Джулия Куин
Приказка за две сестри (4)

Глава четвърта

Петък вечерта бе времето за предсватбено соаре, което Нед предполагаше се различава от предсватбеното соаре в сряда и четвъртък, но докато стоеше в задната част на стаята, държейки лениво чаша шампанско в едната ръка и чиния с три ягоди в другата, той наистина не можеше да установи разликите. Същите хора, различна храна. И това беше всичко. Ако той бе този, който да организира детайлите, щеше отдавна да е приключил с всичката тази излишна суматоха и почти нямаше да се покаже, освен пред свещеника, в уреченото време и час, макар че, ако трябваше да бъде честен, той никога не показа, че организацията го интересува по някакъв начин. А и всъщност, не се интересуваше, не и до преди тази изморителна, не, дяволски дълга седмица.

Но всички други изглежда си прекарваха чудесно, което той предполагаше беше нещо хубаво, тъй като, доколкото бе наясно, той плащаше за всичко това. Той въздъхна, бегло припомняйки си някой от разговорите, по време на които дрънкаше глупости от сорта на: „Разбира се Лидия трябва да има сватбата на мечтите си.“ Той погледна надолу към чинията с трите ягоди, в началото бяха пет, в момента две от тях бяха в стомаха му, представлявайки цялата му вечеря тази вечер.

Най-скъпите проклети ягоди, които някога бе ял. Не че не можеше да си го позволи, можеше да си позволи да харчи и не би провалил сватбата на мечтите, на което и да е момиче. Проблема, разбира се, бе в това, че момичето, което получаваше сватбата на мечтите си, не бе момичето на неговите мечти и когато го осъзна, бе вече твърде късно, за да може да промени нещо.

А най-тъжното бе, че до сега не бе осъзнал, че има мечти. Не му беше хрумвало, че би се радвал да има своя любовна история, но ако не се лъжеше часовника на стената тиктакаше и показваше, че остават около дванадесет часа, преди да се яви в църквата и да се увери, че никога няма да има своя любовна история.

Той се подпря на стената, далеч по-уморен, отколкото мъж на неговата възраст някога е бил. Колко скоро, чудеше се, би могъл да напусне залата, без да бъде груб? А и в интерес на истината, не изглеждаше някой да се интересува от личността му. Празнуващите се справяха добре със своите забавление, без да дават капка внимание на младоженеца. Или пък, осъзна Нед, като набързо огледа залата — младоженката.

Къде беше Лидия?

Той се зачуди, след това вдигна рамене и реши, че няма особено значение. Вече бе говорил с нея по-рано, когато трябваше да изпълнят задължителния валс и това бе достатъчно. След това той я засичаше из стаята от време на време да говори с гостите. Може би сега бе някъде в стаята за почивка за дамите, поправяйки си някой подгъв, щипеща си бузите, или каквото там правеха жените, когато смятаха, че никой не ги гледа. Явно винаги го правеха по двойки, тъй като Шарлот също я нямаше и той би заложил три ягоди (което в контекста на вечерта изобщо не бе малка сума, всъщност), че тя бе завлечена някъде от Лидия. Защо това го дразнеше толкова, той не можеше да разбере.

— Нед!

Той изпъна рамене и залепи усмивка на лицето си, тогава реши, че не си заслужава усилията, това бе просто сестра му, проправяща си път след тълпата, дърпаща братовчедка им Ема зад себе си.

— Какво правиш тук сам? — попита Бел, веднъж щом достигна до него.

— Наслаждавам се на собствената си компания.

Той не бе предвидил отговора за обида, но явно Бел го прие така, защото се намръщи.

— Къде е Лидия?

— Нямам никаква идея — каза той честно. — Вероятно някъде с Шарлот.

— Шарлот?

— Сестрата.

— Знам коя е Шарлот — каза тя раздразнено. — Просто бях изненадана, че ти… — тя поклати глава.

Тогава Ема си проправи път към тях, първо корема.

— Ще ядеш ли тези ягоди? — попита тя.

— Заповядай. — Нед и подаде чинията.

Тя му благодари и си взе една ягодка.

— Гладна съм непрекъснато — заяви — Освен, разбира се, когато не съм.

Нед просто я зяпаше сякаш бе проговорила на древен гръцки, но Бел само кимна, сякаш разбираше перфектно, какво им казва Ема.

— Ще ти обясня — каза му тя, съжалявайки невежеството му. — Това е защото… — тя го потупа по ръката. — Скоро сам ще разбереш.

Нед се замисли за Лидия, бременна с неговото дете и това изглеждаше ужасно погрешно. Тогава лицето й се промени. Очите и бяха почти същите и вероятно носа, но определено не и устните… Нед се облегна отново на стената, внезапно почувствал се като болен. Лицето, на което принадлежеше бременното тяло бе на Шарлот и изобщо не изглеждаше погрешно.

— Трябва да вървя — изрече той.

— Толкова скоро? — Бел изписка. — Едва девет е.

— Утре ме чака голям ден — изръмжа той, това си беше истина.

— Е, предполагам, можеш да си го позволиш — каза сестра му. — Лидия също я няма, така че…

Той кимна. — Ако някой пита…

— Не се тревожи за нищо — увери го Бел. — Ще измисля отлично извинение.

Ема кимна в съгласие.

— О, и Нед — каза Бел с глас достатъчно мек, за да улови вниманието му. Той я погледна. — Съжалявам — каза тя тихо.

Това беше най-милото и най-ужасно нещо, което би могла да каже. Но той все пак й кимна, защото му бе сестра и я обичаше, независимо от всичко. След това се измъкна през френската врата към вътрешния двор, с намерението да се върне обратно в къщата през страничната врата, през която се надяваше да се добере безопасно до стаята си, без да се натъкне на някой желаещ да води разговор.

И тогава погледна надолу, все още държеше чинията с ягодите. Е, можеше да хапне още от няколкото хиляди паунда под формата на ягоди.

 

 

— Трябва да се върнеш обратно, Лидия!

Лидия разтърси енергично глава, докато пъхаше още един чифт обувки в пътническата чанта, без да си направи труда да погледне към Шарлот, докато отговаряше:

— Не мога. Нямам време.

— Предполага се, че ще се срещнеш с Рупърт в два — каза Шарлот. — Това значи, че имаш още пет часа.

Лидия погледна ужасено:

— Само толкова!

Шарлот погледна към чантите на Лидия, не че бяха малки, но едва ли щяха да са й необходими пет часа, за да ги напълни. Тя реши да опита друга тактика.

— Лидия, — започна тя, опитвайки се да звучи, колкото се може по-благоразумно, — това парти там долу е в твоя чест. Ще липсваш — и когато Лидия не направи нищо друго, освен да вземе два сервиза, съпоставяйки тежината им един спрямо друг, тя отново повтори. — Лидия! — Шарлот я повика, вероятно малко по-високо отколкото бе планирала. — Чуваш ли ме? Ще забележат, че те няма.

— Тогава ти отиди долу — вдигна рамене Лидия.

— Аз не съм булката — посочи Шарлот, заставайки пред сестра си.

— Лавандуловата или розовата? — погледна я Лидия, отново игнорирайки всичко останало.

— Лидия…

— Коя от двете?

Шарлот не бе сигурна защо, може би заради абсолютния фарс на момента, но тя действително погледна.

— Откъде имаш тези? — попита, мислейки за нейния собствен гардероб от само бяло бельо.

— От чеиза ми.

— За брака ти с виконта? — попита ужасена Шарлот.

— Разбира се — отговори Лидия, спирайки се на лавандулата и хвърляйки я в чантата.

— Лидия, това е извратено!

— Не, не е! — отговори Лидия, удостоявайки Шарлот с пълното си внимание, за пръв път, откакто бяха влезли в стаята. — Практично е. А ако ще се омъжвам за Рупърт, не мога да си позволя да не бъда.

Устните на Шарлот се разтвориха от изненада. До този момент тя не смяташе, че Лидия разбира какво ще е да се омъжи за човек без собствен доход какъвто бе Рупърт.

— Не съм толкова вятърничава, колкото си мислиш — каза Лидия, като така засрами Шарлот, защото това бе точно какво си мислеше тя.

Шарлот запази мълчание за момент, след това в меките й думи се съдържаше неизреченото извинение:

— Харесвам розовото.

— Така ли? — запита Лидия с усмивка. — Аз също. Ще взема и двете.

Шарлот преглътна от неудобство, докато гледаше как сестра й опакова.

— Трябва да се опиташ да се промъкнеш обратно на тържеството, поне за няколко минути — каза й.

— Вероятно си права. Ще отида, веднъж щом свърша тук — кимна Лидия.

Шарлот тръгна към вратата.

— Аз отивам долу. Ако някой пита за теб аз ще… — тя размаха ръце във въздуха, докато се опитваше да измисли, какво би казала. — Е, ще измисля нещо.

— Благодаря ти — каза Лидия.

Шарлот не каза повече, само кимна, чувствайки се твърде разтърсена от ситуацията, за да каже нещо повече. Тя затвори вратата тихо зад себе си, преди да тръгне надолу по стълбите за залата. Това не й допадаше. Смяташе, че бе достатъчно добра лъжкиня, когато се налагаше, но не й харесваше да го прави, още повече не й харесваше да го прави на виконта.

Щеше да бъде толкова по-лесно, ако не беше толкова мил. Мил. Някак си това я накара да се усмихне. Нямаше да му хареса да го наричат така. Енергичен, може би. Опасен, определено. Дори дяволски звучеше някак си приемливо. Но независимо дали виконта го харесваше или не, той беше мил и добър, и истински, и със сигурност не заслужаваща съдбата, която Лидия му бе подготвила.

Лидия и…

Шарлот спря на площадката и затвори очи, чакайки пристъпа на съвест да отмине. Не искаше да мисли за собственото си участие в предстоящото фиаско. Поне не още. Трябваше да се фокусира и концентрира, за да измъкне сестра си безопасно. Тогава ще може да отиде при виконта, да го намери и предупреди, за да не… Шарлот настръхна представяйки си сцената в църквата. Не можеше да позволи това да се случи. Нямаше да го позволи. Тя…

— Шарлот?

Тя отвори очи.

— Милорд! — изграчи тя, неспособна да повярва, че той стоеше точно пред нея. Не искаше да го вижда, докато всичко не свърши. Не бе сигурна, че съвестта й ще го понесе.

— Добре ли сте? — попита, разбивайки сърцето й с истинска загриженост в гласа.

— Аз съм чудесно — отвърна му, преглъщайки, докато успее да възпроизведе нещо като усмивка. — Просто малко… изнервена.

Устните му се извиха в суха усмивка.

— Трябва да пробваш как е от страната на младоженеца.

— Да — каза тя. — Сигурна съм, че е доста трудно. Искам да кажа… разбира се, че не е трудно, но… е.

Тя се зачуди, дали той някога бе чувал по-несмислено изречение.

— Сигурна съм, че въпреки всичко е трудно.

Той се вгледа в нея втренчено, достатъчно интензивно, за да я накара да се свие вътрешно.

— Нямаш си и на идея — повдигна малката чиния в ръката си. — Ягода?

Тя поклати глава, стомаха й бе твърде изнервен, за да може да понесе да го напълни.

— Къде отивате? — попита тя, най-вече за да наруши мълчанието.

— Горе. Лидия напусна и…

— Тя също е нервна — изстреля Шарлот. Дано не планираше да посети Лидия. Би било недопустимо, но дори и по-лошо, ако я хванеше, че опакова — отиде да полегне малко. Но ми обеща, че ще се върне съвсем скоро.

Той вдигна рамене.

— Та трябва да прави, каквото сметне за добре. Утре ни чака дълъг ден и ако иска да почива, нека почива.

Шарлот кимна, бавно издишайки, когато разбра, че той никога не бе планирал да посети Лидия.

И тогава направи най-голямата грешка в живота си.

Погледна нагоре.

Беше странно, защото бе тъмно, със само един блещукащ лъч зад нея и не би трябвало да може да види цвета на очите му. Но когато го погледна, погледът й бе уловен от неговия, очите му сияеха толкова горещи, толкова сини и ако ще и цялата къща да бе започнала да се разпада около тях…

Тя не вярваше да успее да погледне встрани.

 

 

Нед се измъкваше нагоре по стълбите с ясната цел да избегне всякакъв вид човешки контакт, но когато видя Шарлот Торнтън на стълбищната площадка нещо в него щракна и си дойде на мястото, и той осъзна, че всякакъв вид човешки контакт не се отнасяше до нея. Не беше, както се опасяваше той, че я желае, при все, че всеки път, когато позволеше на погледа си да се плъзне надолу по устните й, усещаше нещо вътре в него да се стяга, нещо което не трябваше да се стяга в присъствието на една снаха.

Бе повече от това, че я виждаше, стояща там със затворени очи. Тя изглеждаше като нишката живот, стабилната котва в свят, който стремглаво се разпадаше около него. Ако само можеше да я докосне, просто да хване ръката й, всичко щеше да бъде наред.

— Искате ли да танцувате? — попита я. Думите му го изненадаха, макар и да излизаха от неговите уста.

Той видя изненадата в очите й, чу я, когато кратко си пое дъх, преди да повтори въпроса.

— Да танцувам?

— Не сте ли? — питаше я доста уверен, че тръгва по рязко наклонен път, но абсолютно неспособен да направи нещо по въпроса. — Танцувала, имам предвид. Нямаше много танци тази вечер и не ви видях нито веднъж на подиума.

Тя поклати глава.

— Майка ме държа доста заета — обясни тя, но изглеждаше доста разсеяна, сякаш думите й нямаха нищо общо с това, което ставаше в главата й. — Подробности около партито и така нататък.

Той кимна.

— Трябва да танцувате — каза, а всъщност имаше предвид „Трябва да танцуваш с мен.“

Той постави чинията си на близкото стъпало, промърморвайки:

— Какъв е смисълът да си изкълчите глезена, ако не се забавлявате, когато се излекува.

Тя не каза нищо, просто си стоеше там и го зяпаше, не като да беше луд, макар и да бе сигурен, че е точно такъв, поне тази вечер. Тя просто стоеше там, сякаш не можеше да повярва на очите си, или може би на момента.

Музиката се чуваше от долния етаж, стълбището бе извито по такъв начин, че никой не би могъл да ги види от малката пролука, която се образуваше, нито отгоре, нито отдолу.

— Трябва да танцувате — повтори отново той, и тогава, за да докаже, че поне един от тях има остатъци на здрав разум в главата Шарлот поклати глава и каза:

— Не. Не трябва.

Ръката му се отпусна по тялото му и едва тогава той разбра, че я бе протегнал с намерението да я постави на гърба и.

— Майка ще ме търси — каза тя. — А и трябва да проверя как е Лидия.

Той кимна.

— И тогава трябва… — тя погледна към него… само за момент. Само за една частица от секундата, но достатъчно дълго, за да се срещнат очите им преди тя да се отдръпне.

— Но наистина не трябва да танцувам — заяви тя.

Но и двамата знаеха, че имаше предвид: „Не трябва да танцувам с теб.“