Джулия Куин
Приказка за две сестри (3)

Глава трета

— А-а-а-а…

— Да не е болна? — дойде загрижен женски глас, чиято притежателка Шарлот не можеше да назове, тъй като очите й бяха затворени в напрегната концентрация. Да не споменаваме, че те трябваше да бъдат затворени за една убедителна кихавица.

— А-а-а-апчии!

— Казвам ви — заяви Рупърт Марчбанкс високо, поклащайки глава в жест, който караше русите му къдрици да се разклащат пред очите му. — Мисля, че аз я карам да киха.

— Апчих!

— Небеса — извика Лидия, цялата загриженост. — Не изглежда добре, изобщо!

Шарлот искаше повече от всичко да удостои Лидия със саркастичен поглед, но не можеше да си го позволи пред такава широка публика, така че вместо това…

— А-а-апчих!

— Знам си, аз я карам да киха. — Рупърт обяви. — Трябва да съм аз. Тя започна, когато аз дойдох близо до нея.

— Ап-апчих!

— Видя ли? — добави Рупърт към никой конкретно. — Тя киха.

— Това — провлече нисък мъжки глас, който можеше да принадлежи само на Нед, — е трудно да се опровергае.

— Е, тя няма как да бъде мой партньор в лова на вещи — отбеляза Рупърт. — Вероятно ще убия девойчето.

— Апчи! — Шарлот направи тази малко по-мека, просто за разнообразие.

— Използвал ли си някакъв странен аромат? — попита Лидия Рупърт. — Или може би нов сапун?

— Нов аромат! — провъзгласи Рупърт със сияен поглед, сякаш току-що бе открил, да кажем, гравитацията. — Ползвам нов парфюм! Изпратен специално от Париж, разбира се.

— Париж? — попита Лидия очарована. — Не думай!

Шарлот се запита дали би могла да удари сестра си в ребрата без някой да забележи.

— Да! — продължаваше Рупърт, винаги доволен да има публика за дискусия над модата или хигиената. — Това е приказна комбинация от сандалово дърво и японско дърво.

— Не и японско дърво! — проплака Шарлот, стараейки се да се върнат към същината на проблема. — Японското дърво ме кара да кихам.

Тя се постара гласи й да звучи, така сякаш сълзите се стичат на вади от очите й. Които разбира се не се стичаха, тъй като до вчера дори не бе сигурна, какво точно представлява японското дърво.

Лидия погледна към Нед с навлажнени очи.

— О, милорд — примоли се тя, — трябва да си размените местата с Рупърт за лова на вещи. Не бихме могли да очакваме Шарлот да прекара целия следобед с него в неговата компания.

— Не — каза той, деликатно вадейки кърпичка от джоба си, прокарвайки я по челото си, — със сигурност не можем.

Шарлот кихна отново, мислено отправяйки кратка молитва за опрощение, която бе сигурна, че ще трябва да удължи доста до събота в църквата. Това, което Лидия знаеше, а и всички останали сестри знаеха бе, че никой не може да имитира по-добре кихавица от Шарлот. Момичетата на Тортнън винаги са се забавлявали с фалшивите кихавици на Шарлот. За щастие майка й никога не се досети, или сега щеше да наблюдава сцената с огромно подозрение, но тъй като мисис Тортнън бе заета с един или друг гост, тя просто потупа Шарлот по рамото и я посъветва да пийне малко вода.

— Значи сте съгласен? — попита Лидия Нед. — Трябва да се видим отново след лова, разбира се.

— Разбира се — промърмори той. — Ще бъда щастлив да си партнирам със сестра ви. Трудно бих могъл да откажа на дама в такава…

— Апчихуу!

— … беда.

Шарлот му отправи благодарна усмивка. Изглеждаше като правилното нещо, което трябва да направи в подобна ситуация.

— О, благодаря ви милорд! — избликна Лидия. — Тогава незабавно ще де махнем от тук. Трябва да отведа Рупърт далеч от присъствието на Шарлот незабавно.

— О, да — каза меко той, — трябва.

Лидия и Рупърт офейкаха, оставяйки Шарлот сама с Нед. Тя погледна към него сдържано. Той се бе облегнал на стената, с ръце кръстосани пред гърдите. Шарлот кихна отново, този път наистина, може би наистина бе алергична към Рупърт. Само един господ знаеше какъв аромат бе използвал и в какви количества, но още се носеше из въздуха.

Нед повдигна веждите си.

— Вероятно — предложи той, — малко свеж въздух ще ви се отрази добре.

— О, да! — с копнеж каза Шарлот. Ако бяха на вън щеше да има куп неща, към които да насочи вниманието си. Дървета, облаци, малки космати животни — всичко бе добро дошло, стига да не й се налага да гледа виконта в очите. Защото тя имаше неприятното подозрение, че той знаеше, че тя се преструва.

Тя каза на Лидия, че това няма да проработи. Нед Блайдън не беше лапнишаран. Той нямаше да бъде излъган от фалшиво насълзени очи и няколко фалшиви кихавици. Но Лидия бе настояла, че отчаяно се нужда от време насаме с Рупърт, за да планират бягството си и затова трябваше да си партнират заедно в лова на вещи.

Майка й за нещастие вече бе написала и определила листа с отборите и разбира се бе поставила Лидия с нейния годеник. След като Шарлот бе определена с Рупърт, Лидия предложи откачената схема Шарлот да се размени с нея чрез кихане. Но Шарлот и за миг не би си помислила, че това ще заблуди Нед и всъщност, след като веднъж бяха отвън, направиха няколко крачки и поеха глътка свеж въздух, той се усмихна леко и каза:

— Това бе доста добро изпълнение.

— Извинете, не разбрах — каза тя, отчаяно опитвайки се да спечели време, защото какво друго би могла да направи.

Той погледна ноктите си.

— Моята сестра винаги е имитирала доста впечатляващи кихавици.

— О, милорд уверявам ви…

— Недей — каза той, сините му очи хванаха нейните в директна схватка. — Недей да ме лъжеш и да ме караш да загубя уважението си към вас мис Тортнън. Това бе отлично представление и би заблудило всеки, който не е в роднински връзки със сестра ми. Или с вас.

— Заблудих майка — промърмори Шарлот.

— Наистина го направихте, нали? — каза той, изглеждайки малко… небеса, би ли могъл да се гордее с нея?

— Щях да заблудя и баща ми — добави тя, — ако беше там.

— Искате ли да ми кажете за какво беше това?

— Не особено — сдържано отвърна тя, приемайки възможността да отговори с да или не на въпроса му.

— Как е глезенът ви? — внезапната промяна на темата я накара да премигне.

— Доста се е подобрил — каза тя предпазливо, несигурна защо той направи отстъпление. — Вече почти не ме боли. Трябва да е било по-безобидно от разтягането, което предполагах.

Той се придвижи по пътя, водейки я далеч от къщата.

— Да се поразходим? — промълви.

Тя кимна сдържано, защото й бе трудно да повярва, че той ще остави въпроса неразрешен. И разбира се той не го остави.

— Трябва да ви кажа нещо за себе си — каза той поглеждайки наоколо в преднамерено безобиден маниер.

— А-а, какво е то?

— Винаги получавам каквото искам.

— Разбирам — преглътна тя.

— Дали? — той се усмихна меко.

— Току-що казах, че разбирам — промърмори тя.

— Ето защо — продължи той, оставяйки коментара й настрана, — е най-безопасно да кажа, че преди да завършим този лов, който вашата майка така мило е оприличила като забавление, вие ще ми кажете защо се потрудихте толкова, за да сте сигурна, че ще бъдем партньори днес.

— А-а, разбирам — каза тя, мислейки, че изглежда като абсолютна глупачка, но алтернативата беше да замълчи, а в насоката на разговора това не изглеждаше по-добре.

— Нима? — попита той, гласът му бе ужасяващо копринен. — Разбирате ли наистина?

Тя запази мълчание на този въпрос, просто не виждаше никакъв правилен отговор.

— Можем да улесним нещата — продължаваше той, все още с тон, с който сякаш говореше за нищо повече от времето, — и да се изясним още сега, или, — добави мило, — можем да направим всичко много, много трудно.

— Ние?

— Аз.

— И аз така си помислих — измърмори тя.

— И така — каза той, — готова ли сте да кажете всичко?

— Винаги ли сте толкова спокоен и контролиращ се? — тя го погледна право в очите.

— Не — отговори той. — Изобщо. Всъщност, казвали са ми, че темперамента ми е ужасяващ, когато се прояви — той се обърна към нея с усмивка. — Но обикновено го проявявам само един-два пъти на десетилетие.

— Това е доста впечатляващо от ваша страна — преглътна тя нервно.

Той продължи да говори по този ужасяващо контролиращ се маниер.

— Не виждам никаква причина да си изпускам темперамента сега, а вие? Изглеждате ми разумна млада дама.

— Много добре — каза Шарлот, след като проклетника вероятно би я вързал за някое дърво (спокойно усмихващ се), ако не му предоставеше скоро някакво обяснение. — Всъщност, няма нищо общо с вас.

— Наистина ли?

— Толкова ли е трудно да го повярвате?

— Продължете — той игнорира сарказма й.

Тя премисли бързо:

— Заради Рупърт е.

— Марчбанкс? — попита той.

— Да. Не мога да го понасям — което не беше толкова далеч от истината всъщност. Шарлот малко преувеличи, макар че би могла да полудее в неговата компания. — Мисълта, че ще прекарам следобеда с него определено ме паникьоса. Макар че не очаквах Лидия да предложи да се разменим.

Той изглеждаше по-заинтересован от предишното и изречение:

— Паника, казвате?

— Опитайте да прекарате часове в неговата компания, докато рецитира своята поезия и тогава ще видим кой ще се паникьоса — отвърна му тя, виждайки недоверието изписано на лицето му.

— Той пише поезия? — Нед премигна.

— И говори за поезия.

Той изглеждаше огорчен.

— А когато не прави едно от тези две неща — продължаваше Шарлот влизайки в духа на разговора, — говори за анализи на поезията и обяснява защо на повечето хора им липсва необходимото интелектуално ниво, за да разбират поезията.

— Но той я разбира?

— Разбира се.

Той кимна бавно.

— Трябва да направя лично признание. Изобщо не разбирам от поезия.

Шарлот не можеше да се сдържи да не засияе.

— Нищичко?

— Не е като да говорим в рими в нашето ежедневие.

— Точно така смятам и аз — заяви тя. — Когато ви попитам, отговаряте ли ми „под росата расте тревата“?

— Мили боже, надявам се никога!

Шарлот избухна в смях.

— Аз казвам! — възкликна внезапно той: — Това дърво е като моето седло!

— О, моля ви! — каза тя, опитвайки с да звучи пренебрежително, докато в същото време се заливаше от смях. — Дори аз бих се справила по-добре!

Той й отправи дяволита усмивка и Шарлот веднага разбра, защо му се носеше репутацията на човек, оставил много разбити сърца в Лондон. Боже, трябва да обявят за незаконно, един човек да бъде толкова мъжествен. Една усмивчица и краката й се подкосиха.

— О, наистина ли? — изстреля той. — По-добре от: „Аз видях моята сестра и…“

— И какво? — бързо попита тя. — Много жалко, че избрахте такива трудни думи за римуване, милорд.

— И й пожелах! — завърши той триумфално. — Е, не знам какво, но със сигурност не някоя ужасна гибел — лицето му придоби дръзко изражение. — Това би било неучтиво, не мислите ли?

Шарлот би отговорила, но бе заета да се тресе от смях.

— Така си е — каза той, изглеждайки изключително доволен от себе си. — Е, след като доказахме, че аз съм по-добрият поет, какъв е първият предмет от нашия списък.

Шарлот погледна надолу към парчето хартия, което бе забравила, че стиска в ръцете си.

— О да — каза тя. — Ловът на вещи. Така, нека да видим, перо, макар че не мисля, че трябва да търсим всичко подред.

Той наклони главата си на една страна, докато се опитваше да разчете ситния почерк на майка й.

— Какво друго имаме? Червена тухла, зюмбюл — това ще бъде лесно, знам точно къде в градината расте. Два листа хартия за писане, но не от една и съща купчинка, жълта панделка и парче стъкло.

— Парче стъкло? — повтори тя. — Как, за бога, се предполага да намерим подобно нещо? Не ми се вярва майка да ни окуражава да чупим прозорци.

— Ще открадна очилата на сестра ми — заяви той безцеремонно.

— О, това е доста добро от ваша страна — тя му отправи поглед изпълнен с възхищение. — И доста непочтено.

— Е, тя ми е сестра — кратко обясни той. — Не че й желая някоя ужасна гибел, макар че без тях е почти сляпа, а и човек трябва да бъде непочтен, когато си има работа с братя и сестри, не сте ли съгласна?

— Няма как да не се съглася — каза Шарлот. По принцип тя се разбираше добре със сестрите си, но все пак това не пречеше да се изтезават и да си погаждат номерца. Да откраднеш очилата на сестра си, за да спечелиш лов на вещи? Това беше нещо, което тя нямаше как да не уважава.

Тя наблюдаваше лицето му, което издаваше, че умът е някъде съвсем другаде и не можеше да не се замисли колко изключително добра партия би бил. Откакто се съгласи да помогне на Лидия не можеше да се отърве от чувство за вина, но сега вече се чувстваше наистина ужасно. Тя имаше чувството, че виконта не обичаше сестра й, всъщност бе сигурна в това, но все пак й бе предложил, така че по една или друга причина явно я искаше за съпруга. А и като всеки мъж той си имаше своята гордост, а тя Шарлот Елинор Тортнън, мислеше за себе си като за човек с принципи и достойнство, а сега на практика щеше да участва и да подпомогне неговото падение.

Шарлот подозираше, че има далеч по-излагащи неща от това да бъде зарязан пред олтара, но точно сега не можеше да се сети за нито едно.

Той щеше да бъде сразен. И наранен. И вероятно щеше да я убие. А най-лошата част бе, че Шарлот нямаше ни най-малка представа как да предотврати всичко това. Лидия бе нейна сестра, тя трябваше да й помогне, нали така? Не трябва ли да е на първо място лоялна към собствената си плът и кръв? А и, ако имаше нещо, което със сигурност разбра този следобед, то бе, че Лидия и виконта изобщо нямаше да си подхождат. За бога, та Лидия очакваше нейния възлюбен да й рецитира поезия! Шарлот не можеше да си представи, че двамата ще издържат повече от месец съвместен брачен живот, преди да се опитат да се избият взаимно.

И все пак… това не беше правилно. Нед (кога бе започнала да мисли за него като за Нед?) не заслужаваше двуликото отношение, което щеше да получи. Може и да беше властен и със сигурност арогантен, но под всичкото това той бе добър човек, чувствен и забавен, и джентълмен по сърце.

И това бе моментът, в който Шарлот направи безмълвна клетва. Нямаше начин да допусне той да стои и да чака в църквата в събота. Тя може и да не бе в състояние да спре Лидия и Рупърт от бягството, щеше дори и да им помогне, но щеше да направи всичко, което бе по силите и да спести на Нед най-голямото унижение. Тя преглътна нервно. Това значеше, че ще трябва да влезе в спалнята му и да го изкара от леглото посред нощ, веднага след като се увери, че Лидия и Рупърт са се отдалечили на безопасно разстояние, но нямаше друг начин. Не, и ако искаше да живее с чиста съвест занапред.

— Изведнъж станахте доста сериозна — отбеляза той.

Тя се сепна изненадано от гласа му.

— Просто се отнесох — каза бързо, доволна, че поне за това не го лъжеше.

— Сестра ви и поетът изглежда са потънали в разговор — каза той тихо, посочвайки ги с глава.

Шарлот се заозърта наоколо и наистина, недалеч от тях Лидия и Рупърт говореха бързо и припряно. Слава богу, че бяха достатъчно далеч, за да не бъдат чути.

— Те са доста добри приятели — обясни Шарлот, надявайки се, че топлината, която чувстваше да се разлива по страните й не значеше, че се изчервява. — Познаваме Рупърт от години.

— Значи ли това, че бъдещата ми съпруга е голяма почитателка на поезията?

— Боя се, че значи точно това — усмихна се гузно Шарлот.

Когато той я погледна, очите му блестяха закачливо.

— Значи ли това, че ще очаква от мен да й рецитирам поезия?

— Вероятно — потвърди Шарлот, отправяйки му поглед със съчувствие, което си бе напълно истинско.

Той въздъхна:

— Е, предполагам ничий брак не е съвършен — продължи направо. — Ела, имаме пера да събираме и очила да крадем. Ако трябва да участваме в този глупав лов на вещи, поне ще го спечелим.

Шарлот изправи рамене и пристъпи напред.

— Всъщност, милорд, това е точно, което мисля и аз.

Така си беше. Всъщност бе доста странно, колко често той казваше нещо, което бе точно нейна мисъл.