Джулия Куин
Приказка за две сестри (7)

Глава седма

Два часа по-късно Шарлот бе виконтеса. Шест часа след това тя се качи в каретата и каза сбогом на целия си доскорошен живот, какъвто го познаваше.

Нед я отвеждаше в Мидълууд, неговата малка собственост, която се намираше на петнадесет мили от нейния собствен дом. Той не искаше да прекара сватбената си нощ в Тортнън Хал. Както обясни, намеренията му изискваха повече уединение. Сватбата за Шарлот бе като в мъгла. Тя все още бе в шок, напълно вцепенена от романтичното предложение на Нед, та не можеше да се съсредоточи над нищо друго, освен да се увери, че в правилния момент ще каже да.

Един ден, бе убедена тя, щеше да чуе всички слухове, които се носеха сред гостите, които бяха очаквали друга булка да извърви пътеката до олтара, но поне днес тя не чу и един шепот.

Шарлот и Нед не си казаха почти нищо през време на пътуването, но това бе някак си странно успокояващо. Имаше нещо в присъствието му, което я караше да се чувства удобно и спокойно.

Искаше той да е наблизо, дори и да не говореха, беше хубаво да знае, че той е до нея. Бе забавно, как подобно чувство можеше да пусне корено толкова на дълбоко за толкова кратко време.

Когато пристигнаха, както тя предполагаше в един от многото им домове, Нед взе ръката й.

— Нервна ли си? — попита я.

— Разбира се — отвърна тя, без да се замисли.

Той се засмя, богат, топъл звук, който се разнесе извън каретата, докато един лакей отваряше вратата. Той скочи от каретата и се протегна, за да й помогне да слезе.

— Каква благословия е да се ожениш за честна жена — промърмори, докосвайки с устни ухото й.

Шарлот преглътна, опитвайки се да не обръща внимание на топлината, която се разля навсякъде по тялото й.

— Гладна ли си? — попита Нед, докато я въвеждаше вътре.

Тя поклати глава. Беше й невъзможно да мисли за храна.

— Добре — одобрително каза той. — Аз също.

Шарлот се огледа наоколо, когато влязоха в къщата. Не бе потресаващо голяма, но бе елегантна и комфортна.

— Идваш ли тук често? — попита тя.

— В Мидълууд?

Тя кимна.

— По-често съм в Лондон — призна той. — Но можем да прекарваме повече време тук, ако искаш да си по-близо до семейството си.

— Бих искала — избъбри тя, после прехапа долната си устна и добави. — Ако и ти искаш.

Той я поведе нагоре по стълбите.

— Какво се случи с твърдоглавката, за която се ожених? Шарлот Тортнън, която познавам не би искала моето разрешение, за каквото и да е.

— Сега съм Шарлот Блайдън — каза тя. — И вече ти казах, нервна съм.

Те изкачиха стълбите и той я поведе към една от стаите.

— Няма защо да бъдеш нервна — увери я той.

— Няма ли?

— Добре де, съвсем малко — призна той.

— Съвсем малко? — попита тя със съмнение.

— Добре. Има защо да си нервна. Ще ти покажа неща — той я поведе към една отворена врата и затвори вратата зад тях, — които ще бъдат съвсем, съвсем нови за теб.

Шарлот преглътна. В целия този хаос през деня майка й бе забравила да проведе разговора майка — дъщеря. Тя бе селско момиче и знаеше малко за това, което се случва между мъжа и жената, но някак си това изобщо не я успокояваше, докато съпругът й стоеше точно пред нея, определено поглъщащ я с очи.

— Колко пъти си била целувана? — попита той, сваляйки сакото си.

Тя премигна, изненадана от въпроса.

— Веднъж — отговори.

— От мен, предполагам? — попита меко.

Тя кимна.

— Чудесно — каза той и едва тогава тя осъзна, че той сваляше ръкавелите си.

Наблюдаваше как пръстите му се насочват към копчетата на ризата му, устните й бяха пресъхнали, когато го попита:

— Колко пъти си бил целуван?

Устните му се извиха.

— Веднъж.

Очите и се взряха в лицето му.

— Веднъж, когато те целунах — каза той дрезгаво. — Осъзнах, че всички други не се броят.

Сякаш мълния удари в стаята. Въздухът се наелектризира и Шарлот вече не бе уверена, че може да стои права.

— Но, вярвам — промълви той, скъсявайки разстоянието между тях и поднесе и двете й ръце към устните си, — че няма да остана само с една целувка до края на дните си.

Шарлот успя да поклати глава в изумление.

— Как се случи всичко това? — прошепна тя.

Той я погледна любопитно.

— Как се случи, какво?

— Това — каза, сякаш едно просто местоимение, би могло да обясни всичко. — Ти. Аз. Ти — мой съпруг.

— Аз знам — усмихна се той.

— Искам да знаеш нещо — думите се изтърколиха от устата й.

Той изглежда се забавляваше от нейната искреност.

— Каквото кажеш — каза тихо.

— Мислих много над това — започна тя, наясно, че моментът беше много важен. Бракът й бе внезапен, но щеше да се крепи на честността и тя трябваше да му каже какво беше в сърцето й. — Когато ме помоли да заема мястото на Лидия…

— Не го казвай по този начин — прекъсна я, гласът му беше нисък, но настоятелен.

— Какво имаш предвид?

Сините му очи се фокусираха върху нея с изпепеляващ огън.

— Не искам никога да се чувстваш, сякаш си заела мястото на някой друг. Ти си ми съпруга. Ти, Шарлот. Ти си моят първи избор, моят единствен избор.

Ръцете му здраво стиснаха нейните, а гласът му стана дори още по-настойчив.

— Благодаря на бога за дена, в който Лидия реши, че има нужда от повече поезия в живота си.

Шарлот отвори устни от изненада. Думите му я накараха да се почувства не само обичана, но и обгрижена.

— Искам да знаеш — каза тя отново, страхувайки се, че ако се фокусира твърде много над думите му, ще се разтопи в прегръдката му и ще забрави да каже, каквото възнамеряваше. — Искам да знаеш, че аз знам с всяка частица на сърцето си, че днес направих правилното решение като се омъжих за теб. Не знам как така го знам и не мисля, че има разумно обяснение, а няма нищо, което да ценя повече от разума, но… но…

Той я придърпа към себе си.

— Аз знам — каза й, думите му потънаха в косите й. — Аз знам.

— Мисля, че май те обичам — прошепна тя в ризата му, това бе единственият начин да събере достатъчно кураж, за да го каже, когато не го гледаше в лицето.

Той замръзна.

— Какво каза?

— Съжалявам — каза му, чувствайки как рамената и увисват заради реакцията му. — Не трябваше да го казвам. Не още.

Ръцете му обхванаха страните му и я накараха да вдигне глава, докато нямаше друг избор, но да го погледне в очите.

— Какво каза? — повтори.

— Мисля, че те обичам — прошепна тя. — Не съм сигурна, тъй като не съм обичала някой досега, така че не съм запозната с чувството, но…

— Аз съм сигурен — гласът му бе прегракнал и нестабилен. — Аз съм сигурен. Обичам те Шарлот. Обичам те и не знам какво щях да правя, ако не се бе съгласила да се омъжиш за мен.

Устните й потрепнаха в неочакван смях.

— Щеше да откриеш начин да ме убедиш — каза му.

— Щях да правя любов с теб точно там, в библиотеката на баща ти, ако се налагаше — отвърна й, устните му се извиха дяволито.

— Вярвам, че щеше да го направиш — отвърна му, докато собствените й устни се разтягаха в усмивка.

— И ти гарантирам — продължи той, бавно целувайки ухото й докато говореше, — че щях да бъда много, много убедителен.

— Нямам никакво съмнение — каза, но гласа й излизаше на пресекулки.

— Всъщност — промълви той, докато пръстите му разкопчаваха копчетата на гърба й, — мисля, че трябва да те убедя сега.

Шарлот задържа дъха си, когато струя студен въздух, погали гърба й. Всеки момент дрехите й щяха да се свличат от нея и тя щеше да стои пред него така, както съпругата можеше да се появи само пред съпруга си.

Той бе толкова близо, че тя можеше да усети жегата, която тялото му излъчваше и да чуе звука на собствения му дъх.

— Не бъди нервна — прошепна й, думите му докоснаха ухото й като милувка. — Обещавам, че ще направя така, че да ти хареса.

— Знам — гласът и трепереше, но тя успя да се усмихне. — И пак мога да бъда нервна.

Той я прегърна, приглушеният му смях разтресе телата и на двамата.

— Можеш да бъдеш всичко, което искаш — каза й, — стига да си моя.

— Винаги — обеща тя. — Винаги.

Той отстъпи, за да свали напълно ризата си, оставяйки Шарлот, вкопчена в собственото си тяло учудена от студенината, която докосна гърба й.

— Би ли искала да изляза? — попита той тихо.

Очите й се разшириха. Това не го очакваше.

— За да имаш уединение, докато влизаш в леглото — обясни той.

— О — премигна тя. — Така ли се прави?

— Така се прави често — каза й. — Макар, че не е както би трябвало да се прави.

— Как би искал да се прави? — прошепна тя.

Очите му загоряха.

— Искам да премахна всяко парче плат от теб сам.

Тя потрепери.

— След това искам да те положа на леглото, за да те виждам.

Сърцето й започна да препуска.

— След това, — продължи, ризата му падна на пада, а той пристъпи към нея, — бих искал да целуна всеки инч от теб.

Тя спря да диша.

— Ако не възразяваш — добави, с порочна усмивка.

— Не възразявам — изстреля тя, след това се изчерви цялата, когато осъзна какво бе казала.

Но Нед само се засмя тихичко, докато ръката му покри нейната и нежно свали фустата й долу. Шарлот задържа дъха си, сякаш бе омагьосана от него, в невъзможност да откъсне очи от лицето му, или да скрие чувството на гордост, когато видя изражението му.

— Красива си — издиша той, в гласа му имаше нотка на възхищение и почитание. Ръцете му я обгърнаха, за да я почувстват и за момент той изглеждаше сякаш изпитва болка. Очите му се затвориха, а тялото му се разтърси и когато отново отвори очи в тях имаше нещо, което Шарлот не бе виждала дотогава. Нещо отвъд желанието. Нужда.

Той се наведе към нея, след което я вдигна и я положи на леглото, спирайки за кратко, за да свали чорапите и пантофките й. След което за време, което не изглеждаше възможно, той свали останалото от своето облекло и покри тялото й с неговото.

— Знаеш ли колко се нуждая от теб? — прошепна Нед, изръмжавайки, когато притисна интимно бедрата си към нейните. — Би ли могла изобщо да разбереш?

Устните й се разтвориха, но единствените думи, които успа да произнесе бяха неговото име. Той изпусна накъсана въздишка, когато ръцете му се плъзнаха по нея към бедрата й, а след това под нея, докато не стисна дупето й.

— Мечтаех за това от момента, в който те срещнах, желаех го толкова отчаяно дори и да знаех, че е грешно. А сега си моя — изръмжа той, докато потриваше лицето си във врата й. — Моя завинаги.

Той проследи с устни изящната линия на врата й надолу до ключиците, а след това до нежната извивка на гърдите. С ръка покри едната й гърда, дразнейки кожата й докато зърното й не се втвърди. Беше меко и нежно, и несъмнено неустоимо. Той се насили да спре и да я погледне, за да запомни момента, но след това повече не можеше да се спре. Пое зърното в устата си, спирайки само за миг да се усмихне, когато тя изцвърча от изненада. Скоро скимтеше от удоволствие и се извиваше под него, жадуваща нещо, което не можеше да назове. Бедрата й се притискаха към неговите и всеки път, когато той мръднеше ръката си, за да стисне, погали, докосне тя стенеше.

Тя беше всичко, което той желаеше една жена да бъде.

— Кажи ми какво ти харесва — прошепна срещу кожата й. Потърка зърното и с длан. — Това?

Тя кимна.

— Това? — този път пое цялата й гърда в ръка и я стисна.

Тя кимна отново, дишането и бе забързано и излизаше на пресекулки от устните й.

Тогава той плъзна ръката си и я докосна между краката.

— Това? — попита и обърна лицето си, за да не може да види порочната му усмивка.

Единственото, което тя успа да каже бе:

— О!

Но това „О!“ бе перфектно.

Точно както тя бе перфектна в ръцете му.

Той я докосна по-дълбоко, плъзгайки един пръст в нея, за да я подготви за него. Искаше я толкова много, че не вярваше някога да е искал нещо толкова силно. Бе повече от желание, повече от нужда. Искаше да я обсеби, да я погълне, да я притисне толкова близо и силно, че душите им да се слеят в една.

Това, помисли си той, заравяйки лице встрани на врата й, бе любов.

И беше като нищо друго, което бе изпитвал досега. Беше повече, отколкото се бе надявал, по-голямо от всичко, за което бе мечтал. Беше съвършенство. Отвъд съвършенството. Беше благословия.

Беше трудно да се възпира, но задържаше желанието си, за да се увери, че тя бе готова за него. И дори тогава, когато пръстите му бяха влажни от страстта й, той искаше да бъде сигурен, трябваше да я попита.

— Готова ли си?

Тя го погледна с питащи очи.

— Така мисля — прошепна. — Нуждая се… от нещо. Мисля, че се нуждая от теб.

Той не мислеше, че би могъл да я желае повече, но думите, толкова прости, толкова истински, бяха като огън за кръвта му и единственото, което можеше да направи бе да не нахлуе в нея веднага, внезапно и грубо. Стискайки зъби срещу нуждата да проникне в нея незабавно, той се позиционира пред нея, опитвайки се да игнорира топлината й, която го подмамваше. С внимателно контролирани движения, той направи няколко тласъка напред, докато не достигна доказателството за нейната невинност. Не знаеше дали ще я боли, подозираше, че щеше, но нямаше как да го предотврати. Изглеждаше му глупаво да я предупреждава за болката, това само щеше да я накара да се тревожи и стегне, той просто се потопи в нея, най-накрая позволявайки си да я почувства цялата около него.

Знаеше, че трябва да спре, за да се убеди, че тя беше добре, но в името на бог, той не можеше да спре дори и животът му да зависеше от това.

— О, Шарлот, — изстена. — О господи!

Нейното желание бе равно на неговото, бедрата й се притискаха към него, устните й бяха разтворени и Нед знаеше, че тя е заедно с него в удоволствие и ако е имало болка, тя бе забравена. Движенията му станаха ритмични и скоро всеки негов мускул се съсредоточи в това да не му позволи да се освободи, докато не бъде сигурен, че тя също е получила своя климакс. Бе му казвано, че не се случва често девственица да успее, но тази бе негова съпруга, неговата Шарлот и той не знаеше, дали ще може да се понася, ако не бе сигурен, че й е доставил удоволствие.

— Нед — изхълца тя, дъхът и излизаше все по-бързо. Бе толкова красива, че очите му се насълзиха. Страните й сияеха и той не можеше да спре да мисли: Обичам я!

Тя бе почти на прага, той можеше да го види. Той не знаеше още колко дълго би издържал да се бори срещу нуждата на своето собствено тяло за освобождение и така той плъзна ръката си надолу, пръстите му намериха онази нейна най-чувствителна пъпка плът.

Тя извика.

Той загуби контрол.

И тогава като в перфектно аранжирана хореография и двамата извиха тела един към друг в точния момент, движенията спряха, дишането спря и просто се разпаднаха изтощени и немощни. Блажено удоволствие.

— Обичам те — прошепна той, нуждаещ се да каже думите, дори и да се губеха във възглавницата. И по-скоро почувства, отколкото да чуе нейния шепот във врата му.

— И аз те обичам.

Той се подпря на лакът, всичките му мускули протестираха срещу движението, но той трябваше да види лицето й.

— Ще те направя щастлива — закле се той.

Тя му отправи ведра усмивка:

— Вече го направи.

Той помисли какво още би могъл да каже, но нямаше думи, които да изразят сърцето му, така че легна обратно, придърпвайки я към себе си докато телата им не се преплетоха в едно.

— Обичам те — повтори отново, почти засрамен от желанието си да го казва поне веднъж в минутата.

— Добре — каза тя и той можеше да усети как се смее.

Изведнъж тя стана внезапно, така че да застанат лице в лице. Тя изглеждаше развълнувана, сякаш се бе сетила за нещо удивително. Той повдигна вежда въпросително.

— Какво — попита го, — си мислиш, че правят Рупърт и Лидия сега.

— Защо да ме интересува?

Тя го удари по рамото.

— Е, добре де — въздъхна той. — Предполагам ми е интересно, след като ти е сестра, пък той ме спаси от брак с нея.

— Какво мислиш, че правят? — настоя тя.

— Нищо по-различно от нас — каза й. — Ако имат късмет.

— Животът им няма да бъде лек — тъжно каза Шарлот. — Рупърт няма дори две монети, които да отърка една в друга.

— Ами, не знам — каза той прозявайки се. — Мисля, че ще се оправят чудесно.

— Наистина ли? — попита Шарлот, затваряйки очи, докато потъваше във възглавницата.

— Ммм.

— Защо?

— Ти си упорита вещица, някой да ти го е казвал?

Тя се усмихна, макар че той ни я видя.

— Защо? — повтори.

Той затвори очи.

— Не задавай твърде много въпроси, или никога няма да може да бъдеш изненадана.

— Не искам да ме изненадват. Искам да знам всичко.

Той се изсмя на забележката й.

— Тогава знай едно, мила моя. Ти имаш един изключително умен съпруг.

— Така ли? — промърмори тя.

Беше предизвикателство, което не можеше да остане подминато.

— О, да. Каза той, завъртайки се, докато не се озова отново върху нея. — О, да.

— Много умен, или умерено умен?

— Много, много умен — каза съблазнително. Тялото му не бе достатъчно отпочинало за повторение, но това не значеше, че не може да я измъчи.

— Мисля, че се нуждая от доказателство — каза тя. — Аз… О!

— Това достатъчно ли е?

— О! — О! — Оооо!