Джой Филдинг
Бар „Дивата зона“ (16)

16.

— Казвам ти, човече. Не е вкарал гол. — Том си дръпна силно от цигарата, после се захили, дълго и силно, по телефона.

— Ти си луд — тутакси отвърна Джеф. — Как може да не е вкарал? Лично му я доставих, опакована като подарък, за Бога. Само дето не ги завих в леглото.

— Не е вкарал.

Секунда мълчание. После:

— Как разбра?

Том изреди подробностите от деня, включително сблъсъка си с Лейни в салона на Донатело и последвалото посещение в апартамента на Джеф.

— Май съм довтасал баш навреме — заяви самодоволно.

— В такъв случай, слава на тебе, Томи, момчето ми. Ти спаси нашия ден.

— Да не говорим за стоте долара.

— Все още можеш да ги загубиш — възрази Джеф. — По всичко личи, че големият брат се завръща в играта.

Том насила изтръгна нов смях от гърлото си. Напълно в стила на Джеф бе да завърти нещата изцяло около себе си, да сведе неговият момент слава в обикновена смешка и същевременно да отдалечи шансовете на самия Том със Сузи. Не, не да ги отдалечи. Да ги анулира. Да ги анулира напълно и завинаги. Сякаш вероятността Том да успее по отношение на нея бе прекалено абсурдна, дори да се разглежда. Даже по-лошо — сякаш въобще и не му бе минавала през ума. Големият брат се завръщаше в играта, в края на краищата. Нямаше нужда другите изобщо да си правят труда да се показват.

— Защо толкова се забави да вдигнеш телефона? — попита Том, за да прикрие раздразнението си.

— Помислих, че може пак да е сестра ми — отговори Джеф. — Опитва се да ме накара да се прибера и да видя майка ми, преди да умре.

— Ще го направиш ли?

— Не зная — призна след малко Джеф.

— Не й позволявай да ти натрапва някаква вина, човече — каза Том. — Няма за какво да се чувстваш виновен.

— Зная.

— Тя те изостави, човече. Даде те заложник на Злата вещица от запада.

— Явно иска да се извини.

— Глупости. Иска само да те види, за да се почувства по-добре, преди да умре.

— И това го зная.

— Тя е на път за ада, човече. Пътят, застлан с рози. Какво означава това, впрочем?

Джеф се засмя.

— Да пукна, ако зная.

— Жени — изсумтя Том, дръпна от цигарата и издуха голям балон дим, който се изви над главата му като гневен облак. — Почакай така. Трябва да отворя прозореца.

— Какъв прозорец? Къде си?

— В колата ми. — Том си дръпна за последно, отвори прозореца и хвърли горящия фас на земята.

— Не чувам никакво движение.

— Понеже няма такова.

— Къде си?

Том едва не се разхили на подозрителността в гласа на Джеф.

— Никъде по-специално.

— Моля те, кажи ми, че вече не преследваш Лейни.

— Вече не преследвам Лейни — послушно повтори Том.

— Добро момче.

— Не ми се налага — добави Том.

— Какво означава това?

Том сви рамене.

— Означава, че зная къде е. Тя и децата са при родителите й — продължи без подкана. — Кучката се прибра преди около час. И оттогава не се е появявала. Сега сигурно си довършват вечерята.

Отново мълчание. После:

— Паркирал си пред къщата им — заключи Джеф.

Том си представи как Джеф клати невярващо глава.

— Не — захили се той. — Паркирал съм три къщи по-надолу.

— Мамка му — възкликна Джеф. — Майтапиш ли се?

— Не е кой знае какво. Те не знаят, че съм тук.

— Сигурен ли си? — Въпросът на Джеф показваше, че самият той никак не бе сигурен.

— Дяволски сигурен. Искаш ли да се обзаложим?

— Искам да се пръждосваш оттам.

— Просто си пазя интересите.

Джеф шумно въздъхна.

— Добре, виж. Прави, каквото искаш. Аз отивам в „Дивата зона“ след около час. Ако искаш да се видим там, чудесно.

Том погледна през предното стъкло към просторната, обвита с лиани къща, в която живееха родителите на Лейни. Забеляза, че като че ли всички лампи в къщата бяха запалени, въпреки че навън все още бе съвсем светло. Изсумтя подигравателно. Лейни вечно му дуднеше за пестенето на енергия, обикаляше след него от стая в стая, загасяше лампите, които той бе светнал, изключваше уреди, които не се ползваха в момента, цитираше най-различни експерти какво били казали за глобалното затопляне. Каква лицемерка, помисли си той, измъкна нова цигара от предния джоб на синята си карирана риза и я запали.

Входната врата на вилата внезапно се отвори и се показа един мъж — нисък, широкоплещест, с гъста черна коса, сивееща на скулите. Няколко секунди постоя неподвижно на прага. Помръдна едва когато малкият му внук го хвана през коленете.

— Коуди — прошепна Том.

— Какво? — попита Джеф.

— Дядо, хайде — пищеше Коуди. — Твой ред е да се криеш.

— Том — каза Джеф. — Там ли си още? Какво става?

— Сам, какво правиш там? — провикна се женски глас от вътрешността на къщата. Гласът й се понесе над улицата.

— Хайде, дядо. Ела да играем.

— Том? — попита Джеф. — Том? Обади се.

— Няма начин да позволя на тази кучка да ми отнеме децата — заяви Том, когато бащата на Лейни влезе обратно в къщата с Коуди и затвори вратата след себе си.

— Том, чуй ме. Не прави нищо глупаво.

— Ще се видим след час — каза Том и затвори.

 

 

— И така, аз говорих с Джеф — каза Ели.

Уил се облегна на пейката в парка, на която седеше от почти час, мъчейки се да успокои нервите си след шокиращите събития от следобеда. В един миг Сузи бе в обятията му, в следващия Том размахваше пред лицето му пистолет. Какво се бе случило, по дяволите? Действително ли беше предизвиквал Том да го застреля? Уил протегна краката си напред и премести мобилния телефон от лявата в дясната си ръка, осъзнавайки, че ръцете му още треперят.

— Кога говори с него?

— Преди двайсет-трийсет минути.

— И? — Уил дочу детска глъчка някъде отзад. Представи си Ели в миниатюрната й кухня, светлокестенявата й коса пада на леки вълни покрай брадичката, бузите й леко поруменели, а двете й деца тичат в кръг около нея.

— Казва, че няма да дойде.

— И ти си изненадана, понеже…?

— Не съм изненадана. Разочарована съм.

— Можеш ли да го обвиняваш, наистина? — попита Уил.

— Не че го обвинявам. Тейлър, престани да удряш Макс.

Уил се изкикоти. Представи си щурата си двегодишна племенничка как поваля по-кроткия си петгодишен брат.

— Просто смятам, че действително е важно за душевното му здраве да види нашата майка, преди тя да умре.

— Не бих се безпокоил твърде много за душевното здраве на Джеф.

— Той трябва да си даде сметка за чувствата си — каза Ели.

— Мисля, че Джеф е напълно наясно с чувствата си — заяви Уил. — Той мрази майка си и в червата.

— Зрелите хора не се мразят в червата — възрази Ели.

Уил сви рамене. Ели бе завършила психология в колежа. Нямаше смисъл да спори с нея. Особено, когато беше права.

— Трябва да поговориш с него — настоя тя.

— Говорих — изтъкна Уил. — Не ще и да чуе.

— Трябва да го убедиш.

— Откажи се, Ели. Той няма да се върне.

— Ами ако говориш с Кирстен?

— Кристин — поправи я Уил.

— Както и да е — нетърпеливо каза Ели. — Може би тя ще успее да го убеди.

— Повярвай ми — започна Уил. — Тя знае кога не си струва да опитва.

— Това е и в неин интерес — настоя Ели.

— В какъв смисъл? — Думата се изплъзна от устата му, преди да успее да я спре. Последното нещо, което му се искаше, бе да продължава още този разговор.

— Докато не разреши нещата с майка ни — заяви категорично Ели, — той винаги ще продължава да има проблеми с жените. Ще наслагва нейното лице върху тях, ще се отварят стари рани…

— Някой гледа прекалено много Опра — прекъсна я Уил и почувства презрението на Том в собствения си тон. Тутакси го смекчи. — Чуй, наистина трябва да вървя.

— Защо? Какво правиш? — попита Ели.

— Приготвям се да излизам — излъга Уил и огледа парка. Срещу него един млад баща люлееше детето си на люлката, а друг мъж хвърляше фризби към голям черен лабрадор.

— Да не би да имаш среща?

Уил долови надеждата в гласа й.

— Ели — започна той, — ти си ми само наполовина сестра. Мислиш ли, че би могла да се притесняваш наполовина по-малко?

Тя се засмя.

— Няма начин. Къде ще ходиш?

Той въздъхна.

— Никъде по-специално. Навярно просто до „Дивата зона“ за едно питие.

— Това барът, в който работи Кирстен ли е?

— Кристин — каза Уил.

— Не пиеш прекалено много, нали? — не обърна внимание на поправката Ели.

Уил се засмя, но не каза нищо.

— Майка ти се обади тази сутрин — рязко смени темата Ели. — Притеснява се за теб, каза, че не те била чувала от почти цяла седмица. Не е лошо да й се обадиш, да я увериш, че все още си жив и че, ами, Джеф не ти е направил нещо ужасно.

— Ще го направя.

— И ще говориш още веднъж с него? — добави тя. — Опитай се да му втълпиш, че не остава много време.

— Ще се опитам — съгласи се Уил, разбирайки, че няма смисъл да казва каквото и да е друго.

— Ти си добро момче — похвали го Ели, преди да затвори.

 

 

— Ало, мамо? — въпросително произнесе Том, мислейки си: Идиот, разбира се, че е майка ти. Кой друг да бъде?

— Алан — щастливо възкликна тя. — Как си, скъпи? Чуйте всички — провикна се тя, — Алан е.

— Не е Алан. Аз съм Том.

— Том?

— Синът ти, Том. Черната овца по средата — горчиво добави той.

— Том — повтори майка му, сякаш се мъчеше да проумее някаква дума на чужд език. — Том е — съобщи тя на който бе в стаята при нея. После пак към него: — Случило ли се е нещо? Проблеми ли имаш?

— Трябва ли да имам проблеми, за да се обадя вкъщи?

— Имаш ли? — отново попита майка му.

— Не.

Облекчението на майка му се долови ясно, макар тя да не каза нищо. Том си я представи как стои на прага между трапезарията и кухнята, тъжните й кафяви очи молеха за помощ насядалите около масата, устните й — събрани тревожно, сякаш смуче кисела близалка.

— Да не ви прекъсвам нещо? — попита Том.

— Тъкмо сядахме да вечеряме. Вик и Сара са тук с децата.

Том се помъчи да извика образа на брат си, по-голям от него с година и половина, но понеже го бе виждал само пет-шест пъти за двойно повече години, това не бе лесно. Когато Том и братята му бяха малки, хората трудно ги различаваха, толкова си приличаха в лице и фигура. Но с течение на годините, Том израсна по-висок, Алан по-широкоплещест, а Вик по-красив. Към края на пубертета вече никой не ги бъркаше, още повече, че рядко се движеха заедно.

— Как са всички?

— Страхотно. Лорн и Лиза растат като тръстики.

— Керъл, оставяй телефона — Том чу баща си да казва. — Вечерята ти изстива.

— В каква беля се е забъркал пък сега? — измърмори жената на Вик, Сара, някъде отзад, но достатъчно силно, че Том да чуе всяка дума.

— Има ли някаква по-особена причина да се обаждаш? — предпазливо попита майка му.

— Трябва ли да има? — попита вместо отговор Том, палейки нова цигара направо от старата. Хвърли фаса през прозореца върху нарастващата долу купчина.

— Нали не си болен?

— За Бога, Керъл — възкликна баща му. — Той е добре.

— Дай да говоря с него — каза Вик.

— Не искам да говоря с Вик — възрази Том.

— Том, как си приятелче? — попита брат му. Дълбокият му глас излъчваше самоувереност и успех.

— Добре съм, Вик. А ти?

— Фантастично. Сара се чувства великолепно, децата са страхотни, обичам си работата…

— Как може да обичаш да се ровиш в числа по цял ден?

— … здрав съм — продължаваше Вик, сякаш Том не бе казал нищо.

— Ти какво, да не си на осемдесет? Звучиш като някой старец с това лайняно „Здрав съм“.

— Човек нищо не струва, ако не е здрав. Повярвай ми.

— И защо да ти вярвам? Ти си един шибан счетоводител, мамка му. Кой вярва на счетоводители?

— Умник, както винаги, доколкото разбирам.

— Разбираш ти, друг път.

— Тогава защо не изплюеш камъчето — каза Вик. — Какво има, Том? Пари ли ти трябват? Затова ли се обаждаш?

— Какви ги вършиш? — изсъска Сара. — Никакви пари не даваме вече на брат ти. Последният път не ни ги върна.

— Дал си пари назаем на брат си? — Том чу баща си да пита невярващо.

— Не бяха много — заоправдава се Вик. — Само няколко хиляди…

— Хей, ако ми предлагаш — каза Том.

— Колко ти трябват?

— Вик, за Бога — обади се пак Сара, вече по-близо до телефона.

— Няколко хиляди звучи доста добре.

— Не мога да направя това — тихо каза Вик.

— Дяволски си прав — каза Сара.

— Ти си този, който предложи.

— Може би мога да събера няколкостотин. Толкова.

— Какви ги вършиш? — гневно попита Сара. — Нито стотинка вече няма да даваш на брат си.

— Мамо, какво има? Защо крещиш на тати? — попита едно от децата отзад.

— Какво става, Том? Има ли нещо, което не ни казваш?

— Лейни и аз се разделихме — призна след малко Том.

— Майтапиш се! Лейни го е напуснала — викна към останалите Вик.

— Какво? — Майка му.

— Голямата изненада. — Баща му.

— Защо ли се забави толкова? — Сара.

— Заплашва да ми отнеме децата — каза Том.

— Май имаш нужда от адвокат.

— За адвокат ми трябват пари — излая Том. — А няколкостотин кинта няма да свършат работа.

— Съжалявам, Том. Наистина. Бих ти помогнал, ако можех.

— Няма да даваш на брат си повече пари — обади се отново Сара.

— Кажи на тая тъпа путка да си затваря шибаната уста — кресна Том.

— Хей — предупредително каза Вик. — Мери си приказките.

— Какво ти става? Имаш ли топки, за Бога? Защо оставяш тази кучка да те командори така?

— Достатъчно, Том.

— Достатъчно? Що се отнася до тая шунда, аз едва започвам.

— Не, Том. Повярвай ми. Ти приключи.

И телефонът в ръката му замлъкна.

— Мамка му! — закрещя Том и не спря да го повтаря, докато не остана без дъх. Почна да удря с длани по кормилото, при което натисна клаксона. Звукът изригна в плътния влажен въздух като динамит. — Мамка му, да ти го начукам, шибано лайно! — Наведе глава. Сълзи на безсилие опариха очите му. Проклето да е това копеле, брат му, с великолепната си жена, страхотни деца и работа, която обича. Да не говорим за шибаното му здраве. — Повярвай ми, човек нищо не струва, ако не е здрав! — имитира го Том, рязко вирна глава и от устата му излетя силно кикотене, изпълни колата и проехтя надолу по улицата. — Повярвай ми! — крещеше той. — Сякаш ще ти повярвам, да ти го начукам, мръсно малко лайно! — И тогава видя в огледалото полицейската кола. Един униформен полицай се движеше предпазливо към него, сложил ръка на кобура си.

— Всичко наред ли е тук? — попита той.

— Всичко е просто чудесно — отговори Том, без да го поглежда.

— Мога ли да видя шофьорската ви книжка и талона? — заповед, под формата на въпрос.

— Защо? Нищо не правя. Дори не карам.

— Шофьорската книжка и талона — повтори полицаят и направи знак на колегата си в колата, сякаш очакваше неприятности.

Том бръкна в джоба на дънките си, извади шофьорската си книжка, после се пресегна към жабката за талона. Полицаят, млад латиноамериканец с белег, минаващ по горната му устна, погледна и двете, после ги предаде на по-възрастния си партньор.

— Получихме оплакване, че кола с подобно описание се мотае наоколо — обясни той.

Том погледна към къщата на тъста си. Значи копелето го бе видяло и се бе обадило в полицията. Шибан загубеняк.

— Не съм стоял тук чак толкова дълго.

— Но достатъчно, за да изпушите половин пакет цигари. — Полицаят погледна към купчината фасове до черните си кожени ботуши.

— Какво — сега пък да не е престъпление да се пуши в тази страна?

— Имате ли нещо против да излезете от колата? — попита полицаят.

— Да, имам — заяви Том. — Не съм направил нищо.

— Хайде, Том. — Полицаят бе запомнил името му от книжката. — Не ме карай да ти замъкна задника в ареста.

— За какво, смотаняко? — сопна се Том и видя как по мургавото лице на полицая премина тревожна вълна.

Следващото нещо, което видя, бе дулото на пистолет, насочен право в лицето му.