Джой Филдинг
Бар „Дивата зона“ (9)

9.

— Джеф, на телефона — провикна се Мелиса от рецепцията, сбутана близо до входа на малкия бутиков салон.

— Моля да ме извините — каза Джеф на жената на средна възраст в черно–тюркоазеното трико. — Защо не изпълните няколко минути на пътечката? Веднага се връщам.

— Казах му, че имаш клиентка — извини се Мелиса, — но той твърди, че било спешно.

Едва бе поел старомодния черен телефон с циферблат от ръката на Мелиса, когато гласът на Том изгърмя в ухото му.

— Тя е с някакъв проклет адвокат — крещеше той.

Джеф притеснено погледна през рамо да види, дали шефът му не е наоколо. Лари обаче бе зает с една млада жена с конска опашка на крос-тренажора. Все пак трябваше да внимава. На работа не се позволяваха лични разговори. Лари може и да беше само няколко години по-възрастен от него и доста уравновесен като за шеф, но все пак му бе началник, а Джеф не искаше да изгуби тази работа. Фитнес „Елит“, разположен над една пекарна, се намираше недалеч от апартамента му и клиентелата бе добра. Не бяха и наполовина толкова превзети, колкото на предишното място.

— Кой е с адвокат? — попита с нисък глас, едва долавящ се през силната рап музика, бумтяща от тонколоните наблизо.

— Кой мислиш? Лейни, ето кой. За кого друг ще говоря, по дяволите?

Джеф реши да не напомня на Том за уикенда.

— Моля те, кажи ми, че не я следиш — прошепна той, прикрил с ръка слушалката, местейки поглед от големите уреди в единия край на помещението към пейките и тежестите в другия. Промени си позата, мъчейки се да избегне едновременно прякото обедно слънце, нахлуващо през широкия преден прозорец и огледалата, които бяха почти навсякъде. Въпреки климатика, в дългия правоъгълен салон £е доста топло, но пък приятният аромат на прясно изпечен хляб, достигащ през вентилаторите, успешно маскираше миризмата на пот, просмукваща се в дървения паркет.

— Разбира се, че я следя — раздразнено каза Том. — Как иначе ще знам къде е? Едва понеделник сутрин е, а тя вече говори с някакъв проклет адвокат.

— Кажи ми, че не носиш пистолет.

— Не нося пистолет.

Джеф моментално разбра, че Том лъже.

— Господи, Том, не можеш да продължаваш да правиш това. Накрая ще те убият.

— Ако някой тук бъде убит, това няма да съм аз.

— Ами работата ти? — попита Джеф, решил да пробва по друг начин.

— Няма страшно. Обадих се, че съм болен.

Джеф усети тъпото пулсиране на начално главоболие в основата на врата си. Точно сега нямаше нерви за Том.

— Виж, не мога да говоря сега. С клиентка съм.

— Към девет часа тази сутрин отивам в къщата на родителите й — продължи Том, сякаш Джеф не бе казал нищо. — Мислех си, че е любезно от моя страна, нали разбираш, да не ходя прекалено рано. А Лейни тъкмо напуска къщата, издокарана от горе до долу и аз схващам, че нещо става. Искам да кажа, защо ще се издокарва така толкова рано в понеделник? Къде отива? Затова решавам да я проследя и да разбера какво става. Тя отива с кола до западен „Флеглър“ и влиза в една яркорозова сграда, като някаква гигантска бутилка сироп за кашлица. Проверявам указателя. Само адвокати, човече.

— Ами значи е говорила с адвокат. Това не означава…

— Означава, че иска развод. Означава, че ще се опита да ми вземе децата. Тези деца означават всичко за мен, човече. Знаеш го.

Джеф реши, че едва ли е моментът да изтъква, че Том рядко прекарваше някакво време с децата си.

— Виж, поеми си няколко пъти дълбоко дъх и се опитай, да се успокоиш. После се обади на шефа си, кажи му, че се чувстваш по-добре и се върни на работа. Това ще отклони ума ти от Лейни.

— Няма да позволя на тази кучка да ми вземе децата.

— Просто се стегни. Не прави нищо глупаво. Почакай да видиш какво ще стане до няколко дни.

— Зная какво ще стане до няколко дни. Ще ми връчат формулярите за развода, ето какво ще стане.

— А може би не. Може би, ако не побесняваш и останеш спокоен… — Джеф млъкна. Говоря с Том, напомни си той.

— Може ти да поговориш с нея — заяви Том.

— Какво? Няма начин.

— Моля те, Джеф. Трябва да ми помогнеш. По твоя вина се забърках в тази каша.

— Какво? — Какви ги дрънка Том, зачуди се Джеф и видя как Керълайн Хоугън намали скоростта на пътечката, мислейки си, че за жена почти на шейсет, тя бе в забележително добра форма.

— И как, по дяволите, ти хрумна това?

— Ако не беше ти и онзи глупав бас в бара…

— Хей, твоя беше идеята да хукнеш след Сузи.

Рецепционистката се покашля и посочи с очи надясно.

— И така, по кое време ви е най-удобно? — попита на висок глас Джеф, докато Лари минаваше покрай него, последван от младата си клиентка, чиято конска опашка се поклащаше насам-натам.

— Здравей, Джеф — каза момичето, на име Кели, с широка усмивка на симпатичното си сърцевидно лице.

Джеф й се усмихна и в същия миг гласът на Том изригна в ухото му.

— За какво говориш? — попита той.

— Разбира се. Защо не си проверите програмата и не ми се обадите пак? Сигурен съм, че ще измислим нещо.

— Какво, по дяволите, става?

— Боя се, че нямам никакви дупки до седем часа.

— Ебаваш ли се с мен или какво?

— Виж — прошепна Джеф, когато Лари и момичето се отдалечиха на достатъчно разстояние. — Казах ти, че не мога да говоря. Шефът ми гледа.

— На кой му пука? Не мислиш ли, че това е по-важно?

— Ще ти се обадя по-късно. Междувременно си иди вкъщи, успокой се и престани да я следиш. Чуваш ли ме, Том? Слушаш ли ме?

— Няма да я следя.

— Добре, хубаво. Аз ще поговоря с нея по-късно. — Джеф затвори телефона, въодушевен от факта, че човек, който лъжеше така често, като Том, все пак не го биваше в това. Върна слушалката на Мелиса.

— Благодаря за помощта.

— Винаги. О, часът ти в единайсет отпада.

— Наред ли е всичко? — попита Керълайн Хоугън, която бе слязла от пътечката и вървеше към него. Предницата на тюркоазеното й трико бе нашарена от потни петна с големината на монета, ноктите й с червен маникюр чешеха влажната горна устна.

— Часът ми в единайсет отпадна — сухо каза Джеф. — А жената на един мой приятел току-що го е напуснала.

Тя изви прецизно оскубаната си вежда и челото й леко се набръчка.

Май ботоксът е пропуснал някои места, помисли си Джеф и я поведе към една пейка, където я накара да легне по гръб.

Керълайн Хоугън легна и намести къдравата си, руса, дълга до раменете коса върху бялата хавлия под главата си. Все още красиво оформените й крака се провесиха в края на тясната пейка и маратонките й „Адидас“ стъпиха на светлия дървен под.

— С каква скорост тичахте на пътечката?

— Шест и половина.

— Никак не е зле за стара чанта. — Думите се изплъзнаха от устата му, преди да има време да ги редактира и бе благодарен да чуе, че Керълайн се смее. Имаше толкова хубав смях. Нито прекалено дрезгав, нито прекалено момичешки. Истински. Неподправен. Не като Кристин, чийто смях бе изненадващо плах, или Лейни, която сякаш винаги се смееше насила, като и двете като че ли винаги се смееха против желанието си. По-добре му е без нея — каза си Джеф и сложи в протегнатите ръце на Керълайн петкилограмова щанга.

— Предполагам, че говориш за приятеля си, чиято жена го е напуснала — констатира Керълайн, сви лакти да приближи щангата към челото си, после я вдигна отново, без да чака да й кажат. Тя идваше по два пъти седмично през последните три години, загряваше на пътечката, после в продължение на един час се занимаваше с персонален треньор. Предишният й треньор бе заминал за Ню Йорк преди два месеца и Джеф бе нает на неговото място. Керълайн знаеше точно какво се иска от нея — качество, което Джеф харесваше в жените.

Качество, което за жалост липсваше на Лейни Уитман.

Макар че тя със сигурност знаеше в какво се въвлича, когато се ожени за Том.

— Изпъни ръцете — напомни той на Керълайн. — Вдигни ги малко по-високо. Така е добре, Керълайн. Хайде още осем пъти.

— И защо го е напуснала? — попита Керълайн.

— Кой знае? — сви рамене Джеф. — Ти защо напусна твоя съпруг?

— Кой по-точно?

— Колко си имала?

— Само двама. Напуснах първия, когато го хванах в леглото с гувернантката — банално, но вярно; вторият умря от рак преди четири години, така че предполагам, технически погледнато, той ме напусна.

— Мислиш ли, че някога ще се омъжиш отново?

— О, надявам се — каза Керълайн и прозвуча като тийнейджърка. Джеф взе щангата от ръцете й. — Винаги ми е харесвало да бъда омъжена. Ами ти?

— Никога не съм имал удоволствието. — Думата „удоволствие“ заседна в гърлото на Джеф. Понякога, най-често, когато най-малко го очакваше, все още можеше да чуе майка си и баща си да крещят иззад затворената врата на спалнята им. В това нямаше кой знае какво удоволствие. Посочи пода.

— Серия лицеви опори.

— Толкова ви е лесно на вас, мъжете — каза Керълайн, легна на пода, протегна крака назад и почна да се оттласква нагоре-надолу върху длани.

— По-бавно — предупреди я Джеф. — Мислиш, че ни е лесно?

— А не е ли?

— В какъв смисъл?

— С жените — изсумтя Керълайн.

Джеф погледна към Мелиса, чиято леко засрамена усмивка показваше, че го е наблюдавала, а после към Кели, която дискретно му помаха с пръстите на лявата си ръка, докато се готвеше да издигне два петкилограмови дъмбела над гърдите си.

— Предполагам — каза той и си представи майка си, отразена в голямото огледало отзад.

„С коя си бил този път?“ — питаше гневно и обвинително тя.

„С никоя“ — сприхаво отговаряше баща му. — „Бях в офиса.“

„Да бе, как не. Както си бил в офиса и миналия четвъртък през нощта и в предния четвъртък също.“

„Щом казваш.“

„Казвам, че си гаден кучи син, ето какво казвам.“

„Кой го казва.“

— Добре, Керълайн, наведи още малко — изрече на глас Джеф, опитвайки се да блокира със собствения си глас кавгата на родителите си, както правеше, когато беше малък. — Така е по-добре. Направи още десет.

— Защо викаш? — попита Керълайн.

— Извинявай. Не се усетих.

— Всичко наред ли е? — попита Лари, минавайки наблизо. Бялата тениска без ръкави излагаше на показ мускулестите му ръце. Кели послушно вървеше след него, но очите й следваха Джеф.

— Музиката е малко силна — каза Джеф.

— Нали? — съгласи се Лари. Отиде до отсрещната стена и я намали. — Сега как е?

— Много по-добре — излъга Джеф. В интерес на истината, той обичаше силната музика. Особено рап и хип-хоп, музиката, която не само ти влиза в главата, но и под ноктите и между пръстите на краката. Музиката, която обикновено заглушава всякакви мисли.

Когато беше малък и се мъчеше да не слуша скандалите на родителите си, крещящи един срещу друг в съседната стая, си пускаше радиото колкото се може по-силно и пееше заедно с „Аеросмит“ или Ричард Маркс, а ако не знаеше думите, си ги измисляше. По дяволите, пееше дори с „Абба“. „Ти си танцуващата кралица“.

Ели обожаваше тази песен. Сестра му бе с три години по-голяма от него и понякога, когато родителите му отново се нахвърляха един върху друг, той се втурваше в стаята й, пускаха радиото, той пееше, тя танцуваше, понякога го грабваше и го завърташе многократно, докато, изтощени и треперещи, не се сриваха на пода, а стаята продължаваше щастливо да се върти наоколо.

„Ти си танцуващата кралица“.

Но това бе, преди една мразовита нощ, в която майка им ги измъкна от топлите им легла, нахлузи им палтата върху пижамите, после ги натика в колата всред суровия студ и потегли по магистралата, без дори да провери, дали коланите им са закопчани. Тя плачеше и плюеше думи, които той не разбираше, но познаваше, че са лоши, само по начина, по който ги изстрелваше срещу предното стъкло. След това кара твърде дълго, накрая паркира пред един мотел в предградията, измъкна ги от колата, накара ги да газят в снега без ботуши, долнищата на пижамите им подгизнаха от леденостудените локви и двамата вече плачеха, докато стигнат до врата номер седемнайсет.

— Направи още седемнайсет — каза сега Джеф.

— Какво? — Керълайн се надигна на колене. — Още седемнайсет? Майтапиш ли се?

— Извинявай. Исках само да проверя, дали внимаваш.

— О, внимавам много добре.

— Седни на края на пейката. — Джеф се пресегна за единайсеткилограмовата щанга и Керълайн протегна длани. Той постави щангата в тях, дългите й, червени нокти я обхванаха. — Протегни ръцете още малко настрани. Така е добре. Хайде, издишваш, когато повдигаш. Опитай се да задържиш ръцете изпънати.

Детето Джеф си пое дълбоко дъх, когато видя как майка му блъска с ръце по вратата на мотелската стая.

— Пусни ме да вляза, копеле — крещеше тя в студения нощен въздух. — Зная, че си вътре.

След което вратата на стая 17 бавно се отваря, баща му застава там, само по боксерки и невменяема усмивка, а в леглото зад него седи някаква жена, със събран под брадичката си чаршаф.

Преди обаче Джеф да има време да разсъди какво прави баща му с тази непозната жена на това непознато място посред нощ, майка му вече го е избутала от пътя си, заедно със сестра му, крещи на жената, че е мръсна курва, издърпва чаршафа й, така че голите й гърди лъсват изцяло, а после се нахвърля върху нея и издира лицето й с дългите си червени нокти.

Точно като на Керълайн, осъзна сега той, наблюдавайки щангата в ръцете й да се вдига и спуска. Това ли бе отключило нежеланите спомени за майка му? Или може би разговорът в събота с Уил.

Наистина ли на майка му й оставаха само няколко месеца живот?

„Тъпи кучки“ — чуваше баща си да мърмори, развеселен и безразличен едновременно, докато гледаше как двете жени се бият върху мотелското легло.

— Много добре, Керълайн — каза Джеф, стараейки се гласът му да е нисък и тих. — Ти си много силна.

— Е, нали казват, че жените са по-силния пол.

— Мислиш ли, че е вярно? — Подаде й въженцето за скачане. — Една минута.

— Мисля, че в някои отношения, да.

— В какви отношения?

— Емоционални. — Почна да скача на место. — Вие, мъжете, сте доста по-крехки, отколкото си мислите.

— Нима не каза току-що, че на нас ни е много по-лесно?

— Да ви е по-лесно, не означава, че не сте по-крехки — загадъчно произнесе Керълайн.

За какво, по дяволите, говори — запита се Джеф, все по-изнервен от разговора. Не му харесваше, когато жените го караха да се чувства глупав.

— Пийни малко вода — предложи той, когато тя приключи със скачането.

Тъпи кучки, чу да казва баща му.

За известно време ще поживееш с баща си, говореше в следващия момент майка му.

Детето Джеф стоеше като истукан, мъчейки се отчаяно да сдържи сълзите, които чувстваше, че се събират в очите му, докато гледаше как майка му си мята дрехите в едно малко кафяво куфарче на леглото.

„Но аз не искам да живея с него.“ Той беше само на седем години. Десетгодишната Ели бе застанала на прага, с очи като чинии, и гледаше.

„Боя се, че нямаш избор. Баща ти не ми дава достатъчно пари, за да се грижа и за двама ви, а на мен ми писна да се карам с него за всяка стотинка. Така че, нека той да се грижи за теб известно време. Това ще отнеме малко от блясъка на госпожица Кларабел.“

Госпожица Кларабел бе името, с което майка му бе кръстила новата съпруга на баща му, въпреки че тя фактически се казваше Клеър. Джеф всъщност никога не я бе харесвал. Беше тънка и кокалеста и вечно притеснена за нещо. А сега, когато имаше и новородено бебе, когато и да се покажеше той, сякаш вечно й пречеше.

„Имам нужда просто от малко време за себе си“ — бе продължила майка му и бе затръшнала капака на куфара си. „Да си дам сметка кое е най-добро за мен. За всички нас“ — бе добавила тя, в най-добрия случай гузно, това Джеф го бе разбрал, дори и тогава.

„Ами Ели? И тя ли остава с татко?“

„Не. Ели остава с мен.“

„Защо да не мога и аз да остана?“ — заплакал бе Джеф. — „Обещавам, няма да ти създавам никакви проблеми. Честна дума, ще съм добро момче.“

„Работата е там, че той много ми напомня за баща си“ — чу майка си да казва по-късно по телефона, без да се старае да понижи глас, докато самият той подсмърчаше на стълбите, в очакване баща му да го вземе. — „Кълна се, имат абсолютно еднакви проклети лица. И нищо не мога да направя, но всеки път, когато го погледна, ми се иска да го удуша. Зная, че е ненормално. Зная, че не е негова вината. Но просто не мога да го гледам.“

„Това е само временно“ — бе казал по-късно баща му, въвеждайки го в пълната с одеяла шивачница на мащехата му. Бе сложил куфара му на тясната кушетка, набързо бутната до стената.

„Веднага, щом майка ти си оправи нещата, ще се върне за теб.“

Тя не се върна никога. С изключение на някое и друго случайно посещение, по време на което сякаш гледаше в някаква точка, точно до главата му. В крайна сметка, дори и тези посещения престанаха, макар в следващите години Ели да не се отказваше да поддържа контакти както с баща си, така и с брат си.

Ели казва, че тя питала за теб — Джеф чу Уил да казва.

— Джеф? Джеф? — казваше Керълайн сега. — Земята до Джеф. Тук ли си?

Джеф рязко се върна в настоящето, а образът на по-младата му същност изчезна в потока отразена слънчева светлина.

— Съжалявам.

— Според мен, някой е дошъл да те види — и Керълайн посочи към рецепцията. Главата на Джеф рязко се извърна и за един налудничав момент си представи сестра си или може би майка си, застанали на прага. Вместо това видя една крехка млада жена с тъмна коса и големи слънчеви очила.

— Извинете ме за момент — каза Джеф и бързо се приближи до нея. Какво, по дяволите, правеше тя тук?

Сузи свали слънчевите си очила и откри насинената си и подута страна.

— Трябва да говоря с теб — каза тя.