Ридли Пиърсън
Подводни течения (62)

62

Пространството на овалната зала в центъра на кораба бе оградено от стъклени стени, позволяващи на пътниците да гледат навън. Болд седеше с гръб към Ройс и Дафи и с лице към носа на кораба, където имаше няколко пейки заковани за пода, на които сядаха любопитните пътници и разглеждаха забележителностите по маршрута в хубаво време. Сега имаше само една млада двойка, сгушила се на една от пейките; те се целуваха и си шепнеха тихо. Само двама души в тази част на кораба. Тяхната невинна взаимна наслада контрастираше с неговите чувства в този момент и неуверения му поглед.

Лу Болд тръгна и се опита да намери Ройс и Дафи вътре в залата, както и вън от нея, гледайки през стъклата, но явно беше ги загубил. Тръгна по щирборда, но на ъгъла се спря, страхувайки се да не ги срещне лице срещу лице. Надникна предпазливо иззад ъгъла — страничните пейки бяха празни. Почака няколко напрегнати минути, чудейки се къде може да са отишли. Мислеше, че неговото присъствие би могло да даде на Дафи някаква надежда, колкото и слаба да е тя, знаейки, че в подобни ситуации надеждата беше много важна.

Той не беше сигурен как ще се справи с всичко това. Трябваше ли да се изправи срещу Ройс сега на ферибота, където по същество той се намираше в капан? Ще бъде ли резултатна такава конфронтация или ще свърши със смъртта на Дафи и вземането на някой от пътниците за заложник? Болд не искаше да поставя Дафи в по-голяма опасност, отколкото беше. Той бе смаян от Дафи, когато ги видя преди малко — тя се държеше много добре, много професионално. Бе обучена да се занимава с неуравновесени типове и да поддържа своето самообладание. Докато за себе си Болд смяташе, че е нервен, възбуден и нетърпелив. Искаше да ликвидира тази ситуация. Сега. Искаше да спаси Дафи и да затвори Ройс жив или мъртъв.

Погледна отново иззад ъгъла с надеждата да ги види. Нямаше ги. Върна се натам, откъдето бе дошъл, като се стараеше да се държи по-далече от централната част и напрегнато наблюдаваше. Мина покрай мястото, където се бяха видели и продължи по-нататък с ниско спуснатия чадър, като си позволяваше само мигновени погледи напред. Проблемът бе, че имаше прозорци от лявата му страна. Ако те бяла влезли в кафетерията, може би оттам наблюдаваха външното пространство. Затова наклони чадъра повече към страната на стъклата и се откри откъм фронта, но чувстваше, че този компромис бе необходим. Вървеше бавно, не искаше да изглежда неспокоен.

Съзря ги като заобиколи ъгъла в задната част на кораба. Седнали на една външна пейка зад един стоманено-стъклен панел, очевидно поставен като ветрова защита. Беше късно да се връща, без да привлече вниманието им. Със скрито под чадъра лице Болд отиде до парапета на кърмата и погледна надолу към бурния килватер, над който игриво прелитаха чайки. Той чувстваше погледа й върху себе си. Не можеше да се обърне и да ги погледне. Помисли си, че може би в този момент Ройс се приближава към него със скалпел в ръка, че последното нещо, което вижда, са безгрижните чайки, порещи въздуха и кипящите води в килватера на този кораб.

Чувстваше се безсилен да направи каквото и да е, изправен тук, до парапета на кърмата. Бръкна под сакото и напипа оръжието. Ще дръзне ли да ги приближи сега, да извади светкавично револвера и да застреля Ройс, преди да има възможност да реагира? Възможно ли е това?

Продължи плътно покрай парапета; чадърът го скриваше от погледите на седящата двойка; не можеше да ги погледне, движейки се бавно, но твърдо по периметъра, докато се изравни със задната част на палубните помещения. Рискува един бърз поглед от ъгъла и ги видя в тил.

„Толкова близо! — помисли си. — Толкова близо до тях!“

Не бе формулирал никакъв план на действие. Премисли няколко идеи, докато корабът скъсяваше разстоянието до Вешън, но времето работеше против всякакви планове. Ако телефонира на Шосвиц от острова, ще им трябва поне един час за организация, но през това време Дафи може да е вече мъртва. Скоро Ройс няма да има нужда от нея; тя би била ненужен товар за него.

Това бе за него една неизследвана територия. Бе свикнал да изследва една ситуация с помощта на жертвата — на мъртвата жертва. А сега трябваше да се добере до все още живата жертва, при това да вземе предвид замислите на убиеца, което му изглеждаше много трудно, ако не и невъзможно да се направи. Има ли нещо предвидимо при такъв душевноболен убиец?

Да! Изведнъж той разбра, горд със своето умозаключение. Ройс бе един дубльор, следователно се е чувствал сигурен в дублирането. Ако той притежава познавателни мисловни способности — което би трябвало да е така — тогава трябва да е убеден, че е най-добър в репродуцирането на събитията, а не в тяхното сътворяване. Ако се приеме това като факт, в такъв случай става ясно какво иска да направи сега: щеше да повтори убийството на Фюлър, убийството, което един път е извършил. Той се бе отправил за остров Вешън не само за да избяга от полицията, но и защото чувстваше известно удобство в повтарянето на вече използвани методи за убийство. Не трябваше да мисли, той трябваше просто да възпроизведе събитието.

Ето това го правеше предвидим. Това означаваше, че той се бе насочил към специфично място на острова, че имаше специфичен план, който следваше. Бе го правил преди.

Болд си спомни за тестовете, които правиха върху работния модел на Паджит Саунд, и успя мислено да си представи приблизителното разположение на мястото, където тялото на Фюлър бе потънало в естуара на пролива. Спомни си за малката восъчна топчица как бе понесена от подводните течения.

Грозната корабна тръба отново разцепи въздуха и като се обърна, Болд видя бързо приближаващия се бряг на Вешън. Времето като че тръгна по-бързо. Ройс изправи Дафи на крака. Болд се подготви отново да се скрие под чадъра, но неочакван силен порив на вятъра го обърна наопаки, превърна го в маса от алуминий и найлон. Двамата се приближаваха до него. Той погледна през рамо: най-близкият изход беше по средата на кораба — изглеждаше на мили разстояние. Пусна чадъра на пода, обърна се и тръгна към централните стъпала. Зад него чадърът изплющя като крила на давеща се птица. Тръпчиви газове обгърнаха лицето му, очите му се напълниха със сълзи.

„Нищо не е просто на този свят“ — припомни си той.

Корабът все още беше на не по-малко от половин миля от брега, или на десет минути от момента на акостирането. Но в резултат на дадения сигнал всички пътници вече събираха багажа си и се придвижваха към стълбищата, водещи към основната палуба. В този момент на щирборда останаха само трима души. Отново започна да вали. Водните капки направо жилеха, носени от силния вятър.

„Колко още има до тази проклета стълба?“ — питаше се той. За толкова време той би бил вече на брега — а брегът изглеждаше толкова близо! Прозорец след прозорец, той премина покрай централната зала, чувствайки мигновените погледи на някои пътници върху себе си. Знаеше, че двамата, недалеч зад него, продължаваха да се приближават. Питаше се какво ли си мислеше Дафи, като го виждаше как се отдалечава от нея. „Не съм те напуснал“ — промълви той тихичко, като в същото време си зададе въпроса дали това е съвсем вярно. След прекараната с нея нощ той бе започнал да се отдалечава от нея поне емоционално. Издигаше преграда между тях, като я избягваше грижливо. Бе започнал да формира своите чувства към Елизабет, да се самоубеждава, че съвместният им живот би могъл да потръгне отново, да, отново да заживеят заедно.

Вратата. Най-после! Натисна силно вратата и излезе навън. Няма да се отдалечава повече от Дафи. Ще действа. Той се облегна леко на стената, застанал зад вратата. Дъждът се стичаше по небръснатото лице като пот в тропическа горещина. Очите му бяха фиксирани в защитното стъкло на вратата, а ръката автоматично сграбчи дръжката на револвера и го издърпа от кобура.

Болд мигновено се завъртя, дръпна вратата и насочи револвера срещу Ройс. Но Ройс бе опрял острието на скалпела в гръкляна на Дафи и тръгна спокойно заднешком по посока на парапета. Болд ги последва с насочен револвер, който държеше с двете си ръце.

— Пусни я, Ройс! Можем да приключим с това!

— Слушай него, Болд! — помоли го Дафи, извъртайки глава назад в желанието си да срещне погледа на своя мъчител, като излагаше на още по-голяма опасност дългата си уязвима шия.

— Ти си знаела? — каза й гневно Ройс, като приближи още повече острието на скалпела до гърлото й, и поддържайки постоянен визуален контакт с Болд. — Ти си знаела, че той ни е следил. — Лицето му се изпъна като на маниак, разтърси я злобно и добави: — Би трябвало да те убия!

Болд чу, че вратата зад него се отвори. Един от служителите се опитваше да задържи формиралата се малка група любопитни зяпачи. Болд се чувстваше несигурен. Не знаеше какво да каже. Всяка погрешна стъпка можеше да има катастрофални резултати.

— Пусни я, Ройс. Джеймс, можем да решим въпроса. Ние двамата, ти и аз. Ако я нараниш, това ще помогне ли при твоето положение? Как ще се оправиш с всички нас? — Той посочи тълпата.

— Не я убивайте! — извика един глас изотзад, веднага след като служителят подкани всички да влязат вътре.

— Назад! — извика Ройс. — Искам една кола. Искам кола и време, за да се отдалеча. Оставете ме сам, иначе ще я убия. И по-жестоко, отколкото другите. — Той дръпна леко острието през гърлото й и Болд видя кървава следа.

Дафи се сви послушно, но прояви изненадващо самообладание. Това бе само една тънка кървава нишка — само едно предупреждение, но потеклата кръв напомни на Болд за всички предишни жертви, а пръстът му инстинктивно обра луфта на спусъка. Мислеше, че би могъл да застреля Ройс от мястото, където стоеше, да пусне само един куршум в главата му и да го убие, преди да е причинил по-голяма болка на Дафи. Но изстрелът може да предизвика контракция на мускулите на Ройс и тя да се окаже с прерязано гърло. Като че мисълта му бе схваната, защото Ройс скри главата си зад Дафи и го гледаше вече иззад нейната коса.

— Добре! Действай, Болд! Винаги си ми правил впечатление на земен човек. Една кола. Искам една кола и преднина.

Болд наведе надолу револвера, готов за всякаква изненада, с надеждата да смекчи положението. Завъртя глава в знак на несъгласие с искането на престъпника.

— Това е неприемливо, Ройс! И ти знаеш това. Няма да те оставя да избягаш.

Ройс хвърли бърз поглед надолу към вълнуващата се вода.

Дафи каза:

— Ти не искаш това, Джеймс! Помисли!

— Готов съм да преговаряме — добави Болд. — Но Дафи остава с мен. Ти можеш да получиш кола. Ще ти дадем време колкото поискаш, но Дафи остава свободна.

— О, разбира се! Исусе Христе! Ти трябва да си се побъркал! — Лицето му се промени; сега разбра, че Болд го считаше за умопобъркан. — Не можеш да намериш решение, нали? Мислиш, че съм като него? Мислиш, че съм като твоя убиец? — Дафи се опита да помръдне главата си, но Ройс реагира веднага: натисна скалпела и от шията й потече повече кръв. — Ти искаш да стоиш тук и да гледаш как убивам тази кучка, твоя си работа. Осигури ми кола, Болд! Веднага! Или кажи сбогом! — Той вдигна лакътя си и разряза кожата на Дафи.

Болд видя как тя затвори очи и се намръщи от болката. Направи крачка назад. Не искаше да го притиска повече. Време беше да отстъпи. Спря се. Наистина ли? Не би ли могъл Ройс да я убие някъде на друго място или по някакъв начин въобще? Ако го остави да я вземе със себе си, има ли шанс да види отново Дафи жива? Направи още една крачка назад. Шанс винаги има.

При това движение назад Дафи извика високо с гърлен глас, който бе трудно да се познае:

— Не! Не прави това, Лу! Не ме оставяй с него! Не с него! Боже, не! Моля те. Той е животно! — Тя изписка, произнасяйки една дума, която беше най-трудната за нея.

— Ти си разумен човек! — каза Болд. — Сделката винаги е двустранна. Трябва да изтъргуваш това срещу нещо друго, нали?

— Хвърли револвера! — изкомандва Ройс.

— Застреляй го! — извика Дафи с решителен глас.

Кръвта течеше по шията й. Ройс, виждайки нейното влияние върху Болд, отново натисна скалпела; тя изпищя обезумяла от болка и започна борба с Ройс, за да се освободи от него.

Болд следеше движенията на Ройс с дулото на револвера. Видя, че има възможност за чист изстрел… Придвижи се още по-близо.

Все още борейки се с нея, Ройс извика:

— Назад! Не се приближавай! Махни се оттук! — Но той вече почти бе загубил контрол над нея. Изглежда тя не чувстваше вече острието на скалпела на шията си. Може би не чувстваше нищо въобще.

Риташе, блъскаше и се гърчеше, бореше се с него, въпреки неговата сила и болката от раната.

Болд хвана револвера и с лявата си ръка за по-голяма стабилност.

Ройс видя, че разстоянието между Дафи и Болд е съвсем малко, че положението му се влошаваше. Отново погледна към парапета.

Болд направи още една крачка напред. Беше близо сега. Съвсем близо. Това, което му оставаше да направи, бе да се прицели и да дръпне спусъка. Право в главата. Но ако пропусне? Ако удари Дафи?

Дафи дръпна главата си назад и встрани, тъмната й коса се развя, пръски кръв оросиха лицето на Болд. Беше порязана жестоко, но все още се бореше с всички сили.

Болд натисна спусъка…

Ройс дръпна скалпела и тласна Дафи напред.

Револверът изгърмя.

Ройс подскочи и се прехвърли през парапета.

Болд веднага хвърли револвера и хвана Дафи, преди да падне.

— О, боже, не! — извика, ръцете му трепереха, страхуваше се дори да я докосне.

С крайчеца на окото си видя как един моряк вдигна револвера от пода и се надвеси над парапета на палубата. Не се опита да го спира. Забеляза, че той хвърли спасителен пояс през борда.

— Аз съм доктор. — Солидно изглеждащ мъж в синьо „Гортекс“ сако каза, като помагаше на Болд да положи по-удобно Дафи.

Болд кимна с глава, неспособен да каже нито дума, нито да отдели поглед от Дафи. Най-после се наведе и докосна разрошената й коса нежно, стараейки се да открие очите й. Тя примигваше под падащите дъждовни капки. Устните й се раздвижиха, но не се чу никакъв звук. Губеше голямо количество кръв; а и някакъв ужасен звук накара Болд да помисли, че гърлото й беше прерязано. Видя устните й, когато за последен път се размърдаха, преди да изпадне в безсъзнание. Не можеше да бъде сигурен, но му се стори, че казваше:

— Благодаря ти!