Джой Филдинг
Бар „Дивата зона“ (13)

13.

— Моля те, Том — говореше Лейни, протегнала ръце пред гърдите си, сякаш искаше да го задържи на разстояние. — Не прави сцени.

— Кой прави сцени? — попита Том и обходи с поглед задната част на салона, като че ли там можеше да има някой, който създаваше безредици. Обърна се към младия мъж, чиито ръце още бяха целите в пяна. Черните му очи бяха толкова разтворени, че сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. — Ти трябва да си Донатело. Аз съм Том, съпругът на Лейни. — И му протегна ръка.

Младежът предпазливо я стисна, без да казва нищо.

— Това е Карлос — обясни Лейни. — Той мие косите. Не говори много добре английски.

— В такъв случай, vamanos, Карлос — презрително каза Том.

Карлос погледна към Лейни.

— Всичко е наред — успокои го тя и кимна.

— Какво — трябва ми разрешението му, за да говоря с жена си ли?

— Какво искаш, Том? — попита Лейни с тих и презрителен глас. В това време Карлос изчезна покрай извитата стена предната част на салона.

Том забеляза, че страхът бе почнал да се изпарява от тъмните й очи, и сви юмруци от разочарование. За каква се мислеше, по дяволите? Забеляза мократа й коса, полепнала по скалпа като шапка за баня, подчертавайки широкия нос. Едва ли може да се нарече красавица, мислеше си той, докато тя отмяташе косата от лицето си и обираше стичащата се сапунена вода от страните си, сякаш разбрала мълчаливата му оценка. Кое й даваше правото и куража, да се държи толкова високомерно и властно, да си мисли, че е много по-добра от него?

— Знаеш какво искам — каза той.

— Не, не зная. И никога не съм знаела.

— И какво би трябвало да означава това?

— Означава, че не зная какво искаш и се уморих да се мъча да разбера.

— Уморила си се да се мъчиш да разбереш какво?

— Какво искаш — сопна се Лейни, явно по-силно, отколкото бе възнамерявала, защото гласът й рикошира в стените и отекна в салона. Тя сведе брадичка и се втренчи в ореховия паркет. — Виж, дай да не правим това. Прекалено съм уморена да се въртя в кръг.

— Искаш да кажеш, че си се уморила да бъдеш женена?

— Уморена съм от отношението ти.

— И какво е отношението ми? — попита гневно Том.

— Използваш дома ни като хотел, посещаваш го, когато нямаш по-добро място, на което да отидеш или нещо по-хубаво, което да правиш. Не уважаваш нито времето, нито чувствата ми. И пукната пара не даваш какво искам аз.

— Това са пълни глупости.

— Не са глупости.

— Казвам ти, глупости са — гневно повтори Том.

— Добре. Наречи го, както искаш. На мен ми писна.

— Тогава… какво? Тръгваш си просто така?

— Не си тръгвам просто така.

— Прибирам се онази нощ, тебе те няма, децата ги няма. Това как ще го наречеш?

— Пропускаш същественото.

— И какво е шибаното съществено?

— Моля те, Том, може ли да говорим по-тихо? — Лейни притеснено погледна към предната част на салона. — Не е нужно всички да узнават за нашите неща.

— Само адвокатите — сопна се той.

— Какво?

— Зная, че си говорила с адвокат, Лейни.

— Откъде знаеш?

Том забеляза, че страхът се бе върнал в очите й. Не можа да се сдържи да не се разхили.

— Следил ли си ме? — попита тя.

— Мислиш ли, че ще ти позволя просто да ме разделиш от децата ми?

— Никой не се опитва да те разделя от децата ти. Щом нещата се подредят, щом се преместиш в собствен апартамент…

— Собствен апартамент? За какво, по дяволите, говориш? Аз си имам къща. Никъде няма да се местя.

— … и постигнем споразумение — продължи тя, сякаш той не бе казал нищо, — ще можеш да виждаш децата си.

— Току-що ти казах, че няма да се местя никъде.

— Нямаш избор, Том. Ти официално се отказа от правата си, когато родителите ми се съгласиха да поемат ипотеката ни.

Том поклати глава.

— Не знаех какво подписвам.

— В такъв случай, може би е добре да се консултираш със свой собствен адвокат.

— О, може би е добре да се консултирам с мой собствен адвокат — имитира я той. — И откъде се очаква да намеря пари за това? Кажи ми, кучко, понеже явно имаш отговор на всички въпроси.

— Добре, Том. Достатъчно. Мисля, че трябва да си вървиш.

— О, така ли мислиш?

— Очевидно, тук няма да уредим никакви сметки.

— Ти си правиш сметката да вземеш нещо, така ли? — тросна се той, умишлено изопачавайки думите й. — Мислиш си, че просто така ще ти дам пари, задето ме изритваш от собствената ми къща?

— Не искам издръжка за себе си — отговори Лейни с леко треперещ глас.

— О, щедрата тя, няма що — изсумтя Том.

— Само за децата.

— Издръжка за децата? — Какви ги говореше, по дяволите? Той едва печелеше, колкото да покрива собствените си проклети разходи. — Откъде?

— Процент от доходите ти. Съдът ще реши кое е справедливо.

— Нищо от това не е справедливо и ти го знаеш. Не ми пука какво ще реши съдът. Няма да получиш нито една шибана стотинка.

— Не е за мен, Том. За децата ти е, които твърдиш, че обичаш.

— Ти да не би да твърдиш обратното?

— Твърдя, че те имат определени нужди…

— Аз ще ти кажа от какво имат нужда. Имат нужда от баща си — изкрещя той.

— Може би е трябвало да помислиш за това по-рано.

Иззад извитата стена се подаде някакъв мъж. Черната му коса бе оформена във висок перчем, носеше бяла тениска, втъкната в прилепнали черни кожени панталони.

— Тук отзад всичко наред ли е? — попита той.

— Кой си ти, мамка ти?

— Аз съм Донатело. Това е моят салон — учтиво обясни мъжът. И добави не дотам учтиво: — А кой, си ти, мамка ти?

— Аз съм съпругът на дамата. Бихме оценили, ако ни оставите за малко насаме.

— В такъв случай, може би ще помислите, дали да не понижите леко тона си.

— Съжалявам за това, Дони, момчето ми — каза Том. — Ще се опитаме да не викаме.

— Не мисля, че жена ви иска да говорите повече — каза Донатело и погледна за потвърждение към Лейни.

Тя кимна.

— Боя се, че ще се наложи да ви помоля да напуснете — добави Донатело.

— А аз се боя, че ще се наложи да наритам тлъстия ти малък гъз.

При тези думи Донатело се обърна на петите на черните си кожени ботуши и се върна в предната част на салона.

— Тъп педал — измърмори Том и се обърна към Лейни, но забеляза в очите й отново да се надига решителност.

— Искам да си вървиш — каза тя.

— А аз искам ти да се прибереш у дома.

— Това няма да стане.

— Виж. Съжалявам. Ясно? — попита Том, бесен от хленченето си. — Не исках да правя сцени. Просто си нямаш представа колко ме разстройва цялата тази работа.

— Повярвай ми. Разбирам точно колко е разстройващо.

— Не разбираш нито едно шибано нещо — сопна се Том.

— Чудесно — заяви Лейни.

— Чудесно — повтори той. — Мислиш си, че знаеш всичко, нали? Мислиш си, че ти караш влака. Че можеш просто да ми заповядаш „Скачай“ и аз ще питам „От колко високо?“

— Мисля, че не сме били щастливи от много дълго време.

— Кой не е бил щастлив? Аз съм бил щастлив.

— Е, в такъв случай, предполагам, че само това има значение, нали?

— Да не искаш да ми кажеш, че ти не си била щастлива?

Лейни го погледна така, сякаш току-що му бе пораснала втора глава.

— Къде си бил през последните няколко години, Том?

— За какво говориш, по дяволите?

— Повтарях ти до посиняване, че не съм щастлива. Но все едно говорех на стената.

— Ти само знаеш да говориш, мамка му — каза Том. — Да говориш и да се оплакваш. Никога нищо не е както трябва. Нищо, което направя, не е достатъчно добро.

— Това е, защото ти никога нищо не правиш! — изстреля в отговор Лейни.

— Ти пък да не си толкова шибано перфектна?

— Никога не съм казвала, че съм перфектна.

— О, много си далеч от перфектността, миличка. Аз мога да ти го кажа. Погледни се в огледалото, ако искаш да разбереш колко си далеч. — Той я сграбчи за лакътя, завъртя й обратно и насила насочи лицето й към огледалата срещу мивките. — Да не се имаш за някое готино парче? Мислиш си, че като ме зарежеш, и ще се редят на опашка за теб ли? В случай, че не си забелязала, приличаш на лайно. Още си с теглото на бременна, а Коуди е на две шибани години. И от мен се очаква да искам да се прибирам вкъщи? Как ще искам да прекарвам времето си с теб или да те извеждам — да се фукам с теб пред приятелите си ли? Смъкни някое и друго кило, оперирай си носа и си сложи цици, и може и да ми се прииска да прекарвам повече време вкъщи.

Очите на Лейни се изпълниха със сълзи. Страните й се зачервиха, сякаш я бяха цапардосали.

— Знаеш ли, мисля, че винаги съм знаела, че не ме обичаш — тихо промълви тя.

— Правилно си разбрала — отсече Том.

— Но чак сега си дадох сметка, колко много ме мразиш всъщност.

— Отново си права, скъпа.

Лейни си пое дълбоко дъх, раменете й увиснаха и тя се извърна от отражението си в огледалото.

— Тогава, какво правиш тук, Том?

— Искам ти и децата да се върнете вкъщи — отговори така, сякаш бе най-логичното нещо.

— Съжалявам. Не можем да направим това.

— Значи аз въобще нямам думата?

— Мисля, че каза повече от достатъчно.

— О, аз едва сега започвам.

— А аз бих казал, че в голяма степен приключихте — обяви Донатело, завърнал се при тях, макар да спазваше удобна дистанция.

— Изчезвай, чекиджия.

— Информирал съм полицията. Ще пристигнат всеки момент.

Том изръмжа.

— Мамка му. Ебаваш се с мен.

— Препоръчвам ви да си вървите, преди да са дошли.

Том се обърна към Лейни.

— Предупреждавам те, кучко. Няма да ме изриташ от собствената ми къща. Няма да отведеш децата ми.

Лейни не каза нищо.

— Това не е краят — добави той. После се устреми към Донатело, блъсна го в извитата стена и изхвърча от салона.

 

 

Държаха се в обятията си в продължение на почти час, разговаряха, кискаха се, разменяха си меки целувки и нежни ласки, като нервни тийнейджъри, които се боят да предприемат нещо повече. Изведнъж чуха тичащи стъпки по външния коридор. Пред тяхната врата стъпките рязко спряха. Тутакси последва гръмко хлопане.

— О, не — прошепна Сузи, дръпна се от обятията на Уил и ужасено се втренчи във вратата.

— Отворете — заповяда някакъв глас и продължи да блъска.

— Том? — каза Уил и скочи на крака.

— Отворете проклетата врата! — Още блъскане. — Уил, ти ли си там? Отвори шибаната врата, мама му стара!

По дяволите, помисли си Уил и направи знак на Сузи да се скрие в спалнята.

— Ще се отърва от него, колкото се може по-бързо — произнесе тихо, сграбчи я, както се канеше да излезе и я целуна отново.

— Може ли просто да ме целуваш известно време? — бе го попитала и той с радост се бе подчинил. По дяволите, мога да прекарам цял ден да я целувам, мислеше си сега, докато я гледаше как изчезва зад ъгъла. Какво, за Бога, търсеше Том тук?

— Винаги ли нахлуваш така? — попита, щом отвори вратата.

Том диво размахваше ръце във всички посоки едновременно.

— Къде е Джеф?

— Във фитнеса.

— Мамка му. Разбира се, че е във фитнеса. Къде другаде да бъде? Мамка му — повтори той.

— Проблем ли има? — с нежелание попита Уил.

— Кристин вкъщи ли е? — Том погледна към спалнята.

— Тича по задачи — побърза да отговори Уил, готов да се метне между Том и спалнята, ако той бе направил и една стъпка в тази посока.

— Значи, тук си само ти. Това се опитваш да ми кажеш.

— Не се опитвам да ти кажа нищо.

— О, човече. Не и ти — силно изръмжа Том. — Днес чух достатъчно такива лайна от Лейни.

— Не разбирам за какво говориш.

— Тази сутрин Лейни отиде да се види с адвокат.

— Съжалявам — каза Уил, макар изобщо да не му пукаше. Искаше просто Том да се махне от апартамента, така че да може отново да се целува със Сузи.

Том се пльосна в кожения фотьойл срещу дивана, протегна дългите си крака пред себе си, сякаш нямаше намерение да ходи никъде. Посочи чашата на пода.

— Какво пиеш?

— Вода.

— Имаш ли нещо по-силно?

— Не е ли малко рано?

— Ти кой си — майка ми ли?

— Мисля, че в хладилника има някаква бира.

— Звучи добре — заяви Том, без да мръдне.

Уил отиде в кухнята, мислейки си за Сузи в спалнята. Колко ли щеше да чака? Кога ще да изгуби търпение и ще хукне към къщи при доктор Дейв? Отвори вратата на хладилника, намери бутилка „Милър“ светло, отвори я и я отнесе във всекидневната.

— Какво? Без чаша? — възкликна Том.

— Наздраве.

Том надигна бутилката до устните си.

— И така става. — Той отметна глава назад и отпи голяма глътка. — Така е по-добре. Ама че сутрин беше.

— Виж, имам малко работа.

— И какво те спира?

Уил се отпусна на дивана, без да каже нищо. Допивай си бирата и се махай, по дяволите, говореха очите му.

— Знаеш ли какво ми каза тая кучка? — попита Том. — Каза, че трябвало да плащам издръжка за децата. Тя взима децата, обаче аз трябва да плащам за издръжката им.

— Те са твои деца — напомни му Уил.

— По-скоро ще гния в затвора до края на дните си, но няма да й дам и една шибана стотинка.

Направи го, мълком каза Уил.

— Не трябва ли да си на работа? — попита на глас.

— Ще напусна шибаната работа. Ако Лейни си мисли, че ще получава половината от заплатата ми, ще трябва пак да си помисли.

— Това звучи малко като да си отрежеш носа, за да подразниш лицето си, а? — каза Уил, за което моментално съжали.

— Какво?

— Нищо.

— За какво говориш — да си отрежа носа, за да… какво?

— Да си отрежеш носа, за да подразниш лицето си — повтори Уил. — Майка ми обичаше да казва това.

— Вярно? Наистина звучи като от устата на Злата вещица. Така я наричахме двамата с Джеф, да ти кажа. Злата вещица от Западно Бъфало.

— Зная само, че и тя никога не ви е била голям фен.

Том сви рамене и отпи наново от бирата си.

— Сякаш ми пука. Кога се връщаш, впрочем? Сигурен съм, че на Злата вещица й липсва златното момче.

— Не съм решил още.

— Не бива да злоупотребяваш с гостоприемството, братле. Нали знаеш какво казват за гостите? — Уил не отговори, затова Том продължи: — Те са като рибата. Минат ли три дена и почват да смърдят.

Уил отново премълча. Чудеше се какво ли прави Сузи, дали слуша този разговор. Мислеше си колко е мека кожата й, как чисто ухаеше косата й на плодове, какъв лек ментов вкус имаха устните й.

— Трябваше да я видиш, човече — смееше се сега Том. — Както си беше там, с глава в мивката и мокра коса…

— За какво говориш? — нетърпеливо попита Уил.

— Говоря за Лейни. Във фризьорския салон. Тази сутрин — ядосано отговори Том, сякаш Уил бе длъжен да знае това.

— Мислех, че е ходила при адвокат.

— Първо беше при адвокат, после отиде във фризьорския салон — видимо се наежи Том. — Не й хареса, че се появих там, казвам ти. Изнерви се, предупреди ме да не правя сцени, сякаш е моя вината, че всичко това се случва, като че ли не е тя тази, която взе децата и ме напусна. Така че, малко се посдърпахме и изведнъж се явява Дони Озмънд и ми казва, че трябва да си вървя.

— Дони Озмънд?

— Да бе, тъпанар. Все едно Дони Озмънд ще отиде във фризьорския салон на Лейни. Ти да не си малоумен? Казах го фигуративно.

Фигуративно, помисли си Уил, мъчейки се да намери смисъл в разговора.

— Добре, значи не е минало добре.

— Тъпият педал извика ченгетата.

— И ти, естествено, дойде тук — заключи Уил.

— Първо пообикалях с колата и се помъчих да се поуспокоя. Маями, човече. Като нищо, можеше да е и центърът на Хавана. Казвам ти, чужденците ни превземат. Сто на сто, кубинките носят минижупи, вместо бурки, а паелята със сигурност измества, каквото там ядат в Афганистан, обаче в крайна сметка всичко се свежда до едно. Съвсем скоро тази страна няма да е нищо повече от море кафяви лица. Лейни ми каза веднъж, че чела, как до края на следващото десетилетие белите хора ще са малцинство. Мамка му — каза той и довърши бирата си. — Трябваше просто да я застрелям, човече. Трябваше да й забия един между свинските очички. Да й пръсна тъпия мозък по грозните сини мивки и въртящите се кожени столове. — Той се разкикоти и измъкна пистолета изпод ризата си.

— Какво, по дяволите? — възкликна Уил и скочи от мястото си.

— Мислиш ли, че старото приятелче Дони я чука?

— Махни това проклето нещо оттук.

— Трябваше и него да го гръмна. За всеки случай.

— Махни пистолета, Том.

— И какво ще ми направиш?

— Махни пистолета, Том — чу се глас от около метър разстояние.

Том се извърна по посока на гласа, а Уил затаи дъх.

Сузи пристъпи в центъра на стаята.

— Махни пистолета — каза тя.