Джой Филдинг
Бар „Дивата зона“ (32)

32.

Летището на Маями бе оживено, както си го знаеше.

— Господи, къде са се втурнали всички? — попита Кристин.

— Не може всички да отиват в Бъфало — каза Уил и по устните му заигра лека усмивка.

Кристин внимателно го хвана под ръка и му помогна да си проправи път през тълпата към правилния изход.

Хубаво е да видиш Уил да се усмихва отново, помисли си тя, макар и неуверено. Отдавна не бе забелязвала дори и намек за веселие по милото му лице.

— Справяш ли се? — попита го. — Да не вървя твърде бързо?

— Не, всичко е наред.

Въпреки това, тя забави крачка, ослушвайки се за тихото тътрене на левия му крак зад десния — резултат от полицейските куршуми в неговото коляно и бедро. Куршумът на Том се бе разминал на сантиметри със сърцето му, беше го съборил на пода и по ирония на съдбата му бе спасил живота, тъй като в този момент полицаите бяха открили огън. Том обаче нямаше същия късмет. Той беше умрял моментално сред последвалата градушка от куршуми.

Уил прекара близо четири седмици в болницата, претърпя няколко болезнени операции, последвани от почти два месеца в заведение за рехабилитация. Беше отслабнал, може би с четири-пет килограма и кожата му все още бе много бледа, едва ли не прозрачна, въпреки че през последната седмица по бузите му бе избила съвсем лека руменина. Майка му често го посещаваше, понякога дори оставаше при Кристин. Баща му бе успял да дойде само веднъж, понеже беше прекалено зает с новата си приятелка и бебето, което очакваха рано напролет.

— Май самият аз скоро ще се сдобия с братле — бе споделил Уил при едно от последните посещения на Кристин.

— Иска ми се да дойдеш с мен — каза той сега.

— Не мога — отвърна Кристин. — Знаеш, че не мога.

Те се спряха.

— Защо не? — попита Уил, както бе направил вече поне десет пъти тази сутрин. — Нищо не те задържа тук.

— Зная.

— Тогава ела с мен.

— Не мога.

— Майка ми ще е толкова разочарована като не те види да слизаш от този самолет.

— Майка ти ще е доволна. Тя мисли, че ти влияя зле.

— Глупости. Тя те обича.

Кристин отново тръгна и не му остави друг избор, освен да я последва.

— Тя ме понася — поправи го.

— А какво е любовта, освен по-висока степен на толерантност? — попита Уил.

Кристин се разсмя, силно и продължително.

— Внимавай — предупреди го тя. — Философът в теб почва да си показва рогата.

— О, не. Не пак.

— Не можем да не сме онова, което сме, Уил.

— И кой е философът сега?

Кристин се усмихна и отново спря.

— Ще ми липсваш. — Пресегна се и го погали по бузата.

— Не се налага. Ела с мен — каза той още веднъж, сграбчи дланта й и я постави точно върху сърцето си. — Можем да започнем отначало. Не е нужно да оставаме в Бъфало. Не е задължително и аз да се връщам в „Принстън“. Мога да си довърша дисертацията навсякъде.

Кристин се извърна, очите й бяха пълни със сълзи.

— Не мога — каза отново.

— Заради Джеф?

Тя усети как тялото й се изпразва при споменаването на Джеф, като гума, пробита с гвоздей. Оставам без въздух, помисли си, мъчейки се да се задържи права. Болеше я като дишаше.

— Може би. Не зная. — Дори и след почти два месеца й бе трудно да повярва, че Джеф наистина бе мъртъв. Изобщо не трябваше да става така. Кристин поклати глава и опашката й се преметна от двете страни на врата.

— Косата ти ми харесва така — каза Уил, в опит да удължи сбогуването, все още с надеждата, че може да намери вълшебната комбинация от думи, която да я накара да промени решението си и да тръгне с него. Е, смешници, вие какво бихте си пожелали, ако някой дух ви предложи да ви изпълни едно желание? — чу отново брат си да пита в онази съдбоносна нощ в „Дивата зона“. Нощта, в която всичко се бе отприщило.

— Уил?

— Хм-м? Извинявай. Каза ли нещо?

— Казах, че мисля да си махна имплантите. Мислиш ли, че ще изглеждам добре?

— Мисля, че ще изглеждаш страхотно, каквото и да направиш.

— Толкова си мил.

— Не съм — възрази Уил.

— Напротив, мил си.

Наближиха дългата опашка пред охраната.

— Няма ли да зазвънят камбани и сирени, когато застанеш пред рентгена с всичката арматура в тялото ти? — полушеговито попита Кристин.

— Навярно. Може би пък, да не ме пуснат да си тръгна — почти с надежда изрече Уил. И добави: — Не се налага да си отивам, нали знаеш?

— Това вече го говорихме.

— Зная.

— Трябва да вървиш, Уил. Мястото ти не е тук.

— А твоето?

Тя сви рамене.

— Нали ще ми се обадиш, ако имаш някакви проблеми? — попита той.

— Няма да има.

— Полицията може да задава още въпроси…

— Няма.

— Няма — повтори Уил.

Полицейското разследване бе стигнало до извода, че Дейв Бигълоу е разбрал за авантюрата на жена си с Джеф и е отишъл в мотел „Южняшки комфорт“, за да се разправя с него, а Том, надрусан и пиян, се е появил скоро след това и е застрелял както Дейв, така и Джеф. В доклада по-нататък се казваше, че Том Уитман вече бил добре известен на полицията и че бил склонен към случайни и непредизвикани актове на насилие. Достоверност на тази версия даваха и показанията на съпругата на Том, която го бе напуснала, също и на бившия му шеф, както и на едно момиче от агенция за компаньонки, което той неотдавна малтретирал. Сузи Бигълоу бе извикана на разпит, но от нея бързо бяха отпаднали всякакви подозрения за съпричастност към смъртта на съпруга й.

— Чувала ли си се със Сузи изобщо? — попита Уил сега.

Кристин отново поклати глава.

— Тя направо изчезна от радара след погребенията.

— Предполагам, че смъртта на Дейв я направи доста заможна.

— Вероятно.

— Мислиш ли, че действително бе обичала Джеф?

— Мисля, че да — призна с тъга Кристин. — Поне мъничко.

— Може ли да видя билета и бордовата ви карта, моля? — поиска една униформена служителка.

— Май вече трябва да се махам — заяви Кристин, след като Уил си показа билета и картата на строгата на вид жена, която внимателно ги проучи.

— Има ли нещо, което да мога да кажа…?

Кристин се приведе и нежно целуна Уил по устните.

— Пожелавам ти хубав живот, Уил — каза тя. — Бъди щастлив.

— Сър, боя се, че трябва да ви помоля да се придвижите — настоя служителката от охраната.

Кристин се отдръпна назад. Уил неохотно тръгна напред, избутван от другите след него.

— Не е твърде късно да промениш решението си — подвикна той, като спря внезапно, решил да пробва за последно.

Видя я, застанала отстрани, подпряна на един пилон. Видя как за последно тръсва русата си коса, ослепителния блясък на усмивката й, помахването за сбогом. После видя и как изчезва в тълпата.

 

 

Небето се бе покрило с облаци, когато Кристин паркира пред „Талахаси драйв“ 121. Музиката от шейсетте, гърмяща от стереоуредбата, моментално замлъкна.

Кристин погледна към входната врата на кафявата вила с белите плочи на покрива и се усмихна. Сузи седеше на предните стъпала, загорелите й крака бяха голи, ноктите на тях бяха лакирани в яркорозово, сандалите й лежаха на стъпалото до нея. По раменете й падаха меки вълни кестенява коса и обграждаха лице без всякакви синини, слава Богу. На няколко метра пред нея, подпряна на яркия надпис „Продадено“, насред предната градинка, стоеше сака с багажа й.

— Хей, ти — нежно произнесе Кристин, отвори вратата на колата и слезе, а Сузи скочи на крака.

— Как мина? — попита Сузи и бързо си нахлузи сандалите.

— В голяма степен — както очаквахме.

— Съжалявам, че не можех да съм там с теб.

— По-добре, че не беше.

— Той пита ли за мен?

Кристин кимна.

— Излъгах го, казах, че изглежда си изчезнала от лицето на земята след погребенията. — Пресегна се за сака на Сузи и се накани да го метне през рамо. — Господи. Това тежи цял тон. Какво си сложила вътре?

— Праха на Дейв — прозаично съобщи Сузи.

— Какво? — Сакът падна от ръката на Кристин.

— Внимателно. Ще го счупиш. — Сузи се разсмя. — А искам всичко да е перфектно, когато нахраня алигаторите с копелето.

— Не мисля, че има алигатори в Сан Франциско.

— Ще направим малко отклонение — поясни Сузи. — Нали нямаш нищо против? От години си мечтая за този момент.

— „Евърглейдс“, идваме — каза Кристин, вдигна отново чантата и я метна на задната седалка.

— На колко години е тази кола, между другото? — попита Сузи, седна на пасажерското място и отново си събу обувките. — Напомни на Дейв да ти купи нова. — Тя пак се разсмя, но смехът замря в гърлото й, когато видя укорителното изражение на лицето на Кристин. — Извинявай. Това май не беше много смешно.

— Господи, Сузи — изстена Кристин. — Как можа всичко да се прецака така?

— Всякакви неща се случват — заяви Сузи. — Неща, които не очакваш. Неща, които не си планирал.

— Единственият, който трябваше да пострада, беше Дейв. Уил не трябваше да бъде прострелян. Том и Джеф не се предвиждаше да умрат.

— Удивително е, нали? — съгласи се Сузи. — Мислиш си, че си изпипал всичко, а после нещо се случва, някой казва нещо, дето не е по сценария и то променя всичко.

— Накрая трима души са мъртви.

— Ние сме живи. Аз най-сетне съм свободна от онова чудовище. — Сузи хвана ръката на Кристин в своята и я вдигна до устните си.

Кристин бързо се огледа през страничния прозорец.

— Не бива. Не тук.

— Всичко е наред — каза Сузи. — Вече никой не може да ни нарани.

— Няма да позволя на никого да те нарани отново — обеща Кристин, изучавайки прекрасното лице на Сузи, сините очи, в които за пръв път бе погледнала, когато бе още уплашено младо момиче на шестнайсет години. Не мога да си намеря портмонето, беше се нахвърлила тя на Сузи при един от първите им сблъсъци. Да имаш нещо общо с това?

Сузи е права, мислеше си Кристин, докато потегляше с колата. Случват се неща, които нито си очаквал, нито си планирал. Кой можеше да предвиди, че две самотни момичета, настанени в дом, поверени на безразличните грижи на социалните служби, не само ще се влюбят, но и ще изковат толкова силна връзка помежду си, колкото никоя от тях няма да почувства отново, че любовта им ще издържи на раздяла и разстояния, съпрузи и любовници, на разочарование и отнемане на илюзиите, на времето и обстоятелствата?

Това, че се намериха отново, само по себе си беше чудо. Сузи току-що се бе нанесла в „Корал Гейбълс“ със съпруга си насилник. Веднъж, когато се бе почувствала отчаяна и самотна, й бе хрумнало да потърси Кристин в Интернет и бе открила, че работи в Саут Бийч, в бар, наречен „Дивата зона“. Един следобед, когато Дейв беше в болницата, тя се бе отбила, без да е сигурна, дали Кристин щеше изобщо да си спомни коя е.

Познаха се моментално, годините изчезваха като избледнели стари снимки, докато двете набираха скорост, споделяха си интимните, понякога сърцераздирателни подробности от живота, откакто се бяха разделили. Кристин разказа на Сузи за Джеф. Сузи й разказа за Дейв. Не се мина дълго и те измислиха план, как да използват единия, за да се отърват от другия.

Побоищата на Дейв ставаха все по-лоши, с нарастваща честота и ярост. Не можеха да си позволят да чакат още дълго.

А после всичко неочаквано си бе дошло на мястото. Уил се бе появил на прага на апартамента им, носещ със себе си неприятни спомени, възраждащ стари съперничества и създаващ нови. Изплуваха стари свади; изковаха се нови връзки.

Време беше Сузи да се покаже на сцената.

Няколко умело подбрани реплики бяха търкулнали топката.

После пък Лейни бе напуснала Том, от което той стана още по-яростен и от преди, а Ели се бе обадила на Джеф с известието за предстоящата смърт на майка им, което го остави уязвим и объркан. След това вече беше въпрос на отгатване кога да се настъпи и кога да се отстъпи, кои копчета да натиснеш и кои струни да дръпнеш, колко силно да провокираш и колко тихо да стъпваш. Смъртоносна комбинация от ловкост и спонтанност, от женски хитрини и мъжка самонадеяност, от възможности и тото — шансове.

И двете жени бяха изиграли своите роли красиво. И макар да им беше трудно, понякога дори невъзможно, да стоят надалеч една от друга, щом веднъж планът им бе задействан, те се бяха съгласили да сведат контактите си до минимум, докато не се свърши работата. Естествено, никоя от тях не би могла да предвиди скоростта, с която се бе развило всичко, колко бързо тържественият валс бе деградирал до конвулсивен джаз, колко бързо бавната въртележка се бе завихрила безконтролно, превръщайки се в смъртоносно влакче на ужасите.

И никой не би могъл действително да предвиди, че Джеф щеше да се влюби.

Кристин потръпна от спомена за онези агонизиращи моменти, в които се бе страхувала, че на неговите чувства към Сузи може да бъде отговорено, че Сузи би могла да се влюби в Джеф също тъй силно и неочаквано, както той в нея. А може би тя наистина се бе влюбила в него, помисли си Кристин сега. Поне мъничко, както бе казала на Уил преди малко.

Точно както Кристин се бе влюбила поне мъничко в Уил.

— Студено ли ти е? — попита сега Сузи и се пресегна да погали ръката на Кристин.

— Не, добре съм.

Така беше наистина. Дейв Бигълоу беше мъртъв. Парите от продажбата на къщата и луксозните му автомобили щяха да осигурят за дълго време охолно бъдеще за неговата вдовица. Уил се връщаше в Бъфало. Кристин бе напуснала работата си в „Дивата зона“. Само след минути двете със Сузи щяха да са на магистралата и след едно незначително отклонение, в което да отдадат на Дейв полагаемата му се почит, щяха да се отправят през страната към новия си живот в Сан Франциско.

Сузи нежно подръпна опашката на Кристин.

— Обичам те — каза тя. — Толкова много.

Кристин се усмихна и усети как усмивката се разпростира от върха на главата до пръстите на краката й, преди да се настани удобно около сърцето й.

— Аз също те обичам.

Така завършва всичко.