Джой Филдинг
Бар „Дивата зона“ (22)

22.

До работата му имаше малко повече от десетина пресечки и Джеф реши да ги измине пеша. Беше хубав ден, слънчев и определено горещ, но не толкова влажен, както през изминалите седмици. Пък и той се чувстваше страхотно. Не че му се бе понравило да лъже Кристин. Не. Но изпита облекчение, че тя с такава лекота и без да задава въпроси, прие историята му за Том. Разсъди, че няма причина да й казва истината, не още, във всеки случай поне докато не разбере как стояха нещата със Сузи.

— Сузи — произнесе на глас и се наслади на усещането за името й върху устните си. Кога за последен път се бе чувствал по този начин във връзка с някоя жена?

Случвало ли се бе изобщо?

Отначало бе допуснал, че страстта му бе пламнала главно заради отхвърлянето, от привидното й безразличие към чара му, от заявеното предпочитание към брат му. Фактът, че бе омъжена само допринесе към нейната привлекателност. И все пак, тя се бе оказала твърде сложна, за да е просто съблазнителна. Колкото бе уязвима, толкова и неустоима и бе омотала ума му плътно като бинтова превръзка. До тази сутрин все още си мислеше, че ако й влезе в гащите, ще може най-накрая да я прогони от съзнанието си. Случи се тъкмо обратното обаче. Сега тя бе навлязла още по-дълбоко в главата му и сякаш бе гравирана като йероглиф от вътрешната страна на черепа му. Присъствието й проникваше във всяка негова мисъл. Не можеше и дъх да си поеме, без да усети крехкото повдигане и спускане на гърдите й върху своите.

Ставаше смешен, знаеше си го. Познаваше я от по-малко от седмица, за Бога. Пет дни! Как бе възможно жена, която едва познаваше, да успее до такава степен да го обсеби? Да, беше им добре в леглото, повече от добре, побърза да се поправи. Може би дори страхотно. Но каква беше онази поговорка? Дори когато е лош, сексът е добър?

Само че нещата не опират само до секса, даде си сметка Джеф. Той не я бе заковал, шибал, чукал. Друг път сексуалният акт винаги бе за него — за неговото удоволствие, за неговите нужди, за неговото задоволяване. Сега обаче, всичко, което бе направил със Сузи, беше за нейното удоволствие, за нейните нужди, за нейното задоволяване. От мига, в който бяха влезли в мотелската стая, всичко, което бе направил, бе направено за нея, не на нея. Действително бяха правили любов, разбра той и се закова на място, за пръв път осъзнавайки смисъла на тази фраза.

И тогава, какво точно означава това, запита се и постави единия си крак пред другия, насилвайки се да продължи да върви. Означаваше ли, че се влюбва?

— Не ставай смешен — каза сам на себе си и отново спря, зърнал отражението си в широката витрина на една местна туристическа агенция. Кой си ти, зачуди се, вторачен в непознатия отсреща. Какво си направил с Джеф?

Как може човек, който никога не е бил обичан, да разбере какво означава да обичаш друго човешко същество? — попита отражението му.

Не зная, мълком призна Джеф. Зная само, че ако да обичаш означава да мислиш за някого по двайсет и четири часа в денонощието, тогава значи я обичам безумно.

— Мамка му — изруга на глас. Какво ставаше?

— Мога ли да ви помогна с нещо? — разчете по устните на една жена отвътре на витрината на агенцията. Тя пристъпи в отражението му, едрата й фигура изличи и без друго чезнещото му присъствие и посочи изписаната на ръка оферта за няколко екскурзии с голяма отстъпка. Можеше да лети до Лондон за по-малко от седемстотин долара, до Рим за деветстотин без малко. Предлагаше се седемдневна почивка, ол инклузив, в Канкун, само за четиристотин деветдесет и девет долара. — Без пари — чу я да казва през стъклото.

Джеф поклати глава и махна отрицателно на жената, макар мисълта да отвлече Сузи на някое екзотично място да му се струваше непоносимо съблазнителна. Може би щеше да убеди Лари да му даде отпуска, може би дори щеше да успее да внуши на Кристин, че има нужда да прекара известно време насаме, но се съмняваше, че Сузи би могла да измисли каквото и да е, за да накара мъжа си да я пусне някъде за цяла седмица без него.

Освен ако Дейв Бигълоу вече не присъстваше в картинката.

Да бе, браво, помисли си Джеф, отдалечи се от витрината и ускори крачка. Какво, по дяволите, му идваше наум?

Минават ми ужасни мисли — чу да казва Сузи. — Понякога, докато спи, си представям как отивам в кухнята, взимам един от големите ножове и го пробождам право в сърцето. Или подпалвам матрака. Или как го сгазвам с колата. Друг път си казвам, че би било чудесно, ако в къщата нахлуе крадец и го застреля.

Би ли могъл той да го направи? Мога ли да нахлуя в къщата на човека и хладнокръвно да го застрелям, запита се Джеф, завивайки зад ъгъла, вече потънал в пот. Пекарната под фитнес „Елит“ вече се показа.

— Няма начин. Изгубил си си ума — изрече на глас той, отвори вратата и се втренчи в стълбите, водещи към фитнеса.

— Хей, ти — подвикна Керълайн Хоугън, появила се на горната площадка на фона на силната рок музика, ехтяща зад затворените врати на салона. — Къде беше тази сутрин? Липсваше ни.

— Леко хранително натравяне.

— Офф. Е, за щастие Лари намери някой да те замести — съобщи тя, докосвайки ръката му, докато подтичваше надолу по стълбите. — Всъщност той бе доста добър. Както и да е, оправяй се. Трябва да бягам.

— Приятен ден — измърмори през рамо Джеф и се отправи нагоре.

Мелиса цъфна до него в мига, в който влезе.

— Мисля, че това е твое — доверително произнесе тя и му подаде портмонето. — Някакъв мъж го донесе тази сутрин и изглеждаше доста разстроен, когато му казах, че си болен. Може и да е предизвикал подозрения у Лари.

— Няма нищо — каза Джеф. — Не се тревожи.

— Добре ли си?

— Да. Много по-добре — добави, когато Лари се приближи.

— Точно навреме — каза той. — Следващият ти клиент ще пристигне всеки миг. Обади се преди около десет минути да провери, дали ще си тук.

— Съжалявам за тази сутрин — извини се Джеф и се накани да обяснява, но Лари вече се отдалечаваше. — Кой е клиентът? — попита той Мелиса.

— Някакъв нов. — Тя още проверяваше в книгата със заявките, когато по стълбите се разнесоха тежки стъпки. — Лари май каза, че е доктор. — И тогава вратата се отвори и вътре влезе Дейв Бигълоу.

 

 

Уил обикаляше улиците на Саут Бийч като в мъгла почти цялата сутрин. На Дрексъл Авеню в последния момент избегна сблъсъка с един младеж на ролери, само за да се препъне в някаква жена с бастун, която излизаше от Испанския културен център. Тя го наруга на испански, размахвайки бастуна си, сякаш искаше да го цапардоса. Да грабнем тоягите, позасмя се той и се отправи към красивия парк „фламинго“. Там прекара десетина минути, наблюдавайки тичащите по панорамните пътеки, а после още пет, загледан разсеяно в група полуголи момчета в стегнати сини шорти, които играеха баскетбол на тренировъчните кортове. Едно от тях спря и го попита дали не иска да се присъедини, но той отказа и продължи нататък, само за да спре след две-три минути пред открития басейн с олимпийски размери, където погледа няколко кискащи се млади момичета, които се мъчеха да импровизират синхронно плуване.

След това последва група велосипедисти до района „Арт Деко“, чиито два и половина квадратни километра бяха претъпкани с арт деко къщи, хотели и най-различни други сгради, строени през трийсетте и четирийсетте, повечето от които през осемдесетте бяха пребоядисани в пастелните цветове на „Маями вайс“. Най-накрая се упъти към Оушън Драйв, където постоя няколко минути пред бившата резиденция в средиземноморски стил на Джани Версаче, загледан в сложните й архитектурни заврънкулки, докато разгонваше с ръка водните кончета, бръмчащи като миниатюрни хеликоптери около главата му. На всяка крачка беше следван от пълчища гущерчета, които се щураха по тротоара и между краката му, докато продължаваше безцелната си обиколка из впечатляващата, макар и безредна експозиция от палми, папрати и цветя, никнещи върху всяка свободна повърхност. Южна Флорида в крайна сметка си беше една джунгла, напомни си той.

Навлезли сте в Дивата Зона.

Действайте на свой риск.

Най-накрая Уил се озова обратно на ъгъла между „Еспаньола Уей“ и Уошингтън Авеню. Помота се малко в кибер-кафене „Кафка“, прелиствайки няколко непонятни международни списания, въпреки че не говореше нито френски, нито италиански, нито немски. Поколеба се, дали да не прати имейл на майка си по един от многобройните компютри в дъното, после се отказа. Какво можеше да й каже в края на краищата?

Че е била права по отношение на Джеф?

Така ли е, запита се Уил и усещайки стомаха си да курка, си спомни, че бе пропуснал обяда. „Не забравяй да се храниш“ — беше го предупредила майка му и това на практика бяха последните й думи към него, преди да отлети за Маями. Не: „Поздрави Джеф.“ Не дори и: „Не прави глупости“. Не. Беше именно „Не забравяй да се храниш“. Съвет, който се дава на дете.

Така ли гледаха на него всички?

— Едно двойно еспресо — поръча на младежа зад тезгяха в кибер-кафенето.

Сбърках, че дойдох в Маями, прецени той. Сбърка, че потърси Джеф, мислейки си, че е възможно да установи връзка с брат си, с когото не бе разговарял от години. Погрешно бе помислил, че отбелязва напредък, че към него се проявява нещо повече от бегло любопитство, че е повече от досадно напомняне на едно безрадостно минало, че действително може да означава нещо за Джеф, че сега вече, освен роднини, бяха и приятели. А не само „полубратя“ с всички неуместни асоциации, които пораждаше това „полу“, сякаш всеки от братята сам по себе си бе някак недостатъчен, сякаш бяха разрязани на две, но двете половини заедно никога не образуваха едно цяло.

Сбърках, че дойдох във Флорида, помисли си отново, мъчейки се да не си представя Сузи в обятията на брат си. Възможно ли бе Том да беше прав за това, че са заедно?

Уил излезе от кафенето, закривайки очите си с ръка от палещото слънце. Докато се отправяше на север по Уошингтън Авеню, без ясна идея къде точно отива, на всеки ъгъл, във всяка сянка на всяко дърво той си представяше Джеф и Сузи прегърнати.

Не би могъл просто да се върне в апартамента. Кристин от пръв поглед щеше да разбере, че нещо се бе случило. Можеше ли да я излъже така лесно като Джеф? Можеше ли да й каже какво му бе казал Том?

Съществуваше ли и най-малък шанс Том да бе прав?

Как ли щеше да реагира Кристин, питаше се Уил. Дали щеше да й пука? Дали щеше да оплаква заедно с него предателството и към двама им и да се гневи колко е нечестно всичко това или щеше да го пренебрегне като нещо, за което не си струва да се безпокои и да му каже да не го взема прекалено навътре? „Това не означава нищо“ — почти я чуваше да разсъждава.

Само че то означаваше. За него означаваше нещо.

И Джеф знаеше това.

И не му пукаше.

„Басът си е бас, братле“ — несъмнено би казал той.

Наистина ли всичко беше заради това?

— Върви по дяволите, Джеф — едва чуто прошепна Уил. — Върви право в ада.

 

 

— Адски нагло от твоя страна да дойдеш тук — каза Джеф на мъжа срещу себе си. Гласът му бе спокоен и изненадващо твърд, предвид на онова, което се вихреше вътре в него — всичките му нервни окончания горяха, мускулите му болезнено потрепваха, гърлото му се свиваше, сърцето му се блъскаше в гърдите и заплашваше да се пръсне.

— Бих казал, че сме квит. — Дейв Бигълоу усмихнато кръстоса ръце пред широките си гърди. Той носеше бяла тениска, морскосини найлонови шорти до коленете, къси бели чорапи и скъпи маратонки „Найки“.

— Какво искаш?

— Реших, че е време да си възвърна формата — заяви Дейв. — Онзи ден спомена, че си треньор. Поразпитах насам-натам, чух някои добри неща за теб и реших лично да проверя.

Колко ли знае, запита се Джеф. Дали не си е бил вкъщи, видял бе Сузи и с бой й бе измъкнал истината? Дали тази сутрин не я беше проследил и не ги бе видял заедно в ресторанта, а после и до мотела?

— Изглеждаш и бездруго в доста прилична форма — каза Джеф и погледна едрите длани на Дейв. Длани, които той използваше, за да пребива една безпомощна жена, помисли си. Длани, с които я затиска, за да я изнасилва грубо. Ти, лайно нещастно, каза си той. Би трябвало да ти счупя шибания врат. Вместо това отбеляза: — Не мисля, че съм подходящият треньор за теб.

Лицето на Дейв доби развеселено изражение.

— Нима? И защо така?

— Джеф… — предупреди го Мелиса за приближаването на Лари.

— Някакви проблеми? — попита той.

Колко пъти бе задал този въпрос напоследък?

— Доктор Бигълоу? Аз съм Лари Арчър — представи се той и протегна ръка към Дейв. — Разговаряхме по телефона тази сутрин.

— Приятно ми е да се запознаем. — Дейв разтърси силно ръката на Лари.

— Виждам, че вече сте се запознали с Джеф. Доктор Бигълоу пита специално за теб — съобщи му той. — Каза, че чул някои много добри неща.

— За съжаление, изглежда Джеф не смята, че е подходящият човек за тази работа — заяви Дейв.

Лари незабавно се намръщи, което можеше да се види дори в профил.

— Нима? И защо така?

— Просто си помислих, че доктор Бигълоу ще е по-доволен, ако работи с главния — импровизира Джеф.

Лари присви подозрително очи.

— Сигурен съм, че ще се справиш страхотно — възрази той. — Приятна тренировка, доктор Бигълоу.

— Моля те, наричай ме Дейв.

— Приятна тренировка, Дейв. — Лари се върна при клиента си в дъното на салона.

— Наистина ли искаш да направиш това? — попита Джеф, когато Лари вече не можеше да го чуе.

— Води — каза Дейв.

Джеф трябваше да забива пети в пода, за да се удържи да не се метне върху Дейв. Един добър ритник в слабините, мислеше си той, един премерен удар във врата — това му стигаше да остане точно толкова безпомощен, колкото бе и Сузи. Представата за ръцете на това копеле върху тялото й караше кожата на Джеф да настръхне. Какво, по дяволите, правиш тук всъщност? Що за игра играеш? Джеф си задаваше тези въпроси мълком, решавайки, че каквато и да бе играта, той също би могъл да я играе. И да победи. Тренировка ли искаш, копеле такова? Ще ти дам аз една тренировка. Направо адска, каза си и се засмя.

— Предполагам, че трябва да загрееш няколко минути на пътечката.

— Предполагам, че трябва — съгласи се Дейв и стъпи на машината.

Задник, помисли си Джеф, включи я и бързо увеличи скоростта й от първо на четвърто ниво.

— Разбрах, че снощи си бил в „Дивата зона“ — каза и увеличи на пета скорост, после на шеста.

— Реших просто да се отбия и да проверя мястото — призна Дейв, тичайки без усилие.

— Това включваше ли и проверка на гаджето ми?

Дейв изглеждаше искрено изненадан.

— Не съм сигурен, че разбирам за какво говориш.

— Аз пък съм сигурен, че разбираш.

Веждите на Дейв се събраха в основата на носа му, сякаш наистина се мъчеше да проумее нещата.

— Барманката ти е гадже? Нямах представа.

Джеф засили пътечката на седма степен.

— Мислех, че си щастливо женен мъж.

— О, да — потвърди Дейв. — Много щастливо.

— Щастливо женените мъже обикновено не се мотаят наоколо и не свалят чужди жени.

— Тя това ли ти каза? Че съм я свалял? Съжалявам, ако съм я оставил с подобно впечатление. Честна дума, не съм — увери го Дейв и Джеф повиши на осма степен. — Доколкото си спомням разговора, тя каза, че имала известен опит като манекенка — продължи той, движейки се в крачка, все още дишайки с относителна лекота. — Аз пък случайно познавам една голяма клечка сред фотографите. Снима топ манекенки. Снимките му са във всички списания. Обещах да ги свържа. Това е всичко.

— А-ха. Как се справяш с тази скорост? — попита Джеф.

— Като разходка в парка — отговори Дейв.

— Мислиш ли, че би могъл още малко?

— Давай.

Джеф увеличи от осем на девет и още по-бързо до десет, така че сега Дейв бягаше спринтово, един километър за пет минути. След две минути Дейв бе започнал да диша малко по-трудно. Ето ти, нещастнико, можеш да си пръхтиш така, докато сърцето ти се пръсне. Джеф го остави да бяга още две минути, гледаше как лицето му от розово стана червено и по темето му потече пот. Натисна бутона за изключване, чак когато видя, че Лари го гледа от другия край.

— Двайсет лицеви опори — каза той и посочи пода.

Дейв се засмя и тутакси се подчини, протегна крака зад себе си, сгъна ръце в лактите и почна да се оттласква от пода с длани.

— По-бавно — инструктира го Джеф и сложи на гърба му двайсеткилограмова тежест. Ако Дейв действително искаше той да „дава“, Джеф щеше да е повече от щастлив да му услужи. Какво правиш тук, задник такъв? Да не си мислиш, че е толкова лесно да ме уплашиш, колкото някоя жена, наполовина на моя ръст и тегло? Да не си мислиш, че ще ме впечатлиш, само защото можеш да направиш няколко лицеви опори? Ще ме впечатлиш, друг път, ти надут боклук такъв — продължи наум той.

— Навеждай малко по-ниско — изрече на глас. — Добре, сега вземи тези — каза, когато Дейв направи последната си лицева опора. Потта се стичаше от косата по бузите му, но Джеф все пак му подхвърли в ръцете тринайсеткилограмови дъмбели и го инструктира две минути да върви и повдига тежестите.

— Страхотно е за сърдечния ритъм, докторе. Да не говорим за бедрата — добави, когато забеляза загриженото изражение на Лари, когато Дейв потегли.

— Добре, сега лягай по гръб — инструктира го Джеф в края на двете минути, взе една надувна топка и я постави между краката на Дейв. — Ще изпълниш серия от сто коремни преси, прехвърляйки топката от ходилата към дланите.

— Сто?

— Прекалено много ли са за теб?

— Не-е — отговори Дейв и повдигна краката и трупа си едновременно, така че да прехвърли топката от ходилата към дланите си. — Лесна работа.

— Добре. Така този корем ще стане хубав и плосък. Забелязвам, че малко е почнал да увисва. Сигурен съм, че искаш да държиш средната възраст, колкото се може по-надалеч.

— Според мен, добра работа свършвам.

— Не е лошо — съгласи се Джеф. — И, като стана дума за работа, как така един ангажиран доктор като теб успява да си вземе свободни часове посред бял ден?

— Пропускам си обяда.

— Може би не е лоша идея. Давай по-бавно. Повдигай малко по-нависоко. Дръж тази брадичка по-ниско. — Копеле гадно. — Така е по-добре.

— Какво още имаш за мен? — попита Дейв, когато приключи с коремните преси.

— Серия повдигания на щанги, десет пъти — каза Джеф и добави четири плочи към вече тежката щанга, общо сто килограма. — Това би трябвало да укрепи цялото тяло. — Ако не те убие първо, помисли си Джеф. — Как е? Добре ли е така?

— Ще се справя с всичко, което предложиш — отговори Дейв и изръмжа от усилието, а рубиненочервеното му лице вече бе обляно в пот. Щом свърши десетте повдигания, той се хвана за коленете и се преви на две, дишайки тежко.

— Вземи си вода и ме последвай — инструктира го Джеф и вдигна една деветкилограмова медицинска топка от пода. Играта май вече не е толкова забавна, нали, задник?

Дейв напълни една конусообразна хартиена чаша с леденостудена вода от машината до прозореца и я изгълта.

— Къде отиваме?

— Стълби. — Джеф му подхвърли медицинската топка, докато излизаха от салона.

— Нагоре и надолу. Пет минути.

— Пет минути?

— Освен, ако не ти е прекалено много.

Дейв се усмихна, пое си дълбоко дъх и почна да тича надолу по стълбите.

— Нещо ухае приятно — отбеляза и се ухили. — И не мисля, че съм аз.

— На приземния етаж има пекарна.

— Забелязах. Може да се отбия като свърша тук и да взема пресни сладкиши. Ще изненадам жена ми със закуска в леглото утре сутринта. Мислиш ли, че ще й хареса?

Мисля, че ще й хареса да те види между челюстите на някой алигатор, помисли си Джеф.

— Аз самият никога не съм бил голям любител на пастите.

— Не знаеш какво изпускаш — намигна му Дейв.

— Още три минути — каза Джеф. — Само толкова бързо ли можеш?

— Ако искаш по-бързо — по-бързо — съгласи се Дейв, въпреки че когато стигна върха на стълбите в края на петте минути, вече почти пълзеше. — Добре. Какво следва?

Джеф го заведе отново вътре и посочи един висок лост.

— Дванайсет набирания.

— Много натоварена тренировка — каза под мустак Лари на Джеф, когато след шестото набиране Дейв се олюля бясно напред-назад на лоста. — Как се справяш? — попита той Дейв. — Джеф не те ли натоварва прекалено?

— Добре съм — излая Дейв, мъчейки се да овладее краката си.

— Може би трябва да я караш малко по-леко — прошушна Лари на Джеф.

— Лари смята, че трябва малко да позабавим темпото — каза Джеф. Вече бе почнал наистина да се забавлява. — Как мислиш?

— М-не. Добре съм.

Лайно си, помисли Джеф, гледайки усмихнато към Лари, а Дейв почти се срина потен на земята в края на упражнението.

— Добре. Две серии гирички. Ще се справиш с двайсеткилограмови, нали? — Той пъхна в дясната ръка на Дейв двайсеткилограмова гира и още една такава в другата. — Как е?

— Добре.

— Браво, момче. Дръж този гръб изправен. Спускай малко по-ниско.

Веднага, щом Дейв свърши трийсетте вдигания, Джеф го поведе към една пейка за две серии повдигания на длани с по две двайсеткилограмови тежести за притискане на краката, след което го накара да върти велосипедните педали за пет минути на ниво петнайсет.

— Мисля, че е достатъчно — успя да изплюе Дейв в края на упражнението. Докато Джеф го водеше към друга пейка в отсрещния край на салона, краката на Дейв трепереха като желе. — Мисля, че трябва да се връщам на работа.

Джеф си погледна часовника.

— Имаме още време — презрително изрече той. — Какво ще кажеш за малко обратни преси? Ще започнем с десет пъти и деветдесет килограма. Освен, ако мислиш, че няма да се справиш…

Дейв се свлече на пейката и постави глава между все още треперещите си колене, борейки се за въздух.

— Добре ли си?

— Нужна ми е само една минута.

— Колкото ти трябва.

— Всичко наред ли е тук? — попита Лари, появил се до Дейв.

Дейв надигна глава, пот се стичаше от челото до бедрата му, като на бейзболист. Имаше вид, сякаш щеше да умре.

— Донеси му малко вода — излая Лари към Джеф.

В следващия миг Дейв бе на крака и се запрепъва към банята. Не след дълго в салона се разнесоха страховити звуци от неспирно повръщане и едва не заглушиха рок музиката от тонколоните.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — викна Лари на Джеф.

— Той поиска убийствена тренировка. Просто му я дадох.

— Даде му да разбере, ясно. За какво беше всичко това?

— Нали го чу — той настояваше, че щял да се справи.

— Ти си този, който би трябвало да прецени. Мамка му. Чуй го само. Ще имаме късмет, ако не даде задниците ни под съд.

— Няма да ни съди.

— Той си изповръща червата. — Лари ядосано закрачи напред-назад. — Ти на какво се подхилкваш?

— Не се подхилквам — възрази Джеф, мъчейки се да скрие усмивката си. Така му се пада на копелето, мислеше си той. С малко повечко късмет можеше да получи сърдечен удар и да умре до края на деня.

— Саркастичен си с клиентите — заяви Лари. — Обаждаш се, че си болен, когато очевидно си здрав като кон и едва не уби човека, заради… какво? Не харесваш доктори ли?

— Мога да ти обясня.

— Не си прави труда. Ти приключи тук.

— Какво?

— Чу ме добре. Уволнен си. А сега се махай. Ще ти пратя чек за колкото ти дължа. Но не искам повече никога да те виждам наоколо.

— Хайде де, Лари. Не мислиш ли, че малко преиграваш?

— Просто се махни.

Мамка му, помисли си Джеф, постоя мълчаливо една минута, после се отправи към изхода.

— Довиждане, Джеф — прошепна Мелиса. — Обади ми се някой път.

Когато се обърна, Джеф видя Дейв да излиза от банята. Докторът бавно повдигна ръка и помаха с пръсти.

— Чао-чао — изрази само с устни, после изпрати на Джеф въздушна целувка.