Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Драконче (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Информация:

Николай Теллалов. Царска заръка

Роман, български.

Редактор: Николай Светлев

Коректори: Иван Крумов, Вихра Манова

Корица и илюстрации: Николай Теллалов

Първо електронно издание — Фондация „Човешката библиотека“, 2011

 

Ако по-желаете да подкрепите автора — парично или с отзиви :), — заповядайте в сайта ни.

История

  1. — Добавяне

2

На Централна гара имаше телефонна бомба. Полицейски патрули проверяваха документи наляво и надясно. Изглеждаха много нервни и зли. Спираха предимно високи млади мъже с дълги коси. Витан без никаква мъчнина избегна отцеплението и продължи към заведението, където имаше уговорка да се срещне с Алипи. Съзнаваше, че закъснява, затова бързаше, когато ненадейно се сблъска с Люси.

Стана в мига, в който той отмени заклинанието за незримост — от опит го знаеше колко лесно е това в тълпа, как парадоксално незабележима е за хората появата му сякаш от въздуха. Обаче досега в такъв момент не бе налитал на познат.

За първи път се държа студено с човек, който не бе му направил нищо лошо. Ала нямаше време. Влакът бе закъснял, загуби минути край смешните заслони стражници, пък и прикритието, правещо го невидим, си имаше своите неудобства — всичко това допълнително го бавеше.

А освен Рокерчето, чакаше го и Елица.

След кратък разговор той остави Людмила с посърнало лице, затопляно единствено от догарящия залез.

 

 

Люси застана пред телефона, изтормозена от угризения. Вдигна слушалката и набра номера на Елица. Боже, дано Крис наистина не направи някоя глупост, Господи!…

В слушалката пропя сигнал за повикване: ту…туууууууу…

Идеше си от заведението на бившия „Кравай“. Мина оттам, за да разсее неприятното чувство след срещата с Крис. След попарването на искрената й радост на Централна гара, тя скиташе в преките край „Витошка“, разочарована и печална, и изведнъж Кристиян изскочи от някакво барче и я повлече вътре за компания да пийнели по едно. Връщал се от стрелбището. До високия стол — младежът обичаше да виси по барплотове — се търкаляше светлосиният му сак. Разкопчан. Самият Крис — къркан. Люси поклати глава. Ох, как ще бере ядове това момче…

Неусетно стана така, че от общите приказки като аварирала подводница изплува името Витан. И Людмила мълчаливо побесня. Кристиян нещо хленчеше за Елица, но не й беше до него. Тя го прекъсна:

— Стига си се тюхкал за тая въртиопашка! Все й стърчи носа нагоре, ах, колко е важна!… — и сетне заговори как одеве видяла онзи юначага на улицата, а той се правел, че не я познава! Бързал бил за „Лодките“ хубостникът, щели да се пазарят нещо с Алипи Рокерчето, ха! Алипи, как пък не! Пренесъл се при тая никаквица като у дома си и натам тича, лигите му текат. Женкар. Момичетата му виснат на врата, а той се прави на недостъпен, ама те на̀! — пролича му. Колко ли още такива глупачки като Елица го чакат на легло, във всеки град навярно по две-три!

Люси гаврътна питието на екс. Бе смутена от собствените си яростни измислици. Не, не целеше някакво отмъщение, още по-малко грозно и свързано с побои или друго насилие. Тя просто изплака не в сълзи, а в жлъч огорчението си и си тръгна, успокоена, че се е отървала от разкъсващата отрова на поражението.

Обаче забеляза, а по-късно, на бившия „Кравай“, осъзна, че думите й бяха капнали на твърде подходяща за растеж почва. Подир изблика й Крис бе станал невероятно мрачен и умислен…

Това са глупости! Нищо няма да се случи! За какво трябва да се унижавам и да се правя на глупачка…

Още един дълъг сигнал прекъсна мислите й.

„Не, Кристиян не е такъв откачалник!… Ама беше пиян… или направо дрогиран — припомни си тя. — И идваше от тренировката си!… Поне така каза…“

Туууууууу…

Къде е тази глезла!?

— Хайде, Ели, вдигни телефона — изсъска Люси и потърка пламналото си чело. Нервно потропваше с крак.

Започна да брои сигналите.

Елица не отговаряше.

Сигурно са излезли. Или се търкалят в кревата (ах, вашата кожа — сви се, пронизана от нажежената игла на ревността) и не им е до нахалници.

Люси хлопна вилката и отново набра номера. Шайбата се въртеше с мъркане.

Нищо. Никой.

След още един безуспешен опит централата я свърза с грешен номер. Люси трясна слушалката. Погледна се в огледалото. Под очите си имаше тъмни кръгове.

Леле…

Чувстваше, че нещо много лошо вече е в ход, неумолимо като лавина. Не беше тя виновна, не… но изигра кофти роличка — препъна, изпорти някой, който би могъл да избегне участта да бъде пометен, затрупан, смазан…

— Я стига! — кресна Люси на огледалото. — Нищо няма да се случи!

Уплаши се колко грозно й се разкриви лицето. И тогава заплака. Съжаляваше себе си, съжаляваше глупака Кристиян, проклинаше дявола, дръпнал я за езика.

Бе сигурна, че иде някаква катастрофа. И само чудо би я спряло.

 

 

Людмила не грешеше — думите й наистина бяха намерили своята благодатна нива и скоро дадоха плод. С набъбването на сметката си в заведението Кристиян се озлобяваше все повече и повече. Предъвкваше спомена за Елица, искрено убеден, че всичко им е вървяло по мед и масло, че тя го е гледала не иначе, а предано и с обожание… докато не пристигна от някакво пъкло Витан — крадецът на любов — и му отмъкна приятелката!

Крис пропусна да си спомни, че не бе повярвал на нейното „не“, казано още когато момичето скъса с Теодор. Пък и това не можеше да е истина! Толкова търпеливо и отдалече дебнеше края на връзката им. Познаваше се с Тео и бе сигурен, че е въпрос на време Елица да остане свободна. Навиваше я да се върне на стрелбището. С нейното точно око и лека ръка можеше да разчита да иде в някой сериозен отбор. И тя винаги се държеше много приветливо, нима това нищо не значеше? Била казала „не“… Ами че жените обичат игрички и не обичат онези, които се отказват лесно. Жените предпочитат силните и веселите, красивите и по възможност паралии. Нима се е опъвала на сериозно? Ха, смях в залата!…

Когато след третата демонстративно разбита в стената чаша дискретно му поискаха да плати сметката, понеже скоро затваряли, с последна поръчка, разбира се… той вече бе твърдо решен да накаже подлеца. Ще му представи сметката! И то още сега, тази вечер!

Какво беше казала Люси? „Лодките“ ли? Ооо, известно място, известно… Там значи бил този… този…

 

 

Витан угаси мотора и свали от главата си изтъркан танкистки шлем. Гальовно потупа машината по резервоара. Беше доволен от пробното кръгче.

— Моторът си е екстра, бате Витане, няма какво да се лъжеме — рече Алипи.

Витан кимна. Поне от такава техника разбираше.

— Вземам! — решително каза той и протегна към Рокерчето пачка банкноти.

Алипи, сдържайки радостта си, започна да брои парите, извърнал се към светлината на фенерите от заведението, където въртяха златни парчета на „Юрая“. Лицето му се издължаваше и бледнееше, докато пачката в пръстите му изтъняваше.

— Ама, бат Витане! — възкликна той, още не привършил. — Тук са…

— Малко?

Рокерчето се задави.

— Какви ти „малко“! С толкова мангизи мога и за „Харли Дейвидсън“ да се замисля! Нещо си объркал! Тук са пет пъти в повече…

— Не съм объркал. Смятам, че толкова струва. Прибери парите и един хубав БМВ си вземи. Не на старо, стига брантии[1] си яздил.

Алипи се пулеше в здрачината ту към Витан, ту към парите. Витан се пресегна и сви пръстите му, приятелски, но настойчиво.

— И още — добави той, — дар ти оставям. Скоро заминавам, нека спомен бъде.

Момчето смаяно пое широкия колан и една страховита кама с кокалена дръжка. Заекна към хилядарките и армаганите, които стискаше.

— Ама как така…

— Прежалвам. Е, сбогом, брате. Тръгвам. Здраво и читаво ти желая.

Алипи излезе от транса си и дрезгаво попита:

— Добре, само едно не разбирам…

— Ъм?

— Помниш ли оня мазник от Маймунарника, дето ти даваше двеста марки за камата и още сто за колана? И дето накрая качи на двеста и осемдесет долара общо? Ти тогава защо му отказа… а сега ми ги подаряваш… че и за скапаната „явичка“ ми плащаш като за… за състезателен кон. Защо така?

— Щото тъй искам. У свестен човек тез неща да бъдат.

— Ааа… Благодаря ти. … Ами ти къде ще заминаваш?

— За чужбина, да речем… Сетне… Няма значение, Рокерче. Не питай, бива ли?

— Бива. — Алипи протегна ръка и здраво стисна Витановата. — Всичко ти най-най. По-свестен тип от теб не съм срещал… Елица с теб ли ще тръгне?… Аз пък какви ги питам… Бъдете! Бъдете.

Той отстъпи няколко крачки и отсечено махна за сбогом.

— Чао, бате Витане.

— Небето помни, Рокерче.

Той остана сам, позамислен и загледан в звездите, мигащи през разкъсани облаци. А може би бе заслушал музиката от бистрото — стара балада на старата банда UFO…

Забута собствения си вече мотор по алеята. Досега не му се беше случвало да си купува такова нещо. За пръв път се вози на подобна чудесия по времето, когато конят още бе основно средство за пътуване, през 1914-а беше това, в Италия. Времената обаче се меняха, а мотоциклетите му бяха допаднали…

Железните коне бяха бързи. Поначало тъкмо нарастващата от век на век скорост му правеше впечатление. И от смътно усещане се превърна в осъзнато мнение това, че в сравнение с изтеклите епохи хората не бяха придобили нито повече добрина, нито пък бяха станали по-лоши; те не преливаха от мъдрост, носеха същия товар глупост както и преди. Не можеха да се похвалят с повече благородство или с по-малко недостойност, сякаш нищо не се беше случило в разума и сърцата на хората след толкова години. Просто сега те вече бяха по-бързи и в това бе едничката отлика от неговото Някога…

Витан се намръщи в мрака, предусетил, че нещо в тези му мисли отново взема да разклаща изстраданата от далечни времена собствена убеденост, закалена правота…

Той едва чуто въздъхна, подпря се на машината и пак вдигна лице към небето, отразяващо светлината на града. Минувач с несигурна походка и преметнат през рамо сак се поспря и се зазяпа в него, полуразличим в тъмното на Борисовата градина.

— Ето къде си бил.

Витан трепна от изненада и се изправи.

— Познавам те. На Пирина предишната седмица заедно бяхме. Ала, прощавай, името ти не запомних…

Истерично изхилване.

— Разбира се, че ме познаваш… А името ми не те интересува! Открадна ми гаджето, мръсник!

Над тях кичести клони разтърсиха невидими шуми.

— Случва се жените погрешен избор да правят — отвърна Витан. — Ала туй неин избор бе. Не сторил съм нищо нарочно да я привлека. Искаше ми се, ала не биваше… Тя сама дойде. Чие сърце я би отхвърлило?

— Не ми се оправдавай, подлецо!

— Не се оправдавам. Разбирам те, както мъж друг мъж разбира. Случилото се бива твърдо да приемеш. Животът продължава. Тангра щастие за всеки пази, сам за теб наречено имане открий, братко…

— Аз го намерих! Ти ми го взе! Ще те пречукам!

Витан въздъхна.

— Да се бием искаш?

— Ха!

Витан помълча и побутна мотора по алеята край Крис. Хвърли през рамо:

— Пужав бъх[2] не хващам. Заръка имам.

— Стой!

— Иди си по пътя, момаж[3]! — глухо отвърна Витан, без да се обърне. — Яд не буди ме, ще погинеш.

— Не аз! Ти ще загинеш! — изкряска хрипкаво Кристиян и изпъна ръка с предмета, който криеше зад гърба си.

— Умри! — изграчи той и пръсна слюнка с воня на джибри.

В мрака на лятната нощ Витан надзърна в дуло на пистолет.

Кристиян се хилеше истерично и пристъпваше напред, сякаш теглен от злата сила на оръжието.

Бележки

[1] Брантия — тук: повреден или негоден предмет (според първоначалното значение).

[2] Пужав — детински, недорасъл, глупав; бъх — предизвикателство.

[3] Момаж — младеж, момче.