Джой Филдинг
Бар „Дивата зона“ (7)

7.

Джеф бе на осем години, когато се опита да убие брат си за първи път.

Не че имаше нещо лично против Уил. Не, че му мислеше някакво конкретно зло. Просто искаше да го няма. Уил беше винаги там, винаги в центъра на вниманието, при всяко негово проплакване скачаха, на всяко негово желание откликваха. Избраникът. Той заемаше цялото пространство, в което и помещение да влезеше, поглъщаше всичкия кислород, а Джеф оставаше изтикан встрани, жаден за въздух.

Като бебе Уил имаше колики и често плачеше. Джеф обичаше да си лежи нощем в леглото и да слуша ревовете му, от които се чувстваше странно добре, понеже изглеждаше, че въпреки цялото внимание, с което щедро го обграждаха, брат му се чувстваше доста зле.

Само с една решаваща разлика: когато Уил плачеше, всички се заслушваха, но когато Джеф плачеше, му казваха да престане да се държи като бебе. Караха го да пази тишина, да лежи мирно и да не става, дори ако му се ходи до тоалетната посред нощ, защото може да събуди бебето.

И така, той лежеше в тъмното и коремът му се свиваше, заобиколен от прецизно изтъканите на ръка от мащехата му завивки, надвиснали над него като враждебни духове от всички ъгли на стаята. А после, една нощ той не можа да се стиска повече и подмокри леглото. На сутринта мащехата му, с пищящото и гърчещо се бебе на ръце, откри още мокрите чаршафи и му се накара, а Уил внезапно спря да реве и почна да гука, почти сякаш разбираше какво става и се радва.

Точно в този момент Джеф реши да го убие.

Изчака всички да си легнат и се промъкна в бебешката стая. Ръчно боядисаната дървена кошарка на Уил стоеше до бледосинята стена, а над главата му мързеливо се въртеше играчка от нежни парцалени самолетчета в ярки цветове. Играчки във всички форми и размери изпълваха лавиците на отсрещната стена. Пухени животинчета — гигантски панди и горди понита, плюшени кученца и мъхести риби — бяха разпръснати навсякъде по мекия син килим. Беше си истинска стая, това Джеф го разбираше дори и тогава. Не просто някакво пригодено пространство в стая, която първоначално е имала друго предназначение. Като неговата стая, с малката кушетка, избутана до простата бяла стена. Преди мащехата му я използваше като ателие за шиене. Разбира се, предполагаше се, че той ще е там само временно. Докато собствената му майка си оправи нещата и се върне да го вземе. Което не можеше да стане достатъчно скоро. Поне това чу мащехата му да споделя със своя приятелка един следобед, докато двете щастливо гукаха на Уил. Джеф застана над кошарката на брат си, погледа го как спи, после грабна най-голямото плюшено животно — ухилен тревистозелен алигатор, — и похлупи лицето на Уил с мъхестия му лимоновожълт корем. Няколко секунди крачката на Уил ритаха френетично във въздуха, после спряха. Малкото му телце внезапно замря съвършено неподвижно и Джеф изхвърча от стаята. Прекара нощта скрит под кушетката си, ужасен, че юрганените духове ще дойдат за него и ще го удушат, докато спи.

На сутринта, когато Джеф влезе в кухнята, Уил бе там, гордо седнал във високото си столче, блъскаше по подноса с лъжица и ревеше за кашата си. Джеф се вторачи в него с безмълвен ужас, чудейки се дали не е сънувал цялата случка.

Все още се чудеше.

Дори и сега, повече от две десетилетия по-късно, легнал в двойното легло с Кристин, в нещо средно между сънно и будно състояние, Джеф недоумяваше. Не дали е способен да убие. Знаеше отговора на това. В Афганистан бе убил поне шестима души, включително един от упор. Но онова бе различно. Там беше война. Прилагаха се други правила. Там се налага да действаш бързо. Не можеш да си позволиш и секунда колебание. Всеки един бе възможен камикадзе. А Джеф бе убеден, че онзи мъж бе посегнал за оръжие, не си бе вдигнал ръцете, за да се предаде, както по-късно твърдеше съсипаната му жена.

Джеф още чувстваше пясъка в очите си и тежестта на пушката в ръцете си. Чуваше изщракването на спусъка, последван от истерични женски писъци, виждаше удивлението в тъмните очи на мъжа, когато експлодирали червени кръгове внезапно се пръснаха върху предницата на бялата му роба, подобно на шарките върху завивките на мащехата му.

Да, способен бе да убие.

Обаче умишлено, хладнокръвно убийство?

Наистина ли се бе опитал да удуши Уил?

И по-късно, когато Уил беше на три години и Джеф го люлееше толкова силно на люлката в задния двор, че мащехата му бе изхвърчала тичешком от къщата и беше грабнала сина си, пищейки: „Какво се опитваш да направиш? Да го убиеш ли?“ Такова ли беше намерението му?

Или пък просто се е опитвал да привлече вниманието й?

Каквато и да му е била целта, не беше проработила. Уил продължаваше да оцелява, независимо колко гаден бе Джеф към него. Баща му продължаваше да го пренебрегва, независимо какви усилия полагаше Джеф да му се хареса. Майка му никога не си оправи нещата, нито се върна да го вземе. Мащехата му продължаваше да го гони от пътя си.

А после, когато стана на четиринайсет, се запозна с дългурестата топка гняв на име Том Уитман, роден последовател, търсещ някой, който да му сочи пътя, и така се роди една доживотна дружба.

Докато Джеф стане на осемнайсет, неуморни ежедневни тренировки бяха добавили десет килограма изваяни мускули към почти сто осемдесет и три сантиметровата му фигура. Красивото лице, което бе наследил от баща си, гарантираше, че момичетата ще са толкова много, колкото и лесни. Изглеждаше, сякаш Джеф трябва само мързеливо да се усмихне неопределено в тяхната посока и те хукваха към него.

Джеф се ухили при спомена за тези първи завоевания и отвори очи към топлото слънце, проникващо през тежките сини завеси на прозореца в спалнята.

— Криси? — произнесе въпросително, когато почувства празното място до себе си на леглото. Погледна към часовника на нощната масичка. Два часа? Следобед? Възможно ли бе да е вярно? — Криси? — провикна се отново, този път по-силно.

Вратата на спалнята се отвори. Показа се мъжки силует.

— Тя излезе — съобщи Уил.

Джеф се надигна и седна. Отмахна един рус кичур от очите си.

— Къде отиде?

— До супермаркета. Явно ни е свършила тоалетната хартия.

— Лайняна работа — каза Джеф и се засмя на собствената си шега.

Уил също се засмя, макар в интерес на истината, шегата да не му се бе сторила особено смешна.

— Добре ли си? — попита той.

— Че защо да не съм?

— Не зная. Снощи беше доста пиян. А вече мина обяд.

— Събота е — напомни му сопнато Джеф. — Мога да се успя.

— Хората не се ли нуждаят от личен треньор в събота? — Уил се постара гласът му да е небрежен. Не искаше да звучи осъдително.

— Аз не се нуждая от тях. — Джеф стана от леглото, без да си дава труда да прикрие голотата си, и се отправи към банята. Уил отклони поглед и Джеф се изкикоти. Облекчи се, изми си ръцете, хвърли няколко шепи вода на лицето си и след минута се върна. — Предполагам, че няма кафе — заяви той, застанал до леглото, изви гръб назад и протегна мускулестите си ръце над главата. Ако Уил се притесняваше от привидно неумишлената демонстрация на голота, толкова по-зле, помисли си той. Никога не вреди да покажеш на конкуренцията с какво си има работа. Един лек уплах може да стигне далеч. Джеф грабна дънките си от ръба на леглото и ги нахлузи върху голите си хълбоци.

— Мисля, че Кристин свари един чайник, преди да излезе — каза Уил с твърдо приковани в пода очи. Не искаше Джеф да си помисли, че се е вторачил в тялото му.

Джеф мина покрай него през всекидневната и влезе в кухнята. Наля си малко кафе в чаша с формата на фламинго, прибави мляко и внимателно отпи.

— Кога излезе?

— Преди около двайсет минути. Каза, че ще се върне след час.

— Тя прави хубаво кафе.

— Тя всичко прави добре.

— Така е — съгласи се Джеф, мислейки си за изминалата нощ.

— Наистина си късметлия.

— Да, такъв съм. — Джеф забеляза колебание по лицето на брат си.

— Какво? — подозрително попита той.

— Какво? — повтори Уил.

— Изглеждаш, сякаш искаш да кажеш нещо.

— Не. Всъщност, не.

— Всъщност, да — настоя Джеф.

Уил погледна настрани, покашля се и отново погледна към него.

— Просто…

— Изплюй камъчето, братле.

— Ами… просто… снощи…

— Снощи?

— Тя няма ли нищо против?

— Против какво?

— Сещаш се — каза Уил. — За Сузи. — Името й прозвуча като молитва в устата му. Почувства се добре, само от споменаването й.

— Нищо не се е случило с мен и Сузи.

— Няма ли нищо против, че ти искаше нещо да се случи, че нещо би могло да се случи, ако… — Какви ги върша, по дяволите, запита се Уил. Обикновено любопитство ли беше или се опитваше нарочно да е враждебен към брат си?

— … ако тя беше избрала мен? — попита Джеф, довършвайки изречението на Уил. — Повярвай ми, нещо определено щеше да се случи. Но тя не избра мен, нали? Тя избра теб. — Избраникът, помисли си Джеф, отпи от кафето, което внезапно му загорча на езика.

— Не е точно там въпросът.

— А къде точно е въпросът? — раздразнено попита Джеф. Господи, нищо чудно, че брат му се бе провалил предната нощ. Винаги ли бе толкова нерешителен? — Какво се опитваш да кажеш, Уил?

— Просто ми е трудно да повярвам, че Кристин наистина приема това.

— Тя е удивителна жена.

— Тогава защо я мамиш? — Въпросът се изплъзна от устните му, преди да може да го спре.

— Едва ли може да се нарече мамене, щом другият човек казва, че всичко е наред, не е ли така? — попита Джеф.

— Предполагам. Просто…

— Какво?

— Не разбирам защо ти би го желал.

— Хей, човече. Нали знаеш какво казват хората: „Нищо не мирише по-хубаво от нова путка“. — Джеф се ухили. — И като стана дума, какво точно се случи снощи? — Той издърпа един от кухненските столове и го яхна, наслаждавайки се на неудобството на брат си.

Уил остана прав.

— Знаеш какво се случи.

— Зная какво не се е случило. Ти не си…

— Може ли да не водим този разговор отново? — попита Уил.

— Опипа ли я поне? Моля те, кажи ми, че си получил нещо снощи, освен махмурлук.

— Целунахме се — призна Уил след дълга пауза. Не искаше да омърсява спомена, като говори за него.

— Целунали сте се? Това ли е всичко?

Уил не отговори нищо.

— Поне поиграхте ли с езиците?

— Беше хубава целувка — каза Уил, обърна се и отиде във всекидневната.

Джеф го следваше по петите.

— О, хайде, братле. Трябва да ми кажеш нещо повече.

— Боя се, че е само това. — Уил се отпусна на дивана. — Съжалявам, че те разочаровах.

— Кой казва, че съм разочарован? Спестих си сто долара.

Уил сви рамене.

— Състезанието не е свършило още — тихо произнесе той.

Смехът на Джеф изпълни стаята.

— Така те искам. Май, в крайна сметка ще се окаже, че в теб тече повечко от татковата кръв.

За миг настана мълчание, преди Уил да проговори.

— Говорил ли си напоследък с него?

— С кого?

— Знаеш с кого. С нашия баща.

— С нашия баща, находящ се в Бъфало? И защо да го правя? — попита Джеф и се върна в кухнята да си досипе кафе.

— Просто, за да се обадиш, предполагам. Да кажеш здрасти. Да видиш как е.

— Жив е, нали?

— Да. Разбира се.

— Е, какво остава да се каже? Сигурен съм, че някой ще ме уведоми, когато пукне. — Джеф се обърна към всекидневната навреме, за да види как брат му трепва. — Не че очаквам да ме спомене в завещанието си или нещо такова.

— Повярвай ми, няма много за наследяване — каза Уил.

Джеф кимна разбиращо.

— Предполагам, че всичките тези години в „Принстън“ доста са поокастрили семейните спестявания.

— Тези пари дойдоха от дядо ми и баба ми — оправдателно изрече Уил. — От страна на майка ми — добави ненужно.

— Блазе ти.

— Наистина ми стана мъчно, когато научих за майка ти — обади се Уил след нова пауза.

— Не е нужно.

— Ели казва, че ракът е много агресивен и в най-добрия случай й остават само няколко месеца.

— Е, да. Случват се такива работи. Не можеш да направиш нищо.

— Би могъл да си отидеш у дома — настоя Уил — и да я видиш, преди да умре.

— Не. Не мога да го направя.

— Ели казва, че тя питала за теб.

— Сестра ми е голяма бърборана. Не знаех, че вие двамата сте си толкова близки.

— Тя е и моя сестра — заяви Уил.

— Полусестра — остро го поправи Джеф. — Тя ли те накара да говориш с мен? За това ли си дошъл?

— Помоли ме да го спомена, да. Но не, не съм тук заради това.

— А защо точно си тук?

— Ти ми липсваше — простичко отговори Уил. — Ти си мой брат.

— Полубрат — за втори път го поправи Джеф. Този път гласът му бе равен като тъпо острие.

— Имах трудности — продължи Уил, решил да изостави предпазливостта. Може би, ако той му се довереше, Джеф би бил по-склонен да направи същото. — В „Принстън“ имаше едно момиче, на което бях наставник. Ейми…

— Ейми? — Джеф се настани удобно на огромния бежов кожен фотьойл и се приведе напред с лакти върху коленете. Парата, надигаща се от чашата му само частично скриваше играещата на устните му усмивка.

— Беше първокурсничка. Бях й наставник по логика. Разбирахме се добре. Едното доведе до друго…

— Чукал си я — констатира Джеф.

— Господи, Джеф. Само за това ли мислиш?

— Почти.

— В една връзка има и нещо повече.

— Не си я чукал.

— Не съм казал такова нещо.

— Чука ли я или не?

— Да, аз… да.

— Е, слава Богу. Тогава, какъв беше проблемът?

— Нямаше. Поне аз не зная да е имало. Бяхме много близки почти цялата година, но тя изведнъж скъса с мен. Не ми даде причина. Продължих да й звъня, опитвах се да поговоря с нея, сещаш се, да разбера къде съм сгрешил.

— Какво му беше името? — попита Джеф.

— Какво?

— Оня приятел, заради когото те е зарязала. Как се казваше?

— Откъде знаеш, че ме е зарязала заради друг?

— Не е съвсем като ядрена физика, братле. Ти кога най-накрая разбра?

— Една сутрин излязох от час и я видях да се целува с него в коридора и направо откачих. Нахвърлих се отгоре му като някакъв побъркан супергерой. Следващият момент, който си спомням, е, че навсякъде имаше кръв.

— И това е начин, братле.

— Начин да бъда изритан от „Принстън“.

— Изритаха ли те?

— Родителите на момчето заплашиха, че ще ме съдят. Явно съм му счупил носа и два зъба. Затова ме отстраниха до края на семестъра. Не е голяма работа, наистина. Така или иначе почти съм си завършил темата.

— Виж ти, виж ти — каза през смях Джеф. — Нямах представа, че вие, философите, сте били такива куражлии.

— И ние си имаме своите моменти.

— Гордея се с теб, братле.

Уил изпита прилив на неочаквана гордост. Брат му се гордееше с него.

Внезапно силно тропане по вратата изтри момента.

— Май Криси си е забравила ключа — каза Джеф, но не мръдна от стола си. Уил прекоси стаята и отвори. През нея нахлу Том.

— Какво, по дяволите, става тук? — викна той, устремен към центъра на помещението. — Вече не си ли вдигаш проклетия телефон?

Джеф взе да тършува в джобовете на дънките си.

— Този ли е? — попита Уил и вдигна телефона от синята кушетка. Метна го към Джеф и той го улови с лявата си ръка.

— Мамка му. Звънях ти поне петдесет пъти — ядосано каза Том, крачейки напред-назад пред стола на Джеф.

Уил забеляза, че Том продължаваше да е със същите дрехи като предишната нощ и че дъхът му смърди на бира и безсъние.

— Съжалявам, човече — каза Джеф. — Бях абсолютно пиян.

— Да ти донеса ли чаша кафе? — предложи Уил.

— Да ти изглежда, че ми се пие кафе? — ядосано се сопна Том.

— Изглеждаш така, сякаш ще ти дойде добре — каза Джеф. — С двойна сметана и двойна захар — обясни на Уил. — Проблем ли има? — попита той Том, след като Уил излезе.

— Лейни си е отишла — отговори Том. — Взела е децата и ме е напуснала.

— Ще се върне.

— Не. Не и този път.

— Говори ли с нея?

— Опитах се. Тя е в къщата на родителите си. Тази сутрин отидох там, но не искаше да ме вижда. Наистина й е дошло до гуша.

— Дай й няколко дни да й мине. Ще си промени решението.

— Техните казаха, че имам няколко дни да си изнеса нещата от къщата. Да ти звучи, сякаш ще си промени решението?

— Звучи ми, сякаш имаш нужда от добър адвокат — каза Уил, който влезе във всекидневната с кафето на Том.

— А на мен ми звучи, че ти трябва да си гледаш твоята проклета работа — изрепчи се Том.

— Може и да е прав — обади се Джеф.

— Да бе? Сякаш разбира от всякакви лайна.

— Дали да не се махна оттук за известно време? — предложи Уил, остави чашата с кафе на канапето и се отправи към вратата. Нямаше желание да влиза в разправии с Том, който очевидно си търсеше кавгата.

— Дали да не идеш да посетиш приятелката си в „Корал Гейбълс“? — провикна се след него Том. — Тя е женена, между другото. Знаеше ли това, господин Всезнайко?

— Какво? — Какви ги говореше Том?

— За какво говориш? — попита Джеф, вместо него.

— Говоря за факта, че Сузи Нара е женена жена.

— Ти си луд — каза Уил.

— Забрави ли да ти спомене за това по време на романтичната ви разходка по плажа?

— Проследил си ни?

— На плажа, в киното, обратно до колата й. Сребристо БМВ, в случай, че се чудиш — каза на Джеф и отново се обърна към Уил. — Видях те как си изпусна чорапа на пясъка, видях те как си изпусна и късмета до колата й. — Том се ухили. — Това си беше целувка за сбогом, впрочем. Каза ли ти, че никаква не я свърши? — попита той Джеф.

— Каза ми.

— Не ти вярвам — заяви Уил, въпреки че свитият стомах му подсказваше обратното.

— Колко залагаш? Сто кинта? Какво ще кажеш за хиляда?

— Звучиш ужасно сигурен — отбеляза Джеф.

— Би трябвало да съм. Проследих дамата по целия път до „Корал Гейбълс“. „Талахаси драйв“ сто двайсет и едно. Хубава къща. Гараж за две коли. Мъжлето й я чака на прага. Мога да ви покажа, ако искате доказателство.

Джеф моментално скочи на крака и се отправи към вратата.

— Води — нареди той на Том и махна към Уил. — Идваш ли, братле?

Какво? Няма начин. Абсолютно никакъв, помисли си Уил.

— След вас — каза обаче той.