толкова важно?

— Да, това е мнението ми. — Той закрачи по сала, безпокойството му бе очевидно. — Нямам време за глупости, трябва да завърша книгата. Не мога да си позволя да се отдам на игри, поне не на такива, включващи някакво завещание, което може и да не съществува.

Няма време за игри… Целувката за него означава забавление и игра… Губене на време. Да седи на слънце и да разговаря също ли е загуба на време? Вероятно. Лицето й помръкна. Мразеше промените, които бяха настъпили в Джулиън през последните две години. Някога той беше толкова забавен: изобретателен, с творчески способности, винаги готов да се засмее и с вкус към удоволствията, което спираше дъха й. Никога преди не беше смятал приятните минути или часове, прекарани с нея, за загубени. Сега работата бе неговият бог, а времето определяше задачите му. Тя го разсейваше. А Джулиън не обичаше да го разсейват. Кали се изправи.

— Трябва да приготвя обяда — тихо съобщи тя.

— Ако не възразяваш, мисля да се връщам.

— Права си. Колкото и да е приятно…

— Знам. Време е да се залавяме отново за работа — довърши тя вместо него, като се помъчи да скрие обидата си.

Той сложи ръка на рамото й и я обърна към себе си.

— Исках да кажа, че колкото и да е приятно, не бих желал да настинеш. Дърветата хвърлят сянка, а и вятърът се усили. — Продължи да наблюдава изражението й, докато ръката му нежно галеше нейната. Тя не можа да се сдържи и потрепери. Джулиън забеляза това и я попита: — През последните няколко часа се държиш много странно. Какво има, Кали?

— Нищо. — Искаше й се да не я докосва. Това, което беше изпитвала към него преди, изобщо не можеше да се сравнява със сегашното й усещане. Неговата топла и тежка ръка се спря на голата кожа над лакътя й.

— Причината е в целувката, нали? — отгатна Джулиън, което я накара да се почувства неудобно. Устните му се извиха нагоре, като че ли си спомняха вкуса на нейните. При вида на изражението му дъхът на Кали секна. — Забрави за нея, чуваш ли? Престори се, че я е нямало. Ще ми бъде мъчно, ако нашето приятелство се разруши заради такава глупава случка. Недоразуменията относно Гуен ни причиниха достатъчно зло, за да позволим подобно нещо да застане между нас.

Той никога нямаше да узнае колко жестоко я нараниха думите му. Отдръпна се от него, като смело му се усмихна.

— Прав си. Глупаво е да позволим една нищо не означаваща целувка да развали всичко.

— Добро момиче — засмя се Джулиън. — А сега свали джинсите.

— Моля? — ококори се тя…

— Добре ме чу. Свали джинсите.

— Защо? — Сърцето й лудо заби. — За какво са ти?

— Изобщо не ми трябват. Исках само да ги свалиш, преди да заплуваш обратно към брега. Едва не се удави, докато стигна тук. Ще ти бъде много по-лесно без тези излишни двадесет килограма, които ще те теглят надолу.

— И дума да не става! Ще си опитам късмета.

— Не, няма. — Джулиън се обърна с гръб и скръсти ръце. — Не гледам. Дори няма да надзърна, обещавам. Свали си джинсите и ми ги дай. Ще ги взема с мен и ще можеш да се обуеш на плиткото.

Тя въздъхна, свали ципа на все още влажните джинси и ги събу, изпитвайки неудобство от това, че бе останала само по риза и бельо. Със смесени чувства забеляза, че Джулиън спазва обещанието си и изобщо не помръдва. Погледна го за последен път, хвърли се във водата и заплува към брега. Дори с преднината, която й даде, и затруднен от допълнителния товар, той все пак успя да стигне пръв. Застана на брега, наблюдавайки нейното приближаване. Кали си спомни за недостатъците на една мокра риза и остана във водата.

— А сега би ли ми хвърлил джинсите, Джулиън?

За момент си помисли, че няма да й ги даде. Държеше ги в ръка, а на лицето му се бе изписала дяволита усмивка. След това се смили и й ги хвърли.

— Макар да е срамота, като знам със сигурност, че моята „втора братовчедка“ има най-хубавите крака в целия Уилоу. — Намигна й и се отправи надолу по брега.

— Не съм твоя братовчедка! Нито сестра! — извика Кали, когато той се върна обратно. — Надявам се, че не съм ти никаква!

Рано сутринта на другия ден Кали се вмъкна в кухнята, решила да се заеме веднага с домакинската работа и задачите от списъка. Тя погледна с отвращение пода. Линолеумът не можеше да остане чист за повече от един-два дни, тъй като всичко бе потънало в прах от ремонта. Беше дошъл ред да помете и измие навсякъде. Нави ръкави и започна.

Метенето не й отне много време. После взе парцала и кофата, напълни я с гореща сапунена вода и се захвана да лъсне мръсносивия под. Беше стигнала до средата, когато телефонът иззвъня.

— Здравей, Кали! — поздрави приятелски глас. — Обажда се Сюзън Ашмор от училищния съвет. Обаждам се за кексовете, които обеща да изпечеш. Успя да ги направиш, нали?

— Разбира се. Готови са. Кога искате да ги вземете?

— Това е проблемът — леко се засмя Сюзън. — Тази сутрин съм ужасно заета и се надявах, че може би ти ще имаш свободно време да ги оставиш. Мога ли да разчитам на теб?

Кали се поколеба дали да наруши искането на Джулиън да не се залавя с още услуги. Но занасянето бе част от ангажимента.

— Разбира се, няма проблеми. По кое време ти трябват?

— По обяд удобно ли е?

Кали хвърли поглед към все още непочистения под, към дългия списък на кухненската маса и въздъхна.

— Добре.

— Тогава нали ще вземеш пая на госпожа Ханкъм и царевичните сладкиши на Лу Риджуей? На път са ти.

— Разбира се. — Като се е хванала на хорото, трябваше да играе докрай! — Няма проблеми.

Вратата зад нея се отвори. Кали се обърка и видя Валери с Дани. Махна й да влезе. Валери тикна бебето в ръцете й и след многобройни неразбираеми знаци изчезна. Миг по-късно се появи отново, като теглеше зад себе си един висок стол.

— Трябва да ти кажа, че съществува още един малък проблем — продължи Сюзън.

— Да? Какъв е той?

Валери взе Дани, сложи го на стола и му подаде няколко бисквити и шише. Целуна го бързо и си тръгна. Дани видя, че майка му излиза и сбърчи малкото си личице. В момента, в който разбра, че тя няма да се върне, отвори уста и нададе яростен рев.

— Кали, чуваш ли ме?

— Все още, Сюзън. — Тя запуши с пръст ухото си, опитвайки се напразно да заглуши рева на бебето.

— Става въпрос за следното. Тъй като си нашата най-нова детска учителка, ти беше избрана да поемеш тестуването на четиригодишните и петгодишните. Нали разбираш, да решиш кое е по-добро за тях — предучилищни занимания или детска градина. Не е ли чудесно?

— Чудесно… — повтори Кали унило. Не си спомняше да й бяха споменавали за някакви тестове.

Тя изтегли телефонната жица, докъдето можа да стигне, и предложи на Дани една сладка. Валери ще се ядоса, но точно сега беше повече загрижена да не безпокои Джулиън, отколкото да се тревожи за гликозата на детето. То престана да плаче и погледна сладката. Малката му пълна ръчичка се стрелна мигновено, сграбчи лакомството и го напъха в устата.

— Съществува само един мъничък проблем — изкашля се Сюзън.

— Един мъничък проблем ли? Какъв? — разсеяно попита Кали и хвърли поглед на Дани. Той й се ухили с беззъбата си уста и запокити надъвканата сладка на пода. Тя се удари в кофата със сапунена вода с учудваща точност. Дани изпищя, смеейки се. Добре, помисли си Кали, по-добре това, отколкото сълзи.

— Госпожа Мартин, нашият специален инструктор, ще бъде в Европа през лятото. Обикновено тя изпитва новите ученици за нейния клас, обаче… Няма да може, ако скитосва по континента. Така че се сетихме за теб. Ще се справиш, нали?

Това определено нарушаваше третото искане на Джулиън. Не че имаше голям избор, не и ако искаше през септември да работи като учителка. Кали разсеяно подаде на бебето бисквита с шоколадова плънка.

— Струва ми се, че ще мога — съгласи се угрижено тя и изпъшка, вниманието й бе привлечено от лудориите на Дани.

Доволен от успеха си със сладката, той се опита да направи същото и с парченцата от бисквитата. След това полетя и шишето му. То се удари в линолеума и капачката му отхвръкна, млякото опръска току-що почистената част от пода.

— Прекрасно! — възкликна Сюзън. — Скоро ще ти съобщим точните дати. Трябва да тръгвам. Не забравяй да оставиш кексовете. — Връзката се прекъсна.

Кали чу гласа на Джулиън зад себе си и се стресна.

— Какво става тук? — поиска да узнае той, като наблюдаваше как тя събира парчета бисквити.

— Нищо особено — сви рамене тя. — Училището има нужда от допълнителна помощ за тестовете, свързани с разпределението на учениците по класове за следващата година.

— Остави пода. — Той я хвана за лакътя и я изправи. — И аз мога да свърша тази работа. Седни и ми обясни.

Когато Джулиън взе една книжна салфетка и избърса остатъците от храната на Дани, Кали запремигва от изненада.

— Джулиън, защо не оставиш на мен…

— Не, не. Мога да се справя — настояваше той. — И така, училищната управа е решила ти да проведеш тези тестове? И, естествено, ти се съгласи. Мисля, че вече се споразумяхме. Повече никакво пилеене на време или пари, докато не изпълниш сегашните си задължения. Спомняш ли си?

— Спомням си. Но това е различно. Такава ми е работата. Изпитването е част от моите задължения.

— Добре. Мога да приема това. — Той седна на пети и разгледа лепкавия под със задоволство. — А Дани? Не забелязах да е включен в списъка ти.

— Защото бележката е залепена на хладилника — намръщи се тя. — Защо така изведнъж се загрижи как прекарвам времето си?

— Ти си великодушен човек, Кали. — Джулиън се изправи. — Понякога мисля, че хората използват това в твой ущърб. Единственият начин да довършиш сегашните си задачи е да не се залавяш с нови. Освен това, обеща, че най-напред да намериш завещанието на Моуди.

— Не се безпокой, децата ще ми помогнат да го открия. Трябва да дойдат всеки момент. — Тя хвана парцала и мина с него по онази част от пода, която Джулиън беше „почистил“.

— Ти не схващаш същността на въпроса. — Той отиде до нея и взе парцала. — Ако от намирането на завещанието не зависеше съдбата на къщата, и пет пари нямаше да дам. Тревожа се само, че ще се съсипеш, като се опитваш да свършиш всички неща, с които си се нагърбила. Знам, че все още тъгуваш за Моуди. Но да се изтормозиш, не е най-добрият начин да преодолееш мъката си.

— А аз мисля, че непрекъснатата заетост ще ми помогне да я превъзмогна. — Кали грабна парцала от ръцете му и го пъхна обратно в кофата. — Ти какво ще кажеш? Миналата нощ те чух да работиш на компютъра. Пишеш тази книга в малките часове, нали? Или това е различно?

— Да, по-различно е. Захващам се само със задачи, които са по силите ми. Можеш ли да кажеш същото и за себе си?

— Не — тъжно призна тя. — Никога не съм го твърдяла.

Задната врата се отвори и влязоха Дона и Кори.

— Здравейте, господин Лорд… Джулиън! — извика Дона и се усмихна жизнерадостно, сега неоновата й коса бе зелена.

— Здравей — предпазливо я поздрави той, преди отново да се обърне към Кали: — Ако имаш нужда от мен, ще бъда горе в моя временен кабинет. Не смятай нашия разговор за завършен, само го отлагаме. Пожелавам ти… ползотворен ден.

— На теб също — отвърна Кали и се обърна към Кори: — Брат ти ще дойде ли?

— Разбира се. Той наистина се надява да изпробва уменията си тук. А ние какво ще правим? Продължаваме ли да рушим?

— Не, ала какво ще кажете за търсене на съкровище? — Те нададоха възторжени викове. — Всъщност нямам представа къде да търсите тази бележка. Може да е навсякъде. Единствено ви моля да се опитате да бъдете тихи заради Джулиън.

Когато двамата шумно се втурнаха навън, Кали взе Дани.

— Е, какво ще кажеш, млади момко? Да оставим ли пода и да се погрижим за нашите задачи? Сюзън каза по обяд, но с бързината, с която се движим, няма да можем да излезем преди вечеря. — Някой позвъни на вратата и тя се засмя. — Нали разбираш сега какво имам предвид?

Кали се отправи бързо към предната част на къщата и отвори на брата на Кори, Тед. Вторачи се в него слисана. Той не изглеждаше по-възрастен от нейните помагачи, а външният му вид вдъхваше два пъти по-голямо недоверие. Неговите дрехи бяха скъсани, както бе модерно, а дългата му коса бе вързана отзад на тила с връзка за обувки. През една дупка на ризата му, тя различи татуировка на череп. Той прекрачи прага, огледа се и подсвирна.

— Какъв дворец! — Заобиколи Кали, като надничаше навсякъде. — Не ми обръщайте внимание — вметна той и отвори вратата на трапезарията. — Погледнете тази антична инсталация! Какъв кеф! Нетърпелив съм да я поправя.

— Слушай, Тед — каза Кали с тревога, — господин Лорд искаше да се посъветвам с него, преди да правим каквото и да било. Тревожи се за ремонтите, плановете и схемите…

— Не знам нищо за планове и схеми, обаче кажете на господин Лорд, че си разбирам от работата. Почакайте само да види сметката!

— Сметката? — отекна разтревоженият глас на Кали. Това означаваше пари, а те напоследък болезнено не достигаха. — Кори се надяваше да се споразумеем някак.

— Разбира се. От вас зелените хартийки, а от мен — поправката. — Той се разсмя силно и Дани избухна в плач. Тед се обърна и погледна бебето подозрително. — Слушай, ще трябва да проверя как стоят нещата. Нали няма да имаш нищо против, ако се разходя наоколо?

— Ами аз…

— Чудесно! — Той се запъти към хола. — Не знаех, че все още съществуват такива места. Обикновено отдавна са изгорели.

Кали загриза устната си. Може би ще трябва да го обсъди с Джулиън. Ала това ще означава да прекъсне работата му. А вчера на сала изглеждаше много разтревожен, че не напредва с книгата. Освен това. Тед само ще огледа, без да прави нищо. Няма опасност да причини големи повреди. Това реши нещата и Кали се отправи към кухнята.

— Хайде да занесем кексовете на Сюзън — каза тя на Дани. — С Тед ще се заемем по-късно.

Кали се върна вкъщи късно следобед. Занасянето на кексовете й отне повече време, отколкото предполагаше. Когато пристигна във фермата на Ханкъм, разбра, че Сюзън се е обадила и е поръчала да събере още няколко дарения. След като обиколи половината град и върна Дани на Валери, Кали се почувства изморена. Влезе в къщата, от библиотеката долитаха възбудени гласове. Показа се главата на Дона.

— Ела бързо! Намерихме нещо!

Кори и Дона разглеждаха малък плик. Дори Брут се бе присъединил към тях и скимтеше, опитвайки да се мушне между двамата. Кали огледа стаята и купчините книги, натрупани на пода.

— Какво, по дяволите… — започна тя, но Кори веднага я прекъсна:

— Свалихме всичко от лавиците — съобщи той. — И виж какво намерихме. — Подаде й малък розов плик.

— Това е чудесно, Кори. Прилича на бележка от Моуди. — Взе плика и го разгледа. Отпред бяха написани нейното име и това на Джулиън. — Може би трябва да почакаме господин Лорд, след като е адресирано и до него. — Те изпъшкаха недоволно и тя отстъпи. — Добре, нека видим дали е важно. Не бих искала да го тревожа излишно.

Неспокойна, Кали разпечата плика. Вътре имаше бледорозово листче хартия. Извади го и във въздуха се разнесе лек мирис на цветя — парфюмът на Моуди. Кали се застави да прочете бележката:

„Скъпа Кали, Джулиън, извинявайте. Тази бележка не се отнася до завещанието. Въпреки това, не се предавайте! Щом я четете, значи, че съм си отишла, ето защо посадете едно цвете в моя памет. И когато то цъфне, спомнете си колко много ви обичах.

Леля Моуди“

Когато свърши да чете, по бузите й се стичаха сълзи. Дона хвърли един поглед и изтича към вратата, Брут я последва. Кали седна на малкото канапенце и покри лицето си с ръце. Как е могла Моуди да си помисли, че ще има нужда от цвете, за да си спомнят за нея? Тя живееше в сърцата на толкова много хора, особено в сърцето на Кали!

По стълбището се чуха забързани стъпки и Джулиън нахълта през вратата. Огледа наоколо с недоверие и строго заповяда:

— Вън. Всички да излязат.

След като стаята се изпразни, седна до Кали и внимателно избърса сълзите й.

— Какво има, скъпа? — прошепна той. — Какво се е случило?

Тя мълчаливо му подаде бележката. Той обгърна с ръка раменете на Кали, преди да вземе листчето и да го прочете.

— По дяволите! — измърмори Джулиън. Устните му докоснаха главата й. — Не плачи, Кали. Всичко е наред. Ще го направим заедно, двамата. Какво ще кажеш да посадим рози? Винаги е обичала рози.

Кали кимна и избърса очите си.

— Жълти и розови рози. И онези големите — червени със силен аромат. Беше луда по тях. Ще напълним двора с рози…

Слаб съскащ звук отвлече вниманието им.

— Какво…? — понечи да каже Джулиън, точно когато лампите изгаснаха. Тялото му се скова. — Ах ти, кучи сине!

— Тед! — простена Кали ужасена. — Трябваше да се досетя.

След миг крушките светнаха толкова силно, сякаш щяха да се пръснат.

— Не е възможно! — възкликна Джулиън. — Само си въобразявам. Сигурно не е така.

— Страхувам се, че е така — каза тя, когато лампите пак изгаснаха.

— Някой току-що уби компютъра ми — чу се гласът на Джулиън в тъмното. — И се обзалагам, че паметта му е изгоряла. Хората ги бесят и за по-незначителни неща, нали?

Шеста глава

Правило 10:

Грешки стават. Особено когато няма изработен план.

На следващия ден Джулиън седеше зад бюрото във временния си кабинет и гледаше втренчено своя компютър. Отмести книжата си и взе телефона. След няколко минути се свърза с Брад.

— Какво има, стари приятелю? Изглеждаш разстроен — попита съдружникът му с шеговит глас.

— Наистина съм разстроен! Положението е много лошо. Загубила се е цялата информация, която имах в компютъра, когато това откачено хлапе реши да поправи електричеството. Компютърът ми е вън от строя. Всичко, което бях свършил за десетина дни, отиде на кино.

— Не мога да повярвам, че не си взел със себе си компютърния генератор. Не е присъщо за теб. Може би аз трябва да се заема с книгата и да дойда да я пиша в Уилоус Енд. Винаги съм харесвал това място.

— Остави. Брут ще те просне на земята, преди да си прекрачил прага. И то с вързани на гърба лапи.

— С вързани… Какво става с теб? Говориш, сякаш това куче е човек. Ако ти създава проблеми, отърви се от него.

— Да се отърва от него? Да не си полудял? — Джулиън замълча. Действително ли защитава този ужасен пес? Сигурно прекарва прекалено много време с Кали.

— Нямам предвид някакви сурови мерки. Просто му намери друг дом. Да кажем, някъде в Аляска.

Джулиън си представи как ще реагира Кали на новината, че е преместил Брут в Аляска и поклати глава. За нищо на света не би я подложил на подобно изпитание. Само при мисълта, че някой може да нарани Кали, той страшно се ядосваше.

— Остави това, Брад!

— Добре, добре. Просто предложих. Но трябва да ти кажа, че се безпокоя за теб. Не си взел генератора, говориш, като че ли това куче е човек… Изглежда я губиш…

— Какво губя?

— Щом питаш, значи си по-зле, отколкото мислех — засмя се Брад. — Джулиън Лорд, директор на компания, се свива от страх; господарят на правилата, самият господин „Имам система“, не може да организира едно момиче, откачил електротехник и дяволче, преобразено като куче!

Джулиън стисна телефонната слушалка така, че кокалчетата на ръцете му побеляха. Ако можеше да се пресегне и да хване Брад за гърлото…

— От думите ти излиза, че шансовете да наследиш къщата на Моуди са наполовина. Аз наистина обичам Уилоус Енд, езерото, тишината и спокойствието, огромната стара къща. Защо не ми ги продадеш и да приключиш с въпроса, преди да си останал без пукнат грош?

— Не ти трябва Уилоус Енд! — озъби се Джулиън.

— О, хайде, Джулиън — изнудваше го съдружникът му. — Обещай, че ако ти си наследникът, ще я предложиш първо на мен.

— Как ли пък не! Да не би да искаш и луната, опакована и вързана с панделка? Стегни се и кажи как вървят семинарите. Имам нужда от нова информация.

— Добре! Това прилича повече на стария… — Гласът на Брад изведнъж изчезна.

Джулиън удари по вилката няколко пъти, преди да разбере, че линията е прекъсната. Напълно. Той окачи слушалката и подозрително присви очи. Не можеше да бъде. След вчерашната катастрофа, дори и тъй нареченият електротехник на Кали сигурно нямаше да има смелостта да се върне. Ако си знае интереса, нямаше да го направи. Джулиън излезе от стаята с решителни стъпки. Вече му беше дошло до гуша!

Кали опита да скрие паниката си зад привидно спокойствие.

— Не можеш ли да го свържеш отново?

— Ти се шегуваш, нали? — попита Тед.

— Не. Не се шегувам. Напълно сериозна съм — обясни тя внимателно. — Ти си специалистът. Ти прекъсна линията. Заший я или… или я завържи. Само я поправи. Бързо!

— Какво, да не си полудяла? Да, разбирам от електричество. Но това не е електричество, а телефон. А аз не съм Александър Бел. Защо не се обадиш на телефонната компания?

— Не мога да се обадя на телефонната компания! — Кали едва се сдържаше да не изкрещи. — Как да се свържа? Телефонът ми е развален, защото ти преряза жицата. Спомняш ли си?

— О, да. — Смехът му напомняше на Кали за едно магаре, което беше чула веднъж да реве на местния панаир. — Губя по точки, признавам. Наврях се направо… — Тед млъкна, като гледаше втренчено през рамото й. Преглътна и лицето му пребледня.

Кали се обърна. Знаеше, че ще види Джулиън.

— Чудесно — измърмори тя и леко се усмихна. — По-хубаво измисли нещо, Тед. И то веднага! На лицето на този човек е изписана смъртна заплаха.

— Добре, махам се! — бързо заговори Тед и заотстъпва към вратата. — Пожелавам ти късмет с телефона, Кали. И с електричеството също. — И той излетя навън.

— Хей, почакай малко! — извика тя подире му. — Не можеш да си тръгнеш така. А моята телефонна линия? Тед!

— Ще го убия! — заяви Джулиън, почервенял от гняв, и се приближи. — Не. Първо ще убия теб за това, че си го пуснала в къщата. После него. И в двата случая ви чака смърт.

— Той… Аз… — Кали заотстъпва.

Не си спомняше някога да е виждала Джулиън толкова ядосан. Бузите и челото му потъмняха и той сви сурово устни. Тя опита да го погледне в очите. Цветът им не беше кафяв. Нито едно примамливо шоколадово петънце не бе останало в тях.

— Как можа?! — попита той и се надвеси над нея. — Как можа да му позволиш да дойде отново след това, което направи вчера? Нищо ли не означават за теб обещанията ти?

— Разбира се, че означават. — Кали се отдалечи и се заоправдава: — Тед искаше да помогне. Чувстваше се толкова ужасно заради компютъра ти. Помоли ме да му позволя да оправи нещата. Какво можех да направя?

— Какво можеше да направиш?! — Джулиън пристъпи към нея, гласът му беше дрезгав и опасно тих. — Да се опиташ да кажеш „не!“ Толкова е просто. Две малки букви. Опитай. „Не!“

— Джулиън…

— Не „Джулиън“, а „не“. Думата е „не“!

— Ти не разбираш…

— Не можеш да я изречеш, нали? Ето защо прекарваш целия си живот, като поемаш работата, задълженията и отговорностите на другите. Целият град го знае. Добрата стара Кали, винаги готова, съгласна и на разположение да играе ролята на изкупителна жертва!

Тя усети, че пребледнява и не можа да скрие болката, която неговите думи й причиниха. Не беше справедлив! Винаги бе смятала, че делата й са достойни за възхищение. Джулиън, обаче, изглежда не ги одобряваше. Кали събра цялото си достойнство и вдигна поглед към Джулиън.

— Опитвам се да помагам на хората, Джулиън. Харесва ми да го правя. Ако това е грешно, съжалявам, макар никога да не съм мислила, че правя нещо, за което ще трябва да се извинявам!

— Може би се изразих малко по-силно, отколкото трябваше. Да помагаш на другите е хубаво, Кали, ала ти го вземаш прекалено присърце. Трябва да признаеш, че резултатите са невероятни.

— Имаш предвид Тед…

— Имам предвид Тед, ремонта, Дани и всички останали разнообразни проекти, които движиш! Кали, веднъж вече започнахме да обсъждаме това, обаче не довършихме разговора. Може би ще трябва да го направим сега.

— А може би не. Никога няма да се споразумеем по този въпрос. За мен е важно да помагам на другите, докато ти го смяташ за глупост. Не виждам място за компромис, ето защо предлагам да не опитваме.

— Съгласен съм. — Лицето му придоби каменно изражение. — Това само затвърждава моята убеденост, че единственият избор е да продадем къщата. Не мога да те накарам да изоставиш Уилоус Енд, ако я наследиш, но в случай, че аз съм наследникът, ще я продам!

— Не говориш сериозно, нали? Не можеш да продадеш Уилоус Енд и след това да живееш спокойно!

— Наистина ли? Ще почакаме и ще видим. Както вървят нещата, нямам друг избор. Отговорността за къщата е на моите плещи, независимо дали ми харесва, или не. Опитахме както ти искаше. Не стана. Сега ще постъпим според моите виждания.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че докато разберем кой е законният собственик на Уилоус Енд, вземам нещата в свои ръце! — Видът му на бизнесмен я плашеше. — Компютърът ми е развален и в сервиза не знаят колко време ще отнеме ремонтът. Ако мога да оправя тази бъркотия с къщата и завещанието, ще съм в състояние да започна да пиша книгата си, веднага щом компютърът ми пристигне.

— Ако потърсиш завещанието, ние с децата ще можем…

— Откажи се. В действителност ремонтът може да се окаже дар божи. Дава ни възможност да търсим завещанието, докато подготвяме къщата за живеене. — Той се усмихна тъжно. — Нареди на бандата да дойде утре рано сутринта. И като казвам това, нямам предвид десет души. Осем са достатъчни. След това ще ви поставя задачите.

— О, Джулиън! — изпъшка Кали. — Няма да започнеш отново с първо, второ и трето, нали?

— Ако това е начинът да се оправят нещата тук, ще постъпя точно така!

— През последните две седмици опитахме, Кали. Честно ти казвам — каза Кори. — Работата е там…

— Той наистина е на тридесет, нали? — тъжно въздъхна Дона.

— Виж какво направи с горкия ми брат — продължаваше Кори. — Тед отиде и се записа във флота, само и само да не се срещне отново с господин Лорд!

— Не преувеличавай! — Кали сложи ръце на кръста си.

— Кой преувеличава? Майка ми е страшно развълнувана. За първи път от пет години насам всички лампи проработиха! Мама иска да опече пай на приятелчето ти в знак на благодарност.

— Приятелчето? — Кали го погледна с ококорени очи. — Надявам се, че нямаш предвид господин Лорд.

— Остави пая, Кори — прекъсна ги Дона. — И забрави за глупавия си брат. Никой не го е грижа за него. Това, което ни интересува, са тези листчета. Време е да обсъдим нещата сериозно. Трябва да решим какво ще правим.

— Това, което ще направите, е да се заловите за работа — заяви Кали с нетърпящ възражения глас.

— Няма да го бъде. — Кори седна на пода в кухнята и скръсти ръце. — Смятай го за бунт. Нали разбираш, прекратяване на работа. Както са правили някога.

— Прекратяване на работа? Имаш предвид стачка. Но това не е… — Май е време за урок, разбра Кали, когато и Дона седна на пода до Кори в знак на солидарност.

Трябваше да намери начин да промени тяхното решение. Защото ако не го направеше, двамата пак щяха да се озоват в поправителния дом и щеше да се наложи да дават показания пред съдията, който нямаше да погледне благосклонно на последния инцидент. Това означаваше също, че нямаше да изпълни докрай една от молбите на Моуди, за която не беше споменала на Джулиън. Най-лошото бе, че щеше да предаде тези деца и те щяха да носят последствията от днешните си прибързани действия завинаги.

— Знам, че не сте свикнали с подобно отношение и че настъпилите промени са малко драстични, но бих искала да дадете на Джулиън още една възможност — настоя Кали. — Моля ви само за още един ден. Успяхте да издържите две седмици. Не можете ли да преживеете още един ден?

— Много се съмнявам — отвърна Кори. — Става въпрос за коренна промяна в поведението. Известно ти е, че се изискват ужасно много усилия, нали?

— Добре. По пет долара на ден на всеки за коренна промяна в поведението. Приемате или не?

— Десет и сделката е сключена — отсече Дона.

Десет долара! Трябваше да вземе заем, обаче си заслужаваше.

— Добре. Това обаче означава, че ще следвате плана му до стотни от секундата! И, Кори, повече никакви остроумни забележки. Още една шегичка като тази, че ще трябва да се изпращат съобщения с помощта на дим, защото телефонът не работи, и сделката се разваля. Споразумяхме ли се?

— Споразумяхме се — отвърнаха двамата въодушевени.

Кали прекара останалата част от деня, чувствайки се виновна, че е подкупила децата.

В момента, в който Джулиън слезе, стана ясно, че се бе променил. Бизнесменът, с неговите списъци и подробни инструкции, си бе отишъл. На негово място стоеше весел, енергичен предводител. За няколко минути той накара нейните помощници да се надпреварват кой да изпълни нарежданията му.

Кали се опита да помогне с нещо, ала постепенно се озова изолирана, а това не й харесваше. Младежите шпакловаха стените, чистеха подовете, а Джулиън прилагаше всичките си знания в опит да оправи електричеството и телефона.

Късно следобед, след като се бе справил с повредите, Джулиън прекрати работата за деня.

— Добре. Това е засега. През последните две седмици работихте усърдно, за което съм ви благодарен. Къщата придобива вид. Още малко и всички стени ще са готови.

— Жалко, че не намерихме завещанието — каза Кори. — Но две бележки от Моуди, в които не пише за него, три чорапа и чифт спортни гащета не са чак толкова лоша придобивка.

— Разбира се. Въпреки че щеше да е по-добре, ако в това число влизаха истински стени и пласт боя отгоре — отвърна Джулиън. — Сега, когато къщата е почти пригодна за живеене, ще се съсредоточим върху откриването на завещанието. Междувременно искам да ви благодаря. Уредил съм безплатни мелби с банан в сладкарницата на Фаркъл. Само недейте да преяждате, за да може, след като се върнете тук, да поплувате.

Последва шумна олелия.

— Това е страхотно! — прошепна Кали на Брут, който през целия ден споделяше принудителното й бездействие. — Разваля им зъбите. Тъпче ги със сладко. При това действа чрез подкуп! Колко ли ниско може да падне човек?

— Фантастично! — възкликна Кори. — Двадесет долара от Кали да спрем стачката, плюс безплатни мелби от господин Лорд. Това се казва изключителен ден!

Тишината, която последва, след като те шумно излязоха, се стори на Кали направо оглушителна.

— Подкупила си ги, нали? — подложи я на кръстосан разпит Джулиън, който се качи на една стълба, за да огледа тавана. — Изненадан съм от теб.

— А според теб мелбите при Фаркъл какво са? — попита тя. — Потупване по рамото ли?

— В известен смисъл, да. През последните две седмици децата направиха всичко, което можаха, и исках да изразя благодарността си. Но подкуп… — Той поклати глава и отново заоглежда тавана.

Бе прав, призна пред себе си Кали. Не трябваше да ги подкупва. Ала беше отчаяна. Какво друго можеше да направи? Тя се притисна още по-силно към Брут, като опитваше да събере смелост и да се извини.

— И какво от това, човешко е — измърмори Кали в ухото на кучето, без да мисли. — И Джулиън ще стане човек, ако някой го свали на земята при простосмъртните…

Брут излая радостно, скочи на крака и се понесе към стълбата и Джулиън.

— Не, стой! — изкрещя Кали, обаче вече беше късно. — Нямах това предвид!

Брут чу предупредителния вик на Кали и направи бърз опит да спре навреме. Той отчаяно се мъчеше да се закове на задни лапи, но безрезултатно. Неговото огромно тяло поднесе, а опашката и хълбока му се удариха право в стълбата и я пометоха изпод краката на Джулиън. Последва оглушителен трясък.

Изплашена, Кали закри очи и се сви. Измина дълга минута на напрегната тишина, преди да се осмели да надзърне през пръсти. Потрепери. Нейният заварен брат лежеше проснат на пода, а до него се беше строполил Брут. Джулиън повдигна глава и погледна кучето.

— И ти ли, Бруте… — изпъшка той. След това изстена, отпусна глава и затвори очи.

Кали скочи и се втурна към него.

— Джулиън! Джулиън, добре ли си? — Кали коленичи на пода и се вторачи в бледото му неподвижно лице, притаила тревожно дъх. — О, не! Дано не си се наранил! Съжалявам. Не исках да стане така. Нямах предвид да накарам Брут да го направи.

През главата й премина ужасяваща мисъл. Ами ако Джулиън си е счупил нещо? Ами ако си е ударил главата и е в кома?

— Не мога да си спомня какво се прави при нараняване на главата — завайка се тя. — Краката ли трябва да се повдигнат или главата?

Брут разреши въпроса вместо нея. Пъхна носа си в лицето на Джулиън и го близна.

— Престани! — изруга Джулиън, без да отваря очи. — Достатъчно поразии направи, няма нужда да ме олигавяш целия.

— Джулиън! — въздъхна Кали с облекчение.

Единият му клепач се повдигна.

— Кой друг, по дяволите, може да бъде? — озъби се той и затвори отново око.

— Добре ли си? — попита тя. — Не се движиш.

— Хей, не съм глупав. Само да мръдна и това дяволско изчадие ще ме налапа.

— Кой? — Кали премигна объркана. — Брут? Защо да те яде?

— А защо върши другите бели? Защото е бесен. — Джулиън скръсти ръце на гърдите си. — Не искам да рискувам. Благодаря, оставам там, където съм.

— Той те събори от стълбата, защото аз му казах — обясни Кали, като се извиняваше. — Няма да те изяде, освен ако не му кажа, а аз няма да го направя. Обещавам!

— Това ме кара да се чувствам много по-добре. Да не би да го правиш по навик?

— Да, да, по навик — призна тя, обзета от чувство за вина. — О, защо не мога да спра и да помисля, преди да кажа първото нещо, което ми хрумва? — Кали погледна строго Брут. — Дяволите да те вземат! Защо трябва да приемаш всичко толкова буквално? Казах „някой“. Известна ли ти е думата „някой“? Някой да го свали на земята. Не ти. Не от стълбата. Преносно значение! „Някой трябва да полее Гуен със студена вода.“ Разбра ли? Не ти. И не да я окъпе в езерото! Брут излая в отговор.

— Гуен?! — Джулиън отвори очи и хвърли поглед на Кали. — Позволи ми да отгатна.

Кучето поклати глава и трогателно изскимтя. Опита да се покачи в скута на Джулиън, като че ли искаше да се извини. Дъхът на Джулиън спря.

— Престани или ще ме убиеш — успя да изрече той, като отблъскваше грамадното животно. — Хайде сега, седни. Не съм ядосан. — Проницателният поглед на Джулиън се спря върху Кали. — Това не важи за теб.

— Мога да обясня — избърбори тя.

— Обзалагам се. Започни с Гуен и продължи нататък.

— Гуен… Добре. — Кали преплете пръсти. — Бяхме край езерото и Гуен каза някои неща, които съвсем не ми…

— Не ти харесаха? — подхвърли Джулиън.

— Не ми харесаха. — Кали се хвана веднага за думата. — Добре. Не ми хареса разговорът, който тя подхвана, и не можах да се овладея. Казах, че заслужава някой… — Тя замълча и отново погледна Брут строго. — … да я полее със студена вода.

— И?

— И някой го направи. Тоест, Брут я блъсна в езерото. Буквално възприемане. След това Гуен твърдеше, че аз съм виновна.

— Знам. — Гласът му звучеше сърдито.

Тя се размърда неспокойно, чудеше се дали гневът му е насочен към нея, или към Гуен. Така или иначе Гуен не беше виновна — факт, който трябваше да му бъде изяснен.

— Грешката бе изцяло моя — горещо настоя Кали. — Може да не съм я блъснала в езерото с моите собствени ръце, но отговорна за случилото се бях аз. И приех обвинението.

Джулиън седна и изохка, поставил ръка на ребрата си.

— Няма нужда да ми разказваш повече. Разбрах. — В тъмните му очи вече не се четеше гняв, а дяволито пламъче. — Винаги съм знаел, че Брут блъсна Гуен в езерото. Прозорецът на спалнята ми гледа натам. Видях всичко. Само не разбрах, че ти си наредила на Брут да изпълни присъдата. Ала дори да ми бе казала, нямаше да ти повярвам, ако не беше днешната случка.

— Защото мислеше, че Брут не разбира. — Думите й прозвучаха като твърдение. — Сега вярваш ли?

— Да кажем, че имам желание да гледам на тази възможност с по-голямо разбиране. — Той посегна и нежно подръпна дългата й кафява коса. — Ти обвиняваше себе си за раздялата ми с Гуен, нали, зеленоочке? — Кали кимна и Джулиън придоби сериозно изражение. — Нашата връзка приключи в момента, в който тя излъга за теб.

— О, само да знаех!

— Следващия път питай. — Той се загледа в нея, в гласа му прозвуча любопитство: — Знам с какво те раздразних сега. Какво обаче толкова ужасно ти каза Гуен тогава, че предизвика принудителното си накисване във водата?

Въпросът му я изненада и лицето на Кали почервеня. В никакъв случай няма да му отговоря, реши тя. Устата й беше запечатана, залепена и заключена. Дори да умира, няма да издаде какво й беше казала Гуен. Бе твърде унизително. Най-добрият изход беше да се оттегли. По-скоро бързо, отколкото грациозно, тя опита да се изправи на крака.

— О, не, няма да го направиш! — Ръката на Джулиън бързо се стрелна и я хвана за китката. — Няма да ти позволя да се измъкнеш, преди да сме свършили този разговор. Хайде, казвай! — Той я дръпна до себе си.

— Не!

— Дължиш ми го. Всъщност това е най-малкото, което ми дължиш. Говори. Какво ти каза тя?

— Беше груба… — замънка Кали, като се мъчеше да отклони въпроса. — А аз не понасям груби хора.

— Глупости! Кажи ми истинската причина.

Тя облиза устни, като се стараеше да не го поглежда. Защо Брут не й помага? Защо си седи там и се подхилва глупаво? Не можеше да каже истината на Джулиън. Той щеше да си създаде погрешно впечатление. Или, по-точно, но и по-лошо, щеше да добие вярна представа за нещата. Щеше да помисли, че тя…

— Кали!

— Гуен ми каза, че съм влюбена в теб! — изстреля тя в отговор и вътрешно изстена. Толкова за запечатването, залепването и заключването. — Каза ми, че ти правя мили очи и ако не престана, тя…

— Какво? — тихо й подсказа той.

— Заплаши ме, че ще съобщи на теб и на Моуди. — Наведе глава. — Каза, че не е хубаво да изпитвам друго към теб, освен сестринска обич.

Настъпи момент на мълчание и Кали не можа да се сдържи да не хвърли бърз поглед нагоре. Сърцето й лудо заби. Да наблюдава внезапното проумяване на ситуацията от Джулиън, беше все едно да гледа запалването на светлина. Почти виждаше как през ума му преминават събитията от последните няколко седмици, как той ги преобръща, анализира и най-накрая осъзнава значението им.

Очите му потъмняха като абанос и странно заблестяха. Чувствайки, че жестоко се е изложила с признанието си, тя зачака със страх той да се разсмее или по-лошо — да я съжали. Обаче очакваните дразнещи забележки не последваха. За нейна изненада, на устните му се появи топла усмивка. Кали разпозна в погледа му страстния пламък на желанието и дълбоко пое дъх. Това повлия по странен начин на дишането й.

— Тогава ти не изпитваше сестринска обич към мен, нали? — попита Джулиън строго. Ръката му освободи китката й и започна да се движи нагоре по нейната, като чертаеше малки окръжности. — Какво би станало, ако ти кажа, че не ме интересува сестринска обич? Че сегашните ми чувства към теб нямат нищо общо с това, което изпитват братята към сестрите или дори вторите братовчеди един към друг?

Кали потрепери от допира на пръстите му и се опита да разсъждава трезво. Не трябваше да търси скрит смисъл в думите му. Не беше ли допуснала веднъж тази грешка? Разбира се, че Джулиън не се чувства като неин роднина. Ала той не й е роднина! Животът ги бе събрал за кратко време чрез една случайна женитба… Случайна!

Ръката му стигна до рамото й и тръгна надолу, лекото докосване накара кожата й да настръхне. Трябваше да запази самообладание. Не можеше да си позволи да се отпусне дори за миг. Ако го направеше…

— Говори ми. Не се срамувай, Кали. Какво би станало, ако ти кажа, че ме привличаш?

Тя поклати глава. Той няма предвид това, което тя би искала. Все пак, дълбокият му страстен глас говореше друго. Ръката му проследи извивката на брадичката й. Кали облиза неспокойно пресъхналите си устни.

— Ти кажи какво би станало, Джулиън. — Постара се гласът й да прозвучи хладно и сдържано. — Това са само фантазии. Приятно е да мечтаеш за тях, но те не са истински. — Очите й срещнаха неговите и тя потъна в техните кадифени дълбини.

На лицето му бе изписана решителност. Още нещо се отразяваше там, нещо, което тя по-трудно можеше да разбере, нещо, излизащо извън границите на опита й.

— Това е реалност, Кали, а не фантазия. — Джулиън се наклони към нея и обхвана лицето й с двете си ръце, дъхът му се смеси с нейния. — Това, което чувствам сега, е толкова истинско, колкото ние самите. Можеш ли да го отречеш?

— Не… — Тя забрави всичките си съмнения и отговорът й затрептя между тях.

Джулиън прошепна името й и я прегърна. Думите отлетяха нанякъде, остана само чувството. Той не я целуна веднага. Устните му останаха надвиснали над нейните, докато тя го почувства с цялото си същество. Точно когато мислеше, че не би могла да издържи и миг повече без неговата близост, твърдите му устни се спряха върху нейните. Тя обви с ръце врата му, отдавайки се с цяло сърце на удоволствието. Каквито и да бяха истинските чувства на Джулиън към нея, сега тя му принадлежеше. Постепенно той отслаби прегръдката си и ръката му се спусна бавно по гърба й.

— Не бях предвидил, че ще стане така — прошепна Джулиън.

— Ти всичко ли планираш? — въздъхна Кали и зарови лице в гърдите му.

— Не — усмихна се той. — Първата ни целувка не беше планирана, нали? Доколкото си спомням, беше също толкова спонтанна, колкото и тази.

— Може и да е така — неохотно призна тя и се отдръпна назад, за да го погледне в очите. — Но тя не се брои. — Джулиън повдигна изненадано вежди и Кали се почувства задължена да обясни: — Не беше истинска. Ти все още беше мой брат.

Джулиън избухна в смях.

— Трябва да научиш някои неща за братските целувки, скъпа. — Той пъхна ръцете си в нейната коса и приближи лицето й до своето. — Ала няма да ти ги кажа аз.

— Не? — прошепна Кали.

— Не. И тъй като първата не се брои, ще я заменим с друга.

— За каква друга целувка става въпрос? — попита Кори от трапезарията. — Какво става? Какво пропуснахме? — Той се обърна и извика в коридора: — Изпускаш нещо интересно, Дона. Те разговарят за целувки!

— Ако не престанеш да си навираш любопитния нос в стаята, ще заприказвам за смърт и други подобни неща! А не забравяй, че Брут възприема всичко в буквален смисъл! — изръмжа Джулиън.

— Хей, не ми обръщайте внимание. Само исках да съобщя на Кали, че гласувахме и сме единодушни.

— Вие сте гласували? — повтори Кали смутено и усети как се изчервява. — За какво?

— Ами за парите, които ни предложи, за да работим за господин Лорд. Решихме, че можеш да ги задържиш. Днес получихме достатъчно, така че няма да е честно. Ако имате нужда от нас, ние сме при езерото. — Той се ухили дяволито. — Струва ми се, че може да продължите това, което правехте, преди да вляза. Аз със сигурност бих го сторил! — И се измъкна.

Джулиън седна.

— Нямаше нужда да им предлагаш пари. Знам, че бяха готови да се противопоставят на промените в работните навици, които наложих, но щяхме да се споразумеем.

— Мислиш ли? — отвърна тя, забелязвайки със съжаление промяната в настроението му. — Съжалявам, обаче това беше единственият начин да ги накарам да продължат да работят.

— Като ги подкупиш? Ти си учителка, би трябвало да знаеш и по-добри начини.

— Навярно можех да постъпя и другояче. Но не съм сигурна как. Те дойдоха при мен. Бяха разстроени, почти готови да се откажат, а аз не исках това да се случи. И затова…

— … ги подкупи. Не би следвало да ти обяснявам къде грешиш в разсъжденията си. — Погледна я строго. — Ала ще го направя. Първо, подкупите не помагат, а само подклаждат алчността.

— А сладоледите при Фаркъл не бяха ли подкуп?

— Не. Да изразиш благодарността си за свършената работа не е същото, като да плащаш на хората, за да работят.

— Добре. Разбирам какво искаш да кажеш.

— Така. Второ. Ако работеха за някой друг и се бяха опитали да го сплашат по този начин, щяха да бъдат уволнени незабавно. Това, което трябваше да направиш, е да ги накараш да седнат и съставят списък на своите оплаквания и искания. Да дойдеш при мен и да ги представиш в добре обмислен вид. Научи се да правиш компромиси само в краен случай, когато не се съглася с всичките им искания.

Беше толкова просто! Кали не можа да повярва, че не се бе сетила. Отчаянието променя по странен начин човека. Тя въздъхна и му се усмихна кисело.

— Сега — трето. Имам правило, което използвам в бизнеса. Това е моето правило номер едно и гласи: „Никога не бъди зависим от нещо, което на всяка цена би искал да запазиш“. Вярвам, че не правиш подобни компромиси със себе си. Това правило важи и за хората. Какво щеше да направиш, ако на Кори и Дона им беше омръзнал този план?

— Не знам — призна Кали. Неговото правило номер едно не й прозвуча добре. То я разтревожи. Дали решимостта му никога да не зависи от нещо не се отнасяше и за чувствата му към нея? Възможно ли бе по този начин да я предупреждава?

— Ако се бяха отегчили, щеше да наемеш някой друг, който го бива повече за тази работа — каза той малко нетърпеливо.

Да наеме друг? Той да не би да си мисли, че всеки и всичко може да се замени?

— Не. Нямаше да го направя, защото Кори и Дона трябва да работят за мен. В противен случай… — Тя хвърли на Джулиън виновен поглед и видя как очите му се присвиха от внезапно обзелото го съмнение. Изглежда бе дошло време за признания. Моуди винаги казваше, че честността е най-добрата политика. По-добре да последва този съвет, преди да я е убил. — Може би пропуснах да ти спомена една съвсем малка подробност.

— Само една съвсем малка подробност? — повтори Джулиън сухо.

— Само една. Става въпрос за третата молба на Моуди.

— Третата молба на Моуди?

— Точно така — усмихна се весело тя. — Тази, която е свързана с Кори и Дона и тяхното условно освобождаване.

Седма глава

Правило 41:

Навиците са като бълхи. Може да се чешеш колкото си искаш, но истинско облекчение носи само прахът против бълхи.

— Обясни и то бързо! — заповяда Джулиън.

— Кори и Дона имаха малко неприятности с правосъдието. — Кали преглътна. — Моуди чу за това и се съгласи да ги наблюдава по време на условното им освобождаване. Съдията реши да помагат с работа в Уилоус Енд…

Реакцията му не закъсня. Лицето му започна да придобива тъмночервен цвят.

— По дяволите, прекрасно знаеш, че си пропуснала да споменеш тази съвсем малка подробност! Истината е, че си внимавала да не се изтървеш и да кажеш за третата молба на Моуди. И аз много добре знам защо. Защото никога нямаше да се съглася!

— Нямах избор! Не можех да откажа на Моуди. Тя умираше!

— Мога да разбера затруднението ти, но, по дяволите, Кали! — Джулиън закрачи напред-назад из стаята. — Колко ще продължи този… изпитателен срок? За какво са вътре?

— Само за лятото е — побърза да го увери тя.

— А какво е престъплението им? — Погледът му се закова в нея.

— Разрушаване на собственост… — измърмори Кали.

— Искаш да вкараш тези двамата в правия път, като им позволиш да разсипят целия Уилоус Енд? Или съм луд, или…

— Това не ти харесва, нали?

— Правилно си разбрала. — Джулиън силно се разсмя. — Какво става с теб? Къде ти е чувството за отговорност?

— На мястото си. Помагам на хората в нужда…

— И поемаш върху себе си проблемите на целия свят, независимо дали можеш да се справиш с тях или не. Благородството не е лошо качество, но ти прекаляваш!

— Ако искаш да ме обидиш, ще трябва да се постараеш — заяви тя. — Обясних ти за молбите на Моуди. Просто забравих да кажа за тази.

— Страдаш от избирателна амнезия. Много изгодно, няма две мнения! Сега как следва да постъпя? Да стоя край теб и просто да наблюдавам как се съсипваш? Не мога да го сторя. Ако продължаваш да се натоварваш толкова много, ще се разпаднеш. А аз не искам да съм този, който ще събира парчетата. И то при условие, че имам възможност да го предотвратя, като продам къщата.

— Моля, престани със заплахите, че ще продадеш Уилоус Енд! Къщата няма нищо общо с желанието ми да помагам на хората.

— Защо го правиш? — обърна се Джулиън към нея.

— Кое?

— Не кое. Защо?! Защо обичаш да помагаш на другите? Защото ти е необходимо да имат нужда от теб? Обзалагам се, че трябва да благодарим за това на Хелън.

— Майка ми няма нищо общо!

— Попаднах близо до целта, нали? — Джулиън се приближи до нея и я последва, когато тя отстъпи назад. — Това обяснява много неща. Майка, която те изоставя, която недоволна се мести от място на място, от съпруг на съпруг в постоянно търсене на идеалния живот и съвършената любов… И която винаги е пропускала да забележи едно — дъщеря си!

— Не — поклати глава Кали. — Грешиш.

Той пристъпи още по-близко, докато гърбът й не опря в стената и тя нямаше вече накъде да отстъпва.

— Дъщеря, която се научава да дава и дава с надеждата да получи късче от любовта и вниманието, които винаги са й били отказвани. Помисли за това, Кали.

— Не, благодаря! — изгледа го тя гневно. — Това няма нищо с децата.

— Сменяш темата, а? — Джулиън подпря ръце на стената от двете страни на главата й. — Добър ход, но няма да мине.

— Това, че помагам на хората, не е и наполовина толкова лошо, колкото твоите глупави планове и правила. Ти не правиш и стъпка, ако не е запланувана. Остава да ме вместиш само в графика си за деня. Нали разбираш — от осем часа и една минута до осем часа и пет минути: да целуна Кали.

— Звучи страхотно. — Той наклони глава и устата му се приближи на сантиметри от нейната. — А сега е четири и петдесет и шест минути следобед.

Устните му покриха нейните и Кали въздъхна, осъзнала, че не може да мисли, още по-малко да спори. Ръцете й бавно се придвижиха към раменете му. Пръстите му докоснаха леко нейните гърди и Кали притаи дъх. Никога досега не бе изпитвала подобни усещания. Постепенно той отслаби прегръдката и вдигна глава да я погледне. Тъмните му очи излъчваха страст.

— Е? — попита Джулиън. — Достатъчно спонтанно ли беше?

— Да — отвърна тя, като дишаше тежко. — Значи не планираш всичко. Но никога няма да ме убедиш, че можеш да живееш без твоите списъци и разписания.

— Така ли мислиш? Има един начин да разберем.

— И какъв е той?

— Да направим ли малък облог? — Очите му проблеснаха.

— Още един облог! — възкликна Кали и се засмя. — Одобрявам, това е най-доброто разрешение. Хващам се на бас, че не можеш да изкараш и седмица без часовник, будилник, правила или списък.

Джулиън наведе глава и докосна с устни чувствителното място зад ухото й.

— Забрави правилата.

— То е едно и също — каза Кали, като се стараеше да говори нормално.

Той се засмя и я пусна, което й позволи да диша по-свободно.

— Почакай малко, Кали. Не искаш ли да чуеш какво ще трябва да направиш? Може да не се съгласиш, след като узнаеш.

— Какво?

— За да спечелиш облога, трябва да не вършиш никакви услуги в продължение на една седмица.

— В какъв смисъл?

— В буквалния. Когато Сюзи се обади за някой нов училищен проект, трябва да откажеш. Ако позвъни Валери и отчаяно те помоли да гледаш безценния Дани, да отговориш с „не“.

— Това ли е всичко? — усмихна се тя дръзко. — Ще стане много лесно. Трябва само да извикам Тед и да го накарам да пререже отново телефонните жици.

— Само през трупа ми.

— Или по-скоро през неговия. — Кали наклони глава. — Защо имам чувството, че много хитро ме манипулираш?

— Защото наистина е така, скъпа — отвърна засмян той. — Надявам се, че като си починеш една седмица, ще разбереш колко много си се претоварвала напоследък. — Преди Кали да успее да го оспори, той добави: — Ако успееш да спечелиш, ще ти помогна да изпълниш докрай последните две молби на Моуди, без да се оплаквам или меся.

— Наистина ли? — оживи се тя. — Това ми харесва. Но какво ще стане, ако аз загубя, а ти спечелиш?

— Обратното. Ще правиш каквото аз кажа.

— Без да се оплаквам или меся — добави Кали.

— Не вярваш, че мога да мина без списъците си, нали?

— Без тях си загубен!

— Много добре, ще видим. — Той свали часовника си и й го подаде. — Ето. Въпреки че много скоро ще си го взема обратно. Не можеш да издържиш и седем минути, какво остава за седем дни, без да отстъпиш и да помогнеш на някого.

— Същото се отнася за теб и твоите скъпоценни списъци.

— Обзалагаме ли се? — Тя кимна и той я притегли към себе си. — Защо не го затвърдим с целувка, но не по съребрена линия?

На следващата сутрин Джулиън слезе да закуси с Кали.

— Имам новина — съобщи той направо с мрачно лице и си наля чаша кафе. След това, за нейно голямо удоволствие, я вдигна от стола и седна на него, като я взе в скута си. — Няма да ти хареса. — Нежно я погали по бузата.

Гласът му беше сериозен, много сериозен и дрезгав, сякаш се мъчеше да преодолее някакво силно чувство. Очите му издаваха силен гняв. В тях гореше ярост, която я плашеше. Тя постави ръка на рамото му и попита:

— Какво се е случило? Нещо не е наред ли?

— Баща ми се обади.

При други обстоятелства тази информация нямаше да я разтревожи. Но леденият му глас говореше друго.

— Какво искаше?

Той впери поглед в чашата с кафе, след това я вдигна и отпи.

— Уилоус Енд.

— Не разбирам — прошепна Кали. — Какво искаш да кажеш?

— Напротив, разбираш. Споменах ти, че може да се случи. Обясних защо е необходимо спешно да намерим завещанието. Джонатан е научил, че то липсва. Не ми е известно откъде и как е получил информацията, макар че засега това няма значение. Той знае. След две седмици се връща, за да предяви претенциите си за имението.

— Защо? За какво му е?

— Има намерение да постъпи точно така, както ти казах. — Устните на Джулиън се изкривиха в цинична усмивка. — Ще го продаде. Експедицията му е зле финансирана и му трябват пари.

— Не е честно! — Тя опита да овладее обзелата я паника.

Ненавиждаше изражението в очите на Джулиън. То ясно й показваше, че това, което е правилно и честно не струва пукната пара. Такава беше грубата действителност. Той я прегърна, за да я успокои, и зарови ръка в косата й.

— Можем да зарежем всичко, да забравим за завещанието и за Уилоус Енд. — Джулиън опря брадичка на главата й. — Сред целия този хаос изведнъж открих нещо много хубаво, а нямам време да му се насладя.

Неговото предложение я изкуши. И то доста. Ала това означаваше да загуби къщата!

— Какво искаш? — попита тя нерешително. — Да се предадем?

— Не — изпъшка той. — Искам да останем сами двамата; загрижен съм за твоето благополучие и не мога да забравя отговорностите си. Желанието на Моуди, а не алчността на баща ми ще определи кой наследява Уилоус Енд.

— Тогава какво ще правим?

— Ще намерим завещанието. То е единственият ни шанс. Може би ще успеем да докажем съществуването му, но дори Питърс не е в състояние да заяви пред съда какво пише в него. Той твърди, че не знае какъв е последният му вариант, тъй като Моуди го е променяла няколко пъти. А щом завещанието го няма, необходимо е някой да се закълне пред съда какво е съдържанието му.

— Тогава ще намерим завещанието — твърдо каза тя. Взе парченце препечен хляб и го намаза с масло. — Досега не сме го търсили настоятелно. Сега ще трябва да го направим. Днес, след като пристигнат децата, пак ще организираме търсене на съкровището. Ще претърсим къщата сантиметър по сантиметър.

— Това са много сантиметри — засмя се Джулиън и раздразнението му изчезна.

— В такъв случай по-добре ще е да хапнеш. — Тя поднесе филийката към устата му. — Ще имаш нужда от сила и организаторския си талант.

— Забрави нещо. — Той отхапа голямо парче от филийката.

— Какво? — погледна го Кали озадачена.

— Облогът ни започна тази сутрин. — Очите му изразяваха мила закачливост. — Не мога да организирам нищо.

— Това е отвратително, Джулиън — намръщи се тя. — В затруднено положение сме, а ти продължаваш с този глупав бас. Колко ли дребнав можеш да бъдеш?

— Доста дребнав, мила. — Той грабна препечения хляб от ръката й. — Ще оставя ти да организираш всичко. Ще ти е от полза. Погрижи се за списъците и задачите, а аз ще…

— А ти какво?

— Аз ще се подчинявам на всяка твоя заповед, разбира се. — Джулиън я целуна.

Кали въздъхна и се сгуши в обятията му. Когато я прегръщаше и целуваше, тя почти забравяше за опасността да загуби Уилоус Енд. Почти…

Кали изчака всички да седнат на масата в трапезарията, преди да прочете задачите, които беше набелязала. Ако успехът на начинанието не беше толкова важен, тя сигурно би се развеселила от вглъбеността, изписана по младежките лица.

— Ама това истина ли е? — попита Кори. — Ти ли правиш списъците със задачите сега?

— Страхувам се, че да — отвърна Кали. — По график изоставаме с времето. Така че направете всичко, което е по силите ви. Ако намерите някакво указание, дори и незначително, донесете ни го. — Тя подаде на Джулиън неговия лист. — Ти си на тавана. Ще бъде загуба на време, но ти предложи да претърсим всичко.

— Няма за какво да се безпокоиш. По-добре да действаме логично отначало докрай, отколкото да пропуснем нещо.

— Предполагам. Просто Моуди никога не ходеше на тавана. Мразеше го. Там е мръсно, има паяжини и паяци… Само не казвай после, че не съм те предупредила. — Следващият лист подаде на Кори. — Ти си в библиотеката.

— Отново ли? — изпъшка той. — Току-що сложихме всички книги на местата им. Бъди милостива!

— Милостива съм. Но завещанието е в къщата. — Тя даде на Дона нейния списък. — Забележете, че съм нахвърлила няколко предложения за това къде да търсите. Проверете тези места във всяка от посочените стаи. И помнете, Моуди имаше странно чувство за хумор, така че използвайте въображението си. Ако имате нужда от мен, ще съм в кухнята.

— Да, шефе — отдаде чест Кори, изправи се и помъкна Дона със себе си.

Денят изглеждаше безкраен. Кали извади всички чинии от лавиците в кухнята. Огледа всяка тенджера, кутия и купа, всеки сандък, уред и бюфет, ала не откри нищо.

Късно следобед Дона и Кори се промъкнаха в кухнята.

— Нищо не намерихме — каза Кори. — Може би утре.

— Точно така, утре — съгласи се Кали, опитвайки да вложи оптимизъм в думите си.

Дълго след като те си бяха отишли, тя продължи да седи насред пода в кухнята. Около нея бяха натрупани чинии и тенджери. Тя ги погледна и избухна в плач. После извика Брут, почувствала нужда от утехата му. Когато той тежко се приближи, тя обви с ръце шията му.

— Смяташ ли, че Джулиън е имал късмет? — Кучето поклати огромната си глава и Кали въздъхна. — Има места, където не сме търсили, но времето няма да ни стигне. По дяволите, Моуди, къде си го сложила? — извика високо и се изправи.

— Този метод на търсене не ми беше дошъл на ум — обади се Джулиън, застанал точно зад нея. — Кажи ми, ако ти отговори.

Кали се обърна и очите й се разшириха — той целият бе покрит с прах и мръсотия.

— О, господи!

— Хайде сега. Не можеш ли да измислиш нещо по-силно? Как ти се струва „Божичко мили“?

— Добре. Божичко мили! Въпреки че те предупредих за тавана. — Тя го погледна с надежда. — Намери ли нещо?

Джулиън поклати глава и от нея се посипа облак прах. Брут кихна, а Кали сложи ръка на устата си, за да прикрие своята усмивка, учудена, че все още може да се смее, като се имат предвид обстоятелствата. Положението не беше розово. Бе направо отчайващо.

— Хайде да се качим горе. След като се изкъпя и преоблека, можем да поговорим — нареди Джулиън.

Тримата се качиха и той настани Кали в кабинета си, преди да влезе в спалнята си през междинната врата. Откакто Джулиън се върна, тя не беше посмяла нито веднъж да се приближи до стаите му. Кали огледа наоколо с интерес. На масата, където той работеше, бяха подредени прилежно купчина документи и тя ги разгледа с любопитство.

— Всичко това правила ли са? — извика тя. — За какво са ти толкова много правила?

— За книгата ми по организация и управление на труда. Прочети ги. Може би ще намериш нещо полезно.

Тя се намръщи, като прочете първото. Много го мразеше. „Никога не бъди зависим от нещо, което на всяка цена би искал да запазиш.“ Тя продължи да чете списъка и започна да се кикоти. Последното правило, което прочете, не беше писано от него. Джулиън пъхна мократа си глава в стаята.

— Какво толкова смешно има?

— Ами, правило номер седем.

— Е, и? „Работното ти място трябва да прилича на ума ти: Хармонично, Акуратно, Организирано, Сериозно.“ Какъв е проблемът?

— О, съгласна съм с него — побърза да каже тя. Погледът й се спря на една капчица вода, която се търкулна надолу по загорялата му шия към гърдите. — Искам да кажа, че ти не би се изразил така. То е…

— Хайде, говори, скъпа! Какво не ти харесва в него? — Джулиън влезе в стаята, като намъкваше някаква тениска.

— ХАОС.

— Мислиш, че е хаотично? — повтори той, видимо недоволен. — Това правило е най-малко хаотичното от всичките ми правила. Всъщност нито едно от тях не е хаотично. Нито едно!

— Нямах предвид хаотично. Просто правилото прилича на акроним. Всички тези думи образуват акроним, който е „ХАОС“.

Той дръпна списъка с правила и го разгледа.

— По дяволите! Права си. — Той я погледна, в кафявите му очи се четеше раздразнение. — Винаги забелязваш такива неща.

— Да, винаги. — Тя скромно наведе очи.

— Продължаваш да ме учудваш. — Джулиън хвърли листа на бюрото си. — А аз мислех за тавана.

— Толкова ли лошо беше? — съчувствено го попита тя.

— Била ли си там скоро? Има паяжини, в които може да се хване и Брут.

— Предупредих те. — Тя огледа стаята, критичният й поглед попадна на старинния скрин. Явно таванът не беше единственото място, покрито с паяжини. Съвсем очевидно бе, че стаята не е чистена от седмици. Трябваше да направи нещо по този въпрос. И то скоро.

— Не стигат паяжините, ами има и паяци. Огромни космати паяци…

Тя продължи да гледа втренчено ореховия скрин.

— Джулиън, какво прави там вазата за рози на леля Моуди?

— Моля?

— Нейната ваза за рози. — Кали посочи голямата тумбеста ваза, поставена върху скрина. — Държеше я винаги в спалнята си. Какво прави върху шкафа?

Брут жално изскимтя, след това отиде при Кали и захапа ръкава на блузата й. Започна да я дърпа и тегли към вратата, водеща към коридора.

— Престани, Брут! — отблъсна го тя. — Не желая да излизам. Искам да видя тази ваза. — Той пусна ръкава и поклати глава. Кали го погледна. Неговите действия събудиха подозренията й. — Вътре има нещо, нали? Със завещанието на Моуди ли е свързано?

Кучето отново поклати глава.

— Не ти вярвам.

Тя се отправи към скрина.

Брут излая силно. Когато това не я спря, той избяга от стаята. Кали не се замисли над странното му поведение. Цялото й внимание беше насочено към вазата.

— Мислиш, че е вътре ли? — попита Джулиън и я последва. — Защо?

— Защото вазата не стои тук. Мястото й е върху нощното шкафче на Моуди. Тя винаги я държеше там и в нея винаги имаше цветя. В повечето случаи рози, затова я наричаме така. — Тя изчака той да осъзнае значението на факта. — Помниш ли предишната бележка? Тази, която намерихме в библиотеката? В която Моуди ни молеше да посадим цветя в нейна памет?

Джулиън започна да се смее. Той посегна, свали порцелановия съд и надникна през отвора му. С възторжен вик, той бръкна вътре и измъкна ухаещ розов плик.

— Умно, Кали. Много умно!

С разтуптяно сърце, Кали отвори плика и извади единствения лист хартия. Тя прочете на глас:

„Скъпи Кали и Джулиън, много, много добре! Намерихте и последната ми бележка. Сега трябва да откриете завещанието. Няма да бъде лесно. Както съм казвала винаги, не си заслужава да получаваш нещо наготово.“

— Кога го е казвала? — попита Джулиън. — Никога не съм я чувал. Тя повтаряше: „Простото е това, което се прави лесно“. Или: „Ако не можеш да го направиш както трябва, изобщо не се захващай“. Нито веднъж не е споменавала, че не си заслужава да получаваш нещо наготово.

— Мисля, че съм чувала да го казва — призна Кали и добави: — Но само веднъж. — Тя отново погледна бележката. — Защо просто не я прочета докрай?

„… да получаваш нещата наготово. (Макар че, ако Джулиън, който много обича класическата литература, не разбере намека ми, ще бъда много разочарована.)“

— За какво, по дяволите, става дума сега? — нацупи се недоволно Джулиън. — Мразя класическата литература!

— Отново ме прекъсваш. Моля те, успокой се и ме остави да довърша! — Кали изшумоля с хартията и продължи да чете:

„… ще бъда много разочарована. Готови ли сте? Ето го и указанието: «И ти ли…» Схвана ли го? Разбира се, че го схвана, умното ми момче. Знаех си, че обичаш класиците.“

— Мразя класиците! Престани да твърдиш обратното!

— Мълчи, Джулиън!

„Обичам ви и двамата.

Моуди“

— Това ли е? Това ли е всичко, което е написала?

„П. С. Вие двамата станахте ли отново приятели? Всъщност, надявам се, че вече сте нещо повече от приятели. Успя ли планът ми?“

— И ние бяхме подложени на всичко това, защото Моуди е искала да ни сближи?

— Колко хубаво от нейна страна, нали? Има още един послепис:

„П. П. С. Не позволявайте на Джонатан да сложи ръка на Уилоус Енд. Единственото, което може да направи, е да я продаде заради някое от налудничавите си приключения.“

— Разбира се, че Джонатан ще я продаде — изпъшка Джулиън. — По дяволите, Моуди! Ако не си искала това да се случи, защо просто не ни каза къде е проклетото завещание, вместо да се правиш на…

— Джулиън, много си непочтителен. И говориш с нея, като че ли действително те чува. А това е доста странно.

— Ти ли го казваш? Ти, която разговаряш с кучета и лалета?

— С нарциси и санбернари.

— Нещо такова! Предполагам, разбираш, че трябва да изгорим тази бележка. Няма друг начин. Ако баща ми я прочете, ще обяви Моуди за луда. И ще пожъне успех. Защото нито един нормален човек няма да повярва, че жената, която е написала тези глупости, е с всичкия си.

— Възмутена съм! Говориш за леля ми Моуди, все пак!

— Моята леля Моуди. Престани да се възмущаваш, скъпа. Това няма да промени фактите. — Той щракна с пръсти. — Разбрах! Хайде. — Джулиън направо изхвърча от стаята. Кали хукна след него.

— Знаеш какво означава? Успял си да отгатнеш? — Тя го последва в библиотеката, като го наблюдаваше изумена как прерови купчините книги по неприсъщ за него начин и отрупа пода с тях.

— Какво търсиш?

— Тук някъде имаше книга с цитати… Аха! — Той измъкна един дебел том. — „И ти ли…“, „И ти ли…“. Ако е цитат от нещо класическо, трябва да го има тук. — Разгледа съдържанието, а след това обърна отзад на индексите. Най-щателно прочете целия списък. — Нищо. — Джулиън изсумтя недоволно, затвори книгата и я хвърли на земята.

— У нея сигурно е останало впечатление, че обичаш класическата литература. Откъде ли е дошло то?

— Глупости!

— Джулиън, бъди сериозен.

— Сериозен съм. Нямам никаква представа откъде може да са й хрумнали всички тези идеи, още по-малко тази!

— Сигурно те е видяла да четеш Хемингуей, Шекспир или нещо такова. Помисли! По някакъв начин трябва да си създал това впечатление у нея.

Брут подаде глава от вратата и надзърна. Джулиън го погледна втренчено. Очите му се присвиха.

— Не. Не може да бъде!

— Какво? Какво има?

— Прекалено абсурдно е. Дори за леля Моуди… „И ти ли…“ Възможно ли е да е имала предвид… „И ти ли…?“ — Той пристъпи към вратата, вперил очи в Брут, и стисна ръце в юмруци. — Ти, краставо куче! През цялото време е било у теб, нали? Скъпата леля Моуди! Каква памет! Спомнила си е, че последната година в гимназията играх Юлий Цезар! — Джулиън започна да рецитира: — „… И ти ли, Бруте, сине мой? — пронизан падна Цезар!“ Шекспир. Трето действие, сцена първа. Мразех тази пиеса! Ела тук, кученце. Кучи-кучи-кучи! — Той се приближи към санбернара, като се хилеше. — Дай да видим какво има в това старо буренце за коняк…

Брут заотстъпва назад колкото можеше по-бързо. След това изскимтя ужасено и хукна да бяга, а Джулиън го последва.

— Джулиън, почакай! Ти го изплаши! Освен това го нарече куче, и то краставо! — извика Кали.

Тя се помъчи да ги настигне, като потрепваше при силните трясъци, долитащи от кухнята. Горките й тенджери и тигани! Беше ги разпръснала по целия под. Чудеше се дали нещо щеше да остане здраво. Когато пристигна там, от двама им нямаше и следа, а задната врата зееше широко отворена. Съдовете бяха разпилени.

Без да обръща внимание на бъркотията, Кали излезе навън, където я обгърна хладният нощен въздух. Слънцето отдавна беше залязло, ала наоколо бе учудващо светло. Тя погледна надолу към езерото, очаквайки да види Брут и Джулиън, вкопчени в смъртоносна схватка. Но тях просто ги нямаше.

Къде ли бяха? Огледа ливадата и забеляза изпомачканата висока трева, където нечии стъпки бяха образували пътечка. Кали тръгна по нея с решителна крачка и се озова пред къщата, където ги забеляза на верандата.

— Брут, слез от Джулиън! — ядосано заповяда тя. — Не бива да се държиш невъзпитано!

Думите й не предизвикаха никакъв ефект. Брут продължи да седи на гърба на Джулиън, без да обръща внимание на неясните заплахи, идващи от мъжа под него. Кали се изкачи по стълбите на верандата.

— Джулиън само се опитва да вземе завещанието от буренцето на врата ти. То е вътре, нали? — Брут излая и тя го възприе като знак за съгласие. — Тогава какъв е проблемът?

— Би ли престанала да спориш с това ужасно куче и да го свалиш от мен?

— Опитвам се — озъби се Кали. — Не виждаш ли, че не иска да се подчинява. Може би, ако престанеш да го наричаш куче и му се извиниш, ще успеем да се споразумеем. Той май не схваща напълно сложността на нашето положение.

— А аз мисля, че ти не схващаш напълно сложността на моето положение! Малко остава да бъда осакатен напълно, а ти ми разказваш приказки от „Хиляда и една нощ“! Не прави никакви компромиси, нито се съюзявай с него. Само го свали от мен!

— Добре, добре. — Тя погледна гневно Джулиън. — Нека бъде както ти казваш. — Обърна се към Брут и му каза колкото може по-яростно: — Сам си го изпроси и после не казвай, че не си бил предупреден. Ако веднага не слезеш от Джулиън, оттук насетне за мен ще си само едно куче!

Тя скръсти ръце и зачака. Не й отне много време. Точно след секунда Брут вече седеше до Джулиън, вместо върху него.

— Дай ни буренцето за коняк. — Кучето отстъпи назад и Кали въздъхна.

— Какво има сега? — попита Джулиън.

— Няма да го даде.

— Защото няма ръце! Опитай да разбереш какъв е проблемът.

— Наистина ли? — ухили се Кали. — Искаш да разговарям с него? Как така изведнъж се съгласи?

— Съгласен съм да направя всичко, което ще ни помогне да получим това буренце. Говори с него, направи каквото искаш. Само го вземи. Ако настоява, дори ще му се извиня…

— Отказваш да разбереш, нали? — поклати глава тя разочарована. — Вече познаваш Брут, а все още се отнасяш към него като към куче.

— Той е куче.

Кали се направи, че не го чу.

— Ако Брут не иска да ни даде завещанието, за това вероятно съществува някакво много разумно обяснение. — Брут се втурна към Кали и се потърка в нея, с което подкрепи твърдението й. — Виждаш ли?

— Хей, ако ми дадат и най-малка възможност, аз също бих се притиснал в теб. Помисли само колко време изгубихме да търсим проклетото завещание. А можехме да го прекараме… в целувки!

— Джулиън! — запротестира Кали възмутена. — Не пред Брут!

— Да си намери някоя от неговата порода — измърмори той. — А дотогава трябва да вземеш завещанието. Обясни това на кучето, щом си толкова сигурна, че разбира всичко. Кажи му какво ще се случи, ако не го получим.

Изведнъж Кали се досети и щракна с пръсти.

— Точно така. Брут никога не е бил с нас, когато сме говорили за това. — Тя коленичи и хвана с ръце огромната муцуна на Брут. — Слушай, скъпи. Сигурна съм, че имаш много сериозна причина да не ни даваш завещанието, сигурна съм, че си обиден на Джулиън… Но ако не го получим, Джонатан ще наследи всичко! — Кали замълча, преди да добави многозначително: — А в това число влизаш и ти.

Брут нададе пронизителен гневен вой. След това се просна по гръб, с което искаше да покаже, че ще умре, по начин, който дотогава Кали не беше виждала. Тя хвърли многозначителен поглед към Джулиън, който се изправяше на крака.

— Казах ти, той не е знаел, че баща ти ще наследи Уилоус Енд, иначе щеше веднага да ни даде завещанието. Това нямаше да се случи, ако му беше поговорил, вместо да се държиш с него като с куче! — Тя отиде до Брут, отвърза буренцето от врата му и го подаде на Джулиън. — Доволен ли си сега?

— Не, не съм. Никак не съм удовлетворен.

Той я хвана през кръста, притегли я към себе си и продължително я целуна. След това я пусна, но веднага промени намерението си и я прегърна още по-силно. Обви лицето на Кали с ръце и я целуна с такава страст, че очите й се напълниха със сълзи.

— А сега — прошепна той до устните й — трябва да наваксаме пропуснатото. Запомни, мила, независимо какво пише в завещанието и кой е наследникът, важни са хората. Хайде, нека влезем вътре и видим дали си е струвало труда. Да отидем в кабинета ми.

Брут се втурна пред тях. Когато влезнаха в стаята, той вече седеше и ги чакаше. Джулиън махна книгите от масата и тържествено постави буренцето върху нея. Двамата седнаха и втренчиха погледи в него.

— Защо не го отвориш? — предложи Кали. — Все пак, ти разгада последното указание на Моуди.

— Но това нямаше да стане, ако ти не беше намерила бележката й.

— Добре. Аз ще отворя буренцето, а ти прочети завещанието. — Кали взе малката бъчвичка и затърси отвора й. — Знаеш ли, ти я отвори, а аз ще го прочета.

Той пъхна палец в една почти невидима цепнатина, като раздели бурето на половини. Отвътре изпадна дълъг тесен плик, на който пишеше: „Завещание на Моуд Маргарет Ханигън.“

— Намерихме го! — промълви Кали. — Наистина го намерихме! Прочети го. Аз няма да мога.

Брут изскимтя и положи глава на скута й, гледайки тъжно с огромните си очи. Кали разсеяно потърка ушите му. Джулиън отвори плика, извади напечатаните на машина страници и ги изучи внимателно.

— Има подпис и дата. Изглежда истинско. Трябва да го дадем на Питърс да го погледне, но поне е подписано от свидетел и е заверено нотариално.

— Добре, но не мислиш ли, че трябва да го прочетем?

— Странно, нали? — Джулиън поклати глава и се взря в листовете. — Толкова време изгубихме да го търсим и въпреки това се колебая да го прочета.

— Защото то слага край на всичко — прошепна Кали. — Тя е мъртва и завещанието го потвърждава.

— Дай ми една минута да добия основна представа и тогава ще ти го прочета. — Джулиън бавно го разгърна.

Страниците бяха четири и не му отне много време да ги прегледа. Когато стигна докрай, върна се отново на първата и я прочете още веднъж. След това взе плика, надзърна вътре и извади друг отделен лист. Бързо го прочете и прошепна:

— Е, зеленоочке, май ще имаме проблеми.

Осма глава

Правило 9:

Великите списъци се съставят, а не падат сами от небето.

— Проблем ли? — тихо попита тя. — Със завещанието? Не… Не е възможно Джонатан да…

— Не. Не Джонатан. Ние наследяваме всичко, Кали. Двамата заедно. Моуди е оставила писмо, в което обяснява. Изглежда е искала да ни ожени.

— Тогава какъв е проблемът? Да не би защото иска ние да…

— Не мога да виня Моуди, че се е надявала ние да се съберем. Това е единственото нещо, което може да излезе от цялата бъркотия. — Джулиън се изправи и потърка чело. — Няма пари, Кали. А при положение, че и двамата сме наследници, трябва да вземем решение за Уилоус Енд сега.

— Можем да се справим. — Тя опита да овладее обзелата я паника. — Признавам, че не съм способна да планирам нещата и да отказвам услуги… Но ти имаш организаторски талант и ако обединим усилия, ще успеем. — Кали помълча и изведнъж рязко попита: — Е, как смяташ да постъпим с къщата?

Джулиън се намръщи и отпусна ръце. Жестът му бе красноречив. Тогава тя разбра и я полазиха ледени тръпки.

— Искаш да я продадеш, нали? — Обземаше я гняв.

— Кали…

— Не можеш да го направиш! След всичко, което преживяхме, докато намерим завещанието. След… — Тя го погледна в очите, всяка част от тялото й излъчваше предизвикателство. — След това, което се случи между нас!

Джулиън отиде до нея и я хвана за раменете.

— Това, което се случи между нас, няма нищо общо с предложението ми да продадем Уилоус Енд.

— Напротив! — Кали се измъкна от ръцете му и скочи на крака. — Най-хубавите ти спомени са свързани с тази къща! Поне за малко спри да мислиш, а почувствай!

— Това и правя. Не искам да продавам Уилоус Енд, който е и мой дом! Но трябва да реша кое е най-доброто за теб.

— Уилоус Енд е най-доброто за мен!

— Къщата се разпада пред очите ти. Нямаш нито пари, нито умение, за да довършиш ремонта. Ако не беше толкова упорита, щеше да видиш, че това е непосилно бреме.

— Не е бреме!

— Причината не е само в къщата, а и във всичко друго. Как мислиш, че се чувствам, когато виждам как те използват, как се съсипваш, вършейки услуга след услуга? Не мога да седя безучастно и да го позволявам! Не и при положение, че имам възможност да направя нещо, за да го предотвратя.

— Като ми отнемеш дома ли? — Гласът й рязко се повиши. — Знам, че можеш да наложиш продажбата на къщата по законен път. Ако поискаш твоя дял от наследството, някой съдия ще заповяда Уилоус Енд да се продаде и печалбата да се раздели между наследниците. Нали така се прави?

— Да.

— И ти ще постъпиш така с мен?

— Кали, не искам да те нараня… — поколеба се той.

— Да ме нараниш! — Тя го погледна гневно. — Ако изобщо изпитваш нещо към мен, ако поне малко ме обичаш, няма да го направиш. Нямаше да можеш да го направиш!

— Бих искал това да не се налага — тъжно каза той. — Но ако искам да не ме мъчи съвестта, не виждам друг изход. — Той се огледа наоколо, на лицето му беше изписана горчивина. — Понякога си мисля, че това място ти е по-скъпо от мен. Кога ще имаме време за самите нас? Уилоус Енд винаги се изпречва помежду ни.

Думите му улучиха болното място. Уилоус Енд наистина стоеше между тях. И винаги щеше да е така, ако не постигнат някакво споразумение.

— Има един начин да избегнем това — с мъка промълви Кали.

— Какъв?

— Ти мислиш, че няма да мога да се справя тук сама, че това не е по силите ми. А ако ти докажа, че се справям? Ако се върнем на предишното ни споразумение, ще се откажеш ли да продадеш къщата?

— Какво имаш предвид?

— Подновяваме облога. В продължение на една седмица аз ще отказвам да правя каквито и да било услуги, а ти трябва да издържиш без твоите часовници и планове. Победителят ще определи окончателната съдба на Уилоус Енд. Училищните ми задължения и твоята работа по книгата не влизат в облога. Ако в края на седмия ден нито един от нас не го е загубил, за победител ще бъда смятана аз. Все пак ще съм доказала, че мога да се грижа за себе си.

Мина известно време, докато Джулиън решаваше. Най-после кимна.

— Съгласен съм с условията. Но какво ще стане, ако изгубиш?

— Няма такава вероятност! — твърдо заяви тя.

Кали се събуди от дрямката си на кушетката в кабинета и с удоволствие откри, че се намира в прегръдката на Джулиън. Телата им бяха прилепени едно до друго, а устните му — съвсем близо до нейните. Усети общия ритъм на сърцата им и изпита неописуема наслада. Този смешен облог беше разклатил нервите й. Джулиън бе издържал три дни и не беше допуснал нито една грешка. Всички часовници в къщата бяха спрени, а календарите — скрити. Кали се притисна в Джулиън — имаше нужда от спокойствието, което й даваше любовта му.

— Бих искала винаги да се събуждаме така — прошепна тя и докосна с устни шията му. След това се изчерви, осъзнала колко неприлично беше прозвучало казаното от нея.

— Аз също бих искал да се събуждам всяка сутрин до теб — проехтя смехът му.

— Аз… ние… — запъна се Кали и веднага смени темата. — Има много неща, които трябва да се уредят, преди да предприемем каквото и да било.

Тя пое дълбоко дъх и думите заседнаха в гърлото й. Усещаше всеки негов мускул. Искаше й се никога да не бе казвала това.

— Май си права — измърмори той.

— Няма да бързаме — погледна го Кали с надежда, — нали?

— Няма.

Тогава защо ръцете му я обгърнаха още по-здраво, като че ли се страхуваше да я пусне? Сякаш щяха да ги разделят всеки момент… Кали усети напрегнатостта на Джулиън и разбра, че е готов да се отдръпне.

— Говоря едно, а изпитвам съвсем друго — простена той. — Ако скоро не те пусна, мога да направя нещо, за което после и двамата ще съжаляваме.

— Толкова лошо ли ще бъде? — Тя зарови лице в неговото рамо и обви шията му с ръце.

— Може би не. Но по-добре ще е да не се възползвам от случая. Аз те желая, Кали. Искам да те отведа далеч от тук. Някъде, където няма да има планове за ремонт на къщата, крещящи деца, идиотски завещания или съмнителни поправки на електрическата инсталация. Следващият път, когато някой те помоли за услуга, ще те метна на рамо и ще те отведа толкова далеч оттук, че никога няма да намериш обратния път.

— Имаш предвид да изоставим Уилоус Енд? — Дъхът й секна и тя се освободи от прегръдката му. — Не мога да направя това.

— Кога най-после ще се науча? — изруга тихо, ала злобно Джулиън. — За теб имението винаги е на първо място, нали? Толкова пъти съм се чудил кого обичаш повече — мен или тази къща. Не смея да те накарам да избираш между нея и мен, защото знам, че ще загубя!

— Не е така, Джулиън! Ти не разбираш.

— Права си. — Той пое дълбоко дъх, за да се успокои, и заговори с доброта и състрадание: — Е, обясни ми тогава. Защо си толкова против да продадем Уилоус Енд? — Джулиън леко я стисна през кръста, за да я накара да отговори по-бързо. — Помисли малко. Знаеш, че нещата никога не могат да бъдат такива, каквито бяха, когато Моуди беше жива. Истина е, че къщата е събрала в себе си много чудесни спомени, обаче е само една къща! Продажбата й може да е твоят шанс да започнеш отново. Защо не искаш да се възползваш от него?

Беше очаквала този въпрос, но това не направи отговора й по-лесен. Все пак, бе длъжна да му каже истината.

— На никого не съм споменавала за това. Моуди знаеше как се чувствам, не беше нужно да й го казвам. Разбираш ли, обичам Уилоус Енд. Наистина го обичам! Годините, които прекарах тук, бяха най-щастливите в живота ми. Имаш ли представа какво съм преживяла, преди да се преместя в Уилоу? Никога няма да го разбереш напълно, ако не си го изпитал. Дори не помня истинския си баща. Починал е, когато съм била бебе. Преди да дойда тук, не съм се задържала на едно място повече от тринадесет месеца — майка ми си сменяше съпрузите и жилищата непрекъснато. Баща ти бе моят четвърти „татко“. Когато се преместихме в Уилоу, помислих, че съм попаднала в някаква вълшебна приказка. Знаех, че съм намерила истинското си място. Моуди ме разбираше. Когато майка ми реши, че е прекарала достатъчно време сред „фермери“, Моуди се погрижи да остана тук. Не беше трудно. Щях да остана в Уилоу временно, докато майка ми се настани някъде. След известно време започна да разбира колко по-интересен е животът й, ако около нея не се мотае шестнадесетгодишна дъщеря. Моуди настоя да остана и майка ми не се противопостави. Сигурно дори се е зарадвала. Може би сега ще разбереш защо Уилоус Енд означава толкова много за мен. Когато дълго си нямал дом, ще направиш всичко възможно да го запазиш и да се грижиш за него. — Думите й ясно издаваха нейните чувства.

— Откажи се от облога, Кали — прозвуча ниският и дълбок глас на Джулиън. — Беше грешка, че го направихме. — Той я хвана за раменете и заговори бързо: — Забрави за Уилоус Енд. Премести се в Чикаго и започни нов живот с мен.

— Не, Джулиън. — Тя сложи ръка на устните му. — Това винаги ще тегне над нас. Трябва да решим, преди да предприемем нещо. Не си променил мнението си относно моите възможности да се справя с къщата, нали?

— Не, не съм.

— Така и мислех. Затова няма да се откажа от облога. Смятам, че ще ми е от голяма полза. Вече не се старая да докажа нещо на теб. Сега има какво да доказвам и на себе си.

— Не съм сигурен дали ми вярваш, или не, ала бих искал да спечелиш. Ако обаче аз разполагах с Уилоус Енд, не мога да обещая, че това, което щях да сторя, щеше да ти хареса. Знаеш го, нали?

Този път тя го накара да замълчи, като го целуна.

— Не казвай нищо повече, Джулиън — прошепна до устните му. — Не разваляй това, което имаме. Не още. Утре може всичко да се сгромоляса, но сега нека се насладим на времето, което имаме…

Обичаше Джулиън. Обичаше смеха му и неговото особено чувство за хумор. Обичаше го дори заради това, което той възнамеряваше да направи, въпреки че не бе съгласна с мотивите.

Изведнъж разбра, че само Уилоус Енд не й е достатъчен. Искаше Джулиън, а не къща! Искаше да бъде част от живота му, да живее с него, да го обича и да му роди деца…

Но той не й го беше предложил!

На седмия ден от облога Кали разбра, че ще спечели. Това й създаде чувство за изпълнен дълг, макар че не я развълнува толкова, колкото бе очаквала. Вместо това разбра, че по-скоро би искала да се хване на бас за нещо съвсем различно от Уилоус Енд. Ако можеше, би се обзаложила за любовта на Джулиън.

Телефонът иззвъня и Кали го вдигна без колебание.

— Ало? Да, кмете, какво мога да направя за вас? — Тя го изслуша и отговори спокойно: — Благодаря, че ми предлагате да участвам в този комитет, ала се страхувам, че нямам възможност. Питали ли сте Сюзън Ашмор? Тя ми се обади вчера за една услуга, но за съжаление съм много заета. Да, може би следващия път. Радвам се, че се обадихте.

Кали затвори и въздъхна. Добре, ако не друго, поне се бе научила да отказва помощта си. Само не знаеше дали да го смята за положително постижение. Телефонът иззвъня втори път и тя вдигна, като помисли с облекчение, че облогът изтича днес.

— Ало?

— Кали? Аз съм — отговори приглушен глас.

— Дона? Какво има? Гласът ти е особен.

— Отнася се за Кори. Случи се нещо много неприятно.

— Какво? Какво е станало? Да не би да е ранен?

— Не, нищо му няма, но е в беда. Аз съм в полицейския участък. Те… го арестуваха. Моля те, би ли дошла?

— Да, разбира се — отговори Кали. — Опитай да запазиш спокойствие, Дона. Аз тръгвам. В участъка в Саутсайд ли сте?

— Да. Побързай, Кали, страх ме е.

— Знам. Добре, че ми се обади. След пет минути ще съм при вас.

Кали окачи слушалката и притвори очи. И за минута не се подвоуми как да постъпи. Ще отиде и ще помогне на Кори. Нямаше друг избор. Някои неща са по-важни от облог за една къща. В случая Кори беше по-важен. Тя изхвърча навън. Щеше да съжалява и страда, но по-късно. Не сега!

Девета глава

Правило 100:

Правилата са създадени, за да се нарушават.

Кали спря пред полицейския участък в Саутсайд и изскочи от колата.

— Какво се е случило? — попита тя Дона, която изтича насреща й. — Къде е Кори?

— Вътре е. Полицаите смятат, че е вандалствал с група младежи. Но не е, Кали! По това време той беше в Уилоус Енд. Никой обаче не му вярва! Арестуван е. Ако родителите му научат, здравата ще загази. Моля те, ще помогнеш ли?

— Разбира се. — Двете влязоха бързо в участъка и се насочиха право към дежурния полицай.

— Здравей, Кали — поздрави сержант Колинс. — Какво те е разтревожило толкова?

— Идвам във връзка с Кори Малдрю — обясни тя.

За щастие се изясни, че по време на инцидента Кори е работил в Уилоус Енд. Кали изведе Дона и Кори от полицейския участък и ги закара до домовете им.

Петнадесет минути по-късно тя се върна в Уилоус Енд изморена. Отпусна се на един стол в кухнята и подпря глава с длани. Беше изгубила облога, а следователно — и Уилоус Енд! Послуша съвестта си и постъпи така, както смяташе за правилно…

— Кали? Търсих те преди малко — каза Джулиън, който току-що бе влязъл. — Мислех дали няма да искаш да поплуваме. Но се страхувам, че вече е късно. Имам спешна работа, трябва да се видя с един клиент в Пеория.

Кали се вторачи в него. Беше й толкова скъп, толкова важен за нейното щастие! И в същото време бе толкова недостижим! Когато се върнеше от срещата, отношенията им никога вече нямаше да бъдат същите.

— Добре ли си? — попита той и я погледна угрижено.

— Разбира се. — Кали се усмихна насила.

Джулиън се поколеба, очевидно не искаше да тръгва.

— Къде беше?

— Навън. — Тя пое дълбоко дъх. Трябваше да му каже сега и да приключи с това! — Джулиън…

— Сигурна ли си, че си добре? Толкова си мълчалива… — В кафявите очи се четеше любов, а лицето му излъчваше спокойствие.

След минута всичко щеше да се промени. „Кажи му! — зазвъня гласец в ушите й. — Кажи му сега, преди да е станало твърде късно!“

— О, между другото, моите поздравления! — Джулиън се усмихна на обърканото й изражение. — Ела.

— Джулиън, трябва да ти кажа…

— Ще ми кажеш по-късно. Това е по-важно. — Той сложи ръце на раменете й, нежно я повдигна от стола и я притегли към себе си. Кали го прегърна през кръста и се отпусна в прегръдката му.

— Поздравявам те, зеленоочке! — прошепна той и докосна устните й със своите. — Ти успя. Преди пет минути спечели облога. Честно да си призная, съмнявах се, но ти издържа. Нищо друго не може да ме направи по-щастлив.

Кали стисна очи. Думите му и неговият допир й причиняваха истинска мъка, защото знаеше, че не заслужава нищо. Трябваше да му каже истината. А след като узнае какво е направила, щеше да бъде принуден да продаде Уилоус Енд! Тя внимателно се освободи от ръцете му.

— Джулиън, трябва да ти кажа нещо. — Кали се помъчи да го погледне в очите. — Не съм спечелила облога. Дона се обади преди известно време. Имаха нужда с Кори от помощта ми. Не можах да им от…

— Ще трябва да го обсъдим по-късно — тихо каза той. — Сега няма време. Съжалявам. Ако не беше тази работа… Ще поговорим веднага щом се върна.

— Има ли смисъл? — прошепна тя.

— Винаги има смисъл, независимо за какво става въпрос.

Той се наведе и я целуна. Кали се притисна към него. Ръцете й се плъзнаха по памучната риза и хванаха раменете му. Нейните настоятелни устни мълчаливо го молеха за разбиране… за любов.

— Джулиън…

— Бъди търпелива. Всичко ще се нареди. Повярвай ми! — Усмихна се и излезе.

„Повярвай ми“ — бе казал той. Но бе дал ясно да се разбере какви са намеренията му — искаше да продаде къщата!

Брут влезе в кухнята и се просна на пода с гръб към нея.

— Знам — каза му Кали. — Не се справих. Разочаровах всички. Защо не ми го натякваш?

Кучето дълбоко въздъхна.

— Мисля, че знам къде е нашето място с теб, Брут.

Да, Кали знаеше къде й е мястото. Безусловно — никъде. Вече й бе трудно да сдържи сълзите си. Възможно ли е това, че помогна на Кори да е толкова лошо? Не, не беше. Но какво значение имаше? Обзаложи се и загуби.

— Добре! Ще ми обясни ли някой какво става тук? Достатъчно време стоях в неведение. — Валери бутна задната врата и влезе вътре, на лицето й беше изписана решителност.

Кали хвърли поглед на приятелката си и избухна в плач.

— Знаех си! Знаех си! — ужасено възкликна Валери. — Всички тези странни телефонни обаждания, трогателните извинения, с които отговаряше на всички. Целият град говори колко си се променила. Решили са, че Джулиън ти влияе зле и искат да го изгонят от Уилоу. Казах им, че първо ще поговоря с теб. — Тя се обърна към Брут. — А ти престани да се цупиш! Не искам мрачни лица около нас! Освен това разговорът е женски.

Брут сърдито се изправи и гордо напусна стаята. Валери хвана Кали за раменете и я заведе до масата.

— Седни. Аз ще направя чай. Въпреки че, ако съдя по вида ти, един чист скоч ще свърши по-добра работа. — Тя отиде бързо до печката и заля с вряла вода пакетчета чай. След това постави двете димящи чаши на масата и седна срещу Кали. — Казвай сега! Какво става?

Кали помисли, че никога няма да й стигне времето да разкаже цялата история, а и, в крайна сметка, не можа да намери думи.

Валери замислено отпи от чая.

— Искаш ли да чуеш моето мнение?

— Ще го понеса ли? — вяло се усмихна Кали.

— Вероятно не. Ала, все пак, ще ти го кажа. Джулиън е прав. Хората те използват. И аз се възползвам от добрината ти. — Кали се опита да протестира, ала Валери махна с ръка. — О, не нарочно. Просто ти винаги си готова да помогнеш. След известно време хората свикват с това и го приемат като нещо естествено. Нуждаете се от някой да влезе в комитета? Попитайте Кали. Трябват ви десетина кекса за училищното събрание? Кали ще ги направи. Имате нужда от детегледачка за Том, Дик или Дани? Кали обича деца.

— Ти ме изкара съвсем без воля — възрази Кали.

— Ако кокошката снася яйца всеки път, когато я стиснеш… — Валери сви рамене.

— Ако кокошката… — Кали събра вежди. — Но в думите ти няма никакъв смисъл.

— Не е и необходимо… — отвърна приятелката й. — Достатъчно е само да те накарат да спреш и да се позамислиш.

— Добре, добре. Ще си помисля. Научих урока си. — Кали въздъхна. — Но каква полза? Вече изгубих Уилоус Енд.

— Джулиън ли го каза?

— Той иска да продаде къщата.

— Иска. Това още не означава, че ще го направи. Кали, той очевидно е много загрижен за теб. Мислиш ли, че желае да ти отнеме Уилоус Енд? Струва ми се, че направи всичко, което беше по силите му, ти да спечелиш облога.

Кали поклати глава.

— Ако искаше да спечеля, защо просто не се съгласи да задържи Уилоус Енд?

— Защото щеше да прекара по-голямата част от времето си в Чикаго, като се безпокои какви ги вършиш тук! Помисли, момиче! Разбираш ли колко много рискува той с този облог?

— Рискува ли? Аз съм тази, която ще загуби Уилоус Енд!

— Той също — много тихо и ясно отбеляза Валери. — Джулиън никога не е казвал, че не иска къщата. Всъщност изобщо не е ставало дума за подобно нещо. Той каза, че иска да я продаде, защото беше загрижен за твоето благополучие. Джулиън желае най-доброто за теб. А освен това, едва ли би подложил на риск вашите нови отношения.

— Аз… Никога не съм се замисляла над това. Но какво ще правим сега? Всичко провалих. В действителност вината не беше моя. Налагаше се да помогна на Кори. Обаче изгубих облога.

— Вече трябва да решиш кое е по-важно за теб — Уилоус Енд или Джулиън.

Джулиън, дойде отговорът моментално. Тя отпрати мисълта за Уилоус Енд със съжаление. Той бе прав. Важна беше не къщата, а хората в нея! А за Кали най-скъпият човек бе Джулиън!

— Благодаря — широко се усмихна тя. — Не мога да ти опиша колко по-лесни стават нещата така.

— Е, не крий от мен. Какво избра? Джулиън или Уилоус Енд?

— И ти твърдиш, че си ми най-добрата приятелка! — сърдито я погледна Кали. — Трябва да знаеш кое ще избера, без да питаш.

— Аз знам — ухили се Валери. — Просто искам да видя отново мечтателното ти изражение, когато произнасяш името му.

По-късно същия следобед се появи Кори.

— Кали, минавам, за да ти благодаря, че ми спаси кожата. Ако имаш нужда от помощ, просто свирни.

— Не ми благодари, Кори. Няма за какво. Просто направих това, което сметнах за правилно.

Преди да успее да й отговори, на пътя спря кола и Джулиън слезе от нея, като се отправи към къщата.

— Какво става тук? — попита той, когато влезе. — Кори, за какво си дошъл?

— Наминах да благодаря още веднъж на Кали за това, че отърва кожата ми. Ако не беше изяснила на ченгетата каква е работата, сега щях да гния в пандиза.

— А аз загубих облога! Прави с Уилоус Енд каквото искаш, Джулиън! Но не можех да зарежа Кори в участъка!

Джулиън погледна Кали и повдигна въпросително вежди.

— Това ли беше причината да загубиш облога? Изненадан съм от теб. Представата за Кори, лежащ в затвора, наистина може да те изкуши да му помогнеш. И ти не се поколеба нито за момент да избереш него вместо Уилоус Енд?

— Нито за секунда — заяви твърдо Кали и прегърна Джулиън, като обви здраво врата му с ръце. — Можеш да продадеш къщата, дори да я изгориш пред очите ни, това няма да промени чувствата ми към теб. Ти беше прав. Домът е там, където е сърцето ти, а моят дом и моето сърце са тук — в ръцете ти. Обичам те, Джулиън Лорд! Какво ще кажеш на това?

— Струва ми се, че мога да кажа само едно нещо — ухили се Джулиън.

— Кое е то? — прошепна тя.

Той наведе главата си, устните му почти докоснаха нейните.

— Че те обичам. Че искам да се оженя за теб. И че искам да живея с теб и да отгледаме нашите деца тук, в Уилоус Енд.

— Ти ще задържиш Уилоус Енд? — не посмя да повярва тя.

— Разбира се, че ще задържи Уилоус Енд — намеси се Кори. — А ти какво си мислиш? Да не е луд?

— Благодаря, Кори — каза Джулиън сухо. — Дошъл си тук да искаш нещо специално или просто изпробваш търпението ми?

Кори се замисли за момент, после кимна с разбиране и изчезна.

— Наистина ли искаш да задържиш Уилоус Енд? — Очите на Кали се напълниха със сълзи. — Въпреки че изгубих облога?

Джулиън я притисна силно към себе си.

— Мислиш ли, че за мен този облог е по-важен от децата ни? Единственото нещо, което исках, беше да те накарам да разбереш кое е от значение и кое не. Ти успя. И аз се гордея с теб.

— Но цялата тази история…

— Признай си, Кали, ти не умееш да отказваш. И си склонна да поемаш повече задължения, отколкото трябва. Исках само да се научиш да бъдеш по-внимателна с услугите, които си готова да направиш.

— Струва ми се, че го разбрах. — Но лицето й се четеше тревога. — Но научих и още нещо.

— Кое е то? — Той приглади косата й назад.

— Харесва ми да помагам на хората. Това ме кара да се чувствам добре. Майка ми е най-големият егоист, когото познавам, и не искам да стана като нея. Затова може би малко се престаравам.

— А може би — доста — засмя се Джулиън. — Не се безпокой. Ти изобщо не приличаш на майка си. — Той целуна разтворените й устни. — Ти си най-милият, най-щедрият човек, когото съм имал честта да познавам.

— Обичам те, Джулиън! — прошепна тя и се усмихна щастливо.

— И аз те обичам, зеленоочке! Това, което се случи, беше от полза и за мен.

— Така ли? А ти какво научи?

— Че въпреки моето правило номер едно, съществуват неща в живота на човека, които той на всяка цена би задържал. — Брут навря муцуната си между тях, като се хилеше ту на единия, ту на другия. — Но не съм сигурен, че твоето куче е едно от тях — каза й Джулиън и я целуна.

— Нашето куче! — поправи го Кали, преди да отвърне на целувката му.

Епилог

Джулиън се събуди в ранните часове на утрото. Кали, която от вчера вече бе негова съпруга, лежеше до него и дълбоко спеше. Кестенявата й коса се бе разпиляла по възглавницата. Той дълго лежа, като я наблюдаваше, удивен от чудото на любовта.

Ако не беше тази любов, едва ли щяха да издържат по време на сватбата. През съзнанието му преминаха картини от празненството: облечена в бяла рокля, Кали върви към църквата, съпровождана от Брут; Брут пресушава три купи шампанско и буквално надминава позорната си слава от Деня на благодарността: Кали, Дона и Кори позират за снимка; подносите с риба, която Брад специално бе изпратил за случая…

Стомахът му се сви от глад. Като внимаваше да не събуди Кали, Джулиън се измъкна от леглото и тръгна към кухнята. Отвори хладилника и извади останалата от предишния ден риба. Каза си, че все някак ще се научи да я харесва. Също както се научи да обича кучета, които мислят, че са хора, разнебитени стари къщи и състрадателни съпруги. Той взе лист хартия и писалка и написа: „Как да имаш щастлив брак. Първа глава: Година първа. Правило 1…“

Край

Дей Леклеър Завещанието

Метаданни

Данни

Завещанието

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пролог

Първа глава

Втора глава

Трета глава

Четвърта глава

Пета глава

Шеста глава

Седма глава

Осма глава

Девета глава

Епилог

Дей Леклеър
Завещанието