Ди Браун
Погребете сърцето ми в Ундид Ний

Встъпление

След изследователското пътешествие на Луис и Кларк до тихоокеанското крайбрежие в началото на XIX столетие броят на публикуваните материали, които описват „откриването“ на Американския Запад, достигна хиляди. Най-много от записаните случки и наблюдения са свързани с тридесетте години между 1860 и 1890 г. — периодът, отразен в тази книга. Това бе невероятна епоха на насилие, алчност, дързост, сантименталност, безцелно вилнеене и страхопочитание пред идеала на личната свобода от страна на тези, които вече я имаха.

През това време културите и цивилизацията на американските индианци бяха унищожени. От него водят началото си всички велики легенди на Американския Запад — разкази за търговци на ценни кожи, боцмани, златотърсачи, комарджии, наемни убийци, блудници, мисионери, каубои, селски учителки и заселници. Само от време на време се е чувал някой индиански глас и обикновено той е бил записван от перото на бял човек. Индианецът бе мрачната заплаха от преданията и дори да знаеше да пише на английски, къде би могъл да намери печатар или издател?

И все пак те не са напълно загубени, тези индиански гласове от миналото. Няколко автентични случки на историята на Американския Запад бяха записани от индианците било чрез пиктограми^[1], било чрез английски преводи, а някои успяха да си извоюват отпечатване във второстепенни вестници, брошури или книги с малък тираж.

Към края на XIX век, когато любопитството на белите хора към преживелите войните индианци достигна връхна точка, предприемчиви вестникарски репортери често интервюираха воините и вождовете и им даваха възможност да изразят мнението си за това, което бе станало в Запада. Качеството на тези интервюта е доста различно в зависимост от способностите на преводачите или от желанието на индианците да говорят свободно. Някои се страхуваха от репресии, ако кажат истината, други изпитваха удоволствие да заблуждават репортерите с големи приказки и небивалици. Вестникарските изявления на индианците от онова време, трябва следователно да се четат със скептицизъм, макар някои от тях да са шедьоври на иронията, а други да горят от поетична ярост.

Измежду най-богатите източници на индиански изказвания от първа ръка са протоколите на съветите за сключване на договори и на другите формални срещи с цивилните и военните представители на правителството на Съединените щати. Новата стенографска система на Айзък Питмън дойде на мода през втората половина на XIX столетие и когато индианците говореха по време на съветите, зад официалния преводач стоеше чиновник — стенограф.

Дори когато срещите бяха в далечни краища на Запада, обикновено се намираше някой да записва речите, но поради бавния процес на превода голяма част от казаното можеше да се отрази и без стенография. Обикновено преводачите бяха метиси, които знаеха говоримите езици, но рядко можеха да четат и пишат. Както повечето народи без писменост те изразяваха мислите си изключително образно, така че английските преводи бяха изпълнени с живописни сравнения и метафори от света на природата. Ако един красноречив индианец имаше лош преводач, думите се превръщаха в плоска проза, но добрият преводач можеше да направи и посредствения говорител да звучи поетично.

Повечето индиански водачи говореха свободно и искрено на съветите с белите чиновници и когато през 70-те и 80-те години на XIX век придобиха по-голям опит, те искаха да посочват свои собствени преводачи и протоколчици. Именно през този период всички членове на племето имаха право да се изказват и някои стари хора не изпускаха случая да разкажат за събития, на които са станали свидетели в миналото, или да обобщят историята на своите народи. Макар че индианците, които живяха в годините на обреченост на своята цивилизация, отдавна са изчезнали от лицето на земята, милиони техни думи са съхранени в официалните протоколи. Много от по-важните заседания на съветите бяха отразени в публикувани правителствени документи и протоколи.

Въз основа на тези източници на почти забравената устна история аз се опитах да създам един разказ за завоюването на Американския Запад, както са го изпитали неговите жертви. Където е възможно, използвах и техни собствени думи. Когато са чели за този период, американците винаги са се обръщали на запад, но тази книга ще трябва да четат с лице на изток.

Творбата, която ви предлагам, не е забавна. Историята има навик да се намесва в настоящето и може би тези, които ще прочетат книгата, ще добият по-ясна представа за американския индианец, като узнаят какъв е бил в миналото. Те може би ще се изненадат, че от устата на индианците, изобразявани в американските легенди неизменно като безмилостни диваци, могат да излизат благородни и разумни думи. Читателите може би ще научат как да се отнасят към земята от един народ, който е бил истински закрилник на природата. Индианците знаеха, че животът и земята с нейните богатства са едно цяло, че Америка е рай, и не можеха да разберат защо натрапниците от Изток бяха решени да разрушат всичко индианско, както и самата Америка. И ако читателите имат някога случай да видят бедността, безнадеждността и мизерията в съвременните индиански резервати, дано да могат да разберат и истинските причини за това.

Глава първа
„Обноските им са благоприлични и достойни за възхвала“

Къде са днес пекотите? Къде са нарагансетите, мохиканите, поканокетите и още много могъщи в миналото племена на нашия народ? Те се стопиха пред алчността и потисничеството на белия човек като сняг под лятно слънце.

Ще се оставим ли и ние на свой ред да бъдем унищожени без борба, ще изоставим ли домовете си, страната си, завещана ни от Великия дух, гробовете на нашите деди и всичко, което е скъпо и свещено за нас? Зная, че вие ще извикате заедно с мек: „Никога! Никога!“

Текумзе от племето Шони

 

 

Всичко започна от Христофор Колумб, който даде на тези народи името „индиос“. Европейците, белите хора говореха на различни диалекти и някои произнасяха думите „индиен“, „индианер“ или индианци. Наименованието peaux-rouges, или червенокожи, дойде по-късно. Според обичая си при посрещане на чужденци тайните от остров Сан Салвадор поднесоха на Колумб и неговите хора щедри подаръци и се отнесоха към тях с почит.

„Толкова хрисими я мирни са тези хора — писа Колумб на краля и кралицата на Испания, — щото аз се кълна пред Ваши величества, че на света няма по-добър народ. Те обичат съседите си, както самите себе си. Речта им е винаги благозвучна, вежлива и придружена с усмивка. Макар и да е вярно, че ходят голи, обичаите им са благоприлични и достойни за възхвала“. Естествено, всичко това бе възприето като слабости на варваризма. Като добродетелен европеец Колумб бе убеден, че „тези хора трябва да бъдат накарани да работят, да сеят, да вършат всичко необходимо“ и да „възприемат нашите обичаи“. През следващите четиристотин години (1492–1890) много милиони европейци и техните предци се заеха да наложат обичаите си на хората от индианския свят.

Колумб отвлече десет от своите дружелюбни домакини и ги изпрати в Испания, за да бъдат посветени в обичаите на белите. Единият от тях умря скоро след пристигането си, но преди това успяха да го покръстят. Испанците бяха толкова доволни от открилата се за този индианец възможност да влезе в рая, че побързаха да разпространят добрата вест из цялата Западна Индия.

Таините и другите аравакски племена приемаха без възражения религията на европейците, но се възпротивиха енергично, когато ордите брадати чужденци започнаха да кръстосват островите им в търсене на злато и скъпоценни камъни. Испанците разграбваха и изгаряха селата, отвличаха стотици мъже, жени и деца и ги изпращаха в Европа, за да бъдат продадени в робство. Аравакската съпротива предизвика използването на артилерия и кавалерия и още преди края на първото десетилетие след стъпването на Колумб на брега на Салвадор (12 октомври 1492 г.) цели племена от стотици хиляди хора бяха унищожени.

Съобщенията между племената на Новия свят бяха бавни и новините за варварствата на европейците рядко изпреварваха бързото разпространение на новите завоевания и поселища. Въпреки това поухатаните бяха дочули за цивилизаторските методи на испанците дълго преди говорещите английски бели да пристигнат във Вирджиния през 1607 г. Методите на англичаните бяха по-изтънчени. За да могат да установят поселището си в Джеймстаун им бе необходим достатъчно дълъг мирен период. Те сложиха на главата на Уахунсонакук златна корона, нарекоха го крал Поухатан и го убедиха, че, трябва да накара хората си да снабдяват белите заселници с храна. Уахунсонакук се колебаеше между верността към бунтовните си поданици и предаността към англичаните, но когато Джон Ролфе се ожени за дъщеря му Покахонтас, той направо реши, че е повече англичанин, отколкото индианец. След смъртта на Уахунсонакук поухатаните въстанаха, за да изтласкат англичаните обратно в морето, откъдето бяха дошли, но подцениха силата на английското оръжие. За кратко време от осемте хиляди поухатани останаха по-малко от хиляда.

В Масачузетс историята започна донякъде по-различно, но завърши по същия начин, както във Вирджиния. Англичаните слязоха на суша в Плимът през 1620 г. и повечето от тях вероятно щяха да измрат от глад, ако не беше помощта на приятелски настроените туземци от Новия свят. Един пемакид на име Самосет и трима уампаноаги, наречени Масасоит, Скуанто и Хобома, поеха ролята на мисионери при английските заселници. Тези индианци говореха по малко английски, който бяха научили от посещавалите този бряг изследователи. Преди събитията, за които става дума, Скуанто беше отвлечен от един английски моряк продаден като роб в Испания. С помощта на друг англичанин той успя да избяга и се върна у дома. Скуанто и другите индианци гледаха на заселниците от Плимът като на безпомощни деца. Те деляха с тях царевицата от племенните запаси, показваха им къде и как да ловят риба и им помогнаха да преживеят първата си зима. Когато дойде пролетта, те дадоха на белите царевица за посев и им показаха как да я засеят и отгледат.

Дълги години индианците и английските им съседи живяха в мир, но много кораби с бели продължаваха да пристигат на брега. Ударите на брадвите им и грохотът на падащите дървета кънтяха по бреговете на страната, която сега белите наричаха Нова Англия. Поселищата се умножиха толкова, че започнаха да си пречат. През 1625 г. някои заселници поискаха от Самосет да им отстъпи допълнително 12 000 акра^[2] пемакидска земя. Самосет бе убеден, че земята е дадена от Великия дух, безкрайна е като небето и не принадлежи никому. За да се пошегува с чужденците и с техните странни обичаи, той взе участие в церемонията по прехвърлянето на земята и постави своя знак върху хартията. Така се появи първият документ за прехвърляне собствеността върху индианска земя на английските заселници.

Повечето от другите заселници, които сега пристигаха с хиляди, не си правеха труда да организират подобни церемонии. Когато великият вожд на уампаноагите Масасоит умря през 1662 г., започнаха постепенно да изтикват неговия народ в пущинаците. Синът му Метаком предрече гибел за всички индианци, ако не бъде оказана организирана съпротива срещу нашествениците. Заселниците в Нова Англия се опитаха да поласкаят Метаком, като го провъзгласиха за крал Филип на Поканокет, а той посвещаваше времето си на опити да организира съюз с нарагансетите и с другите племена от областта.

След поредица арогантни действия на заселниците през 1675 г. крал Филип поведе индианския съюз на война за спасяване на племената от унищожение. Индианците атакуваха петдесет и две поселища и разрушиха напълно дванадесет от тях, но след месечни сражения огневата мощ на заселниците унищожи уампаноагите и нарагансетите. Крал Филип бе убит и в продължение на двадесет години главата му стоя изложена в Плимът. Заедно с другите пленени индиански жени и деца, неговата жена и малкият му син бяха продадени в робство в Уест Индия^[3].

Когато холандците пристигнаха в Манхатън, Петер Минуит го закупи с риболовни кукички и стъклени мъниста на стойност шестдесет гулдена. Той насърчаваше индианците да останат в областта и да разменят ценни кожи срещу евтини дрънкулки. През 1641 г. Вилем Киефт наложи данък на мохиканите и изпрати войници на остров Стейтън, за да накажат раританите за нарушения, извършени не от тях, а от белите заселници. Раританите оказаха съпротива при задържането им и холандците убиха четирима от тях. Когато индианците си отмъстиха и на свой ред убиха четирима холандци, Киефт заповяда да бъдат изклани две села, докато жителите им спяха. Холандските войници пробождаха с щиковете си мъжете, жените и децата, насичаха телата им на парчета, а накрая изгориха селата до основи.

През следващите две столетия такива събития се повтаряха отново и отново, докато европейските колонизатори се придвижваха навътре в страната през проходите на Алигените и надолу по течащите на запад реки, към Великите води (Мисисипи) и нагоре по Великата кална река (Мисури).

Конфедерацията на петте ирокезки племена — най-могъщите и развити източни племена, напразно се стремеше към мир. След дългогодишни кръвопролития борби за запазване на политическата си независимост те бяха победени.

Някои се, спасиха в Канада, други избягаха на запад, а трети изживяваха дните си затворени в резервати.

През 60-те години на XVIII век Понтиак от племето отава обедини племената от областта на Великите езера с надежда да отблъсне британците обратно през Алигените, но не успя. Голямата му грешка бе съюзът с говорещите френски бели, които оттеглиха помощта си за червенокожите по време на съдбоносната обсада на Детройт.

Едно поколение по-късно Текумзе от племето шони организира мощен съюз на племената от Средния Запад и Юга за запазване на земите им от нашествие. Смъртта на Текумзе в сражение по време на войната от 1812 г. сложи край и на тази мечта.

Между 1795 и 1840 г. майамите водиха битка след битка и подписваха договор след договор, като отстъпваха богатите си земи от долината на Охайо, докато не им остана нищо за отстъпване.

Когато след войната от 1812 г. белите заселници започнаха да нахлуват в областта Илиной, соксите и фоксите избягаха през Мисисипи. Един второстепенен вожд на име Черния ястреб отказа да отстъпи. Той се съюзи с уинебагосите, потауотамите и кикапуите и обяви война на новите поселища. Един командир на отряд бели войници подкупи с двадесет коня и сто долара група уинебагоси. През 1832 г. те предадоха Черния ястреб и той бе заловен. Откараха го на изток, за да бъде затворен и показван на любопитните. След смъртта на Черния ястреб през 1838 г. губернаторът на новосъздадената територия Айова се сдоби със скелета му и го държеше на видно място в служебния си кабинет.

През 1829 г. Андрю Джаксън, когото индианците наричаха Острия нож, встъпи в длъжност президент на Съединените щати. По време на службата по границите Андрю Джаксън с войниците си уби хиляди чероки, чикаси, чокти, крийки и семиноли, но тези южни индианци си оставаха многобройни и здраво вкопчени в племенните си земи, отредени им завинаги от договорите с белите. В своето първо послание до Конгреса Острия нож препоръчва изселване на всички тези индианци на запад, отвъд Мисисипи. „Смятам за целесъобразно да се задели една голяма област западно от Мисисипи, която да бъде гарантирана на индианските племена дотогава, докато живеят там.“

Въпреки че прилагането на подобен закон щеше да увеличи дългия списък на нарушените обещания, давани на източните индианци, Острия нож беше убеден, че индианците и белите не могат да живеят в мир и неговият план ще даде възможност за едно последно обещание, което никога няма да бъде нарушено. На 28 май 1830 г. препоръката на Острия нож стана закон.

Две години по-късно той назначи комисар по индианските въпроси към Министерството на войната, за да следи за правилното прилагане на новите закони. На 30 юни 1834 г. Конгресът прие Закон за регулиране на търговията и взаимоотношенията с индианските племена и за запазване на мира по границите. За индианска територия бе обявена една част от Съединените щати на запад от Мисисипи, „която не е включена в щатите Мисури и Луизиана и в територията Арканзас^[4]“. На белите им бе забранено да търгуват в индианската територия без разрешително. На белите търговци с лоша репутация им бе забранено да живеят в индианската територия. На белите им бе забранено да се заселват в индианската територия. Армията на Съединените щати щеше да бъде използувана срещу всеки бял, който нарушава разпоредбите на закона.

Още преди да започне прилагането на закона, нова вълна бели заселници нахлу на запад и бяха създадени териториите Уисконсин и Айова. Това принуди политиците от Вашингтон да преместят „постоянната, индианска граница“ от река Мисисипи към 95-ия меридиан. (Тази линия започва от езерото Уде на днешната граница между Минесота и Канада, преминава на юг през Минесота и Айова и след това по западните граници на Мисури, Арканзас и Луизиана до залива Галвистън в Тексас.) В редица военни постове, включващи от север на юг фортовете Снелинг на река Мисисипи, Аткинсън и Левънуърт на Мисури, Гибсън и Смит на Арканзас, Тоусън на Ред Ривър в Джезъп в Луизиана, бяха разположени войници, за да се държат индианците отвъд 95-ия меридиан и да се попречи на белите да го пресичат без разрешение.

Повече от три века бяха изминали от слизането на Христофор Колумб на брега на Сан Салвадор и повече от два века от идването на английските колонисти във Вирджиния. През този период бяха напълно унищожени дружелюбните тайни, които посрещнаха Колумб на брега. Много преди смъртта на последния от тях простичката им земеделска и занаятчийска култура бе изместена от памучни плантации, обработвани от роби. Белите заселници изсякоха тропическите гори, за да увеличат обработваемата си земя. Памучните посеви изтощаваха почвата. Неспиран от горски масиви, ветровете застилаха полята с пясък. Когато Колумб зърна островите за първи път, той ги описа като „твърде големи и равни, с много зелени дървета… целите са толкова зелени, че е цяло удоволствие да ги гледаш“. Дошлите след него европейци унищожиха растителността и обитателите на островите — хора, животни, птици и риби, и след като ги превръщаха в пустиня, ги изоставяха.

На американския континент уампаноагите на Масасоит и крал Филип бяха изчезнали заедно с чесапийките, чикахомините и пътоумакнте от големия съюз на Поухатан (помнеха само Покахонтас). Разпръснати или силно намалели бяха останките от лекотите, монтауките, нантикоките, мачапунгасите, катобите, черите, майамите, хуроните, ерите, мохоките, сенеките и мохеганите (помнеха само Ункас). Мелодичните им имена останаха навеки върху американската земя, но костите им бяха изпепелени в хилядите опожарени селища или загубени в горите, които бързо изчезваха под брадвите на двадесетте милиона нашественици. Бистрите някога потоци, повечето от които носеха индиански имена, бяха затлачени от тиня и отпадъци. На индианците им се струваше, че европейците мразят всичко в природата — изпълнените с живот гори техните птици, животни, тревисти поляни, водата, почвата и самия въздух.

Десетилетието след установяването на „постоянната индианска граница“ бе тежко време за източните племена. В продължение на повече от сто години великото племе на чероките успя да оцелее след войните, болестите и уискито на белия човек, но сега то трябваше да бъде затрито. Тъй като чероките бяха няколко хиляди, беше предвидено преместването им на запад да стане постепенно. Но на тяхна територия в Апалачите откриха злато и белите нададоха вой за незабавното им и цялостно изселване. През есента на 1838 г. войниците и генерал Уинфийлд Скот събраха и насилствено затвориха индианците в лагери. (Неколкостотин избягаха в Смоуки маунтинс — Димящите планини, и след много години получиха малък резерват в Северна Каролина.) От затворническите лагери подкараха чероките на запад към индианската територия. По време на дългия зимен преход всеки четвърти от тях умря от студ, глад, или болести. Те нарекоха преселението си „дирята на сълзите“. Чоктите, чикасите, крийките и семинолите също изоставиха родината си на юг. На север останките от шоните, майамите, отавите, хуроните, делауърите и от много други някога могъщи племена преминаваха пеша, на коне или с фургони отвъд Мисисипи, като носеха мизерната си покъщнина, ръждивите си земеделски сечива и чували с царевично зърно. Всички те пристигаха като бежанци, като бедни роднини в страната на гордите и свободни прерийни индианци. Тъкмо се заселиха зад сигурната „постоянна индианска граница“, когато движещи се на запад войски започнаха да пресичат индианските земи. Белите хора от Съединените щати, които много говореха за мира, но рядко действаха според думите си, започнаха война с белите, победили индианците от Мексико. През 1847 г. войната с Мексико завърши и Съединените щати завладяха голяма територия, простираща се от Тексас до Калифорния. Тя се намираше на запад от „постоянната индианска граница“.

През 1848 г. в Калифорния бе открито злато. Няколко месеца по-късно златотърсачите от Изток започнаха с хиляди да прекосяват индианската територия. Индианците, които живееха или ловуваха край пътищата на Санта Фе и Орегон, бяха свикнали да срещат от време на време някой керван с търговци (снабдени с разрешително), с трапери или мисионери. Сега изведнъж потоци фургони, претъпкани с бели хора, заляха пътищата. Повечето от тях се насочваха към калифорнийските златни находища, но някои се отклоняваха на югозапад към Ню Мексико или на северозапад към Орегон.

За да оправдаят тези нарушения на постоянната индианска граница, политиците от Вашингтон измислиха Манифест дестъни^[5], който издигаше глада за земя до равнището на възвишен принцип. Според него европейците и техните потомци са определени от съдбата за владетели на цяла Америка. Те са доминиращата раса и следователно отговарят за индианците, заедно с техните земи, гори и подземни богатства. Само жителите на Нова Англия, които бяха унищожили или прогонили всичките си индианци, се изказваха против Манифест дестъни.

През 1850 г. Калифорния стана тридесет и първият щат в САЩ, въпреки че никой от модоките, мохавите, пайутите, шастите, юмите или от стотината по-малко известни племена по тихоокеанското крайбрежие не бе запитан за мнението му. В планините на Колорадо бе открито злато и отново като рояци пчели през прериите преминаха златотърсачите. Бяха образувани две обширни нови територии — Канзас и Небраска, които включваха практически всички земи на прерийните индианци. През 1858 г. Минесота стана щат. Неговите граници се простираха сто мили отвъд 95-ия меридиан — постоянната индианска граница.

И тъй, само четвърт век след приемането на предложения от Острия нож — Андрю Джаксън, Закон за регулиране на търговията и взаимоотношенията с индианските племена, белите заселници пробиха северния и южния край на 95-ия меридиан, а миньорите и търговците проникнаха в центъра.

Тогава, в началото на 60-те години, белите от Съединените щати започнаха война едни срещу други — сините срещу сивите куртки, великата Гражданска война. През 1860 г. вероятно имаше около 300 000 индианци, които бяха оцелели, повечето от тях живееха на запад от Мисисипи. Според различни изчисления, от пристигането на първите заселници във Вирджиния и Нова Англия насетне броят на индианците бе намалял с около половина до две трети. Сега те бяха притиснати между разрастващото се бяло население на Източното и Тихоокеанското крайбрежие — повече от тридесет милиона европейци и техните потомци.

Ако останалите свободни племена хранеха надежда, че Гражданската война на белите ще намали ламтежа им за нови територии, то скоро щяха да се разочароват.

Най-могъщото и многобройно западно племе беше сиу, или дакота, разделено на няколко клона. Сиуксите сантии живееха в горите на Минесота и от няколко години отстъпваха под напора на заселниците. Малката врана от сантиите мдевкантони беше обиколил източните градове и бе убеден, че съпротивата срещу мощта на Съединените щати е безсмислена. С нежелание той се зае да води племето си по пътя на белите. Уабаша, друг вожд на сантиите, също приемаше неизбежното и подобно на Малката врана бе решил да се противопоставя на всяко по-нататъшно заграбване на земите на племето.

По на запад, във Великата прерия, живееха сиуксите тетони, всичките ездачи, напълно свободни. Те гледаха отвисоко на горските си братовчеди сантиите, отстъпили пред заселниците.

Най-многобройни и най-уверени, че могат да защитават територията си, бяха тетоните оглала. Когато започна Гражданската война, техен знаменит водач беше Червения облак, тридесет и осем годишен, проницателен боен вожд. По онова време интелигентният и безстрашен оглала Лудия кон бе все още много млад за воин.

Сред хънкпапите (малък клон на сиуксите тетони) един двадесет и пет годишен младеж вече беше спечелил слава като ловец и воин. На племенните съвети той настояваше за твърда съпротива срещу всяко нарушение от страна на белите. Казваше се Татанка йотанка, Седящия бик. Той беше наставник на едно момче — сирак на име Гал. След шестнадесет години, през 1876 г., заедно с Лудия кон от племето оглала те щяха да творят историята.

Въпреки че още нямаше четиридесет години, Петнистата опашка беше говорител на живеещите в най-западната част на прерията тетони брюле. Петнистата опашка беше красив, усмихнат индианец, който обичаше богатите гощавки и сговорчивите жени. Той харесваше начина си на живот и бе привързан към земята, в която живееше, но бе склонен към компромиси, за да избегне войната.

Шайените бяха тясно свързани със сиуксите тетони. В миналото шайените живееха в територията на сиуксите сантии в Минесота, но постепенно се изместиха на запад и се снабдиха с коне. Северните шайени деляха земите около река Паудър и при планините Бигхорн със сиуксите, които често стануваха близо до тях. Тъпия нож нямаше четиридесет години, но бе най-изтъкнатият вожд на северния клон на племето. (На своя народ той бе известен като Утринната звезда, но сиуксите го наричаха Тъпия нож и в повече сведения от онези години се използува това име.)

Южните шайени преминаваха отвъд река Плат и установяваха поселищата си в прериите на Колорадо и Канзас. На младини Черния котел от южния клон на шайените беше велик боец. Вече на преклонна възраст, той беше всепризнат вожд на племето, но младежите и адтамитанеосите (воините-кучета) бяха по-склонни да следват вождове като Високия бик и Римския нос — и двамата в разцвета на силите си.

Отдавна свързани с шайените бяха арапахите — двете племена живееха в едни и същи райони. Някои арапахи останаха със северните шайени, други последваха южния клон. По това време четиридесетгодишният Малък гарван беше техният най-известен вожд.

На юг от бизонските пасища на Канзас и Небраска бяха разположени кайовите. Някои от възрастните кайови все още помнеха Блак Хилс (Черните хълмове), но племето беше изтласкано на юг с общите усилия на сиуксите, шайените и арапахите. Към 1860 г. кайовите се бяха помирили с племената от северните прерии и се съюзиха с команчите, в чиято южна прерия бяха навлезли. Кайовите имаха няколко прочути водачи — старият вожд Сатанк, двама енергични и войнствени тридесетгодишни мъже Сатапта и Самотния вълк, интелигентния държавник Ритащата птица.

Постоянно в движение и разделени на многобройни малки отряди, команчите нямаха ръководител като кайовите. Престарелият Десет мечки бе повече поет, отколкото боен вожд. През 1860 г. още не бе навършил двадесет години метисът Куана Паркър, който щеше да поведе команчите в последната голяма битка за спасяване на бизонските пасища.

В безводния югозапад се намираха апачите, ветерани от двеста и петдесет годишната партизанска война с испанците, които им предадоха „изящните“ изкуства на мъченията и обезобразяването, но никога не успяха да ги покорят. Славата им на упорити защитници на тяхната сурова и безмилостна земя се носеше надалеч, въпреки че бяха малко — може би не повече от шест хиляди души, разделени на няколко отряда. Около седемдесетгодишният Мапгас Колорадо беше подписал договор за дружба със Съединените щати, но бързо се разочарова от наплива на миньори и войници в земите на племето. Зет му Кочис все още не изключваше възможността за разбирателство с белите американци. Викторио и Делшай не вярваха на белите натрапници и се стремяха да ги избягват. Петдесетгодишният, твърд като кремък Нана не смяташе, че говорещите английски бели се различават от говорещите испански мексиканци, с които се беше сражавал цял живот. Наскоро навършил двадесет години, Херонимо още не се бе проявил.

Навахите се родееха с апачите, но повечето от тях бяха тръгнали по пътя на испански говорещите бели — занимаваха се със земеделие овощарство, отглеждаха овце и кози. Като скотовъдци и тъкачи някои клонове на племето забогатяха. Други навахи продължаваха да живеят като номади ограбваха старите си индиански врагове — пуеблосите, белите заселници и дори богатите членове на собственото си племе. Юначният мустакат скотовъдец Мануелито беше върховният им вожд, избран от навахите през 1855 г. През 1859 г. няколко непокорни навахи нападнаха американски граждани на тяхна територия. Вместо да преследва виновниците, армията на Съединените щати разруши колибите и застреля добитъка на Мануелито и на членовете на неговия отряд. Мануелито и неколцина от последователите му започнаха в северно Ню Мексико и Аризона необявена война срещу Съединените щати.

На север от територията на апачите и навахите, в Скалистите планини, живееха ютите — агресивно планинско племе, склонно да напада по-миролюбивите си южни съседи. Най-известният им вожд Урай ценеше мира с белите до такава степен, че съплеменниците му се сражаваха срещу другите индиански племена като наемници в армията на Съединените щати.

В крайната западна част на страната повечето от племената бяха прекалено, малки, разединени и слаби, за да оказват особена съпротива. Модоките от северна Калифорния и южен Орегон, на брой по-малко от хиляда, водеха партизанска война в защита на земите си. През 1860 г. Кинтпуаш, наречен от калифорнийските заселници Капитан Джак, беше още младеж. Неговите изпитания като вожд щяха да започнат десетина години по-късно.

На северозапад от модоките племето не персе живееше в мир с белите още от 1805 г., когато Луис я Кларк бяха прекосили територията им. През 1855 г. един от клоновете на племето преотстъпи на Съединените щати земите си за заселване и се съгласи да живее в границите на обширен резерват. Другите части на племето продължаваха да бродят между Сините планини в Орегон и Битъррутс в Айдахо. Тъй като северозападните територии бяха много обширни, не персе смятаха, че винаги ще има достатъчно земя и за белите, и за индианците, че всеки ще я използува, както намери за добре. През 1860 г. Хейнмот Туйалакет, известен по-късно като Вожда Джоузеф, беше двадесетгодишен, син на вожд. През 1877 г. той щеше да направи съдбоносен избор между мира и войната.

През 1860 г. в Невада, страната на пайутите, бъдещият месия на име Уовока беше едва четиригодишен. По-късно той щеше да има за кратко време могъщо влияние върху индианците от Запада.

През следващите тридесет години тези и много други вождове щяха да влязат в историята и в легендите. Техните имена щяха да станат толкова известни, колкото и имената на хората, които се стремяха да ги унищожат. Повечето от тях, млади и стари, щяха да бъдат изпратени в гроба далеч преди символичния край на индианската свобода при Ундид Ний през декември 1890 г. Днес, век по-късно, в една епоха без герои, те са може би най-героичните от всички американци.

Глава втора
Дългият поход на навахите

1860 г.

12 март. Конгресът на Съединените щати приема Закон за завладяването, предвиждаш, раздаването на безплатна земя на заселниците в западните територии. З април. Първият Пони експрес тръгва от Сейнт Джоузеф, Мисури. Писмата са предадени в Сакраменто, Калифорния, на 13 април. 23 април. На националния конгрес на Демократическата партия в Чарлстън, Южна Каролина, възниква разцепление по въпроса за робството. 16–18 май. Националният конгрес на Републиканската партия в Чикаго утвърждава кандидатурата на Ейбрахам Линкълн за президент. Юни. Населението на САЩ достига 31 443321 души. Юли. Изобретена е магазинната пушка Спенсър. 6 ноември. Ейбрахам Линкълн получава 40 на сто от подадените гласове, но печели президентския пост. 20 декември. Южна Каролина напуска Съюза^[6].

 

1861 г.

4 февруари. В Монтгомъри, Алабама, е организиран конгрес на Конфедерацията^[7]. 9 февруари. Джеферсън Дейвис е избран за президент на Конфедерацията. 11 февруари. Ейбрахам Линкълн се сбогува с приятели и съседи в Спрингфийлд, Илинойс, и заминава с влак за Вашингтон. Март. Президентът Дейвис иска създаването на армия от 100 000 души за защита на Конфедерацията. 12 април. Войските на Конфедерацията откриват огън срещу форт Съмтър. 14 април. Форт Съмтър пада. 15 април. Президентът Линкълн призовава за набирането на 75 000 доброволци. 21 юли. Първата битка при Бул Рън; армията на Съюза отстъпва към Вашингтон. 6 октомври. Разбунтувани руски студенти затварят университета в Санкт Петербург. 25 октомври. Завършена е Тихоокеанската телеграфна линия между Сейнт Луис и Сан Франциско. 5 декември. Патентована е картечницата Гейтлинг. 14 декември. Англичаните скърбят за смъртта на принц Албърт, съпруг на кралица Виктория. 30 декември. Банките в САЩ преустановяват плащанията в злато.

Бащите ни бяха още живи, когато разбраха, че американците идват на запад, през голямата река… Ние чухме за пушките, за барута и оловото — първо за кремъклийките, после за капсулните, а сега и за магазинните пушки. За първи път видяхме американците при Котънууд Уош. Ние сме били във война с мексиканците и пуеблосите. Заграбвахме мулета от мексиканците и имахме много мулета. Американците дойдоха да търгуват с нас. Когато дойдоха за първи път, ние имахме голям празник и те танцуваха с жените ни. Ние също танцувахме.

Мануелито от племето навахо

 

 

Мануелито и другите индиански вождове сключиха договори с американците. „Войниците построиха форт тук — си спомня Мануелито — и ни дадоха агент, който ни посъветва да се държим добре. Той ни каза да живеем в мир с белите и да изпълняваме обещанията си. Те написаха обещанията, за да не ги забравяме никога.“

Мануелито се опита да спазва договора, но когато войниците дойдоха, изгориха колибите му и убиха добитъка заради нещо, сторено от няколко необуздани навахи, той се разсърди на американците. Мануелито и отрядът му бяха богати, но войниците ги направиха бедни. За да станат отново рикос^[8], те трябваше да нападнат на юг мексиканците, които ги наричаха за това ладронес^[9]. От незапомнени времена мексиканците нападаха навахите, за да отвличат малките деца и да ги правят роби, и от незапомнени времена навахите си отмъщаваха, като нападаха мексиканците.

След като американците дойдоха в Санта Фе и нарекоха страната Ню Мексико, те се заеха да защитават мексиканците, които сега бяха американски граждани.

Навахите не бяха граждани, защото бяха индианци и когато нападаха мексиканците, войниците нахлуваха в територията им, за да ги накажат като разбойници. Това дразнеше и учудваше Мануелито и хората му — те знаеха, че много мексиканци имат индианска кръв, но войниците никога не ги преследваха заради отвличанията на деца навахи.

Първият форт, построен от американците в страната на навахите, се намираше в тревиста долина на входа на каньона Бонито. Нарекоха го форт Дифайънс и пуснаха конете си в пасищата, които Мануелито и хората му най-много ценяха. Командирът на войниците каза на навахите, че сега пасищата принадлежат на форта и им заповяда да махнат животните си оттам. Тъй като нямаше ограда, навахите не можеха да пречат на добитъка да влиза в забранените ливади. Една сутрин от форта излезе рота кавалеристи и застреля добитъка на навахите.

За да си отмъстят за конете и мулетата, навахите започнаха да нападат стадата и обозите с провизии на войниците. Те пък на свой ред нападаха отредите на навахите. През февруари 1860 г. Мануелито поведе петстотин воини срещу войнишките коне, изкарани на паша няколко мили северно от форт Дифайънс. Копията и стрелите на навахите не можеха да се мерят с оръжията на войниците. Индианците загубиха повече от тридесет души убити и ранени и отвлякоха само няколко коня. Мануелито и съюзникът му Барбонсито събраха повече от хиляда воини и на 30 април в мрака на ранните утринни часове обградиха форт Дифайънс. Два часа преди разсъмване навахите атакуваха форта от три страни, решени да го изравнят със земята.

Те бяха много близо до успеха. Под трясъка на гърмежите на няколкото им стари испански пушки навахите прогониха постовете и превзеха някои сгради. Изненаданите войници изскачаха от казармата, но ги посрещна порой от стрели. След неколкоминутно объркване войниците се построиха в боен ред и откриха постоянен огън. При изгрев-слънце навахите се оттеглиха към хълмовете, доволни, че са дали на войниците добър урок.

Армията на Съединените щати обаче сметна нападението за предизвикателство към веещото се над форт Дифайънс знаме и за открито военно действие. След няколко седмици полковник Едуард Ричард Сприг Кеиби започна да претърсва планината Чуска с шест кавалерийски и десет пехотни роти, за да открие биваците на Мануелито. Войниците кръстосваха из червените скали на местността, докато не докараха конете си до крайно изтощение и самите едва не умряха от жажда. Те почти не срещаха навахи, макар че индианците бяха наоколо и не оставяха на мира фланговете на колоната, без да атакуват направо. Към края на годината двете страни се умориха от глупавата игра. Войниците не бяха и състояние да накажат навахите, които пък не можеха да се грижат за реколтата и добитъка си.

През януари 1861 г. Мануелито, Барбонсито, Ереро Гранде, Армихо, Делгадито и други вождове рикос се нагласиха да се срещнат с полковник Кенби в новия форт, който войниците строяха на тридесет и пет мили^[10] източно от форт Дифайънс. Той се наричаше форт Фаунтлерой, в чест на един военен командир. В края на преговорите с Кенби навахите избраха Ереро Гранде за главен вожд (21 февруари 1861 г.). Вождовете се съгласиха, че най-добре ще е да се живее в мир и Ереро Гранде обеща да прогони от племето всички ладронес. Мануелито не бе сигурен, че обещанието може да се изпълни, но все пак сложи подписа си върху документа на Кенби. Тъй като отново стана състоятелен скотовъдец, той вярваше в предимствата на мира и честността.

Няколко месеца след зимната среща във форт Фаунтлерой отношенията между войниците и навахите останаха приятелски. До индианците достигаха слухове за голямата война някъде на изток между белите американци от Севера и Юга. Те научиха, че някои от войниците на Кеиби са сменили сините си куртки със сиви са отишли на изток да се бият срещу сините куртки. Бе заминал и един офицер — Орловия вожд^[11], полковник Томас Фаунтлерой; името му бе заличено и сега фортът се наричаше Уипгейт.

През този мирен период навахите често ходеха до форт Фаунтлерой (Уингейт), за да търгуват и да получават дажбите си от своя агент. Повечето от войниците ги посрещаха приятелски и дори стана обичай да се правят конни надбягвания между индианците и белите. Всички навахи очакваха тези състезания. Тогаз стотици мъже, жени и деца обличаха своите най-ярки костюми и яхнали най-добрите си коне, пристигнаха във форт Уингейт. В една слънчева септемврийска утрин се състояха много надбягвания, но главното бе насрочено за пладне.

 

 

Щяха да се надпреварват Пистолетния куршум (име, дадено на Мануелито от войниците) на дребен навахски мустанг и един лейтенант на кавалерийски кон. За това надбягване бяха сключени много облози — в пари, одеяла, добитък, мъниста — всичко, което човек може да използува за залог. Конете препуснаха едновременно, но след няколко секунди всички разбраха, че Пистолетния куршум (Мануелито) е в затруднение. Той загуби контрол върху коня си, който побягна настрани. Скоро се разбра, че ремъкът на седлото на Пистолетния куршум е бил прерязан с нож. Навахите отидоха при съдиите, които бяха само войници, и поискаха надбягването да се повтори. Съдиите отказаха и обявиха кавалерийския кои на лейтенанта за победител. Войниците образуваха незабавно триумфално шествие и се отправиха към форта, за да съберат залозите. Разярени от тази лъжа, навахите се втурнаха след тях, но вратите на форта се затръшкаха пред лицата им. Когато един индианец се опита да влезе насила, часовоят го застреля.

Какво станало после, записал един бял офицер, капитан Никълъс Хот:

„Навахите, жените и децата бягаха във всички посоки и биваха застрелвани и намушквани с щикове… Аз се отправих към източната страна на форта и там видях войник, който се готвеше да убие две малки деца и една жена. Извиках му да спре. Той погледна към мен, но не изпълни заповедта ми. Побягнах натам с всички сили, но не стигнах навреме, за да му попреча да убие двете невинни деца и да рани тежко индианката. Заповядах да му вземат колана и да го задържат под стража въз форта… Междувременно полковникът бе наредил на дежурния офицер да открие огън срещу индианците с артилерия (планински гаубици). Сержантът, който командуваше тези оръдия, се престори, че не разбира дадената заповед, защото я смяташе за незаконна. След като дежурният офицер го наруга и заплаши, той трябваше да изпълни заповедта, иначе щеше да загази. Индианците се разпръснаха по цялата долина под поста, нападнаха стадото на форта и раниха пастира мексиканец, но не успяха да вземат никакви животни. Освен това нападнаха пощальона на десетина мили от поста, отнеха му коня и пощенската чанта и го раниха в ръката. След клането около поста не се виждаха индианци, освен няколко жени — любовници на офицерите. Командуващият офицер се опита да сключи отново мир с навахите, като изпрати някои от тези индианки да разговарят с вождовете, но единственият отговор, който жените получиха, беше хубав бой с камшик.“

 

 

Много време мина след този ден — 12 септември 1861 г., преди отношенията между белите и навахите да станат отново приятелски.

Междувременно, една армия сиви куртки на Конфедерацията навлезе в Ню Мексико и води големи сражения със сините куртки по Рио Гранде. Кит Карсън, Хвърляча на ласо, беше военачалник на сините куртки. Повечето навахи имаха доверие в Хвърляча на ласо Карсън, който винаги бе говорил открито с индианците, и се надяваха да сключат мир с него, след като приключи със сивите куртки.

През пролетта на 1862 г. обаче от запад в Ню Мексико навлязоха още много сини куртки. Наричаха ги Калифорнийската колона. Техният генерал Джеймс Карлтън носеше звезди на раменете си и беше по-могъщ от Орловия вожд Карсън. Калифорнийците се разположиха в долината на Рио Гранде, но нямаха какво да правят, тъй като всички сиви куртки бяха избягали в Тексас.

Навахите скоро почувствуваха големия глад на Звездния вожд Карлтън за земята им и за богатствата, която тя вероятно криеше. „Царско място — я наричаше той, — великолепни пасища, пълни с полезни изкопаеми.“ Тъй като командуваше много войници, които нямаха какво да правят, освен да маршируват по плаца и да дрънкат с оръжието си, Карлтън започна да се оглежда за индианци, с които да се бие. „Навахите — каза той — са вълци, които бродят по планините и трябва да бъдат усмирени.“

Карлтън насочи вниманието си първо към апачите мескалероси, които бяха по-малко от хиляда души и живееха разпръснати на малки групи между Рио Гранде и Пекос. Планът му беше да убие или плени всички мескалероси и после да затвори останалите живи в един негоден за нищо резерват край Пекос. Това щеше да освободи богатата долина на Рио Гранде за налагане на поземлени права и заселване с американски граждани. През септември 1862 г. той издаде следната заповед:

„Да не се провеждат нито съвети, нито преговори с индианците. Мъжете да бъдат убивани, когато и където бъдат открити. Жените и децата да се вземат в плен, естествено, не трябва да се убиват.“

Но това не бе начинът, по който Кит Карсън се отнасяше с индианците. Много от тях той смяташе за свои приятели още от времето, когато беше търговец. Карсън изпрати войниците си в планините, но в същото време се свърза с водачите на мескалеросите. Към края на есента той уреди посещение на петима вождове в Санта Фе за преговори с генерал Карлтън. Докато пътуваха към Санта Фе, двама от вождовете и придружаващите ги срещнаха отряд войници под командуването на бившия кръчмар Джеймс (Пади) Грейдън. Той се престори на голям приятел на мескалеросите и им даде брашно и говеждо месо за дългото им пътуване. Малко по-късно разузнавателният отряд на Грейдън ги срещна отново при Галина Спрингс. Не се знае какво точно е станало там, защото някой от индианците не останал жив. Един бял военен командир, майор Артър Морисън, докладва накратко: „Капитан Грейдън е водил преговорите по доста странен начин… и доколкото разбрах, той е измамил тези индианци — отишъл е направо в бивака им и им е дал алкохол, след което ги е застрелял. Те, естествено, са сметнали, че идва с добри намерения, след като им бил дал брашно, говеждо и други провизии.“

Другите трима вождове — Кадет, Чато и Естреля, достигнаха Санта Фе и увериха генерал Карлтън, че техният народ живее в мир с белите и иска само да бъде оставен на мира в планините му.

„Вие сте по-силни от нас — каза Кадет. — Ние се бихме срещу вас, докато имахме пушки и барут, но оръжията ви са по-добри от нашите. Ако имаме такива оръжия и сме на свобода, ще се борим срещу вас отново. Но сме изтощени, духът ни е прекършен. Нямаме провизии, нямаме с какво да живеем. Войските ви са навсякъде. Нашите извори и кладенци или се намират в ръцете ви, или се наблюдават от вашите младежи. Вие отнехте нашето последно и най-добро укрепление и ние сме обезсърчени. Правете с нас каквото искате, но не забравяйте, че сме мъже и воини.“

Карлтън заяви високомерно, че мескалеросите могат да постигнат мир само ако оставят земите си и отидат в Боске Редондо резервата, приготвен за тях на Пекос. Там те ще бъдат затворени и охранявани от войниците на новия военен пост, форт Съмнър.

Тъй като бяха много по-малобройни от войниците и нямаше как да защитават жените и децата си, вождовете на мескалеросите се довериха на добрата воля на Хвърляча на ласо Карсън, подчиняха се на условията на генерал Карлтън и поведоха своя народ към Боске Редондо в неволя.

Навахите наблюдаваха с известна тревога бързата и безмилостна разправа на генерал Карлтън с братовчедите им апачите мескалероси. През декември осемнадесет вождове рикос — включително Делгадито и Барбонсито, без Мануелито — отидоха в Санта Фе, за да се срещнат с генерала. Те му казаха, че представляват мирните навахски скотовъдци и земеделци, които не искат воина. Това бе първата им среща със Звездния вожд Карлтън. Той имаше космато лице, пламтящи очи и уста на вечно сърдят човек. Той не се усмихна, когато заяви на Делгадито и на другите вождове: „Няма да имате мир, докато не дадете други гаранции освен думата си, че ще спазвате мира. Идете си вкъщи и кажете това на народа си. Аз нямам вяра в обещанията ви.“

През пролетта на 1863 г. повечето мескалероси или бяха избягали в Мексико, или се намираха затворени в Боске Редондо. През април Карлтън отиде във форт Уипгейт „за да събере, преди тревата да е пораснала достатъчно за паша, информация с оглед военни действия срещу навахите“. Той уреди среща с Делгадито и Барбонспто близо до Куберо и заяви на вождовете, че единственият начин да докажат мирните си намерения е да изведат народа си от неговата територия и да го присъединят към „доволните“ мескалероси в Боске Редондо. На това Барбонсито отговори: „Аз няма да отида в Боске. Никога няма да напусна страната си, дори да бъда убит заради това.“

На 23 юни Карлтън определи последен срок за изселването на навахите в Боске Редондо. „Свържете се отново с Делгадито и Барбонсито — заповяда той на командващия форт Уингейт офицер — и повторете това, което им бях казал. Кажете им, че ще съжаляват много, ако откажат да дойдат… Кажете им, че разполагат с времето до двайсети юли тази година, за да се подчинят — те и всички, които принадлежат към тяхната малка партия, и че след тази дата към всеки срещнат навах ще се отнасяме като към враг. След този ден вратата, отворена сега, ще се затвори.“

Двадесети юли дойде и си отиде, но нито един навах не се предаде доброволно.

Междувременно Карлтън заповяда на Кит Карсън да преведе войските си от земите на мескалеросите до форт Уингейт и да се приготви за война с навахите. Карсън прояви нежелание — той се оплака, че се е записал доброволец, за да се бие срещу войниците на Конфедерацията, а не срещу индианците и изпрати на Карлтън писмо с оставката си.

Кит Карсън обичаше индианците. В миналото той бе живял с тях в продължение на месеци, без да среща бял човек. Имаше дете от арапахска жена и бе живял известно време с индианка от шайените. Но след като се ожени за Хосефа, дъщерята на дон Франциско Харампльо от Таос, Карсън тръгна по други пътища, забогатя и се сдоби със земя за ранчо. Той откри, че по върховете в Ню Мексико има място дори и за един груб, суеверен, неграмотен планинец. Той се научи да чете и пише няколко думи и въпреки че беше висок само пет фута^[12] и шест инча^[13], името му достигна небето. Макар и прочут, Хвърляча на ласо никога не успя да преодолее благоговението си пред хората от върховете, добре облечени и гладко говорещи. А през 1863 г. в Ню Мексико най-издигнат сред тях бе Звездния вожд Карлтън. Така през лятото на същата година Карсън оттегли оставката си и отиде въз форт Уингейт, за да се бие срещу индианците. Преди края на кампанията докладите му до Карлтън вече отразяваха точките на Манифест дестъни, скъпи на грубия човек, който му беше началник.

Навахите уважаваха Карсън като боец, но презираха войниците му доброволци от Ню Мексико. Повечето от тях бяха мексиканци, а индианците ги гонеха от земите си от незапомнени времена. Навахите бяха десет пъти по-многобройни от мескалеросите и имаха едно голямо предимство — обширната и сурова област, пресечена от дълбоки каньони и стръмни дерета, от високи плата с отвесни скалисти страни, спускащи се в равнината. Каньонът де Чели, който прорязва на запад тридесет мили от планината Чуска, бе тяхната твърдина. Червените скални стени на каньона се стесняваха на места до петдесет ярда^[14] и се издигаха до височина повече от хиляда фута. Надвисналите издатини даваха чудесна възможност за укритие от нашествениците. На местата, където каньонът се разширяваше до няколко стотици ярда, навахите пасяха овцете и козите си, а на обработваемата земя отглеждаха царевица, пшеница, плодове и пъпеши. Те особено се гордееха с прасковените си градини, които бяха обект на специални грижи още от испанско време. През по-голямата част от годината водата в каньона течеше обилно, а тополата и американският клен даваха достатъчно дърва за горене.

Дори когато научиха, че Карсън с хиляда войници е достигнал Пуебло Колорадо и е наел за разузнавачи старите си приятели ютите, навахите изразиха само презрението си. Вождовете припомниха на своя народ как едно време бяха прогонили испанците от земите си.

„Ако американците дойдат, за да ни отведат, ние ще ги избием“ — обещаваха вождовете, но взеха мерки за безопасността на жените и децата. Те знаеха, че наемниците юти ще се опитат да ги пленят, за да ги продадат на богати мексиканци.

Към края на юли Карсън достигна форт Дифайънс, даде му името на стария индиански неприятел Кенби и започна да изпраща разузнавателни отряди. Сигурно той не е бил изненадан, че съвсем малко навахи са били открити. Той знаеше, че единственият начин да бъдат победени индианците е да се унищожи реколтата и добитъкът и да се изгори земята им. На 25 юли Карсън изпрати майор Джоузеф Къмингс да излови добитъка, който открие, и да събере или изгори царевичните и житните посеви покрай Бонито. Когато навахите разбраха какво прави Къмингс с провизиите им за зимата, те белязаха този човек. Малко по-късно, докато Къмингс яздеше коня си, снайпер навах стреля по него и го уби на място. Освен това, навахите нападнаха заграденото място за добитъка близо до форт Кенби, върнаха си част от овцете и козите и откраднаха любимия кон на Хвърляча на ласо.

Тези инциденти засегнаха и нараниха много повече генерал Карлтън, отколкото Карсън, който беше живял с индианците достатъчно дълго, за да може да оцени дръзката им съпротива. На 18 август генералът реши да „стимулира усърдието“ на войските си, като определи парична награда за заловен индиански добитък. Той обяви, че ще се плаща по двадесет долара за „всеки здрав и годен кон или муле“ и по един долар за овца, докарани във военните складове на форт Кенби.

Тъй като заплатата на войниците беше по-малко от двадесет долара месечно, предложената награда наистина ги стимулира и скоро тя бе разпространена и върху малкото индианци, които войниците успяваха да убият. За да демонстрират воинските си способности, те започнаха да режат привързания с червен шнур кок, който навахите носеха. Индианците не можеха да повярват, че Кит Карсън разрешава скалпирането, което те смятаха за варварски обичай, въведен от испанците. (Европейците може и да са, а може и да не са въвели скалпирането в Новия свят, но испанските, френските, холандските и английските заселници направиха този обичай популярен, като предлагаха награди за скалповете на своите противници.)

Макар Карсън да продължаваше методичното унищожаване на зърнените посеви и на засетите с боб и тиква площи, движението му бе прекалено бавно, за да задоволи генерал Карлтън. През септември генералът заповяда, че отсега нататък всеки навах от мъжки пол ще бъде убиван или пленяван, щом бъде забелязан. Той написа на Карсън точните думи, които трябваше да казва на пленените навахи: „Кажете им: Идете в Боске Редондо или ще ви преследваме и унищожим. Няма да сключим мир с вас при никакви други условия. Започната веднъж, войната срещу вас може да продължи с години, докато не се подчините или не бъдете унищожени. Няма да има повече разговори по въпроса.“

Приблизително по същото време генералът писа до Министерството на войната във Вашингтон и поиска още един кавалерийски полк. „Необходими са още войници, — заяви той. — Тъй като на запад близо до територията на навахите бе открито злато, трябват достатъчно войници, за да изхвърлим индианците и да охраняваме хората, които отиват към и в мините… Провидението наистина ни помага… Златото е под краката ни и трябва само да се наведем, за да го приберем.“

Карлтън подстрекаваше подчинения си с болезнена настойчивост и Кит Карсън ускори програмата си за изгорена земя и към есента бе унищожил повечето от стадата и посевите между форт Кенби и каньона де Чели. На 17 октомври двама навахи с бяло знаме се появиха във форт Уингейт. Единият от тях беше Ел Сордо, пратеник на братята си Делгадито и Барбонсито и техните петстотин последователи. Ел Сордо каза, че храната им се свършила, че са принудени да ядат шишарки; останали са без дрехи и одеяла и не смеят да палят огньове и да се стоплят, защото се страхуват от разузнавателните отряди на войниците. Съобщи, че не желае да отиват далеч, чак до Боскс, но са съгласни да построят колибите си близо до форт Уингейт, където постоянно да бъдат под надзора на войниците, както подобава на мирни индианци. До девет дни Делгадито и Барбонсито ще доведат петстотин души. Вождовете са готови да отидат в Санта Фе, да се срещнат със Звездния вожд и да молят за мир.

Капитан Рафаел Чакон, командир на форт Уингейт, предаде компромисното предложение на генерал Карлтън, който отговори:

„Навахите нямат избор: те трябва да се съгласят или да отидат в Боске Редондо, или да останат в страната си във война.“

Като нямаше друга възможност, отговорен за страдащите от студа и глада жени и деца, Делгадито се предаде. Барбонсито, Ел Сордо и много от воините останаха в планините, за да видят какво ще стане със съплеменниците им.

Тези, които се предадоха, бяха изпратени в Боске Редондо. Карлтън нареди да бъде отделено специално внимание на първите пленници — да им дават най-големите дажби и най-добрия подслон по време на пътуването и след пристигането им в Боске.

Безплодната равнина на Пекос всяваше страх, но Делгадито бе впечатлен от доброжелателството на войниците. Когато Звездния вожд му съобщи, че може да се завърне във форт Уивтейт със семейството си, ако се съгласи да убеди другите вождове на навахите, че животът в Боске е за предпочитане пред глада и студа, Делгадито прие. По същото време генералът заповяда на Кит Карсън да навлезе в каньон де Чели, да унищожи храната и добитъка и убие или плени навахите в последната им твърдина.

В подготовка за похода до Чели Карсън събра стадо товарни животни, за да пренасят провизиите му, но на 13 декември Барбонсито и воините му връхлетяха върху стадото и подгониха мулетата към каньона, където щяха да ги използуват за храна през зимата. Карсън изпрати два отряда войници да ги преследват, но навахите се разделиха на няколко малки групи и се изплъзнаха под прикритието на силна снежна буря. Кавалеристите на лейтенант Донасиано Монтоя се натъкнаха на малък лагер, нападнаха го, завряха навахите в кедровия гъсталак плениха тринадесет жени и деца. Лейтенантът докладва: „Един индианец бе прострелян в дясната страна, но успя да избяга в преплетения гъсталак. Синът му, десетгодишно момче, твърде интелигентно за индианец, бе заловено малко по-късно. То съобщи, че баща му е умрял в скалите на близкото дере.“

Без мулета за пренасяне на провизиите му Кит Карсън съобщи на генерал Карлтъи, че походът до каньона де Чели трябва да се отложи. Генералът незабавно отговори: „Няма да отлагате похода поради липса на транспорт. Ще накарате хората да носят одеялата си и ако е необходимо, храна за три-четири дни в раниците си.“

На 6 януари 1864 г. войниците излязоха от форт Кенби. Капитан Албърт Пфайфър водеше малък отряд, който трябваше да навлезе в източния край на каньон де Чели. Кит Карсън командуваше по-големия отряд, който пък трябваше да настъпи от западния край. Земята бе покрита с шест инча сняг, температурата беше под нулата. Войниците се придвижваха бавно.

След седмица Пфайфър навлезе в каньона. От издатини и укрития стотици полугладни навахи обсипваха войниците с камъни, дънери, испански ругатни, но не можеха да ги спрат. Хората на Пфайфър разрушиха колибите, унищожиха хранителните запаси и добитъка. Те убиха трима навахи, които попаднаха в обсега на мускетите им, намериха двама стари навахи, умрели от студ, и заловиха деветнадесет жени и деца.

Междувременно Карсън установи лагера си в западния кран и изпращаше, разузнавачи по високите части на каньона. На 12 януари един от патрулите му срещна група навахи и уби единадесет от тях. След още два дни двата отряда се срещнаха. Целият каньон бе прекосен без голямо сражение.

Същата вечер трима навахи с бяло знаме се приближиха до лагера на войниците. Те съобщиха на Карсън, че хората гладуват и мръзнат, че предпочитат да се предадат, отколкото да умрат.

„Имате време до утре сутринта — отговори Карсън. — След това моите войници ще ви изловят.“

На сутринта шестдесет окъсани и изтощени навахи се явиха в лагера и се предадоха.

Преди да се завърне във форт Кеиби, Карсън заповяда да се унищожи всичко индианско в каньона, включително и хубавите праскови — повече от пет хиляди дръвчета. Навахите можеха да простят на Хвърляча на ласо, че се бие с тях като войник, че ги пленява, дори не унищожава хранителните им запаси, но постъпката, която те никога не му простиха, бе отсичането на любимите им овошки.

През следващите няколко седмици новината за влизането на войниците в каньон де Чели се разпространи по скритите лагери на навахите и те се обезсърчиха.

„Ние се бихме за тази страна, защото не искахме да я загубим — каза по-късно Мануелито. — Но загубихме почти всичко… Американският народ е прекалено могъщ, за да се борим с него. Когато трябваше да се сражаваме няколко дни поред, не ни тежеше, но скоро се изтощихме и войниците ни се умориха от глад.“

С добрите си отзиви за условията в Боске Редондо Делгадито убеди още 680 навахи да се предадат във форт Уингейт на 31 януари. Суровата зима и липсата на храна принудиха други да се явят във форт Кенби. Към средата на февруари 1200 гладни и лишени от всичко индианци се събраха там. Армията им отпускаше крайно оскъдни дажби — най-възрастните и най-малките започнаха да измират. На 21 февруари пристигна Ереро Гранде с отряда си и пленниците станаха 1500. Към началото на март в двата форта се бяха предали 3000 души, а северните пътища бяха изпълнени с уплашени навахи, които прииждаха по замръзналия сняг. Но вождовете рикос — Мануелито, Барбонсито и Армихо, отказаха да прекратят борбата. Заедно с хората си те останаха в планините, решени да не се предават.

През март започна дългият поход на навахите към форт Съмнър и Боске Редондо. Първата група от 1430 души пристигна във форт Съмнър на 13 март. Десет души умряха по време на прехода; три деца бяха отвлечени вероятно от войници мексиканци от охраната.

Междувременно втората група от 2400 души напусна форт Кенби вече в намален състав — 126 души умряха във форта. Дългият керван включваше 30 фургона, 3000 овце и 473 коня. Навахите бяха достатъчно твърди, за да понасят мразовитото време, глада, дизентерията, подигравките на войниците и дългото пътуване, но не можеха да понесат носталгията и това, че загубиха земите си. Те плачеха и 197 от тях умряха, преди да достигнат жестоката си цел.

На 20 март още 800 навахи напуснаха форт Кенби, повечето от тях жени, деца и старци. Армията им отпусна само 23 фургона.

„На втория ден от пътуването — докладва командващият офицер — започна страшна снежна буря, която бушува четири дни с необичайна сила. Тя причини големи страдания на индианците, много от които бяха почти голи и, естествено, не издържаха подобна буря.“

Когато те достигнаха Лос Пинос, под Албюкърки, армията пренасочи фургоните за други цели и навахите трябваше да нощуват на открито. Когато пътуването се възобнови, няколко деца бяха изчезнали.

„По тези места — коментира един лейтенант — офицерите, които отговаряха за индианците, трябваше да бъдат крайно бдителни, защото инак децата на индианците щяха да бъдат отвлечени и продадени.“

Тази група достигна Боске на 13 май 1864 г.

„Напуснах форт Кенби с 800 души и получих още 146 на път за форт Съмнър, като общият им брой стана 946. От тях около 110 умряха.“

В края на април един от устоялите до този момент вождове — Армихо, се яви във форт Кенби и съобщи на командира (капитан Ейса Кери), че след няколко дни пристигнат Мануелито и навахите, които бяха прекарали зимата далеч на север край реките Литъл Колорадо и Сан Хуан. Отрядът на Армихо (повече от 400 души) се яви след няколко дни, но Мануелито спря хората си на няколко мили от форта в една местност, наречена Келитас, и изпрати човек да съобщи на командира, че иска да разговаря с него. По време на последвалите преговори Мануелито заяви, че хората му желаят да останат близо до форта, да засеят посевите си и да пасат овцете си, както са правили винаги.

„За вас има само едно място, където можете да отидете, и това е Боске“ — отговори капитан Кери.

— Защо трябва да отиваме в Боске? — запита Мануелито. — Ние никога не сме грабили или убивали и винаги сме спазвали мира, както бяхме обещали на генерал Кенби.

Той добави, че хората му се опасяват, че ги събират в Боске, за да могат войниците да ги застрелят както във форт Фаунтлерой през 1861 г. Кери отговори, че това не е вярно, но Мануелито отказа да се предаде с хората си, преди да е разговарял със стария си приятел Ереро Гранде и някои от другите вождове на навахите, които са били в Боске.

Когато генерал Карлтън научи, че има вероятност Мануелито да се предаде, той изпрати четирима внимателно подбрани навахи от Боске (но не и Ереро Гранде), за да повлияят на колебаещия се военен вожд. Те не успяха да убедят Мануелито. През една юнска нощ след техния разговор. Мануелито и отрядът му изчезнаха от Келитас и се върнаха обратно в скривалищата си покрай Литъл Колорадо.

През септември той научи, че старият му съюзник Барбонсито е пленен в каньон де Чели. Сега той, Мануелито, бе последният от вождовете рикос на свобода и съзнаваше, че войниците ще го търсят навсякъде.

През есента навахите, избягали от Боске Редондо, започнаха да се връщат в родните си земи с ужасяващи разкази за това, което става с хората там. Мястото е окаяно, казваха те. Войниците ги мушкали с щикове, гледали да ги натикат в оградени със стени празни места, където командирите постоянно ги броели и записвали числата в малки книжки. Командирите им обещавали дрехи, одеяла и по-добра храна, но обещанията си оставали само на думи. Всичките тополи и месните били отсечени и за горене останали само корените им. За да се предпазят от дъжда и слънцето, индианците трябвало да копаят дупки в песъчливата почва и да ги покриват с изплетени от трева рогозки. Живеели като прерийни кучета в бърлогите си. С няколкото сечива, дадени им от войниците, те разкопали низината на река Пекос и посадили зърнени култури, но наводненията, сушата и насекомите унищожили реколтата и сега всички били на половин дажба. Поради голямото струпване на хора болестите започнали да отнасят по-слабите. Мястото било ужасно и въпреки че под бдителното око на войниците бягството е трудно и опасно, мнозина рискували живота си, за да се махнат оттам.

Междувременно Звездния вожд Карлтън бе убедил викария на Санта Фе да отслужи благодарствен молебен за успешно завършилото изселване на навахите в Боске, извършено от армията. На началниците си във Вашингтон генералът описа мястото като „един чудесен резерват… няма причина те (навахите) да не бъдат най-щастливите, преуспяващи и осигурени индианци в Съединените щати… Във всички случаи да ги храним, ще бъде по-евтино, отколкото да се бием с тях.“

В очите на Звездния вожд затворниците са само усти и тела. „Тези шест хиляди усти трябва да ядат и тези шест хиляди тела трябва да са облечени. Като се вземе предвид каква великолепна земя с пасища и полезни изкопаеми ни предадоха те — земя, чиято стойност едва ли може да се определи, дребните подаяния, които заделяме, за да ги изхраним, са нищожна цена за тяхното наследство.“

Едва ли друг защитник на Манифест дестъни някога е изразил по-лицемерно подкрепата си за доктрината: „Изселването на този народ от земите на дедите му е не само интересна, но и трогателна гледка. Години наред те се биха доблестно срещу нас. Те защитаваха своите планини и забележителни каньони с героизъм, на който всеки народ би бил горд да подражава.

Когато накрая разбраха, че и тяхната съдба е като на събратята им, да отстъпват племе след племе, все по-далеч от изгрева на слънцето пред неспирния прогрес на нашата раса, те хвърлиха оръжията си. Като храбреци, имаха право на нашето възхищение и уважение, те дойдоха при нас с вяра в нашето великодушие. Те чувствуват, че ние сме народ твърде могъщ и твърде справедлив, за да отвърне на доверието им с подлост или с равнодушие; чувствуват, че след като са пожертвували за нас красивата си земя, домовете си, средата, в която са живели, класическата сцена на техните традиции, ние няма да се поскъпим да им отделим мизерните средства за препитание в замяна на това, което и те, и ние считаме, че е царско място.“

Мануелито обаче не бе хвърлил оръжието си, а той беше твърде значителен вожд, и генерал Карлтън не можеше да позволи това да продължава безнаказано. През февруари 1865 г. навахите пратеници от форт Уингейт предадоха на Мануелито послание на Звездния вожд — предупреждение, че той и отрядът му ще бъдат преследвани до смърт, ако не се явят доброволно преди пролетта.

„Аз не вредя на никого — каза Мануелито на пратениците. — Няма да напусна страната си. Смятам да умра тук.“

Той все пак се съгласи да разговаря отново с някои от вождовете от Боске Редондо.

В края на февруари Ереро Гранде и петима други навахски вождове уредиха среща с Мануелито близо до търговската агенция Супи. Времето беше студено, а земята — покрита с дълбок сняг. След като прегърна старите си другари, Мануелито ги поведе назад към хълмовете, където се криеха хората му. От отряда на Мануелито бяха останали само стотина мъже, жени и деца. Те имаха няколко коня и овце.

„Това е всичко, което имам на този свят — каза Мануелито. — Вижте колко е малко. Вижте колко са бедни хората ми. Децата ми ядат корени от палмиля.“ След кратка пауза той добави, че конете му не са в състояние да пътуват до Боске. Ереро отговори, че няма пълномощия да удължава определения за капитулацията срок и предупреди приятелски Мануелито, че рискува живота на хората си, ако не се яви и не се предаде. Мануелито се колебаеше. Той каза, че би се предал заради жените и децата, после добави, че ще му трябват около три месеца, за да стегне добитъка си. Накрая заяви направо, че не е в състояние да изостави страната си.

„Моят бог и майка ми живеят на запад и аз няма да ги напусна. Традиция на народа ми е да не се пресичат трите реки — Гранде, Сан Хуан, Колорадо. Не мога да напусна планината Чуска. Тук съм роден, тук ще остана. Мога да загубя само живота си, а него те могат да дойдат и да вземат, когато им е угодно — аз няма да се изселя. Никога не съм причинявал зло на американците или на мексиканците. Никога не съм грабил. Ако ме убият, ще се пролее невинна кръв.“

Ереро отговори:

„Направих за теб каквото можах. Дадох ти най-добрия съвет. Сега те напускам, сякаш гробът ти е вече изкопан.“

Няколко дни по-късно в Санта Фе Ереро Гранде предаде на Карлтън предизвикателството на Мануелито. Отговорът на Карлтън бе една сурова заповед до командира на форт Уингейт: „Аз разбирам, че ако Мануелито бъде заловен, отрядът му без съмнение ще се предаде. И така, ако можете да се уговорите с индианците от селището Суни, където той най-често отива на гости или за да търгува, те ще съдействуват за залавянето му… На всяка цена се опитайте да хванете Мануелито, Оковете го здраво и го пазете внимателно. Ще направим добро на другите, които са под контрола му, ако го заловим или направо го убием. Аз предпочитам да бъде заловен. Ако се опита да избяга… да бъде застрелян.“

Мануелито беше прекалено хитър, за да падне в клопката на Карлтън в Суни — през пролетта и лятото на 1865 г. не успяха да го заловят. В края на лятото Барбонсито и няколко от неговите воини избягаха от Боске Редондо. Говореше се, че се намират в страната на апачите Сиера дел Ескадельо. Толкова много навахи бягаха от резервата, че Карлтън разположи постоянни постове на четиридесет мили от форт Съмнър. През август генералът заповяда на командира на гарнизона да убива всеки навах, срещнат извън резервата без пропуск.

Когато през есента на 1865 г. зърнената реколта в Боске отново бе поразена, армията отпусна на навахите пшенично и други брашна и пушена сланина, негодни за консумация от войниците. Броят на смъртните случаи и на опитите за бягство започна да нараства отново.

Въпреки че сега генерал Карлтън беше открито критикуван от жителите на Ню Мексико за условията в Ноеке Редондо, той продължаваше да преследва навахите. Най-накрая на 1 септември 1866 г. Мануелито — вождът, когото той най-много търсеше, влезе, накуцвайки, във форт Уингейт с двадесет и трима победени войни и се предаде. Те бяха измършавели и облечени в дрипи. Продължаваха да носят на китките си кожени ленти, които ги предпазваха от ударите на тетивата, но нямаха нито бойни лъкове, нито стрели. Едната ръка на Мануелито висеше безпомощно ранена. Малко по-късно Барбонсито се яви с двадесет и един последователи и се предаде за втори път. Нямаше вече военни вождове.

По ирония на съдбата само осемнадесет дни след като Мануелито се предаде, генерал Карлтън бе свален от поста командир на щатското военно управление в Ню Мексико. Гражданската война, която доведе Звездния вожд Карлтън на власт, бе завършила преди повече от година, и генералът с високопарните му маниери беше омръзнал на жителите на Ню Мексико.

Когато Мануелито пристигна в Боске, новият управител А. Нортън беше вече там. Управителят проучи почвата на резервата и я обяви за негодна за отглеждане на зърно поради наличието на алкали. „Водата е черна и възсолена, почти непоносима на вкус и според твърденията на индианците нездравословна, тъй като една четвърт от тях са умрели от болести. Резерватът — казва Нортън — е струвал на правителството милиони долари. Колкото по-скоро той бъде изоставен, а индианците — преместени, толкова по-добре. Чух, че в дъното на всичко стои спекула… Можем ли да очакваме индианците да бъдат щастливи и доволни, лишени от обикновените битови удобства, без които белият човек не би се задоволил, където и да се намира? Кой разумен човек би избрал за резерват за 8000 индианци място, където водата е едва поносима, почвата — бедна и студена, и където на разстояние от 12 мили единствените дърва, които могат да се използуват за горене, са корените на меските^[15] Ако индианците останат в този резерват, то няма да е доброволно и ще трябва винаги да ги задържаме насила. О, оставете ги да се върнат или ги изпратете някъде, където ще имат хубава студена вода за пиене, достатъчно дърва, за да не премръзват до смърт, и където земята ще може да ражда нещо за ядене…“

В продължение на две години в резервата не спря потокът от инспектори и официални лица от Вашингтон. Някои проявяваха искрено съчувствие, други бяха преди всичко загрижени за намаляване на разходите.

„Ние престояхме там няколко години — си спомня Мануелпто. — Климатът уби много наши хора. Един човек от Вашингтон ни свика на съвет. Той ни обясни как белите наказват тези, които не се подчиняват на закона. Ние обещахме да спазваме законите, ако ни бъде разрешено да се върнем в нашата страна. Обещахме да изпълняваме договора… Обещахме това четири пъти. Всички ние казахме «да» на договора и той ни даде добри съвети. Той беше генерал Шърман.“

Когато вождовете на навахите срещнаха за първи път Великия воин Шърман, те се изплашиха от него, защото лицето му беше същото като на Звездния вожд Карлтън — страшно и космато, с уста на жесток човек, но очите му бяха различни — очи на мъж, който е страдал и може да разпознае мъката в очите на другите.

„Ние му казахме, че ще се опитаме да запомним думите му.“ — продължава Мануелито. Той каза: „Искам всички вие да ме гледате!“ — и се изправи, за да могат всички да го видят. Каза, че ако правим нещата както трябва, ще можем да гледаме хората в очите и завърши с думите: „Деца мои, аз ще ви изпратя обратно в домовете ви.“

Преди да напуснат резервата, вождовете трябваше да подпишат новия договор (1 юни 1868 г.), който започваше така: „От днес нататък военните действия между страните по настоящето съглашение ще бъдат прекратени завинаги.“ Барбонсито подписа първи, след него Армихо, Делгадито, Мануелито, Ереро Гранде и седем Други.

„Дълги бяха нощите и дните, преди да дойде времето на завръщането ни по домовете — казва Мануелито — Един ден преди потеглянето ние вече бяхме на път към домовете си — нямахме търпение да тръгнем, Върнахме се обратно. Американците ни дадоха малко добитък и ние им благодарихме. Казахме на ездачите да подгонят мулетата — толкова бързахме. Когато от Албюкърки видяхме върха на планината, почудихме се дали това е нашата планина и ни се искаше да разговаряме със земята — толкова я обичахме. Някои от старите мъже и жени плакаха от радост, когато стигнаха домовете си.“

 

 

И така, навахите се върнаха вкъщи. Когато новите граници на резервата бяха определени, повечето от най-добрите им пасища бяха отнети в полза на белите заселници. Животът им нямаше да бъде лек. Щеше да е необходима борба за съществуване. Колкото и трудно да беше бъдещето им, навахите щяха да осъзнаят, че са най-малко онеправдани от всички западни индианци. За другите изпитанията едва сега започваха.

Аз живея по свещен начин

По свещен начин

аз живея,

към небесата

аз гледам.

По свещен начин аз живея.

Конете ми

са много.

Глава трета
Войната на Малката врана

1862 г.

6 април. Генерал Гранд побеждава войските на Конфедерацията в битката при Шило. 6 май. Хенри Торо умира на 45-годишна възраст. 20 май. Конгресът приема Закон за поземлените участъци, с който се предоставят по 160 акра земя на заселниците на Запада по цена 1,25 долара на акър. 2 юли. Конгресът приема Закона Морил за създаването на корпорации за поземлени заеми. 10 юли. Започва строителството на жп линията Сентръл Пасифик. 30 август. Армията на Съюза победена при втората битка при Бул Рън. 17 септември. Армията на Конфедерацията победена при Антиетъм. 22 септември. Линкълн обявява освобождаването на всички роби от 1 януари 1863 г. 13 октомври. В Германия Бисмарк произнася своята реч „Кръв и желязо“. 13 декември. Армията на Съюза понася тежки загуби и претърпява поражение при Фредериксбърг; народът потъва в скръб; някои арменски подразделения почти се бунтуват при прехвърлянето им в зимни квартири. 29 декември. Генерал Шърман победен при Чикасо Байу. Излизат „Клетниците“ на Виктор Юго и „Бащи и деца“ на Тургенев.

 

1863 г.

2 април. „Хлебни“ бунтове в Ричмънд, Вирджиния. 4 май. Армията на Конфедерацията печели победа при Чансълърсвил. 1–3 юли. Армията на Съюза побеждава войските на Конфедерацията при Гетисбърг. 4 юли. Армията на Грант превзема Виксбърг. 11 юли. Въвеждане на задължителна военна повинност в армията на Съюза. 13–17 юли. Неколкостотин души биват убити в „наборните“ бунтове в Ню Йорк. Подобни бунтове избухват и в много други градове. 15 юли. Президентът Дейвис заповядва въвеждането на наборна система в армията на Конфедерацията. 5 септември. „Хлебни“ бунтове в Мобил; стойността на конфедеративния долар спада до осем цента. 1 октомври. Пет руски военни кораба влизат в пристанището на Ню Йорк и биват топло посрещнати. 24–25 ноември. Войските на Конфедерацията победени при Чатануга. 8 декември. Президентът Линкълн предлага амнистия на войниците на Конфедерацията, готови да положат клетва за вярност към Съюза.

Белите винаги са се опитвали да накарат индианците да изоставят начина си на живот и да заживеят като бели — да обработват земята, да работят много и да вършат всичко като тях, а индианците не знаят как да правят това, пък и не искат… Ако индианците се опитат да накарат белите да живеят като тях, белите ще се съпротивляват, както сега постъпват много индианци.

Уамдитанка (Големия Орел) от суиксите сантии

 

 

Почти хиляда мили на север от страната на навахите и как по времето на великата Гражданска война на белите, сиуксите сантии бяха на път да изгубят завинаги родната си земя. Сантиите се деляха на четири клона — мдевкаптони, вахпетони, вахпекути и сисетони. Те бяха горски сиукси, но поддържаха тесни връзки с кръвните си братя от прериите — янктоните и тетоните, и като тях държаха на племенното достойнство. Сантиите бяха хора от „най-далечния край“, пазители на границите на владенията на сиуксите.

През десетте години преди Гражданската война повече от 150 000 бели заселници навлязоха в страната на сантиите и по този начин нарушиха левия край на някогашната „постоянна индианска граница“. В резултат на два измамни договора горските сиукси предадоха десет десети от територията си и бяха изтикани в една ивица земя покрай река Минесота. От самото начало около тях се завъртяха посредници и търговци като мишелови около трупа на бизон и редовно с лъжи им отнемаха по-голямата част от годишната рента, заради която сантиите бяха склонили да се откажат от земите си.

„Много от белите хора често обиждат индианците и се отнасят враждебно с тях — казва Големия орел. — Може би те имат някакви основания, но индианците не мислят така. Щом видят индианец, много от белите като че искат да кажат с държането си: «Аз съм по-добър от теб», а на индианците това не им харесва. Белите сигурно могат да бъдат оправдани, но дакота не вярват, че на света има по-добри мъже от тях. После някои от белите оскърбиха индианските жени и ги обезчестиха — а е сигурно, че за това няма оправдание.

Всички тези неща накараха много индианци да намразят белите“.

През лятото на 1862 г. между сантиите и белите всичко вървеше зле. Повечето от дивеча бе напуснал земята на резервата и когато индианците преминаваха в старите си ловни територии, сега принадлежащи на белите заселници, често възникваха неприятности. За втора поредна година реколтата на индианците беше лоша и много от тях трябваше да се обърнат към търговците от агенцията, за да получат храна на кредит Сантиите бяха намразили системата на кредита, защото нямаха контрол върху сметките. Когато техните ренти идваха от Вашингтон, търговците първи предявяваха паричните си претенции и представителите на правителството им плащаха желаното. Някои от сантиите се бяха научили да водят сметки и въпреки че според тях дълговете им бяха с много долари по-малко в сравнение със сметките на търговците, представителите на правителството не ги признаваха.

През лятото на 1862 г. Та-ойа-те-дута (Малката врана) се разгневи много на търговците. Той бе вожд на мдевкантоните като баща си и дядо си. Беше шестдесетгодишен и винаги носеше дрехи с дълги ръкави, за да прикрива долната част на ръцете и китките си/които бяха изсъхнали от лошо зараснали рани, получени по време на сражения през младите му години. Малката врана бе подписал двата договора, които с измама лишиха народа му от земята и от парите, обещани срещу тази земя. Той беше посетил Вашингтон, за да се срещне с Великия баща, президентът Бюканън Бе сменил кожените панталони и наметалата с платнен панталон и сако с пиринчени копчета, беше се присъединил към Англиканската църква^[16], построил си бе къща и притежаваше ферма. Но през лятото на 1862 г. разочарованието на Малката Врана се превърна в гняв.

През юли няколко хиляди саитии се събраха в Горната агенция на река Иелоу Медисин, за да си получат рентите според договорите и да ги разменят срещу храна. Парите не бяха пристигнали и се носеха слухове, че Великия съвет (Конгресът) във Вашингтон е изразходвал всичкото си злато във великата Гражданска война и не може да изпрати никакви пари на индианците.

Тъй като хората им гладуваха, Малката врана и някои други вождове отидоха при агента си Томас Гълбрейт и попитаха дали не може да им бъде отпусната храна от складовете на агенцията, които бяха пълни. Гълбрейт отговори, че не може да направи това, преди да дойдат парите, и повика стотина войници, за да пазят складовете. На 4 август петстотин сантии обградиха войниците, докато други проникнаха в складовете и започнаха да изнасят чували с брашно. Командирът на белите войници Тимоти Шийхън съчувствуваше на сантиите. Вместо да открие огън, той убеди Гълбрейт да раздаде свинско месо и брашно на индианците и да почака за плащането до пристигането на парите. След като Гълбрейт направи това, сантиите се разотидоха мирно. Малката врана обаче не си отиде, докато агентът не обеща да отпусне същото количество храна и на сантиите от Долната агенция, намираща се на тридесет мили надолу по реката, в Редууд.

Въпреки, че селото на Малката врана бе близо до Долната агенция, Гълбрейт го накара да чака няколко дни преди да насрочи съвет в Редууд на 15 август. Рано сутринта на този ден Малката врана и неколкостотин гладни мдевкантони се събраха, но бързо стана ясно, че Гълбрейт и четиримата търговци от Долната агенция нямат намерение да отпускат храна от складовете си, преди да пристигнат рентите.

Разгневен от поредното нарушено обещание, Малката врана се изправи срещу Гълбрейт и каза от името на народа си:

„Чакахме дълго. Парите са наши, само че не можем да ги получим. Нямаме храна, а тук складовете са пълни. Искаме от вас да уредите нещата така, че да получим храна от складовете, защото инак ще направим това сами, за да се спасим от глада. Когато хората са гладни, те си вземат храна сами.“

Вместо да отговори, Гълбрейт се обърна към търговците и ги запита какво смятат да правят. Андрю Мирик презрително заяви:

„Ако питате мен, щом са гладни, да ядат трева или собствените си изпражнения.“

За миг групата индианци потъна в мълчание. След това избухнаха сърдити викове и сантиите като едни станаха и напуснаха съвета.

 

 

Думите на Андрю Мирик разгневиха всички сантии, но за ожесточената душа на Малката врана те бяха като искра на суха слама. С години той се бе старал да спазва договорите, да изпълнява съветите на белите и да води своите хора по техния път. Сега му се струваше, че е загубил всичко. Собственият му народ губеше вяра в него и го упрекваше за своите нещастия, а сега и търговците се обърнаха против него. По-рано през същото лято мдевкантоните от Долната агенция бяха обвинили Малката врана, че ги е предал, като подписал договорите и се отказал от земите им. Вместо Малката врана те бяха избрали Пътуващата градушка за свой говорител. Ако Малката врана бе убедил Гълбрейт да дадат храна на хората му, те щяха да го уважават отново, но той не успя.

В старите времена той би могъл да си възвърне водачеството като тръгне на война, но сега договорите го задължаваха да се въздържа от военни действия както с белите, така и с другите племена. Защо става така, чудеше се той, че американците говорят толкова много за мир между белите и индианците и между индианците и индианците, а самите водят такава жестока война със сивите куртки, та сега нямат пари да изплатят скромния си дълг към сантиите? Той знаеше, че някои младежи от неговия отряд говорят открито за война срещу Гюлите, война за прогонването им от долината на Минесота. Сега е подходящо време за борба срещу белите, казваха те, защото голям брой сини куртки са отишли да се бият със сивите куртки. Малката врана смяташе подобни приказки за глупави — той бе пътувал на изток и познаваше силата на американците. Те бяха навсякъде като скакалци и унищожаваха враговете си с големи, оглушително гърмящи оръдия. Войната с белите беше немислима.

В неделя, 17 август, Малката врана присъства на службата в англиканската църква в Долната агенция и изслуша проповедта на преподобния Самюъл Хинман. След завършването на службата той се ръкува с другите богомолци и се върна в дома си, който се намираше нагоре по реката на две мили от агенцията.

Късно през нощта Малката врана бе събуден от шума на множество гласове. Няколко сантии нахълтаха в спалнята му. Той разпозна гласа на Шакъпий. Станало бе нещо много важно и много лошо. Шакъпий, Манкато, Жреческата бутилка и Големия орел бяха дошли да му съобщят, че скоро пристига Уабаша, за да се свика съвет.

Четирима гладни младежи от отряда на Шакъпий пресекли реката в слънчевия следобед, за да ловуват в Голямата гора, където станало нещо много лошо. Големия орел разказа за това:

„Те достигнали оградата на един заселник и открили гнездо на кокошки с няколко яйца. Един от тях взел яйцата, а друг казал: «Не ги вземай, защото принадлежат на бял човек и може да имаме неприятности.» Първият бил ядосан, защото бил много гладен и искал да изяде яйцата. Той ги хвърлил на земята и отговорила «Ти си страхливец. Ти се страхуваш от белия човек. Страхуваш се да вземеш дори едно яйце от него, макар и да си полумъртъв от глад. Да, ти си страхливец и аз ще кажа това на всички». Другият отговорил: «Не съм страхливец и не се боя от белия човек и за да ти докажа това, ще вляза в къщата и ще го застрелям. Имаш ли смелост да дойдеш с мен?» Този, който го бил нарекъл страхливец, отговорил: «Да, ще дойда с теб и тогава ще видиш кой от нас е по-храбър.» Двамата им спътници казали: «И ние ще дойдем с вас и също ще бъдем храбри.» Всички те влезли в дома на белия човек, но той се уплашил и избягал в съседната къща, където имало други бели мъже и жени. Четиримата индианци го последвали и убили трима мъже и две жени. След това те взели един впряг, принадлежащ на друг заселник, върнали се в лагера на Шакъпий и разказали какво са направили.“

Като научи за убийството на белите, Малката врана осъди четиримата младежи и саркастично запита Шакъпий и останалите защо са дошли за съвет при него, след като са избрали Пътуващата градушка за свой говорител. Вождовете увериха Малката врана, че той продължава да е техният военен вожд. Животът на никой сантии няма да бъде в безопасност сега, след тези убийства, казаха те. Обичаят на белите е да наказват всички индианци за престъпленията на един или няколко. Сантиите могат да ударят първи, вместо да чакат войниците да дойдат и да ги избият. По-добре е да се сражават с белите хора сега, когато те се бият помежду си далеч на юг.

Малката врана отхвърли доводите им. Белите са прекалено могъщи, каза той. Но той призна, че заселниците ще настояват за жестоко отмъщение, тъй като между убитите има и жени. Синът на Малката врана, който присъствувал на разговора, разказва по-късно, че лицето на баща му изглеждало измъчено и едри капки пот се стичали по челото му.

Накрая един от младите воини се провикнал: „Та-ойа-те-дута (Малката врана) е страхливец!“ Думата страхливец, станала причина за убийствата, бе предизвикателството към младежа, който дори гладен се страхуваше да вземе яйцата на белия. Страхливец не беше дума, която един вожд на сиуксите можеше да приеме спокойно, макар и да бе тръгнал по пътя на белите.

Малката врана отговорил (според думите на сина му):

„Та-ойа-те-дута не е страхливец, но не е и глупак. Кога е бягал той от враговете си? Кога е изоставял воините си на пътеката на войната и се е връщал във вигвама си? Когато побягна от враговете ви, той вървеше след вас по вашата пътека с лице към оджибуеите и прикриваше гърба ви както мечката пази мечетата си. Няма ли Та-ойа-те-дута скалпове? Погледнете бойните му пера! Вижте скалповете на вашите врагове, които висят по коловете на вигвама му! Можете ли да го наречете страхливец? Та-ойа-те-дута не е страхливец и не е глупак. Воини, вие сте като малките деца и не знаете какво вършите.

Вие сте пълни с дяволската вода на белия човек. Вие сте като кучета по време на Горещата луна (пълнолуние — бел.прев.), които бягат като луди и се опитват да захапят собствената си сянка. Ние сме като малко стадо разпръснати бизони; големите стада, които някога покриваха прерията, вече не съществуват. Погледнете — белите са като скакалци, които летят толкова нагъсто, че небето е като по време на снежна буря. Вие можете да убиете един, двама, десет, толкова, колкото са листата на ей онази гора и братята им няма дори да тъгуват за тях. Убийте един, двама, десет и десет пъти по десет ще дойдат, за да ви убият. Бройте пръстите на ръцете си един цял ден и бели хора с пушки ще дойдат по-бързо, отколкото можете да броите.

Да, те се сражават помежду си далеч от тук. Чувам ли тътена на големите им топове? Не! Ще трябва да бягате две луни, за да стигнете до мястото, където те се бият и през цялото време пътят ви ще минава през бели войници, стоящи толкова нагъсто, колкото са листвениците в блатата на оджибуеите. Да, те се бият помежду си, но ако ги нападнете, те всички ще се обърнат срещу вас и ще ви погълнат — вас самите, жените и малките ви деца, така, както скакалците нападат дърветата и поглъщат всички листа за един ден.

Глупци сте вие. Не можете да видите лицето на вожда си — очите ви са пълни с дим. Не можете да чуете гласа му — ушите ви са пълни с ревящи води. Воини, вие сте като малките деца — вие сте глупци. Ще умрете като зайци, преследвани от гладни вълци през Твърдата луна (януари).

Та-ойа-те-дута не е страхливец. Той ще умре с вас.“ След това Големия орел говори в полза на мира, но с викове го накараха да млъкне. Десет години белите ги унижаваха, оскърбяваха. Нарушените договори, изгубените ловни полета, неизпълнените обещания, неизплатените ренти, гладът, когато складовете на агенцията пращяха от храна, оскърбителните думи на Андрю Мирик — всичко това бе припомнено и убийствата на белите заселници останаха на заден план.

Малката врана изпрати вестоносци нагоре по реката, за да приканят вахпетоните и сисетоните да се присъединят към войната. Събудените жени започнаха да леят куршуми, докато воините чистеха пушките си.

„Малката врана заповяда агенцията да бъде нападната рано на следващата сутрин и всички търговци да бъдат убити — каза по-късно Големия орел. — Когато на сутринта воините започнаха да атакуват агенцията, аз отидех с тях. Не предвождах отряда си и не взех участие в убийствата. Отидох, за да спася, ако е възможно, живота на двама приятели. Мисля, че и други отиваха по същата причина, защото почти всеки индианец имаше приятел, когото не искаше да види убит. Разбира се, никой не се грижеше за приятелите на другите. Когато пристигнах там, бяха почти приключили с убийствата. Малката врана се биеше и ръководеше операцията…“ Малко преди това г-н Андрю Мирик, търговец с жена индианка, беше отказал на няколко гладни индианци, когато те му поискали малко храна. Той им казал: „Вървете и яжте трева!“ Сега той лежеше мъртъв на земята и устата му бе натъпкана с трева. Индианците казваха подигравателно: „Сега Мирях яде трева“.

Сантиите убиха двадесет мъже, заловиха десет жени и деца, нападаха храните от складовете и запалиха другите сгради. Останалите четиридесет и седем обитатели избягаха (някои с помощта на приятели сантии) през реката във форт Риджли на тридесет мили надолу по течението.

По пътя си към форт Риджли останалите живи срещу отряд от четиридесет и пет войника да отиват на помощ в агенцията. Преподобният Хинман, който предния ден беше произнесъл последната проповед, чута от Малката врана, предупреди войниците да се върнат обратно. Командирът на войниците Джон Марч не обърна внимание на предупреждението и попадна в устроена от сантиите засада. Само двадесет и четирима от хората му останаха живи и се върнаха във форта.

Окуражен от първоначалния успех, Малката врана реши да атакува самия войнишки дом, форт Риджли. Уабаша и отрядът му бяха пристигнали. Силите на Манкато бяха нараснали с нови воини, съобщено бе, че откъм Горната агенция идват свежи подкрепления — Големия орел не можеше повече да остава неутрален, след като народът му беше във война.

През нощта тези вождове и техните неколкостотин воини се придвижиха надолу по долината на Минесота и рано сутринта на 19 август, започнаха да се събират в прерията, западно от форта.

„Всички младежи бяха нетърпеливи да вървят напред — казва Светкавичното одеяло, един от участниците, — а ние, облечени като воини и с боядисани лица, слагахме кожени панталони и навои и по един широк колан, за да държим в него храната и амунициите си.“ Когато някои от неопитните младежи видяха солидните каменни сгради на Войнишкия дом и въоръжените сини куртки, те започнаха да се съмняват дали да атакуват. По пътя си от Долната агенция насам те бяха обсъждали колко лесно ще е да се нападне разположеното на Котънууд селище Ню Улм. Градчето отвъд реката беше пълно с магазини, чакащи да бъдат разграбени и там нямаше войници. Защо да не направят битката си в Ню Улм? Малката врана отговори, че сантиите са във война и ако искат да победят, ще трябва да разбият сините куртки. Ако войниците бъдат изгонени от долината, всички бели заселници ще си отидат. Сантиите няма да спечелят нищо от убийството на няколко бели в Ню Улм.

Въпреки упреците и увещанията на Малката врана младежите започнаха да се отклоняват към реката. Малката врана се посъветва с другите вождове и бе решено да се отложи атаката на форт Риджли за следващия ден.

Същата вечер младежите се върнаха от Ню Улм. По думите им, те бяха изплашили хората там, но градът бил прекалено добре укрепен, а освен това следобед избухнала внезапно силна гръмотевична буря. Големия орел ги нарече „индианци хищници“, без вожд, който да ги оглавява. Всички се съгласиха тази нощ да стоят заедно и да нападнат форт Риджли на следващата сутрин. „Тръгнахме на разсъмване — казва Светкавичното одеяло, — пресякохме реката при агенцията с ферибота и продължихме по пътя към върха на хълма, който се намира под река Ферибоутс Крийк, където спряхме на кратка почивка. Там Малката врана ни съобщи плана си за нападението на форта.

След като стигнахме форта, сигналът от три залпа трябваше да бъде даден от хората на Жреческата бутилка, за да се привлекат вниманието и огънят на войниците и да могат хората от източната страна (на Големия орел) и от западната страна (на Малката врана и Ша-къпий) да нападнат и превземат форта.

Стигнахме при река Три Майл Крийк преди обяд и приготвихме нещо за ядене. След това се разделихме — аз отидох с пешите воини на север и след като Малката врана не беше с нас, ние не слушахме вождовете — всеки правеше каквото си иска. Двете групи стигнаха до форта почти едновременно — видяхме другата група да преминава от запад, Малката врана на черен мустанг. Сигнала, три изстрела, дадохме ние — хората на Жреческата бутилка. След сигнала воините от изток, юг и запад се придвижваха бавно. Като стреляхме, ние хукнахме към сградата до голямото каменно здание. Докато бягахме, видяхме човека с големите оръдия, когото всички познавахме, и тъй като бяхме единствените, които се виждаха, той започна да стреля по нас, бе се подготвил, след като чул да се стреля от нашата страна. Ако хората на Малката врана бяха започнали да стрелят, след като ние дадохме сигнала, войниците, които сега ни обстрелваха, щяха да бъдат убити. Двама от нашите бяха убити и трима — ранени, двама от тях умряха по-късно. Побягнахме обратно към рекичката, без да знаем дали другите воини ще се доближат до форта или не, но те се доближиха и големите топове ги отблъснаха от онази страна. Ако знаехме, че нашите ще нападнат, щяхме да стреляме в същото време и да убием всички войници, защото те бяха навън в тъмното открито пространство между сградите. Ние не се бихме като белите хора под командата на офицер и всички стреляха както си искат. Отказахме се от плана за нахлуване в сградите и обстрелвахме главно прозорците на голямото каменно здание, тъй като мислехме, че повечето бели са вътре.

Не можехме да ги видим и не бяхме сигурни дали убиваме някого. По време на престрелката се опитахме да запалим сградата с горящи стрели, но тя не се запали и трябваше да вземем още барут и куршуми. Слънцето беше на височина два часа преди залез, когато обиколихме форта от западната му страна решихме да се върнем в селото на Малката врана, за да дойдем отново да се бием на следващия ден.

В тази атака участваха около четиристотин индианци. С нас нямаше жени — всички останаха в селото на Малката врана. Ядене ни сготвиха момчетата на възраст от десет до петнадесет години — твърде малки, за да се бият.“

Същата вечер в селото на Малката врана, и Големия орел с понижен дух, защото не успяха да превземат Войнишкия дом. Големия орел беше против друго нападение. Сантиите нямат достатъчно воини, за да атакуват големите топове на войниците, каза той. Ако нападнат отново, те ще загубят прекалено много хора. Малката врана каза, че ще реши по-късно какво да се прави. Междувременно всеки се залови за работа, за да се направят колкото е възможно повече куршуми — барутът, взет от складовете на агенцията, беше в голямо количество.

По-късно същата вечер положението се промени. Четиристотин воини вахпетони и сисетони дойдоха от Горната агенция и предложиха да се присъединят към мдевхантоните във войната им срещу белите. Малката врана се въодушеви. Сиуксите сантии бяха отново обединени — осемстотин души, сила, която може да превземе форт Риджли. Той свика военен съвет и даде точни нареждания за сражението през следващия ден. Този път трябваше да успеят.

„Тръгнахме рано на 22 август — казва Светкавичното одеяло, — но тревата беше по-мокра от росата, отколкото предния ден. Затова слънцето беше доста високо, преди да сме изминали много път, и стигнахме до форта малко преди пладне… Този път не спряхме да ядем, а всеки носеше храна в навоите и хапнахме през деня, по време на сражението.“

Големия орел твърди, че втората битка за форт Риджли е била голямо зрелище:

„Слизахме, решени да превземем форта, защото съзнавахме колко е важно да го владеем. Ако сполучехме да го превземем, скоро цялата долина на Минесота щеше да бъде наша.“

Този път, вместо да се приближат до форта самоуверено, воините сантии прикрепиха за маскировка прерийна трева и цветя на превръзките на главите си, запълзяха нагоре по сухите дерета и се запромъкваха през храсталаците, докато се приближиха достатъчно, за да стрелят по защитниците. Дъжд от горящи стрели подпали покрива и тогава сантиите щурмуваха конюшните. „По време на боя — казва Уаконкдайамане — се приближих от южната страна на конюшните и се опитах да взема един кон. Докато го извеждах навън, в конюшнята близо до нас избухна снаряд и конят ме прескочи избяга, като ме събори на земята. Когато станах, видях едно муле да бяга и бях толкова ядосан, че го застрелях.“

Ръкопашният бой около конюшните трая няколко минути, но сантиите отново трябваше да отстъпят пред страшния огън на войнишката артилерия.

 

 

Малката врана беше ранен — леко, но загубата на кръв го бе отслабила. Когато той се оттегли от бойното поле, за да възстанови силите си, Манкато поведе нова атака. Шрапнелите поваляха нападащите воини и атаката не успя.

„Мисля, че този път щяхме да превземем форта, ако не бяха оръдията — казва Големия орел. — Войниците се биха толкова храбро, че ние ги взехме за повече, отколкото бяха всъщност.“ (Около 150 войници и 25 съоръжени цивилни защитаваха форт Риджли на 22 август.)

Големия орел загуби най-много хора в сражението. Късно следобед вождовете на сантиите прекъснаха атаката.

„Слънцето беше слязло ниско — казва Светкавичното одеяло — и след като видяхме големите оръдия да разпръскват хората от юг и запад, а воините на Малката врана да се отправят на северозапад, решихме да се приближим към тях, за да видим какво ще правим… Като ги настигнахме, предположихме, че отиваме в селото при Малката врана за още воини… Малката врана ни каза, че няма повече воини и хората заспориха. Някои искаха да се поднови атаката на форта на следващата сутрин и след това да се отиде в Ню Улм, а други предпочитаха да нападнем Ню Улм рано сутринта и след това да се върнем обратно и да превземем форта. Страхувахме се, че войниците ще достигнат Ню Улм преди нас.“ Войниците, за които говори Светкавичното одеяло, бяха 1400 души от Шести минесотски полк и се приближаваха откъм Сейнт Пол. Водеше ги командир, добре познат на сиуксите сантии. Той бе Дългия търговец, полковник Хенри Сибли. При изплащането на 475 000 долара, обещани на сантиите в първия им договор. Дългият търговец Сибли беше предявил от името на неговата Америкън феър къмпани претенции за 145 000 долара като сума, която индианците дължали за надплащания. Сантиите смятаха, че фирмата за кожи им дължи, но техният агент Александър Ремзн прие претенцията на Сибли, както и претенциите на другите търговци и сантиите, не получиха нищо за земите си. (Сега Ремзи бе губернатор на Минесота и той бе назначил Дългия търговец за Орлов вожд на Минесотския полк.)

На 23 август сутринта, сантиите нападнаха Ню Улм. Те изскочиха от гората, образуваха полукръг в прерията и се понесоха към града. Гражданите на Ню Улм бяха готови да ги посрещнат. След неуспешната атака на младите воини на 19 август жителите бяха построили барикади, докарали повече оръжия и осигурили помощта на опълчението от градовете в долината.

Когато сантиите достигнаха на миля и половина от предната линия на белите защитници, те започнаха да се разгъват като ветрило. В същото време воините увеличиха скоростта си и започнаха да издават бойни викове, за да изплашат белите. Боен предводител този ден бе Манкато (Малката врана лежеше ранен в селото) и планът му бе да се обкръжи града.

Стрелбата от двете страни беше рязка и бърза, но гражданите забавиха устрема на индианците, като използваха за защитни позиции сгради с бойници. Рано следобед сантиите запалиха няколко постройки в Ню Улм откъм страната на вятъра, за да напредват под димната завеса. Шестдесет воини на коне и пеша нападнаха една барикада, но бяха отблъснати от силния огън. Битката бе дълга и ожесточена — тя се водеше по улици, жилища, стопански постройки и хамбари. При падането на нощта сантиите се оттеглиха, без да успеят да победят, но оставиха зад себе си димящите развалини на 190 сгради и повече от сто жертви измежду упоритите защитници на Ню Улм.

Три дни по-късно предната колона на полка на Дългия търговец Сибли достигна форт Риджли и сантиите започнаха да се оттеглят нагоре по долината на Минесота. Те водеха със себе си над 200 пленници — повечето жени и деца, и значителен брой метиси, симпатизиращи на белите. След като построи временен лагер на около четиридесет мили над Горната агенция, Малката врана започна преговори с другите вождове на сиуксите в областта и се надяваше да получи подкрепата им. Той не успя. Една от причините за липсата на ентусиазъм бе неуспешният опит на Малката врана да изтласка войниците от форт Риджли. Друга причина бяха безразборните убийства на бели заселници на север от река Минесота — кървава касапница, дело на озверели банди недисциплинирани младежи, докато Малката врана обсаждаше форт Риджли. Неколкостотин заселници бяха затворени в домовете си като в капан. Много от тях бяха брутално убити. Други избягаха в безопасност, някои в селата на сиуксите, с които сега Малката врана се надяваше да се съюзи.

Макар Малката врана да презираше тези, които се сражаваха с беззащитните заселници, той съзнаваше, че неговото решение да започне война бе дало сигнал за набезите. Сега нямаше връщане назад. Войната с войниците щеше да продължи дотогава, докато имаше воини, за да се сражават.

На 1 септември той реши да изпрати разузнавателни отряди надолу по реката, за да изпробва силата на армията на Дългия търговец Сибли. Сантиите се разделиха на две — Малката врана предвождаше 110 воини по северната страна на Минесота, докато Големия орел и Манкато разучаваха южния бряг с повече хора. Планът на Малката врана бе да избягва фронтално разпръскване с войниците, да се промъкне в тила на хората на Сибли и да се опита да плени обоза на армията. За да осъществи това, той направи широк завой на север и приближи воините си до няколко поселища, които през предните две седмици бяха издържали на нападенията на индианците. Изкушението да се нападнат някои от по-малките селища доведе до разцепление сред последователите на Малката врана. На втория ден от разузнаването един второстепенен вожд свика военен съвет и предложи да се нападнат поселищата за плячка. Малката врана се възпротиви. Техни врагове са войниците, настоя той, значи трябва да се сражават с тях. В края на съвета седемдесет и пет воини се присъединиха към второстепенния вожд за грабеж, общо тридесет и пет верни последователи останаха с Малката врана.

На сутринта малобройният отряд на Малката врана неочаквано срещна група от седемдесет и пет войници. Последва сражение и изстрелите накараха сантиите, които се бяха отклонили предния ден, да се върнат обратно в помощ на Малката врана. В кръвопролития ръкопашен бой войниците използуваха щиковете ги, но сантиите убиха шестима и раниха петнадесет от праговете си, преди те да се измъкнат бързешката към Хътчинсън. През следващите два дни сантиите разузнаваха около Хътчинсън и Форест Сити, но войниците останаха в укрепленията. На 5 септември пратеници понесоха вестта за битка, състояла се на няколко мили в югозападна посока. Големия орел и Манкато бяха задържали войниците на Дългия търговец при Бърч Кулей. През нощта преди битката при Бърч Кулей Големия орел и Манкато безшумно бяха обградили лагера на войниците така, че те да не могат да се измъкнат.

„Битката започна с пукването на зората — казва Големия орел — Тя продължи целия ден и през следващата нощ, до късно на другата сутрин. Двете страни се биха добре. Поради начина си на воюване белите изгубиха много хора. Поради начина си на воюване индианците загубиха само няколко… В средата на следобеда нашите хора бяха много недоволни от бавния развой на битката и от упоритостта на белите и по бойната линия бе съобщено да се готвим за атака на лагера. Храбрият Манкато искаше да нападнем още след първия час…

Тъкмо щяхме да атакуваме, когато бе съобщено, че голям брой войници на коне се приближават от изток към форт Риджли. Това спря нападението и ни разтревожи. Манкато веднага събра част от воините си от пресъхналото речно корито и се отправи, за да пресрещнат, кавалеристите. Манкато разгърна хората си и те всички вдигнаха голям шум. Белите отстъпиха — оттеглиха се на около две мили разстояние и започнаха да копаят окопи. Манкато ги последва и остави около тридесет души да ги наблюдават, след което се върна с останалите при речното корито, за да се сражава. Когато дойдоха, индианците се смееха, че бяха заблудили белите и всички бяха доволни, че войниците не ни нападнаха, за да ни отблъснат.

На сутринта генерал^[17] Сибли пристигна с много голям отряд и ни изтласка от бойното поле. Ние не бързахме да отстъпим. Някои от нашите твърдяха, че са се задържали до идването на Сибли и стреляли по неговите хора, когато те се ръкували с белите от лагера. Онези от нас, които бяха в прерията, се оттеглиха обратно на запад и надолу по долината… Преследване нямаше. Белите стреляха с оръдията си по нас, когато напускахме бойното поле, но ако вместо това бяха били голям тъпан, щяха да ни причинят същата вреда. Те само вдигаха голям шум. Върнахме се обратно през реката в старото селище, а след това нагоре по нея към Йелоу Медисин и устието на Чипева, където Малката врана се присъедини към нас… След това дойде вест, че Сибли и армията му са отново в поход срещу нас… Той беше оставил писмо за Малката врана в една разцепена пръчка на бойното поле при Бърч Кулей — някои от нашите го намериха и го донесоха.“

Писмото, оставено от Дългия търговец, бе кратко и уклончиво:

Ако Малката врана има да ми предлага нещо, нека изпрати един метис, който ще бъде под закрилата ми при пристигането си и докато напусне лагера.

Полковник Х. Х. Сибли — командир на опълчението.

Естествено, Малката врана не повярва на човека, който бе достатъчно хитър, за да измъкне толкова много от парите, дължими на сантиите по договорите. Но той реши да отговори, като мислеше, че може би Дългия търговец, който до неотдавна си беше стоял в Бялата скала (Сейнт Пол) не знае защо сантиите започнаха войната. Много от неутралните сантии бяха уплашени от думите, произнесени от Ремзи пред белите жители на Минесота: „Сиуксите трябва да бъдат унищожени или завинаги прогонени отвъд границите на щата.“

Писмото на Малката врана до генерал Сибли от 7 септември:

Ще ти кажа защо започнахме тази война. Това стана заради майор Гълбрейт. Ние сключихме договор с правителството, а просим това, което ни се полага, и пак не го получаваме, докато децата ни умират от глад. Търговците започнаха това. Г-н А. Мирик каза на индианците да ядат трева или мръсотии. После г-н Форбс каза на долните сиукси, че не са мъже. После Робъртс и приятелите му се потрудиха да ни вземат парите с измама^[18]. Ако младите воини нападнаха белите, все едно, че аз съм го сторил. И тъй, искам да съобщиш това на губернатора Ремзи. При мен има голям брой пленници — жени и деца… Искам да ми изпратиш отговор на приносителя.

Отговорът на генерал Сибли:

Малка врано, ти уби много от нашите хора без достатъчно основание. Върни ми пленниците под бял флаг и тогава ще разговарям с теб като с мъж.

Малката врана нямаше намерение да връща пленниците, преди Дългия търговец да покаже дали има намерение да изпълни указанията на губернатора Ремзи за унищожаване или прогонване на сантиите. Той искаше да използува пленниците като разменна монета. На съветите на различните отряди обаче нямаше съгласие относно това, което сантиите трябва да направят, преди армията на Сибли да достигне Йелоу Медисин. Пол Мазакутемане сисетон от Горната агенция осъди Малката врана за започването на войната.

„Дай ми всички бели пленници! — поиска той. — Аз ще ги предам на приятелите им… Спри боевете! Никой, който се сражава с белите, не забогатява, не остава два дни на едно и също място, а все бяга и гладува.“

Уабаша, който участвува в сраженията при форт Риджли и Ню Улм, също поддържаше откриването на пътя към мира чрез освобождаване на пленниците, но зет му Рда-ин-ян-ка отговори от името на Малката врана и мнозинството воини:

„Аз съм за продължаване на войната и се противопоставям на връщането на пленниците. Не вярвам, че ако им ги предадем, белите ще спазят каквото и да е споразумение. Откакто имаме отношения с тях, търговците им ни ограбват и мамят. Някои от нашите бяха разстреляни, други — обесени, трети — оставени върху плуващи ледове, се удавиха, а голям брой бяха уморени от глад в затворите им. Народът ни нямаше намерение да убива никого от белите, докато четиримата мъже не се завърнаха от Ъкгън и не разказаха какво са сторили. Когато те направиха това, всички младежи изпаднаха във възбуда и клането започна. По-старите щяха да предотвратят това, ако можеха, но след договорите бяха загубили цялото си влияние. Ние може и да съжаляваме за случилото се, но нещата отидоха твърде далеч и не могат да се поправят. Ние трябва да умрем. Нека тогава убием колкото се може повече бели и нека пленниците умрат с нас.“

На 12 септември Малката врана даде на Дългия търговец още една възможност да завърши войната без по-нататъшни кръвопролития. В своето писмо той увери Сибли, че с пленниците се отнасят добре. „Искам да науча от вас като от приятел — добави той — какво трябва да направя, за да има мир за моя народ.“

Без знанието на Малката врана Уабаша изпрати същия ден тайно писмо до Сибли, в което хвърляше вината за започването на войната върху Малката врана и твърдеше, че той (Уабаша) е приятел на добрите бели. В писмото не се споменаваше, че преди няколко седмици Уабаша се е бил срещу тях при форт Риджли и Ню Улм. „Заплашваха ме и сигурно ще ме убият, ако направя нещо, за да помогна на белите — пише той, — но ако ми посочите някое място, където можем да се срещнем, аз и няколко мои приятели ще вземем със себе и колкото е възможно повече пленници със семействата си ще се явим на посоченото от вас място.“ Сибли незабавно отговори и на двете писма. Той укори Малката врана, че не е освободил пленниците, и им изтъкна, че по този начин няма да се стигне до мир. Обаче той избегна да отговори на молбата на бойкия вожд да се сложи край на сраженията. Вместо това Сибли написа дълго писмо на Уабаша — човекът, който предаде Малката врана, като му даде подробни указания как да използува бяло знаме за предаване на пленниците. „Ще бъда радостен да приема всички истински приятели на белите — обеща Сибли — с такъв брой пленници, какъвто могат да доведат. Аз съм достатъчно могъщ, за да смажа всички опити за съпротива срещу похода ми и да накажа онези, които окъпаха ръцете си в кръвта на невинните.“

След като на настойчивата си молба Малката врана получи хладния отговор на Сибли, той разбра, че освен пълната капитулация няма друга надежда за мир. Щом войниците не могат да бъдат победени, за сиуксите сантии оставаше или смъртта, или изгнанието.

На 22 септември разузнавачите съобщиха, че войниците на Сибли са построили лагера си в Уд Лейк. Малката врана реши да им даде сражение, преди да са стигнали йелоу Медисин.

„Всички бойни вождове и най-добрите ни бойци бяха налице — казва Големия орел. — Чувствувахме, че това ще бъде решаващото сражение.“

Отново, както при Бърч Кулей, сантиите без шум подготвиха засада на войниците.

„Чувахме ги как се смеят и пеят. Когато завършихме приготовленията си, Малката врана, аз и някои други вождове се качихме на една могила или хълм на запад, за да виждаме по-добре боя, когато започне…

На сутринта една случайност обърка плановете ни. По някаква причина Сибли не тръгна рано, както очаквахме. Хората ни лежаха скрити и чакаха търпеливо. Някои бяха близо до лагера в един дол, но белите не можеха да видят никого от тях. Не мисля, че щяха да открият засадата ни. Изглежда, бе минало доста време, когато четирите фургона войници потеглиха от лагера по посока на старата агенция Иелоу Медисин. По-късно разбрахме, че те са отивали да копаят картофи в агенцията, на пет мили оттук, без да имат заповед за това. Те вървяха по прерията право към мястото, където беше разположена част от нашата бойна линия. Някои от колите бяха извън пътя и ако бяха продължили в същата посока, щяха да минат направо върху нашите хора, които лежаха в тревата. Те се приближиха дотолкова, че хората ни бяха принудени да се вдигнат и да стрелят. Това, естествено, даде началото на боя, но не по начина, по който го бяхме планирали. Малката врана разбра това и се обезсърчи…

Индианците, които участвуваха в сражението, се биха добре, но стотици от нашите не влязоха в боя и не успяха да дадат нито един изстрел. Те бяха твърде далеч. Хората в дола и тези от бойната верига, която ги свързваше с воините от пътя, изнесоха почти цялото сражение. Ние, които бяхме на хълма, направихме всичко възможно, но скоро бяхме отблъснати. Там убиха Манкато и ние загубихме един много добър и много храбър боен вожд. Той беше убит от едно гюле, загубило силата си дотолкова, че Манкато не се уплаши от него. А гюлето го удари в гърба, докато вождът лежеше в тревата, и го уби. Белите атакуваха и изтласкаха нашите хора от дола. Така битката завърши. Ние се изтеглихме доста безпорядъчно, макар белите да не ни преследваха. Загубихме четиринадесет или петнадесет убити и доста ранени. Някои от ранените умряха по-късно, ме зная точно колко бяха. Ние не взехме труповете на убитите, но отнесохме всичките си ранени. Белите скалпирали всички убити, поне така чух.“ (След като войниците обезобразяха мъртвите сантии, Сибли издаде заповед, с която забрани подобни действия: „Телата на мъртвите, дори на неприятелите диваци, не бива да бъдат подлагани на недостойни действия от хора цивилизовани християни…“)

Същата вечер в лагера на сантиите на дванадесет мили над Иелоу Медисин вождовете свикаха последния си съвет. Сега повечето от тях бяха убедени, че Дългия търговец е твърде силен за тях. Горските индианци трябваше да се предадат или да избягат при братовчедите си — прерийните сиукси от Дакота. Тези, които не бяха взели участие в сраженията, решиха да останат и да се предадат. Те бяха сигурни, че връщането на белите пленници ще им осигури завинаги приятелството на Дългия търговец Сибли. Към тях се присъедини Уабаша, който убеди зет си Рда-ин-ян-ка да остане. В последния момент и Големия орел също реши да остане. Той щеше да съжалява за това.

На следващата сутрин, огорчен от поражението и чувствуващ тежестта на шестдесетте си години, Малката врана произнесе пред своите последователи последната си реч:

„Аз се срамувам да се наричам сиукс — каза той. — Седемстотин от най-добрите ни воини бяха победени вчера от белите. Сега най-добре ще е да избягаме и да се пръснем като бизони и вълци. Наистина, белите имат топове и по-добри оръжия от нас, а и са много повече. Това не е причина да не можем да ги смажем, защото ние сме храбри сиукси, а белите — страхливи жени. Не мога да си обясня позорното поражение. То трябва да е дело на предатели измежду нас.“

Малката врана, Шакъпий и Жреческата бутилка заповядаха на хората си да развалят вигвамите си. Те натовариха вещите и провизиите, жените и децата в няколко фургона, взети от агенцията, и поеха на запад. Луната на Дивия ориз (септември) завършваше — наближаваха студените луни.

На 26 септември с помощта на Уабаша и Пол Мазакутемане, които вдигнаха бели знамена, Сибли влезе в лагера на сантиите и поиска незабавното освобождаване на пленниците. 107 бели и 162 метиси бяха предадени на войниците. На последвалия съвет Сибли съобщи, че сантиите трябва да се смятат за военнопленници, докато той открие и обеси виновните измежду тях. Мирните вождове отговориха с почтителни уверения в приятелство, като това на Пол Мазакутемане:

„Аз съм израснал като ваше дете. Благодарение на вас пораснах и сега поемам ръката ви като ръка на баща… Отнасял съм се с белите като с приятел и разбрах, не от тях идва благото.“

В отговор Сибли разположи кордон артилерийски оръдия около лагера. След това изпрати пратеници метиси да предупредят всички сантии от долината на Минесота да се явят в Кемп Рилийс^[19] (както той нарече лагера). Тези, които откажат да се предадат доброволно, ще бъдат преследвани, заловени или убити. Докато траеше излавянето и обезоръжаването на сантиите, войниците отсякоха дървета и построиха грамадна сграда от греди. Предназначението й стана ясно, когато повечето сантии мъже — около 600 от двете хиляди индианци в лагера — бяха оковани по двойки и затворени там.

Междувременно Сибли посочи петима от офицерите си, които щяха да съдят сантиите, обвинени, че са участвували във въстанието. Тъй като индианците нямаха законни права, той не намери за необходимо да им определи защита.

Първият обвиняем, изправен пред съда, беше мулат на име Годфри, които бе женен за индианка от отряда на Уабаша и от четири години живееше в Долната агенция. Свидетелки бяха три бели жени измежду бившите пленнички. Никой не го обвини в изнасилване, никой не го беше видял да извършва убийство, но те казаха, че са чули Годфри да се хвали с убийството на седем бели в Ню Улм. При тези доказателства военният съд намери Годфри за виновен в убийство и го осъди на смърт чрез обесване.

Когато по-късно Годфри разбра, че съдът би могъл да смекчи смъртната му присъда, ако посочи сантиите, участвували в нападенията, той набързо стана доносник. Процесът тръгна гладко и средно по четиридесет сантии дневно бяха осъждани на затвор или на смърт. На 5 ноември делото завърши — 303 сантии бяха осъдени на смърт, шестнадесет — на дълги срокове затвор.

Отговорността за унищожаване на толкова много човешки същества, макар и на „дяволи в човешки образ“, бе по-голяма от тази, която Дългия търговец Сибли би желал да носи сам. Той прехвърли този товар на командира на Щатското военно управление, генерал Джон Поуп. На свой ред Поуп преотстъпи окончателното решение на президента на Съединените щати Ейбрахам Линкълн. „Затворниците сиукси ще бъдат екзекутирани, освен ако президентът забрани това — съобщи генерал Поуп на губернатора Ремзи, — което, аз съм сигурен, той няма да направи.“

Като съвестен човек обаче Ейбрахам Линкълн поиска „пълно и цялостно досие на присъдите; ако досието не съдържа достатъчно данни за по-виновните и влиятелните измежду осъдените, моля внимателно подгответе изложение по тези пунктове и ми го изпратете“. След като получи досието на процеса, президентът възложи на двама юристи да го прегледат, за да се направи разграничение между убийците и тези, които само бяха участвали в сражения.

Отказът на Линкълн да разреши незабавното обесване на 303-мата осъдени сантии разгневи генерал Поуп и губернатора Ремзи. Поуп възрази, че „осъдените престъпници, от всяка гледна точка трябва веднага и без изключение да бъдат екзекутирани… Човечността изисква незабавно да приключим случая.“ Ремзи поиска пълномощия от президента да заповяда спешното екзекутиране на 303-мата осъдени мъже и предупреждава, че жителите на Минесота ще „устроят частно отмъщение“ на затворниците, ако Линкълн не действува бързо.

Докато президентът Линкълн преглеждаше досието на процеса, Сибли премести осъдените индианци в затворнически лагер в Саут Бенд на река Минесота. Когато те преминаваха край Ню Улм под охрана, тълпа граждани, включително и много жени, се опита да „устрои частно отмъщение“ на затворниците с вили, вряла вода и камъни. Преди войниците да успеят да ги изведат далеч от града, петнадесет затворници бяха ранени, един от които със счупена челюст. През нощта на 4 декември тълпа граждани отново щурмува затворническия лагер с намерение да линчува индианците. Войниците успяха да удържат тълпата и на следващия ден преместиха индианците в един по-добре укрепен затвор близо до град Манкато.

Междувременно Сибли реши да задържи и останалите 1700 сантии — предимно жени и деца — като затворници, макар единствената им вина да бе, че са се родили индианци. Той заповяда да ги прехвърлят по суша във форт Сислинг и по пътя те също бяха нападнати от разярени бели граждани. Мнозина бяха удряни с камъни и тояги, а едно дете бе изтръгнато от ръцете на майка му и пребито до смърт. Във форт Снелинг дългата четири мили процесия беше наблъскана в едно оградено пространство върху още влажната от пролетното пълноводие долина. Там, под охраната на войниците, настанени в порутени заслони и хранени с оскъдни: дажби, останките от гордите някога сиукси очакваха съдбата си.

На 6 декември президентът Линкълн съобщи на Сибли, че разрешава екзекутирането на тридесет и девет от 303-мата осъдени сантии. „Останалите осъдени затворници ще задържите до второ нареждане, като вземете мерки те да не избягат и да не бъдат подлагани на незаконно насилие.“

Денят на екзекуцията беше 26 декември (Луната, когато елените сменят рогата си). От сутринта град Манкато беше пълен с жадни за мъст и болезнено любопитни граждани. Един полк войници пристигна, за да пази реда. В последния момент един от индианците беше помилван. Към десет часа сутринта тридесет и осемте осъдени мъже бяха преведени от затвора до бесилката. Те пяха предсмъртните песни на сиуксите дотогава, докато войниците не покриха главите им с бели качулки и не сложиха примки около вратовете им. По даден от един армейски офицер сигнал въжето бе прерязано и тридесет и осемте сиукси увиснаха безжизнени във въздуха. Ако не беше намесата на Ейбрахам Линкълн, те щяха да бъдат триста дори и при това положение един зрител се похвали, че това е била „най-голямата масова екзекуция в Америка.“

След няколко часа официалните лица откриха, че двама от обесените не са включени в списъка на Линкълн, но това бе признато публично едва девет години по-късно. „Жалко е, че се допуснаха грешки — заяви един от отговорните за случилото се, — но аз съм сигурен, че те не бяха направени съзнателно“. Един от обесените невинни хора беше спасил живота на бяла жена по време на нападенията.

Някои от другите екзекутирани до последния момент настояваха, че са невинни. Рда-ин-ян-ка се бе опитал в началото да спре войната, но впоследствие се бе присъединил към Малката врана. Когато Малката врана и изследователите му се оттеглиха в Дакота, Уабаша бе убедил Рда-ин-ян-ка да не отива с тях.

Малко преди екзекуцията Рда-ин-ян-ка продиктува прощално писмо до вожда си:

Уабаша, ти ме измами. Ти ми каза, че ако послушаме съветите на генерал Сибли и се предадем на белите, всичко ще бъде добре и никой невинен няма да пострада. Аз не съм убил, ранил или осакатил бял мъж или други бели. Не съм участвувал в разграбване на имоти, а днес съм определен за екзекутиране и трябва да умра след няколко дни, докато виновните ще останат в затвора. Жена ми е твоя дъщеря, децата ми са твои внуци. Всички тях оставям на твоята грижа и под твоя защита. Не ги оставяй да страдат и когато децата ми пораснат, кажи им, че баща им е загинал, защото е послушал съвета на вожда си, без да трябва да отговаря пред Великия дух за кръвта на нито един бял.

Жена ми и децата ми са ми скъпи. Нека не скърбят за мен. Напомни им, че войнът трябва да бъде подготвен да срещне смъртта и аз ще я посрещна, както подобава на един дакота.

Твой зет Рда-ин-ян-ка

Тези, които избегнаха екзекуцията, бяха осъдени на затвор. Един от тях бе Големия орел, който с готовност призна, че е участвувал в сраженията.

„Ако знаех, че ще ме изпратят в затвора — каза той, — нямаше да се предам, но след като бях прекарал в затвора три години и се готвеха да ме освобождават, казах, че ако желаят могат да ме държат там още една година и бях съвсем искрен. Аз не харесах начина, по който се отнесоха с мен. Предадох се добросъвестно, защото много от белите ме познават и знаеха, че не съм убиец и не съм присъствувал при извършването на убийства. Ако съм убивал или ранявал хора, това е било при честен и открит бой.“

Много от останалите индианци съжаляваха, че не са избягали от Минесота заедно с воините.

По време на екзекуциите Малката врана и последователите му стануваха край езерото Девилс Лейк — място за зимуване на някои сиукски племена. През зимата той се опита да обедини вождовете във военен съюз, като ги предупреждаваше, че ако не са готови да се сражават, ще бъдат стъпкани от белите завоеватели. Те му съчувствуваха, но малко от прерийните индианци смятаха, че за тях има някаква опасност. Ако белите настъпеха в земите на дакотите, индианците просто щяха да се изместят по-далеч на запад. Земята беше достатъчно голяма за всички.

През пролетта Малката врана, Шакъпий и Жреческата бутилка заведоха отрядите, си на север в Канада.

Във форт Гари (Уинипег) Малката врана се опита да убеди британските власти да помогнат на сантиите. За първата си среща с тях той облече най-хубавите си дрехи — черно палто с кадифена яка, панталони от син плат и навои от еленова кожа. Той припомни на англичаните, че дядо му е бил техен съюзник в миналите войни с американците и че по време на войната от 1812 г. сантиите пленили едно американско оръдие и го предали на англичаните. При този случай, каза Малката врана, англичаните обещали на сантиите, че ако някога изпаднат в затруднение и се нуждаят от помощ, англичаните ще им върнат оръдието с хора, които да го обслужват. Сега сантиите са изпаднали в трудно положение и искат оръдието обратно.

Единственото, което Малката врана успя да получи от британските канадци, бяха малко храни. Те нямаха оръдие за сантиите, нямаха дори боеприпаси за оръжията им.

През Ягодовата луна (юни) 1863 г. Малката врана реши какво да прави. Щом той и семейството му са принудени да станат прерийни индианци, те поне трябва да се сдобият с коне. Белите, които ги бяха прогонили от земите им, имаха коне — той щеше да вземе конете в замяна на земите си. Малката врана реши да се върне в Минесота с малък отряд, за да плени коне.

Неговият шестнадесетгодишен син Вовинпапа по-късно разказва за това:

„Баща ми каза, че не може да се бие с белите, но ще отиде на юг и ще открадне коне от тях, ще ги даде на децата си, за да им бъде удобно, и после ще се оттегли.

Той каза още, че е вече стар и иска да съм с него, за да нося дисагите му. Той не взе със себе си ясените си и другите си деца. В групата, която тръгна на юг с нас, имаше шестнадесет мъже и една жена. Ние нямахме коне и вървяхме през целия път надолу до поселищата.“

През Луната на червените цъфтящи лилии те достигнаха Голямата гора (Биг Удс), която само преди няколко години беше в страната на сантиите, а сега беше изпълнена с ферми и поселища. На 3 юли следобед Малката врана и Вовинпапа напуснаха скрития си лагер и отидоха да берат малини близо до селището Хътчисън. На залез-слънце те бяха забелязани от двама заселници, които се връщаха вкъщи от лов на елени. Сега като щат Минесота отскоро бе започнал да изплаща по двадесет и пет долара награда за скалпове на сиукси, заселниците незабавно откриха огън.

Малката врана бе прострелян в страната точно над хълбока.

„Пушките ни лежаха на земята — казва Вовинпапа. — Той взе моята и стреля първо с нея, след това стреля и с неговата. Куршумът засегна приклада на пушката му и го удари отстрани близо до рамото. Това бе изстрелът, който го уби. Той ми каза, че е убит и ми поиска вода — аз му дадох. Той умря веднага след това. Още щом чух първия изстрел, залегнах и мъжете не ме видяха, преди да бъде убит баща ми.“

Вовинпапа набързо обу мъртвия си баща с нови мокасини за пътешествието му до Страната на духовете. Той покри трупа с наметало и побягна към лагера. След като предупреди другите членове на групата да се разпръснат, той се отправи обратно към Девилс Лейк. „Движех се само нощем и тъй като нямах боеприпаси, за да убия нещо за ядене, силите ми не стигаха да пътувам бързо.“ В едно изоставено село до Биг Стоун Лейк той намери един-единствен патрон и успя да застреля вълк.

„Аз ядох от него и събрах сили да пътувам. Движех се нагоре покрай езерото до деня, в който ме заловиха.“

Вовинпапа бе пленен от войниците на Дългия търговец Сибли, които това лято бяха навлезли в страната на дакотите, за да убиват сиукси. Войниците отведоха шестнадесетгодишното момче в Минесота, където го изправиха пред военен съд и го осъдиха на смърт чрез обесване. То научи, че скалпът и черепът на баща му са били запазени и изложени в Сейнт Пол. Щат Минесота даде на заселниците, които убиха Малката врана, редовната награда за скалпа му плюс премия от петстотин долара.

Когато досието на делото срещу Вовинпапа бе изпратено във Вашингтон, военните власти възразиха срещу процедурата и замениха присъдата на момчето със затвор. (Няколко години по-късно, след излизането си от затвора, Вовинпапа смени името си на Томас Уейкман, стана дякон и основа първия Младежки християнски съюз сред сиуксите.)

Междувременно Шакъпий и Жреческата бутилка стояха в Канада и смятаха, че са извън обсега на отмъстителните жители на Мннесота. През декември 1863 г. обаче едни от малките вождове на Дългия търговец — майор Едуин Хач, придвижи един батальон от Минесотската кавалерия до Пембина, точно под канадската граница.

Оттам Хач изпрати през границата до форт Кери един лейтенант, който се срещна тайно с американския гражданин Джон Макензи. С помощта на Макензи и двама канадци лейтенантът организира залавянето на Шакъпий и Жреческата бутилка. По време на приятелска среща с двамата бойни вождове на сантиите заговорниците им дадоха вино, смесено с лаудан^[20], а след като заспаха, ги упоиха допълнително с хлороформ, вързаха им ръцете и краката, а самите тях привързаха към шейна, теглена от кучета. При пълно незачитане на международното право лейтенантът преведе пленниците си през границата и ги предаде на майор Хач в Пембина. Няколко месеца по-късно Сибли организира нов зрелищен процес и Шакъпий и Жреческата бутилка бяха осъдени на смърт чрез обесване. Вестник „Сейнт Пол найъниър“ писа за присъдата следното: „Ние не смятаме, че с утрешните екзекуции се извършва някаква особена несправедливост, но присъдата би била по-правдоподобна, ако съществуваха конкретни доказателства за вина… Никой бял човек, съден от равни нему съдебни заседатели, не би бил екзекутиран при подобни доказателства.“ След обесването законодателите на Минесота с благодарност отпуснаха награда от хиляда долара на Джо Макензи за услугите му в Канада.

Дните на сиуксите сантии в Мннесота бяха преброени. Въпреки че повечето бойни вождове и воини бяха мъртви, в затвора или далеч отвъд границите на щата, въстанието даде на белите граждани възможност да отнемат на сантиите останалите им земи, без дори и да се преструват, че плащат. Предходните договори бяха анулирани, а на останалите живи индианци съобщиха, че ще бъдат преместени в резерват в територията Дакота. Дори вождовете, които бяха сътрудничили с белите трябваше да си вървят. „Унищожавай или прогонвай“ — това бе девизът на алчните за земя заселници. Първата група от 770 сантии напусна Сейнт Пол с параход на 4 май 1863 г. Белите минесотци бяха обкръжили речния пристан и ги изпратиха с подигравателни викове и дъжд от камъни.

Кроу Крийк на река Мисури бе мястото, избрано за резерват на сантиите. Почвата беше безплодна, валежите — недостатъчни, дивечът — малко, а съдържащата алкални съединения вода — негодна за пиене. Скоро околните хълмове се покриха с гробове. От 1300 сантии, докарани тук през 1863 г., по-малко от хиляда преживяха първата зима.

Между посетителите в Кроу Крийк през онази година беше и един млад сиукс тетони. Той гледаше със съжаление братовчедите си сантии и слушаше разказите им за американците, които бяха отнели земите, им и ги бяха прогонили. Наистина! Народът на белите е като пълноводен поток — си мислеше той, — който залива бреговете си и унищожава всичко по пътя си. Скоро те ще завладеят земята на бизоните, ако сърцата на индианците не са достатъчно смели, за да я защитят. Той реши, че ще се бори за запазването й. Името му беше Татанка Йотанка, Седящия бик.

Глава четвърта
Войната идва при шайените

1864 г.

13 януари. Стивън Фостър^[21], композитор на песни и балади, умира на 38 години. 10 април. Ерцхерцог Максимилиан става император на Мексико с подкрепата на френската армия. 17 април. „Хлебен“ бунт в Савана, Джорджия. 19 май. Натаниъл Хоторн^[22] умира на 61 години. 30 юни. Министърът на финансите Чейз подава оставката си и обвинява спекулантите, че заговорничат за удължаване на войната заради паричната изгода. Робърт С. Уннтроп, законодател и историк, казва: „Привидният патриотизъм може да бъде прикритие за множество пороци.“ 2 септември. Армията на Съюза превзема Атланта, Джорджия. 8 ноември. Линкълн отново е избран за президент. 8 декември. В Рим папа Пий IX издава Силабус^[23] против либерализма, социализма и рационализма. 21 декември. Савана пада пред армията на Шърман. Декември. Буут^[24] играе Хамлет в нюйоркския Уинтър Гардън Тиътър.

Въпреки че спрямо мен са извършвани неправди, аз живея с надежда. Аз нямам две сърца… Сега ние сме отново заедно, за да сключим мир. Позорът ми е голям като света и аз ще сторя това, което приятелите ме посъветват. Навремето мислех, че съм единственият, който упорства да остане приятел на белия човек, но след като той дойде и отне вигвамите ни, конете ни и всичко останало, трудно ми е да вярвам повече на белия.

Мотавато (Черния Котел) от южните шайени

 

 

През 1851 г. шайените, арапахите, сиуксите, кроуите и други племена се срещнаха при форт Ларами с представители на Съединените щати и се съгласиха да разрешат на американците построяването на пътища и военни постове в територията им. Двете страни по договора се заклеха „да бъдат добросъвестни и дружелюбни във взаимоотношенията си и да бдят за действен и траен мир“. Към края на първото десетилетие след сключването на договора белите бяха завзели в страната на индианците един коридор покрай река Плат. Първо дойдоха керваните с фургони, после редицата от фортове, след това дилижансите и една гъста върволица фортове и накрая ездачите на Пони експрес, последвани от говорещите жици на телеграфа.

С договора от 1851 г. прерийните индианци не бяха отстъпили никаква част от правата върху земите си, нито бяха се „отказали от правата си за лов, риболов и преминаване през която и да е пътека в така описаната територия“. Златната треска в Пайкс Пийк през 1858 г. доведе хиляди бели златотърсачи, които копаеха жълтия метал от земята на индианците. Златотърсачите изграждаха навсякъде селца от дървени къщи и през 1859 г. построиха едно голямо селище, което нарекоха Денвър Сити. Малкия гарван, един арапахски вожд, когото действията на белите забавляваха, посети Денвър и се научи да пуши пури и да яде месо с вилица и нож. Той също така каза на белите, че се радва да ги гледа как добиват злато, но им напомни, че земята принадлежи на индианците и изрази надежда, че те няма да останат наоколо, след като намерят всичкото злато, което им е необходимо.

Златотърсачите не само останаха, но надойдоха и хиляди нови. Долината на Плат, която някога гъмжеше от бизони, започна да се изпълва със заселници, които наслагаха жалони и разкроиха за ранчо и рудници територията, определена от договора в Ларами за южните шайени и арапахите. Само десет години след сключването на договора Великия съвет във Вашингтон създаде територията Колорадо. Великия баща изпрати губернатор, а политиканите започнаха маневри за отнемане правата на индианците върху земите им.

През цялото това време шайените и арапахите спазваха мира и когато длъжностните лица от Съединените щати поканиха вождовете им във форт Уейз на река Арканзас за обсъждане на нов договор, много от тях приеха. Според направени по-късно изявления от вождовете на двете племена имало голямо различие между това, което им казали, че ще съдържа договора, и действително написаното в него. Вождовете останали с впечатлението, че шайените и арапахите ще запазят правата върху земите си и свободата да се придвижват и да ловят бизони, но ще трябва да се съгласят да живеят в една триъгълна част от територията между реките Сенд Крийк и Арканзас. Свободата на придвижване беше въпрос от жизнена важност, защото определеният за племената резерват почти не съдържаше дивеч, а земята можеше да се обработва само ако се напоява.

Сключването на договора във форт Уейз бе цяло тържество. Поради важността му комисарят по индианските въпроси полковник А. Грийнууд също се появи и раздаде медали, одеяла, захар и тютюн. Малкия бял човек (Уилям Бент), който бе взел съпруга от шайените, също беше тук, за да защитава индианските: интереси. Когато шайените посочиха, че само шест от техните четиридесет и четири вождове присъствуват, длъжностните лица отговориха, че останалите ще подпишат по-късно. Така никой от отсъствуващите не го подписа и по тази причина валидността на договора щеше да бъде под съмнение. Черния котел, Бялата антилопа и Мършавата мечка подписаха за шайените, Малкия гарван, Бурята и Голямата уста — за арапахите. Този акт беше освидетелствуван от двама офицери от кавалерията на Съединените щати, Джон Седжуик и Дж. Стюърт. (Няколко месеца по-късно Седжуик и Стюърт, които убеждаваха индианците да живеят в мир, щяха да се бият един срещу друг в Гражданската война и по ирония на съдбата щяха да загинат само с няколко часа разлика в битката при Уилдърнъс.)

През първите години на Гражданската война на белите ловуващите шайени и арапахи все по-трудно избягваха срещите със сините куртки, които прочистваха района на юг от сиви куртки. Те бяха чули за неприятностите на навахите, а от приятели сиукси научиха за ужасната съдба на сантиите, които бяха дръзнали да се противопоставят на мощта на армията в Минесота. Вождовете на шайените и арапахите се опитваха да занимават младежите си с лов на бизони, далеч от маршрута на белите. С всяко изминало лято обаче броят и наглостта на сините куртки нарастваха. През пролетта на 1864 г. войниците обикаляха отдалечените ловни територии между реките Смоуки Хил и Рипъбликън.

Същата година, когато тревата беше вече доста порасла, Римския нос и много шайенски воини кучета потеглиха на север за по-добър улов при братовчедите си — северните шайени в земите край река Паудър. Черния котел, Бялата антилопа и Мършавата мечка обаче държаха отрядите си под Плат, както и Малкия гарван от арапахите. Те внимателно отбягваха войниците и белите ловци на бизони, като стояха далеч от фортовете, пътищата и поселищата.

През пролетта Черния котел и Мършавата мечка отидоха на юг до форт Ларнид (Канзас), за да търгуват. Само година преди това двамата вождове бяха поканени да посетят Великия баща Ейбрахам Линкълн във Вашингтон и те бяха сигурни, че войниците му във форт Ларнид ще се отнесат с тях добре. Президентът Линкълн им беше дал медали, за да ги носят на гърдите си, а полковник Грийнууд бе подарил на Черния котел знамето на Съединените щати — един голям гарнизонен флаг, по който белите звезди на тридесет и четирите щата бяха по-големи от блестящите в ясна нощ звезди по небето. Полковник Грийнууд му беше казал, че, докато знамето се развява, никой войник няма да стреля по него. Черния котел беше много горд със своето знаме и когато се намираше на продължителен стан, винаги го издигаше на един стълб над вигвама си.

В средата на май Черния котел и Мършавата мечка научиха, че войниците са нападнали няколко шайени до река Саут Плат. Те решиха да вдигнат лагера и да се придвижат на север, за да се присъединят за повече сила и сигурност към останалата част от племето. След еднодневен поход те установиха лагера си близо до Аш Крийк. На следната сутрин, съгласно обичая, ловците излязоха рано на лов, но бързо се върнаха. Те бяха видели войници с оръдия да се приближават до лагера.

Мършавата мечка обичаше авантюрите и каза на Черния котел, че ще отиде да посрещне войниците, за да разбере какво искат. Той закачи на палтото си медалите от Великия баща Линкълн, взе някои документи, които му бяха дадени във Вашингтон в уверение на това, че е добър приятел на Съединените щати, и яхна коня си, съпроводен от ескорт воини. Мършавата мечка се изкачи на един хълм близо до лагера и видя войниците да се приближават, разделени на четири кавалерийски отряда. В центъра им имаше две оръдия, а в тила на широк фронт се бяха разгърнали няколко фургона.

Вълчия вожд — един от младите воини, които съпровождаха Мършавата мечка, разказва по-късно, че като забелязали шайените, войниците се построили в боен ред.

„Мършавата мечка нареди на нас, воините, да останем по местата си — казва Вълчия вожд, — за да не тревожим войниците, а той тръгна напред, за да поздрави офицера и да покаже документите си… Когато вождът се намираше на двадесет или тридесет ярда от бойната линия, офицерът изкомандува с много силен глас и всички войници откриха огън по Мършавата мечка и по нас. Мършавата мечка падна от коня си точно пред войниците и Звезда, друг шайен, също се строполи от коня си. Войниците тръгнаха напред и стреляха отново по Мършавата мечка и по Звезда, които лежаха безпомощно на земята. Аз бях с група младежи малко настрана. Пред нас имаше отряд войници, но всички те стреляха по Мършавата мечка и шайените, които бяха близо до него. Те не ни обърнаха внимание, докато не почнахме да ги обстрелваме с лъкове и пушки. Бяха толкова близо, че ние простреляхме няколко от тях със стрели. Двама паднаха назад от конете си. По това време бъркотията бе голяма. Още шайени прииждаха на малки групи, а войниците се бяха скупчили и изглеждаха много изплашени. Те стреляха по нас с оръдията. Картечът удряше земята около нас, защото прицелът не беше добър.“

По време на боя Черния котел се появи на кон и започна да язди нагоре-надолу всред воините. „Спрете боя! — викаше той. — Не започвайте война!“ Доста време мина, преди шайените да се вслушат в думите му. „Не бяхме на себе си от яд — казва Вълчия вожд, — но накрая той спря боя. Войниците избягаха. Пленихме петнадесет кавалерийски коня със седла, юзди и дисаги. Няколко войници бяха убити. Мършавата мечка, Звезда и още един шайен също бяха убити, а много бяха ранени.“

Шайените бяха сигурни, че биха могли да убият всички войници и да пленят планинските им гаубици, защото в лагера имаше петстотин воини шайени срещу стотина войници. Затова много от младежите, разярени от хладнокръвното убийство на Мършавата мечка, преследваха отстъпващите войници и водиха с тях бой в движение чак до форт Ларнид.

Черния котел беше объркан от това неочаквано нападение. Той скърбеше за Мършавата мечка — бяха приятели от почти половин век. Спомняше си, как любопитството винаги бе създавало неприятности на Мършавата мечка. Веднъж, докато шайените бяха на приятелско посещение във форт Аткинсън на река Арканзас, Мършавата мечка забеляза блестящ лъскав пръстен върху ръката на една офицерска жена. Несъзнателно той й хвана ръката, за да разгледа пръстена. Съпругът се втурна и го удари с бича си. Мършавата мечка се обърна, метна се на коня си и препусна обратно към лагера на шайените. Той боядиса лицето си и яздеше из лагера, като призоваваше воините да нападнат форта.

„Шайенски вожд е оскърбен!“ — викаше той. Него ден Черния котел и другите вождове едва успяха да го успокоят. Сега Мършавата мечка бе мъртъв и смъртта му събуждаше у воините гняв, много по-силен от обидата при форт Аткинсън.

Черния котел не можеше да проумее защо войниците нападнаха без предупреждение мирния лагер на шайените. Той предположи, че ако някой знае причината, това ще е старият му приятел Малкия бял човек, Уилям Бент. Повече от тридесет години бяха изминали от времето, когато Малкия бял човек и братята му бяха дошли на река Арканзас и бяха построили Бентс Форт. Уилям се бе оженил за Жената кукумявка, а след смъртта и — за нейната сестра, Жълтата жена.

През всички тези години братята Бент и шайените живееха в близко приятелство. Малкия бял човек имаше трима сина и две дъщери, които прекарваха голяма част от времето си с роднините на майка им. Това лято двама от синовете метиси — Джордж и Чарли, бяха на лов за бизони с шайените при река Смоуки Хил.

След като поразмисли по въпроса, Черния котел изпрати вестоносец на бърз мустанг да намери Малкия бял човек.

„Кажи му, че влязохме в бой с войниците и убихме няколко от тях — каза Черния котел. — Кажи му, че не знаем защо и за какво се сражавахме и че бихме искали да се срещнем с него, за да поговорим за това.“

Пратеникът на Черния котел случайно срещна Уилям Бент на пътя между форт Ларнид и форт Лайън. Бент поръча на пратеника да се върне обратно и да предаде на Черния котел, че иска да се види с него при река Куун Крийк. След седмица старите приятели се срещнаха, и двамата загрижени за бъдещето на шайените. Бент особено се тревожеше за синовете си. С облекчение той научи, че те ловуват по Смоуки Хил. Оттам нямаше вести за неприятности, но той знаеше за две сблъсквания, станали другаде. Във Фремонтс Орчард, на север от Денвър, отряд воини кучета бе нападнат от един патрул колорадски доброволци на полковник Джон Чивингтън, които търсеха откраднати коне. Воините кучета водеха със себе си случайно намерени кон и муле и войниците на Чивингтън открили огън, без да дадат възможност на шайените да обяснят откъде са взели животните. След инцидента Чивингтън изпрати по-голям отряд, който нападна един лагер на шайените близо до Сидър Блъфс и уби две жени и две деца. Артилеристите, които бяха атакували лагера на Черния котел на 16 май, също бяха хора на Чивингтън, изпратени от Денвър без право да действуват в Канзас. На командуващия офицер, лейтенант Джордж Ейр, полковник Чивингтън бе заповядал „да убива шайените, където и когато ги намери“.

Уилям Бент и Черния котел се съгласиха, че ако подобни инциденти продължат, скоро в прериите ще пламне всеобща война.

„Нямам намерение, пък и не желая да се бия с белите — каза Черния котел. — Искам отношенията ми с тях да са приятелски и мирни и същото се отнася за племето ми. Не съм в състояние да се сражавам с белите. Искам да живея в мир.“

Бент заръча на Черния котел да не разрешава на своите младежи да нападат за отмъщение и обеща, че ще се върне в Колорадо и ще се опита да убеди военните власти да не продължават по поетия от тях опасен път. След това той се запъти към форт Лайън.

„При моето пристигане там — свидетелствува той впоследствие под клетва — се срещнах с полковник Чивингтън, предадох му разговора между мен и индианците и казах, че вождовете искат приятелство. В отговор той заяви, че не е упълномощаван да сключва мир и че се намира във война с индианците. Мисля, че това бяха думите му. Тогава му казах, че да се продължава войната е твърде рисковано, че голям брой правителствени кервани пътуват за Ню Мексико и за други места, освен това има много цивилни, и че смятам, че той няма достатъчно налични сили за охрана на пътищата, а от това страната ще пострада. Той отговори, че гражданите ще трябва да се защитават сами. След това нямах какво повече да му кажа.“

По-късно през юни губернаторът на територията Колорадо Джон Евънс разпространи циркулярно писмо до „приятелски настроените прерийни индианци“, с което ги информира, че някои техни съплеменници са започнали война с белите. Губернаторът Евънс твърдеше, че „в някои случаи те са нападнали и убили войници“. Той не спомена за войници, нападнали индианците, макар и трите сражения с шайените да бяха започнали именно по този начин. „Поради това Великия баща е сърдит — продължаваше Евънс — и той непременно ще ги преследва и накаже, но не иска да навреди на приятелите на белите. Той желае да ги предпази и да се погрижи за тях. За тази цел аз съветвам всички мирни индианци да се държат настрана от тези, които са във война, и да се събират в безопасни места.“ Евънс заповяда на приятелски настроените шайени и арапахи да се явят във форт Лайън в резервата си, където техният агент Самюел Коли ще ги снабди с храна и ще им покаже безопасните места. „Целта е да се предотврати избиването на мирни индианци по погрешка… Войната с враждебните индианци ще продължи до пълното им подчинение“.

Веднага щом научи за декрета на губернатора Евънс, Уилям Бент започна да предупреждава шайените и арапахите да се явят във форт Лайън. Тъй като във връзка с летния лов различните отряди се бяха пръснали по целия западен Канзас, изминаха няколко седмици, преди пратениците да стигнат до всеки. През този период сблъсъците между войниците и индианците непрестанно се увеличаваха. Воините сиукси, възбудени от наказателните експедиции на генерал Алфред Съли в Дакота през 1863 и 1864 г., нахлуваха като рояци пчели от север и нападаха колите, дилижансите и заселниците из пътищата край река Плат. За тези действия южните шайени и арапахите бяха обвинявани от армията на Колорадо, която им отделяше все повече внимание. Синът на Уилям Бент, метисът Джордж, който беше с голям отряд шайени на река Соломон през юли, казва, че войската ги е нападала отново и отново без всякаква причина, тогава те започнали да си отмъщават по единствено познатия им начин — опожарявали пощенските станции^[25], преследвали дилижансите, прогонвали добитъка и принуждавали превозвачите на стоки да нареждат фургоните си в кръг и да се сражават.

Черния котел и старите вождове се опитваха да спрат тези набези, но влиянието им беше отслабено от призивите на по-младите вождове, като Римския нос, и на членовете на хотамитанио — общността на воините кучета^[26]. Когато Черния котел откри, че седем бели пленници — две жени и пет деца — са били отведени от похитители в лагерите по Смоуки Хил, той откупи четирима от тях със собствените си мустанги, за да може да ги върне на близките им. Горе-долу по същото време той получи и съобщение от Уилям Бент, с което бе информиран за заповедта на губернатора Евънс за явяване във форт Лайън.

Беше вече краят на август, когато Евънс издаде втора прокламация, даваща право „на всички граждани на Колорадо, било индивидуално, било в организирани от тях групи, да преследват всички враждебни индианци в прериите, като внимателно отбягват тези, които са се отзовали на моя призив за явяване на посочените места; освен това да убиват и унищожават като врагове на страната всички тези враждебни индианци, където и да ги открият“. Междувременно всички, индианци, които не се намираха в определените резервати, бяха обект на същински лов.

Черния котел незабавно свика съвет и всички вождове в лагера му се съгласиха да се подчинят на условията на губернатора за мир. Джордж Бент, който бе учил в колежа Уебстър в Сейнт Луис, бе натоварен да напише писмо до агента Самюел Коли във форт Лайън и да му съобщи, че шайените искат мир. „Научихме, че в Денвър се задържани някои пленници. Имаме седем ваши пленници, които сме готови да освободим, ако вие освободите нашите… в отговор искаме правдиви новини.“

Черния котел се надяваше, че Коли ще му даде указания как да преведе своите шайени през Колорадо, без те да бъдат нападнати от войниците или от блуждаещите групи въоръжени граждани на губернатора Евънс. Той не вярваше изцяло на Коли и го подозираше, че продава за своя сметка част от предназначените за индианците стоки. (Черния котел все още не знаеше колко сериозно е въвлечен Коли с губернатора Евънс и полковник Чивингтън в плана за прогонване на прерийните индианци от Колорадо.) На 26 юли агентът писа на Евънс, че не може да се разчита на никой индианец да спазва мира. „Мисля, че малко барут и олово са най-добрата храна за тях“ — завършва той.

Тъй като нямаше доверие на Коли, Черния котел нареди да се приготви още едно копие от писмото, адресирано до Уилям Бент. Той даде по едно копие на Очиний (Едноокия) и на Орловата глава и им заповяда да препуснат към форт Лайън. Шест дни по-късно, когато Едноокия и Орловата глава се приближаваха към форта, те бяха внезапно пресрещнати от трима войници, които се готвеха да открият огън. Но Едноокия с жестове даде да се разбере, че е приятел и размаха писмото на Черния котел. Малко по-късно индианците бяха отведени като пленници във форт Лайън, където ги предадоха на командуващия офицер, майор Едуард Уинкуп.

Мотивите на индианците изглеждаха съмнителни на Високия вожд Уинкуп. Когато Едноокия му каза, че Черния котел го моли да дойде в лагера на Смоуки Хил и да отведе индианците обратно в резервата, той запита колко са на брой. Едноокия отговори, че са две хиляди шайени и арапахи и може би двеста техни приятели сиукси от Севера, на които им омръзнало войниците да ги преследват.

Уинкуп не отговори. Той имаше малко повече от сто кавалеристи и съзнаваше, че и индианците знаят това. Като подозираше клопка, той заповяда да затворят пратениците на шайените в караулното помещение и събра офицерите си на съвет. Високия вожд беше висок, около двадесет и пет годишен и единственият му боен опит бе участието му в едно сражение в Ню Мексико срещу войските на Конфедерацията от Тексас. За първи път в кариерата си той бе изправен пред решение, което можеше да означава катастрофа за командваната от него част.

След като се забави един ден, Уинкуп в края на краищата реши, че трябва да отиде в Смоуки Хил — не заради индианците, а за да спаси белите пленници. Несъмнено това бе причината, поради която Черния котел бе споменал за пленниците в писмото си — той знаеше, че белите не могат да се примирят с мисълта, че бели жени и деца живеят с индианците.

На 6 септември Уинкуп беше готов да потегли със 127 кавалеристи. Като освободи Едноокия и Орловата глава от караулното, той им съобщи, че ще бъдат едновременно и водачи, и заложници при похода.

„При първия признак на измяна от страна на ватите — ги предупреди Уинкуп — ще ви убия.“

„Шайените държат на думата си — отговори Едноокия, — ако се случи обратното, аз самият не бих искал да живея повече.“ Уинкуп каза по-късно, че този разговор с двамата шайени по време на похода го накарал да промени твърдо установеното си мнение за индианците: „Чувствувах, че съм сред по-висши същества и това бяха представителите на една раса, която дотогава без изключение смятах за жестока, предателска и кръвожадна, без чувство за привързаност към приятели или роднини.“

Пет дни по-късно, покрай притоците на Смоуки Хил в горното й течение, предните разузнавачи на Уинкуп забелязаха въоръжен отряд от неколкостотин воини, като че готвещи се за сражение.

Джордж Бент, който тогава бил с Черния котел, казва, че когато войниците на Уинкуп се появили, воините кучета се подготвили за бой и препуснали да пресрещнат войските с опънати лъкове и стрели, но Черния котел и някои вождове се намесили и поискали от майор Уинкуп да оттегли войската си на известно разстояние. Така те предотвратили боя.

На сутринта Черния котел и другите вождове се срещнаха с Уинкуп и офицерите му на съвет. Черния котел остави другите да говорят преди него. Един от водачите на воините кучета, Мечока, каза, че той и брат му Мършавата мечка са се опитали да живеят в мир с белите, но войниците дошли без причина или основание й убили Мършавата мечка. „Индианците нямат вина за сраженията — добавя той. — Белите са лисици и с тях не може да има мир. Единственото, което индианците могат да направят, е да се бият.“

Малкия гарван от арапахите се съгласи с Мечока. „Бих желал да се помиря с белите — каза той, — но се страхувам, че те не искат мир с нас.“

След това думата поиска Едноокия и каза, че се срамува да слуша такива думи. Той рискувал живота си, за да отиде във форт Лайъц, и дал честната си дума на Високия вожд Уинкуп, че шайените и арапахите ще се върнат мирно в резервата си. „Заложих пред Високия вожд думата и живота си — каза Едноокия — и ако моите хора не действуват честно, ще отида с белите и ще се бия на тяхна страна и много мои приятели ще ме последват.“

Уинкуп обеща да направи всичко, което е по силите му, за да предотврати нападенията на войниците срещу индианците. Той заяви, че не е голям началник и не говори от името на всички бели войници, но ако индианците му предадат белите пленници, той ще отиде с индианските вождове в Денвър и ще им помогне да сключат мир с по-големите началници.

Черния котел, който мълчаливо слушаше изказванията („неподвижен, с лека усмивка на лицето“ според описанието на Уинкуп), стана и каза, че е доволен да чуе думите на Високия вожд Уинкуп.

„Има лоши бели и лоши индианци — каза той. — Лошите хора от двете страни докараха размириците. Някои от моите младежи се присъединиха към тях. Аз съм против сраженията и направих всичко, което е в моя власт, за да ги предотвратя. Намирам, че вината е у белите. Те започнаха войната и принудиха индианците да се бият.“

След това той обеща да предаде четиримата бели пленници, които бе откупил. Останалите трима бяха в друг лагер, по-далеч на север, и щеше да е необходимо известно време, за да се постигне споразумение за тях.

Четиримата пленници — все деца — изглеждаха добре и действително, когато един войник запита осемгодишния Амброуз Арчър как индианците са се отнасяли с него, момчето отговори, „че му е все едно дали ще остане с индианците, или не“.

Накрая след допълнителни преговори бе решено индианците да останат в лагера си на Смоуки Хил, докато седем от вождовете отидат заедно с Уинкуп в Денвър, за да сключат мир с губернатора Евънс и полковник Чивингтън. Черния котел, Бялата антилопа, Мечока и Едноокия представляваха шайените. Нева, Босе, Много бизони и Нотане — арапахите. Малкия гарван и Лявата ръка, които се отнасяха скептично към обещанията на Евънс и Чивингтън, останаха, за да не допуснат младите арапахи да си навлекат неприятности. Бойния накит щеше да наглежда шайените от лагера.

Върволицата кавалеристи на Високия вожд Уинкуп, четирите бели деца и седемте индиански вождове достигнаха Денвър на 28 септември. Индианците пътуваха и теглен от мулета фургон с дървени седалки. По време на пътуването Черния котел окачи своето голямо гарнизонно знаме на фургона и когато навлязоха в прашните улици на Денвър, звездният флаг се развяваше покровителствено над главите на вождовете. Целият Денвър излезе да наблюдава процесията.

Преди започването на съвета Уинкуп посети губернатора Евънс и разговаря с него. Губернаторът не искаше да има нищо общо с индианците. Той заяви, че шайените и арапахите трябва да бъдат наказани, преди да им се даде възможност да живеят в мир. Такова бе мнението и на областния военен командир — генерал Самюел Къртис, който същия ден изпрати от форт Левънуърт следната телеграма до полковник Чивингтън: „Не искам мир, докато индианците не пострадат повече.“

Накрая Уинкуп трябваше да моли губернатора да се срещне с индианците.

„Но какво ще правя с Трети колорадски полк, ако сключа мир? — запита Евънс. — Те бяха сформирани, за да убиват индианци и трябва да убиват индианци.“

Той обясни на Уинкуп, че държавните служители във Вашингтон са му дали разрешение за създаване на новия полк, след като се е клел, че той му е необходим за защита срещу враждебни индианци, и ако сега сключи мир, вашингтонските държавни дейци ще го обвинят в изопачаване на истината. Евънс бе подложен на политически натиск от жителите на Колорадо, които искаха да избегнат военната повинност през 1864 г., като облекат униформите във войната срещу малобройните и зле въоръжени индианци, вместо да се сражават срещу войските на Конфедерацията на изток. В края на краищата Евънс отстъпи пред настояванията на майор Уинкуп — все пак индианците бяха пропътували четиристотин мили, за да се срещнат с него в отговор на прокламацията му.

Съветът се състоя в Кемп Уелд, близо до Денвър. В него участваха вождовете, Евънс, Чивингтън, Уинкуп, няколко други армейски офицери и Саймън Уитли, който бе тук по заповед на губернатора, за да записва всяка казана от присъстващите дума. Губернаторът Евънс откри заседанието с рязък тон, като запита вождовете какво имат да кажат. Черния котел отговори на шайенски, а старият приятел на племето Джон Смит превеждаше:

— Щом видях твоето циркулярно писмо от 27 юли 1864 г., аз се запалих от тази работа и сега съм дошъл да разговарям с теб за това… Майор Уинкуп предложи да дойдем и да се срещнем с теб. Ние дойдохме със затворени очи, като следвахме шепата негови хора, като че минавахме през огън. Единственото, за което молим, е да има мир с белите. Ние искаме да те хванем за ръка. Ти си нашият баща. Ние пътувахме през облак. От започването на войната небето е все тъмно. Воините с мен са готови да правят това, което им кажа. Искаме да донесем добри вести на нашите хора вкъщи, за да могат те да спят спокойно. Искам да накараш всички тези войнишки вождове тук да разберат, че ние сме за мир, че ние сключихме мир и не бива погрешно да ни считат за врагове. Аз не съм дошъл тук да лая като вълче, а съм дошъл да разговарям открито. Ние трябва да живеем близо до бизоните, иначе ще гладуваме. Когато дойдохме тук, направихме това свободно, без никакво безпокойство, за да се срещнем с тебе и когато аз се върна вкъщи и разкажа на хората си, че съм поел ръката ти и ръцете на всички вождове тук, в Денвър, те ще се почувствуват добре. Така ще се чувствуват и другите индиански племена в прериите, след като ние ядем и пием с тях.

— Съжалявам, че не отговорихте веднага на моя призив — отговори Евънс. — Вие се съюзихте със сиуксите, които са във война с нас.

Черния котел бе изненадан:

— Не зная кой може да ти е казал това.

— Няма значение кой го е казал — парира Евънс, — защото вашето поведение доказа, че случаят е именно такъв и аз съм убеден в това.

Тогава няколко от вождовете се обадиха едновременно: „Това е грешка. Ние не сме се съюзявали нито със сиуксите, нито с когото и да било.“

Евънс смени темата на разговора и заяви, че не е в настроение да сключва мирен договор.

— Научих, че вие смятате, че след като белите са във война помежду си — продължи той, — ще можете да ги прогоните от тази страна, но сметките ви са грешни. Великия баща във Вашингтон има достатъчно хора, за да прогони всички индианци от прериите и в същото време да победи бунтовниците… Моят съвет към вас е да застанете на страната на правителството и да покажете с дела приятелското отношение, което заявявате, че изпитвате. Не може да става и дума за мир между нас, докато продължавате да живеете заедно с враговете ни и да поддържате с тях дружески отношения.

Тогава най-старият вожд, Бялата антилопа, взе думата:

— Разбрах всяка твоя дума и ще се придържам към чутото… Очите на всички шайени са насочени насам — нашите воини ще разберат това, което казваш. Бялата антилопа е горд, че се е срещал с вожда на всички бели в тази страна. Той ще каже на народа си. Откакто бях във Вашингтон и получих този медал, аз наричам всички бели мои братя. Но и други индианци са били във Вашингтон и са получили медали и сега войниците не стискат ръката ми, а се стараят да ме убият… Страхувам се, че тези нови войници, които излязоха навън, могат да убият някой от моите хора, докато аз съм тук.

 

 

Евънс отговори направо: „Има голяма вероятност.“

— Когато изпратихме писмото си до майор Уинкуп — продължи Бялата антилопа, — за хората му идването в нашия лагер бе като преминаване през буен огън или силен вятър. Същото беше с нас, когато идвахме насам, за да се срещнем с теб.

Губернаторът Евънс започна да разпитва вождовете за конкретни инциденти по Плат, като се опитваше с различни уловки да накара някой от тях да признае участието си в набези: „Кой задигна добитъка от Фремонтс Орчард? — запита той. — И кой участвува в първото сражение с войниците тази пролет по на север?“

— Преди да отговоря на този въпрос — рече смело Бялата антилопа, — бих желал да знаете, че така започна войната, а аз бих искал да знам защо започна тя. Един войник стреля пръв.

Индианците откраднаха около четиридесет коня — обвини Евънс. — Войниците отидоха да ги вземат обратно и индианците стреляха срещу редиците им, Бялата антилопа отрече това:

— Те са слизали надолу по Бижу и са намерили един кон и едно муле. Върнали коня на един човек, преди да достигнат Гери, след което отишли в Гери, като очаквали, че ще върнат мулето на някого. Там те научили, че войниците и индианците се сражават надолу по Плат, уплашили се и избягали всички.

— Кой извърши грабежите в Котън Ууд? — запита Евънс.

— Сиуксите. Не знаем от кой отряд.

— И какво смятат да правят сиуксите сега? Мечока отговори на въпроса:

— Планът им е да прочистят цялата страна. Те са разярени и ще вредят на белите както могат. Аз ще бъда с теб и с войските, за да се бия срещу всички, които нямат уши да чуят това, което казваш… Никога не съм навредил на бял човек. Стремя се към нещо добро, винаги ще бъда приятел на белите. Те могат да ми направят добро… Брат ми, Мършавата мечка, загина, като се опитваше да запази мира с белите. Готов съм да умра по същия начин и очаквам това да се случи.

Тъй като нямаше какво повече да се обсъжда, губернаторът запита полковник Чивингтън дали има да каже нещо повече на вождовете. Чивингтън стана. Той беше много висок мъж, с масивен гръден кош и дебел врат, бивш методистки^[27] проповедник, който беше посветил голяма част от времето си на организирането на неделни училища в миньорските лагери. На индианците той приличаше на голям, брадат бизон мъжкар, в очите на който блести свирепа лудост. „Аз не съм голям боен вожд — каза Чивингтън, — но всички войници по тези земи са под моя команда. Моето правило в сраженията срещу бели или индианци е да се бия, докато противникът не сложи оръжие и не се подчини на военните власти. Те (индианците) са най-близо до майор Уинкуп и могат да отидат при него, когато бъдат готови за това.“

И така, съветът завърши, а вождовете тъй и не разбраха дали са сключили мир или не. Те бяха сигурни само в едно — Високия вожд Уинкуп бе единственият истински приятел измежду войниците, на когото можеха да разчитат. Орловия вожд Чивингтън с блестящите очи каза, че те трябва да отидат при Уинкуп във форт Лайън и те решиха да го сторят.

„Така ние вдигнахме лагера си при Смоуки Хил и се преместихме надолу по река Сенд Крийк, на около четиридесет мили североизточно от форт Лайън — казва Джордж Бент. — От новия си лагер индианците отидоха на посещение при майор Уинкуп и хората от форта изглеждаха толкова приятелски настроени, че малко по-късно арапахите преместиха лагера си точно до самия форт, където се установиха и получаваха редовни дажби.“

Уинкуп отпусна дажбите, след като Малкия гарван и Лявата ръка му съобщиха, че арапахите не могат да намерят в резервата си бизони или друг дивеч и се страхуват да изпратят групи на лов при стадата в Канзас. Те вероятно бяха чули за издадената напоследък заповед на Чивингтън до войниците му: „Убивайте всички индианци, които срещнете!“

Заради приятелските си отношения с индианците Уинкуп скоро изпадна в немилост пред военните власти в Колорадо и Канзас.

Той получи порицание за това, че е довел вождовете в Денвър без разрешение и бе обвинен, „че оставя индианците да командват във форт Лайън“. На 5 ноември майор Скот Антъни, офицер от колорадските доброволци на Чивингтън, пристигна във форт Лайън със заповед да смени Уинкуп като командир на този военен пост.

С една от първите си заповеди Антъни спря дажбите на арапахите и поиска от тях да предадат оръжието си. Те му дадоха три пушки, един пистолет и шестдесет лъка със стрели. Когато няколко дни по-късно група невъоръжени арапахи се приближи до форта, за да замени бизонски кожи срещу храна, Антъни заповяда на стражите си да стрелят по тях. Той се засмя, когато индианците се обърнаха и побягнаха, и каза на един войник, че „те са му досаждали достатъчно и това е единственият начин да се отърве от тях“.

Шайените, които бяха на лагер в Сенд Крийк, чуха от арапахите, че един враждебен, дребен войнишки вожд с червени очи е заел мястото на приятеля им Уинкуп. През Луната на разгонените елени (средата на ноември) Черния котел и група шайени пропътуваха разстоянието до форта, за да се срещнат с новия войнишки вожд. Очите му наистина бяха червени (от скорбут), но той се престори на приятел. Няколкото офицери, които присъствуваха на срещата между Черния котел и Алтъни, впоследствие свидетелствуваха за уверението, дадено от Антъни на шайените, че ако се завърнат в лагера си в Сенд Крийк, ще бъдат под закрилата на форт Лайън. Той също така каза, че младежите им могат да отидат на изток към Смоуки Хил да ловят бизони, докато той получи разрешително от армията, за да им отпусне зимните дажби.

Доволен от думите на Антъни, Черния котел отговори, че той и другите вождове на шайените са имали намерение да се придвижат на юг от Арканзас, за да не бъдат войниците заплаха за тях, но че думите на майор Антъни са ги накарали да се почувствуват сигурни в Сенд Крийк. Те ще прекарат зимата там.

След като делегацията на шайените си замина, Антъни заповяда на Лявата ръка и Малкия гарван да вдигнат лагера на арапахите от околностите на форт Лайън.

— Вървете, ловете бизони и се изхранвайте! — им каза той.

Разтревожени от резкия тон на Антъни, арапахите събраха багажа си и започнаха да се отдалечават. Когато от форта вече не можеха да ги виждат, те се разделиха на два отряда. Лявата ръка и хората му отидоха в Сенд Крийк, за да се присъединят към шайените. Малкия гарван преведе отряда си през река Арканзас и се запъти на юг — той нямаше доверие на Червеноокия войнишки вожд.

Сега Антъни осведоми началниците си, че „банда индианци се е разположила на четиридесет мили от форта… Ще се опитам да ги държа спокойни, докато получа подкрепления.“

 

 

Когато на 26 ноември търговецът на форта Джон Смит поиска разрешение да отиде в Сенд Крийк, за да закупи бизонови кожи, майор Антъни прояви необикновена щедрост. Той снабди Смит с армейска санитарна кола, за да превози стоката си, както и с кочияш — редник Дейвид Лаудърбек от Колорадския кавалерийски полк. Нищо друго не би могло така да приспи бдителността на индианците, да създаде в тях чувство за сигурност и да ги накара да стоят в лагера си, както присъствието на търговеца на форта и на един миролюбив представител на армията.

Двадесет и четири часа по-късно подкрепленията, които Антъни искаше, за да нападне индианците, се приближиха до форт Лайън. Това бяха шестстотин души от колорадските полкове на полковник Чивингтън, включително и по-голямата част от Трети полк, създаден от губернатора Евънс с единствената цел да се бие срещу индианците. Когато достигна форта, авангардът го обкръжи и забрани напускането му под страх от смъртно наказание. Приблизително по същото време едно отделение от двадесет кавалеристи се приближи до ранчото на Уилям Бент, намиращо се на няколко мили разстояние на изток, обкръжи дома на Бент и забрани влизането и излизането. Двамата синове метиси на Бент, Джордж и Чарли, и неговият зет метис, Едмънд Герие, стануваха с шайените в Сенд Крийк.

Когато Чивингтън се появи в офицерските помещения на форт Лайън, Антъни го посрещна топло. Чйвингтън заговори за „вземане на скалпове“ и „газене в кръв“. Антъни отговори, че е „чакал подходящ момент, за да се стовари върху тях“ и че всеки човек във форт Лайън гори от желание да се присъедини към похода на Чйвингтън срещу индианците.

Не всички офицери на Антъни обаче горяха от желание или имаха готовност да се присъединят към внимателно планираното от Чйвингтън клане. Капитан Сайлас Соул, лейтенант Джоузеф Крамър и лейтенант Джеймс Конър протестираха, че нападението на мирния лагер на Черния котел би нарушило уверенията за безопасност, дадени от Уинкуп и от Антъни, „че това би било убийство в пълния смисъл на думата“ и всеки участвувал офицер би опозорил униформата на армията.

Чивингтън се разяри ужасно и доближи юмрука си до лицето на лейтенант Крамър: „Проклет да е всеки, който съчувства на индианците! — изрева той. — Аз дойдох да убивам индианци и смятам, че под небето е правилно и честно използуването на всякакви средства за убиване на индианците.“

Соул, Крамър и Конър трябваше да се присъединят към похода или да бъдат изправени пред военен съд, но те тайно решиха да заповядат на хората си да стрелят срещу индианците само при самозащита.

В осем часа вечерта на 28 ноември колоната на Чивингтън, която след попълнението с войските на Антъни вече бе повече от седемстотин души, потегли в походен строй по четирима. Четири дванадесетфунтови^[28] планински гаубици придружаваха кавалерията. Звездите блестяха по ясното небе, от нощния въздух лъхаше студ.

За водач Чивингтън мобилизира шестдесет и девет годишния Джеймс Бекуърт, мулат, който от половин век живееше с индианците. Бекуърт помоли да го пуснат, но Чивингтън заплаши, че ще го обеси, ако откаже да заведе войниците до шайенско-арапахския лагер.

Докато колоната се придвижваше, стана ясно, че слабото зрение и ревматичните кости на Бекуърт го правят безполезен като водач. Чивингтън спря при едно ранчо близо до Спринг Ботъм и заповяда да измъкнат от леглото му собственика, за да заеме мястото на Бекуърт.

Това бе Робърт Бент, най-големият син на Уилям Бент. Така и тримата синове метиси на Бент скоро щяха да се съберат в Сенд Крийк.

Лагерът на шайените бе разположен в подковообразната извивка на Сенд Крийк, на север от едно почти сухо речно корито. Вигвамът на Черния котел беше близо до центъра на селището, а хората на Бялата антилопа и Бойния накит се бяха разположили по на запад. От източната страна, малко встрани от шайенския, беше лагерът на арапахите на Лявата ръка. Покрай извивката на реката се намираха общо шестстотин индианци, две трети от тях жени и деца. Повечето от воините бяха на лов за бизони, на няколко мили източно, както им бе заръчал майор Антъни.

Индианците бяха толкова уверени в абсолютната си безопасност, че бяха поставили нощна стража само при стадото мустанги, което се намирате в заградено място под потока. Първото предупреждение за атаката дойде при изгрев-слънце — това бе тропотът на копита по пясъчната низина. „Аз спях в една колиба — казва Едмънд Герие, — когато за първи път чух някои жени отвън да казват, че към лагера идват много бизони. Други твърдяха, че това са много войници.“

Герие незабавно излезе навън и тръгна към палатката на Сивото одеяло Смит.

Джордж Бент, който спеше в същия район, казва, че още е бил увит в одеялото си, когато чул викове и шума на хора, бягащи из лагера. „Откъм реката напредваше в бърз тръс голяма войскова част… Други войници се отправиха към стадата мустанги на индианците, на юг от лагера. А в лагерите избухна суматоха — мъже, жени и деца изскачаха от колибите полуоблечени, жените и децата пищяха при вида на войската, мъжете бягаха обратно в колибите, за да вземат оръжията си… Погледнах към колибата на вожда и видях, че Черния котел беше вързал голямото американско знаме на един от дългите пръти, придържащи вигвама му. Той стоеше отпред и държеше пръта, а знамето се развяваше в сивата светлина на зимната утрин. Чувах го да казва на хората си да не се страхуват — войниците няма да им причинят зло. Тогава войската откри огън от двете страни на лагера.“

Междувременно младият Герие се бе присъединил към Сивото одеяло Смит и редник Лаудърбек в палатката на търговеца. „Лаудърбек предложи да излезем навън и да пресрещнем войските. Ние тръгнахме. Преди да завием зад края на палатката, видях войници да слизат от конете си. Помислих си, че това са артилеристи, които се готвят да обстрелват лагера с оръдия. Преди да мога да кажа нещо, те започнаха да стрелят с пушките и пистолетите си. Като видях, че няма да мога да стигна до тях, аз побягнах, като изоставих войника и Смит.“

Лаудърбек спря моментално, но Смит продължи да се движи напред към кавалеристите. „Застреляйте проклетия стар кучи син! — извика от редиците един войник. — Той не е по-добър от индианците.“

При първите безпорядъчни изстрели Смит и Лаудърбек се обърнаха и побягнаха към палатките си. Метисът Джак, син на Смит, и Чарли Бент вече се бяха укрили там.

По това време стотици шайенски жени и деца се събираха около знамето на Черния котел. Други идваха откъм лагера на Бялата антилопа по сухото корито на рекичката… Та нали полковник Грийнууд уверяваше Черния котел, че докато знамето на Съединените щати се развява над главата му, никой войник няма да стреля срещу него! Бялата антилопа, седемдесет и пет годишен старец, невъоръжен, с набръчкано от слънцето и стихиите тъмно лице, тръгна към войниците. Той все още беше уверен, че те ще спрат огъня, щом видят американското знаме и белия флаг, който сега Черния котел бе издигнал.

Жреческото теле Бекуърт, който яздеше до полковник Чивингтън, видя Бялата антилопа да приближава. „Той бягаше да посрещне командирите — свидетелствува впоследствие Бекуърт — с вдигнати ръце и викаше: «Спрете! Спрете!». Той казваше това на такъв чист английски, на какъвто и аз бих го казал. След това спря и остана със скръстени ръце, докато не го застреляха.“ Шанепи, останали жива, казват, че преди да умре, Бялата антилопа изпял предсмъртната си песен:

Нищо не живее дълго.

Само земята и планините.

Откъм лагера на арапахите Лявата ръка и неговите хора също се опитаха да стигнат до знамето на Черния котел. Когато Лявата ръка видя войската, той спря и скръсти ръце, като казваше, че няма да се сражава срещу белите, понеже са му приятели. Той бе застрелян.

Робърт Бент, който против волята си яздеше заедно с полковник Чивингтън, разказва как приближили до лагера. „Видях да се развява американското знаме и чух Черния котел да казва на индианците да бъдат около знамето и те се скупчваха там — мъже, жени и деца. Така беше, когато се намирахме на около петдесет ярда от индианците. Видях също така и издигнато бяло знаме. Знамената бяха на такова място, че се забелязваха отдалеч. Когато войниците откриха огън, индианците побягнаха, някои от мъжете към колибите си, вероятно за оръжията си… Мисля, че имаше общо около шестстотин индианци. Мисля, че имаше тридесет и пет воини и няколко старци, общо около шестдесет… Останалите мъже бяха на лов извън лагера. След началото на стрелбата воините събраха жените и децата заедно и ги обкръжиха, за да ги пазят. Видях пет жени, прикрити зад един насип. Когато войската ги наближи, те излязоха и се показаха, за да могат войниците да видят, че са жени, като молеха за милост, но всички бяха убити. Видях една жена със счупен от граната крак да лежи на снега. Един войник се приближи до нея с извадена сабя. Тя вдигна ръка, за да се предпази, но той я удари и й счупи ръката. Тя се търкулна на другата страна и вдигна другата си ръка. Той я удари отново, счупи и нея и остави жената, без да я убие. Клането на мъже, жени и деца беше безразборно. Тридесет или четиридесет жени се бяха скрили в един ров. Те изпратиха навън едно момиченце, около шестгодишно, с бяло знаме, закачено на пръчка. Не бе направило и няколко крачки, когато стреляха по него и го убиха. След това всички жени в рова бяха убити, както и четирима или петима мъже отвън. Жените не се съпротивляваха. Всички мъртви бяха скалпирани. Видях една жена, чието тяло беше разрязано, а детето й, струва ми се неродено, лежеше до нея. Капитан Соул ми каза впоследствие, че случаят е точно такъв. Видях тялото на Бялата антилопа с отрязани полови органи и чух един войник да казва, че ще си направи от тях кесия за тютюн.

Видях една жена също с изрязани полови органи… Видях едно малко, около петгодишно момиченце, скрито в пясъка. Двама войници го откриха, извадиха пистолетите си и го убиха; след това го измъкнаха от пясъка, като го влачеха за ръцете. Видях много кърмачета, убити заедно с майките им.“

(В публична реч, произнесена в Денвър малко преди клането, полковник Чивингтън бе препоръчал убиването и скалпирането на всички индианци, дори и на децата. „Гнидите стават въшки!“ — заяви той.)

Описанието на Робърт Бент на жестокостите на войниците бе потвърдено и от лейтенант Джеймс Конър: „На следващия ден обиколих бойното поле и не видях нито един труп на мъж, жена или дете, който да не е скалпиран, а в много случаи телата бяха обезобразени по най-ужасен начин — половите органи на мъжете, жените и децата изрязани и т.н. и т.н. Чух един човек да казва, че е изрязал половите органи на една жена и ги е изложил на показ на пръчка. Чух друг да твърди, че е отрязал пръстите на един индианец, за да му вземе пръстените. Доколкото разбрах, тези жестокости бяха извършени със знанието на полковник Чивингтън и не зная той да е вземал някакви мерки за предотвратяването им. Чух за един случай с неколкомесечно бебе, хвърлено в корито за фураж на един фургон. След като го покарали известно време, го изоставили на земята да загине. Чух също така за много случаи, при които мъжете са изрязвали половите органи на жени и са ги простирали върху предната част на седлата си или са ги носили на шапките си, докато са яздили в редиците.“

Един добре обучен полк войници без съмнение би унищожил почти всички беззащитни индианци в Сенд Крийк. Липсата на дисциплина, съчетана с обилната консумация на уиски по време на нощния поход, страхливостта и неточната стрелба на колорадската войска дадоха възможност на много индианци да се измъкнат. Известен брой шайени изкопаха стрелкови окопи под високия бряг на сухата рекичка и се задържаха там до падането на нощта. Други избягаха поединично или на малки групи през равнината. Когато стрелбата затихна, 105 индиански жени и деца и 28 мъже бяха мъртви. В официалния си доклад Чивингтън твърдеше, че убитите воини са между четиристотин и петстотин. Той загуби 9 убити и 38 ранени — повечето от невнимателна стрелба на войниците едни срещу други. Между мъртвите вождове бяха Бялата антилопа, Едноокия и Бойния накит. Черния котел се спаси по чудо, като избяга в един дол, но жена му бе тежко ранена. Лявата ръка, макар и прострелян, успя да остане жив.

В края на сражението пленниците бяха седем — шайенската съпруга на Джон Смит, съпругата на друг бял цивилен от форт Лайън с трите и деца и двете момчета-метиси — Джак Смит и Чарли Бент. Войниците искаха да убият момчетата, защото бяха облечени в индиански дрехи. Старият Жреческото теле Бекуърт спаси Чарли Бент, като го скри в един фургон при ранен офицер и го предаде по-късно на брат му Робърт. Бекуърт обаче не можа да запази живота на Джак Смит — един войник уби сина на търговеца, като стреля по него през дупка в палатката, където държаха момчето. Третият син на Бент, Джордж, бе разделен от Чарли в началото на сражението. Той се присъедини към шайените, които изкопаха стрелкови окопи под високия бряг на сухата рекичка. „Тъкмо когато нашата група достигна това място — казва той, — аз бях улучен от куршум в бедрото и паднах, но успях да се свлека в една от дупките, където лежах между воините, жените и децата.

След падането на нощта останалите живи изпълзяха от дупките. Студът беше силен и кръвта замръзваше в раните, но никой не смееше да пали огън. Единствената им мисъл беше да избягат на изток, към Смоуки Хил и да се опитат да се присъединят към воините. Това бе ужасен преход — припомня си Джордж Бент — Повечето от нас се движеха пеша, без храна, зле облечени и с жени и деца.“

Цели петдесет мили те изтърпяха ледените ветрове, глада, болката от раните и накрая достигнаха лагера на ловците. „Когато влязохме в лагера, сцената бе потресаваща. Всички плачеха, дори воините, а жените и децата пищяха и виеха. Почти всеки тук беше загубил близки или приятели и много от тях в скръбта си се самонараняваха с ножовете си и кръвта им течеше на потоци.“

Щом раната му заздравя, Джордж се върна обратно в ранчото на баща си. Там научи от брат си Чарли повече подробности за зверствата на войниците в Сенд Крийк — ужасните скалпирания и обезобразявания, клането на деца и бебета. След няколко дни братята решиха, че като метиси не искат да имат нищо общо с цивилизацията на белите. Те се отказаха от баща си и безшумно напуснаха ранчото му. Заедно с тях тръгна и майката на Чарли, Жълтата жена, която се закле, че никога вече няма да живее с бял човек. Те заминаха на север, за да се присъединят към шайените.

Беше януари, Луната на силния студ. Времето, когато прерийните индианци по традиция поддържаха огньове в колибите си, разказваха през дългите вечери предания и спяха до късно сутрин. Но сега беше лошо време и докато новината за клането в Сенд Крийк се разпространяваше по прериите, шайените, арапахите и сиуксите изпращаха по всички посоки пратеници, призоваващи за отмъстителна война срещу белите убийци.

Когато Жълтата жена и младите братя Бент пристигнаха при близките си на река Рипъбликън, шайените имаха подкрепата на хиляди съчувстващи съюзници — сиуксите брюле на Петнистата опашка, сиуксите отдала на Убиеца на поните и големите отряди северци и арапахи. Воините кучета на шайените (сега предвождани от Високия бик), които отказаха да отидат в Сенд Крийк, бяха там, както и Римския нос с млади воини, негови последователи. Докато шайените скърбяха за своите мъртъвци, вождовете на племената пушеха лулата на войната и планираха стратегията си.

За няколкото часа безчинства в Сенд Крийк Чивингтън и войниците му разбиха живота или властта на всеки шайенски или арапахски вожд, който се беше обявявал за мир с белите. След бягството на преживелите клането индианците отхвърлиха Черния котел и Лявата ръка и се обърнаха към бойните вождове, за да ги спасят от унищожение.

 

 

По същото време държавните служители на Съединените щати настояваха да се разследват действията на губернатора Евънс и полковник Чивингтън. Въпреки че съзнаваха, че е късно да се предотврати всеобща индианска война, те изпратиха Жреческото теле Бекуърт като пратеник при Черния котел да види дали има някаква възможност за мир.

Бекуърт намери шайените, но веднага научи, че Черния котел е заминал в неизвестна посока, придружен от шепа близки хора и старци. Сега главен вожд бе Крак във водата.

„Влязох във вигвама на Крак във водата — казва Бекуърт. — Вождът ми рече: «За какво си дошъл тук Жреческо теле? Водиш ли отново белите, за да довършат семействата ни?» Отговорих му, че искам да говоря с него и нека свика съвет. Вождовете се събраха след малко и поискаха да узнаят за какво съм дошъл. Казах им, че съм тук, за да ги убедя да сключат мир с белите, които са многобройни като листата на дърветата.

Ние знаем това — беше единодушният отговор на съвета, — но за какво да живеем? Белите отнеха страната ни и избиха дивеча! Не им стигна това, та избиха и жените, и децата ни. Вече няма да има мир. Искаме да срещнем семействата си в Страната на духовете. Ние обичахме белите, докато разбрахме, че те ни измамиха и ограбиха всичко, което имахме. Вече вдигнахме бойната томахавка и ще я държим до смърт.

След това те ме запитаха защо съм отишъл в Сенд Крийк с войниците и съм им показвал пътя Отговорих им, че ако не бях направил това, вождът на белите щеше да ме обеси. «Върви и стой при белите си братя, а ние ще се бием до смърт!» — казаха те. Аз се подчиних на заповедта и се върнах обратно; исках да приключа с тази работа.“

През януари 1865 г. съюзът на шайените, арапахите и сиуксите предприе серия набези по Саут Плат. Те атакуваха върволици от фургони, пощенски станции и малки военни постове, изгориха град Джулесбърг и скалпираха белите му защитници, за да отмъстят за скалпирането на индианците в Сенд Криик. Разкъсаха телеграфни жици на мили разстояние, нападаха и грабеха по целия път край Плат и блокираха всички връзки и доставки на стоки. Когато недостигът на храни започна да расте, в Денвър избухна паника.

 

 

Когато се върнаха в зимния си лагер в Биг Тимбърс на река Рипъбликън, воините отпразнуваха първите си акции за отмъщение с голям танц. Снегът покриваше прериите, но вождовете съзнаваха, че скоро от всички страни ще надойдат войници с техните гръмогласни топове. Докато танците продължаваха, вождовете се събраха на съвет, за да решат как да избегнат преследването на войниците. Черния котел беше тук и предложи да се отиде на юг, под Арканзас, където летата са дълги, а бизоните — в изобилие. Повечето от останалите вождове настояха да отидат на север, отвъд Плат, и да се присъединят към близките си по земите край река Паудър. Те бяха уверени, че войниците няма да посмеят да навлязат в тази обширна твърдина на сиуксите тетони и северните шайени. Преди съветът да завърши, съюзниците решиха да проводят пратеници към Паудър, за да съобщят на племената там за предстоящото си пристигане.

Черния котел обаче не беше съгласен да отиде на север и около четиристотин шайени — главно старци, жени и няколко тежко ранени воини, се съгласиха да го последват на юг. Един ден преди вдигането на лагера Джордж Бент се сбогува с последните останки от народа на майка си, южните шайени, „Обиколих вигвамите и стиснах ръцете на Черния котел и на всичките ми приятели. Под водачеството на Черния котел тези хора заминаха на юг от Арканзас и се присъединиха към южните арапахи, кайовите и команчите.“

Заедно с около три хиляди сиукси и арапахи, шайените (включително Жълтата жена и братята Бент) се придвижиха на север, прогонени в страна, която само някои от тях бяха виждали преди това. По време на прехода имаха няколко схватки с войници, излезли от форт Ларами. Но индианците бяха прекалено силни — те отхвърляха войниците като койоти, които се зъбят на могъщо стадо бизони.

Когато достигнаха земите при река Паудър, южните шайени бяха посрещнати от сродниците си, северните шайени. На южняците, които имаха платнени навои и одеяла, закупени от белите, северняците им изглеждаха много диви с дрехите от бизонска и навои от еленова кожа. Косите на северните шайени бяха сплетени на плитки и привързани с ленти от боядисана в червено еленова кожа, те носеха на главите си гарванови пера и използуваха толкова много сиукски думи, че южните шайени трудно ги разбираха. Утринната звезда, един от главните вождове на северните шайени, беше живял и ловувал толкова дълго със сиуксите, че почти всички го наричаха със сиукското му име Тъпия нож.

Отначало южняците установиха лагера си на Паудър на около половин миля от северняците, но посещенията между двата лагера зачестиха и те скоро решиха да лагеруват заедно. Подредиха вигвамите си в старовремския племенен кръг, като родовете бяха близо един до друг. От този момент насетне, между шайените почти не се говореше за южняци и северняци.

През пролетта на 1865 г., когато мустангите им бяха изпратени за по-добра паша отвъд река Тонг, те стануваха близо до сиуксите оглала на Червения облак. Шайените от юга никога не бяха виждали толкова много индианци в един лагер — повече от осем хиляди. Дните и нощите бяха изпълнени с лов и обреди, празненства и танци. Джордж Бент по-късно разказва, че е привлякъл сиукса Младежа, който се страхува от конете си, в своя шайенски род, Кривите копия — това показва колко близки са били сиуксите и шайените по това време.

Макар всяко племе да спазваше своите закони и обичаи, индианците свикнаха да се осъзнават като един народ, уверени в своята мощ и сигурни в правото си да живеят както си искат. Бели нашественици ги предизвикваха на изток, в Дакота, и на юг, покрай Плат, но те бяха готови да посрещнат всяка заплаха. „Великия дух е създал и белите, и индианците — казва Червения облак. — Мисля, че той е създал първо индианците. Той ме е създал в тази земя и тя ми принадлежи. Белият човек е създаден отвъд великите води и там е страната му. Когато той прекоси морето, аз му отстъпих място. Сега белите са навсякъде около мен. Остана ми малко парче земя. Великия дух ми каза да го запазя.“

През пролетта индианците изпратиха разузнавачи на юг, за да следят войниците, които охраняваха пътищата и телеграфните жици покрай Плат. Разузнавачите съобщиха, че войниците са повече от обикновено и някои от тях кръстосват на север, край Боузманс Трайъл, в земите около Паудър. Червения облак и другите вождове решиха, че е време да дадат урок на войниците те щяха да ги ударят в най-северната точка, до която бяха стигнали — мястото, наричано от белите Плат Бридж Стейшън.

Тъй като воините шайени от юг искаха да отмъстят за близките си, избити в Сенд Крийк, повечето от тях бяха поканени да участвуват в похода. Римският нос от Кривите копия ги водеше и яздеше заедно с Червения облак, Тъпия нож и Стареца, който се страхува от конете си. Почти три хиляди воини образуваха бойния отряд. Между тях бяха и братята Бент, боядисани и облечени за бой.

На 24 юли те достигнаха хълмовете над моста ни Норт Плат. На отсрещната страна на моста имаше форт, пощенска станция и телеграфна служба. В укреплението се намираха около стотина войници. След като огледаха местността през биноклите си, вождовете решиха да изгорят моста, да прекосят реката през близкия брод и да обсадят поста. Но първо те щяха да се опитат да подмамят войниците да излязат навън, за да убият колкото може повече от тях.

Същия следобед десет индиански воини слязоха долу, но войниците не се решаваха да излязат. На следващата сутрин други воини подмамиха войниците да излязат на моста, но не успяха да ги накарат да се отдалечат повече. На третата сутрин, за изненада на индианците, взвод кавалеристи излезе от форта, прекоси моста и се отправи в тръс на запад. За секунди неколкостотин шайени и сиукси яхнаха мустангите си и като рояк пчели се спуснаха надолу по хълмовете към сините куртки. „Когато се врязахме във войската — казва Джордж Бент, — видях един офицер на дорест кон да препуска край мен през гъстите облаци прах и дим. Конят му се мъчеше да се освободи от него… В челото на лейтенанта стърчеше стрела и лицето му се обливаше в кръв. (Смъртно раненият офицер бе лейтенант Каспар Колинс.) Малко кавалеристи успяха да избягат и да стигнат до моста при взвода пехотинци, изпратени за подкрепление. Оръдията на форта прекратиха огъня по индианците.

Докато боят все още продължаваше, някои от индианците откриха защо кавалеристите бяха напуснали форта. Те бяха тръгнали да посрещат един фургони, който се приближаваше от запад. След няколко минути индианците обкръжиха кервана, но войниците се окопаха под фургоните и оказаха упорита съпротива. Още в първите минути на боя братът на Римския нос бе убит. Когато Римския нос научи това, той се разяри и поиска да си отмъсти. Той нареди на всички шайени да се приготвят за атака. «Ще накараме войниците да изпразнят пушките си» — извика той. Римския нос носеше амулетите си (пера и щит) и знаеше, че куршум не може да го удари. Той поведе шайените в кръг около фургоните и те заудряха мустангите си с камшици, за да препускат много бързо. Когато кръгът се затвори близо до фургоните, войниците изпразниха пушките си едновременно и тогава шайените атакуваха фургоните и убиха всички войници. Те бяха разочаровани от съдържанието на фургоните — там нямаше нищо друго, освен войнишки завивки и кухненски шкафове.

През нощта в лагера Червения облак и другите вождове решиха, че са накарали войниците да се страхуват от индианската мощ. И тъй, те се върнаха в земите при река Паудър с надежда, че сега белите ще спазват договора Ларами и ще престанат да навлизат без позволение в индианската територия на север от Плат.

Междувременно Черния котел и последните останки от южните шайени бяха преминали на юг от река Арканзас. Те се присъединиха към арапахите на Малкия гарван, които по това време бяха научили за клането в Сенд Крийк и скърбяха за погубените там приятели и роднини. През лятото на 1865 г. ловците им срещнаха само няколко бизона на юг от Арканзас, но се страхуваха да се върнат на север, където големи стада пасяха между реките Смоуки Хил и Рипъбликън.

Късно през лятото пратеници и вестоносци започнаха да пристигат от всички посоки, за да търсят Черния котел и Малкия гарван. Изведнъж те бяха станали много важни личности. Няколко бели правителствени чиновници бяха дошли от Вашингтон, за да намерят шайените и арапахите и да им кажат, че Великия баща и неговият съвет са изпълнени със съчувствие към тях. Държавните служители искаха да сключат нов договор.

Макар, че шайените и арапахите бяха изгонени от Колорадо и заселници се настаниха по земите им, въпросът за собствеността на земята изглежда бе останал неизяснен. Според старите договори можеше да се докаже, че даже самият Денвър Сити е построен върху шайенска и арапахска земя. Правителството искаше всички индиански права върху земите в Колорадо да бъдат погасени, за да могат белите заселници да са сигурни, че са собственици на земята.

Черния котел и Малкия гарван не се съгласяваха да се срещнат с чиновниците, преди да получат вест от Малкия бял човек, Уилям Бент. Той им съобщи, че се е опитал да убеди Съединените щати да предоставят на индианците постоянни права върху «бизонските земи» между Смоуки Хил и Рипъбликън, но правителството отказало, тъй като било предвидено оттам да преминава път за пощенски коли, а впоследствие — железопътна линия, с която щели да надойдат още бели. Шайените и арапахите трябвало да живеят на юг от река Арканзас.

През Луната на изсъхналата трева Черния котел и Малкия гарван се срещнаха с комисарите при устието на Литъл Арканзас. Индианците познаваха двама от създателите на тези договори отпреди — Черните мустаци Санбърн и Белите мустаци Харни. Те смятаха Санбърн за приятел, но помнеха как Харни кла сиуксите брюле при Блу Уотър в Небраска през 1855 г. Тук бяха и агентите Мърфи и Левънуърт, както и един правдиво говорещ мъж — Джеймс Стийл. Хвърляча на ласо, Карсън, който бе отнел на навахите племенните им земи, също беше тук. Сивото одеяло Смит, който заедно с индианците бе преминал през изпитанието при Сенд Крийк, беше преводач, а Малкия бял човек дойде да помогне с каквото може.

«Ето ни тук, събрани заедно, арапахи и шайени — каза Черния котел. — Малко сме, но сме един народ». Всички мои приятели, индианците, които стоят настрана, се страхуват да дойдат тук. Страхуват се, че ще бъдат предадени, както бях аз.“

„Ще ни е много трудно да изоставим земята, която бог ни е дал — каза Малкия гарван. — Нашите приятели са погребани тук и съвсем не ни се иска да напуснем тези земи… За нас има нещо особено важно — тази тъпа банда войници, която срина вигвамите ни и уби нашите жени и деца. За нас това е несправедливо, там е Сенд Крийк, Бялата антилопа и много други вождове лежат там; нашите жени и деца лежат там. Там разрушиха вигвамите ни и ни отнеха конете и аз нямам намерение да отида в нова страна и да ги изоставя.“

Джеймс Стийл отговори: „Всички ние добре разбираме, че е трудно за един народ да напусне домовете си и гробовете на дедите си, но за ваше нещастие в страната ви е открито злато. Тук дойдоха да живеят много бели и повечето от тях са заклети врагове на индианците. Хора, които не ги е грижа за индианските интереси и които няма да се спрат пред никакво престъпление, за да забогатеят. Тези хора сега са в страната ви — във всички нейни части — и няма кътче, където да живеете и да се изхранвате. Постоянно ще се сблъсквате с тях. Последиците от това положение са, че ще бъдете под постоянната опасност да ви се налагат и ще трябва да прибягвате до оръжие за самозащита. При тези обстоятелства мнението на комисията е, че няма част от бившата ви страна, достатъчно обширна, за да живеете там в мир“.

Черния котел каза: „Когато бяха живи, нашите предци живееха в цялата тази страна. Те не знаеха, че вършат нещо нередно. След това те умряха и отидоха не зная къде. Ние всички загубихме пътя си… Вашият Велик баща ви е изпратил тук, за да ни предадете думите му и ние ги приемаме. Въпреки че войниците ни удариха, ние забравяме всичко това и сме щастливи да ви посрещнем с мир и приятелство, за това, за което сте дошли и за което президентът ви е изпратил аз не възразявам, а казвам «да»… Белите могат да ходят където си искат — ние няма да ги притесняваме. Аз искам да им предадете това… Ние сме от различни племена, но, изглежда, сме били едно цяло — белите и другите… Аз отново ви подавам ръка и се чувствувам щастлив. Хората, които са с нас, ще са доволни, че отново имаме мир, можем да спим спокойно и да живеем“.

И тъй, те се съгласиха да живеят на юг от Арканзас и да споделят земите на кайовите. На 14 октомври 1865 г. вождовете и първенците на останките от южните шайени и арапахите, подписаха новия договор и се съгласиха на вечен мир. Член втори от договора гласеше: „Освен това посочените тук индиански страни се съгласиха… че отсега нататък те съответно се отказват от всички претенции и права… в и по отношение на територията, определена, както следва: започваща от мястото, където се събират северният и южният ръкав на река Плат, оттам по северния ръкав до върха на предния хребет на Скалистите планини или до Ред Бют, след това на юг по хребета на Скалистите планини до изворите на река Арканзас, след това надолу по Арканзас до мястото, където тя се пресича със Симароун, и оттам насетне отново до началната точка; която територия те твърдят, че са притежавали досега и от собствеността върху която никога не са се отказвали“.

И така, шайените и арапахите се отказаха от всякакви претенции върху територията Колорадо. И заради това, разбира се, стана клането в Сенд Крийк.

Те идват, изправяйки се на задните си крака,

Вижте ги

Как се изправят на задните си крака,

И идват.

Цвилейки,

Те идват.

Един народ от коне,

Вижте ги

Как се изправят на задните си крака,

Цвилейки,

Те идват.

Глава пета
Нашествието по река Паудър

1865 г.

2 април. Войските на Конфедерацията изоставят Ричмънд. 9 април. Лий се предава на Грант при Апоматоке, Край на Гражданската война. 14 април. Джон Уилкс Буут убива президента Линкълн. Андрю Джонсън става президент. 13 юни. Президентът Джонсън издава прокламация за възстановяване на бившата Конфедерация. Октомври. САЩ иска Франция да изтегли войските си от Мексико. 18 декември. Тринадесетата поправка на Конституцията на САЩ премахва робството. Излизат „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол и „Война и мир“ на Толстой.

Чий глас прозвуча първо по тези земи? Гласът на червените хора, които имаха само лъкове и стрели… Това, което сториха със страната ми, аз не съм го искал, нито съм молил за него; белите кръстосват през страната ми… Когато белият човек дойде в моята страна, остави след себе си кървава диря… В тази страна имам две планини — Блак Хилс (Черните хълмове) и Бигхорн. Искам Великия баща да не прави пътища през тях. Тези неща съм казал три пъти; сега дойдох тук, за да ги кажа за четвърти.

Мапиуа Лута (Червения Облак) от суиксите оглала

 

 

След сражението при Плат Бридж прерийните индианци се върнаха в земите си край река Паудър и започнаха да се готвят за обичайните си летни обреди. Племената лагеруваха едно до друго близо до устието на Крейзи Умънс Форк. На север по реката и покрай Литъл Мисури имаше сиукси тетони. По онова време те се бяха преместили на запад, за да избегнат войниците на генерал Съли в Дакота. Седящия бик и хората му от племето хънкпапа също бяха там и тези братовчеди на оглалите изпратиха представители на юг за Големия слънчев танц — ежегодното религиозно възраждане на тетоните. Докато слънчевият танц продължаваше, шайените проведоха своя ритуал на вълшебните стрели, който траеше четири дни. Пазителят на стрелата развързваше торбата от койотова кожа, изваждаше четирите тайни стрели и всички мъже от племето се изреждаха да предложат дарове и да се помолят на стрелите.

Черната мечка, един от главните вождове на северните арапахи, реши да заведе хората си на запад от река Тонг. Той покани да дойдат с него и някои от южните арапахи, които се бяха прехвърлили на север след Сенд Крийк. Те ще установят селото си на Тонг, каза той, и много пъти ще ходят на лов и ще танцуват, преди да дойдат студените луни.

И тъй, към края на август 1865 г. племената от земите край река Паудър бяха разпръснати от Бигхорн на запад до Блак Хилс на изток. Те бяха много сигурни в непревземаемостта на страната и малцина повярваха на слуховете, че към тях от четири страни прииждат войници.

Три от войнишките колони бяха под командуването на генерал Патрик Конър, който бе прехвърлен от Юта през май, за да се бие с индианците по пътя покрай Плат. През 1863 г. Звездния вожд Конър бе обкръжил един лагер на пайутите на река Беър и бе изклал 278 индианци. Затова белите хора го прославяха като храбър защитник на границите от „червения враг“.

През юли 1865 г. Конър обяви, че индианците на север от Плат „трябва да бъдат изтребени като вълци“, и започна да събира колони войници за нахлуване в земите на река Паудър. Едната колона, под командуването на полковник Нелсън Коул, щеше да се придвижи от Небраска до Блак Хилс в Дакота. Втората колона, под командуването на полковник Самюел Уокър, щеше да се насочи право на север от форт Ларами, за да се присъедини към Коул при Блак Хилс. Третата колона, начело със самия Конър, щеше да се движи в северозападна посока по пътя Боузман към Монтана. Така генерал Конър се надяваше да хване индианците в клещи между своята колона и обединените сили на Коул и Уокър. Той предупреди офицерите си да не приемат никакви мирни предложения от индианците и заповяда безцеремонно:

„Нападайте и убивайте всеки индианец на възраст над дванадесет години!“

В началото на август трите колони тръгнаха в поход. Ако всичко се развиваше според плана, те трябваше да се срещнат към 1 септември на река Роузбъд и сърцето на вражеската индианска страна.

Четвърта колона, която нямаше връзка с експедицията на Конър, също се приближаваше към Паудър от изток. Организирана от цивилния Джеймс Сойърс за прокарването на нов сухоземен път, тази колона имаше единствената цел да достигне златоносните залежи в Монтана. Тъй като Сойърс знаеше, че ще наруши определените с договори граници на индианските земи, той очакваше съпротива и бе осигурил две роти пехотинци за придружаване на групата му от седемдесет и пет златотърсачи и осемдесет фургона с храни.

Беше 14 или 15 август, когато лагеруващите край Паудър шайени и сиукси за първи път научиха, че приближава керванът на Сойърс. „Ловците ни се върнаха в лагера много развълнувани — си спомня впоследствие Джордж Бент — и казаха, че нагоре по реката има войници. Глашатаят — мъжът на име Мечока, се качи на коня си и взе да обикаля лагера, като викаше, че войниците идат. Червения облак отиде до своето стадо, качи се на кон, премина през лагера на сиуксите и викаше същото. Всички се втурнаха към мустангите. В тази обстановка всеки вземаше какъвто кон му падне. Ако убият мустанга по време на бой, ездачът не беше задължен да го плаща на собственика му. Затова пък всичко, пленено от ездача по време на боя, се падаше на собственика на мустанга. Когато всички бяха на конете, ние препуснахме нагоре по Паудър около петнадесет мили и срещнахме «групата за прокарване на пътища» на Сойърс. Солидна върволица имигранти, с войници от двете страни.“

Сред вещите, плячкосани от индианците в боя при Плат Бридж, имаше няколко армейски униформи и сигнални тръби. При напускането на лагера Джордж Бент набързо облече офицерски мундир, а брат му Чарли носеше със себе си сигнална тръба. Те смятаха, че така ще объркат и изнервят войниците. В бойния отряд на Червения облак и Тъпия нож участваха около петстотин шайени и сиукси. Вождовете бяха разгневени от това, че белите са навлезли в страната им без позволение.

Воините зърнаха за първи път кервана фургони, когато той се движеше между два хълма. Стадо от около триста глави добитък завършваше колоната. Индианците се разделиха и се пръснаха по срещуположните склонове и по даден сигнал започнаха да стрелят по войниците от охраната. След няколко минути фургоните бяха наредени в кръг с оплетени колела, а добитъкът бе вкаран вътре в кръга.

В продължение на два-три часа индианците се забавляваха, като пълзяха надолу по сухите дерета и внезапно откриваха огън от близко разстояние. Някои от по-дръзките ездачи се приближаваха в галоп, обикаляха около фургоните и отново се отдалечаваха от обсега на пушките. След като войниците започнаха да стрелят с двете си гаубици, индианските воини се притаиха зад едно хълмче, като издаваха бойни викове и хулеха враговете си. Чарли Бент наду няколко пъти сигналната си тръба и изкряска всички англосаксонски мръсотии, които бе чувал около търговската агенция на баща си. „Те ни дразнеха ужасно — казва по-късно един от обкръжените златотърсачи, — някои от тях знаеха достатъчно английски, за да ни наричат с всички обидни думи, които човек може да си представи.“

Фургоните не можеха да мръднат от мястото си, но и индианците не можеха да ги превземат. За да се излезе от задънената улица, около обяд вождовете предложиха на враговете си да вдигнат бяло знаме. Няколко минути по-късно облечен в еленови кожи мъж излезе на кон от кръга фургони. Тъй като братята Бент говореха английски, те бяха изпратени долу да посрещнат пратеника. Това бе един добродушен мексиканец на име Хуан Сусе, който говореше толкова малко английски, че трябваше да си помага с жестове. Все пак той успя да накара събеседниците си да разберат, че командирът на фургоните желае да преговаря с индианските вождове.

Набързо бе уредена среща, като братята Бент станаха преводачи на Червения облак и Тъпия нож. Полковник Сойърс и капитан Джордж Уилифорд излязоха от кръга, придружени от малък ескорт. Чинът на полковник Сойърс бе почетен, но той се смяташе за командир на кервана. Чинът на капитан Уилифорд бе действителен. Двете му роти бяха галванизирани янки — бивши военнопленници от конфедеративната армия. Нервите на Уилифорд бяха изопнати до крайност. Той не беше сигурен нито в хората си, нито в авторитета си и гледаше с гняв синята униформена куртка на гърба на шайенския преводач, метиса Джордж Бент.

Когато Червения облак поиска обяснение за присъствието на войници в индианската територия, капитан Уилифорд запита на свой ред защо индианците нападнали мирните бели. Чарли Бент, все още под влиянието на горчивите спомени от Сенд Крийк, каза на Уилифорд, че шайените ще се бият с всички бели като правителството не обеси полковник Чивингтън. Сойърс заяви, че не е дошъл да се сражава с индианците. Той бил търсил пряк път за златните мини в Монтана и само искал да премине през тези земи.

„Преведох това на вождовете — казва по-късно Джордж Бент — и Червения облак отговори, че ако белите напуснат веднага страната му и не строят в нея пътища, всичко ще е наред. Тъпия нож повтори същото от името на шайените. След това вождовете казаха на офицера (Уилифорд) да поведе кервана право на запад от мястото, където се намира сега, после да тръгне на север и след като премине планините Бигхорн, ще бъде извън тяхната страна.“

Сойърс възрази отново. Да тръгне по такъв маршрут — би означавало да се отклони твърде много от целта си. Той каза, че иска да се придвижи на север по долината на Паудър, за да намери форта, който генерал Копър строял там.

Това бе първата новина, която Червения облак и Тъпия нож чуваха за генерал Конър и неговото нашествие. Те бяха изненадани и ядосани, че войниците дръзват да строят форт в сърцето на ловната им територия. Като видя, че държанието на вождовете започва да става враждебно, Сойърс побърза да им предложи едни фургон стоки — брашно, захар, кафе и тютюн. Червения облак поиска към списъка да се прибавят барут, куршуми и капсули, но капитан Уилифорд протестира решително; всъщност офицерът беше против даването на каквото и да е на индианците.

Накрая вождовете се съгласиха да приемат едни фургон товар — брашно, захар, кафе и тютюн, и в замяна да разрешат на кервана да се придвижи по река Паудър. „Офицерът ми нареди — казва по-късно — Джордж Бент — да държа индианците настрана, докато той разтовари стоките на земята. Искаше да се приближи до реката и да установи там лагера си. Това беше по пладне. След като белите достигнаха реката и наредиха фургоните в кръг, от селото дойде друга група сиукси. Стоките вече бяха разпределени между индианците от първия отряд, а новодошлите поискаха още. Когато офицерът отказа, те започнаха да стрелят по фургоните.“

Вторият отряд сиукси продължи да безпокои Сойърс и Уилифорд още няколко дни, но Червения облак, Тъпия нож; и техните воини не взеха участие. Те се упътиха нагоре по долината, за да проверят дали наистина има войници, които правят форт на Паудър.

Междувременно Звездния вожд Конър бе започнал да строи на река Паудър укрепление на шестдесет мини южно от Крейзи Уман Форк и го бе нарекъл в своя чест форт Конър. Конър имаше при колоната си и една рота разузнавачи пони под командуването на капитан Франк Норт. Поните бяха стари племенни врагове на сиуксите, шайените и арапахите и бяха привлечени за участие в кампанията срещу редовна заплата на кавалеристи. Докато войниците сечаха дърва за укреплението на Конър, поните разузнаваха из местността и търсеха враговете си. На 16 август те зърнаха малка група шайени, която се приближаваше от юг. В нея бе майката на Чарли Бент, Жълтата жена.

Тя яздеше с четирима мъже малко по-напред от основната група и когато видя за първи път поните на един нисък хълм, помисли, че са шайени или сиукси. Поните дадоха с одеялата си знак, че са приятели, и шайените тръгнаха насреща им, без да подозират опасността. Когато шайените се приближиха до хълма, поните ги нападнаха внезапно. Така Жълтата жена, която изостави Уилям Бент, защото е бял, загина от ръката на наемник от собствената си раса. Него ден синът й Чарли бе само на няколко мили източно с воините на Тъпия нож — те се завръщаха след схватката при фургоните на Сонърс.

 

 

На 22 август генерал Конър реши, че укреплението на Паудър е достатъчно здраво, за да бъде защитавано само от една рота кавалеристи. Като остави повечето от запасите си там, той поведе остатъка от колоната си във форсиран поход към долината на река Тонг, за да открие толкова индиански вигвами, колкото разузнавачите му можеха. Ако се беше придвижил на север по Паудър, той щеше да срещне хиляди индианци нетърпеливи да влязат в бой — воините на Червения облак и Тъпия нож, които бяха в поход и търсеха войниците на Конър.

Около една седмица след като колоната на Конър напусна Паудър, един воин шайен на име Малкия кон пътуваше през същата област с жена си и малкия си син. Жената на Малкия кон беше от арапахите и семейството бе тръгнало на лятно посещение при роднините в лагера на Черната мечка при река Тонг. Един ден по време на пътуването натовареният на коня на жената вързоп се разхлаби. Когато слезе да го притегне, тя погледна случайно назад през гребена на близкия хълм. Върволица ездачи се движеше по пътеката далеч зад тях.

— Погледни натам! — каза тя на Малкия кон.

— Това са войници! — извика той. — Бързо! Веднага щом превалиха следващия хълм и се скриха от погледа на войниците, те свиха от пътеката. Малкия кон преряза травоя^[29], на който пътуваше малкият му син, взе момчето зад себе си и те препуснаха направо през полето към лагера на Черната мечка. Пристигането им в галон развълнува мирното селище от 250 вигвама, построено на едно плато над реката. Тази години арапахите имаха много мустанги — три хиляди живот ни бяха заградени покрай потока.

Никой от арапахите не вярваше, че войниците могат да бъдат на разстояние, по-малко от стотици мили, и когато жената на Малкия кон се опита да накара глашатая да предупреди хората, той отговори: „Малкия кон е сбъркал. Той просто е видял индианци да преследват някое животно — нищо повече.“

Малкия кон бе сигурен, че е видял войници и затова побърза с жена си да намери близките и. Брат и, на име Пантерата, почиваше пред вигвама си. Те му съобщиха, че войниците идват и че ще е по-добре веднага да се махнат.

— Опаковай нещата, които ще вземеш със себе си — каза Малкия кон. — Трябва да тръгнем тази нощ.

Пантерата се присмя на своя зет шайен:

— Ти винаги се плашиш и грешиш — отговори — Видял си само няколко бизона. Добре тогава — каза Малкия кон. — Щом не искаш, не тръгвай. Но ние ще заминем довечера.

Жена му успя да убеди някои от роднините си да си стегнат багажа и преди падането на нощта те напуснаха селото и се придвижиха няколко мили надолу по Гонг.

Рано на следващата сутрин войниците на Звездния ездач Конър нападнаха лагера на арапахите. Съвсем случайно един воин, който бе извел на разходка един от своите коне, видя войската да се събира зад гребена на хълма. С най-голямата възможна скорост той препусна обратно към лагера и така даде възможност на част от арапахите да избягат надолу по реката.

Малко по-късно, под звуците на тръбите и стрелбата на една гаубица, осемдесет пони разузнавачи и 250 от кавалеристите на Конър нападнаха селото от две страни. Поните кривнаха към трите хиляди мустанга, които конярите арапахи отчаяно се мъчеха да разпръснат по речната долина. Селото, което допреди няколко минути беше мирно и спокойно, изведнъж стана сцена на страшна суматоха. Конете се изправяха на задните си крака и цвилеха, кучетата лаеха, жените пищяха, децата плачеха, воините и войниците надаваха викове и псуваха.

Арапахите се опитаха да образуват бойна линия, за да прикрият бягството на несражаващпте се, но при първите гърмежи някои жени и деца се оказаха между индианците и кавалеристите. „Войниците — казва един от офицерите на Конър — убиха един воин, който при падането си от коня изпусна двете индиански деца, които носеше. При отстъплението си индианците оставиха децата някъде на средата между двете бойни линии, където никоя от двете страни не можеше да ги достигне.“ (Децата бяха застреляни.)

„Аз бях в селото в ръкопашния бой срещу воините и жените им — казва друг офицер, — защото голяма част от женската половина на тази банда участвуваше в боя не по-малко храбро от дивите си господари. За зла участ на жените и децата хората ни нямаха време да се прицелват… Жени и деца, наред падаха между убитите и ранените.“

Щом сварваха да уловят мустанг, арапахите го яхваха и се изтегляха нагоре по Улф Крийк, а войниците ги преследваха. С войниците беше и един разузнавач, облечен в еленови кожи. Някои от по-възрастните индианци откриха в него свой стар познат, който преди това беше ловувал по Тонг и Паудър и се оженил за една от техните жени. Те го мислеха за приятел. Одеялото, го наричаха те, Одеялото Джим Бриджър. Сега и той беше наемник като поните.

Този ден арапахите се оттеглиха на десет мили и когато войнишките коне се умориха, воините започна настъпват, като използуваха срещу сините куртки старите си закупени от търговците пушки и ги обсипват със стрелите си. Към началото на следобеда Черната мечка и воините му отблъснаха кавалеристите на Конър обратно в селото, но там артилеристите бяха разположили две гаубици и гръмко говорещите оръдия изпълниха въздуха със свирещи парчета метал. Арапахите не можеха да отидат по-далеч.

Докато индианците наблюдаваха от хълмовете, войниците разрушиха всички вигвами в селото, натрупаха колове, покривала на вигвами, дрехи от бизонски кожи, одеяла, кожи и тридесет тона пемикан^[30] на големи купчини и ги подпалиха. Всичко, което арапахите притежаваха — жилищата им, дрехите и целият им зимен запас храна, се превърна в дим. След това войниците и поните се качиха на конете си и се отдалечиха с пленените мустанги — хиляда животни, една трета от стадото на племето.

Същия следобед Малкия кон — шайенът, който се бе опитал да предупреди арапахите за идването на войниците, чу гърмежа на големите топове. Веднага след като войниците си заминаха, той, жена му и тези нейни близки, които се бяха вслушали в предупреждението му, се върнаха в изгорялото село. Те намериха повече от петдесет мъртви индианци. Пантерата, зетят на Малкия кон, лежеше до кръга изпотъпкана трева там, където същата сутрин бе вигвамът му. Много други, включително синът на Черната мечка, бяха тежко ранени и щяха да умрат.

Ако не се смятаха спасените мустанги, няколкото стари пушки, лъковете и стрелите и дрехите, които носеха при нападението, арапахите нямаха вече нищо друго. Това бе битката при река Тонг и тя се състоя през Луната, когато гъските сменят перата си^[31].

На сутринта някои воини тръгнаха след кавалерията Конър, които бяха поели на север към Роузбъд. Същия ден колелата на фургоните на Сойърс, които сиуксите и шайените нападнаха преди две седмици, пресякоха територията на арапахите. Разярени от присъствието на толкова натрапници, индианците устройваха засади на войниците, разузнаващи пред кервана, подгонваха добитъка в тила и от време на време убиваха по някой кочияш. Тъй като бяха изразходвали по-голямата част от мунициите си в сражението с кавалеристите на Конър, арапахите нямаха достатъчно сила да обкръжат и нападнат кервана на Сойърс. Индианците обаче постоянно безпокояха златотърсачите, докато те не напуснаха Бигхорн и не преминаха в Монтана.

Междувременно Звездния вожд Конър се придвижваше към Роузбъд, като жадно търсеше други индиански селища, за да ги унищожи. Щом наближи определеното за среща на Роузбъд място, той изпрати разузнавачи във всички посоки да търсят другите две колони на похода под командуването на Орловите вождове Коул и Уокър. От двете колони нямаше и следа, а те трябваше да бъдат на мястото още преди седмица. На 9 септември Конър заповяда на капитан Норт да поведе поните във форсиран поход към река Паудър с надежда, че ще пресрещнат колоните. На втория ден наемниците пони потеглиха в заслепяваща виелица от мокър сняг и чак след два дни успяха да открият къде Коул и Уокър са лагерували доскоро. Земята бе покрита с деветстотин мъртви коне. При тази гледка поните бяха „изненадани и учудени, защото не разбираха как животните са намерили смъртта си. Много от конете бяха застреляни в главата.“ Наблизо имаше овъглени остатъци, в които те откриха части от метални катарами, стремена и халки от изгорени седла и сбруи. Капитан Норт бе затруднен да си обясни тези следи от беда и незабавно тръгна обратно към Роузбъд, за да докладва на генерал Конър.

На 18 август двете колони под командуването на Коул и Уокър се срещнаха при река Бел Фурш в Блак Хилс. Бойният дух на двете хиляди войници беше нисък. Те бяха доброволци от времето на Гражданската война, които смятаха, че в края на войната през април е трябвало да ги демобилизират. Преди да напуснат форт Ларами, войниците от един от канзаските полкове на Уокър се разбунтуваха и тръгнаха в поход едва когато насочиха срещу тях дулата на оръдията. Към края на август дажбите за слетите колони бяха толкова недостатъчни, че хората започнаха да колят мулетата за храна. Избухна скорбут. Поради недостига на трева и вода конете отслабваха все повече и повече. При това състояние на хората и конете нито Коул, нито Уокър имаха желание да влизат в бой с индианците и единствената им цел бе да достигнат Роузбъд за срещата с генерал Конър.

Що се отнася до индианците, хиляди от тях се намираха в свещените места на Паха Сана (Блак Хилс). Беше лято, време за общуване с Великия дух, за измолване на благоволението му и за пророчески видения. Хора от всички племена бяха събрани тук, в центъра на света, поединично и на малки групи, заети с религиозните церемонии. Те гледаха облаците прах, вдигани от двете хиляди войници с техните коне и фургони, и ги ненавиждаха, защото оскверняват Паха Сана. Но индианците не бяха формирали бойни отряди и се държаха настрана от шумната прашна колона.

На 28 август Коул и Уокър достигнаха Паудър и изпратиха разузнавачи в Тонг и Роузбъд, за да се свържат с генерал Конър, но тогава той се намираше далеч на юг и се готвеше да разруши арапахското селище на Черната мечка. След като разузнавачите се върнаха в лагера, без да намерят и следа от Конър, двамата командири намалиха наполовина дажбите на хората си и решиха да тръгнат на юг, преди гладът да доведе до бедствие.

В дните, когато войниците лагеруваха на Паудър (там, където реката извива на север към Йелоустоун), отряди сиукси хънкпапа и минеконжу вървяха по следите им още от Блак Хилс. Към 1-ви септември преследвачите наброяваха почти четиристотин войни. С тях беше вождът на хънкпапите, Седящия бик, който 2 години преди това се бе заклел в лагера на прокудените сантии в Кроу Крийк, че ако е необходимо, ще се сражава, за да спаси страната на бизоните от жадните за земя бели хора.

Когато бойния отряд на сиуксите откри войниците, лагеруващи зад дървено укрепление покрай Паудър, някои от младежите поискаха да отидат при тях с бяло знаме и да се опитат да убедят сините куртки да им дадат тютюн и захар като мирен дар. Седящия бик се отнасяше към белите с недоверие и бе против тази просия, но не се намеси и позволи на другите да изпратят мирната делегация надолу към лагера.

Войниците изчакаха делегацията да приближи достатъчно и откриха огън, като убиха и раниха няколко сиукси, преди те да избягат. На връщане към своите останалите живи взеха няколко коня от войнишкото стадо.

Седящия бик не бе изненадан от начина, по който войниците се отнесоха към миролюбивите си сиукски посетители. След като разгледа мършавите коне, взети от войнишкото стадо, той реши, че четиристотин сиукси на бързоноги мустанги ще бъдат равностоен противник на двете хиляди войници върху изтощените армейски кранти. Черната луна, Пъргавата мечка, Червеното листо, Гледащия назад и повечето други войни се съгласиха с него. Гледащия назад имаше сабя, която бе отнел от човек на генерал Съли в Дакота, и искаше да я изпробва срещу войниците.

В пиктограмите, които Седящия бик впоследствие нарисува за своята автобиография, той се изобрази в този ден като обут в украсени с мъниста гамаши и кожена шапка с наушници. Той бе въоръжен със зареждаща се през дулото пушка, лък и колчан и носеше своя щит с изображение на вълшебна птица.

Като яздеха надолу към лагера в колона по един, сиуксите обкръжиха пазещите стадото коне войници и започнаха да ги убиват един по един, докато рота кавалеристи не ги атакува нагоре по брега на Паудър. Сиуксите веднага се оттеглиха на бързите си мустанги, като се държаха извън обсега на пушките на противниците си, докато мършавите коне на сините куртки не започнаха да се препъват. Тогава сиуксите се обърнаха срещу преследвачите си. Водеше ги Гледащия назад, който размахваше сабята си и яздеше право напред, докато не свали един войник от коня му. После Гледащия назад обърна коня си и препусна на безопасно разстояние, като издаваше ликуващи викове за подвига си.

След няколко минути войниците стегнаха отново редиците си и атакуваха под звуците на тръбата. Още веднъж бързите мустанги на сиуксите ги отнесоха вън обсега на войнишките пушки, индианците се разпръснаха, а разбитите кавалеристи спряха. Този път сиуксите ги удариха от всички страни, като препускаха между тях и ги събаряха от конете им. Седящия бик плени един черен жребец и впоследствие отрази събитието с пиктограма за автобиографията си.

Разтревожени от нападението на индианците, орловите вождове Коул и Уокър подредиха колоните си за форсиран поход на юг по Паудър. Няколко дни сиуксите следваха войниците и ги плашеха, като се появяваха неочаквано по хребетите на хълмовете или организираха малки нападения срещу ариергарда. Седящия бик и другите вождове се присмиваха на уплахата на войниците, които все се скупчваха, озъртаха се страхливи и постоянно бързаха, бързаха да избягат от индианците.

Когато налетя голямата виелица с мокрия сняг, индианците се укриха за два дни и една сутрин чуха безпорядъчна стрелба откъм посоката на войниците. На следващия ден намериха изоставения лагер, осеян с мъртви коне. Те успяха да разберат, че конете са били покрити с кора от замръзващ дъжд и войниците са ги застреляли, понеже не могли да ги накарат да вървят по-нататък.

Тъй като много от уплашените сини куртки сега се движеха пеша, сиуксите решиха да продължат да ги преследват и така да ги подлудят от страх, че никога вече да не им хрумне да се връщат към Блак Хилс. По пътя си сиуксите хънкпапа и минеконжу започнаха да срещат малки разузнавателни групи сиукси оглала и шайени, които продължаваха да търсят колоната на Звездния вожд Конър. На тези срещи вълнението бе голямо. Само на няколко мили южно се намираше голямо шайенско село и когато пратеници събраха вождовете на отрядите на едно място, те замислиха да устроят голяма засада на войниците.

През това лято Римския нос се отдаде на много заклинателни пости, за да получи специална закрила срещу враговете си. Също като Червения облак и Седящия бик, той беше готов да се бие за страната си и решен да победи. Старият шайенски заклинател — Седящия бик, го посъветва да отиде сам до едно близко омагьосано езеро и да поживее заедно с водните духове в продължение на четири дни Римския нос лежа на сал в езерото, без храна и вода, като устоя на горещото слънце денем и на гръмотевичните бури нощем. Той се молеше на Великия заклинател и на водните духове. След като Римския нос се завърна в лагера, Белия бик му направи защитен боен накит с толкова много орлови пера, че когато яздеше, те почти допираха земята.

През септември, когато в лагера на шайените научиха за първи път, че войниците отстъпват на юг по Паудър. Римския нос помоли за правото да поведе атаката срещу сините куртки. Един или два дни по-късно войниците се бяха установили на лагер на една речна извивка с високи стръмнини и гъсти гори по двата бряга. Като решиха, че мястото е отлично за нападение, вождовете разположиха няколкостотин воини на позиции около лагера и започнаха сражение, като изпращаха за примамка малки групи индианци с цел да измъкнат войниците от подредените им в кръг фургони. Войниците обаче не се показваха навън.

Римския нос яздеше белия си мустанг и перата на бойния му накит се влачеха след него. Лицето му бе боядисано за бой. Той посъветва воините да не се бият поединично, както винаги са правили, а заедно, както правят войниците. Нареди им да образуват бойна линия в откритото пространство между реката и стръмнините. Воините се строиха с мустангите си с лице към войниците, които бяха спешени и наредени пред фургоните си. След това Римския нос разигра белия си мустанг пред фронта на воините и им каза да не мърдат, докато той изпразни пушките на войниците. После шибна коня си за галоп и като стрела полетя право към единия край на войнишката редица. Когато стигна толкова близо, че можеше да вижда ясно лицата им, той се обърна и премина бързо по цялата дължина на редицата на войниците и те стреляха по него през цялото време. На края на редицата Римския нос обърна белия мустанг и отново премина пред войниците.

„Той направи три, или може би четири пробега от единия край на редицата до другия — казва Джордж Бент, — после мустангът му бе прострелян и падна. Като видяха това, воините извикаха и атакуваха. Те нападнаха войниците по цялата линия, но никъде не успяха да пробият.“

Римския нос бе загубил коня си, но предпазните заклинания спасиха живота му. Този ден той научи някои неща и за воденето на бой срещу сините куртки. Научиха се и Червения облак, Седящия бик, Тъпия нож и другите вождове. Храбростта, броят, масираните атаки — всичко това не струва нищо, ако воините са въоръжени само с лъкове, копия, боздугани и стари пушки от времето на траперите. („Ние бяхме нападнати отвсякъде — отпред, отзад и отстрани — докладва полковник Уокър, — но, изглежда, индианците имаха съвсем малко огнестрелни оръжия.“) Войниците бяха въоръжени с модерни карабини от времето на Гражданската война, освен това имаха и гаубици.

В дните след боя, който индианците запомниха като „сражението на Римския нос“, шайените и сиуксите продължиха да тормозят и изтощават войниците. Сега сините куртки бяха боси и облечени в дрипи, а за ядене им останаха само измършавелите коне, които те изгълтваха сурови — бяха прекалено притеснени, за да палят огньове. Накрая, през Луната на съхнещата трева, към края на септември, завръщащата се колона на Звездния вожд Конър дойде на помощ на победените войници на Коул и Уокър. Всички те лагеруваха заедно около оградата на форт Конър на Паудър, докато пратеници от форт Ларами не дойдоха със заповед за оттегляне на войските (с изключение на две роти, които трябваше да останат във форт Конър).

Двете роти, които останаха през зимата във форт Конър (скоро той щеше да бъде преименуван на форт Рино), бяха галванизираните янки, които охраняваха кервана фургони на Сойърс по пътя им на запад към златоносните залежи. Генерал Конър остави на бившите войници на Конфедерацията шест гаубици, за да защитават укреплението си. Червения облак и другите вождове наблюдаваха форта от разстояние. Те знаеха, ме имат достатъчно воини, за да щурмуват укреплението, но твърде много от тях щяха да загинат под дъжда от картеч, изсипван от големите топове. Накрая те се спряха на една неразработена стратегия: да наблюдават постоянно форта и пътя за форт Ларами. Те щяха да държат войниците като затворници във форта им през цялата зима и щяха да прекъснат снабдяването им от форт Ларами.

Преди края на зимата половината нещастни галванизирани янки умряха или бяха на път да умрат от скорбут, недохранване и пневмония. Отегчени от затворническия живот, много от тях се измъкнаха и дезертираха, готови да рискуват, макар да знаеха, че индианците са наоколо.

Що се отнася до индианците, всички с изключение на малките отряди воини, необходими за наблюдение на форта, се прехвърлиха в Блак Хилс, където многобройни стада антилопи и бизони ги засищаха в топлите им вигвами. През дългите зимни вечери вождовете преразказваха събитията около нашествието на Звездния вожд Конър. Тъй като арапахите се бяха показали прекалено самоуверени и небрежни, те бяха загубили едно село, няколко души и част от голямото си стадо мустанги. Другите племена бяха загубили няколко души, но никакви коне или вигвами. Те плениха много коне и мулета, носещи клеймото на американската армия, отнеха от войниците голям брой карабини, седла, и друго снаряжение. И най-вече те придобиха увереност в способността си да прогонят войниците със сини куртки от страната си.

„Ако белите дойдат отново в страната ми, аз пак ще ги накажа“ — казваше Червения облак, но той знаеше, че ако не съумеят да се снабдят с много нови пушки като тези, които отнеха от войниците, и с достатъчно муниции за тях, индианците нямаше да могат да наказват белите в бъдеще.

Глава шеста
Войната на Червения облак

1866 г.

27 март. Президентът Джонсън упражнява правото си на вето по законопроекта за гражданските права. 1 април. Конгресът отменя ветото на президента по законопроекта за гражданските права и дава равни права на всички лица, родени в Съединените щати (с изключение на индианците). Президентът бива упълномощен да използува армията за принудително прилагане на закона. 13 юни. Четиринадесетата поправка на Конституцията на САЩ, с която негрите получават право на гражданство, е представена за ратифициране. 21 юли. Няколкостотин души умират в Лондон от холерна епидемия. 30 юли. Расови бунтове в Ню Орлиънс. Вернер фон Сименс изобретява динамото. Излизат „Престъпление и наказание“ на Достоевски и „Блокиран в снеговете“ на Уитпър.

 

1867 г.

9 февруари. Небраска приета в САЩ като тридесет и седми щат. 17 февруари. Първият кораб преминава през Суецкия канал. 12 март. Последните френски войски напускат Мексико. 30 март. САЩ купуват Аляска от Русия за 7 200 000 долара. 20 май. В Лондон Парламентът отхвърля законопроекта на Джон Стюарт Мил за даване право на глас на жените. 19 юни. Мексиканците екзекутират император Максимилиан. 1 юли. Канада получава статут на доминион. 27 октомври. Гарибалди напредва към Рим. 25 ноември. Комисията на Конгреса решава президентът Джонсън „да бъде обвинен в държавни престъпления и противозаконни простъпки“. Алфред Нобел изобретява динамита. Кристофър Шолс конструира първата приложима на практика пишеща машина. Иохан Щраус написва „Синия Дунав“. Карл Маркс издава първия том на „Капитала“.

Тази воина не избухна тук, на наша земя. Тази война ни навлякоха децата на Великия баща, които дойдоха;, за да вземат нашата земя, без да плащат, и които извършиха в нашата земя страшно много лоши дела. Великия баща и децата му са виновни за тези беди… Нашето желание беше да живеем тук в страната си в мир и да вършим такива дела, които да са за благоденствието и доброто на нашия народ, ала Великия баща я напълни с войници, които мислят само за нашата смърт. Някои от нашите хора, които си бяха заминали оттук за промяна, и други, които бяха отишли да ловуват на север, бяха нападнати от войниците от тази посока, а като отидоха на север, бяха нападнати от войниците от другата посока и сега, когато искат да се върнат обратно, войниците са застанали между тях и не им разрешават да си дойдат у дома. Струва ми се, че има по-добър начин от този. Когато хората стигнат до размирици, по-добре е двете страни да се съберат без оръжия, да обсъдят положението и да намерят някакъв мирен начин за оправянето му.

Синте Галешка (Петнистата Опашка) от сиуксите брюле

 

 

В края на лятото и през есента на 1865 г., когато индианците от земите край река Паудър показваха военната си сила, една комисия, на Съединените щати за сключване на договори пътуваше по горното течение на Мисури. Комисарите спираха във всяко сиукско село близо до реката, за да преговарят с вождовете, които можеха да открият. Новоназначеният губернатор на територията Дакота Нютън Едмъндс беше главната движеща сила в комисията. Друг неин член бе Дългия търговец Хенри Сибли, който три години преди това бе прогонил сиуксите сантии от щат Минесота, Едмъндс и Сибли раздаваха одеяла, меласа, бисквити и други подаръци на посещаваните от тях индианци и лесно убеждаваха домакините си да подпишат нови договори. Те изпратиха вестоносци към Блак Хилс и земите край река Паудър с покани до военните вождове да се явят и подпишат, но индианците бяха твърде заети със сраженията срещу нашествието на генерал Конър и никой не се отзова.

През пролетта на същата година Гражданската война на белите беше завършила и тънката струйка на бялата емиграция към Запада заплашваше да се превърне в потоп. Комисарите по договорите искаха право за прокарване на пътеки, пътища и железопътни линии през индианската територия.

Преди края на есента комисарите сключиха девет договора със сиуксите, включително и с брюле, хънкпапа, оглала и минеконжу, но повечето от военните вождове на тези племена бяха далеч от селищата на Мисури. Държавната власт във Вашингтон приветствува договорите като край на стълкновенията с индианците.

Говореше се, че най-сетне прерийните индианци са умиротворени, че вече няма да има нужда от скъпи кампании като похода на Конър по река Паудър, организиран за убиване на индианци. „… С разходи повече от един милион долара на човек стотици от нашите войници изгубиха живота си, много от заселниците по границите бяха изклани, а ценни имущества — унищожени.“

Губернаторът Едмъндс и другите членове на комисията много добре знаеха, че договорите са невалидни, защото нито един военен вожд не беше ги подписал. Макар че изпратиха във Вашингтон екземпляри за ратифициране от Конгреса, комисарите продължиха усилията си да убедят Червения облак и другите вождове от река Паудър да се срещнат с тях на подходящо място за допълнително подписване на договорите. Понеже Боузмън Трайъл беше главната пътна артерия от форт Ларами до Монтана, офицерите от форта бяха подложени на силен натиск да убедят Червения облак и другите военни вождове да изоставят блокадата на пътя и да се явят в Ларами колкото е възможно по-скоро.

Полковник Хенри Мейнейдиър, назначен за командир: на един от полковете галванизирани янки, се опита да убеди някои доверени хора от граничната област, като Одеялото Джим Бриджър и Жреческото теле Бекуърт, да станат посредници между него и Червения облак, но никой не искаше да отиде в земите край река Паудър толкова скоро след нашествието, с което Конър бе разгневил племената. Накрая Мейнейдиър реши да използува като пратеници петима сиукси, които прекарваха повечето от времето си около форта — Голямата уста, Големите ребра, Орловия крак, Вихрушката и Малката врана. Наричани с презрение „готованците от Ларами“, тези индиански търговци всъщност бяха хитри предприемачи. Ако бял човек искаше първокласно бизонско наметало на ниска цена или на индианец от горното течение на Тонг бяха необходими стоки от военния магазин на форта, „готованците от Ларами“ уреждаха размяната. Те щяха да играят важна роля като доставчици на муниции на индианците по време на войната на Червения облак.

Голямата уста и спътниците му бяха вече от два месеца на път и разпространяваха новината, че хубави подаръци очакват всички военни вождове, които се явят във форт Ларами и подпишат нови договори. На 16 януари 1866 г., пратениците се върнаха, придружени от две изпаднали групи сиукси брюле с предводители Стоящия лос и Пъргавата мечка. Стоящия лос каза, че хората му са загубили много мустанги по време на снежна буря и че на Рипъбликън почти няма дивеч. Петнистата опашка, водачът на брюле, щял да дойде веднага, щом дъщеря му бъде в състояние да пътува. Тя страдала от болест с кашлица. Стоящия лос и Пъргавата мечка нямаха търпение да подпишат договора и да получат дрехи и провизии за хората си.

— А какво става с Червения облак — поиска да разбере полковник Мениейдиър, — Къде са Червения облак, Мъжа, който се страхува от конете си, Тъпия нож — вождовете, които се сражаваха с войниците на Конър?

Голямата уста и другите „готованци от Ларами“ го увериха, че военните вождове скоро ще бъдат тук. Не трябва да ги караме да бързат, особено през Луната на силния студ.^[32]

Минаха седмици и в началото на март пристигна пратеник от Петнистата опашка, който съобщи на полковник Мейнейдиър, че вождът на брюле идва да обсъди договора. Дъщерята на Петнистата опашка, Бързоногата, била много болна и той се надявал, че войнишкият доктор ще я направи отново здрава. Няколко дни по-късно Мейнейдиър научи, че Бързоногата е умряла по време на пътуването, и напусна форта, придружен от рота войници и един санитарен фургон, за да посрещне траурната процесия на сиуксите брюле. Денят беше студен, валеше лапавица, пейзажът на Уайоминг беше мрачен със скованите си в лед потоци и покритите със сняг кафяви хълмове. Мъртвото момиче беше обвито в кожа от елен, здраво свързана с ремъци и опушена от огън. Грубият покров беше окачен между любимите коне на покойната — чифт бели мустанги.

Прехвърлиха тялото на Бързоногата във фургона, отзад завързаха белите мустанги и процесията продължи към форт Ларами. Когато групата на Петнистата опашка достигна форта, полковник Мейнейдиър изведе целия гарнизон, за да отдаде военни почести на опечалените индианци.

Полковникът покани Петнистата опашка в щаба си и изрази съболезнованията си по повод загубата на дъщеря му.

Вождът отговори, че по времето, когато белите и индианците са били в мир, той многократно бил водил дъщеря си във форт Ларами, че тя обичала форта и той би искал погребалното й скеле^[33] да бъде издигнато в гробището на поста. Полковник Мейнейдиър незабавно даде исканото разрешение. Той беше изненадан от сълзите в очите на Петнистата опашка, защото не знаеше, че индианците могат да плачат. Доста несръчно полковникът промени темата на разговора. Великия баща във Вашингтон щял да изпрати нова комисия за мир през пролетта. Той изрази надежда, че Петнистата опашка ще се установи близо до форта, за да изчака пристигането на комисията — наложително било да се направи Боузмън Роуд безопасен за пътуване. „Уведомен съм, че през следващата пролет ще има голямо движение към мините на Айдахо и Монтана“ — каза полковникът.

„Ние смятаме, че ни бяха причинени много злини — отговори Петнистата опашка — и че имаме право на компенсация за вредите от прокарването на толкова много пътища през страната ни, от прогонването и унищожаването на бизоните и дивеча. Сърцето ми тъне в тъга и не мога да говоря сега по работа. Ще почакам, за да видя съветниците, които Великия баща ще изпрати.“

На следващия ден Мейнейднър уреди на Бързоногата погребение с военни почести. Малко преди залез-слънце към гробището на форта се отправи процесията зад покрития с червен плат ковчег, поставен на оръдеен лафет. Според обичая на сиуксите брюле жените качиха ковчега върху погребалното скеле, покриха го с прясно одрана бизонска кожа и го завързаха с ремъци. Небето бе оловносиво и буреносно и с падането на здрача заваля лапавица. По дадена команда войниците се построиха с гръб към ковчега и дадоха три последователни залпа. След това всички се върнаха във форта. През нощта до скелето остана само отделение артилеристи, които запалиха голям огън от борови дървета и до сутринта стреляха с гаубиците си всеки половин час.

Четири дни по-късно Червения облак и голям отряд сиукси оглала неочаквано се появиха извън форта. Те първо спряха в лагера на Петнистата опашка. Двамата тетонски водачи още се радваха на срещата си, когато Мейнейдиър се яви с ескорт от войници, за да ги заведе в щаба си с тържествена церемония, барабанен бой и свирене на бойни тръби.

Когато Мейнейдиър съобщи на Червения облак, че новата мирна комисия няма да дойде във форт Ларами, преди да изминат няколко седмици, вождът на оглалите се ядоса. Голямата уста и другите пратеници му бяха казали, че ако се яви да подпише мирен договор, ще получи подаръци. Трябваха му пушки, барут и провизии. Мейнейдиър отговори, че може да отпусне на посетителите си оглали храна от армейските складове, но няма пълномощия да раздава пушки и барут. Тогава Червения облак поиска да узнае какво ще получа народът му от договора — те бяха подписвали договора и преди и все индианците отстъпваха пред белите. Този път белите трябва да дадат нещо на индианците.

Като си спомни, че председателят на новата комисия Тейлър се намира в Омаха, Мейнейдиър предложи Червения облак да изпрати послание до Тейлър по телеграфа. Червения облак бе настроен скептично — той не вярваше много в магията на говорещите жици. След известно отлагане той се съгласи да отиде с полковника в телеграфната служба на форта и с помощта на преводач продиктува послание за мир и дружба до намиращия се в Омаха съветник на Великия баща.

Машината изтрака отговора на комисаря Тейлър: „Великия баща във Вашингтон… иска от вас да бъдете негови приятели и приятели на белия човек. Ако сключите мирен договор, той иска да възнагради вас и народа ви в знак на приятелство. Керванът с припаси и подаръци няма да стигне до форт Ларами от река Мисури преди 1 юни, а Великия баща настоява по това време вече да е постигнато съгласие за датата, на която комисарите ще се срещнат с вас, за да се сключи договорът.“

Червения облак бе впечатлен. Харесваше му и откровеността на полковник Мейнейдиър. За подписването на договора той можеше да почака до Луната, когато тревата е поникнала. Това щеше да му даде възможност да се върне обратно на Паудър и да изпрати вестоносци до всички разпръснати отряди на сиуксите, шайените и арапахите. Индианците щяха да имат достатъчно време да съберат повече бизонски и боброви кожи, за да търгуват, когато се върнат във форт Ларами.

Като жест на добра воля Мейнейдиър отпусна на заминаващите оглали малко барут и олово и те отпътуваха в добро настроение. Мейнейдиър не бе казал нищо относно откриването на движение по Боузмън Роуд; Червения облак не бе споменал за форт Рино на река Паудър, който продължаваше да бъде в обсада. Тези въпроси можеха да почакат до свикването на съвета за сключване на договора.

 

 

Червения облак не изчака поникването на зелената трева. Той се върна във форт Ларами през май, Луната, когато мустангите линеят. Той водеше със себе и първия си помощник, Мъжа, който се страхува, и повече от хиляда оглали. Тъпия нож доведе няколко вигвама шайени, а Червеното листо пристигна с отряд сиукси брюле. Заедно с хората на Петнистата опашка и другите брюле те построиха обширен лагер край река Плат. Търговските агенции и лавките станаха център на трескава дейност. Никога Голямата уста и „готованците от Ларами“ не бяха имали толкова много работа по уреждането на сделки.

Няколко дни по-късно пристигна комисията за мирния договор и на 5 юни започнаха формалните преговори, съпроводени с обичайните дълги речи на комисарите и на индианските вождове. Неочаквано Червения облак поиска отлагане с няколко дни, за да се изчака идването на други тетони, които също искали да участвуват в разискванията. Комисарят Тейлър се съгласи да отсрочи съвета до 13 юни. По ирония на съдбата 13 юни бе денят, в който полковник Хенри Керингтън и седемстотин офицери и войници от 18-и пехотен полк достигнаха околностите на форт Ларами. Походът на полка бе започнал във форт Кърпи, Небраска, и задачата му бе да изгради поредица фортове покрай Боузмън Роуд в подготовка за очакваното през лятото голямо движение към Монтана. Макар че походът бе подготвян в продължение на седмици, никой от поканените за подписването на договора индианци не беше уведомен за тази военна окупация на земите по река Паудър.

За да избегне евентуални търкания с двете хиляди индианци, намиращи се на лагер около форт Ларами, Керингтън спря полка си на четири мили източно от военния пост. Стоящия лос, един от вождовете брюле, който беше тук още от зимата, наблюдаваше от вигвама си как войниците подредиха кервана от фургони във формата на квадрат. Той се метна на мустанга си, отиде до лагера и войнишките постове го заведоха при полковник Керингтън. Полковникът повика един от водачите си за преводач и след като изпушиха ритуалната лула, Стоящия лос запита остро:

— Къде сте тръгнали?

Керингтън отговори откровено, че води войските си към земите по Паудър, за да охранява пътя за Монтана.

— В Ларами се сключва договор със сиуксите от земите, където отивате — каза Стоящия лос. — Ако стигнете там, ще трябва да се сражавате с воините сиукси.

Керингтън заяви, че задачата му е да охранява пътя, а не да воюва със сиуксите.

— Те няма да продадат ловните си полета на белите, за да се прави път — настоя Стоящия лос. — И няма да ви дадат пътя, освен ако не ги победите.

Той побърза да поясни, че е сиукс брюле, че той и Петнистата опашка са приятели на белите, но че оглалите и минеконжуите на Червения облак ще се бият с всеки бял на север от Плат.

Преди да започне заседанието по договора на следващия ден, присъствието и намеренията на полка сини куртки бяха известни на всеки намиращ се около форт Ларами индианец. Когато на другия ден Керингтън пристигна във форта, комисарят Тейлър реши да го представи на вождовете и спокойно им съобщи това, което те вече знаеха — правителството на Съединените щати има намерение да открие път през земите им по река Паудър независимо от договора.

Хор недоволни индиански гласове заглуши първите думи на Керингтън. Когато той възобнови речта си, индианците продължиха да мърморят помежду си и да се къртят неспокойно по направените от борови дъски пейки, върху които седяха на плаца на форта. Преводачът на Керингтън тихо подсказа, че може би ще е по-добре да оставят вождовете да говорят първи.

Мъжа, който се страхува, се изкачи на подиума. С поток от думи той даде ясно да се разбере, че ако войниците навлязат в страната на сиуксите, хората му ще се сражават с тях. „След два месеца няма да ви остане дори едно копито“ — заяви той.

Дойде ред и на Червения облак. Стройната му фигура, наметната с леко одеяло и обута в мокасини, се придвижи към центъра на подиума. Разделена на път, правата му черна коса падаше чак до кръста. Под орловия нос широката му уста изразяваше решителност. Очите му святкаха, когато започна да упреква членовете на комисията в това, че се отнасят с индианците като с деца. Той ги обвини, че си играят на преговори за една страна, която се канят да завоюват със сила. „Година след година белите избутваха индианците — каза той, — докато не ги принудиха да живеят в малка територия на север от Плат, и сега последните ловни полета и домашните огнища на народа ни ще бъдат отнети. Нашите жени и деца ще гладуват, що се отнася до мен — предпочитам да умра в бой, отколкото от глад… Великия баща ни изпраща подаръци и иска нов път, но Белия вожд отива с войници да открадне пътя, преди индианците да са казали «да» или «не»!“

Докато преводачът се опитваше да преведе сиукските думи на английски, слушателите индианци станаха толкова неспокойни, че комисарят Тейлър внезапно прекъсна заседанието за деня. Червения облак премина покрай Керингтън като че той не съществуваше и продължи по плаца към лагера на оглалите. Преди да се съмне, оглалите бяха напуснали форт Дараци.

През следващите няколко седмици, докато керванът на Керингтън се движеше на север по Боузмън Роуд, индианците имаха възможност да преценят неговите размери и силата му. Двестате фургони бяха натоварени догоре с косачки, чакъл и машини за тухли, дървени врати, рамки за прозорци, брави, гвоздеи, музикални инструменти за оркестър от двадесет и пет души, люлеещи се столове, буталки, консерви и семе за посев, както и с обичайния запас от храна и бойни материали. Сините куртки явно смятаха да останат в земите по река Паудър — някои от тях водеха със себе си жените и децата си, домашни животни и прислуга. Войниците бяха въоръжени със старомодни пушки (които се зареждаха през цевта), с няколко карабини Спенсър, с пълнене от затворената част, и с четири артилерийски оръдия. За водачи те си бяха осигурили Одеялото Джим Бриджър и Жреческото теле Бекуърт, които знаеха, че индианците следят ежедневно движението на кервана по пътя край Паудър.

На 28 юни полкът стигна до форт Рино и двете роти галванизирани янки, които през зимата и пролетта станаха затворници в собственото си укрепление, бяха сменени. За гарнизон на форта Керингтън остави около една четвърт от полка си, след което продължи на север да търси място за главната си квартира. Сега стотици воини от индианските лагери по Паудър и Тонг започнаха да се събират край фланговете на военния керван.

На 13 юли колоната спря при разклонението на реките Литъл Пини и Биг Пини. Тук, в сърцето на тучните ливади, близо до покритите с борове склонове на Бигхорн, в най-добрите ловни полета на прерийните индианци, сините куртки издигнаха армейските си палатки и започнаха строителството на форт Фил Кърни.

Три дни по-късно голям отряд шайени се приближи до лагера. Две луни, Черния кон и Тъпия нож бяха между водачите, но последният се държеше настрана, защото другите вождове го смъмриха строго загдето останал във форт Ларами и подписал документа и хартията, която дава право на войниците да строят фортове и да открият пътя край река Паудър. Тъпия нож твърдеше, че се е докоснал до писалката в Ларами, за да му подарят одеяла и муниции и че не е знаел какво е написано на документа. Въпреки това останалите го упрекваха, че е подписал, след като Червения облак обърна гръб на белите, пренебрегна подаръците им и събра воините си, за да даде отпор на бледоликите.

Под закрилата на бялото знаме шайените уредиха преговори с Малкия бял вожд Керингтън. На четиридесет вождове и воини бе дадено разрешение да посетят лагера на войниците. Керингтън ги посрещна с военния оркестър, доведен чак от форт Кърни, Небраска. Музикантите приветстваха гостите си с бодри маршове. Тук бе Одеялото Джим Бриджър и индианците знаеха, че няма да могат да го измамят, но те заблудиха Малкия бял вожд да смята, че са дошли да преговарят за мир. По време на пушенето на лулата и встъпителните речи вождовете проучваха силата на войниците.

Преди индианците да си тръгнат, Малкия бял вожд качи една от гаубиците си на един хълм и изстреля от нея гюле с картеч.

„Гръмна два пъти — каза Черния кон, като едва се сдържаше сериозен. — Белия вожд гръмна веднъж, после Великия дух на Белия вожд гръмна повторно за белите си деца.“

Силата на голямото оръдие впечатли индианците; това беше и целта на Керингтън, но той не подозираше, че Черния кон му се присмя с ироничната си забележка относно Великия дух, гръмнал „повторно за белите си деца.“ Когато шайените се приготвиха за заминаване, Малкия бял вожд им раздаде парчета хартия, според които те се бяха съгласили на „траен мир с белите и с всички минаващи по пътя“, и те си тръгнаха. За няколко часа селищата по Тонг и Паудър получиха съобщение от шайените, че новият форт е прекалено мощен, за да бъде завладян без големи загуби. Те трябваше да примамят войниците на открито, където биха могли да ги нападнат по-лесно.

Призори отряд оглали на Червения облак подплаши и разпръсна 175 коня и мулета от стадото на Керингтън. Когато войниците препуснаха да ги преследват, индианците ги увлякоха в гонитба цели петнадесет, мили и тук паднаха първите жертви на облечените в сини куртки нашественици в земите край Паудър.

От този ден насетне и през цялото лято на 1866 г. Малкия бял вожд бе въвлечен в безмилостна партизанска война. Никой от многобройните кервани с фургони, цивилни или военни, които се движеха по Боузмън Роуд, не бе предпазен от внезапно нападение. Конната охрана трябваше да покрива големи разстояния и войниците скоро свикнаха със смъртоносните засади. А изпратените да секат дървета на няколко мили от форта бяха постоянно изложени на смъртоносни атаки.

Докато лятото си отиваше, индианците организираха по горното течение на Паудър снабдителна база и скоро тяхната основна стратегия стана ясна — да направят пътуването по пътя трудно и опасно, да прекъснат снабдяването на войските на Керингтън, да ги изолират и да ги нападат.

Червения облак бе навсякъде, а съюзниците му се увеличаваха с всеки изминат ден. Черната мечка — вождът на арапахите, чието село бе разрушено от генерал Конър предното лято, уведоми Червения облак, че воините му горят от нетърпение да участвуват в сраженията. Дорестия кон, друг арапах, също се присъедини с воините си към съюза. Петнистата опашка, който все още вярваше в мира, отиде да лови бизони край Рипъбликън, но много от неговите воини брюле дойдоха на север, за да се присъединят към Червения облак. Там прекара лятото и Седящия бик. По-късно той нарисува пиктограма за залавянето на един принадлежащ на бели пътници покрай Паудър кон с разцепени уши. Там беше и Гал, един от по-младите хънкпапи. Заедно с индианеца минеконжу Гърбица и младия оглала Лудия кон той измисляше различни хитрости, за да дразни, ядосва и примамва войниците и преселниците в грижливо подготвени клопки.

В началото на август Керингтън реши, че форт Фил Кърни е достатъчно защитен и може да рискува отново да раздели силите си. По тази причина и в съответствие с инструкциите на Министерството на войната той отдели 150 души и ги изпрати на 90 мили северно, за да построят третия форт по Боузмън Роуд — форт С. Ф. Смит. По същото време той изпрати водачите Бриджър и Бекуърт да се свържат с Червения облак. Задачата беше трудна, но двамата ветерани от границата тръгнаха да търсят някой благосклонен посредник.

Бриджър получи изненадващи сведения от едно село на индианци кроу на север от Бигхорн. Въпреки че сиуксите бяха от няколко поколения насам врагове на кроу и ги бяха изместили от богатите им ловни полета, самият Червен облак им бе направил мирно посещение с надежда да ги убеди да се присъединят към индианския съюз. „Ние искаме да ни помогнете да унищожим белите“ — бил казал Червения облак. После вождът на сиуксите се похвалил, че когато падне снегът, ще блокира доставките на припаси за войниците, ще ги накара да напуснат фортовете си от глад и ще ги избие всичките. Бриджър дочу, че няколко индианци кроу са се съгласили да се присъединят към воините на Червения облак, но когато намери Бекуърт в друго село, той му каза, че вербува индианци кроу, желаещи да се бият срещу сиуксите на страната на войниците на Керингтън. (Жреческото теле Бекуърт не успя да се върне във форт Фил Кърни. Той умря внезапно в едно село на кроу, може би отровен от някой ревнив съпруг, но по-вероятно е от естествена смърт.)

В края на лятото силите на Червения облак бяха сто хиляди души. С помощта на приятелите си „готованците от Ларами“, те успяха да съберат малък запас от карабини и муниции, но мнозинството воини имаха само лъкове и стрели. Рано през есента Червения облак и другите вождове решиха да съсредоточат силите си срещу Малкия бял вожд и омразния форт на Пини. И тъй преди настъпването на студените луни те се придвижиха към Бигхорн и построиха лагерите си близо до горното течение на Тонг. Оттук беше лесно да се нападне форт Фил Кърпи.

По време на летните набези двама оглали, Високия гръбнак и Жълтия орел, се прочуха с добре обмислени бойни хитрости за измама на войниците, както и с дръзка езда и смелост при ръкопашните схватки, когато войниците попадаха в клопките им. Понякога Високия гръбнак и Жълтия орел обмисляха заедно с Лудия кон сложните си клопки. В началото на Луната на пукащите дървета те започнаха да тормозят дърварите в боровата гора и войниците, които охраняваха фургоните за превоза на дърва към форт Фил Кърни.

На 6 декември, когато студените въздушни течения нахлуваха надолу по склоновете на Бигхорн, Високия гръбнак и Жълтия орел взеха стотина воини и ги разпръснаха на различни места из пътя за боровата гора. Червения облак бе с друга група воини, които заеха позиции по хребетите на хълмовете. Те святкаха с огледалца и развяваха знамена, за да показват на Високия гръбнак и на причакващите му воини движението на войската. Преди края на деня индианците накараха сините куртки да се мятат във всички страни. По едно време Малкия бял вожд Керингтън излезе от форта и започна преследване. Като избра подходящия момент, Лудия кон слезе от коня си и се показа на пътеката непосредствено пред един от разгорещените кавалерийски офицери на Керингтън, който подгони индианеца с галопираща група ездачи. Щом войниците се проточиха в колона по един по тясната пътека, Жълтия орел и воините му изскочиха от своите скривалища в тила им. За секунди индианците се нахвърлиха като рояк пчели върху войниците. (В този бой бяха убити лейтенант Хорейшио Бингъм и сержант Дж. Боуърс, а няколко войници — тежко ранени.)

През нощта и през следващите няколко дни вождовете и воините коментираха в лагерите си колко глупаво бяха действували сините куртки. Червения облак бе уверен, че ако успеят да измъкнат от форта голям брой войници, хиляда индианци, въоръжени само с копия и стрели, ще могат да избият всички. През седмицата вождовете се съгласиха, че след началото на следващото пълнолуние ще подготвят голяма клопка на Малкия бял вожд и неговите войници.

Към третата седмица на декември всичко беше готово и около две хиляди воини напуснаха вигвамите си край Тонг и се отправиха на юг. Времето беше много студено и те носеха бизонски наметала с козината навътре, гамаши от тъмен вълнен плат, високи мокасини от бизонска кожа и червени одеяла, прикрепени към седлата им. Повечето яздеха товарни коне и водеха бързоногите си бойни мустанги завързани с въжета. Някои имаха карабини, но повечето бяха въоръжени с лъкове, стрели, ножове и копия. Те носеха достатъчно пемикан, а при удобен случай малки групи щяха да се отклоняват от пътя, да убиват по някой елен и да вземат толкова месо, колкото може да се носи под седлата.

На около десет мили северно от форт Фил Кърни те построиха временен лагер в три кръга — за сиуксите, шайените и арапахите. Между лагера и форта бе мястото, избрано за засадата — малката долина на Пино Крийк.

На 21 декември сутринта вождовете и племенните заклинатели решиха, че денят е благоприятен за победа. С първия сив лъч на утрото отряд воини потегли по много заобиколен път към пътеката за превоз на дърва, където щеше да се осъществи лъжливо нападение срещу фургоните. Десет младежи бяха вече избрани за опасната задача да привлекат вниманието на войниците — двама шайени, двама арапахи и по двама от трите сиукски клана (оглала, минеконжу и брюле). Командуваха ги Лудия кон, Гърбица и Малкия вълк. Докато воините „примамки“ яхнаха мустангите и се отправиха към Лодж Трайъл Ридж, основното ядро воини потегли надолу по Боузмън Роуд. Сенчестите страни на хребетите тук-там бяха покрити със сняг и лед, денят беше ясен, а въздухът — студен и сух. На около три мили от форта, където пътят вървеше по един тесен хребет и слизаше към Пино Крийк, те започнаха да подготвят голямата засада. Шайените и арапахите взеха западната страна. Една част от сиуксите се скриха в тревистата равнина на отсрещната страна; другите останаха на конете си, прикрити от два скалисти хребета. Към 10 часа сутринта почти две хиляди воини очакваха воините „примамки“ да доведат сините куртки в капана.

Докато бойният отряд извършваше лъжливото си нападение срещу кервана с дърва, Лудия кон и воините „примамки“ слязоха от конете си и в очакване се скриха на един склон срещу форта. При първите звуци на стрелбата рота войници изскочи от форта и се отправи в галоп да спасява дърварите. След като сините куртки се скриха от погледа им, воините „примамки“ се показаха на склона и тръгнаха надолу по посока на форта. Лудия кон размахваше червеното си одеяло и ту се показваше, ту се скриваше зад храсталаците, по бреговете на замръзналата река Пини. Това продължи няколко минути, после Малкия войнишки вожд във форта гръмна със своя голям топ. Воините „примамки“ се разпръснаха по склона, като подскачаха, бягаха в зигзаг и крещяха, за да накарат войниците да мислят, че са уплашени. По същото време бойната група се бе отдалечила от кервана с дърва и се връщаше обратно към Лодж Трайъл Ридж. След няколко минути войниците се впуснаха в преследване, някои на коне, други пеша. (Командваше ги капитан Уилям Фетерман, който имаше категорична заповед да не преследва отвъд Лодж Трайъл Ридж.)

Лудия кон и другите воини „примамки“ се метнаха на мустангите си и препускаха напред-назад по склона на Лодж Трайъл Ридж, като дразнеха войниците и ги разгневиха до такава степен, че те започнаха да стрелят безразборно. Куршумите рикошираха в скалите, а воините „примамки“ се оттеглиха бавно. Когато войниците забавяха хода си или спираха, Лудия кон слизаше от коня си и се преструваше, че поправя седлото или оглежда копитата му. Куршумите свистяха навсякъде около него, а после войниците се изкачиха на върха на хребета, за да прогонят воините „примамки“ надолу към Пино Крийк. „Примамките“, десет на брой, бяха единствените индианци, които се виждаха, и войниците пришпорваха конете си, за да ги заловят.

Когато воините „примамки“ прекосиха Пино Крийн, всичките осемдесет и един кавалеристи и пехотинци бяха вече в клопката. Сега „примамките“ се разделиха на две групи, всяка от които бързо пресече пътя на другата. Това бе сигналът за атака.

Малкия кон — шайенът, който преди година беше предупредил арапахите за приближаването на генерал Копър, имаше честта първи да даде сигнал на хората си, скрити в сухите дерета от западната страна. Той вдигна копието си и всички конни шайени и арапахи атакуваха — внезапният тропот на копитата им проехтя като гръмотевична буря.

От отсрещната страна се спуснаха сиуксите и за няколко минути индианците и пешите войници се смесиха в объркан ръкопашен бой. Скоро всички пехотинци бяха убити, но кавалеристите се оттеглиха в една скалиста височина към края на хребета. Те пуснаха конете си да избягат и се опитаха да се прикрият между заледените каменни блокове.

Него ден Малкия кон спечели слава, защото стигна на 40 фута от обсадените кавалеристи, като ловко прескачаше камъните и се криеше из деретата. Индианецът минеконжу Белия бик също се отличи в кървавото сражение на склона на хълма. Въоръжен само с лък и копие, той нападна един спешен кавалерист, който стреляше по него с карабината си. В пиктограмата, която Белия бик по-късно нарисува за събитието, той се изобразява облечен в червено бойно наметало в момента, когато изпраща стрела в сърцето на войника и го удря по главата с копието си, за да ознаменува победата си.

Към края на сражението шайените и арапахите, от едната страна, и сиуксите, от другата, бяха толкова близо едни до други, че започнаха да се обстрелват с рояци стрели. След това всичко свърши. Нито един войник не остана жив. Измежду мъртвите изскочи куче и един сиукс понечи да го улови, за да го вземе вкъщи, но шайенът Големия измамник каза: „Не оставяй кучето да избяга!“ — и някой прониза животното със стрела. Това беше сражението, което белите нарекоха фетермановото клане, а индианците — Битката на стоте убити.

Загубите на индианците бяха тежки — почти двеста убити и ранени. Поради силния студ те решиха да отнесат ранените обратно във временния лагер, където щяха да ги предпазят от замръзване. На следващия ден силна виелица задържа воините там във временни заслони, а когато утихна, те се върнаха в селищата си на Тонг.

Беше Луната на силния студ и за известно време нямаше да има повече сражения. Останалите живи войници във форта щяха да преглъщат горчивината от поражението. А ако те не вземеха от дума и продължаваха да стоят там до позеленяването на тревата напролет, войната щеше да продължи.

Фетермановото клане направи дълбоко впечатление на полковник Керингтън. Той бе ужасен, от обезобразяванията — изкормванията, отсечените крайници, „половите органи, отрязани и неприлично поставени върху труповете“. Полковникът размишляваше върху причините за тази диващина и накрая написа едно есе, като философстваше, че индианците са подтиквани от езическите си вярвания да извършват ужасяващи деяния, които остават завинаги врязани в паметта. Ако Керингтън беше огледал мястото на клането в Сенд Крийк, станало само две години преди фетермановото, щеше да види същите обезобразявания, извършени от войниците на полковник Чивингтън. Индианците, които устроиха засада на Фетерман, само подражаваха на враговете си — практика, която по време на война, пък и в мирно време, се смята за открита форма на ласкателство.

Фетермановото клане направи дълбоко впечатление и на правителството на Съединените щати. Това беше най-тежкото поражение, което армията бе понесла до момента в индианските войни, и второто в американската история, от което нямаше останали живи. Керинггън бе сменен от командния му пост, във фортовете из земите край река Паудър бяха изпратени подкрепления и нова комисия за мир тръгна от Вашингтон за форт Ларами.

Новата комисия се оглавяваше от Черните мустаци Джон Санбърн, който през 1865 г. убеди южните шайени на Черния котел да напуснат ловните си полета в Канзас и да живеят на юг от река Арканзас. Сайбърн и генерал Алфред Съли пристигнаха във форт Ларами през април 1867 г. и този път задачата им бе да накарат Червения облак и сиуксите да изоставят ловните си полета в земите край Паудър и да заживеят в резерват. Както и предната година, първи дойдоха сиуксите брюле — Петнистата опашка, Бързата мечка, Стоящия лос и Желязната черупка.

Малката врана и Убиеца на поните, които бяха повели отрядите си оглала надолу по Плат с надежда да намерят бизони, дойдоха да видят какви подаръци ще раздават комисарите. Мъжа, който се страхува, се яви като представител на Червения облак. Когато комисарите го запитаха дали Червения облак ще дойде да преговаря за мир, Мъжа, който се страхува, отговори, че вождът на оглалите няма да направи това, докато всички войници не напуснат земите край река Паудър.

По време на тези преговори Санбърн помоли Петнистата опашка да произнесе реч пред събраните индианци. Петнистата опашка посъветва слушателите си да прекратят войната срещу белите и да живеят в мир и щастие. За това той и неговите сиукси брюле получиха достатъчно барут и олово, за да ловуват за бизони по река Рипъбликън. Враждебно настроените оглали не получиха нищо. Мъжа, който се страхува, се върна при Червения облак, възобновил нападенията си по Боузмън Роуд. Малката рана и Убиеца на поните последваха сиуксите брюле в ловните полета за бизони и се присъединиха към стария си шайенски приятел Пуйчия крак. Мирната комисия на Черните мустаци Санбърн не постигна нищо.

Преди края на лятото Пуйчия крак и Убиеца на поните се свързаха с един военен командир, когото те нарекоха Твърдия задник, защото ги преследваше на големи разстояния в продължение на много часове, без да слиза от седлото. По-късно те щяха да го нарекат Дългата коса Къстър. Когато Къстър ги покани на преговори във форт Макферсън, те се явиха и приеха захар и кафе. Индианците казаха на Твърдия задник, че са приятели на белите, но не харесват Железния кон, който се движи по железни релси, свири, изпуска дим и плаши всичкия дивеч по долината на Плат. (Релсите на железопътната линия Юниън Пасифик бяха прокарани в територията на Западна Небраска през 1867 г.)

Това лято оглалите и шайените на няколко пъти прекосиха железопътната линия, докато търсеха бизони и антилопи. Понякога те виждаха железни коне да теглят с голяма скорост по линията дървени къщи на колела. Те се чудеха какво ли има в къщите и веднъж един шайен реши да улови с ласо Железния кон и да го свали от релсите. Вместо това Железния кон дръпна индианеца рязко от мустанга му и го повлече безмилостно, преди той да успее да се освободи от въжето си.

Спящия заек предложи друг начин да бъде уловен един от железните коне: „Ако можем да извием релсите и да ги раздалечим, Железния кон може да падне — каза той. — Тогава ще можем да видим какво има в дървените къщи на колела“. Така и сториха и зачакаха идването на влака. Разбира се, Железния кон падна на една страна и от него излезе много пушек. От влака изскочиха хора и индианците убиха всички с изключение на двама, които се измъкнаха и избягаха. След това индианците разбиха къщите на колела и намериха чували с брашно, захар и кафе, сандъци с обувки и бъчви с уиски. Те изпиха част от уискито и взеха да връзват краищата на топовете плат за опашките на конете си. Мустангите препускаха през прерията с дълги ленти от плат, които се разгъваха и развяваха след тях. След известно време индианците извадиха горещи въглища от повредения локомотив, подпалиха товарните вагони и се отдалечиха, преди войниците да дойдат, за да ги накажат.

Такива инциденти заедно с продължаващата война на Червения облак, която бе сложила край на пътуването на цивилни през земите край река Паудър, направиха голямо впечатление на правителството на Съединените щати и на висшето му военно командуване.

Правителството бе решено да охранява трасето на железопътната линия Юниън Пасифик, но дори такива ветерани като генерал Шърман започнаха да се питат дали не е по-добре да се оставят земите по Паудър на индианците в замяна на мира по долината на Плат.

Към края на юли, след като приключиха танците на слънцето и ритуалите на вълшебната стрела, сиуксите и шайените решиха да изтрият от лицето на земята фортовете по Боузмън Роуд. Червения облак искаше да нападне форт Фил Кърни, но Тъпия нож и Две луни смятаха, че ще бъде по-лесно да бъде превзет форт С. Ф. Смит, тъй като воините шайени вече бяха убили или пленили почти всички коне на намиращите се там войници. Накрая, след като не бе постигнато съгласие, сиуксите заявиха, че ще атакуват форт Фил Кърни, а шайените отидоха на север към форт С. Ф. Смит.

На 1 август петстотин или шестстотин шайенски воини направиха клопка на тридесет войници и цивилни в една ливада на около две мили от форт С. Ф. Смит. Шайените не знаеха, че защитниците са въоръжени с новите магазинни пушки и когато атакуваха дървеното укрепление на войниците, бяха посрещнати с такъв унищожителен огън, че само един воин успя да проникне зад оградата, където бе убит. Тогава шайените подпалиха високата суха трева около укреплението. („Огънят идваше на талази, като вълните на океана — казва впоследствие един от войниците. — Когато се приближи на около двадесет фута от барикадата, той се спря като че под въздействието на свръхестествена сила. Пламъците се издигнаха перпендикулярно нагоре до височина от поне четиридесет фута, направиха едно или две вълнообразни движения и загаснаха със звук, наподобяващ плясъка на голямо платно при силна буря. В следващия момент вятърът отнесе дима… в лицата на атакуващите индианци, които под неговата закрила се възползуваха от случая да отнесат своите мъртви и ранени.“)

На шайените им стигаше толкова за този ден. Много воини бяха получили тежки рани от бързо стрелящите пушки, а около двадесет бяха мъртви. Индианците поеха обратно на юг, за да видят дали сиуксите бяха направили нещо при форт Фил Кърни.

Сиуксите не бяха направили нищо. След като проведе няколко лъжливи атаки около форта, Червения облак реши да използува клопката с воините „примамки“, която бе имала такъв ефект срещу капитан Фетерман. Лудия кон щеше да атакува лагера на дърварите и когато войниците напуснеха форта, Високия гръбнак щеше да се нахвърли върху им с осемстотин воини. Лудия кон и „примамките“ изпълниха задачата си съвършено, но по някаква причина неколкостотин воини преждевременно напуснаха укритията си, за да предизвикат паника сред конете от стадото близо до форта, и така разкриха присъствието си на войниците.

За да постигне поне нещо в схватката, Червения облак насочи атаката срещу дърварите, които се бяха скрили зад укрепление от четиринадесет фургона, наредени в кръг, подсилено с отрязани дървета. Неколкостотин воини на коне се приближиха с кръгообразно движение, но неговите защитници, както и във форт С. Ф. Смит бяха въоръжени с карабини Спрингфийлд с пълнител. Посрещнати от бързия и непрекъсващ огън на новите оръжия, сиуксите веднага изтеглиха мустангите си извън обсега им. „После ние оставихме конете в една клисура и атакувахме пеша — разказва по-късно един воин на име Огнената гръмотевица, — но сякаш огън ни попари като зелена трева. После събрахме ранените и се оттеглихме. Не зная колко от нашите бяха убити, но бяха страшно много. Това беше лошо.“

(Белите нарекоха двете стълкновения битките при ливадата и при товарните фургони и създадоха много легенди за тях. Един летописец с богато въображение обяснява, че товарните фургони били обкръжени от трупове на индианци. Друг посочи броя на убитите индианци като 1737, макар по-малко от хиляда да бяха участвували в сражението.)

Индианците не сметнаха нито едно от сраженията за поражение, и макар че някои военни приемаха битките при ливадата и товарните фургони за победни, правителството на Съединените щати също не бе на това мнение. Само седмица по-късно генерал Шърман пътуваше на запад с нова мирна комисия. Този път военните власти бяха решили да сложат край на войната на Червения облак с всякакви средства освен капитулацията.

В края на лятото на 1867 г. Петнистата опашка получи послание от новия комисар по индианските въпроси Натаниъл Тейлър. Сиуксите брюле кръстосваха мирно на юг от Плат и комисарят поиска от Петнистата опашка да съобщи на колкото е възможно повече прерийни вождове, че на всички приятелски настроени индианци ще бъдат отпуснати муниции през Луната на изсъхващата трева. Вождовете трябваше да се съберат на края на трасето на железопътната линия Юниън Пасифик, което тогава достигаше до западна Небраска. Великия воин Шърман и шестима нови мирни комисари щяха да дойдат там на Железния кон да преговарят с вождовете за слагане край на войната на Червения облак.

Петнистата опашка покани Червения облак, но вождът на оглалите отново отказа да дойде, като изпрати за представител Мъжа, който се страхува. Явиха се Убиеца на поните, Пуйчия крак, Голямата уста и „готованците от Ларами“. Бързата мечка, Стоящия лос и няколко други вождове брюле също се отзоваха на поканата.

На 19 септември на гарата в Плат Сити пристигна лъскав железопътен вагон, от който слязоха Великия воин Шърман, комисарят Тейлър, Белите мустаци Харни, Черните мустаци Санбърн, Джон Хендерсън, Самюъл Тапан и генерал Алфред Тери. Тези хора бяха добре известни на индианците, с изключение на дългокракия мъж с тъжни очи, наричан генерал Тери. Някои от тях щяха да се изправят срещу силата на Еднозвездния Тери при съвсем различни обстоятелства, девет години по-късно, при Литъл Бигхорн.

Комисарят Тейлър откри заседанията:

— Ние сме изпратени тук, за да разследваме и да изясним какви са причините за размириците. Искаме да чуем от вашите уста оплакванията ви за причинените ви неправди. Приятели, говорете подробно, говорете свободно и кажете цялата истина… Войната е зло, мирът е благо. Ние трябва да изберем благото, а не злото… Аз чакам да чуя какво имате да кажете.

Петнистата опашка отговори:

— Великия баща построи пътища, простиращи, се на изток и запад. Тези пътища са причината за всички беди… Страната, в която живеем, гъмжи от бели. Дивечът ни изчезна. Това е причината за големите размирици. Аз бях приятел на белите и сега съм такъв… Ако премахнете пътищата си, дивечът ще се върне. Земите по река Паудър принадлежат на сиуксите. Приятели, помогнете ни! Пожалете ни!

По време на заседанието през първия ден другите вождове повтаряха думите на Петнистата опашка. Макар че само малка част от тези индианци смятаха земите край Паудър за свой дом (те предпочитаха прериите на Небраска и Канзас), те всички подкрепяха решимостта на Червения облак да запази ненакърнени тези последни големи ловни полета.

— Пътищата прогониха надалеч дивеча ни — каза един от вождовете. — Искам да премахнете пътя край река Паудър!

— Оставете дивеча ни на мира — каза друг. — Не го плашете и тогава ще има живот за вас.

— Кой е нашият Велик баща? — запита искрено учуден Убиеца на поните. — Какъв е той? Верно ли е, че той ви е изпратил тук, за да оправите положението ни. Причината за нашите беди е пътят край река Паудър… Ако Великия баща затвори този път, аз съм сигурен, че вашите хора ще могат да пътуват по железния път, без да бъдат обезпокоявани.

На следващия ден Великия воин Шърман се обърна към вождовете и рязко заяви, че е мислил над думите им цяла нощ и е готов да отговори:

— Пътят край река Паудър бе построен, за да снабдяваме нашите хора с провизии — каза той. — Великия баща мислеше, че миналата пролет в Ларами вие сте се съгласили да дадете разрешение за прокарването му, но изглежда някои от индианците не са били там и започнаха война.

Приглушеният смях на вождовете вероятно изненада Шърман, но той продължи да говори и гласът му стана още по-суров:

— Докато индианците са във война заради пътя, няма да се откажем от него. Но, ако след обсъждането на въпроса в Ларами през ноември стигнем до извода, че пътят ви вреди, ние ще го изоставим или ще ви платим за него. Ако имате претенции към нас, предявете ги в Ларами!

Шърман се впусна да обсъжда необходимостта на индианците да имат собствена земя, посъветва ги да скъсат със зависимостта си от дивеча и накрая каза нещо, което дойде като гръм от ясно небе:

— Ние, следователно, предлагаме целият народ на сиуксите да си избере територия нагоре по Мисури, включително и около реките Уайт Ърт и Шайен и да запазят тези свои земи завинаги, както правят белите хора; предлагаме във вашата територия да не се допускат бели, освен тези агенти и търговци, които вие сами си изберете.

Когато тези думи бяха преведени, индианците се изненадаха и зашушукаха. Значи това искаха от тях новите комисари! Да си съберат багажа и да отидат надалеч, към река Мисури. Дълги години сиуксите тетони се бяха придвижвали подир дивеча в западна посока. Защо сега трябва да се връщат на Мисури и да гладуват? Защо да не могат да живеят в мир там, където все още може да се намери дивеч? Дали алчните очи на белите хора вече не са избрали тези благодатни земи за свои?

През останалата част от разискванията индианците бяха неспокойни. Бързата мечка и Убиеца на поните произнесоха дружелюбни речи, в които поискаха барут и олово, но заседанието завърши с шум и безредие, когато Великия воин Шърман предложи да дадат муниции само на брюле. Тогава комисарят Тейлър и Белите мустаци Харни изтъкнаха, че вождовете са били поканени на съвета с обещанието за отпускане на муниции за лов. Великия воин оттегли възраженията си и раздаде малко барут и олово на индианците.

Без да губи никакво време Мъжа, който се страхува, се върна в лагера на Червения облак на Паудър. Ако и да имаше някакво намерение да се срещне с новите мирни комисари в Ларами през Луната на падащите листа, Червения облак се отказа, щом изслуша разказа на Мъжа, който се страхува, за наглото държане на Великия воин Шърман и забележката му относно преместването на народа му към Мисури.

Когато на 9 ноември комисарите пристигнаха във форт Ларами, намериха само няколко вождове кроу, които очакваха срещата с тях. Индианците кроу бяха настроени дружески, но един от тях — Мечешкия зъб, произнесе изненадваща реч, в която осъди всички бели хора, че безразсъдно унищожават дивите животни и природата:

— Бащи, бащи, бащи, чуйте ме добре! Приберете младежите си от планините на големорогите овни! Те преминаха през страната ни, унищожиха растящите гори и зелената трева и подпалиха земите ни. Бащи, вашите младежи опустошиха страната и избиха животните ми — лосовете, елените, антилопите, моите бизони. Те не ги убиват, за да ги ядат, а ги оставят да изгният там, където са паднали. Бащи, какво ще кажете, ако отида в страната ви, за да избивам вашите животни? Няма ли да сгреша и няма ли да водите война срещу мен?

Няколко дни след срещата на комисарите с индианците кроу пристигнаха пратеници на Червения облак. Той им съобщаваше, че ще дойде в Ларами да преговаря за мир, веднага щом войниците се оттеглят от фортовете по пътя край река Паудър. Войната, повтори той, се води само за да бъде спасена долината на Паудър, единственото ловно поле, останало на племето му, от нашествието на белите хора. „Великия баща изпрати войниците си тук, за да проливат кръв. Аз не започнах пръв кръвопролитието… Ако Великия баща държи войниците си вън от страната ми, мирът ще трае вечно, но ако ме смущават, няма да има мир… Великия дух ме отгледа в тази страна, а вас отгледа в друга страна. Аз наистина мисля това, което казах. Имам намерение да запазя тази земя.“

Трети път за две години поредната мирна комисия не постигна успех. Преди да се върнат във Вашингтон обаче, комисарите изпратиха на Червения облак товар тютюн с нова молба да се яви в Ларами напролет, щом зимните снегове се стопят. Червения облак учтиво отговори, че е получил тютюна на мира и ще го изпуши, но ще отиде в Ларами, след като войниците напуснат неговите земи.

През пролетта на 1868 г. Великия воин Шърман и мирната му комисия се върнаха във форт Ларами. Сега те имаха твърди нареждания от нетърпеливото правителство да предадат фортовете по пътя край река Паудър и да сключат мирен договор с Червения облак. Този път те изпратиха специален агент на Бюрото по индианските въпроси да покани лично вожда на оглалите за сключването на мира. Червения облак каза на агента, че му трябват десет дни, за да се посъветва със съюзниците си, и вероятно ще отиде в Ларами през май, Луната, когато мустангите линеят.

Само няколко дни след завръщането на агента в Ларами обаче пристигна послание от Червения облак: „Ние сме в планините и наблюдаваме войниците и фортовете долу. Когато видим войниците да се оттеглят, а фортовете — изоставени, ще слезем да разговаряме.“

Всичко това бе извънредно унизително и обидно за Великия воин Шърман и неговите комисари. Те събраха някак подписите на неколцина незначителни вождове, които дойдоха заради подаръците. Но докато дните се нижеха, безсилните комисари един по един тихомълком заминаха на Изток. Към края на пролетта само Черните мустаци Санбърн и Белите мустаци Харни останаха да преговарят, но Червения облак и съюзниците му прекараха цялото лято на Паудър, като държаха под непосредствено наблюдение фортовете и пътя за Монтана.

Накрая Министерството на войната против волята си издаде заповед за напускане на земите по река Паудър. На 29 юли войските във форт С. Ф. Смит събраха багажа си и потеглиха в южна посока. Рано на следната сутрин Червения облак поведе отряд ликуващи воини към форта и те подпалиха всички сгради. Един месец по-късно форт Фил Кърни бе изоставен и честта за подпалването бе предоставена на шайените под командуването на Малкия вълк. Няколко дни по-късно и последният войник напусна форт Рино и пътя край река Паудър бе официално закрит.

След двегодишна съпротива Червения облак спечели войната. Той накара авторите на договора да го чакат още няколко седмици и накрая, на 6 ноември, обкръжен от своите ликуващи воини, той влезе на кон във форт Ларами. Сега като герой победител той можеше да подпише договора: „От този ден нататък всякакви военни действия между страните по настоящето съглашение ще бъдат завинаги прекратени. Правителството на Съединените щати желае мир и следователно, честта му е обвързана със спазването му. Индианците желаят мир и те залагат честта си за поддържането му.“

През следващите двадесет години обаче съдържанието на останалите шестнадесет члена от договора от 1868 г. щеше да бъде предмет на спорове между индианците и правителството на Съединените щати. Това, което много от вождовете смятаха за включено в договора, и това, което всъщност бе написано в него след ратифицирането му от Конгреса, бе като два коня, чиито цветове са съвсем различни.

(Петнистата опашка, девет години по-късно: „Тези обещания не бяха изпълнени… Всички думи се оказаха лъжливи… Имаше договор, направен от генерал Шърман, генерал Санбърн и генерал Харни. По него време генералът ни каза, че ще получаваме ренти и стоки по договора цели тридесет и пет години. Така рече той, но въпреки това не ни каза истината.“)

Песен на Танца на слънцето

Вижте този младеж.

Той се чувства добре,

Защото любимата му

Го гледа.

Глава седма
Само мъртвият индианец е добър индианец

1868 г.

24 февруари. Камарата на представителите на САЩ взима решение да привлече под отговорност президента Джонсън.

5 март. Учредява се Сенатът като специален съд за привличане под отговорност на висши длъжностни лица. Президентът Джонсън е призован да се яви. 22 май. В Индиана за първи път в света ограбват влак. 26 май. Сенатът не успява да осъди президента Джонсън. 28 юли. Четиринадесетата поправка (равни права за всички, с изключение на индианците) влиза в Конституцията на САЩ. 25 юли. От части от Дакота, Юта и Айдахо Конгресът създава територията Уайоминг. 11 октомври. Томас Едисън патентова първото си изобретение — електрически брояч на изборни гласове. З ноември. Юлисис Грант избран за президент. 1 декември. Джон Д. Рокфелер започва безмилостна борба срещу конкурентите си в нефтодобивната промишленост.

Ние никога не сме причинявали каквато и да е злина на белия човек и нямаме такова намерение… Искаме да бъдем приятели с белите… Бизоните бързо намаляват. Антилопите бяха в изобилие преди няколко години, сега се срещат рядко. Когато всички те умрат, ние ще сме гладни, ще искаме нещо за ядене и ще сме принудени да дойдем във форта. Вашите младежи не трябва да стрелят по нас; щом ни видят, те ни обстрелват и ние ги обстрелваме.

Токахаска (Високия Бик) към генерал Уинфийлд Скот Ханкок

 

Не са ли жените и децата по-плашливи от мъжете? Шайеиските воини не се страхуват, но не сте ли чували за Сенд Крийк? Войниците ви изглеждат точно като тези, които изклаха жените и децата там.

Уокини (Римския Нос) към генерал Уинфийлд Скот Ханкок

 

Някога ние бяхме приятели на белите, но с интригите си вие ни накарахте да кривнем от правия път и сега, когато сме на съвет, вие продължавате да се побутвате един друг. Защо не говорите и не действувате открито и не оставите нещата да тръгнат добре?

Мотавато (Черния Котел) към индианците в Медисан Крийк Лодж

 

 

През пролетта на 1866 г., когато Червения облак се готвеше да се сражава за земите по река Паудър, голям, брой обхванати от носталгия южни шайени, които бяха с него, решиха да тръгнат на юг, за да прекарат лятото там. Те искаха отново да ловят бизони покрай любимата им река Смоуки Хил и се надяваха да срещнат някои от старите си приятели и роднини, които бяха заминали с Черния котел на юг от Арканзас. Между тях бяха Високия бик, Белия кон, Сивата брада, Мечока и други вождове на воините кучета. С тях отиде и големият военен водач Римския нос, както и двамата братя метиси Бент.

В долината на Смоуки Хил те срещнаха няколко отряда млади шайени и арапахи, които се бяха измъкнали от лагерите на Черния котел и Малкия гарван под Арканзас. Те бяха дошли в Канзас да ловуват против волята на вождовете си, които с подписването на договора от 1865 г. се бяха отказали от племенните права върху старите си ловни територии. Римския нос и вождовете на воините кучета се надсмиваха над договора — никой от тях не го беше подписал и никой не го признаваше. С пресни впечатления от свободата и независимостта в земите край Паудър те нямаха намерение да се съобразяват с вождовете, подписали отказа от племенните земи.

Само няколко от върналите се изгнаници отидоха на юг, за да посетят хората на Черния котел. Между малкото, които сториха това, беше Джордж Бент. Той искаше да се види със Свраката, племенница на Черния котел, за която се ожени скоро след срещата им. Когато се присъедини отново към Черния котел, Бент откри, че старият приятел на южните шайени Едуард Уинкуп сега е агент при племето. „Това бяха щастливи дни за нас — казва по-късно Джордж Бент. — Черния котел беше чудесен човек, уважаван много от всички, които го познаваха.“

Когато агентът Уинкуп разбра, че воините кучета, отново ловуват край Смоуки Хил, той отиде да се срещне с вождовете и се опита да ги убеди да подпишат договора и да се присъединят към Черния котел. Те отказаха без всякакви уговорки и заявиха, че никога вече няма да напуснат страната си. Уинкуп ги предупреди, че ако останат в Канзас, войниците вероятно ще ги нападнат, но те отговориха, че „или ще живеят или ще умрат тук“. Единственото обещание, което вождовете дадоха на агента бе, че ще държат младежите си под контрол.

Към края на лятото воините кучета дочуха за успехите на Червения облак срещу войниците в земите по река Паудър. Ако сиуксите и северните шайени можеха да водят война в защита на страната си, защо тогава южните шайени и арапахите да не можеха да се сражават и да запазят своята територия между Смоуки Хил и Рипъбликън?

С Римския нос като обединяващ водач много отряди се събраха и вождовете подготвиха планове за спиране движението по пътя край Смоуки Хил. Докато шайените бяха на север, бе открита нова линия за пощенски дилижанси в самото сърце на най-хубавото ловно поле за бизони. По пътя край Смоуки Хил изникна верига от пощенски станции и индианците се съгласиха, че трябва да ги ликвидират, за да спрат дилижансите и керваните от фургони.

По това време животът на Джордж и Чарли Бент тръгна по различни пътища. Джордж реши да последва Черния котел, а Чарли бе пламенен последовател на Римския нос. През октомври, по време на една среща с белия си баща във форт Зара, Чарли изпадна в ярост и обвини баща си и брат си, че предават шайените, като заплаши, че ще убие и двамата, той бе насила обезоръжен. (Чарли се присъедини към воините кучета и бе водач на няколко нападения срещу пощенски станции; през 1868 г. той бе ранен, след това се зарази от малария и умря в един шайенски лагер.)

В края на есента на 1868 г. Римския нос с отряд воини посети форт Уолъс и предупреди агента на Овърленд стейдж къмпани^[34], че ако не спре преминаването на дилижансите през тяхната територия в срок от петнадесет дни, индианците ще започнат да ги нападат. Серия от ранни снежни бури обаче спря движението, преди Римския нос да започне атаките си; воините кучета трябваше да се задоволят с няколко нападения срещу добитъка в заградените места около станциите.

Изправени пред дългата зима, воините кучета решиха да направят постоянен лагер в Биг Тимбърс на Рипъбликън и там да дочакат пролетта на 1867 г.

За да спечели малко пари през зимата, Джордж Бент прекара няколко седмици с кайовите, търгувайки с облекла от бизонска кожа. Когато напролет се завърна в селото на Черния котел, той намери всички крайно възбудени от слуховете за голяма войска сини куртки, която се движела в западна посока през прериите на Канзас, към форт Ларнид. Черния котел свика съвет и обяви на хората си, че войниците означават: неприятности, след което им заръча да си съберат багажа и да се придвижат на юг към река Канейдиън. По тази причина изпратените от агента Уинкуп пратеници не можеха да открият Черния котел преди началото на неприятностите, които според точното предсказание на вожда вече бяха започнали.

Куриерите на Уинкуп откриха повечето вождове на воините кучета и четиринадесет от тях приеха да се явят във форт Ларнид, за да чуят какво има да им каже генерал Уинфийлд Скот Ханкок. Високия бик, Белия кон, Сивата брада и Мечока доведоха около петстотин вигвама при Поуни Крийк, направиха голям лагер там, на около тридесет и пет мили от форт Ларнид. След няколкодневно забавяне, причинено от снежна буря, те влязоха на коне във форта. Няколко от тях носеха големи сини армейски шинели, които бяха плячкосали на север и усетиха, че това подразни генерал Ханкок. Той носеше подобен шинел с украшения на раменете, обкичен с лъскави медали. Посрещна ги високомерно и заплашително, като им даде възможност да се убедят в мощта на неговите 1400 войника, включително и на новия Седми кавалерийски полк под командуването на Твърдия задник Къстър. След като генерал Ханкок заповяда на артилерията да гръмне няколко пъти в чест на индианците, те решиха да го нарекат Стареца с гръмотевицата.

Макар че приятелят им Високия вожд Уинкуп беше тук, индианците от самото начало почувствуваха недоверие към Стареца с гръмотевицата. Вместо да изчака за преговорите следващия ден, той ги повика на нощен съвет. Свикването на съвет нощем те възприеха като лоша поличба.

„Не виждам тук много вождове — оплака се Ханкок. — Каква е причината? Имам да кажа много неща на индианците, но искам да говоря на всички… Утре ще дойда в лагера ви.“ На шайените това не им хареса. В лагера бяха жените и децата им, много от тях преживели ужасите на Сенд Криви преди три години. Ще насочи ли Ханкок своите 1400 войници и гръмотевичните си топове отново срещу тях? Вождовете седяха в мълчание и чакаха Ханкок да продължи, а отблясъците от лагерния огън осветяваха мрачните им лица. „Чух, че много индианци искат да се сражават. Много добре, ние сме тук и дойдохме готови за война. Ако сте за мир, знаете условията. Ако сте за война, очаквайте последиците!“

Той им разказа за железопътната линия. Те само бяха чували за нея, за железните релси, преминаващи през форт Рилей, направо към земите край Смоуки Хил.

„Белият човек идва насам толкова стремително, че нищо не може да го спре — похвали се Ханкок. — Той идва от изток, идва от запад, като прериен пожар при силен вятър. Нищо не може да го спре. Причината е, че белите са многоброен народ и се разпространяват. Необходима им е територия и нищо не може да се направи. Онези покрай морето на запад желаят да са във връзка с тези, които живеят на другото море на изток и затова те строят пътища, пътища за керваните с фургони, железопътни линии и телеграфи… Не давайте на младежите си да ги спират; трябва да държите хората си настрана от пътищата… Нямам какво повече да кажа. Ще дочакам края на вашия съвет, за да разбера дали искате война или мир.“

Ханкок седна и лицето му изразяваше очакване, докато преводачът превеждаше последните му забележки, но шайените останаха смълчани и гледаха през лагерния огън генерала и неговите офицери. Накрая Високия бик запали лула, вдъхна дима и я подаде на кръга. Той се изправи, сгъна червено-черното си одеяло, за да освободи дясната си ръка и я подаде на Стареца с гръмотевицата.

„Вие ни повикахте — каза Високия бик. — Ние дойдохме тук… Не сме причинявали зло на белия човек и нямаме такова намерение. Агентът ни, полковник Уинкуп, ни каза да се срещнем с вас тук. Когато поискате, можете да отидете на Смоуки Хил. Можете да отидете по всеки път. Когато тръгнем на път, вашите младежи не трябва да стрелят по нас. Искаме да сме приятели с белия човек… Казвате, че ще отидете в селото ни утре. Ако тръгнете, там аз няма да ви кажа нещо повече от казаното тук. Казах всичко, което исках да кажа.“

Стареца с гръмотевицата стана и отново придоби високомерния си вид: „Защо Римския нос не е тук? — запита той.“ Вождовете се опитаха да му обяснят, че Римския нос е могъщ воин, но не е вожд, а само вождовете са били поканени на съвет.

— Щом Римския нос не е дошъл при мен, аз ще отида да го видя — заяви Ханкок. — Утре ще поведа войниците си към вашето село.

Веднага след разпускането на съвета Високия бик отиде при Уинкуп и го замоли да убеди Стареца с гръмотевицата да не води войниците си в лагера на шайените. Високия бик се страхуваше, че ако сините куртки се приближат до лагера, буйните млади воини кучета ще се спречкат с тях.

Уинкуп се съгласи. „Преди заминаването на генерал Ханкок — казва впоследствие той — аз изразих пред него страховете си относно последиците от незабавното потегляне на войските му към индианското село, но независимо от това той настоя да постъпи така.“ Колоната на Ханкок се състоеше от кавалерия, пехота и артилерия „и имаше такъв застрашителен и войнствен вид, както всяка част, която отива да срещне врага на бойното поле“.

По време на похода към Пони Форк някои от вождовете избързаха напред, за да предупредят шайенските воини за идването на войниците. Други яздеха заедно с Уинкуп, който по-късно каза за тях, че са изразявали по различни начини „страха си от последиците на похода — страх не за своя живот или свобода, но от паниката, която те очакваха да избухне сред жените и децата им при пристигането на войските.“

Междувременно лагерът на шайените беше научил за приближаването на колоната войници. Пратениците съобщиха, че Стареца с гръмотевицата е сърдит, защото Римския нос не е отишъл да се срещне с него във форт Ларнид. Римския нос бе поласкан, но нито той, нито Убиеца на йоните (чиито сиукси лагеруваха наблизо) имаха каквото и да е намерение да допуснат Стареца с гръмотевицата и войниците му близо до техните незащитени села. Римския нос и Убиеца на йоните събраха около триста воини и ги поведоха на разузнаване към приближаващата се колона. Навсякъде около селата си те подпалиха прерийната трева, за да не могат войниците да лагеруват наблизо.

През деня Убиеца на поните отиде напред, за да посрещне колоната и да преговаря с Ханкок. Воинът каза на генерала, че ако войниците не лагеруват много близо до селата, той и Римския нос ще се срещнат е него на съвет следната сутрин. Към залез-слънце войниците спряха на лагер; те все още бяха на няколко мили от вигвамите в Пони Форк. Бе тринадесетият ден на април, Луната, когато се появява червената трева.

През нощта Убиеца на поните и няколко шайенски вождове напуснаха лагера на войниците и отидоха в селата си, за да свикат съвет и да решат какво да предприемат. Между вождовете обаче имаше толкова много разногласия, че не се стигна до нищо. Римския нос искаше да се вдигнат вигвамите и да се оттеглят на север, като се разпръснат по такъв начин, че войниците да не могат да ги заловят, но вождовете, които бяха видели силата на войниците на Ханкок, не искаха да ги предизвикват.

На сутринта вождовете се опитаха да убедят Римския нос да ги придружи на съвета с Ханкок, но бойният водач подозираше клопка. Освен това дали Стареца с гръмотевицата не беше избрал именно него и не беше ли повел цяла армия войници през прерията, за да залови Римския нос? Когато сутринта преваляше, Мечока реши, че ще е най-добре да отиде в лагера на войниците. Ханкок се държеше надменно и настояваше да узнае къде е Римския нос. Мечока се опита да бъде дипломатичен — той каза, че Римския нос и другите вождове са били забавени от лов на бизони. Това само разяри Ханкок. Той заяви на Мечока, че ще поведе войските си към селото и ще лагерува там, докато не се срещне с Римския нос. Мечока не отговори, нехайно се метна на коня си, няколко минути се отдалечаваше бавно и след това препусна към селото с цялата бързина, на която конят му бе способен.

Новината, че войниците пристигат, веднага разтревожи индианския стан. „Ще изляза сам на коня си и ще убия Ханкок“ — провикна се Римския нос. Нямаше време да се вдигат вигвамите или да се опакова каквото и да било. Само качиха жените и децата на мустангите — те препуснаха в галоп на север. След това всички се въоръжиха с лъкове, копия, пушки, ножове и боздугани. Вождовете определиха Римския нос за военен водач, но настояха Мечока да язди до него, за да бъдат сигурни, че в яда си водачът няма да направи нещо неразумно.

Римския нос сложи офицерския си мундир със златни еполети, лъскави като тези на Ханкок. Той мушна една карабина в драгунския си калъф и два пистолета в колана си и понеже имаше малко муниции, добави лъка и колчана си. В последния момент взе и едно бяло знаме. Той строи отряда си от триста воини насред прерията в дълга една миля редица. Индианците с вдигнати и украсени със знаменца копия, опънати лъкове и готови за стрелба пушки и пистолети последваха Римския нос, за да пресрещнат хиляда и четиристотинте войници и техните големи, гръмотевични топове.

— Този офицер, когото наричат Ханкок — каза им Мечока Римския нос, — търси повод за бой. Ще го убия пред собствените му хора и ще има за какво да се бият. Мечока отговори предпазливо, като изтъкна, че войниците са почти пет пъти повече от тях, че са въоръжени със скорострелни пушки и големи топове, конете им са със загладен косъм, охранени от зърно, докато мустангите, на които жените и децата им се отдалечаваха, са измършавели след зимата без паша. Ако се стигне до сражение, войниците ще могат да ги изловят и ще ги избият до крак.

Няколко минути по-късно те видяха колоната да се приближава и разбраха, че също са забелязани, защото войската се престрои пред тях в редица. Твърдия задник Къстър разгърна кавалеристите си за бой и с галоп те се строиха в редица с извадени саби.

 

 

Римския нос спокойно даде знак на воините си да спрат. Той издигна бялото си знаме. Тогава войниците забавиха ход, приближиха се на около сто и петдесет ярда от индианците и също спряха. От силния вятър флагчетата и знаменцата по двете редици плющяха. След около минута индианците видяха Високия вожд Уинкуп да язди самичък напред. „Те обкръжиха коня ми — каза в последствие Уинкуп. — Бяха много доволни, че ме виждат тук и казаха, че сега знаят, че всичко ще бъде наред и няма да им се случи нищо лошо… Поведох главните водачи се срещнахме с генерал Ханкок, с офицерите му и техните щабове почти на средата между двата фронта.“

Римския нос се приближи до офицерите; той седеше на коня си с лице към Стареца с гръмотевицата и го гледаше право в очите.

— Война ли искате или мир? — запита Ханкок остро.

— Не искаме война — отговори Римския нос. — Ако я искахме нямаше да дойдем толкова близо до големите ви топове.

— Защо не дойдохте на съвета във форт Ларнид? — продължи Ханкок.

— Конете ми са слаби — отговори Римския нос — пък и всеки, който идваше при мен, ми разказваше различни неща за твоите намерения.

Високия бик, Мечока и Сивата брада се бяха събрали наблизо. Те бяха загрижени, защото Римския нос се държеше някак прекалено спокойно. Мечока се обади и помоли генерала да не разрешава на войниците си да се приближават повече до индианския лагер.

— Не можахме да задържи жените и децата си — каза той. — Те бяха изплашени, избягаха надалеч и няма да се завърнат. Те се страхуват от войниците.

— Трябва да ги върнете — заповяда рязко Ханкок — и аз очаквам да го сторите.

Когато мечока се обърна назад съкрушен, Римския нос тихо му нареди да отведе вождовете обратно до индианския фронт.

— Ще убия Ханкок — каза той.

Мечока сграбчи юздата на коня му, отведе го настрана и го предупреди, че това сигурно ще доведе до изтреблението на цялото племе. Вятърът се засили и вдигаше пясък, който затрудняваше преговорите. След като заповяда на вождовете да тръгнат веднага да върнат жените и децата си, Ханкок обяви съвета за приключен.

Макар че вождовете и воините се отправиха покорно по посоката, в която бяха поели жените и децата им те не ги доведоха обратно, нито пък сами се върнаха. С нарастващ гняв Ханкок изчака ден-два. После заповяда на Къстър да поведе кавалерията си след индианците и придвижи пехотата си към изоставения лагер. Вигвамите и вещите в тях бяха методично описани, след което всичко бе изгорено — 251 вигвама, 962 наметала от бизонска кожа, 436 седла, стотици ласа, рогозки и прибори за ядене и друга всекидневна употреба. Войниците унищожиха всичко, което индианците притежаваха, с изключение на мустангите, които воините яздеха, и одеялата и дрехите на гърба им.

Безсилната ярост на воините кучета и техните сиукски съюзници при опожаряването на селата им избухна по прериите. Те нападаха пощенски станции, изскубваха телеграфни жици, атакуваха лагерите на работниците по железопътната линия и блокираха движението по пътя край Смоуки Хил. Овърленд Експрес издаде заповед до служителите си: „Ако индианците се приближат дотолкова, че могат да бъдат обстрелвани, стреляйте. Не ги жалете, защото и те няма да ви пожалят, генерал Ханкок ще защитава вас и собствеността ви.“ Войната, която генерал Ханкок дойде да предотврати, сега сам глупаво ускоряваше. Къстър и неговият Седми кавалерийски полк препускаха от форт на форт, но не намериха индианците.

„Съжалявам, че трябва да го кажа, но походът на генерал Ханкок не донесе нищо добро, напротив — предизвика много злини.“ — писа служителят от Бюрото по индианските въпроси Томас Мърфи до комисаря Тейлър във Вашингтон.

Черните мустаци Санбърн информира министъра на вътрешните работи: „Операцията на генерал Ханкок беше толкова пагубна за обществения интерес и в същото време ми изглежда толкова безчовечна, че смятам за редно да Ви съобщя възгледите си по въпроса… За една могъща нация като нашата, воденето на война с няколко разпръснати номади при такива обстоятелства е изключително срамно зрелище, безподобна несправедливост, едно крайно отблъскващо престъпление за цялата нация, което рано или късно ще навлече върху нас или нашите потомци божия гняв.“

В доклада си до министъра на войната Стентън Великия воин Шърман изрази друго мнение:

„Моето становище е, че ако на петдесет индианци бъде дадена възможност да останат между Арканзас и Плат, ще трябва да охраняваме всяка пощенска станция, всеки влак и всички групи железопътни работници. С други думи, петдесет враждебни индианци ще държат в мат три хиляди войници. По-добре е да ги изведем от тези земи колкото може по-скоро; и няма голяма разлика дали ще ги придумат комисарите по индианските въпроси, или ще ги избием.“

Висшите правителствени органи внушиха на Шърман да се опита да придума индианците с мирна комисия. Така през лятото на 1867 г. той образува комисия от Тейлър, Хендерсън, Тапан. Санбърн, Харни и Тери — същата група щеше да се опита да сключи мир с Червения облак във форт Ларами по-късно през есента (виж предната глава). Ханкок бе отзован от прериите и войниците му бяха разпределени по фортовете край пътищата.

Новият мирен план за южните прерии включваше не само шайените и арапахите, но и кайовите, команчите и прерийните апачи. Всички тези племена щяха да бъдат настанени в един голям резерват на юг от река Арканзас и правителството щеше да им даде стада добитък и да ги научи на земеделие.

Медисин Лодж Крийк, на шестдесет мили южно от форт Ларнид, беше мястото на мирния съвет, а заседанията щяха да се състоят в началото на октомври. За да се осигури присъствието на всички значими вождове, Бюрото по индианските въпроси струпа подаръци във форт Ларнид и изпрати няколко внимателно подбрани куриери. Джордж Беят, който сега работеше като преводач при Високия вожд Уинкуп, бе един от пратениците. Без затруднение той убеди Черния котел да дойде. Малкия гарван от арапахите и Десет мечки от команчите също бяха готови да пътуват за съвета до река Медисин Лодж Крийк. Но когато Бент отиде в лагерите на воините кучета, той установи, че водачите им нямат желание да го изслушат. Стареца с гръмотевицата ги бе направил бдителни при срещите им с войнишките вождове. Римския нос направо заяви, че няма да дойде при Медисин Лодж Крийк, ако Великия воин Шърман е там.

Бент знаеше, а и комисарите знаеха, че Римския нос е ключът за всяко мирно споразумение с шайените. На военния водач сега се подчиняваха неколкостотин бойци от всички шайенски общности. Ако Римския нос не подпишеше договора, той би бил невалиден, що се отнася до мира в Канзас. Вероятно по предложение на Бент, Едмънд Герие бе избран да посети Римския нос, за да го убеди, че трябва да се яви в Медисин Лодж Крийк поне за едно предварително обсъждане. Герие, който бе преживял Сенд Крийк, бе женен за сестрата на Бент; Римския нос бе женен за братовчедка на Герие. С такива семейни връзки преговорите се улесняваха. На 27 септември Герие пристигна в Медисин Лодж с Римския нос и Сивата брада. Римския нос бе настоял Сивата брада да дойде като негов говорител; Сивата брада знаеше малко английски и преводачите трудно биха го заблудили. Наблюдателят Томас Мърфи, който ръководеше приготовленията, предшествуващи пристигането на комисарите, топло посрещна шайенските вождове, съобщи им, че за тях предстоящият съвет ще бъде особено важен и им обеща, че комисарите ще им осигурят хранителни припаси, ще им подадат ръце и ще подготвят добър път към мира.

— Само куче би се втурнало да яде храните ви — отговори Сивата брада. — Провизиите, които ни давате, ни разболяват. Ние можем да живеем от бизоните, но не виждаме главното, от което се нуждаем — барут, олово и капсули. Когато ни ги донесете, ще повярвам, че сте искрени.

Мърфи отговори, че Съединените щати подаряват муниции само на дружески настроените индианци и поиска да знае защо някои шайени са толкова враждебно настроени, че продължават набезите си.

— Защото Ханкок изгори селото ни — отговориха в хор Римския нос и Сивата брада. — Ние само си отмъщаваме за това.

Мърфи ги увери, че Великия баща не е разрешавал изгарянето на селото; Великия баща вече е преместил Ханкок от прериите заради извършените злини. Що се отнася до Великия воин Шърман, против чието присъствие Римския нос възразява, Великия баща също го е отзовал във Вашингтон. Накрая Римския нос се съгласи на компромис. Той и последователите му ще установят лагера си на Симарън на шестдесет мили оттук, ще следят съвета оттам и ако той им хареса, ще дойдат да участват.

Беше луната на променливото време, 16 октомври, когато край Медисин Лодж Крийк, в красива дъбрава от високи дървета започна съветът. Арапахите, команчите, кайовите и прерийните апачи стануваха край гористия бряг близо до седалището на съвета. Черния котел избра отсрещния бряг на реката. В случай на неприятности поне рекичката щеше да го отделя от двестате кавалеристи, които охраняваха комисарите. Римския нос и вождовете на воините кучета държаха бързоходци в лагера на Черния котел, за да се осведомяват за хода на мирните преговори. Тези бързоходци следяха Черния котел така, като и комисарите — те нямаха намерение да му разрешат да подпише лош договор от името на шайенския народ.

Въпреки че повече от четири хиляди индианци бяха събрани край Медисън Лодж, присъстващите шайени бяха толкова малко, че съветът започна като нещо, което се отнася само до кайовите, команчите и арапахите. Това тревожеше комисарите, чиято основна задача бе да сключат мир с враждебните воини кучета и да ги убедят, че най-доброто за тях е предлаганият резерват под Арканзас. Черния котел, Малкото наметало и Джордж Бент привлякоха някои от съпротивляващите се вождове, но другите бяха много враждебно настроени и дори заплашваха, че ще убият всички коне на Черния Котел, ако той не се оттегли от съвета.

На 21 октомври кайовите и команчите подписаха договора, като се задължиха да споделят резервата с шайените и арапахите и между другите неща, да ограничат лова на бизони под Арканзас, както и да оттеглят възраженията си срещу строителството на железопътната линия, която се изграждаше успоредно на пътя край Смоуки Хил. Черния котел обаче не беше съгласен да подпише, преди да пристигнат повече шайенски вождове. Малкия гарван и арапачите не искаха да подпишат без шайените. Разочарованите комисари се съгласиха да почакат още една седмица, докато черния котел и Малкото наметало отидат в лагера на воините кучета и проведат своя кампания за убеждаване. Минаха 5 дни без шайените да се появят. После, късно следобед на 26 октомври, Малкото наметало се завърна от лагера на воините кучета.

Малкото наметало съобщи, че вождовете на шайените пристигат с около петстотин воини, че са въоръжени и вероятно ще гръмнат с пушките си, за да изразят желанието си да получат мунициите, които им трябват за есенния лов на бизони. Те няма да причинят зло на никого и ако получат муниции, вероятно ще подпишат договора.

На следващия ден по обед, под лъчите на топлото есенно слънце, шайените пристигнаха в галоп. Когато преминаваха хребета на един хълм южно от седалището на съвета, те се подредиха в колона по четирима като кавалеристите на Твърдия задник. Неколцина бяха облечени в трофейни армейски мундири, останалите носеха червени наметала. Копията и сребърните им украшения блестяха на слънцето. Когато колоната застана срещу мястото на съвета, воините се престроиха с лице към намиращите се отвъд реката комисари. Един от шайените изсвири с тръба и мустангите се впуснаха напред в атака, а петстотин гласа викнаха: „Ийя! Ийя!“ Те размахваха копията си, вдигаха опънати лъкове, дадоха няколко пушечни изстрела във въздуха и преминаха през реката сред водни пръски. Предните редици пришпориха мустангите си нагоре по брега и стигнаха на няколко фута от Белите мустаци Харни, който стоеше неподвижен, за да ги посрещне. Останалите комисари се разпръснаха да дирят убежище. Като дръпнаха поводите си и спряха внезапно, вождовете и воините слязоха от конете, заобиколиха изплашените комисари и започнаха да се смеят и да се ръкуват. Те бяха демонстрирали съвсем задоволително устрема и храбростта на бойците шайени.

След завършване на встъпителните церемонии започнаха речите. Говориха Високия бик, Белия кон, Мечока и Бизонския вожд. Ние не искаме война — казаха те, но ще я приемем, ако не можем да осигурим честен мир.

Бизонския вожд помоли за последен път да им разрешат да ловуват в областите около Смоуки Хил. Шайените няма да закачат железопътната линия, обеща и след това добави разумно: „Нека заедно да владеем земята — би трябвало шайените още да ловуват, там.“

Но белите хора от съвета не вярваха в съвместното владеене на земите северно от Арканзас. На сутринта, след като кафето бе сервирано, вождовете на шайените и арапахите присъствуваха при прочитането на договора с превод от Джордж Бент. Отначало Мечока и Белия кон отказаха да подпишат, но Бент ги отведе настрана и ги убеди, че това е единственият начин да запазят властта си и да останат да живеят с племето. След подписването комисарите раздадоха подаръци, включително и муниции за лов. Съветът при Медисин Лодж завърши. Сега повечето шайени и арапахи щяха да потеглят на юг, както бяха обещали. Но имаше и други, които нямаше да отидат там. Триста или четиристотин, вече бяха тръгнали на север от Симарън, като свързваха бъдещето си с бъдеще на воини, които не искат да се предадат. Под договора липсваше името на Римския нос.

През зимата на 1867–68 г. повечето шайени и арапахи лагеруваха под Арканзас, близо, до форт Ларнид. От есенното ловуване бе останало достатъчно месо, за да преживеят студените луни, но напролет недостигът на храна стана сериозен. Високия вожд Уинкуп излизаше от време на време от форта и раздаваше оскъдните дажби, които успяваше да получи от Бюрото по индианските въпроси. Той съобщи на вождовете, че Великия съвет във Вашингтон продължава споровете около договора и не са отпуснати пари за закупуване на храна и дрехи, както бе обещано. Вождовете отговориха, че ако имат оръжие и муниции, ще могат да отидат надолу към река Ред Ривър и ще убият достатъчно бизони, за да нахранят хората си. Но Уинкуп нямаше оръжие или муниции за тях.

Докато топлите пролетни дни се удължаваха, младежите ставаха все по-неспокойни, роптаеха, защото нямаха достатъчно храна, и проклинаха неизпълнените обещания на белите хора от Медисин Лодж. На малки групи те започнаха да се отправят на север към старите си ловни полета край Смоуки Хил. Високия бик, Белия кон и Мечока отстъпиха пред настояванията на гордите воини кучета и също прекосиха Арканзас. По пътя някои от непокорните младежи нападаха отделни поселища с надежда да намерят храна и пушки.

Агентът Уинкуп дойде спешно в селото на Черния котел като умоляваше вождовете да бъдат търпеливи и да държат младежите си далеч от пътеката на войната, въпреки че Великия баща бе нарушил обещанията си към тях.

„Нашите бели братя отдръпват от нас ръката, която ни подадоха в Медисин Лодж — каза Черния котел, — но ние ще се опитаме да я задържим. Надяваме се, че Великия баща ще се смили над нас и ще ни остави да получим обещаните пушки и муниции, за да можем да отидем на лов за бизони и да опазим семействата си от глад.“

Уинкуп хранеше надежда, че оръжия и муниции могат да се получат сега, когато Великия баща изпрати един нов Звезден вожд, генерал Филип Шеридан, да командва войниците по фортовете на Канзас. Агентът уреди среща между няколко вожда, включително Черния котел и Каменното теле, и Шеридан във форт Ларнид.

Когато индианците видяха Шеридан с неговите къси крака дебел врат и дълги, размахващи се ръце, те го оприличиха на сърдита мечка. По време на съвета Уинкуп запита генерала дали може да отпусне оръжия на индианците. „Да, дайте им оръжия — изръмжа Шеридан — и ако те тръгнат на война, моите войници да ги убиват като мъже.“

Камерното теле отговори язвително: „Нека войниците ти си пуснат дълги коси, за да бъде чест за нас да ги убиваме.“

Атмосферата на съвета не бе приятелска и макар че Уинкуп успя да получи няколко старомодни пушки за тях шайените и арапахите, които останаха да ловуват под Арканзас бяха много неспокойни. Доста от техните младежи и повечето отряди на воините кучета все още бяха на север. Някои от тях нападаха и убиваха белите, където ги намираха.

Към края на август повечето от шайените на север се бяха събрали край притока Арикарий на река Рипъбликън Високия бик, Белия кон и Римския нос бяха там с около триста воини и семействата им. Няколко арапахи и сиуксите на Убиеца на поните лагеруваха наблизо. От Мечока, чийто отряд стануваше на Соломон, те научиха, че генерал Шеридан е организирал рота разузнавачи, за да издирва индианските лагери. Но индианците бяха прекалено заети със събирането на месо за зимата, за да се тревожат дали разузнавачите или войниците ще ги открият.

И тогава, един ден през Луната, когато еленът рие земята, 16 септември, група ловци сиукси от лагера на Убиеца на поните видя около петдесет бели мъже да установяват лагера си на Арикарий, на около двадесет мили от индианските лагери. Само трима или четирима от белите носеха сини куртки; останалите бяха облечени в груби граничарски униформи. Това бе специалната рота, организирана от Шеридан за търсене на индиански лагери; белите бяха известни като разузнавачите на Форсайт.

Веднага след като ловците сиукси предупредиха съплеменниците си, Убиеца на поните изпрати вестоносци в лагера на шайените с призив да нападнат заедно белите разузнавачи, нахлули в ловните им полета. Високия бик и Белия кон незабавно изпратиха вестоносци в лагерите си, като приканваха воините да приготвят военните си одежди и да се боядисат за бой. Те отидоха да се срещнат с Римския нос, който беше във вигвама си и се подлагаше на пречистващи ритуали. Няколко дни преди това, когато шайените се бяха гощавали със сиуксите, една от сиукските жени бе използувала желязна вилица при приготвянето на пържен хляб. Римския нос разбра това едва след като беше изял хляба. Докосването на метал до храната се забраняваше при пречистването. Вълшебната способност на Римския нос да избягва куршумите на белите нямаше да се прояви, докато той не завършеше ритуалите.

Вождовете на шайените приемаха тези вярвания като нещо съвсем естествено, но Високия бик каза на Римския нос да ускори ритуалите, за да възстанови своята вълшебна сила. Високия бик беше сигурен, че шайените и сиуксите заедно са в състояние да унищожат петдесет бели разузнавачи, но наблизо можеше да има отряди сини куртки. Ако това бе така, индианците скоро щяха да имат нужда от Римския нос, за да ги поведе в атаки. Римския нос им заръча да си вървят. Когато бъде готов, ще дойде и той.

Тъй като разстоянието до лагера на разузнавачите бе голямо, вождовете решиха да изчакат до сутринта за нападение. Яхнали най-добрите си бойни мустанги и въоръжени с най-хубавите си копия, лъкове и пушки, петстотин-шестстотин воини се придвижиха надолу по долината на Арикарий. Сиуксите носеха накити от орлови пера, накитите на шайените бяха от пера на врани. Те спряха недалеч от лагера на разузнавачите и вождовете издадоха строга заповед — малки отряди сами да не нападат неприятеля. Всички щяха да атакуват заедно, както ги е учил Римския нос; ще препуснат срещу разузнавачите и ще ги изтрият от лицето на земята.

Въпреки предупрежденията шест сиукси и двама шайени — съвсем млади хора, се измъкнаха преди изгрев-слънце и се, опитаха да заловят стадото коне на белите. Те нападнаха точно призори, като крещяха и размахваха наметала и одеяла, за да подплашат животните. Няколко коня бяха пленени, но така младите воини се издадоха на разузнавачите на Форсайт. Преди главната група сиукси и шайени да може да нападне незащитения лагер, разузнавачите успяха да се придвижат до един малък остров в сухото корито на Арикарий и там да се скрият между върбовия гъсталак и високата трева.

Индианците атакуваха на разгърнат фронт през покритата с лека мъгла долина — копитата на мустангите им разтърсваха земята. Когато те бяха достатъчно близо, за да виждат разузнавачите, които се оттегляха към гористия остров, един от воините шайени даде сигнал с бойна тръба. Индианците имаха намерение да прегазят лагера. Сега им се налагаше да извият по сухото речно корито. Посрещна ги залп от магазинните пушки спенсър на разузнавачите и първите редици бяха пометени; атакуващите воини се разделиха, едни — наляво, други — надясно, като по този начин преминаха от двете страни на острова.

Цялата сутрин индианците обикаляха около острова. Единствените видими цели бяха войнишките коне, които стояха във високата трева. Воините стреляха по животните, а разузнавачите използуваха труповете им за прикритие. Няколко воини атакуваха острова поединично, като слизаха от конете си и се опитваха да се промъкнат до разузнавачите през гъсталаците. Но честият пушечен огън бе прекалено силен за тях. Един шайен на име Вълчия стомах направи две конни атаки, като премина през защитния кръг на разузнавачите. Той носеше своята вълшебна кожа от пантера, която му даваше такава сила, че нито един куршум не го засегна.

Рано следобед Римския нос дойде на бойното поле и зае позиция във височините над острова. Повечето от воините спряха сражението и изчакаха да видят какво ще направи той. Високия бик и Белия кон отидоха да говорят с него, но не го помолиха да ги поведе в бой. След това един старец, Белия инат, дойде и каза: „Ето го Римския нос, човекът, от когото зависим, стои зад този хълм!“

Римския нос се разсмя. Той вече бе решил какво ще прави през този ден и знаеше, че ще умре, но се разсмя на това, което каза старият човек.

— Всички хора, които се бият там, чувствуват, че ти принадлежат — продължи Белия инат — и ще направят всичко, което поискаш от тях, а ти стоиш тук, зад този хълм.

Римския нос отиде настрана и се подготви за бой, като боядиса челото си жълто, носа — червен, а брадата — черна. След това си сложи на главата еднорогата бойна превръзка с четиридесет пера. След като се приготви, той се качи на коня си и препусна надолу към сухото речно корито, където воините в боен ред го очакваха да ги поведе в победоносна атака.

Те тръгнаха в бавен тръс, увеличиха скоростта си до галоп и след това заудряха мустангите си така безмилостно, че нищо да не е в състояние да им попречи да смажат войниците на острова. Но още веднъж мощният огън на разузнавачите на Форсайт покоси предните редици и охлади устрема на отчаяната атака. Римския нос достигна външната редица върби, когато кръстосаният огън го засегна над хълбоците и един куршум проникна в гръбначния му стълб. Индианецът падна в храсталаците и пролежа така до залез-слънце, след което успя да пропълзи до брега. Там няколко млади воини вече го търсеха. Те го отнесоха във височините, където шайенски и сиукски жени се грижеха за ранените. През нощта Римския нос почина.

За младите шайенски воини смъртта на Римския нос бе като угасването на ярка светлина в небето. Той вярваше и беше убедил и тях, че ако се сражават за страната си като Червения облак, един ден ще победят.

Нито шайените, нито сиуксите имаха желание да се бият повече, но те държаха разузнавачите на Форсайт, обсадени в гъсталаците и в пясъците цели осем дни. Белите трябваше да ядат умрелите си коне и да копаят пясъка за вода. На осмия ден, когато колона войници дойде за подкрепление, индианците бяха готови да се махнат от зловонния остров.

Белите хора раздуха значението на боя; те го нарекоха Битката при острова на Бийчър, по името на младия лейтенант Фредерик Бийчър, който бе убит там. Останалите живи се хвалеха, че са избили „стотици червенокожи“ и въпреки че индианците преброиха не повече от тридесетина мъртви, загубата на Римския нос бе неизмерима. Те винаги щяха да си спомнят сражението като Боя, при който Римския нос бе убит.

След като си починаха от обсадата, голям брой шайени започнаха да се придвижват на юг. Сега войниците ги търсеха навсякъде и единствената им надежда за оцеляване бе да отидат при близките си под Арканзас. Те смятаха Черния котел за сломен стар човек, но той беше още жив и бе вождът на южните шайени.

Естествено, те не можеха да знаят, че приличащият на сърдита мечка войнишки вожд Шеридан подготвяше зимна кампания под Арканзас. Когато паднеха снеговете на студените луни, той щеше да изпрати Къстър и неговите конни войници да унищожават селата на „дивите“ индианци, повечето от които спазваха договорните си задължения. За Шеридан всеки индианец, който се съпротивлява, когато стрелят по него, бе „дивак“.

През тази зима Черния котел установи селото си на река Уошита, на четиридесет мили източно от Антилоуп Хилс, и когато младежите започнаха да се връщат от Канзас, той им се скара за отлъчването им, но като всеопрощаващ баща ги прие обратно в отряда си. През ноември, когато дочуха за идването на войниците, Черния котел, Малкото наметало и двама арапахски вождове, пропътуваха почти сто мили надолу по долината ма Уошита до форт Коб, седалище на новата им агенция пя юг от Арканзас. Генерал Уилям Хейзън бе командир на форта и по време на лятното си посещение шайените и арапахите бяха установили, че той е дружелюбен и отзивчив.

При този спешен случай обаче Хейзън не бе толкова сърдечен. Когато Черния котел поиска да премести своите 180 вигвама близо до форт Коб за закрила, Хейзън отказа. Освен това той не разреши на шайените и арапахите да се преместят в селата на кайовите и команчите. Той увери Черния котел, че ако неговата делегация се завърне в селата си и задържи младежите там, няма да има нападения. След като раздаде на гостите си малко захар, кафе и тютюн, Хейзън го отпрати, знаейки, че вероятно никога вече няма да ги види. Той бе в течение на военните планове на Шеридан.

Разочарованите вождове пътуваха срещу студения северен вятър, който се бе обърнал във виелица, обратно към селата си, където пристигнаха през нощта на 26 ноември. Макар и изморен от дългото пътуване, Черния котел незабавно свика съвет на племенните вождове (Джордж Бент не присъствуваше: той беше завел жена си, племенницата на Черния котел, на гости във фермата на Уилям Бент в Колорадо).

Черния котел каза на племето си, че този път не бива да се оставят да бъдат изненадани както в Сенд Крийк. Вместо да чака войниците да дойдат при тях, той ще поведе делегация, за да посрещне белите и да ги убеди, че шайенското село е мирно. Снегът беше дълбок и продължаваше да вали, но веднага щом облаците се вдигнеха, те щяха да тръгнат да се срещнат с войниците.

Въпреки че си легна късно през нощта, Черния котел се събуди както винаги точно преди разсъмване. Той излезе от вигвама си и се зарадва, че небето се прояснява. Гъста мъгла покриваше долината на Уошита, но дълбокият сняг по склоновете отвъд реката се виждаше.

Изведнъж той чу женски вик, който ставаше все по-ясен: „Войници! Войници!“ По навик. Черния котел се втурна във вигвама си за пушката. Преди да излезе, той беше решил какво да прави — да събуди лагера и да помогне на всички да избягат. Не трябва да се допуска втори Сенд Крийк. Той ще посрещне войниците само на брода на Уошита и ще преговаря с тях. Като насочи пушката си към небето, той дръпна спусъка. Изстрелът събуди цялото село. Докато той даваше команда на всички да се качват на конете и да бягат, жена му развърза неговия мустанг и му го доведе.

Той се готвеше да избърза към брода, когато от мъглата се чу сигнала на войнишка тръба, последваха давани на висок глас команди и виковете на нападащите войници. От снега не се чуваше тропот на копита, само потракваха раниците и звънтяха сбруите. Прегракнали крясъци и тръби звучаха отвсякъде. (Къстър бе докарал през снеговете военния си оркестър и му бе изповядал да свири „Гери Оуен“^[35] по време на атаката.)

Черния котел очакваше войниците да преминат с конете си по брода на Уошита, но те устремно изскачаха от мъглата от всичките четири посоки. Как би могъл сам да посрещне четири атакуващи колони и да говори за мир! Сенд Крийк се повтаряше. Той посегна за ръката на жена си, вдигна я зад себе си и шибна мустанга си, за да го накара да препусне в галоп. Жена му бе преживяла Сенд Крийк заедно с него. Сега като хора, измъчвани от един и същ кошмарен сън, те отново бягаха пред свирещите куршуми.

Бяха почти до брода, когато Черния котел видя атакуващите кавалеристи в тежките сини шинели и кожени шапки. Той забави мустанга си и вдигна ръка, в знак на мир. Един куршум прогори стомаха му и мустангът му се отклони от посоката си. Друг куршум го прониза в гърба и той се свлече в снега на брега на реката. Няколко куршума улучиха жена му и я свалиха до него, а мустангът избяга. Кавалеристите прецапаха брода и преминаха право върху Черния котел и жена му, като опръскаха с кал труповете им.

Заповедта на Шеридан до Къстър бе недвусмислена: „Да се придвижи на юг по посока на Антилоуп Хилс, оттам към река Уошита, предполагаемото зимно седалище на враждебните племена; да унищожи техните села и мустанги, да убие или обеси всички воини и да доведе в плен всички жени и деца“.

За минути войниците на Къстър разрушиха селото на Черния котел; за същото време те унищожиха с пушечен огън неколкостотин мустанга в ограденото за тях пасище.

Да убият или обесят всички воини означаваше да ги отделят от старците, жените и децата. А това бе твърде бавна и опасна работа за кавалеристите; те откриха, че е много по-ефикасно и безопасно да убиват безразборно. Избиха 103 шайени, само единадесет от които бяха воини. Пленени бяха 53 жени и деца.

Междувременно ехото от стрелбата се чу надолу по долината и доведе рояк арапахи от близкото им село. Те се присъединиха към шайените в ариергардното сражение. Отряд арапахи обкръжи един взвод преследвачи от деветнадесет войници под командуването на майор Джоуъл Елиът и ги уби всичките. Около обяд кайовите и команчите пристигнаха от отдалечените места надолу по реката. Когато Къстър видя увеличаващия се брой воини по близките хълмове, той събра пленниците си и без да търси липсващия майор Елиът, тръгна обратно на север във форсиран марш към временната си база при Кемп Съплай на река Канейдиън.

В Кемп Съплай генерал Шеридън с нетърпение очакваше новини за победата на Къстър. Когато му съобщиха, че кавалерийският полк се завръща, той заповяда целият гарнизон да излезе навън за тържествен парад. С триумфално гърмящ оркестър победителите маршируваха към лагера, размахвайки скалповете на Черния котел и другите мъртви „диваци“, а Шеридан публично поздрави Къстър за „храбра и достойна служба“.

В официалния си доклад за победата над „дивите касапи“ и „дивашките банди жестоки мародери“ генерал Шеридан изразява радостта си, че е изтрил от лицето на земята стария Черен котел „… едно изхабено и безполезно старо нищожество.“ След това той заявява, че преди началото на бойната операция бил обещал на Черния котел закрила, ако се яви във форта. „Той отказа — лъже Шеридан — и бе убит в сражението.“

Високия вожд Уинкуп, който в знак на протест срещу политиката на Шеридан вече си бе подал оставката, беше далеч във Филаделфия, когато научи за смъртта на Черния котел. Уинкуп отправи обвинението, че старият му приятел е бил предаден и е „срещнал смъртта си от ръцете на белите хора, на които той толкова често и с фатални за него последици се доверяваше и които триумфално съобщиха, че скалпът му е в ръцете им“. Други бели хора, които познаваха и обичаха Черния котел, също осъдиха военната политика на Шеридан, но той ги пренебрегна като „добрички и набожни църковници… помощници и подстрекатели на диваците, които безмилостно убиват мъже, жени и деца“.

Великия воин Шърман обаче подкрепи Шеридан и му заповяда да продължи да убива враждебните индианци и мустангите им, но в същото време го посъветва да настани приятелски настроените индианци в лагери, където да могат да бъдат хранени и превъзпитавани чрез културата на белия човек.

В отговор на това Шеридан и Къстър се установиха във форт Коб и оттам изпратиха вестоносци до четирите племена в областта, като ги предупредиха да се явят и сключат мир, защото в противен случай ще бъдат изловени и избити. Самият Къстър тръгна да търси дружелюбни индианци. За тази бойна операция той привлече една от най-привлекателните млади жени измежду шайенските пленнички. Тя бе включена като преводачка, макар че не знаеше английски.

Останалите живи от отряда на Черния котел започнаха да пристигат във форт Коб в края на декември. Те трябваше да дойдат пеша, защото Къстър беше избил мустангите им. Формално водач на племето сега бе Малкото наметало и когато го заведоха на среща с Шеридан, той каза на приличащия на мечка войнишки вожд, че племето му гладува. Къстър беше изгорил зимния му запас месо; те не можеха да намерят бизони по Уошита; бяха изяли всичките си кучета.

Шеридан отговори, че шайените ще бъдат хранени, ако всички се явят във форт Коб и се предадат безусловно. „Не можете да сключите мир сега и да започнете отново да убивате белите през пролетта — добави Шеридан. — Ако не желаете да сключите пълен мир, можете да се върнете обратно и ще решим всичко с бой.“

Малкото наметало знаеше, че може да даде само един отговор: „Вие ще кажете какво трябва да правим.“

Жълтата мечка от арапахите също се съгласи да доведе хората си във форт Коб. Няколко дни по-късно Тосави доведе първия отряд команчи, който се предаде. Когато го представиха на Шеридан, очите на Тосави светнаха. Той каза името си и добави две думи на развален английски: „Тосави, добър индианец.“ И тогава генерал Шеридан произнесе безсмъртните си думи:

„Единствените добри индианци, които някога съм виждал, са мъртвите.“

Лейтенант Чарлз Нордстръм, който присъствуваше, запомни думите и ги разпространяваше, докато с течение на времето те се превърнаха в американския афоризъм: „Само мъртвият индианец е добър индианец.“

 

 

През тази зима шайените, арапахите и някои команчи и кайови живяха от подаянията на белите хора във форт Коб. През пролетта на 1869 г. правителството на Съединените щати реши да събере команчите и кайовите около форт Сил, докато шайените и арапахите получиха резерват около Кемп Съплай. Някои от отрядите воини кучета бяха останали далеч на север в лагерите си на Рипъбликън; други, под командуването на Високия бик, бяха дошли на юг за прехрана и закрила.

Докато шайените се придвижваха нагоре по Уошита от форт Коб до Кемп Съплай, Малкото наметало се спречка с Високия бик и обвини него и младежите му, че са причинили голяма част от сблъскванията с войниците. Вождът на воините кучета на свой ред обвини Малкото наметало, че е слаб като Черния котел и се огъва пред белите. Високия бик заяви, че няма да се засели в границите на бедния резерват, определен за шайените под Арканзас. Шайените винаги са били свободен народ — каза той. — Какво право имат белите да им нареждат къде да живеят? Те трябва да останат свободни или да умрат.

Малкото наметало сърдито заповяда на Високия бик и неговите воини кучета да напуснат завинаги шайенския резерват. Иначе той ще се присъедини към белите и ще ги прогони. Високия бик отговори гордо, че ще поведе хората си на север и ще се присъедини към северните шайени, които заедно със сиуксите на Червения облак прогониха белите от земите край река Паудър.

И тъй, както стана и след Сенд Крийк, южните шайени се разделиха отново. Почти двеста воини кучета и семействата им се запътиха на север с Високия бик. През май, Луната, когато мустангите линеят, те се съединиха с отрядите, останали през зимата на Рипъбликън. Докато се подготвяха за дългия и опасен преход към земите край Паудър, Шеридан изпрати един кавалерийски отряд под командуването на генерал Юджийн Кар, за да ги издири и унищожи. Войниците на Кар откриха лагера на воините кучета и го нападнаха така стремително, както Къстър беше атакувал селото на Черния котел. Този път обаче група воини пожертваха живота си в една битка, докато прикриваха жените и децата си, и така успяха да ги спасят от плен.

Като се разпръснаха на малки групи, индианците се измъкнаха от преследващите ги отряди на Кар. След няколко дни Високия бик отново събра воините си и ги поведе на отмъстителен набег по Смоуки Хил. Те изтръгнаха две мили релси по омразната железопътна линия и нападаха малките поселища. Индианците убиваха така безмилостно, както войниците бяха убивали техните хора. Като си спомни, че Къстър беше взел в плен шайенски жени, Високия бик отведе две бели жени, останали живи в една ферма. И двете бяха преселнички от Германия (Мария Вайхел и Сузана Алердице) и никой от шайените не разбираше и дума от това, което те казваха. Тези бели жени създаваха неприятности, но Високия бик настояваше да ги вземат в плен и да се отнасят с тях така, както сините куртки се отнесоха с шайенските жени.

За да избягат от кавалеристите, които сега ги търсеха навсякъде, Високия бик и хората му трябваше да сменят лагерите си да се местят постоянно. Постепенно те се придвижиха на запад през Небраска в Колорадо. Настъпи юли, преди Високия бик да успее да събере отряда си в Съмит Спрингс, където се надяваше да прекоси Плат. Реката беше придошла и те трябваше да направят временен лагер. Високия бик изпрати няколко младежи, за да означат с пръчки мястото за прекосяване на водите. Това беше през Луната на зрелите череши и денят беше много горещ. Повечето шайени почиваха в сенките на вигвамите си.

Този ден разузнавачите пони на майор Франк Норт случайно откриха следите на бягащите шайени. (Тези пони бяха същите наемници, които преди четири години навлязоха в земите по река Паудър с генерал Конър и бяха прогонени оттам от воините на Червения облак.) Почти без предупреждение поните и сините куртки на генерал Кар нападнаха лагера на Високия бик. Те идваха от изток, и от запад, така че единствената посока за отстъпление на шайените бе на юг. Мустангите препускаха във всички страни, мъжете се опитваха да ги уловят, а жените и децата бягаха.

Повечето не успяха да избягат. Високия бик и около двадесет души се скриха в един дол. С тях бяха жена му и детето му и двете пленнички германки. Когато наемниците пони и войниците нападнаха лагера, дузина воини загинаха, защитавайки пътя към дола.

Високия бик взе брадвичката си и издълба дупки в склона на дола, за да може да се катери до върха му и да стреля по нападателите. Той гръмна веднъж, след това залегна и когато се изправи да стреля повторно, един куршум проби черепа му.

През следващите няколко минути поните и войниците овладяха дола. Всички шайени, с изключение на жената и детето на Високия бик, бяха убити. Стреляха и по двете германки, но едната остана жива. Белите хора казваха, че Високия бик е стрелял по белите жени, но индианците не повярваха, че той би изразходвал куршумите си толкова глупаво.

Римския нос бе мъртъв; Черния котел бе мъртъв; Високия бик бе мъртъв. Сега всички те бяха добри индианци. Като антилопите и бизоните, редиците на гордите шайени оредяваха до пълното им изчезване.

Глава осма
Възходът и падението на Донехогава

1869 г.

4 март. Юлисис Грант встъпва в длъжност като президент. 10 май. Железопътните линии Юниън Пасифик и Сентръл Пасифик се съединяват в Промонтъри Пойнт, с което се създава първата трансконтинентална железопътна линия. 13 септември. Джей Гулд и Джеймс Фиск^[36] се опитват да завладеят пазара на златото. 24 септември. Правителството прави дъмпинг на пазара на златото, за да свали цената му. „Черният петък“ довежда до финансово разоряване на дребните спекуланти. 24 ноември. Учредява се Американският съюз на суфражетките. 10 декември. Уайоминг приема закон за даване на жените право на глас и на заемане на изборни длъжности. 30 декември. Във Филаделфия се основава организацията „Рицари на труда“.^[37] Марк Твен издава „Американци в чужбина“.

 

1870 г.

10 януари. Джон Д. Рокфелер образува Стандарт Ойл Къмпани, за да монополизира нефтодобивната промишленост. 15 февруари. Строителството на железопътната линия Нордърн Пасифик започва в Минесота. Юни. Населението на Съединените щати достига 38 558 371 души. 18 юли. В Рим Ватиканският съвет обявява непогрешимостта на папата за доктрина на църквата. 19 юли. Франция обявява война на Прусия. 2 септември. Наполеон III капитулира пред Прусия. 19 септември. Започва обсадата на Париж. 20 септември. Уилям Туид^[38], шеф на Тамъни^[39] е обвинен, че е ограбил средствата на град Ню Йорк. 29 ноември. В Англия е въведено задължително образование за всички. В Нова Англия започва производство на хартия от дървесна каша.

Макар че в миналото тази страна е била населена само с индианци, племената, много от които някога са били могъщи и са живели в земите, сега представляващи щатите на изток от Мисисипи, бяха унищожени едно по едно при безрезултатните им опити да се противопоставят на разпространението на цивилизацията в западна посока… Ако някое племе протестираше срещу погазването на неговите естествени договорни права, то биваше безчовечно избивано — към тези хора се отнасяха като към долни псета… Предполага се, че политиката за преместване и събиране на индианците на запад отначало се е ръководела от човеколюбив — за да бъдат спасени племената от заплашващото ги унищожение. Но днес поради огромното нарастване на американското население и разпространението на неговите поселища по целия Запад, включително и по двата склона на Скалистите планини, индианската раса е застрашена от бързо унищожение по-сериозно от когато и да било в историята на тази страна.

Донехогава (Или Паркър) — първият индианец комисар по индианските въпроси

 

 

Когато преживелите сражението при Съмит Спрингс шайени най-сетне достигнаха земите край река Паудър, те откриха, че много неща се бяха променили през трите зими, докато те бяха на юг. Червения облак бе спечелил войната си, фортовете бяха изоставени и на север от Плат нямаше сини куртки. Но в лагерите на сиуксите и северните шайени се носеха слухове, че Великия баща във Вашингтон иска да ги премести далеч на изток, на река Мисури, където имаше много малко дивеч. Някои от белите им приятели търговци им казаха, че в договора от 1868 г. е писано, че агенцията на сиуксите тетони трябва да бъде на Мисури. Червения облак се отнасяше с презрение към подобни приказки. Когато той отиде на юг в Ларами да подпише договора, той каза на офицерите със сини куртки, които бяха свидетели на подписването, че или търговската агенция на сиуксите ще бъде форт Ларами, или той няма да подпише. Тогава те се съгласиха на това.

През пролетта на 1869 г. Червения облак доведе хиляда оглали в Ларами, за да търгува и да получи хранителните продукти, обещани в договора. Командира на форта му каза, че търговската агенция на сиуксите е във форт Рендъл на Мисури и че трябва да отидат там да търгуват и да получат храните. Тъй като форд Рендъл беше на триста мили разстояние, Червения облак се присмя на командира и поиска разрешение да търгува в Ларами. При наличието на хиляда въоръжени воини, разположени заплашително пред отворения форт, командирът даде съгласието си, но посъветва Червения облак да придвижи хората си по-близо до форт Рендъл преди следващия сезон за търговия.

Скоро стана ясно, че военните власти във форт Ларами говореха сериозно. На Петнистата опашка и неговите мирни брюле дори не разрешиха да стануват близо до Ларами. Когато на Петнистата опашка съобщиха, че ако иска храни, ще трябва да отиде във форт Рендъл, той поведе хората си през прериите и се устаноин близо до този форт. Лекият живот на „готованците от Ларами“ също бе прекъснат — изпратиха ги със стоките им във форт Рендъл, където в непозната обстановка трябваше да изграждат съвършено ново предприятие.

Червения облак обаче оставаше непреклонен. Той беше извоювал земите край река Паудър след една тежка война. Форт Ларами бе най-близката търговска агенция и той нямаше намерение да се мести на Мисури или да пътува дотам, за да получава храната си.

През есента на 1869 г. навред по прериите индианци те живееха в мир и в лагерите се засилваха и стихваха слуховете за големите промени. Говореше се, че във Вашингтон е избран нов Велик баща, президентът Грамт, и че новият Велик баща е назначил един индианец на Малък баща на индианците^[40]. Трудно бе да се повярва на това. Винаги комисарят по индианските въпроси беше бял, който умееше да чете и пише.

Дали Великия дух най-сетне не бе научил един червен мъж да чете и пише, за да може той да стане Малък баща на индианците? През Луната, когато снегът засипва вигвамите (януари 1870 г.) един грозен слух дойде от страната на чернокраките. Някъде по река Мърайас в Монтана войници обкръжили един лагер на пиегани чернокраки и ги избили като зайци, заловени в дупка. Тези планински индианци бяха стари врагове на прерийните племена, но сега нещата се промениха и когато войниците убиваха индианци където и да е, това тревожеше всички племена. Армията се опита да запази клането в тайна, като съобщи само, че майор Юджийн Бейкър е повел кавалерийско подразделение от форт Елис, Монтана, за да накаже банда чернокраки крадци на коне. Прерийните индианци обаче знаеха истинската история далеч преди тя да достигне до Бюрото по индианските въпроси във Вашингтон.

През седмиците, последвали слуха за това клане в северните прерии се случиха странни неща. В няколко агенции индианците изразиха гнева си, като свиквала събрания, на които осъждаха сините куртки и наричаха Великия баща „глупак и куче без уши и без мозък“. В две агенции страстите се разпалиха толкова, че бяха запалени сгради, временно бяха задържани в плен агенти и някои правителствени чиновници бяха прогонени от резерватите.

Клането от 23 януари се пазеше в тайна и Бюрото по индианските въпроси научи за него едва след три месеца. Един млад армейски офицер, лейтенант Уилям Пийз, агент при чернокраките, постави на карта кариерата си и съобщи на комисаря. Под предлог, че са откраднати няколко мулета от един превозвач с фургони, майор Бейкър организирал своя зимен поход и нападнал първия лагер, който се случил на пътя му. Лагерът не бил охраняван и в него живеели предимно старци, жени и деца, няколко от които болни от едра шарка. От двеста и деветнадесетте пиегани в лагера само 46 се спасиха и разказваха за случилото се — 33 мъже, 90 жени и 50 деца били избити, докато бягали от вигвамите си.

Веднага след като получи съобщението, комисарят поиска незабавно разследване от официалните власти.

Английското име на комисаря беше Или Самюел Паркър, но истинското му име бе Донехогава — Пазителя на западната врата на Дългия дом на ирокезите. Като младеж в резервата Тоноанда, щат Ню Йорк, той беше Хазаноанда от ирокезите сенека, но бързо разбра, че в света на белите хора носителят на индианско име не се приема сериозно. Хазаноанда смени името си на Паркър, защото беше амбициозен и очакваше да го приемат сериозно, когато стане мъж.

Почти половин столетие Паркър се бори срещу расовите предразсъдъци, понякога с успех, понякога без. Преди да навърши десетгодишна възраст, той започна работа като коняр в една армейска част. Гордостта му бе наранена, когато офицерите го дразнеха заради лошия му английски. Гордият млад сенека незабавно уреди да го приемат в едно мисионерско училище. Той бе решен да се научи да говори и пише английски толкова добре, че никога бял човек да не може да му се присмее отново. След дипломирането си той реши, че най-добре ще помогне на народа си, като стане адвокат. През онези години един млад човек ставаше адвокат, като работеше в адвокатска кантора и след това се явяваше на изпит пред Щатската адвокатска колегия. Или Паркър работи в продължение на три години в една кантора в Еликотвил, Ню Йорк, но когато кандидатствува за включване в списъка на адвокатите, му казаха, че само бели граждани от мъжки пол се приемат за адвокатска практика в Ню Йорк. Безсмислено бе за индианец да кандидатствува. Приемането на английско име не бе променило бронзовия цвят на кожата му.

Паркър отказа да се предаде. След като внимателно проучи кои професии или занаяти на белите хора са достъпни за индианци, той постъпи в Политехническия институт Ренселър и завърши строително инженерство. Скоро той намери работа на канала Ери. Нямаше 30 години, когато правителството на Съединените щати го призова да надзирава строителството на диги и сгради. През 1860 г. службата му го отведе в Галена, Илиной — там той се срещна и се сприятели с един служител в магазин за конски хамути. Служителят беше бившият армейски капитан Юлисис Грант.

Когато започна Гражданската война, Паркър се завърна в Ню Йорк с планове да организира един полк индианци ирокези, който да се бие на страната на Съюза. Молбата му за това бе отклонена от губернатора, който му каза направо, че сред нюйоркските доброволци няма място за индианци. Паркър пренебрегна отказа и замина за Вашингтон, за да предложи услугите си като инженер на Министерството на войната. Армията на Съюза се нуждаеше остро от обучени инженери, но не и от индиански инженери. „Гражданската война е война на белите — казаха на Паркър. — Идете си вкъщи, обработвайте земята си, а ние ще оправим неприятностите си без индианска помощ.“

Паркър се върна в резервата Тоноанда, но съобщи на приятеля си Юлисис Грант, че има трудности с постъпването в армията на Съюза. Грант търсеше инженери и след като се сражава с армейската бюрокрация в продължение на месеци, накрая успя да издейства заповед за назначение на своя индиански приятел, който се присъедини към него при Виксбърг; Те воюваха заедно от Виксбърг до Ричмънд. Когато Ли^[41] капитулира при Апоматъкс, подполковник Или Паркър бе там и тъй като пишеше много красиво, Грант го помоли да напише условията на капитулацията.

През четирите години след края на войната бригадният генерал Паркър помагаше при различни мисии за уреждането на разногласията с индианските племена. През 1867 г. след сражението при форт Фил Кърни той пропътува нагоре по Мисури, за да изясни причините за вълненията на северните прерийни индианци. Той се върна във Вашингтон с много идеи за промяна на националната политика спрямо индианците, но трябваше да изчака една година преди да започне да ги прилага на практика. Когато Грант бе избран за президент, той назначи Паркър за поредния комисар по индианските въпроси, като смяташе, че Или ще може да се отнася към индианците с повече разбиране от всеки бял човек.

Паркър пое новата си длъжност с ентусиазъм, но откри, че Бюрото по индианските въпроси е по-корумпирано, отколкото беше очаквал. Явно бе необходимо да се ликвидира напълно отдавна окопалата се бюрокрация и с подкрепата на Грант той установи система за назначаване на агенти, препоръчани от различните религиозни организации в страната. Понеже голям брой квакери^[42] изявиха желание да служат като агенти при индианците, новият план доби известност като „квакерската политика“ на Грант или „мирната политика“ към индианците.

Освен това бе образуван Комитет за индианските комисари, съставен от граждани с високо обществено съзнание, за да контролира дейността на Бюрото по индианските въпроси. Паркър препоръча комитетът да е смесена комисия от бели и индианци.

Но се намеси политиката и тъй като не се намериха индианци с политическо влияние, нямаше индианци и в комисията.

През зимата на 1869–70 г. комисарят Паркър (или Донехогава от ирокезите, за какъвто той все по-често се мислеше) беше доволен, от мира по западните граници. Към пролетта на 1870 г. обаче той бе разтревожен от съобщенията за бунтове в индианските агенции по прериите. За пръв път той доби смътна представа за причините за размириците от ужасяващия разказ на лейтенант Пийз за клането на пиеганите. Паркър разбра, че ако не направи нещо, за да се уверят индианците в добрите намерения на правителството, през лятото вероятно щеше да избухне всеобща война.

 

 

Комисарят добре знаеше за недоволството на Червения облак, за решимостта на вожда на сиуксите да запази земите, които му отрежда договорът, и за желанието му търговската агенция да е близо до тези земи. Макар че Петнистата опашка отиде до форт Рендъл на река Мисури, индианците брюле бяха вече между най-размирните обитатели на резерватите. Червения облак и Петнистата опашка, които имаха огромен брой последователи от прерийните племена, бяха за комисаря ключът към мира. Можеше ли един ирокезки вожд да спечели доверието на сиукските вождове? Донехогава не беше сигурен в това, но реши да опита.

Комисарят изпрати любезна покана до Петнистата опашка, но като хитър индианец той не извика по същия начин и Червения облак. По всяка вероятност Червения облак би взел подобна покана за призовка, която трябва гордо да отхвърли. Чрез трето лице Червения облак бе осведомен, че би бил добре дошъл като гостенин в дома на Великия баща във Вашингтон, ако реши да отиде.

Идеята за такова пътешествие допадна на Червения облак. Това му даваше възможност да разговаря с Великия баща и да му каже, че сиуксите не искат резерват на Мисури. Освен това щеше да се увери дали наистина Малкия баща на индианците, комисарят на име Паркър, е индианец, който може да пише като бял човек.

Веднага щом разбра, че Червения облак е съгласен да дойде във Вашингтон, комисарят изпрати при него полковник Джон Смит от форт Ларами за телохранител. Червения облак избра петнадесет оглали за придружители и на 26 май групата се качи в специален влак на Юниън Пасифик и потегли на изток.

Бе голямо преживяване да пътуват със стария им враг — Железния кон. Омаха (град с индианско име) бе истински кошер от бели хора, а Чикаго (друго индианско име) ужасяваше с шума и бъркотията, със сградите, които като че достигаха небето. Белите хора бяха страшно много, цели тълпи, безцелни като скакалци, движеха се припряно, но, изглежда, никога не стигаха до мястото, за където бяха тръгнали.

След пет дни тракане и клатушкане Железния кон ги доведе във Вашингтон. С изключение на Червения облак членовете на делегацията бяха зашеметени и притеснени. Комисарят Паркър, който наистина бе индианец, ги приветствува топло:

— Много съм щастлив да ви видя тук днес. Зная, че дойдохте от далеч, за да видите Великия баща, президента на Съединените щати. Радвам се, че сте пътували без злополуки и че пристигнахте тук живи и здрави. Искам да чуя какво има да каже от свое име и от името на народа си Червения облак.

— Искам да кажа само няколко думи — отговори Червения облак. — Когато научих, че моят Велик баща ще ми разреши да дойда и да го видя, аз бях доволен и пристигнах веднага. Телеграфирайте на моя народ и кажете, че съм жив и здрав. Това е всичко, което имам да кажа днес.

Когато Червения облак и оглалите пристигнаха в Уошингтън Хауз на авеню Пенсилвания, където имаха запазен апартамент, те с изненада установиха, че Петнистата опашка и делегация брюле ги очаква там. Тъй като Петнистата опашка се бе подчинил на правителството и бе отвел хората си до агенцията на река Мисури, комисарят Паркър се опасяваше от спречквания между двамата съперници тетони. Те обаче си стиснаха ръце и веднага след като Петнистата опашка каза на Червения облак, че той и неговите брюле мразят резервата в Дакота и желаят да се върнат в ловните си полета в Небраска, на изток от форт Ларами, оглалите приеха брюле като завърнали се съюзници.

На следващия ден Донехогава от ирокезите заведе своите гости сиукси на обиколка из столицата посетиха Сената по време на заседание, военната корабостроителница и Арсенала. За разходката облякох сиуксите в дрехи на бели хора и бе очевидно, че повечето от тях се чувствуват неудобно в тесните си черни сака и обувки с копчета. Когато Донехогава им съобщи, че Матю Брейди ги кани в студиото си, за да ги фотографира, Червения облак отговори, че за него това не е подходящо. „Аз не съм бял човек, а сиукс и не съм подходящо облечен за подобен случай.“

Донехогава разбра веднага и уведоми гостите си, че ако искат, могат да си сложат дрехи от еленова кожа, наметала и мокасини за вечерята в Белия дом с президента Грант.

На приема в Белия дом сиуксите бяха по-впечатлени от стотиците горящи свещи в блестящите полилеи, отколкото от Великия баща и членовете на неговото правителство, от чуждестранните дипломати и конгресмени дошли да видят тези диви хора насред Вашингтон. Петнистата опашка, който обичаше добрата храна, особено хареса ягодите и сладоледа. „Белите хора имат за ядене повече хубави неща, отколкото пращат на индианците — отбеляза той.“

През следващите няколко дни Донехогава проведе преговори с Червения облак и Петнистата опашка, за постигането на постоянен мир той трябваше да разбере какви са исканията им, за да може да ги противопостави на натиска на политиците, представители: алчните за индианска земя бели хора. Паркър симпатизираше на индианците и положението му бе трудно. Той покани в Министерството на вътрешните работи представители на всички правителствени служби да се срещнат със сиуксите.

Министърът на вътрешните работи Джоузеф Кокс откри заседанието с реч от рода на тези, които индианците бяха слушали многократно. Правителството щеше да даде на индианците оръжия и муниции за лов, каза Кокс, но не може да го направи, преди да се увери, че всички индианци живеят в мир. „Спазвайте мира — завърши той — и тогава ние ще направим това, което е добро за вас.“ Той не спомена нищо за сиукския резерват на Мисури.

След като се ръкува с министъра Кокс и с други длъжностни лица, Червения облак отговори: „Погледнете ме. Аз израснах в страната, където слънцето изгрява. Сега идвам оттам, където слънцето залязва. Чий глас се чу за първи път в тази страна? Гласът на червените хора, които имаха само лъкове и стрели. Великия баща казва, че е добър и любезен с нас. Не мисля така. Аз съм добър с неговите бели хора. След вестта, която ми изпрати, аз преминах целия път до неговия дом. Лицето ми е червено, вашите са бели. Великия дух ви е дал умението да четете и пишете, а на мен — не. Аз не съм учил. Дойдох тук, за да кажа на Великия баща какво не харесвам в страната си. Всички вие сте близки на Великия баща и самите вие сте вождове. Хората, които Великия баща изпраща при нас, нямат нито разум, нито сърца.

Аз не искам резервата на Мисури. Казвам това вече четвърти път — той спря за момент и посочи към Петнистата опашка и делегатите брюле. — Тук сега има някои хора оттам. Децата им измират като овце; страната, не е подходяща за тях. Аз съм роден при Плат и ми казаха, че земята ми принадлежи — на север и на юг, на изток и запад… Вие ми изпращате стоки, но докато стигнат до мен след дългия път, те са така окрадени, че е останала само шепа. Дадоха ми да подпиша една хартия и това е всичко, което получих срещу земята си. Знам, че хората, които изпратихте при нас са лъжци. Погледнете ме. Аз съм беден и гол. Не искам война с моето правителство… Искам да кажете всичко това на Великия баща.“

Донехогава от ирокезите — комисарят, отговори: „Ще предам на президента какво каза днес Червения облак. Президентът ме увери, че съвсем скоро ще разговаря с него.“

Червения облак погледна червения мъж, който знаеше да чете и пише и сега бе Малък баща на индианците. „Би трябвало да отпуснете на моя народ барута, който иска — каза той. — Ние сме само шепа, а вие сте велико и могъщо племе. Вие произвеждате всички муниции. Аз искам само толкова, колкото хората ми да могат да убиват дивеча. Великия дух е направил всички животни в моята страна диви. Аз трябва да ходя на лов за тях. Не е като при вас — излизате и намирате каквото ви е необходимо. Аз имам очи и виждам всички вас — белите, виждам какво правите — отглеждате добитък и прочее. Зная, че след няколко години и аз ще започна да правя същото — това е нещо хубаво. Нямам какво повече да кажа.“

Другите индианци, оглала и брюле, се струпаха около комисаря и всички искаха да разговарят с него, червения мъж, който беше станал техен Малък баща.

Срещата с президента Грант бе на 9 юни в президентския кабинет в Белия дом. Червения облак повтори голяма част от това, което каза в Министерството на вътрешните работи, като подчерта, че народът му не желае да живее на река Мисури. Договорът от 1868 г., добави той, ни дава право да търгуваме във форт Ларами и да имаме агенция на Плат. Грант не даде пряк отговор, но обеща да се погрижи за справедливо отношение към сиуксите. Президентът знаеше, че в ратифицирания от Конгреса договор не се споменава нищо за форт Ларами или Плат; в него изрично се посочва, че агенцията на сиуксите трябва да бъде „някъде по Мисури“. В отделен разговор той подсказа на министъра Кокс и на комисаря Паркър да съберат на следващия ден всички индианци и да им разяснят условията на договора.

Донехогава прекара една безсънна нощ — той знаеше, че сиуксите са измамени. Когато им прочете и разясни напечатания договор, те нямаше да харесат това, което чуят. На сутринта в Министерството на вътрешните работи министър Кокс разгледа целия договор, член по член, а Червения облак слушаше търпеливо бавния превод на английските думи. Когато приключиха, той твърдо заяви: „За първи път чувам за такъв договор. Никога не съм чувал за него и нямам намерение да го спазвам.“

Министър Кокс отговори, че не вярва някой от мирните комисари в Ларами да е лъгал за договора.

„Не казвам, че комисарите са лъгали — отвърна Червения облак, — преводачите са грешали. Когато войниците напуснаха фортовете, аз подписах мирен договор, но това не бе същият договор. Ние искаме нещата да се оправят.“ Той стана и понечи да напусне стаята. Кокс му даде копие от договора, като предложи свой преводач да му го обясни, а ще разискват на нова среща: „Аз няма да взема тази хартия с мен — отговори Червения облак. — Тя е пълна с лъжи.“

Тази нощ в хотела си сиуксите обсъждаха дали да се върнат вкъщи на следващия ден. Някои казваха, че ще е срамота да се върнат и да обяснят на народа как са ги излъгали и измамили при подписването на договора от 1868 г. По-добре би било да умрат тук във Вашингтон, Само намесата на Донехогава, Малкия Баща, ги убеди да участвуват в още една среща. Той им обеща, че ще помогне да разтълкуват договора по-добре. Малкия баща се срещна с президента Грант и го убеди, че от затрудненията има изход.

На следващата сутрин в Министерството на вътрешните работи Донехогава приветства сиуксите, като заяви, че министър Кокс ще обясни новия вариант на договора. Кокс говори кратко. Той изрази съжаление, че Червения облак и хората му не са разбрали добре. Макар земите край река Паудър да са извън постоянния им резерват, те са в границите на ловната им територия. Ако някои от сиуксите предпочитат да живеят там, вместо в резервата, те могат да го сторят. Също така, не е необходимо да ходят в резервата, за да търгуват и да получават доставките си.

Така за втори път в продължение на две години Червения облак спечели победа над правителството на Съединените щати, но този път с помощта на един ирокез. Той призна това, като пристъпи напред и стисна ръката на комисаря: „Когато вчера видях договора и всичките лъжи в него, бях ядосан и предполагам, ядосах и теб… Сега съм доволен… Ние имаме тридесет и две племена и дом за Съвета също както при вас. Преди да дойдем тук, ние свикахме съвет и исканията, които представих, са от останалите вождове. Ние всички си приличаме.“

Срещата завърши в дух на приятелство, Червения облак поиска от Донехогава да каже на Великия баща, че няма повече работа с него и е готов да се качи на Железния кон, за да си замине вкъщи.

Министър Кокс, широко усмихнат, съобщи на Червения облак, че правителството е предвидило посещение на сиуксите в Ню Йорк по пътя им за дома.

„Аз не искам да се връщам оттам — отговори Червения облак, — а по най-краткия път. Нагледах се на градове… Нямам работа в Ню Йорк. Желая да се върна по пътя, по който дойдох. Белите са еднакви навсякъде. Аз ги виждам всеки ден.“

По-късно, когато му казаха, че е поканен да произнесе реч пред жителите на Ню Йорк, Червения облак промени решението си. Той отиде в Ню Йорк и бе изненадан от бурните овации, с които го посрещнаха слушателите в института Купър. За първи път той имаше възможност да говори на хората, а не на правителствени чиновници.

„Ние искаме да запазим мира — каза той. — Ще ни помогнете ли? През 1868 г. дойдоха хора и ни донесоха разни книжа. Ние не можехме да ги прочетем, а тези хора не ни казаха какво наистина пише в тях. Мислехме, че договорът е за преместване на фортовете и че трябва да спрем сраженията. Но те искаха да ни изпратят търговци на Мисури. Ние не искахме да отидем на Мисури, а търговците да дойдат там, където бяхме. Когато стигнах до Вашингтон, Великия баща ми обясни какво има в договора и ми показа, че преводачите са ме заблудили. Аз искам само правата си и справедливост. Опитах се да получа от Великия баща това, което е в правата ми и което е справедливо. Не успях напълно.“

Наистина Червения облак, общо взето, не успя да получи това, което смяташе за справедливо. Макар че се върна във форт Ларами с приятното чувство, че има много бели приятели на изток, той завари множество бели врагове на запад. Хора, жадни за земи, земевладелци, превозвачи на стоки, заселници и други не искаха да има сиукска агенция където и да е близо до богатата долина на Плат. Белите направиха така, че недоволството им да се усети във Вашингтон.

През лятото и есента на 1870 г. Червения облак и неговият помощник, Мъжа, който се страхува от конете си, работеха упорито за мира. По искане на комисаря Донехогава те събраха десетки могъщи вождове и ги доведоха във форт Ларами за съвета, на който трябваше да се определи мястото на сиукската агенция. Те убедиха да се присъединят към тях дори Тъпия нож и Малкия вълк от северните шайени, Многото мечки от северните арапахи, вождът Трева на чернокраките сиукси и Големия крак на минеконжу, които винаги се отнасяха с подозрение към белите. Седящия бик от племето хънкпапа не искаше да има нищо общо с никакви договори и резервати. „Белите хора са направили лоша магия на очите на Червения облак — каза той, — за да го накарат да вижда всичко и всеки, по тяхно желание“

Седящия бик подценяваше проницателната упоритост на Червения облак. Когато на съвета вождът на оглалите установи, че правителствените чиновници искат да разположат сиукската агенция на четиридесет мили северно от Плат във височините Роу Хайд Бют, той отказа категорично. „Когато се върнете при Великия баща — каза той на чиновниците, — кажете му, че Червения облак не иска да отиде в Роу Хайд Бют.“ След това той се оттегли да зимува в земите край река Паудър, уверен, че ирокезът Донехогава ще опра ни нещата във Вашингтон.

Властта на комисаря Или Паркър обаче залязваше. Във Вашингтон белите му врагове го притискаха отвсякъде.

Макар че твърдото решение на Червения облак осигури временна агенция на тридесет и две мили източно от форт Ларами, на Плат, индианците можаха да я използуват по-малко от две години. По това време Донехогава беше напуснал Вашингтон. През 1873 г. сиукската агенция беше преместена при изворите на река Уайт, в северозападна Небраска, встрани от пътя на прииждащата бяла емиграция. Петнистата опашка и неговите брюле също получиха разрешение да се преместят от Дакота към Уайт. След около година там се разположи постът Кемп Робинсън и военните щяха да държат под око агенциите на Червения облак и Петнистата опашка през следващите размирни години.

Няколко седмици след посещението на Червения облак във Вашингтон през 1870 г. неприятностите на Донехогава станаха сериозни. Реформите му бяха създали врагове сред политическите водачи (така нареченият Индиански кръг), които от дълго време използуваха Бюрото по индианските въпроси като изгоден клон от системата за печелене на държавни длъжности. А когато провали минната експедиция в Биг Хорн на група бели мъже от границата, които искаха да завладеят признати с договор сиукски земи, той си създаде врагове в Запада.

(Асоциацията Бигхорн бе създадена в град Шайен и членовете и вярваха в Манифест дестъни: „Богатите и красиви долини на Уайоминг са предназначени да бъдат завладени и да служат за изхранването на англосаксонската раса. Богатството, което от незапомнени времена лежи скрито под заснежените върхове на нашите планини, е било сложено там от Провидението за награда на дръзките духове, чиято мисия е да бъдат в предния отряд на цивилизацията. Индианците трябва да стоят настрана или да бъдат удавени в напредващия и увеличаващ се прилив от заселници. Съдбата на туземците е написана ясно и безпогрешно. Същият загадъчен съдник, който разпореди падането на Рим, е предопределил за червените мъже на Америка ориста на унищожението.“)

През лятото на 1870 г. малка група врагове на Донехогава в Конгреса се опита да го злепостави, като забави гласуването на средствата за закупуване на провизии за индианците от резерватите. Към средата на лятото в канцеларията му заваляха телеграми от агентите, които молеха за доставките, иначе гладните индианци ще избягат да търсят дивеч. Някои агенти се страхуваха от насилия, ако храната не бъде доставена бързо.

В отговор комисарят закупи провизии на кредит, без да губи време да извести условията. След това той уреди спешно превоза им на малко по-високи от текущите договорни цени. Само така индианците успяха да получат навреме храната си и не измряха от глад. Донехогава обаче бе нарушил няколко незначителни нормативни изисквания и това даде на враговете му повода, който те отдавна очакваха.

Неочаквано първият удар дойде от Уилям Уелш — търговец и от време на време мисионер при индианците. Уелш беше един от първите членове на Комитета за индианските комисари, но подаде оставка скоро след назначението му. Причините за това станаха ясни през декември 1870 г., когато той написа писмо, публикувано в няколко вашингтонски вестника. Уелш обвиняваше комисаря в „безчестие и непредвидливост в ръководенето на индианските работи“ и упрекваше президента Грант, че е поверил службата на човек, „който едва се е отърсил от варварството“. Очевидно Уелш смяташе, че индианците започват война, защото не са християни и следователно неговото решение на индианския проблем бе покръстването.

Когато той откри, че Или Паркър (Донехогава) толерантен към примитивните вярвания на индианците, той възненавидя комисаря „езичник“ и си подаде оставката.

Веднага след като писмото на Уелш бе отпечатано, политическите противници на Донехогава се хванаха за тази чудесна, възможност да го свалят от поста му. За една седмица Комитетът за разпределение на средствата в Камарата на представителите прие резолюция за разследване обвиненията срещу комисаря по индианските въпроси и го призова на разпит, който продължи с дни. Уелш представи списък от тринадесет обвинения в нарушения, чиято необоснованост Донехогава трябваше да доказва. В края на разследването обаче комисарят бе оправдан по всички обвинения и получи похвала за това, че е убедил индианските племена „че правителството е сериозно и на него може да се вярва“, така чрез избягването на нова война в прериите на държавното съкровище са били спестени милиони долари.

Салто — най-близките приятели на Донехогава знаеха какви тревоги му струваше цялата тази история. Той смятате атаката на Уелш за предателство, особено твърдението, че като индианец, „който едва се е отърсил от варварството“, той не е годен за службата комисар по индианските въпроси.

В продължение на няколко месеца Донехогава размишляваше относно бъдещите си действия. Преди всичко той искаше да подпомогне успехите на своята раса, но ако останеше на служба под постоянните удари на политическите си противници само защото е индианец, той се страхуваше, че ще донесе на народа си повече злини, отколкото полза. Опасяваше се, че ако запази поста си, ще предизвика политически затруднения на стария си приятел президента Грант.

В края на лятото на 1871 г. Донехогава подаде оставката си. На приятелите си съобщи, че напуска „защото е станал трън в очите“. Но официално заяви, че се впуска в бизнеса, за да осигури по-добре материално семейството си. Както предвиди, вестниците го нападнаха и твърдяха, че вероятно и той е член на Индианския кръг и е Юда за своя народ.

Донехогава не обърна внимание на всичко това — за половин век той бе навикнал на предразсъдъците на белите хора. Той отиде в град Ню Йорк, спечели богатство в този златен век на финансите и изживя живота си като Донехогава, Пазителя на западната врата на Дългия дом на ирокезите.

Глава девета
Кочис и апачите партизани

1871 г.

28 януари. Париж капитулира пред пруската армия. 18 март. Въстание на Комуната в Париж. 10 май. Подписан френско-пруския мирен договор; Франция отстъпва Елзас и Лотарингия на Прусия. 28 май. Въстанието в Париж е потушено. 5 октомври. Голям пожар в Чикаго. 12 октомври. Президентът Грант издава прокламация срещу Ку Клукс Клан. 10 ноември. В Африка Хенри Стенли^[43] намира д-р Ливингстън^[44]. Художниците-импресионисти организират първата си изложба в Париж. Дарвин издава „Произходът на видовете“.

 

1872 г.

1 март. Йелоустоунският национален парк е определен загражданите на Съединените щати. Корумпираният „кръг на Ери“ на Джеймс Фиск и Джей Гулд се разпада. Юни. Конгресът на САЩ премахва федералния подоходен данък. Октомври. Видни републиканци са обвинени, че са получавали акции на Кредит Мобилие в замяна за политическо влияние, изгодно на железопътната линия на Юниън Пасифик. 5 ноември. В Рочестър, Ню Йорк, Скюзън Антъни и други боркини за правата на жените са арестувани при опит да гласуват. 6 ноември. Президентът Грант е избран за втори мандат.

Когато бях млад, обхождах тези земи на изток и на запад, без да видя други хора освен апачите. След много лета аз тръгнах отново и видях, че нов народ е дошъл да отнеме страната. Как така? Защо стана така, че животът на апачите виси на косъм? Те бродят по хълмовете и прериите и искат небесата да се стоварят върху тях. Някога апачите бяха велик народ; сега са съвсем малко и затова искат да умрат и носят живота си на върха на пръстите си.

Кочис от апачите чирикахуа

 

Аз не искам повече да бягам из планините. Искам да сключа един голям договор… Ще спазвам думата си, докато камъните се стопят… Бог създаде белия човек, и бог създаде апача и апачът има право върху страната толкова, колкото и белият човек. Искам да сключа договор, който ще е траен, за да можем и двамата да пътуваме из страната и да нямаме неприятности.

Делшай от апачите тонто

 

Ако не беше клането, сега тук щеше да има много повече хора, но след клането кой би могъл да издържи? Когато сключих мир с лейтенант Уитман, сърцето ми беше много голямо и щастливо. Хората в Тусон и Сан Хавиер трябва да са луди. Те действаха като че нямат нито глави, нито сърца… Те сигурно са жадни за нашата кръв… Тези хора от Тусон пишат във вестниците и предлагат своя разказ. Апачите нямат кой да разкаже за станалото от тяхно име.

Ескиминсин от апачите аравайпа

 

 

След посещението на Червения облак през лятото на 1870 г. комисарят Или Паркър и другите правителствени чиновници обсъждаха дали е целесъобразно да се покани големият апачески вожд Кочис във Вашингтон. Макар че със заминаването на Звездния вожд Карлтън след Гражданската война, в земята на апачите спряха военните кампании, постоянно ставаха стълкновения между скитащи индиански отряди и бели заселници, миньори и превозвачи, които непрекъснато навлизаха в родните им земи. Правителството създаде четири резервата в Ню Мексико и Аризона за различните групи, но много малко апачи отидоха да живеят в тях. Комисарят Паркър се надяваше, че Кочис може да помогне за установяване на постоянен мир в апаческите земи и поиска представителят на бюрото в района да покани вожда във Вашингтон.

Чак през пролетта на 1871 г. белите хора успяха да намерят Кочис и когато установиха връзка, вождът отклони поканата на правителството. Той простичко заяви, че не вярва нито на военните, нито на цивилните представители на Съединените щати.

Кочис беше от апачите чирикахуа. Той беше по-висок от повечето от хората си, с широки рамене и развит гръден кош, лицето му бе интелигентно, с черни очи, широк прав нос, много високо чело, гъста черна коса. Белите, които го бяха срещали, казваха, че има спокоен нрав и е много спретнат и чист.

Когато американците за първи път дойдоха в Аризона, Кочис ги посрещна. През 1856 г., по време на среща с майор Инок Стийн от Първия драгунски полк на САЩ, Кочис обеща да дава на американците да пресичат земите на чирикахуа по южния път за Калифорния. Той не възрази, когато Батърфийлд Овърленд Мейл^[45] установи една пощенска станция в прохода Апач. Всъщност живеещите наблизо чирикахуаи сечаха дърва за станцията, като ги разменяха за продукти.

После, през един февруарски ден на 1861 г., Кочис получи вест от прохода Апач, с която го викаха да дойде в станцията за среща с един офицер. Като очакваше, че ще е нещо обикновено, Кочис тръгна с петима души от семейството си — брат му, двама племенници, една жена и едно дете. Офицерът, който искаше да го види, бе лейтенант Джордж Баскъм от Седми пехотен полк. Той бе изпратен с рота войници да освободи добитъка и едно момче метис, отвлечени от ранчото на Джон Уорд. Уорд беше обвинил хората на Кочис, че са отвлекли добитъка и момчето.

Веднага след като Кочис и близките му влязоха в палатката на Баскъм, дванадесет войници я обкръжиха, а лейтенантът безцеремонно поиска индианците да върнат добитъка и момчето.

Кочис беше чул за плененото момче. Той каза, че една банда койотероси от Хила са нападнали ранчото на Уорд и вероятно са в Блак Маунтин. Кочис смяташе, че ще може да уреди откуп. В отговор Баскъм го обвини, че задържат момчето и добитъка. Отначало Кочис помисли, че младият офицер се шегува. Баскъм обаче беше избухлив и когато Кочис отхвърли обвиненията, лейтенантът заповяда да го арестуват с близките му и заяви, че ще ги държи заложници до освобождаването на добитъка и момчето.

В момента, когато войниците влязоха да го арестуват, Кочис преряза дупка в палатката и избяга под куршумите им. Макар и ранен, той успя да се спаси от преследването на Баскъм, но близките му бяха задържани като пленници. За да ги освободят, Кочис и воините му плениха на Батърфийлд Трайъл трима бели мъже и се опитаха да уредят размяна с лейтенанта.

Баскъм отказа да се разменят, преди да върнат откраднатия добитък и момчето.

Разярен, защото Баскъм не желаеше да повярва, че хората му са невинни, Кочис блокира прохода Апач и обсади пехотната рота в пощенската станция. След като даде на Баскъм още една възможност за размяна, Кочис екзекутира пленниците си, като ги обезобрази с копия — жестокост, която апачите бяха усвоили от испанците. Няколко дни по-късно лейтенант Баскъм си отмъсти, като обеси тримата мъже — роднини на Кочис.

От този момент нататък чирикахуаите прехвърлиха омразата си от испанците върху американците. Четвърт столетие те и другите апачи щяха да водят непрекъсната партизанска война, която по човешки жертви и държавни средства щеше да бъде най-разточителната индианска война.

По това време (1861 г.) големият военен вожд на апачите беше Мангас Колорадо, или Червените ръкави, седемдесетгодишен мимбреньо, който по ръст превишаваше високия Кочис. Той имаше последователи в много отряди в Югоизточна Аризона и в Югозападно Ню Мексико. След случая с Баскъм двамата мъже обединиха силите си, за да прогонят американците от родината си. Те нападаха керваните от фургони, спряха движението на дилижансите и пощата и изгониха няколкостотин бели миньори от територията си от планините Чирикахуа до Могольоните. След като сините и сивите куртки започнаха своята Гражданска война, Мангас и Кочис влизаха в малки сражения със сивите куртки, докато те не се изтеглиха на изток.

 

 

И тогава, през 1862 г., Звездният вожд Карлтън пристигна от Калифорния с хилядите си сини куртки, като използува стария път, който минаваше през сърцето на земите на чирикахуа. Отначало те идваха на малки групи и винаги спираха за вода при извора до изоставената пощенска станция в прохода Апач. На 15 юли, Луната на коня, Мангас и Кочис разположиха петстотин воини по скалистите височини, които се извисяваха над прохода и извора. Три пехотни роти сини куртки, отряд кавалеристи и два фургона се приближаваха от запад. Когато колоната от триста войници навлезе в прохода, апачите внезапно атакуваха с куршуми и стрели. Войниците отговаряха на огъня пет минути и после се изтеглиха от прохода.

Апачите не ги последваха. Те знаеха, че сивите куртки ще се върнат. След като се престроиха, пехотинците отново настъпиха към прохода, този път фургоните ги прикриваха в тил. Войниците се доближиха на няколкостотин ярда от изворите, но там нямаше къде да се скрият, а от височините ги наблюдаваха апачите. Няколко минути сините куртки удържаха позицията си. Тогава се приближиха фургоните. Внезапно от тях избухнаха големи огнени кълба. Вдигнаха се облаци черен дим, силен гръм отекна между високите скали и парчета летящ метал засвистяха във въздуха. Апачите бяха чували малките оръдия на испанците, но тези големи, гръмотевични фургони-топове сееха ужас и смърт. Сега воините отстъпиха и сините куртки се придвижиха, за да овладеят сладките води на изворите.

Мангас и Кочис все още не смятаха да се предават. Ако можеха да измъкнат малки отряди войници далеч от фургоните-топове, те някак биха могли да ги победят. На сутринта индианците видяха взвод кавалеристи да язди обратно на запад, вероятно за да предупреди другите войници, пристигащи оттам. Мангас взе петдесет воини на коне и препусна надолу, за да отреже пътя на белите. В последвалото сражение в движение Мангас бе ранен в гърдите и падна от коня си в безсъзнание. Объркани от загубата на водача си, воините прекъснаха боя и пренесоха окървавеното тяло на Мангас обратно във височините.

Кочис бе решен да спаси живота на Мангас. Вместо да се довери на знахарите и техните заклинания и баене, той привърза тъста си с въже към коня му и с ескорт воини язди без почивка в южна посока цели сто мили до мексиканското село Ханос. Един много известен мексикански хирург живееше там. Когато му предадоха безпомощното тяло на Мангас Колорадо, той получи и следния кратък ултиматум: „Направи го здрав! Ако той умре, това село също ще умре.“

След няколко месеца Мангас се върна в своите планини Мимбрес, обут в кожени панталони и китайски сандали, със сарапе^[46] и широкопола сламена шапка, която бе получил в Мексико. Той бе отслабнал и лицето му беше още по-набръчкано, но все още можеше да изпревари на кон воини, родени половин век след него, и да стреля по-добре от тях. Докато почиваше в планините си, той дочу, че Звездния вожд Карлтън събрал мескалеросите и ги затворил в Боске Редондо. Той научи, че сините куртки търсят апачите навсякъде и ги убиват със своите фургони-топове, както бяха убили шестдесет и трима от неговите и на Кочис воини в прохода Апач.

По Времето на летящите мравки (януари 1863 г.) Мангас стануваше на река Мимбрес. От известно време той мислеше как да постигне мир за всички апачи, преди да умре. Той си спомняше договора, който бе подписал в Санта Фе през 1852 г. През онази година апачите и народът на Съединените щати се бяха съгласили на вечен мир и приятелство. Няколко години имаше мир и приятелство, но сега имаше вражда и смърт. Той искаше да види народа си да живее отново мирно. Мангас знаеше, че дори най-смелите и ловки млади воини като Викторио и Херонимо не могат да победят огромната мощ на Съединените щати. Може би беше време за нов договор с американците и техните войници със сини куртки, които бяха станали многобройни като летящите мравки.

Един ден до лагера на Мангас се приближи мексиканец с бяло знаме. Той каза, че наблизо има няколко войници, които искат да говорят за мир. За Мангас идването им беше като изпратено от провидението. Той би предпочел да разговаря с някой звезден вожд, но се съгласи да отиде и да се срещне с малкия капитан^[47] Едмънд Шърланд от Калифорнийския доброволчески полк. Воините мимбреньос го предупредиха да не отива. Не си ли спомня какво стана с Кочис, когато той отиде да се срещне с войниците в прохода Апач? Мангас не обърна внимание на опасенията им. В края на краищата не е ли той само един старец? Каква злина могат да сторят войниците на един стар човек, който иска да говори за мир? Воините настояваха да го придружи охрана.

Избрани бяха петнадесет души, които тръгнаха нагоре по пътеката към лагера на войниците.

Когато се приближиха до лагера толкова, че се виждаха, те изчакаха да се покаже капитанът. Идин миньор, който говореше испански, дойде да придружи Мангас до лагера, но охраната не искаше да остави вожда си да отиде там, докато капитан Шърланд не издигна бялото знаме. Веднага след това Мангас заповяда на воините си да се върнат обратно — той реши да отиде сам. Беше под закрилата на примирието и щеше да е в пълна безопасност. Мангас тръгна на кон към войнишкия лагер, но едва воините му бяха изчезнали от погледа, когато дузина войници изскочиха от храсталаците зад него с готови за стрелба пушки. Той бе пленен.

„Ние бързо заведохме Мангас в нашия лагер край стария форт Маклийн — казва Даниъл Конър, един от миньорите, които пътуваха с Калифорнийските доброволци — и пристигнахме навреме, за да посрещнем генерал Уест и командуваните от него войски. Генералът отиде да види задържания Мангас. Приличаше на пигмей пред стария вожд, който по ръст се извисяваше над всички околни. Мангас изглеждаше загрижен и отказваше да говори, като очевидно смяташе, че е направил голяма грешка, като се е доверил на бледоликите.“

Двама войници трябваше да пазят Мангас и тъй като с падането на нощта въздухът стана много студен, те запалиха огън от цепеници, за да не премръзнат заедно с пленника. Един от Калифорнийските доброволци, редник Кларк Стокинг, впоследствие съобщи, че е чул генерал Джоузеф Уест да заповядва на стражите: „Утре сутринта го искам мъртъв или жив, разбрахте ли, искам го мъртъв!“

Тъй като апачите на Мангас бяха в околността, щом се стъмни, белите сложиха допълнителни постове около лагера. Даниъл Конър бе един от тях и когато обхождаше поста си точно преди полунощ, той забеляза, че войниците, които охраняват Мангас, закачат стария вожд и той непрекъснато си свива краката под одеялото. Любопитен да разбере какво всъщност правят те, Конър застана извън осветеното от огъня пространство и започна да ги наблюдава. Те нажежаваха щиковете си на огъня и ги допираха до петите и краката на Мангас. След като вождът изтърпя това мъчение няколко пъти, той се надигна и личеше, че е възмутен до дъното на душата, като казваше на, стражите по испански, че не е дете, за да си играят с него. Но речта му бе бързо пресечена — щом запротестира, двамата стражи грабнаха мускетите си, насочиха ги към него и почти едновременно простреляха тялото му.

Когато Мангас падна назад, пазачите изпразниха мускетите си в него. Единият войник го скалпира, другият му отряза главата и я свари, за да свали месото и да продаде черепа на някой френолог на Изток. Обезглавеното тяло бе изхвърлено в един ров. Официалният военен доклад твърдеше, че Мангас е убит „при опит за бягство“.

След това, както се изразява Даниъл Конър, „индианците започнаха сериозна война… Изглежда, се мъчеха да отмъстят за смъртта му с цялата си мощ.“

От земите на чирикахуаите в Аризона до планините Мимбрес в Ню Мексико Кочис и неговите триста воини започнаха кампания, за да прогонят белите предатели или да изгубят живота си в тази битка. Викторио събра друг отряд, като привлече и мескалероси, избягали от Боске Редондо. Те нападаха поселищата и пътищата край Рио Гранде, от Хорнадо дел Муерго до Ел Пасо. В продължение на две години тези малки апачески армии предизвикваха безредици в Югозапада. Повечето бяха въоръжени само с лъкове и стрели, стрелите бяха направени от крехки трифутови тръстикови стъбла с три пера и триъгълни, дълги един инч, кварцови върхове, изострени като игли. Прикрепени за стъблата с назъбени вдлъбнатини вместо с ремъци или връзки, тези оръжия изискваха внимателно боравене, но когато остриетата достигнеха целта си, те се врязваха с разкъсващата сила на куршум. Апачите се биеха добре с това, с което разполагаха, но по брой враговете им ги превъзхождаха стократно, затова от бъдещето си индианците очакваха само смърт или плен.

След края на Гражданската война и отпътуването на генерал Карлтън правителството на Съединените щати предприе стъпки за мир с апачите. През Луната на големите листа (21 април 1865 г.) Викторио и Нана се срещнаха в Санта Рита с представител на Съединените щати. „Аз и народът ми искаме мир — каза Викторио. — Изморени сме от войната. Бедни сме и ние, и семействата, ни — имаме много малко ядене и дрехи. Искаме да сключим мир, траен мир, такъв, който те да спазват… Измих ръцете и устата си със студена прясна вода и това, което казвам, е истина.“

— Можете да ни вярвате — добави Нана.

Отговорът на агента бе кратък: „Аз не съм дошъл да искам от вас да сключите мир, а да ви съобщя, че ще имате мир, ако отидете в резервата в Боске Редондо.“

За Боске Редондо те бяха чули много и все лоши неща. „Аз нямам джобове, в които да сложа твоите думи — сухо отговори Нана. — Но думите потънаха дълбоко в сърцето ми. Те няма да бъдат забравени.“

Викторио поиска двудневна отсрочка, преди да тръгне към резервата. Той искаше да събере всичките си хора и коне и обеща да се срещне с агента отново на 23 април в Пинос Алтос.

Агентът чака в Пинос Алтос цели четири дни, но нито един апач не се появи. Те предпочетоха глада, лишенията и смъртта пред отиването в омразното Боске. Някои се отклониха на юг в Мексико, други се присъединиха към Кочис в Драгунските планини. След преживяното в прохода Апач и след убийството на Мангас Кочис дори не бе отговорил на мирните предложения. През следващите пет години апачите обикновено избягваха американските фортове и поселища. Но щом някой фермер или миньор се отпуснеше, група индианци се спускаше да отвлече конете или добитъка му — така те водеха партизанска война. Към 1870 г. нападенията зачестиха и тъй като Кочис бе вождът, когото белите най-добре познаваха, обикновено той отговаряше за враждебните действия независимо къде ставаха.

Затова през пролетта на 1871 г. комисарят по индианските въпроси така упорито призоваваше Кочис да посети Вашингтон. Кочис обаче не можеше да повярва, че нещо се е променило. Той все още нямаше доверие на представителите на правителството на Съединените щати. Няколко седмици по-късно, след събитията с Ескиминсин и аравайпите в Кемп Грант, Кочис бе още по-категоричен, че никой апач никога не трябва да поставя живота си в ръцете на изменниците американци.

Ескиминсин и малкият му отряд от 150 последователи живееха край Аравайпа Крийк. Племето им носеше името на тази река. Тя бе на север от териториите на Кочис, между река Сан Педро и планините Галиуро. Ескиминсин беше набит апач, с леко криви крака и с лице на красив булдог. Понякога той беше добродушен, понякога свиреп. Един ден през февруари 1871 г. Ескиминсин влезе в Кемп Грант — малък пост на мястото, където Аравайпа Крийк се влива в Сан Педро. Той беше чувал, че лейтенант Ройъл Уитман е приятелски настроен и поиска да се срещне с него.

Ескиминсин каза на Уитман, че хората му вече нямат свой дом и не могат да си построят нов, защото сините куртки постоянно ги преследват и стрелят по тях само защото са апачи. Той поиска да сключи мир, за да могат хората му да се установят край Аразайпа и да отглеждат там реколти.

Уитман попита Ескиминсин защо не отиде в Уайт Маунтинс, където правителството бе заделило земя за резерват. „Там няма наши земи — отговори вождът, — нито пък хората там са наши. Ние сме в мир с тях (с койотеросите), но никога не сме се смесвали с тях. Нашите бащи са живели в тези планини и са отглеждали царевица в тази долина. Тук сме се научили да правим мескал^[48] — основната ни храна; и лете, и зиме не остане без продукти. В Уайт Маунтинс няма какво да ядем и се разболяваме. Някои от нашите хора бяха за кратко време там, но не останаха доволни и всички казаха: «Искаме да отидем в Аравайпа, да сключим окончателен мир и никога да не го нарушаваме!»“

Лейтенант Уитман отговори на Ескиминсин, че не е упълномощен да сключи мир с отряда му, но ако те предадат огнестрелните си оръжия, той може да им разреши да останат близо до форта като военнопленници, докато получи разрешение и инструкции от висшето си началство. Ескиминсин се съгласи и аравайпите започнаха да пристигат на групи и да предават пушките си, а някои дори лъковете и стрелите си. Те си построиха село на няколко мили нагоре по рекичката, посяха царевица и започнаха да пекат мескал. Впечатлен от трудолюбието им, Уитман ги наемаше да косят сено за кавалерийските коне на лагера, за да могат да спечелят пари за закупуване на продукти.

Съседните скотовъдци също използуваха някои от тях като наемни работници. Експериментът протичаше толкова добре, че към средата на март повече от сто апачи, включително и някои пинали^[49], се бяха присъединили към хората на Ескиминсин, а през ден пристигаха нови.

Междувременно Уитман писмено бе обяснил положението на военните си началници, като искаше разпореждания. Но към края на април запитването му бе върнато с нареждане да го подаде отново по установения от правителството ред. Лейтенантът беше неспокоен, тъй като знаеше, че цялата отговорност за действията на апачите на Ескиминсин пада върху него и затова отблизо следеше всяко тяхно движение.

На 10 април апачи нападнаха Сан Хавиер на юг от Тусон и откраднаха добитък и коне. На 13 април четирима американци бяха убити при едно нападение на изток от Тусон.

През 1871 г. Тусон беше сборище от три хиляди комарджии, съдържатели на барове, търговци, превозвачи на стоки, златотърсачи и няколко спекуланти, които бяха забогатели през Гражданската война и се надяваха да продължат да печелят от някоя индианска война. За да се предпазва от апачите, тази градска измет бе организирала Комитет за обществена сигурност, но тъй като никой от индианците не се доближаваше до града, комитетът често се мяташе на седлата и потегляше да преследва нападателите в съседните общини. След двата набега през април някои членове на комитета решиха, че нападателите са дошли от селото на Аравайпа, близо до Кемп Грант. Макар че Кемп Грант беше на разстояние от петдесет и пет мили и бе невероятно аравайпите да отидат толкова далеч, за да извършат набезите, повечето граждани на Тусон веднага възприеха предложението. Изобщо те бяха против агенциите, където апачите изкарваха прехраната си с труд и бяха миролюбиви — това водеше до ограничаване броя на войниците и намаляване на свързаното с войните благоденствие.

През последните седмици на април един ветеран и индианските войни на име Уилям Ури започна организирането на поход срещу невъоръжените аравайпи и Кемп Грант. Шестима американци и четиридесет и двама мексиканци се съгласиха да участвуват, но Ури реши, че те не са достатъчно за успешна акция. От индианците папаго, които години преди това бяха покорени от испанските войници и бяха покръстени от испанските свещеници, той набра деветдесет и двама наемници. На 28 април тази застрашителна група от 140 добре въоръжени мъже беше готова да потегли.

 

 

Първото предупреждение, което лейтенант Уитман от Кемп Грант получи за похода, бе едно съобщение от малкия военен гарнизон в Тусон, че на двадесет и осми голям отряд е напуснал града с твърдото намерение да изтреби всички индианци край Кемп Грант. Уитман прие съобщението, предадено му от гражданин на кон, в 7.30 часа на 30 април. „Незабавно изпратих двама преводачи на коне до индианския лагер — докладва по-късно Уитман — с нареждане да съобщят на вождовете за положението, а те да доведат всички свои хора в поста… Моите пратеници се върнаха след около час с вестта, че не са открили живи индианци.“

По-малко от три часа преди Уитман да получи предупреждението, хората от Тусон се бяха разгърнали по височините около рекичката и по песъчливите околности на селото на аравайпите. Намиращите се в ниското мъже откриха огън по покритите с трева колиби и когато апачите побягнаха на открито, куршумите от височините ги поваляха. За половин час всички апачи от лагера избягаха, бяха пленени или убити. Пленниците бяха само деца (двадесет и седем на брой) и християните папагоси ги отведоха да ги продадат в робство в Мексико.

Когато Уитман достигна селото, то все още гореше и земята бе покрита с мъртви и обезобразени жени и деца. „Намерих много жени застреляни, докато са спали до вързопите сено, което бяха събрали, за да ни го донесат на сутринта. На ранените, които не бяха успели да избягат, бяха разбили главите с тояги и камъни, други бяха промушени с много стрели, след като са били смъртно ранени с пушечни изстрели. Всички трупове бяха съблечени.“

Лекарят Брисли, придружаващ, лейтенант Уитман, докладва, че две от жените „лежаха в такова положение и външният вид на половите им органи и раните им бе такъв, че няма съмнение, че първо са били изнасилени и след това — застреляни… Едно десетмесечно бебе простреляно два пъти и единият му крак висеше отсечен“.

Уитман се безпокоеше, че преживелите клането, сега избягали в планините, ще го упрекнат, че не ги е защитил. „Мислех, че нашата грижа за мъртвите им ще е за тях доказателство поне за нашето съчувствие и така излезе, защото, докато се грижехме за труповете, много от тях се върнаха и се отдадоха на скръбта си по начин, прекалено див и ужасен, за да бъде описан… Сред всички погребани (около сто) имаше само един старец и едно голямо момче — всички останали бяха жени и деца.“

Загиналите от рани и откритите липсващи трупове попълниха окончателния брой на убитите — до 144. Ескиминсин не се завърна и някои от апачите вярваха, че в отмъщение за клането той ще започне война.

„Жените и децата ми бяха убити пред очите ми — каза на Уитман един от мъжете — и не бях в състояние да ги защитя. Повечето индианци на мое място биха взели нож и биха си прерязали гърлото.“

След като лейтенантът даде дума, че не ще намери покой, докато те не получат възмездие, скърбящите аравайпи се съгласиха да помогнат при построяването на селото и да започнат живота си отново.

В края на краищата с упоритите усилия на Уитман убийците от Тусон бяха изправени пред съд. Защитата твърдеше, че гражданите от Тусон са проследили дирята на апачите убийци право до селото на Аравайпа. Оскар Хатън — пощенски служител в Кемп Грант и свидетел на обвинението, каза: „Изразявам моето дълбоко убеждение, че индианците от този пост никога не са правили група за набези.“

Ф. Остин, търговец на поста, Майлс Ууд, снабдител на говеждо месо, и Уилям Нес, който пренасяше пощата между Кемп Грант и Тусон, направиха подобни изявления. Съдът заседава в продължение на пет дни. Съдебните заседатели се оттеглиха на съвещание, което трая деветнадесет минути. Убийците от Тусон бяха оправдани.

Що се отнася до лейтенант Уитман, осъдителната защита на апачите сложи край на военната му кариера. Той преживя три военнополеви съдилища по смехотворни обвинения и след още няколко години служба без повишение подаде оставка.

Клането при Кемп Грант обаче привлече вниманието на Вашингтон върху апачите. Президентът Грант описа нападението като „стопроцентово убийство“ и заповяда на армията и на Бюрото по индианските въпроси да вземат спешни мерки за установяване на мир в Югозапада.

През юни 1871 г. генерал Джордж Крук пристигна в Тусон, за да поеме командването на военното управление в Аризона. Няколко седмици по-късно Винсънт Колиър, специален представител на Бюрото по индианските въпроси, дойде в Кемп Грант. Двамата мъже бяха крайно заинтересовани от уреждането на среща с водещите апачески вождове, особено с Кочис.

Колиър се срещна първо с Ескиминсин с надежда да го убеди да се върне към мира. Ескиминсин слезе от планините и заяви, че ще се радва да разговаря за мир с комисаря Колиър. „Комисарят вероятно е мислил, че ще срещне един голям капитан — тихо каза Ескиминсин, — но той вижда само един много злочест човек, а не капитан. Ако комисарят ме беше срещнал преди около три месеца, той щеше да види в мен един капитан. Тогава аз имах много хора, но много бяха изклани. Сега имам малко хора. Откакто напуснах това място, аз живея наблизо. Знаех, че имам приятели тук, но се страхувах да се върна. Никога не съм имал много за казване, но мога да кажа, че обичам това място. Казах всичко, което трябваше да казвам, защото имам малко хора, за които да говоря. Ако не беше клането, сега тук щеше да има много повече хора, но след клането кой би могъл да издържи? Когато сключих мир с лейтенант Уитман, сърцето ми беше много голямо и щастливо. Хората от Тусон и Сан Хавиер трябва да са луди. Те действуваха, като че нямат нито глави, нито сърца… Те сигурно са жадни за нашата кръв… Тези хора от Тусон пишат във вестниците и предлагат своя разказ. Апачите нямат кой да разкаже за станалото от тяхно име.“

Колиър обеща да предаде разказа на апачите на Великия баща и на белите хора, които никога не го бяха чували.

— Аз мисля, че бог ти е дал добро сърце и дойде да ни видиш, или си имал добри баща и майка, та си станал толкова човечен.

— От бога е — обяви Колиър.

— От него — каза Ескиминсин, но присъствуващите бели мъже не разбраха при превода дали той потвърди чутото, или зададе въпрос.

Следващият вожд в програмата на Колиър бе Делшай от апачите тонто. Делшай беше набит, широкоплещест мъж на около тридесет и пет години. На едното си ухо той носеше сребърно украшение, изражението на лицето му бе свирепо; вождът все подтичваше, като че ли постоянно бързаше за някъде. Още през 1868 г. бе решил да държи тонто в мир и използуваше като своя агенция Кемп Макдауъл, на западния бряг на Рио Верде. Делшай обаче установи, че войниците със сини куртки са склонни към предателство. Веднъж един офицер бе стрелял с едри сачми в гърба на Делшай, а защо, вождът така и не можа да разбере. Той бе напълно сигурен, че лекарят на поста се опита да го отрови. След това Делшай стоеше настрана от Кемп Макдауъл.

Комисарят Колиър пристигна в Кемп Макдауъл към края на септември с пълномощия да използува войниците, за да установи връзка с Делшай. Макар че кавалерийските и пехотните отряди използуваха бели знамена, димни сигнали и нощни огньове, Делшай не искаше да отговори, преди внимателно да е проучил намеренията на сините куртки. По времето, когато той се съгласи да се срещне с капитан Нетървил в долината Сънфлауър (31 октомври 1871 г.), комисарят Колиър се бе върнал във Вашингтон, за да изготви доклада си. Копие от забележките на Делшай бе изпратено на Колиър.

„Аз не искам повече да бягам из планините — каза Делшай. — Искам да сключа един голям договор… Ще спазвам думата си, докато камъните се стопят.“ Но той не искаше да заведе тонтите обратно в Кемп Макдауъл. Това място не бе добро (в края на краищата той бе стрелян и тровен там). Тонтите предложиха да живеят в долината Сънфлауър, близо до планините, за да могат да събират плодове и да ходят на лов за диви животни.

„Ако главният капитан в Кемп Макдауъл не постави поста, където аз казвам — настоя той, — аз не мога да направя нищо повече, защото бог създаде белия човек и бог създаде апача и апачът има право върху страната толкова, колкото и белият човек. Искам да сключа договор, който ще е траен, за да можем и двамата да пътуваме из страната и да нямаме неприятности. Щом се сключи договорът, ще поискам парче хартия, за да мога да пътувам из страната като бял човек. Ще сложа долу един камък, за да покажа, че когато той започне да се топи, договорът ще да бъде нарушен. Ако сключа договор, ще очаквам главният капитан да идва при мен винаги, когато пратя да го повикат, и аз ще правя същото, когато той изпрати да ме повикат. Ако сключим договор и главният капитан не изпълни обещанията си към мен, аз ще сложа думата му в една дупка и ще я покрия с мръсотии. Аз обещавам, че когато се сключи договор, белите хора или войниците ще могат да оставят навън всичките си коне и мулета, без някой да ги пази, и ако някой апач открадне дори един, аз ще си прережа гърлото. Искам да сключа голям договор и ако американците нарушат договора, аз не искам повече неприятности — белият човек може да тръгне по един път, а аз да тръгна по друг… Кажете на главния капитан в Кемп Макдауъл, че ще отида да се срещна с него след дванадесет дни.“

В Каняда Аламоса, агенция, създадена от Бюрото по индианските въпроси на четиридесет и две мили югозападно от форт Крейг, Ню Мексико, Колиър бе най-близо до Кочис. Там той разговаря с двама членове на отряда на Кочис. Те му казаха, че вождът на чирикахуа е бил в Мексико, но мексиканското правителство дало награда от триста долара за апачески скалп и тогава разузнавателни отряди започнали да ги нападат в планините на Сонора. Те се разпръснали и вече се завръщали по старите си земи в Аризона. Кочис е някъде в Драгунските планини.

Изпратиха куриер да намери Кочис, но когато човекът навлезе в територията Аризона, той неочаквано срещна генерал Крук, който отказа да признае пълномощията му за проникване в лагера на Кочис. Крук заповяда на куриера да се върне незабавно в Ню Мексико.

Крук искаше Кочис за себе си и за да го намери мъртъв или жив, той заповяда пет кавалерийски роти да претърсват планините Чирикахуа. Сивия вълк бе името, което апачите дадоха на генерал Крук. Кочис се изплъзна от Сивия вълк, като пресече границата на Ню Мексико. Той изпрати вестоносец до Звездния вожд, генерал Гордън, Грейнджър, в Санта Фе, като му съобщи, че ще се срещне с него в Канада Аламоса, за да разговарят за мир.

Грейнджър пристигна в теглен от шест мулета санитарен фургон с малка охрана, а Кочис го очакваше. Встъпителните думи бяха съвсем кратки. И двамата мъже нямаха търпение да уредят нещата. За Грейнджър това бе случай да си спечели слава на човек, приел капитулацията на великия Кочис. За Кочис това бе краят на пътя. Той бе почти шестдесетгодишен и бе много уморен. В дългата му до раменете коса преобладаваха сребърните нишки.

Грейнджър обясни, че мирът е възможен само ако чирикахуаите се съгласят да се заселят в резерват. „Нито един апач няма да може да напуска резервата без писмен пропуск от агента — каза генералът — и по никакъв повод няма да се дава позволение за преминаване на границите на старото Мексико.“

Кочис отговори със спокоен глас, като жестикулираше рядко: „Слънцето палеше над главата ми и ме хвърли в огън. Кръвта ми е в огън, но аз пристигнах в тази долина и пих от тези води и се измих в тях и те ме охладиха. Сега, когато съм охладен, дойдох при вас с разтворени обятия, за да живея в мир. Аз говоря открито и не искам да лъжа или да ме лъжат. Искам добър, здрав и траен мир. Когато бог създаде света, той даде една част на белия човек, а друга — на апача. Защо стана така? Защо те се събраха заедно? Сега, когато трябва да говоря, слънцето, луната, земята, въздухът, водите, птиците и зверовете, дори неродените деца ще се радват на думите ми. От дълго време белите мъже ме търсят. Аз съм тук. Какво искат те? Те ме търсиха толкова дълго — защо съм толкова важен? Щом съм толкова важен, защо не отбелязвате мястото, където стъпвам, и не гледате, когато плюя? Койотите ходят нощем, за да крадат и убиват. Не мога да ги видя — не съм бог. Аз вече не съм вожд на искиминсин.

Не съм вече богат, аз съм само един беден човек. Светът невинаги е бил такъв. Бог ни създаде по-различни от вас. Ние се раждаме като животни в сухата трева, а не в легла като вас. Затова ние сме като животните — бродим през нощта, грабим и крадем. Ако аз имах нещата, които вие имате, нямаше да правя това, което правя, защото нямаше да има нужда. Има индианци, които кръстосват, за да убиват и грабят. Аз не ги командувам. Ако ги командувах, те нямаше да правят това. Мои воини бяха убити при Сонора. Дойдох тук, защото бог ми нареди. Той ми каза, че е хубаво да се живее в мир и аз дойдох. Аз кръстосвах света с облаците и въздуха, когато бог проговори в мислите ми и ми каза да дойда тук и да бъда в мир с всички. Той каза, че светът е за всички нас. Как стана така?

Когато бях млад, обхождах тези земи на изток и на запад, без да видя други хора освен апачите. След много лета аз тръгнах отново и видях, че нов народ е дошъл да отнеме страната. Как така? Защо стана така, че животът на апачите виси на косъм? Те бродят по хълмовете и прериите и искат небесата да се стоварят върху тях. Някога апачите бяха велик народ; сега са съвсем малко и затова искат да умрат и носят живота си на върха на пръстите си. Много бяха убити в бой. Вие трябва да говорите направо, за да могат думите ви да попаднат като слънчева светлина в сърцата ни. Кажете ми, щом Дева Мария е обходила цялата земя, защо тя никога не е влизала в колибите на апачите? Защо никога не сме я видели или чули?

Нямам нито баща, нито майка — аз съм сам на този свят. Никой не го е грижа за Кочис — затова не държа на живота си, желая скалите да паднат върху мен и да ме затрупат. Ако имах баща и майка като вас, щях да съм с тях и те с мен. Когато обикалях по света, всички питаха за Кочис. Сега той е тук — вие го виждате и чувате — радвате ли се сега? Ако е така, кажете го! Говорете, американци и мексиканци, аз не искам да крия нищо от вас, нито искам вие да криете нещо от мен. Аз няма да ви лъжа, не ме лъжете и вие.“

Когато обсъжданията стигнаха до определянето на място за резервата на чирикахуа, Грейнджър каза, че правителството иска агенцията да бъде преместена от Каняда Аламоса във форт Тулароса в Могольоните. (В Каняда Аламоса се бяха заселили триста мексиканци и проучваха земята за руда.)

„Аз не искам да живея в тези планини — протестира Кочис. — Не искам да отида в Тулароса. Това е твърде далеч. В онези планини мухите ядат очите на конете. Там живеят зли духове. Пих от водите тук и те ме охладиха. Не искам да си отида оттук.“

Генерал Грейнджър каза, че ще направи каквото може, за да убеди правителството да остави чирикахуаите да живеят в Каняда Аламоса при бистрите потоци студена вода. Кочис обеща, че ще държи хората си в мир със съседите им мексиканци и изпълни обещанието си. Няколко месеца по-късно обаче правителството заповяда всички апачи от Каняда Аламоса да бъдат преместени във форт Тулароса. Щом научи за разпореждането, Кочис се измъкна с воините си. Те се разделиха на малки групички и отново избягаха в своите сухи и скалисти планини в югозападна Аризона. Този път Кочис реши да остане там. Нека Сивия вълк Крук дойде след него, Кочис ще се бие, щом трябва и с камъни; пък тогава, ако е такава божията воля, нека камъните се стоварят върху Кочис и го затрупат.

По Времето, когато се събира царевицата (септември 1872 г.), Кочис започна да получава съобщения от разузнавачите си, че малка група бели мъже наближава твърдината му. Те пътуваха в един от малките армейски фургони, направени за превоз на ранени. Разузнавачите докладваха, че Таглито — Том Джефърдс, Червената брада, е с тях. Кочис не бе виждал Таглито отдавна.

В старите времена, когато Кочис и Мангас бяха започнали война със сините куртки, Том Джефърдс по договор превозваше пощата между форт Боуи и Тусон. Воините апачи толкова често правеха засади на Джефърдс и неговите ездачи, че той едва не се отказа от договора. И тогава един ден червенобрадият бял мъж дойде съвсем сам в лагера на Кочис. Той слезе от коня си, разкопча патрондаша си и го подаде заедно с оръжията си на една от индианките. Без никакъв страх Таглито се приближи до мястото, където седеше Кочис, и седна до него. След необходимото мълчание Таглито Джефърдс, каза на Кочис, че иска да сключи личен договор с него, за да може да си изкарва прехраната, като превозва пощата. Кочис бе объркан. Той никога не бе срещал такъв бял човек. Не му оставаше нищо друго, освен да зачете смелостта на Таглито, като обещае да го остави спокойно да използува пощенския път. Джефърдс и ездачите му никога вече не попаднаха в засада и много пъти след това високият червенобрад мъж идваше в лагера на Кочис да разговарят и да пият тисвин.

Кочис знаеше, че щом Таглито е с групата, която се изкачва в планините, то белите търсят него. Той изпрати брат си Хуан да посрещне белите мъже и междувременно се скри със семейството си, докато не се увери, че всичко е наред. После тръгна на кон надолу заедно със сина си Найче. Като слезе от коня, той прегърна Джефърдс, който каза на английски на един белобрад мъж с прашни дрехи:

— Това е Кочис.

Десният ръкав на палтото на брадатия мъж беше празен. Той приличаше на стар воин и Кочис не бе изненадан, когато Таглито го нарече „генерал“. Той беше Оливър Отис Хауард.

— Буенос диас, сеньор — каза Кочис и те си стиснаха ръцете.

Един по един воините от охраната на Кочис се приближаваха, образуваха полукръг и сядаха по одеялата си за съвет с едноръкия Сива брада.

— Ще обясни ли генералът целта на посещението си? — запита Кочис на апачески.

Таглито преведе думите му.

— Великия баща, президентът Грант, ме изпрати да сключа мир между вас и белите хора — каза генерал Хауард.

— Никой не иска мир повече от мен — увери го Кочис.

— Тогава — каза Хауард — ние можем да сключим мир.

Кочис отговори, че чирикахуаите не са нападали бели хора след бягството си от Каняда Аламоса.

— Конете ми не са добри и са малко — добави той. — Аз можех да се снабдя с повече, нападайки пътя за Тусон, но не го сторих.

Хауард заяви, че чирикахуаите биха могли да живеят и по-добре, ако се съгласят да се преместят в един по-голям резерват на Рио Гранде.

— Бил съм там — каза Кочис, — страната ми хареса. Заради мира ще отида там и ще взема толкова мои хора, колкото мога, но преместването ще разцепи племето ми. Защо не ми дадете прохода Апач? Дайте ми го и аз ще охранявам всички пътища. Ще следя индианците да не отнемат ничия собственост.

Хауард бе изненадан.

— Може би ще уредим това — каза той и след това продължи да изтъква предимствата на живота в Рио Гранде.

Кочис вече не се интересуваше от Рио Гранде.

— Защо ще ме затваряте в резерват? — запита той. — Ние ще сключим мир. Ще го спазваме съвестно. Оставете ни да се движим свободно, както правят американците. Оставете ни да ходим, където искаме.

Хауард се опита да обясни, че земите Чирикахуа не принадлежат на индианците и че всички американци се интересуват от тях.

— За да се спазва мирът — каза той, — трябва да определим границите.

Кочис не можеше да разбере защо да не могат да се определят граници около Драгунските планини така, както на Рио Гранде.

— Колко време ще останеш, генерале? — запита той. — Ще изчакаш ли моите капитани да дойдат, за да поговориш с тях?

— Аз идвам от Вашингтон, за да се срещна с вашите хора и да сключа мир — отговори Хауард, — и ще остана толкова, колкото е необходимо.

Генерал Оливър Отис Хауард, добродетелният жител на Нова Англия, дипломиран в Уест Пойнт^[50], герой от Гетисбърг^[51], загубил едната си ръка при Феър Оукс, Вирджиния, остана в лагера на апачите единадесет дни и бе спечелен от любезността и откровената простота на Кочис. Той бе очарован от жените и децата на чирикахуаите.

„Аз бях принуден да изоставя проекта Аламоса — писа той впоследствие — и да им предоставя, както предложи Кочис, резерват, включващ част от планините Чирикахуа и прилежащата западно на тях долина, в която бяха разположени Биг Сулфър Спринг и ранчото Роджърс.“

Още един въпрос трябваше да се уреди. По закон един бял трябваше да бъде назначен за агент на новия резерват. За Кочис това не беше проблем. Имаше само един бял мъж, на когото всички чирикахуаи имаха доверие — Таглито, червенобрадият Том Джефърдс. Отначало Джефърдс възрази. Той нямаше опит в подобна работа и освен това заплатата бе малка. Кочис настоява, докато накрая Джефърдс се предаде. В края на краищата той дължеше на чирикахуаите своя живот в успех.

По-малко щастливи бяха апачите тонто на Делшай и аравайпите на Ескиминсин.

Делшай предложи на главния капитан в Кемп Макдауъл да сключат договор, ако се установи тяхна агенция в долината Сънфлауър, но не получи отговор. Вождът прие това като отказ.

„Бог създаде белия човек и бог създаде апача — каза той, — и апачът има право върху страната толкова, колкото и белият човек.“

Делшай не сключи договор и не получи парче хартия, за да може да пътува из страната като бял човек. Следователно той и воините му пътуваха из страната като апачи. На белите това не им харесваше и в края на 1872 г. Сивия вълк изпрати войници, които претърсваха басейна на Тонто, за да открият Делшай и неговите воини. Чак през Времето на големите листа (април 1873 г.) се събраха достатъчно войници, за да могат да заловят Делшай и тонтите. Индианците бяха обкръжени, а куршумите свистяха между техните жени и деца и не им оставаше друго, освен да вдигнат бяло знаме.

Чернобрадият войнишки вожд, майор Джордж Рендъл, отведе тонтите до форт Апач в резервата на Уайт Маунтинс. В тези дни Сивия вълк предпочиташе да използва своите войнишки вождове вместо цивилни за агенти в резервата. Те караха апачите да носят метални пластинки като кучета и по тези пластинки имаше цифри, така че бе невъзможно някой да се измъкне от резервата и да отиде в басейна на Тонго, макар и за няколко дни. Делшай и другите тъгуваха за своите гористи планини със снежни върхове. В резервата никога нищо не бе достатъчно — храна или сечива за работа, а и тонтите не се разбираха добре с койотеросите, които ги смятаха за натрапници в техния резерват. Но забраната да се придвижват из страната свободно правеше тонтите особено нещастни.

Накрая през Времето на узряването (юли 187,4 г.) Делшай реши, че не може да понася повече затворничеството в Уайт Маунтинс, и една нощ поведе народа си в бягство. За да не ги преследват отново сините куртки, той реши да отидат в резервата на река Рио Верде. Там се разпореждаше един цивилен агент и той обеща на Делшай, че тонтите ще могат да живеят в Рио Верде, ако не му създават неприятности. Ако избягат отново, те ще бъдат изловени и избити. И тъй, Делшай и хората му започнаха да строят селище на реката близо до Кемп Верде.

През онова лято в агенцията Сан Карлос имаше въстание, при което един малък войнишки вожд (лейтенант Джейкъб Олми) бе убит. Водачите апачи избягаха, някои от тях към Рио Верде, и установиха лагера си близо до селището на Делшай. Когато Сивия вълк научи това, той обвини Делшай, че подпомага бегълците, и изпрати в Кемп Верде заповед за арестуването му. Предупреден, Делшай реши, че пак ще трябва да бяга. Той не искаше да загуби и малкото свобода, която му бе останала, да бъде окован в железа и затворен в шестдесетфунтовата дупка, която войниците бяха издълбали в стената на каньона за индианците затворници. С няколко верни хора той избяга в басейна на Тонто.

Той знаеше, че скоро белите ще пратят потеря. Сивия вълк нямаше да се успокои, докато не го залови. Цели месеци Делшай и хората му се изплъзваха от преследвачите. Накрая генерал Крук реши, че не може до безкрайност да кара войските си да обикалят по басейна на Тонто. Само друг апач можеше да намери Делшай. И тъй, генералът обяви, че ще плати награда за главата на Делшай. През юли 1874 г. двама апачи наемници поотделно се явиха в щаба на Крук. И двамата представиха по една отрязана глава, принадлежаща, според тях на Делшай. „Като се уверих, че и двете страни са искрени в убеждението си — казва Крук — и че представянето на още една глава не е нещо нередно, аз заплатих и на двете страни.“

Тези глави, заедно с главите на други убити апачи, бяха поставени на парадните плацове в Рио Верде и Сан Карлос.

Ескиминсин и аравайпите също трудно успяваха да живеят в мир. След посещението на комисаря Колиър през 1871 г. Ескиминсин и хората му започнаха нов живот в Кемп Грант. Те изградиха повторно селото си от покрити с трева колиби и пак засяха зърнените си култури. Обаче точно когато всичко изглежда вървеше добре, правителството реши да премести Кемп Грант на шестдесет мили на югоизток. Това бе повод за прочистване на долината Сан Педро от индианци и армията пресели аравайпите в Сан Карлос — нова агенция на река Хила.

Преселването бе осъществено през февруари 1873 г. и аравайпите бяха започнали да строят ново селище и да засаждат нови площи в Сан Карлос, когато избухна въстанието и бе убит лейтенант Олми. Нито Ескиминсин, нито друг аравайпа имаше нещо общо с убийството, но понеже Ескиминсин беше вожд, Сивия вълк заповяда да го арестуват и затворят като „военна превантивна мярка“.

Вождът остана затворен до нощта на 4 януари 1874 г., когато избяга и изведе хората си от резервата. В продължение на четири студени месеца те кръстосваха непознатите им планини и търсеха храна и подслон. Към април повечето от аравайпите бяха болни и гладни. За да ги предпази от смърт, Ескиминсин се върна в Сан Карлоси потърси агента.

„Ние не сме извършили нищо лошо — каза той, — но се страхуваме. Затова и избягахме. Сега се връщаме обратно. Ако останем в планините, ще умрем от глад и студ. Ако американските войници ни убият тук, ще бъде същото. Няма да бягаме повече.“

Веднага след като агентът докладва за завръщането на аравайпите, от армията издадоха заповед за арестуването на Ескиминсин и заместниците му, за оковаването им във вериги — да не могат да избягат, и за преместването им като военнопленници в новото място на Кемп Грант.

— Какво съм направил? — запита Ескиминснн войнишкия вожд, който дойде да го арестува.

Войнишкият вожд не знаеше. Арестът беше „военна превантивна мярка“.

В новия Кемп Грант държаха Ескиминсин и заместниците му оковани заедно, докато правеха кирпичени тухли за новите сгради на поста. През нощта те спяха с веригите си на пода и се хранеха с остатъци от храната на войниците.

Веднъж през онова лято един млад бял мъж дойде да види Ескиминсин и му каза, че е новият агент на Сан Карлос. Беше Джон Клъм и заяви, че аравайпите от Сан Карлос се нуждаят от вожда си, за да ги ръководи.

— Защо си затворник? — запита Джон Клъм.

— Не съм направил нищо — отговори Ескиминсин. — Може би белите хора са разправяли лъжи за мен. Аз винаги съм се старал да постъпвам правилно. Клъм каза, че ще уреди освобождаването му, ако Ескиминсин обещае да му съдействува за подобряване на условията в Сан Карлос. Два месеца по-късно Ескиминсин се присъедини към народа си. Още веднъж бъдещето изглеждаше светло, но вождът на аравайпите бе достатъчно мъдър, за да не се надява много. Откакто дойдоха белите хора, той никога не беше сигурен за мястото, където ще разстеле одеялото си. Бъдещето на всички апачи бе крайно несигурно.

През пролетта на 1874 г. Кочис се разболя много сериозно от някаква изтощаваща болест. Том Джефърдс, агентът на чирикахуаите, доведе военния лекар на форд Боуи, за да прегледа стария му приятел, но лекарят не можа да постави диагноза. Рецептите му не доведоха до подобрение и мускулестото тяло на големия апачески водач започна да гасне.

По това време правителството реши, че ще спести средства, ако обедини агенцията на чирикахуаите с новата агенция Хот Спрингс в Ню Мексико. Когато длъжностните лица дойдоха да обсъдят въпроса с Кочис, той им каза, че за него преселването е без значение, защото ще умре, преди да могат да го преместят. Но заместниците и синовете му възразиха остро и заявиха, че ако агенцията бъде изместена, те няма да се помръднат. Дори Съединените щати нямат достатъчно войска, за да ги преселят, казаха те, тъй като по-скоро ще умрат в своите планини, отколкото да живеят в Хот Спрингс.

След като правителствените чиновници си заминаха, Кочис така отслабна и страдаше от такива силни вътрешни болки, че Джефърдс реши да отиде на кон до форт Боуи за лекаря. Докато той се готвеше да тръгне, Кочис го запита:

— Мислиш ли, че ще ме видиш отново жив?

Джефърдс отговори с прямотата на брат:

— Не, не мисля, че ще те видя.

— Мисля, че ще умра утре сутринта, около десет часа. Мислиш ли, че ще се видим отново?

Джефърдс замълча за момент:

— Не зная. Ти какво мислиш за това?

— Не зная — отговори Кочис. — Не е съвсем ясно за ума ми, но мисля, че ще се видим някъде там.

Кочис умря преди завръщането на Джефърдс от форт Боуи. След няколко дни агентът съобщи на чирикахуаите, че му е време да си отиде. Те не искаха и да чуят за това. Синовете на Кочис — Таглито и Найче — особено настояваха да остане. Ако Таглито ги изостави, казаха те, договорът и обещанията между Кочнс и правителството няма да струват нищо. Джефърдс обеща да остане.

През пролетта на 1875 г. повечето апачески отряди или бяха затворени в резервати, или избягаха в Мексико. През март армията премести генерал Крук от Аризона във военното управление на Плат. Сиуксите и шайените, които бяха живели в резервати по-дълго от апачите, бяха започнали да се бунтуват.

Един насила наложен мир цареше над пустините, върховете и платата на страната на апачите. По ирония спазването му зависеше до голяма степен от настойчивите усилия на двама бели мъже, които бяха спечелили уважението на апачите просто защото ги смятаха за човешки същества, а не за кръвожадни диваци. Агностикът Том Джефърдс и Джон Клъм от немската реформистка църква бяха оптимисти, но те бяха твърде умни, за да очакват прекалено много. Всеки бял човек от Югозапада, който защитаваше правата на апачите, имаше твърде несигурно бъдеще.

Глава десета
Изпитанието на капитан Джак

1873 г.

6 януари. Конгресът на САЩ започва разследването на скандала около Кредит Мобилие. З март. Законът „Присвояване на заплатите“ увеличава с обратна сила заплатите на конгресмените и държавните служители. 7 май. Морските пехотинци на САЩ дебаркират в Панама, за да защитят живота и имотите на американците там. 15 септември. Последните части на пруската армия напускат Франция. 19 септември. Фалитът на банкерската фирма Джей Кук енд Къмпани слага началото на финансова паника. 20 септември. Нюйоркската фондова борса преустановява операциите си за десет дни. В страната и света започва сериозна икономическа криза. Излизат „Осемдесет дни около света“ на Жул Верн и „Златният век“ на Марк Твен.

Аз съм само един човек. Аз съм гласът на моя народ. Където и да са техните сърца, аз ще говоря. Не искам повече война. Искам да бъда човек. Вие ми отказвате правата на бял човек. Кожата ми е червена, сърцето ми е като на белите, но аз съм модок. Не се страхувам да умра. Аз няма да падна върху скалите. Когато умра, враговете ми ще са под мен. Вашите войници ме нападнаха, когато бях заспал на река Лост. Те ни прогониха в тези скали като ранени елени.

Винаги досега съм казвал на белите хора да дойдат и да се установят в моята страна и че това е тяхна страна и на Капитан Джак, че те могат да живеят тук с мен и аз няма да им се сърдя. Никога не съм получил нищо от никого, само това, което самият аз съм купил и заплатил. Винаги съм живял като бял човек и искам да живея така. Винаги съм се опитвал да, живея в мир.

Аз никога не съм молел нищо от никого. Винаги съм живял от това, което съм могъл да убия и застрелям с пушката си и да уловя в капаните си.

Кинтпуаш (Капитан Джак) от модохите

 

 

Калифорнийските индианци бяха меки като климата, в който живееха. Испанците им даваха имена, изграждаха за тях мисии, покръстваха ги и ги развращаваха. Сред калифорнийските индианци племенната структура не бе развита. Всяко село имаше свои водачи, но измежду тези миролюбиви хора нямаше големи военни вождове. След откриването на златото през 1848 г. хиляди бели мъже от целия свят се изсипаха в Калифорния, вземаха каквото искат от покорните индианци, развратиха онези, които испанците не бяха успели да развратят, и после систематично унищожиха цели народности, днес забравени. Никой не помни чилулите, чимарите, уребурите, нипеваите, алонаите и стотината други племена, чиито кости останаха под хилядите мили асфалтови пътища, паркинги и под плочите на жилищните сгради.

Единственото изключение сред покорните индианци от Калифорния бяха модоките, които живееха при по-суровия климат на езерото Туле край границата с Орегон. Белите хора бяха почти непознати на модоките до петдесетте години на XIX век, когато преселниците заприиждаха на рояци, завладяха най-добрите земи и очакваха модоките да се подчинят безропотно. Когато модоките оказаха съпротива, белите нашественици се опитаха да ги унищожат. Модоките отвърнаха със засади. По това време един млад модок на име Кинтпуаш навлизаше в зрелостта си и не можеше да разбере защо модоките и белите хора не могат да живеят заедно, без да се опитват да се избият взаимно. Земите край езерото Туле бяха безкрайни като небето, с достатъчно елени, антилопи, птици, гъски, риби и корени от камас^[52] за всички. Кинтпуаш упрекна баща си, че не е сключил мир с белите хора. Баща му, който беше вожд, му обясни, че белите хора са предатели и трябва да бъдат прогонени, за да има мир. Скоро след това вождът бе убит в едно сражение с бели заселници и Кинтпуаш стана вожд на модоките.

Кинтпуаш отиде в поселищата, за да открие бели мъже, на които да може да се вярва и с които да сключи, мир. В Ирека той срещна няколко много добри хора и скоро всички модоки ходеха там да търгуват. „Винаги съм казвал на белите хора, които идват в страната ми — казва Кинтпуаш, — че ако искат дом, в който да живеят, те могат да си направят; аз никога не съм искал да ми плащат за това, че живеят тук, както живеят и моите хора. Харесваше ми, че идват да живеят тук. Обичах да съм с белите хора.“ Младият вожд харесваше и дрехите, които те носеха, къщите и фургоните им и хубавия добитък.

Белите хора около Ирека дадоха на посещаващите ги индианци нови имена, които модоките намираха за забавни и често използуваха помежду си. Кинтпуаш беше Капитан Джак. Някои от другите станаха Куката Джим, Лоцмана Франк, Белязания Чарли, Бостън Чарли, Къдравия доктор, Бродягата Джим, Шоншин Джон и Мъжа на Елън.

По време на Гражданската война на белите между модоките и заселниците имаше неприятности. Ако някой модок не можеше да намери и убие елен за семейството си, той понякога убиваше кравата на фермера, или пък ако му трябваше кон, той вземаше „назаем“ коня от пасището на заселника. Белите приятели на модоките извиняваха това като „данък“, който индианците вземаха от заселниците заради използуването на земите им, но на повечето заселници това не им харесваше и чрез политиците си уредиха договор за прогонването на модоките от земите край езерото Туле.

Комисарите по договора обещаха на Капитан Джак и на другите водачи, че ако се преселят на север в резерват в Орегон, всяко семейство ще има своя собствена земя, конни впрягове, фургони, земеделски пособия, сечива, дрехи и храна — всичко предоставено от правителството. Капитан Джак искаше земята му да бъде близо до езерото Туле, но комисарите не бяха съгласни с това. Без всякакво желание Джак подписа договора и модоките отидоха на север в резервата Кламат. От самото начало имаше неприятности. Резерватът беше върху територия, която бе принадлежала на индианците кламат и те възприеха модоките като натрапници.

Когато модоките нижеха пръчки за ограждането на определените им за обработване земи, кламатите идваха и крадяха оградите. Обещаните от правителството доставки така и не пристигнаха. Агентът на резерват раздаваше храна и дрехи на кламатите, но, изглежда, за модоките те не бяха предвидени. (Великият съвет във Вашингтон не бе гласувал пари за закупуване на достатъчно за модоките.)

Щом Капитан Джак видя, че хората му гладуват, той ги отведе извън резервата. Те се отправиха на юг към долината на река Лост (където бяха живели), за да търсят дивеч, риба и корени от камас. Обаче белите фермери, които живееха в долината, не искаха модоките да бъдат там и непрестанно се оплакваха на правителствените чиновници. Капитан Джак предупреди хората си да стоят настрана от белите, но не беше лесно триста индианци да останат невидими. През лятото на 1872 г. Бюрото по индианските въпроси нареди на Капитан Джак да се върне в резервата Кламат. Джак отговори, че хората му не могат да живеят с кламатите. Той поиска модокски резерват някъде по река Лост — открай време земите там им принадлежаха. Бюрото намери искането за разумно, но фермерите бяха против отстъпването на която и да е част от богатите пасища на индианците. През есента на 1872 г. правителството заповяда на модоките да се върнат в резервата Кламат. Джак отказа. Армията получи заповед да изсели модоките насилствено. На 28 ноември под леденостудения дъжд майор Джеймс Джаксън с една рота от тридесет и осем войници от Първи кавалерийски полк напусна форт Кламат и потегли на юг към река Лост.

Точно преди изгрев-слънце кавалеристите пристигнаха в лагера на модоките. Те слязоха от конете си и с готови за стрелба карабини обкръжиха вигвамите. Белязания Чарли и няколко други мъже излязоха навън с оръжията си. Майор Джаксън поиска да се срещне с вожда и когато Джак се появи, майорът му съобщи, че му е заповядано от Великия баща да върне модоките в резервата Кламат.

„Аз ще тръгна — каза Джак, — ще взема всичките си хора, но не давам вяра на нищо, което вие, белите хора, ми казвате. Виждате ли, вие идвате тук, в моя лагер, по тъмно. Така плашите и мен, и всичките ми хора. Няма да ви избягам. Когато искате да ме видите или да говорите с мен, елате при мен като мъже.“

Майор Джаксън заяви, че не е тук, за да предизвиква неприятности, и заповяда на Джак да строи всичките си хора пред войниците. Когато това бе направено, майорът посочи един пелинов храсталак към края на редицата.

— Оставете пушките си там! — заповяда той.

 

 

— Защо? — запита Джак.

— Ти си вождът. Остави пушката си и всичките ти хора ще направят същото. Подчини се и няма да има неприятности.

Капитан Джак се поколеба. Той знаеше, че хората му няма да искат да предадат оръжията си.

— Никога досега не съм се бил с белите хора — каза той — и не искам да правя това.

Майорът настоя да предадат пушките си.

— Няма да позволя на никого да ви навреди — обеща той.

Капитан Джак остави пушката си в пелиновия храсталак и даде знак на другите да направят същото. Те излизаха напред един по един, като оставяха пушките си. Белязания Чарли бе последен. Той постави пушката си на върха на купчината, но запази пистолета, препасан на кръста му.

Майорът му заповяда да предаде пистолета си.

— Нали ми взе пушката?! — отговори Белязания. Майорът се обърна към лейтенант Фрейзър Бутел:

— Обезоръжете го!

— Дай ми бързо този пистолет, дявол да те вземе! Бързо! — заповяда Бутел, като излезе напред.

Белязания Чарли се изсмя и каза, че не е куче, та да му крещят.

Бутел извади револвера си:

— Ти бе, кучи сине, ще те науча как се отговаря. Белязания повтори, че не е куче и добави, че ще запази пистолета си.

Докато Бутел приготви револвера си за стрелба, Белязания бързо измъкна пистолета от пояса си. Двамата мъже стреляха едновременно. Куршумът на модока проби ръкава на шинела на лейтенанта. Белязания бе повредим. Той се спусна към купчината оръжия и грабна карабината си от върха и всеки от воините модоки последва примера му. Командирът на кавалеристите заповяда на хората си да открият огън. Последва бърза размяна на изстрели, след което войниците отстъпиха и оставиха един убит и седем ранени.

По това време жените и децата на модоките бяха в своите издълбани от дънери лодки и гребяха на юг към горното Туле. Капитан Джак и воините ги последваха по брега, като се криеха в гъстите тръстики. Те бяха тръгнали към легендарното убежище на модоките южно от езерото — калифорнийските Лава Бедс.

Лава Бедс — една местност на угаснали вулкани, които са се превърнали в скалисти пукнатини, пещери и процепи. Някои от проломите бяха дълбоки сто фута. Пещерата, която Капитан Джак избра за своя твърдина, беше една подобна на кратер яма, обкръжена от мрежа естествени окопи и укрепления от застинала лава. Той знаеше, че неговите шепа воини ще могат при необходимост да се сражават с цяла армия, но се надяваше, че сега войниците ще ги оставят на мира. Сигурно белите нямаше да ламтят за тези безполезни скали.

По времето, когато войниците на майор Джаксън пристигнаха в лагера на Капитан Джак, една малка група модоки, водена от Куката Джим, лагеруваше на отсрещния бряг на река Лост. В ранните утринни часове, докато бягаше с хората си към Лава Бедс, Капитан Джак чу стрелба откъм лагера на Куката Джим. „Аз побягнах и не исках да се бия — казва той впоследствие. — Те застреляха някои от жените ми и обстрелваха моите мъже. Не спрях, за да разбера какво става: а се изтеглих и се отдалечих. Имах много малко хора и не исках да се бия.“

През следващите един-два дни той не можа да разбере какво е станало с хората на Куката Джим. Тогава Куката Джим се яви неочаквано пред твърдината на Джак. С него бяха Къдравия доктор, Бостън Чарли и единадесет други модоки. Те съобщиха на Джак, че по времето, когато войниците са били в лагера му, няколко заселници се приближили до техния лагер и започнали да стрелят по тях. Тези бели мъже застреляли едно бебе в ръцете на майка му, убили една старица и ранили няколко мъже. По пътя си към Лава Бедс Куката Джим и хората му решили да отмъстят за смъртта на своите. Като спрели за малко при отдалечени фермерски къщи, те убили дванадесет заселници.

Отначало Джак помисли, че Куката Джим само се хвали, но другите потвърдиха, че разказът е верен. Когато те назоваха имената на мъртвите бели хора, Джак не можеше да повярва. Някои от тях бяха заселници, които той познаваше и на които вярваше.

— Защо убихте тези хора? — запита той. — Аз никога не съм искал от вас да убивате приятелите ми. Направили сте го на своя глава.

Сега Капитан Джак беше сигурен, че войниците ще пристигнат — дори сред просторите на Лава Бедс те щяха да дойдат, за да отмъстят. И тъй като бе вожд на модоките, той щеше да отговаря за престъпленията на Куката Джим и другите.

Конниците не дойдоха преди настъпването на Ледената луна. На 13 януари 1873 г. модоките, които охраняваха външния кръг на отбраната, забелязаха разузнавателен отряд сини куртки да се приближава към една стръмнина, която се извисяваше над Лапа Бедс. С няколко изстрела от далечно разстояние модоките ги прогониха. Три дни по-късно една част от 255 редовни конници, подкрепяни от 104 орегонски и калифорнийски доброволци, се приближи — хората яздеха като призраци през мъглата на зимния следобед. Те заеха позиции по височините, разположени срещу твърдината на Капитан Джак, и когато падна нощта, запалиха огньове от пелинови храсти, за да се стоплят. Военните командири се надяваха, че като видят разположените срещу тях сили, модоките ще излязат и ще се предадат.

Капитан Джак беше за капитулацията. Той знаеше, че войниците търсят най-вече модоките, убили заселниците, и предпочиташе да постави своя живот и живота на виновните в ръцете на войнишките вождове, вместо да жертвува всичките си хора в едно кърваво сражение.

Куката Джим, Къдравия доктор и тези, които бяха убили заселниците, се противопоставиха на капитулацията и принудиха Джак да свика съвет, на който да се гласува какви действия да предприеме племето. От петдесет и един войни в твърдината само четиринадесет искаха да се предадат. Тридесет и седем гласуваха за бой до смърт.

Преди изгрев-слънце на 17 януари те чуха тръбите на войниците да ехтят по забулените в мъгла Лава Бедс. Скоро след това гаубиците оповестиха началото на атаката на сините куртки. Модоките бяха готови за бой. Маскирани с пелинови храсти, те влизаха в пукнатините, изскачаха от тях и прострелваха войниците от първата атакуваща редица.

Към обяд нападателите се бяха разпръснали на повече от една миля разстояние, а връзката между тях бе нарушена поради мъглата и терена. Без да се показват, воините модоки се движеха напред-назад по фронтовата линия и създаваха впечатление, че са повече. Когато една рота войници се приближи до твърдината, огънят на модоките се съсредоточи върху тях, като и жените се присъединиха към стрелбата на воините. Към края на деня Джак и Мъжа на Елън оглавиха една контраатака, войниците отстъпиха и изоставиха своите убити на бойното поле.

Точно преди залез-слънце мъглата се вдигна и модоките видяха как войниците се оттеглят към лагера си на височината. Воините излязоха навън, където лежаха убитите сини куртки, и събраха девет карабини и шест патрондаша. По-надалеч имаше още муниции и малко армейски дажби, които бягащите войници бяха захвърлили.

Когато падна мрак, модоките запалиха голям огън и запразнуваха. Никой не бе убит в сражението и никой не бе ранен сериозно. Те бяха пленили достатъчно карабини и муниции, за да се бият още един ден. На следващата сутрин модоките очакваха войниците, но дойдоха само неколцина от тях с бяло знаме. Желанието им бе да отнесат своите убити. Преди да свърши денят, всички войници бяха напуснали височините.

Като смяташе, че сините куртки ще се върнат, Капитан Джак изпрати разузнавачи надалеч, за да ги наблюдават. Но дните минаваха, а войниците оставаха далеч. („Ние се бихме с индианците сред Лава Бедс до тяхната твърдина — докладва командирът на атакуващата част, — която е в центъра на скалисти цепнатини, пещери, пукнатини клисури и ровове на разстояние от мили… Хиляда души ще са необходими, за да ги измъкнем от почти непревземаемата им позиция. Трябва да го направим внимателно, с използуване на батареи мортири^[53] без ограничение… Моля изпратете ми триста пехотинци при първа възможност!“)

На 28 февруари братовчедката на Капитан Джак Уинема дойде в Лава Бедс. Тя беше омъжена за един бял на име Франк Ридъл, който я придружаваше сега с още трима бели. Тези мъже бяха приятелски настроени към модоките от времето, когато индианците посещаваха свободно Ирека. Уккема беше жизнерадостна, енергична млада жена с кръгло лице, която сега се наричаше Тоби Ридъл.

Тя бе възприела обичаите на съпруга си, но Джак й имаше доверие. Тя му каза, че е чула белите мъже да разговарят с него и че те имат намерение да прекарат нощта в твърдината, за да докажат приятелството си. Джак отговори, че те са добре дошли и че няма да им се случи нищо лошо.

На последвалия съвет белите мъже обясниха, че Великия баща във Вашингтон е изпратил няколко комисари, които искат да преговарят за мир. Великия баща се надява да предотврати войната с модоките и иска те да отидат и да разговарят с комисарите, за да намерят път към мира. Комисарите чакат в ранчото на Феърчайлд, недалеч от Лава Бедс.

Когато модоките повдигнаха въпроса за съдбата на групата на Куката Джим във връзка с убийството на заселниците от Орегон, отговориха им, че ако се предадат като военнопленници, те няма да бъдат съдени съгласно законите на Орегон. Вместо това ще бъдат отведени далеч и затворени в резерват в някое от топлите места — Индианската територия или Аризона.

„Върнете се и кажете на комисарите — отговори Джак, — че аз горещо искам да се срещна с тях на съвет, за да разбера какво ще предложат на мен и на народа ми. Кажете им да дойдат да ме видят или да изпратят за мен. Ще отида да се срещна с тях, ако ме защитават от враговете ми, докато участвувам в тези съвети за мир.“

На сутринта посетителите си заминаха, а Уинема обеща, че ще уведоми Джак, когато времето и мястото на съвета бъдат определени. Същия този ден Куката Джим и последователите му се измъкнаха, отидоха в ранчото на Феърчайлд, издириха комисарите и заявиха, че искат да се предадат като военнопленници.

Членовете на мирната комисия бяха Алфред Мийчъм, който в миналото бе агент на модоките в Орегон, Елизар Томас — калифорнийски духовник, и Л. Дайър — заместник-агент на резервата Кламат. Дейността им контролираше командирът на войските, събрани пред Лава Бедс, генерал Едуард Кенби — същият Кенби, който като Орлов вожд се би и сключи мир с навахите на Мануелито в Ню Мексико дванадесет години преди това (виж глава втора).

Когато модоките на Куката Джим се явиха в щаба на Кенби с изненадващото съобщение, че се предават, генералът така се зарадва, че изпрати една прибързана телеграма до Великия воин Шърман във Вашингтон, с която го осведомяваше, че войната с модоките е завършила и поиска инструкции кога и къде да превози своите военнопленници.

От вълнение Кенби забрави да арестува Куката Джим и последователите му. Модоките се разхождаха из военния лагер, за да погледат отблизо войниците, които сега трябваше да ги защитават от гражданите на Орегон. По време на обиколките си те случайно срещнаха един гражданин на Орегон, който ги позна и ги заплаши, че ще ги арестува за убийството на белите заселници край река Лост. Човекът им каза, че губернаторът на Орегон иска кръвта им и щом попаднат в ръцете му, органите на правосъдието ще ги обесят.

При първия удобен случай Куката Джим и групата му се метнаха на конете си и препуснаха колкото може по-бързо обратно към Лава Бедс. Те предупредиха Капитан Джак да не отива в ранчото на Феърчайлд да се среща с комисарите. Предложението за съвет е капан — там ще заловят модоките и ще ги изпратят в Орегон, за да ги обесят.

През следващите няколко дни, докато Увиема и Франк Ридъл идваха и си отиваха с послания, подозренията на хората на Куката Джим се потвърдиха. Що се отнасяше лично до тях. Политическият натиск от Орегон принуди генерал Кенби и комисарите да оттеглят предложението си за амнистия на групата на Куката Джим. Капитан Джак и останалите модоки. Обаче бяха свободни да отидат и да се предадат с гаранция за закрила.

Капитан Джак бе поставен пред класическа дилема. Ако изоставеше хората на Куката Джим, щеше да спаси своите. Но Куката Джим бе дошъл при него за закрила в качеството му на вожд на модоките.

На 6 март, с помощта на сестра си Мери, Джим написа писмо до комисарите и тя го предаде в ранчото на Феърчайлд. „Нека всичко бъде изтрито, измито и да няма повече кръв — писа той. — Сърцето ми е неспокойно за тези убийци. Аз имам само няколко мъже и не виждам как мога да ги предам. Ще предадат ли белите техните хора, които убиха моите, докато спяха? Аз никога не поисках хората, които убиха моите хора… Разбирамкак мога да предам коня си да бъде обесен, но не мога да разбера как ще предам хората си, за да ги обесят. Аз мога да предам да обесят коня ми и няма да плача за него, но ако предам хората си ще плача за тях.“

Кенби и комисарите обаче все още искаха да се срещнат с Капитан Джак и да го убедят, че за народа му войната е по-голямо зло от предаването на убийци и макар че Великия воин Шърман съветваше Кенби да използува войниците си срещу модоките, „за да не им търсим друг резерват освен гробовете в избраните от тях Лава Бедс“, генералът продължаваше да проявява търпение.

На 21 март Капитан Джак и Белязания Чарли видяха Кенби с малобройна кавалерийска охрана да тича надолу по височината, която се извисяваше над твърдината им. Джак не знаеше как да реагира на този дързък ход. Той разположи воините си между скали и се загледа в самотната фигура, която се отдели от охраната и се приближи. Мъжът бе военен лекар и носеше предложение за неофициална среща между капитан Джак и генерал Кенби. След няколко минути те вече разговаряха. Кенби увери Джак, че ако изведе хората си от Лава Бедс, към тях ще се отнесат добре и ще им дадат храна, дрехи и много подаръци. В отговор Джак запита Кенби защо не е донесъл някои от тези неща със себе си, след като има толкова много да дава на модоките.

Освен това той запита Кенби защо не махне войниците си. Модоките искат само да бъдат оставени на мира, каза той.

По време на кратката среща нито Джак, нито Кенби споменаха нещо за групата на Куката Джим и за убийството на заселниците. Джак не даде никакви обещания — той искаше да изчака и да види какво ще направи Кенби.

Поредното действие на Кенби бе да доведе още войски и да ги разположи срещу твърдината на модоките. Сега ротите от Първи кавалерийски и Двадесет и първи пехотен полк, поддържани от Четвърти артилерийски полк, бяха на много удобно за стрелба разстояние.

На 2 април Капитан Джак изпрати послание до комисарите. Той поиска да се срещне с тях на средата между най-близкия военен лагер и твърдината. Съшия ден Кенби, Томас и Дайър заедно с Уинема и Франк Ридъл дойдоха на коне в една скалиста падина под войнишкия лагер на височината. Джак, Куката Джим и няколко друга модоки ги очакваха там. За да покажат мирните си намерения, те бяха довели и жените си. Джак поздрави Мийчъм като стар приятел, но се обърна към Кенби с известна неприязън, като го запита защо е придвижил войниците си толкова близо от двете страни на модокската твърдина.

Кенби се опита да отмине въпроса с шега, като отговори, че е преместил щаба си по-близо до индианския, за да могат да се срещат по-лесно на съвети и че войниците му са необходими, за да се чувствува в безопасност. Джак не прие обяснението. Той поиска войниците да се изтеглят от Лава Бедс и да си отидат. След това той повдигна деликатния въпрос за групата на Куката Джим. Няма да има повече разговори за капитулация, каза Джак, ако отношението към хората на Куката Джим не бъде като към всички останали модоки. Кенби отговори, че армията ще реши какво да прави с тях и къде да ги изпрати. Той не може да обещае амнистия за убийците на заселниците.

Докато разговаряха, тъмни облаци надвиснаха над Лава Бедс и заваля студен дъжд. Кенби заяви, че в дъжда няма да могат да продължат разговора. „Ти си по-добре облечен от мен — отговори подигравателно Джак, — а аз няма да се стопя като сняг.“ Кенби не обърна внимание на забележката на Джак и съобщи, че ще разпореди за следващата среща да се изгради укритие.

На сутринта Кенби изпрати долу войници да издигнат палатка за съвета. Те не я поставиха в скалистата падина, а избраха един пелинов храсталак, който отлично се виждаше от военния лагер и неговите мощни артилерийски батареи.

Два дни по-късно Джак изпрати съобщение до Алфред Мийчъм, като заяви, че иска да се срещне с него и със стария си приятел Джон Феърчайлд — собственика на близкото ранчо. Джак постави условието, че те не трябва да водят генерал Кенби или преподобния Томас. Мийчъм и Феърчайлд бяха озадачени от искането, но се явиха в палатката заедно с Уинема и Феърчайлд. Модоките ги очакваха и Джак топло приветства белите мъже. Той обясни, че няма доверие на Кенби, защото носи синя униформа и говори прекалено много за благоразположението си към индианците — думите му не звучат искрено, защото непрестанно приближава войниците си до Лава Бедс. Що се отнася до преподобния Томас, той е излъган доктор и неговото свято вълшебство няма нищо общо с вярванията на модоките. „Сега ние можем да разговаряме — каза Джак. — Аз познавам теб и Феърчайлд. Познавам сърцата ви.“ Той продължи, като обясняваше как войниците са ги принудили да избягат от река Лост и да се укрият в Лава Бедс. „Дайте ми дом на река Лост — умоляваше той. — Аз ще се погрижа за народа си. Не искам никой да ми помага. Ние можем да се изхранваме. Нека ни дадат същите възможности, които имат другите хора.“

Мийчъм изтъкна, че река Лост е в Орегон, където модоките са пролели кръвта набелите заселници. „Кръвта винаги ще стои между вас и белите хора“ заяви комисарят.

Джак помълча няколко минути.

— Чух думите ви — каза той. — Дайте ми тези Лава Бедс за дом. Аз мога да живея тук. Махнете войниците си и ние ще оправим всичко. Никой никога няма да иска тези скали. Дайте ми дом тук!

Мийчъм отговори, че модоките не могат да останат в мир в Лава Бедс, докато не предадат мъжете, които извършиха убийствата на река Лост. Към тях ще бъдат справедливи в съда, обеща той.

— Кой ще ги съди? — запита Джак. — Бели или индианци?

— Естествено бели — призна Мийчъм.

— Тогава ще предадете ли мъжете, които убиха индианските жени и деца на река Лост, за да бъдат съдени от модоките?

Мийчъм поклати глава:

— Законът на модоките е мъртъв. Законът на белите управлява страната сега. Това е единственият жив закон.

— А ще съдите ли мъжете, които стреляха по моите хора — продължи Джак, — по вашия си закон?

И Мийчъм, и Капитан Джак знаеха, че това няма да стане.

— Законът на белите управлява страната — повтори комисарят. — Законът на индианците е мъртъв.

— Законите на белите хора са добри за тях — каза Джак, — но те са направени така, че не обръщат внимание на индианеца. Не, приятелю, не мога да предам младежите, за да ги обесят. Зная, че те постъпиха неправилно — кръвта им беше лоша… Те не започнаха — белият човек започна първи… Не, не мога да предам моите младежи. Махнете войниците и всички неприятности ще свършат.

— Войниците не могат да се махнат — отговори Мийчъм, — докато вие оставате в Лава Бедс.

Като улови ръката на Мийчъм, Джак каза умолително:

— Кажи ми, приятелю, какво трябва да правя! Аз не искам да се сражавам.

— Единственият път към мира е да напуснете скалите — каза рязко Мийчъм. — Няма да има мир, докато сте в Лава Бедс.

— Ти искаш от мен да изляза вън и да се оставя във ваша власт! — извика Джак. — Аз не мога да направя това. Аз се страхувам — не, аз не се страхувам, страхуват се хората ми… Аз съм гласът на моя народ… Аз съм модок. Не се страхувам да умра. Мога да му покажа (на Кенби) как умира един модок.

И двамата мъже знаеха, че нямат какво повече да си кажат. Мийчъм покани Джак да се върне с него в лагера на войниците и да продължи обсъждането с генерал Кенби и другите комисари, но Джак отказа. Той каза, че първо трябва да се посъветва с хората си и че ще извести комисарите дали ще има повече преговори.

Когато Мийчъм съобщи на генерал Кенби, че Капитан Джак няма никога да предаде групата на Куката Джим и следователно няма да отстъпи Лава Бедс без бой, Кенби реши да предостави на всеки модок, който желае да напусне твърдината, още една възможност да го стори. На следващия ден той изпрати Уинема да съобщи на Джак, че всеки от неговите хора, който иска да се предаде, може да се върне с нея.

Докато Уинема чакаше, Капитан Джак свика съвет. Само единадесет модоки гласуваха за приемане предложението на Кенби. Куката Джим, Шоншин Джон и Къдравия доктор бяха против капитулацията и със силни думи обвиниха Кенби и комисарите, че замислят предателство. Съветът завърши със заплаха от страна на Куката Джим, че ще убият всеки модок, който се опита да се предаде.

Същата вечер, докато Уинема яздеше обратно към щаба на Кенби, един млад модок на име Уеуим, който и беше роднина, я спря по пътеката, преди тя да се бе отдалечила. Той я предупреди да не идва повече в модокската твърдина и да каже на белите си приятели да не идват повече на съвет с индианците. Куката Джим и последователите му възнамеряват да убият всеки, който е против тях, каза Уеуим. Уинема се върна обратно в армейския лагер, но не посмя да предаде предупреждението на друг освен на съпруга си. Франк Ридъл обаче незабавно отиде в щаба и съобщи на комисарите. Никой от тях не повярва, че е нещо сериозно — сърдити приказки…

В Лава Бедс обаче гневът срещу белите миротворци растеше. През нощта на 7 април Куката Джим и последователите му решиха да си изяснят отношенията с вожда. Някои от тях подозираха Джак, че е на път да ги предаде.

Шоншин Джон откри съвета с реч, пълна с горчивина:

„Белите хора много пъти са ме улавяли в капан и са ме заблуждавали. Нямам намерение да се оставя да ме заблудят отново.“

Той обвини мирните комисари в двуличие затова, че искат да печелят време, докато армията докара повече войници и оръдия. „Когато решат, че имат тук достатъчно хора, те ще се нахвърлят върху нас и ще им избият до последния човек.“

Черния Джим говори втори:

— Що се отнася до мен, няма да бъда подлъган и застрелян като куче от войниците. Преди да ме убият, ще убия „своя“ човек.

След това той предложи да бъдат убити мирните комисари по време на следващия съвет с тях.

Когато Капитан Джак видя накъде тръгват нещата, той се опита да убеди ораторите, че грешат. Той помоли да му дадат време, за да се спогоди с комисарите, като се опита да спаси групата на Куката Джим, и да получи хубаво парче земя за резерват.

— Всичко, което искам от вас, е да се държите прилично и да чакате.

Черния Джим обвини Джак, че е заслепен;

— Не виждаш ли, че всеки два или три дни пристигат войници? Не знаеш ли, че последните войници, които дойдоха, докараха със себе си големи топове, които стрелят със снаряди, големи колкото главата ти? Комисарите имат намерение да сключат мир с теб, като ти пръснат главата с един от големите топове.

Другите оратори подкрепиха доводите на Черния Джим и когато Джак отново се опита да ги вразуми, те с викове го накараха да млъкне:

— Ти говориш безсмислици. Ние сме обречени. Нека се бием, за да умрем по-скоро. Така или иначе ще трябва да умрем.

Като видя, че е безполезно да говори повече, Джак се обърна, за да напусне съвета, но Черния Джим го спря:

— Ако си наш вожд, обещай, че ще убиеш Кенби при следващата си среща с него!

— Не мога да направя това и няма да го направя. Куката Джим, който наблюдаваше мълчаливо, се приближи до вожда:

— Ще убиеш Кенби или самият ти ще бъдеш убит. Ти ще убиеш или твоите собствени хора ще те убият.

Джак разбра, че това е посегателство върху властта му, но сдържа гнева си:

— Защо искате да ме накарате да извърша една страхлива постъпка?

— Това не е страхлива постъпка — отговори остро Куката Джим. — Ще е храброст да убиеш Кенби в присъствието на всички тези войници.

Като отказа да обещае каквото и да било, Джак отново понечи да напусне съвета. Някои от хората на Куката Джим хвърлиха женски шал и украшения на раменете му, като го дразнеха:

— Ти си жена, жена с рибешко сърце. Ти не си модок. Ние не те признаваме.

За да спаси властта си и да спечели време, Джак разбра, че трябва да говори:

Аз ще убия Кенби — каза той. След това избута настрана хората и самичък се отправи към пещерата. През следващия и по-следващия ден Уинема не дойде с нови съобщения и затова Бостън Чарли, който можеше да говори и разбира английски, бе изпратен да каже на генерал Кенби, че модоките искат съвет с него и с комисарите в петък сутринта, 11 април. Модоките ще дойдат невъоръжени в палатката на съвета, каза Бостън Чарли на Кенби, като очакват и комисарите да дойдат без оръжие.

На сутринта на 10 април Джак събра хората си пред пещерата. Денят беше пролетен и слънцето бързо разпръсна нощната мъгла. „Сърцето ми казва, че сякаш говоря на облаците и вятъра — започна Джак, но искам да кажа, че животът е сладък, любовта е силна, а мъжът се бие, за да спаси живота си. Освен това мъжът убива, за да спечели желаното от сърцето му, което е любовта. Смъртта е много лоша. Смъртта ще дойде при нас твърде скоро.“ Той каза на слушателите си, че ако почнат да се сражават отново, всички ще умрат, включително жените и децата им. Ако ще трябва да се бият, нека войниците започнат първи. Той им припомни, че е обещал на комисарите да не предприема враждебни действия, докато мирният съвет продължава. „Нека покажем на света, че Капитан Джак е човек на думата си“ — молеше той. След това той се върна на обещанието да убие генерал Кенби: „Не ме карайте да го сторя. Ако се хващате за думите ми, изречени в момент на гняв, ние сме обречени. Куко Джим, ти знаеш това така добре, както и аз го зная.“

— Ние държим на обещанието ти — отговори Куката Джим. — Ще трябва да убиеш Кенби. Ти говориш хубаво, но сега е вече късно да се говори така.

Джак погледна петдесетте мъже, седнали на скалите около него. Слънцето блестеше по тъмните им лица.

— Всички, които искат да убия Кенби — каза той, — да се изправят!

Само около дузина от верните му хора останаха седнали.

— Виждам, че не обичате живота, нито нищо друго. Гласът му бе суров — вождът напрегнато търсеше някакъв изход. На съвета с Кенби, каза Джак, ще съобщи на генерала какво искат модоките.

— Аз ще го запитам много пъти. Ако той се съгласи с моите условия, няма да го убивам. Чувате ли ме?

— Да — отговориха всички.

— Това задоволява ли ви? — Да — съгласиха се те.

Сега само думите на Кенби можеха да предотвратят убийствата.

Разпети петък 1873 г. дойде ясен, с мразовит вятър, който надуваше платнените стени на палатката на съвета, която продължаваше да стои между лагера на войниците и твърдината в Лава Бедс. Капитан Джак, Куката Джим, Шоншин Джон, Мъжа на Елън, Черния Джим и Бродягата Джим стигнаха мястото на съвета рано и един от тях запали огън от пелинови храсти, за да бъдат на топло, докато чакат комисарите. Този път те не бяха довели жените си. Никой от тях нямаше пушка, но всички носеха пистолети, скрити под връхните им дрехи.

Комисарите закъсняваха (Уинема не ги пускаше). Малко след единадесет часа генерал Кенби и преподобният Томас пристигнаха пеша, а зад тях на коне бяха Дайър, Алфред Мийчъм, Уинема и Франк Ридъл. Бостън Чарли и Фалшивия Чарли бяха отишли в лагера да посрещнат комисарите и преводачите и сега ги придружаваха. Двамата Чарли носеха карабини, преметнати небрежно. Никой от комисарите не носеше оръжие открито. Мийчъм и Дайър имаха в джобовете на палтата си малки, но големокалибрени пистолети.

Кенби носеше кутия пури и като стигна до палатката, даде на всеки по една. Мъжете запалиха пурите с главни от огъня и седнаха на камъни около него, пушейки мълчаливо в продължение на няколко минути.

Както си спомня по-късно Франк Ридъл, Кенби произнесъл първата реч. „Той каза, че от тридесет години има работа с индианци и че е дошъл тук да сключи мир с тях и да говори за добро; че каквото обещае да даде, ще гледа да го получат; че ако те напуснат твърдината и дойдат с него, ще ги заведе в една добра страна и ще ги уреди да живеят като бели хора.“

Мийчъм говори след него, като започна с обичайните встъпителни думи за Великия баща във Вашингтон, който го е изпратил да измие пролятата кръв. Той каза, че се надява да ги заведе в по-добра страна, където ще могат да имат хубави къщи и достатъчно храна, дрехи и одеяла. Когато Мийчъм завърши речта си, капитан Джак отговори, че не иска да напусне страната на модоките и помоли за резерват някъде близко до езерото Туле и Лава Бедс. Той повтори и предишните си искания войниците да се изтеглят, преди да се разговаря за мир. Мийчъм явно се раздразни от повтарящите се искания на Джак. Той повиши глас: „Нека говорим като мъже, а не като деца.“ След това предложи тези модоки, които много искат, да останат в Лава Бедс, докато им намерят резерват, където биха могли да живеят в мир.

Шоншин Джон, който седеше на десетина фута пред Мийчъм, заговори сърдито на модокски и каза на комисаря да млъкне. В този момент Куката Джим стана и отиде при коня на Мийчъм, който стоеше от едната страна на комисаря. Палтото на Мийчъм беше преметнато на седлото. Куката Джим взе палтото, облече го, закопча го и започна да се прави на палячо, като минаваше през огъня. Останалите спряха да говорят и го зяпнаха.

— Вие мислите аз прилича като Мийчъм? — запита той на развален английски.

Мийчъм се опита да обърне всичко на шега. Той предложи на Куката Джим шапката си.

— Вземи я и си я сложи. Тогава ще бъдеш Мийчъм. Куката Джим спря да се гевези.

— Ти чака малко. Шапка ще бъде моя и така.

Кенби очевидно разбра смисъла на думите на Куката Джим. Той бързо поднови преговорите, като каза, че само Великия баща във Вашингтон има власт да оттегли войниците. Той помоли Джак да му вярва.

— Искам да ти кажа, Кенби — отговори Джак, — че ние не можем да сключим мир, докато тези войници ме притесняват. Ако ти смяташ да обещаваш дом някъде по тези земи, обещай ми го днес. Хайде, Кенби, обещай ми! Аз не искам нищо друго. Сега имат възможност. Уморих се да те чакам да проговориш.

Мийчъм усети тревожна настойчивост в гласа на Капитан Джак.

— Генерале, за бога, обещайте му! — извика той.

Преди Кенби да може да каже нещо, Джак скочи на крака и се отдалечи от огъня. Шоншин Джон се обърна към генерала:

— Ти взема войниците оттук и дава на нас обратно наша земя — извика той. — Ние уморени говорим. Ние повече няма говорим.

Капитан Джак рязко се обърна и каза на модокски: „О-уека-тукс“ (Готови!). Той си извади пистолета от палтото и го насочи право срещу Кенби. Петлето щракна, но оръжието не гръмна. Кенби го гледаше с изненада и тогава пистолетът гръмна и той падна мъртъв. В същия момент Бостън Чарли стреля по преподобния Томас и го уби. Уинема спаси живота на Мийчъм, като изби настрана пистолета на Шоншин Джон. В суматохата Дайър и Ридъл избягаха.

След като съблече униформата на Кенби, Джак отведе модоките обратно в твърдината — да чакат идването на войниците. Основният спорен въпрос — предаването на Куката Джим и убийците, дори не бе обсъждаха този последен съвет.

Сражението започна три дни по-късно. Батареите мортири удариха по Лава Бедс и пехотинците атакуваха скалните укрепления на вълни. Когато войниците превзеха твърдината, те я намериха празна. Модоките се бяха измъкнали през пещерите и цепнатините. Тъй като нямаше желание да измъква тези здраво биещи се индианци от техните скривалища, армията нае седемдесет и двама индианци тенино от резервата Уорм Спрингс в Орегон. Тези разузнавачи от Уорм Спрингс откриха скривалището на модоките, но когато войниците дойдоха, за да го завладеят, Капитан Джак от засада почти изцяло унищожи челния им патрул.

Накрая численото превъзходство и огневата мощ на войниците принудиха модоките да се разпръснат. Те трябваше да заколят конете си за храна и по цели дни нямаха вода за пиене. Докато жертвите сред индианците се увеличаваха, Куката Джим започна да се заяжда с Капитан Джак заради стратегията му. След няколко дни бягане, криене и сражения Куката Джим и групата му изоставиха вожда, който им даде убежище и не ги предаде на Кенби. Джак остана с тридесет и седем воини да отблъсква повече от хиляда войници.

Не след дълго групата на Куката Джим се предаде на войниците и им предложи да им помогне да заловят Капитан Джак, ако им простят. Новият военен командир, генерал Джеферсън Дейвис, им предостави закрилата на армията и на 27 май Куката Джим и трима членове на групата му тръгнаха с цел да предадат вожда, който беше отказал да ги предаде. Те намериха Джак близо до езерото Клиър, уредиха си среща с него и му казаха, че са изпратени да приемат капитулацията му. Войниците ще бъдат справедливи към модоките, казаха те, и ще им дадат много храна.

— Вие не сте по-добри от койотите, бродещи из долините — отговори Джак. — Идвате тук на войнишки коне, въоръжени с правителствени пушки. Имате намерение да купите свободата си, като ме стъпчете и ме предадете на войниците. Знаете, че животът е сладък, но не мислехте така, когато ме накарахте да обещая, че ще убия този мъж, Кенби. Винаги съм знаел, че животът е сладък, и затова не исках да се бия с белите хора. Аз мислех, че ако ще се бием, ще бъдем един до друг и ще умрем в бой. Сега виждам, че съм единственият, който заложи живота си, тъй като убих Кенби и може би един-двама други. Вие и всички останали, които се предадохте, сте добре и имате, както казвате, много за ядене. О, вие, мъже с птичи сърца, вие се обърнахте срещу мен…

Това, което най-много озлобяваше вожда на модоките, беше, че тези изменници бяха същите, които преди няколко седмици хвърлиха женски дрехи върху главата му и го нарекоха Жена с рибешко сърце, като по този начин го принудиха да обещае, че ще убие Кенби. Те знаеха много добре, както и той, че за него е твърде късно да се предава — щяха да го обесят за убийството на Кенби. Той им каза, че е решил да умре с пушка в ръка вместо с въже на шията, и им заповяда да се върнат и да заживеят с белите, щом искат. Джак се закле пред тях, че ако някога попаднат под прицела на пушката му, той ще ги застреля като мръсни кучета.

Преследването продължи още няколко дни. Това бе „повече лов на диви животни, отколкото война“ казва генерал Дейвис, — „всяко подразделение се състезаваше с останалите кой ще бъде пръв на финала.“

След едно мъчително преследване през острите скали и гъсталаците малка група войници обкръжи Капитан Джак и тримата воини, които бяха останали с него до края. Когато Джак излезе да се предаде, той носеше синята униформа на генерал Кенби — тя беше мръсна и парцалива. Той подаде карабината си на един офицер.

— Краката на Джак не го слушат вече — каза той. — Аз съм готов да умра.

Генерал Дейвис искаше да го обеси незабавно, но Министерството на войната във Вашингтон заповяда да го предадат на съд. Съдът се състоя във форт Кламат през юли 1873 г. Капитан Джак, Шоншин Джон, Бостън Чарли и Черния Джим бяха обвинени в убийство. Модоките нямаха адвокатска защита и макар че имаха право да разпитват свидетелите, повечето от тях разбираха много малко и говореха зле английски. Докато съдът заседаваше, войниците издигаха бесилката пред помещението, където държаха пленниците, така че нямаше съмнение каква ще бъде присъдата.

Между свидетелствалите срещу обречените мъже бяха и Куката Джим и последователите му. Армията им беше дала свобода за това, че предадоха своите.

След като Куката Джим бе разпитан от обвинението, Капитан Джак нямаше въпроси към него, но в заключителната си реч в съдебната зала (превеждана от Франк Ридъл) Джак каза:

— Куката Джим бе този, който винаги искаше да се бие и започна убийствата… Животът е мой само за кратко време. Вие, бели мъже, не ме покорихте. Моите хора го сториха.

Капитан Джак бе обесен на 3 октомври. През нощта след екзекуцията тялото му бе тайно изровено, пренесено в Ирека и балсамирано. Скоро след това то се появи в източните градове като карнавална атракция — цена на билетите десет цента.

Що се отнася до останалите живи 153 мъже, жени и деца, включително Куката Джим и групата му, те бяха заточени в Индианската територия. Шест години по-късно Куката Джим умря и повечето умряха преди 1909 г., когато правителството разреши на останалите петдесет и един модоки да се завърнат в един резерват в Орегон.

Глава единадесета
Войната за спасяването на бизоните

1874 г.

13 януари. Полицията в град Ню Йорк се сражава с безработните — стотици биват ранени. 13 февруари. Войски на САЩ дебаркират в Хонолулу, за да защитят краля. 21 февруари. Бенджамин Дизраели става министър-председател на Англия на мястото на Уилям Е. Гладстон. 15 март. Франция прави Анам (Виетнам) свой протекторат. 29 май. В Германия е разпусната социалдемократическата партия. Юли. Александър Греъм Бел демонстрира новото си изобретение, електрическия телефон. 7 юли. Теодор Тилтън^[54] обвинява преподобния Хенри Уорд Бийчър в прелюбодеяние. 4 ноември. Самюел Дж. Тидлън е избран за губернатор на Ню Йорк след разобличаването на Кръга на платовете. Декември. Разобличен Кръгът на уискито, включващ производители на алкохол и правителствени служители.

Научих, че имате намерение да ни заселите в резерват близо до планините. Аз не искам да се заселвам. Обичам да кръстосвам прериите. Там се чувствувам свободен и щастлив, а когато се заселим, ние ставаме бледи и умираме. Оставих настрана копието, лъка и щита си и пак се чувствувам сигурен във ваше присъствие. Аз ви казах истината. По мен няма скрити малки лъжи, но не зная как е с комисарите. Дали са чисти като мен? Преди много време тази земя принадлежеше на нашите бащи, но когато вървя нагоре по реката, виждам войнишки лагери по бреговете и. Тези войници секат дърветата ми, убиват бизоните ми и когато виждам това, сърцето ми сякаш се пръска — чувствувам скръб… Нима белият човек се е превърнал в дете, та убива безразсъдно, без да яде? Когато червените мъже убиват дивеча, те го правят, за да живеят и да не гладуват.

Сатанта, вожд на кайовите

 

Моят народ никога пръв не е опънал лък или стрелял с пушка срещу белите. По границата между нас имаше стълкновения и моите младежи танцуваха бойни танци, но ние не започнахме първи. Вие бяхте тези, които изпратиха първия войник, а ние изпратихме втория. Преди две години дойдох по този път, като следвах бизоните, за да могат моите жени и деца да имат охранени бузи и топли тела. Но войниците стреляха по нас и оттогава насетне сме като в гръмотевична буря и не знаем кой път да поемем. Така беше на Канейдиън. И неведнъж ни разплакваха. Облечените в синьо войници и ютите изникват през нощта, когато е тъмно и тихо, и за лагерни огньове подпалват вигвамите ни. Вместо да преследват дивеча, те убиват моите бойци и воините от племето отрязват косите си заради мъртвите. Така беше в Тексас. Те докараха скръбта в лагера ни, а ние вървяхме като мъжки бизони, чиито самки са нападнати. Когато ги срещахме, ние ги убивахме и заканвахме скалповете им във вигвамите си. Команчите не са слаби и слепи като седемдневни кученца. Те са силни и виждат надалеч като възрастни коне. Ние поехме пътя им и вървим по него. Белите жени плачеха, а нашите се смееха.

Но има неща, които ми казахте и аз не ги харесвам. Те не са сладки като захар, а горчиви като кратуна. Вие казахте, че искате да ни настаните в резерват, да ни построите къщи и да ни направите лечебни колиби. Аз не ги искам. Роден съм в прерията, където вятърът духа свободно и нищо не пречи на слънчевата светлина. Роден съм тук, където няма огради и всяко същество диша свободно. Искам да умра тук, а не зад стени. Познавам всеки поток и всяка горичка между Рио Гранде и Арканзас. Аз съм ловувал и живял в тази страна. Живях като бащите ми и като тях живях щастливо.

Когато бях във Вашингтон, Великия бял баща ми каза, че цялата команческа земя е наша и никой не трябва да ни пречи да живеем в нея. Защо тогава искате от нас да изоставим реките, слънцето и вятъра и да живеем в къщи? Не искайте от нас да изоставим бизоните заради овцете. Младежите са чули да се говори за това и са се натъжили и разгневили. Не говорете повече за това!…

Ако тексасците стояха настрана от земята ми, можеше да има мир. Но там, където казвате, че трябва да живеем, е много тясно. Тексасците отнеха местата, където тревата расте най-високо и дърветата са най-хубави. Ако ние бяхме ги запазили, можехме да направим нещата, които искате. Сега обаче е твърде късно. Белият човек притежава страната, която ние обичахме, а ние само желаем да кръстосваме прерията, докато умрем.

Пара-Уа-Самен (Десет Мечки) от команчите

 

 

След битката при Уашита през декември 1868 г. генерал Шеридън заповяда на всички шайени, арапахи, кайови и команчи да се явят във форт Коб и да се предадат, в противен случай ще бъдат унищожени от войниците със сини куртки, които ще ги изловят и избият (виж глава 7-ма). Малкото наметало, който наследи Черния котел като вожд, доведе шайените. Жълтата мечка доведе арапахите. Няколко команчески вождове — и по-специално Тосави, на когото Шеридан бе казал, че само мъртвият индианец е добър индианец, също дойдоха да се предадат. Гордите и свободни кайови обаче не показваха готовност за сътрудничество и Шеридан изпрати Твърдия задник Къстър да ги принуди да капитулират или да ги унищожи.

Кайовите не виждаха причина да отиват във форт Коб, да предават оръжията си и да живеят от подаянията на белия човек. Договорът от Медисин Лодж, който вождовете бяха подписали през 1867 г., им предоставяше собствена територия, в която да живеят, и правото да ловуват навсякъде на юг от Арканзас „докато бизоните там са в такива количества, че ловуването да бъде оправдано“. Между Арканзас и западните притоци на Ред Ривър прериите бяха черни от хиляди бизони, които напредващата цивилизация на белия човек бе прогонила на юг. Кайовите имаха много бързоноги мустанги и когато мунициите им не достигаха, те можеха да използуват стрелите си да убиват достатъчно животни, за да задоволят нуждите си от храна, дрехи и подслон.

Въпреки това дълги колони от кавалеристи със сини куртки пристигнаха в зимния лагер на кайовите в Рейни Маунтин Крийк. Понеже не искаха да се бият, Сатанта и Самотния вълк с охрана от воини отидоха да преговарят с Къстър. Сатанта беше рошав гигант с гарвановочерна коса, която падаше по огромните му рамене. Ръцете и краката му бяха мускулести, а откритото му лице изразяваше увереност в силата си. Лицето и тялото му бяха боядисани с блестяща червена боя, а на копието си носеше червени знаменца. Сатанта обичаше бързата езда и горещите битки. Той ядеше и пиеше здраво и изпитваше удоволствие от смеха. Наслаждаваше се дори на враговете си. Когато яздеше срещу Къстър, той се усмихваше радостно. Сатанта протегна ръка, но Къстър не я докосна.

Понеже беше прекарал достатъчно дълго около фортовете в Канзас и познаваше предразсъдъците на белите мъже, Сатанта сдържа гнева си. Той не искаше съплеменниците му да бъдат унищожени, както това бе станало с хората на Черния котел. Преговорите започнаха в хладна атмосфера, като двамата преводачи се опитваха да превеждат разменяните думи. Когато разбра, че преводачите знаят по-малко кайовски, отколкото той — английски, Сатанта извика един от воините си, Ходещата птица, който имаше значителен запас думи от белите водачи на впрягове. Ходещата птица гордо проговори на Къстър, но войнишкият вожд поклати глава — той не разбираше акцента на индианеца. Решен да направи нещо, за да го разберат, Ходещата птица се приближи до Къстър и започна да му гали ръката — бе виждал войниците да галят така конете си.

— Много голям, хубав кучи син — каза той. — Много кучи син.

Никой не се засмя. В края на краищата преводачите накараха Сатанта и Самотния вълк да разберат, че трябва да отведат своите кайовски отряди във форт Коб, иначе войниците на Къстър ще ги унищожат. После, като наруши примирието, Къстър внезапно заповяда вождовете и охраняващият ги отряд да бъдат арестувани — щяха да ги отведат във форт Коб и да ги държат като пленници, докато хората им не се присъединят към тях. Сатанта прие съобщението спокойно, но каза, че трябва да изпрати вестоносец, който да призове хората му да отидат във форта. Той изпрати сина си обратно в селата на кайовите, но вместо да заповяда на народа си да го последва във форт Коб, той го предупреди да бяга на запад в Страната на бизоните.

Всяка вечер докато военната колона на Къстър се придвижваше обратно към форт Коб, по няколко от арестуваните кайови успяваха да се измъкнат. Сатанта и Самотния вълк обаче бяха пазени много зорко, за да не могат да избягат. Когато сините куртки стигнаха до форта, двамата вождове бяха единствените останали пленници. Разгневен от това, генерал Шеридан заяви, че Сатанта и Самотния вълк ще бъдат обесени, ако всички техни хора не се явят във форт Коб и не се предадат.

Така с лукавство и измама повечето кайови бяха принудени да се откажат от свободата си. Само един незначителен вожд, Женското сърце, избяга с хората си в Ляно Естакадо^[55], където се присъедини към приятелите си — команчите куахади.

За да следи отблизо кайовите и команчите, армията изгради ново войнишко селище на няколко мили северно от границата по Ред Ривър и го нарече форт Сил. Генерал Бенджамин Гриерсън, герой от Гражданската война на белите, командуваше войската, съставена главно от войници негри от Десети кавалерийски полк. Индианците ги наричаха „войници бизони“ заради косите и цвета на кожата им. Скоро един агент без коса пристигна от изток, за да ги учи как да живеят от земеделие вместо от лов на бизони. Името му беше Лоури Татъм, но индианците го наричаха Плешивата глава.

 

 

Генерал Шеридан дойде в новия форт, освободи от ареста Сатанта и Самотния вълк и проведе съвет, на който сгълча вождовете за миналите им постъпки и ги предупреди да се подчиняват на агента си.

— Каквото ми кажеш — отговори Сатанта, — имам намерение да го изпълня. Аз ще го вдигна и ще го държа близо до гръдта си. Мнението ми ще си остане непроменено, независимо дали ще ми подадеш ръка, или ще ме обесиш. Мнението ми няма да се промени. Това, което каза днес, ми отвори очите и сърцето ми е открито. Цялата тази почва е ваша, за да направите пътя, по който ще вървим. След това аз ще тръгна по пътя на белия човек, ще засаждам царевица и ще отглеждам царевица… Няма да чуеш, че кайови са убили бели… Сега аз не те лъжа. Това е истината.

Към времето за засаждане на царевицата две хиляди кайови и две хиляди и петстотин команчи бяха заселени в новия резерват. За команчите имаше нещо нелепо в това, че правителството ги караше насила да изоставят лова на бизони заради земеделието. Команчите имаха развито земеделско стопанство в Тексас, но белите мъже дойдоха там и завладяха обработваемите им земи. Така те принудиха индианците да ловят бизони, за да преживяват. Сега този любезен старец, Плешивата глава Татъм, се опитваше да им внуши, че трябва да поемат пътя на белите хора и да се занимават със земеделие, като че индианците не знаеха нищо за отглеждането на царевицата. Не беше ли индианецът този, който пръв научи белия човек как да сади царевица и да я отглежда?

При кайовите положението бе по-различно. Воините смятаха ровенето на земята за женска работа, недостойна за конни ловци. Освен това, ако им бе необходима царевица, те, можеха да разменят пемикан и облекла с индианците уичита за царевица, както винаги бяха правили. Уичитите обичаха да отглеждат царевица, но бяха прекалено дебели и мързеливи, за да ловят бизони. Към средата на лятото кайовите се оплакаха на Плешивата глава Татъм от ограниченията на земеделския начин на живот. „Аз не обичам царевица — заяви Сатанта. — Тя ми разваля зъбите.“

Освен това бе му омръзнало жилаво лонгхорнско говеждо и помоли Татъм да отпусне оръжия и муниции, за да могат кайовите да отидат на лов за бизони.

 

 

Онази есен кайовите и команчите събраха четири хиляди бушела царевица. Разпределена между 5500 индианци и няколко хиляди мустанги, тя не стигна за дълго. Към пролетта на 1870 г. племената вече гладуваха и Плешивата глава Татъм им разреши да отидат на лов за бизони.

През Лятната луна на 1870 г. кайовите играеха своите големи танци на слънцето при северното разклонение на Ред Ривър. Те поканиха на гости команчите и южните шайени. По време на ритуалите много разочаровани воини предлагаха да останат в прериите и да живеят в охолство сред бизоните, вместо да се връщат в резервата за оскъдните подаяния.

Десет мечки от команчите и Ритащата птица от кайовите се възпротивиха на тези приказки. Те смятаха, че най-добре за племената ще е да продължат да държат за ръка белия човек. Младите команчи не осъждаха Десет мечки — в края на краищата той бе твърде стар, за да ловува и да се сражава. Но младите кайови се подиграха на съвета на Ритащата птица. Преди белият човек да го затвори в резерват, той беше велик воин. Сега говореше като жена.

Щом танците завършиха, много от младежите отидоха в Тексас да ловят бизони и да нападат тексасците, които им отнеха земите. Те бяха особено разгневени от белите ловци, които идваха на юг от Канзас, за да убиват хиляди бизони. Ловците вземаха само кожите, като оставяха кървавите трупове да гният по прериите. На кайовите и команчите им се струваше, че белите хора мразят всичко в природата. „Тази страна е стара — се скара Сатанта на Стареца с гръмотевицата Ханкок, когато се срещнаха във форт Ларнид през 1867 г., — но вие изсичате дърветата и сега тя не струва нищо.“ В Медисин Лодж Крийк той отново се оплака на мирните комисари: „Преди много време тази земя принадлежеше на нашите бащи, но когато вървя нагоре по реката, виждам войнишки лагери по бреговете и. Тези войници секат дърветата ми, убиват бизоните ми и когато виждам това, сърцето ми сякаш се пръска — аз чувствувам скръб.“

През Лятната луна на 1870 г. воините, които бяха останали в резервата, безмилостно подиграваха Ритащата птица за това, че подкрепя земеделието, а не лова. Накрая Ритащата птица не издържа. Той организира боен отряд и покани най-лошите си мъчители — Самотния вълк, Белия кон и стария Сатанк, да го придружат за набег в Тексас. Ритащата птица нямаше масивното мускулесто тяло на Сатанта. Той беше лек, жилав и светлокож. Той може би беше по-чувствителен, защото не беше пълнокръвен кайова — един от дядовците му беше индианец кроу.

Придружен от сто воини, Ритащата птица пресече границата при Ред Ривър и като предизвикателство към войниците във форт Ричардсън, Тексас, умишлено плени един дилижанс. Когато сините куртки излязоха да се бият, Ритащата птица показа, че умело владее военната тактика, като въвлече войниците във фронтална схватка и в същото време изпрати две колони да ударят врага във фланг и в тил. След като тормози войниците осем часа под палещото слънце, Ритащата птица прекъсна боя и победоносно поведе воините си обратно в резервата. Той доказа правото си да бъде вожд, но от този ден работеше само за мира с белия човек.

С настъпването на студеното време много скитащи групи се върнаха обратно в лагерите си близо до форт Сил. Неколкостотин млади кайови и команчи обаче останаха за зимата в прериите. Генерал Гриерсън и Плешивата глава Татъм се скараха на вождовете заради нападенията в Тексас, но не можеха да възразят против сушеното бизонско месо и облеклата, които ловците донесоха със себе си, за да помогнат на семействата си да преживеят още един сезон с оскъдни правителствени дажби.

През зимата около лагерните огньове на кайовите много се говореше за белите хора, които настъпваха от четирите посоки. Старият Сатанк скърбеше за сина си, убит от тексасците същата година. Сатанк донесе обратно костите на сина си и ги постави в специален вигвам върху висока площадка; сега той винаги говореше за сина си като за заспал, а не мъртъв, и всеки ден поставяше храна и вода близо до площадката, за да може момчето да се подкрепи при събуждането си. Вечерите старецът стоеше и гледаше лагерния огън и костеливите му пръсти приглаждаха сивите мустаци. Той като че очакваше нещо.

Сатанта не се спираше на едно място, говореше постоянно, правеше предложения на другите вождове за това, какво трябва да се предприеме. Отвсякъде се носеха слухове, че железните релси на Железния кон идват в страната на бизоните. Те знаеха, че железницата прогони бизоните от Плат и Смоуки Хил и нямаше да разрешат Железния кон да мине през тяхната страна. Сатанта искаше да разговаря с офицерите от форта и да ги убеди да отведат войниците си да оставят кайовите да живеят така, както са живели винаги — без железен път, който да прогонва бизоните.

Голямото дърво беше по-откровен. Той искаше да отидат някоя нощ във форта, да подпалят сградите и да избият войниците, докато бягат. Старият Сатанк се обявяваше против подобни приказки. Той казваше, че само ще си изхабят думите, ако говорят с офицерите и че дори да избият войниците от форта, на тяхно място ще дойдат други. Белите хора са като койотите — колкото и да ги убиваш, те стават все повече и повече. Ако кайовите искат да прогонят белите мъже от страната си и да спасят бизоните, те трябва да започнат от заселниците, които продължават да заграждат пасищата, да строят къщи, да прокарват железопътни линии и да изтребват дивеча.

Когато настъпи пролетта на 1871 г., генерал Гриерсън изпрати патрули от своите чернокожи войници да охраняват фортовете по Ред Ривър, но воините нямаха търпение да срещнат бизоните и се промъкваха край войниците. Където и да идеха през онова лято по прериите на Тексас, те намираха нови огради, нови ферми и все повече бели ловци на бизони със смъртоносни далекобойни пушки, които унищожаваха намаляващите стада.

А пролетта през Листната луна някои кайовски и команчески вождове предприеха голям ловен поход по северното разклонение на Ред Ривър, като се надяваха да намерят бизони, без да напускат резервата. Те откриха съвсем малко — повечето от стадата бяха далеч в Тексас. Около вечерните лагерни огньове те отново започнаха да обсъждат как белите, и особено тексасците, се опитват да изпратят всички индианци в гроба. Скоро те ще имат Железен кон, който ще бяга по прерията и всички бизони ще изчезнат. Един прочут заклинател на име Маманти, Ходещия по небето, заяви, че за тях е време да отидат на юг в Тексас и да започнат да изпращат тексасците в гроба.

 

 

Те се приготвиха и към средата на май бойният отряд се промъкна край патрулите на Гриерсън и премина през Ред Ривър в Тексас. Сатанта, Сатанк, Голямото Дърво и много други военни вождове бяха в отряда, но набегът бе внушен от виденията на Маманти и следователно водачът беше той. На 17 май Маманти спря воините си на един хълм, който се издигаше над пътя Батърфийлд Трайъл, между фортовете Ричардсън и Белнап. Там те чакаха през нощта и до обяд на следващия ден. Тогава видяха армейски санитарен фургон, охраняван от войници на коне, който пътуваше на изток по пътя. Някои от воините искаха да нападнат, но Маманти отказа да даде сигнал. Той ги увери, че скоро ще дойде много по-богата плячка, може би керван фургони, пълни с пушки и муниции. (Индианците не знаеха, че пътникът във фургона не бе друг, а Великия воин Шърман, който се намираше на инспекционна обиколка по военните постове на Югозапада.)

Както Мамаити беше предсказал, няколко часа по-късно пред погледа им се появи керван от десет товарни фургона. В подходящия момент той даде знак на Сатанта, който държеше готова бойната си тръба. Сатанта изсвири сигнала и воините се втурнаха надолу по склона. Коларите подредиха фургоните в кръг и оказаха отчаяна съпротива, но устремът на кайовите и команчите беше прекалено силен за тях. Воините нахълтаха в кръга от фургони, убиха седем колари и оставиха другите да избягат в един близък гъсталак, докато разграбваха колите. Индианците не намериха карабини или муниции, а само царевица. Те взеха мулетата от фургоните, привързаха ранените си на конете и се отправиха на север през Ред Ривър.

Пет дни по-късно Великия воин Шърман пристигна във форт Сил. Когато генерал Гриерсън му представи Плешивата глава Татъм, Шърман запита агента дали някои от неговите кайови или команчи са отсъствували от резервата през последната седмица. Татъм обеща да проучи.

Малко по-късно някои от вождовете дойдоха от лагерите си, за да получат седмичните си дажби. Ритащата птица, Сатанк, Голямото дърво, Самотния вълк и Сатанта бяха между тях. Агентът Татъм ги повика в канцеларията си. С обичайната си любезна тържественост той запита вождовете дали са чули нещо за нападение на керван фургони в Тексас. Агентът каза, че ако някой от тях знае нещо за това, той би желал да ги чуе да говорят.

Въпреки че набегът бе ръководен от Мамаити, Сатанта веднага се изправи и заяви, че водач е бил той. За тази негова постъпка се дават различни обяснения. Дали го е сторил от суета, от обикновено самохвалство, или е смятал за свой дълг да поеме отговорността като главен вожд? Във всеки случай той използува възможността да упрекне Татъм за начина, по който се отнасят с индианците. „Аз многократно исках оръжия и муниции, но ти не ни даде, и другите ми молби не бяха уважени. Когато говоря, ти не ме слушаш. Белите хора се готвят да построят железопътна линия през страната ни, което ние няма да разрешим. Преди няколко години ни хванаха за косите и ни бутнаха близо до тексасците, където трябва да се сражаваме… Когато генерал Къстър бе тук преди две или три години, той ме арестува и ме държа затворен няколко дни. Но свърши арестуването на индианци и никога няма да се повтори. Заради тези оплаквания преди известно време аз взех около сто от моите воини и вождовете Сатанк, Орловото сърце, Голямото дърво, Големия лък и Бързата мечка… Ние отидохме в Тексас, където пленихме един керван недалеч от форт Ричардсън… Ако някой друг индианец дойде тук и претендира за честта да е водил похода, той ще ви излъже, защото това направих аз.“

Татъм остана външно спокоен след изненадващата реч на Сатанта. Той каза на Сатанта, че няма пълномощия да раздава оръжия и муниции, но че Великия воин Шърман е на посещение във форт Сил и ако вождовете желаят да представят пред него искания за оръжие и боеприпаси, те са свободни да го сторят.

Докато вождовете на кайова обсъждаха дали е разумно да правят съвет с Шърман, Татъм изпрати бележка на генерал Гриерсън, с която му съобщаваше, че Сатанта е признал, че е водил набега срещу кервана фургони и е посочил другите участвували вождове. Малко след като Гриерсън получи бележката и я предаде на Шърман, Сатанта пристигна сам в щаба на форта и поиска да види големия войнишки вожд от Вашингтон. Шърман излезе на широката веранда, ръкува се със Сатанта и му съобщи, че е повикал всички вождове на съвет.

Повечето от призованите вождове дойдоха доброволно, но войниците трябваше да принудят стария Сатанк да присъствува. Голямото дърво се опита да избяга, но бе заловен. Орловото сърце побягна, когато видя войниците да арестуват другите.

Веднага след като вождовете се събраха на верандата, Шърман им съобщи, че арестува Сатанта, Сатанк и Голямото дърво заради убийството на цивилните колари в Тексас. Впоследствие войниците му ще ги изпратят в Тексас, за да бъдат съдени.

Сатанта отметна наметалото си и посегна към пистолета си, като викаше на кайовски, че по-скоро ще умре, отколкото да се остави да го отведат като затворник в Тексас. Шърман спокойно даде команда — капаците и прозорците на верандата се отвориха и дузина карабини бяха насочени към вождовете. Канцеларията на щаба се изпълни с чернокожи войници от Десети кавалерийски полк.

Ритащата птица се изправи, за да протестира: „Ти повика тези мъже, за да ги убиеш — каза той, — но те са мои хора и аз няма да те оставя да ги заловиш. Ти и аз ще умрем тук, сега.“

По това време на мястото на събитията дойде отряд кавалеристи. Докато те заемаха позиции край оградата срещу верандата, Самотния вълк пристигна на кон. Без да обърне внимание на войниците, той небрежно скочи на земята, върза коня си за оградата и остави долу двете си магазинни карабини. Поспря се, за да стегне колана на пистолета си, очите му шареха, а на лицето му бе изписано весело пренебрежение. След това той си вдигна пушките и тръгна към верандата. Когато стигна до стъпалата, подаде пистолета си на най-близкия вожд и извика на кайовски:

— Накарай го да запуши, ако нещо се случи!

Той подхвърли едната карабина на друг вожд, седна на пода на верандата да приготви за стрелба другата си пушка и гледаше дръзко Великия воин Шърман.

Един офицер даде заповед и кавалеристите насочиха готовите си за стрелба карабини. Сатанта вдигна ръце:

— Не, не, не! — извика той. Шърман спокойно заповяда на войниците да свалят пушки.

Беше 8 юни през Лятната луна, когато войниците натовариха тримата вождове във фургони за дългото пътуване до форт Ричардсън. С белезници на ръцете и оковани във верига, Сатанта и Голямото дърво бяха натикани в един фургон, а Сатанк — в друг.

Когато потеглиха от форта с кавалерийска охрана, старият Сатанк започна да пее предсмъртната песен на кайовската му воинска общност:

О, слънце, ти оставаш вечно, но ние, Кантсенко, трябва

да умрем!

О, земя, ти оставаш вечна, но ние, Кантсенко, трябва

да умрем!

Той посочи едно дърво, където пътят извиваше, за да прекоси поток. „Аз никога няма да мина отвъд това дърво“ — извика на кайовски и се зави презглава с одеялото си.

Под одеялото той откъсна месо от ръцете си, докато ги освободи от белезниците. Сатанк извади скрития в дрехите му нож и с отчаян вик се метна върху най-близкия конвоир, намушка го и го изхвърли от фургона. В следващия момент той грабна карабината на един от останалите изненадани войници. Отвън един лейтенант даде команда за стрелба. Залпът свали стария кайова на земята. Фургонът трябваше да спре за един час, докато войниците чакаха Сатанк да умре. След това те хвърлиха трупа му в една канавка край пътя и продължиха за Тексас.

Процесът на Сатанта и Голямото дърво по обвинение в убийство започна на 5 юли 1871 г. в съдебната палата в Джексбъро, Тексас. Съдебните заседатели — фермери и каубои, които носеха пистолети в коланите си, слушаха свидетелските показания в продължение на три дни и признаха обвиняемите за виновни. Присъдата бе смърт чрез обесване. Губернаторът на Тексас обаче се вслуша в предупрежденията, че тази екзекуция може да тласне кайовите към война, и смени присъдата с доживотен затвор в изправителния дом в Хънтсвил.

Така кайовите загубиха своите трима най-изтъкнати водачи. През есента много младежи се измъкваха на малки групи и се присъединяваха към индианците, които живееха стария свободен живот при Ляно Естакадо. Като отбягваха белите ловци и заселници, те следваха стадата бизони между реките Ред Ривър и Канейдиън. С идването на Луната на отлитащите гъски и установиха зимните си лагери в каньона Пало Дуро. Команчите куахади бяха много повече от тази групи индианци и приемаха увеличаващия се брой кайови, които идваха, за да се присъединят към тях.

Самотния вълк бе ловувал с куахадите и вероятно Опис мислил да се присъедини към тях, но в първите месеци на 1872 г. той беше зает в борбата си срещу Ритащата птица за посоката, която кайовите от резервата трябваше да поемат. Ритащата птица и Спъващата се мечка настояваха да следват пътя на белия човек, дори ако това означава да изоставят лова на бизони в Тексас. Самотния вълк беше против тези приказки. Кайовите не могат да живеят без лов на бизони. Ако белите хора упорито настояват индианците да нощуват в границите на резервата, каза той, тогава резерватът трябва да се увеличи до Рио Гранде на юг и Мисури на север.

Това, че силните аргументи на Самотния вълк му спечелиха голяма подкрепа, пролича, когато кайовите го предпочетоха пред Ритащата птица и Спъващата се мечка за техен главен представител в една мисия до Вашингтон. През август Бюрото по индианските въпроси покани делегации на всички размирни племена да посетят Вашингтон за обсъждане на договорните задължения.

Когато извънредният комисар, Хенри Алвърд, пристигна във форт Сил, за да заведе кайовските делегации във Вашингтон, Самотния вълк съобщи на комисаря, че не може да го придружи, докато не разговаря със Сатанта и Голямото дърво. Макар че се намираха в затвора в Тексас, Сатанта и Голямото дърво бяха водачи на племето и във Вашингтон не можеше да се вземе решение без тяхното мнение.

Алвърд се слиса, но като разбра, че Самотния вълк говори сериозно, комисарят се зае с уморителните процедури по уреждане на среща със затворените вождове. Накрая губернаторът на Тексас с огромно нежелание се съгласи да предаде прочутите затворници под временния контрол на армията на Съединените щати. Един много наплашен кавалерийски командир пое охраната на окованите вождове в Далас, Тексас, на 9 септември 1872 г. и тръгна по суша към форт Сил. Кавалерийската охрана бе следвана от груби въоръжени тексасци, които горяха от нетърпение да спечелят слава, като убият Сатанта и Голямото дърво.

Когато керванът наближи форт Сил, командващият офицер така се разтревожи, че изпрати цивилен разузнавач да предупреди кавалерийския командир да отведе затворниците другаде: „Индианците тук, вън и около резервата на форт Сил… са мрачни, опасни и войнствени… Да се доведе Сатанта, техният главен боен вожд, тук в окови и да се очаква връщането му в щатския затвор да мине без неприятности (най-вероятно отчаяно сражение), би било почти невъзможно. Затова аз моля, въпреки че имате изрични заповеди за противното, да не ги водите тук, в резервата, а да ги отведете в крайната спирка на железопътната линия Мисури-Канзас-Тексас.“

Сега комисарят Алвърд трябваше да убеждава кайовите, че срещата със Сатанта и Голямото дърво е уредена в големия град Сейнт Луис. За да отидат там, обясни Алвърд, ще трябва да пътуват с фургони до железопътната линия и да се возят на Железния кон. С охрана от воини недоверчивата кайовска делегация пропътува 165 мили на изток до Атока, Индианската територия, крайна спирка на железопътната линия Мисури-Канзас-Тексас.

В Атока тази приличаща на комична опера история достигна върха си. След като пристигна там с делегацията на Самотния вълк, Алвърд получи писмо от кавалерийския командир, който му съобщаваше, че води Сатанта и Голямото дърво към железопътната гара, за да ги предаде в разпореждане на комисаря. Алвърд се разтревожи от подобна перспектива. Железопътната гара бе отдалечено място и комисарят се страхуваше, че ако Сатанта изведнъж се появи там, емоционалните реакции на индианците могат да направят положението неконтролируемо. Той спешно върна пратеника при кавалерийския командир с молба да задържи затворниците скрити в дъбовите гъсталаци, докато той изпрати делегацията на кайовите за Сейнт Луис.

Накрая в Сейнт Луис на 29 септември в специална стая в Еверет Хаус Сатанта и Голямото дърво празнуваха заедно със Самотния вълк, който беше измислил всичко това, временната си свобода. Комисарят Алвърд описа срещата им като „много впечатляващ и трогателен случай“, но той явно не схвана, че вождовете на кайовите успяха да свършат важна работа. Преди връщането на Сатанта и Голямото дърво в затвора Самотния вълк знаеше точно какво трябва да прави по време на мисията си във Вашингтон.

Едновременно с кайовите във Вашингтон пристигнаха и няколко други индиански делегации — някои второстепенни апачески вождове, една група арапахи и няколко команчи. Команчите куахади, които бяха основната сила на племето, не искаха да изпращат никого. Десет мечки представляваше клона ямпарика, а Тосави — пенатеките.

Държавните служители във Вашингтон подготвиха за индианците такава програма: голяма разходка, демонстрация на военната мощ на правителството, неделна проповед с преводачи, осигурени от методистката църква, и прием при Великия баща Юлисис Грант в Източната зала на Белия дом. След като размениха цветисти речи, изпълнени с обичайните ласкателства, комисарят по индианските въпроси Франсис Уокър уреди среща с кайовите и команчите. Той им даде изненадващ ултиматум: „Първо, кайовите и команчите, представени тук, трябва до 15 декември да установят лагера си най-много на десет мили от форт Сил и агенцията. В лагера трябва да са всички вождове, водачи, воини и семействата в пълен състав. Те трябва да останат там до пролетта, без да създават никакви неприятности, а след това не бива да напускат мястото без съгласието на своя агент.“

По-нататък той каза, че команчите куахади и другите отряди, които са отказали да изпратят представители във Вашингтон, скоро ще разберат, че войските на съединените щати са получили нареждане да започнат бойни действия срещу тях. Освен това всички индианци, които не стануват на десет мили от форт Сил към 15 декември, ще бъдат смятани за врагове на правителството на Съединените щати и войниците ще ги убиват, където ги срещнат.

Десет мечки и Тосави отговориха, че техните команчи ще направят това, което Великия баща иска от тях, но Самотния вълк изрази съмнение, че ще може да накара всички кайови да изпълнят подобна заповед. Сатанта и Голямото дърво, обясни той, са бойните вождове на племето и докато тексасците ги държат в затвора, много от младите воини ще водят война. Мир може да се постигне само ако Сатанта и Голямото дърво бъдат освободени и се върнат в резерват, където ще могат да възпират младежите от набези в Тексас.

Това условие, естествено, бе измислено по време на „много впечатляващия и трогателен случай“ — срещата на кайовските вождове в Сейнт Луис. Ходовете на Самотния вълк бяха достойни за опитен дипломат. Комисарят Уокър нямаше власт да разпореди на губернатора на Тексас да освободи Сатанта и Голямото дърво, но накрая той трябваше да обещае свобода на вождовете, за да се съгласи Самотния вълк да подпише неговия ултиматум. Освен това Самотния вълк постави срок за освобождаването — не по-късно от края на идната Луна на цветните пъпки и началото на Луната на листата или към края на март 1873 г.

Един от резултатите от посещението във Вашингтон бе пълното откъсване на Десет мечки от команчите. Докато Самотния вълк се върна в резервата като герой, Десет мечки бе направо забравен. Болен и изтощен, старият поет на прериите се предаде и умря на 23 ноември 1872 г.

— Освен сина му — казва директорът на училището в агенцията Томас Бати — всичките му хора го изоставиха.

Междувременно, както комисарят Уокър предупреди, армията започна да издирва свободните команчи куахади по Ляно Естакадо. От форт Ричардсън Четвърти кавалерийски полк обикаляше по горните разклонения на река Ред Ривър. Тези кавалеристи командуваше Рендъл Макензи — жилав, раздразнителен Орлов вожд с бакенбарди. Команчите го наричаха Мангохеуте, Трите пръста (бе загубил показалеца си през Гражданската война). На 29 септември край река Маклилънс Крийк разузнавачите на Трите пръста откриха голямото команческо село на Мечока. Индианците бяха заети със сушене на месо за зимата. Като атакуваха в галоп, войниците превзеха селото, убиха двадесет и трима команчи, плениха 120 жени и деца и почти цялото стадо — повече от хиляда мустанга. След като изгори 262 вигвама, Макензи се върна надолу по течението и спря на нощен бивак. Междувременно стотици воини, които се бяха оттеглили при атаката, отидоха в съседно команческо село. С взети назаем мускети и нови подкрепления те извършиха внезапно пищно нападение срещу кавалеристите.

„Ние си взехме всички коне, а също и някои от войнишките“ — казва впоследствие един от воините. Но те не успяха да спасят пленените жени и деца и след като Макензи ги отведе във форт Сил, Мечока и някои други куахади се явиха в резервата, за да бъдат заедно със семействата си. Главната сила на куахадите обаче все се бродеше свободно с бизоните, продължаваше да набира подкрепления от другите югозападни племена и под ръководството на един двадесет и седем годишен метис, Куана Паркър, беше по-безпощадна от всякога.

 

 

С първите признаци на пролетта през 1873 г. кайовите започнаха да се подготвят за голямо тържество по повод завръщането на Сатанта и Голямото дърво. През цялата зима Плешивата глава Татъм използува цялото си влияние, за да попречи на освобождаването на вождовете, но комисарят по индианските въпроси успя да се наложи. Татъм подаде оставка и Джеймс Хауърт го смени. Луната на цветните пъпки премина и Луната на листата настъпи и тогава Самотния вълк започна да призовава на война с тексасците, ако те откажат да освободят вождовете. Ритащата птица помоли воините да бъдат търпеливи — губернаторът на Тексас имал проблеми с мразещите индианците заселници. Накрая, през Луната, когато рогата на елените падат (август), държавни служители от Вашингтон уредиха Сатанта и Голямото дърво да бъдат прехвърлени във форт Сил като затворници. Малко по-късно самият губернатор на Тексас се върна от голям съвет.

 

 

В деня на съвета Сатанта и Голямото дърво получиха разрешение да присъстват под войнишка охрана. Губернаторът откри разискванията, като каза на кайовите, че те трябва да се заселят във ферми близо до агенцията, че трябва да получават дажбите си и да се явяват за проверка веднъж на три дни; не трябва да разрешават на младежите си да вършат набези в Тексас; трябва да предадат оръжието и мустангите си и да отглеждат царевица, както подобава на цивилизовани индианци.

— Междувременно — продължи той — Сатанта и Голямото дърво ще останат в караулното помещение, докато командуващият форт Сил не бъде задоволен от изпълнението на тези условия.

Самотния вълк говори първи:

— Вие вече смекчихте сърцата ни, като върнахте тези затворници. Направете още едно добро, освободете ги днес!

Но губернаторът не отстъпваше:

— Няма да променя условията — отговори той и съветът завърши.

Самотния вълк бе горчиво разочарован. Условията бяха прекалено сурови, а вождовете оставаха затворници.

— Аз искам мир — каза той на Томас Бати, училищния директор. — Работих упорито за това. Вашингтон ме изигра — не удържа думата си пред мен и народа ми, не изпълни обещанията си и сега на нас не ни остава нищо друго освен войната. Зная, че война с Вашингтон означава унищожаване на народа ми, но нас ни тласкат към това. По-добре да умрем, отколкото да живеем.

Дори Ритащата птица бе оскърбен от исканията на губернатора:

— Сърцето ми е като камък, в него няма меко място. Аз поех ръката на белия човек, като мислех, че той е приятел, но той не е такъв. Правителството ни измами. Вашингтон е скапан.

Бати и новият агент Хауърт разбираха, че кръвопролитието, дори откритата война са неизбежни, ако губернаторът не направи жест на добра воля, като освободи Сатанта и Голямото дърво от караулното. Те отидоха при него, обявиха му положението и твърдо настояха за отстъпки. Късно същата нощ губернаторът изпрати послание до Самотния вълк и другите вождове, като ги покани на съвет сутринта. Кайовите приеха, но преди да изгрее слънцето, вече бяха решили, че няма да слушат повече празни обещания. Те се явиха на съвета в пълно въоръжение, с воини, разположени близо до караулното помещение, и бързи коне, готови за бягство.

Губернаторът на Тексас забеляза всичко това. Той говори кратко, каза, че е сигурен, че кайовите ще изпълнят своята част от сделката, и съобщи, че освобождава условно Сатанта и Голямото дърво и ги предава на агенцията. Вождовете бяха свободни. Самотния вълк спечели нова безкръвна победа.

През Луната на падащите листа Сатанта се върна в своя боядисан в червено вигвам, украсен с червени флагчета, които се развяваха на върховете на коловете над отворите за дима. Той си даде червеното жреческо копие на стария приятел Бялата птица и заяви, че не иска повече да бъде и вожд. Единственото му желание е да е свободен и щастлив и да кръстосва прериите. Той изпълни обещанието да стои близо до агенцията и през есента не отиде заедно с младежите на лов за бизони в Ляно Естакадо.

През Луната на отлитащите гъски бели разбойници от Тексас нападнаха стадата на кайовите и команчите и откраднаха двеста от най-хубавите им мустанги. Отряд воини тръгна да ги преследва, но успя да стигне само няколко животни, преди тексаските крадци да прекосят Ред Ривър.

Скоро след това една група от девет млади кайови и двадесет и един команчи реши да се отправи на юг за коне в замяна на откраднатите. Те не искаха да създават неприятности на Сатанта и Голямото дърво като нападат тексасците, и тръгнаха към Мексико. Като се държаха настрана от поселищата, те бързо изминаха петстотин мили и прекосиха Рио Гранде между Игъл Пас и Ларедо. В Мексико те извършиха набези срещу големи скотовъдски стопанства, докато не събраха приблизително същия брой коне, какъвто тексасците бяха откраднали от тях. Но за да вземат конете, те трябваше да убият няколко мексиканци, а на връщане убиха и двама тексасци, които се опитаха да ги спрат. Тогава сините куртки се хвърлиха да ги преследват и по време на сражение в движение недалеч от форт Кларк девет от младите индианци паднаха убити. Между тях бяха Тауанкия и Гитап — синът и племенникът на Самотния вълк.

Беше средата на зимата, когато останалите живи се върнаха във форт Сил. За загубата на най-храбри си младежи кайовите и команчите започнаха траур. От скръб по сина си Самотния вълк си отряза косите, изгори вигвама си, уби конете си и се закле да отмъсти на тексасците.

През пролетта на 1874 г., щом тревата в прерията позеленя, Самотния вълк организира отряд, който да навлезе в Тексас и да намери телата на Тауанкия и Гитан. Тъй като в резервата ги следяха много строго, кайовите не запазиха похода си в тайна и щом прекосиха Ред Ривър, колони сини куртки се спуснаха да ги пресрещнат — от фортовете Кончо, Макавет и Кларк. Самотния вълк съумя да избегне някак всичките си преследвачи. Отрядът стигна до мястото на погребението, взе телата на сина и племенника и зави на север към Ляно Естакадо. Повечето от тях пристигнаха до Ред Ривър тъкмо навреме и научиха за един много важен танц на слънцето, който щеше да се състои в Елк Крийк.

Много години кайовите канеха своите приятели команчи да присъствуват на техните танци на слънцето, но команчите винаги идваха като зрители и никога не бяха организирали подобен ритуал. През пролетта на 1874 г. те поканиха кайовите да гостуват на техния първи танц на слънцето и да им помогнат да решат как да постъпят с белите ловци на бизони, които унищожаваха стадата в Ляно Естакадо. Ритащата птица отказа да приеме поканата. Той бе чул, че куахадите организират танц на слънцето, но те бяха врагове на правителството и Ритащата птица убеди своите хора да си останат по лагерите и да чакат до юли своя танц на слънцето. Но Самотния вълк, който беше още в траур по сина си и беше ядосан на белите мъже, че му отказаха да върне костите на момчето за подходящо погребение, реши да заведе хората си при команчите за танца на слънцето. Сатанта отиде с него. Условно освободеният вожд не виждаше защо да не присъства на един команчески ритуал в границите на резервата — това би било много любезно. Много куахади пристигнаха в Елк Крийк, яздейки от Ляно Естакадо с лоши новини за стадата бизони. Белите ловци и хората, които одираха кожите, бяха навсякъде, а вонята на гниещите трупове разваляше дори и вятъра на прериите. Като индианците изпращаха в гроба и големите стада.

(От 3 700 000 бизони, унищожени от 1872 до 1874 г., само около 150 000 бяха убити от индианците. Когато загрижени тексасци запитаха генерал Шеридан не трябва ли да се направи нещо, за да се спре пълното унищожаване на бизоните от белите ловци, генералът отговори: „Оставете ги да убиват, да одират кожите и да продават, докато не унищожат бизоните, защото това е единственият начин да се стигне до траен мир и да се разчисти пътят за цивилизацията.“)

Свободните куахади не искаха да бъдат част от цивилизацията, която напредва, като унищожава полезни животни. На танца на слънцето на команчите един куахадски пророк на име Изатай говори за война и спасяване на бизоните. Изатай бе мъж с голяма магична сила — говореше се, че той може да повръща цели фургони с муниции и че има силата да спира куршумите на белите мъже посред полета им.

Куана Паркър, младият боен вожд на куахадите, също говори за война, с която да прогонят белите ловни от пасищата. Той предложи първо да се удари базата на ловците — търговският пункт до река Канейдиън, известен като Ъдоуби уолс.

Преди да завърши танцът на слънцето, от своя резерват на север пристигна отряд шайени и арапахи. Те бяха много разгневени, защото бели конекрадци отвлекли петдесет от най-добрите им мустанги. Те подозираха, че крадците са били ловци на бизони. Когато чуха плана на Куана за нападение срещу белите ловци в Ъдоуби уолс, те решиха да се присъединят към куахадите. Самотния вълк, Сатанта и техните кайовски воини също изразиха готовност да се сражават. Според тях да се спасят бизоните от унищожаване беше много по-необходимо, отколкото да се подчиняват те, индианците, на дребнавите правила на резервата. В края на краищата, нима белите ловци не нахлуваха в ловните полета за бизони, които договорите бяха отредили само за индианците? Ако войниците не искаха да прогонят ловците, както трябваше да постъпят, тогава това следваше да направят индианците.

През отиващата си Лятна луна общо седемстотин воини на коне се отправиха на запад от Елк Крийк. По пътя Изатай направи заклинания и окуражаваше воините:

— Онези бели мъже не могат да ви убият — казва още той. — С моите заклинания ще спра куршумите им, когато нападнете, вие ще ги избиете всички.

Преди изгрев-слънце на 27 юни воините се приближиха плътно до Ъдоуби уолс и се подготвиха за мощна атака, която да унищожи всички ловци на бизони в базата им. „Ние атакувахме много бързо, като вдигахме облаци прах“ — казва впоследствие Куана Паркър. Земята бе осеяна от дупките на прерийните кучета и копитата на някои от мустангите попадаха в тях. Конете падаха и се търкаляха заедно с боядисаните си ездачи. Индианците срещнаха двама ловци, които се опитваха да избягат с фургона, като убиха и скалпираха и двамата. Стрелбата и тропотът на копитата разтревожиха белите мъже в паянтовите им постройки. Те откриха огън с далекобойните си пушки за лов на бизони. Индианците се оттеглиха и започнаха своята традиционна кръгова атака, като отделни воини връхлитаха, за да хвърлят копия или да стрелят в прозорците.

„Аз стигнах до паянтовите постройки с един друг команч — казва Куана. — Пробихме дупка в покрива, за да стреляме.“ На няколко пъти индианците се оттегляха да атакуват отново, като се надяваха да накарат ловците да изстрелят всичките си куршуми. При една от тези атаки конят на Куана бе застрелян под него и докато той търсеше прикритие, куршум засегна рамото му. Той пропълзя в един сливак и по-късно бе спасен.

„Ловците на бизони бяха прекалено силни за нас признава един от команческите воини. — Те се криеха зад кирпичените стени. На пушките си имаха мерници… Един от нашите бе съборен от коня си от заблуден куршум, изстрелян от около една миля разстояние. Той бе зашеметен, но остана жив.“

Рано следобед нападателите се оттеглиха извън обсега на мощните пушки за лов на бизони. Петнадесет воини бяха мъртви; много други — сериозно ранени. Индианците изляха яда и разочарованието си върху Изатай, който им бе обещал закрила срещу куршумите на белите мъже и голяма победа. Един ядосан шайен започна да шиба Изатай с плетения си бич и няколко други воини се готвеха да се присъединят към него, но Куана спря побоя. „Позорът на Изатай е достатъчно наказание — каза той.“ От този ден насетне Куана Паркър никога вече не повярва на заклинател.

След като вождовете се отказаха от безполезната обсада на Ъдоуби уолс, Самотния вълк и Сатанта отведоха воините си обратно към северното разклонение на Ред Ривър, за да присъствуват на танца на слънцето на кайовите. Естествено, те поканиха своите команчески и шайенски приятели да присъствуват. Това лято в центъра на тържествата на кайовите беше отпразнуването на връщането на Сатанта и Голямото дърво в резервата. Куахадите и шайените се скараха на хората от резервата за това, че празнуват, докато белите ловци нашественици унищожават бизонските им стада. Те призоваха всички кайови да се присъединят към войната за спасяването на бизоните.

 

 

Ритащата птица не искаше да ги слуша. Веднага след танца на слънцето той бързо събра последователите си и се върна в агенцията. Самотния вълк и хората му обаче бяха убедени, че дългът ги зове към решителните куахади.

Този път Сатанта не се присъедини към Самотния вълк. Като реши, че достатъчно дълго е предизвиквал късмета си, общителният, деен вожд без желание се запъти обратно към форт Сил. По пътя той поведе семейството си и няколко приятели надолу по река Рейни Маунтин Крийк на посещение в резервата Уичита, за да търгува с отглеждащите царевица индианци. Лятото беше приятно и той не бързаше да се връща във форт Сил, за да се явява на проверки и да получава дажби.

Към края на лятото изглеждаше, че в прериите всичко върви наопаки. Ден след ден слънцето изгаряше сухата земя и я правеше още по-суха, потоците спряха да текат, големи облаци скакалци се спускаха от оловното небе и поглъщаха прегорялата трева. Ако такова време бе дошло по тези земи преди няколко години, тропотът на милиони бизони, неистово търсещи води, би разтърсвал прерията. Но сега стадата ги нямаше, останала бе безкрайна пустиня, пълна с кости, черепи и гниещи копита. Повечето от белите ловци си заминаха. Отряди команчи, кайови, шайени и арапахи кръстосваха безспирно, ала срещнаха няколко малки стада. Повечето индианци трябваше да се върнат в резерватите, за да не гладуват.

В агенциите всичко бе объркано. Армията и Бюрото по индианските въпроси бяха в конфликт. Доставките не пристигаха. Някои агенти задържаха дажбите, за да накажат индианците, че бродят насам-натам без разрешение. Тук и там избухваха конфликти — воини и войници си разменяха изстрели. Към средата на юли половината от регистрираните в агенцията на форт Сил кайови и команчи бяха напуснали. Като че под влиянието на някаква тайнствена сила последните живеещи от бизоните племена бяха привлечени в сърцето на последното убежище на бизоните — местността Чайнабери Трийс в каньона Пало Дуро.

Пало Дуро не се забелязваше от равното. Каньонът беше извита пропаст, разсичаща прерията, оазис на извори, водопади и потоци, които поддържаха върбите и тревата зелени и сочни. В каньона можеше да се влезе само по няколко пътеки, прокарани от стадата бизони. Коронадо бе идвал тук през шестнадесетото столетие, но оттогава само няколко бели мъже бяха виждали или знаеха за съществуването на каньона.

Към края на лятото на 1874 г. индианците и бизоните намираха убежище там. Индианците убиваха само толкова животни, колкото да задоволят нуждите си за зимата. Те изрязваха внимателно месото и го сушаха на слънце, складираха костния мозък и подкожната тлъстина, обработваха сухожилията за корди на лъкове и нишки, от рогата правеха лъжички и чаши, а изплитаха въжета и колани от гривите, щавеха кожите за стени на вигвами, облекла и мокасини.

Преди започването на Луната на жълтите листа дъното на каньона край рекичката беше гора от вигвами на кайови, команчи и шайени — всички добре снабдени с храна до пролетта. Почти две хиляди коне пасяха заедно с бизоните тучната трева. Без страх жените отиваха да си вършат работата, а децата играеха край потоците. За Куана и куахадите това бе животът, който винаги бяха водили. За Самотния вълк, кайовите и другите бегълци от агенцията това бе начало на нов живот.

Такова предизвикателство към белия човек беше, естествено, нетърпимо за властите на изпразващите се резервати. Непримиримите куахади и техните съюзници едва бяха установили скритите си поселища за зимата, когато Великия воин Шърман започна да издава бойни заповеди. През септември на поход тръгнаха пет колони сини куртки. От форт Додж Мечото палто Нелсън Майлс удари на юг, от форт Кончо Трите пръста Макензи потегли на север. От форт Баскъм, Ню Мексико, майор Уилям Прайс тръгна на изток; от фортовете Сил и Ричардсън поеха полковниците Джон Дейвидсън и Джордж Бюел. Хиляди сини куртки, въоръжени с магазинни пушки и артилерия, бяха по следите на неколкостотин индианци, които искаха само да спасят бизоните си и да изживеят живота си на свобода.

Като използваха наемни разузнавачи индианци тонкави, кавалеристите на Макензи откриха голямото село в Пало Дуро на 26 септември. Кайовите на Самотния вълк понесоха яростта на първата атака. Макар и изненадани, воините се държаха достатъчно дълго, за да могат жените и децата да избягат, след което и те се оттеглиха под закрилата на гъстия облак барутен дим. Войниците на Макензи се придвижваха нагоре по реката, подпалваха вигвамите и унищожаваха зимните запаси на индианците. Към края на деня те наловиха повече от хиляда мустанга. Макензи заповяда на сините куртки да отведат животните в долината Туле и там да ги избият. Хиляда мъртви коне останаха за кръжащите лешояди.

Индианците се разпръснаха в прерията, без коне, без храна, дрехи или подслон. Хиляди сини куртки, идващи от четирите посоки, системно издавяха индианците, войнишките колони се пресрещаха и разделяха, докато хванаха ранените воини, после възрастните, после жените и децата.

Самотния вълк и 252 кайови се спасиха, но накрая и те не можеха да бягат повече. На 25 февруари 1875 г. се явиха във форт Сил и се предадоха. След три месеца Куана доведе куахадите.

В бъркотията на тези военни действия условно освободените вождове Сатанта и Голямото дърво избягаха от резервата. Когато стигнаха до агенцията на шайените, те се предадоха доброволно, но бяха оковани във вериги и затворени в караулното помещение.

Във форт Сил вкарваха всички предали се индианци в заградено пространство, където войниците ги обезоръжаваха. А малкото лични вещи, които воините носеха, белите натрупваха на купчини и изгаряха. Извеждаха в прерията конете и мулетата и ги застрелваха. Вождовете и воините, подозирани, че носят отговорност за напускането на резервата, заключваха в килии или затваряха зад високите стени на една работилница за приготвяне на лед, останала без покрив. Всеки ден им хвърляха парчета сурово месо като на животни в клетка.

От Вашингтон Великия воин Шърман разпореди пленниците да бъдат осъдени и наказани. Агентът Хауърт призова за снизхождение към Сатанта и Голямото дърво. Шърман нямаше нищо против Голямото дърво, но помнеше предизвикателството на Сатанта и затова нареди да го върнат в затвора в Тексас.

Понеже военните власти не можеха да решат кого от многобройните пленници да накажат, те заповядаха на Ритащата птица да избере двадесет и шест кайови за заточение в подземните тъмници на форт Марион, във Флорида. Макар че задачата не бе от приятните, Ритащата птица се подчини. Той знаеше, че ще трябва да изпрати Самотния вълк, Женското сърце, Белият кон и Маманти (Ходещия по небето) заради набезите им в Тексас. Останалите, които той избра, бяха неизвестни воини и няколко мексикански пленници, израснали в племето.

Дори при това положение Ритащата птица загуби поддръжката на последователите си заради участието му в осъждането на хора от неговото племе. „Аз съм като камък, строшен и захвърлен — каза той на Томас Бати. — Едната част хвърлена тук, другата — там.“

В деня, когато натовариха окованите затворници във фургони за дългото им пътуване към Флорида, Ритащата птица дойде да се сбогува с тях. „Аз скърбя за вас — каза той, — но заради упоритостта ви не успях да ви спася от неприятности. Ще трябва да понесете наказание от правителството. Правете заклинания. Това няма да е задълго. Аз ви обичам и ще работя за вашето освобождаване.“

Маманти (Ходещия по небето) отговори презрително: „Ти оставаш свободен, голям човек при белите. Но ти, Ритаща птицо, няма да живееш дълго. Аз ще се погрижа за това.“

Два дни по-късно, след като изпи чаша кафе във вигвама си близо до поста, Ритащата птица умря загадъчно. След три месеца, във форт Марион, Маманти умря също тъй внезапно, като научи за смъртта на Ритащата птица. Кайовите казаха, че заклинателят сам е поискал смъртта си, защото е използувал силата си, за да унищожи човек от племето. Три години след това, гаснещ в затворническата болница в Тексас, Сатанта се хвърли от един висок прозорец и намери свободата в смъртта си. Същата година Самотния вълк, излекуван от малария, получи разрешение да се върне във форт Сил, но и той умря, преди да измине година.

Великите вождове си отидоха. Могъщата сила на кайовите и команчите беше прекършена. Бизоните, които те се опитаха да спасят, бяха изчезнали. Всичко това се случи за по-малко от десет години.

Глава дванадесета
Войната за Блак Хилс

1875 г.

1 май. Обвинени са 238 членове на Кръга на уискито, тъй като чрез измама са лишавали държавното съкровище от приходни данъци. Забъркани са висши правителствени чиновници. 6 декември. Четиридесет и четвъртият Конгрес се събира на първа сесия. За първи път след 1859 г. демократите контролират Камарата на представителите.

 

1575 г.

7 февруари. Личният секретар на президента Грант, Орвил Бабкок, е намерен за невинен в съучастие в злоупотребите на Кръга на уискито, но Грант го уволнява от длъжността му. 4 март. Конгресът решава да предаде министъра на войната Белнап за съучастие в злоупотребите на Индианския кръг. 10 май. Във Филаделфия се открива изложение по случай стогодишнината на страната. 1 юни. Републиканците избират Ръдърфорд Хейс за кандидат за президентския пост. 27 юни. Демократите избират Самюел Тилдън за кандидат за президент. 9 юли. Клане на негри от опълчението в Хамбург, Южна Каролина. 1 август. Колорадо е приет в Съюза като тридесет и осми щат. Септември. Томас Едисън създава лаборатория в Менло Парк, Ню Джърси. 17 септември. И двете политически партии твърдят, че са спечелили президентските избори. Тилдън е победител по брой на гласовете. 6 декември. Изборната колегия се събира и дава на Хейс 185 изборни гласа, а на Тилдън — 184.

Нито един бял или бели нямат право да се заселват или да заемат каквато и да е част от територията, или без съгласие на индианците да преминават през нея.

Договор от 1868 г.

 

Ние не искаме бели хора тук. Блак Хилс ми принадлежат. Ако белите се опитат да ми ги отнемат, аз ще се сражавам.

Татанка Йотанка (Седящия Бик)

 

Човек не продава земята, върху която ходи.

Ташунка Уитко (Лудия Кон)

 

Белите хора си в Блак Хилс като личинки и аз искам да се махнете оттам колкото може по-бързо. Вождът на всички крадци (генерал Къстър) направи път през Блак Хилс миналото лято и аз искам Великия баща да заплати щетите за това, което Къстър направи.

Баптист Гуд

 

Местността, известна като Блак Хилс, се смята от индианците за център на земите им. Десетте сиукски племена гледат на него като на център на земите им.

Татоке Инянке (Бягащата Антилопа)

 

Младежите на Великия баща ще отнасят злато от хълмовете. Предполагам, че ще напълнят с него няколко къщи. Като имам предвид това, искам хората ми да бъдат осигурени материално дотогава, докато са живи.

Мато Ноупа (Две Мечки)

 

Великия баща каза на комисарите, че всички индианци имат права над Блак Хилс и всяко заключение, до което индианците стигнат, трябва да бъде уважено… Аз съм индианец и белите ме смятат за глупав човек, но вероятно е така, защото следвам съветите на белите хора.

Шунка Уитко (Глупавото Куче)

 

Нашият Велик баща има голяма каса и ние също. Хълмът е нашата каса… Ние искаме седемдесет милиона долара за Блак Хилс. Вложете парите някъде с лихва, за да можем да купим добитък. Така постъпват белите хора.

Мато Глеска (Петнистата Мечка)

 

Пие събрахте главите ни и ги покрихте с одеяло. Този хълм е наше богатство, но вие ни го искате… Вие, белите хора, дойдохте всички в нашия резерват и си взехте от нашата собственост и пак не сте доволни — вие отидохте по-далеч и искате да вземете цялата ни каса.

Мъртвите Очи

 

Никога няма да поискам да напусна тази страна. Всички мои близки лежат тук, в земята, и когато аз се разпадна на части, ще се разпадна на части тук.

Шункаха Напис (Вълчата Огърлица)

 

Ние седяхме и ги гледахме как отиват да търсят злата и си мълчахме… Приятели, когато отидох във Вашингтон, аз отидох във вашата парична къща и бях с няколко младежи, но никой не взе пари от тази къща, щом бях с тях. В същото време, когато хората на Великия баща идват в страната ми, те отиват в моята парична къща (Блак Хилс) и вземат парите ми.

Мауатани Ханска

 

Приятели мои, дълги години сме били в тази страна и никога не сме отивали в страната на Великия баща и не сме го безпокоили за нищо. Неговите хора са тези, които идват в нашата страна и ни безпокоят, правят много лоши неща и учат хората ни да бъдат лоши… Преди вашите хора да прекосят океана, за да дойдат в тази страна, и оттогава досега, вие никога не сте предлагали да купите земи, равни на тези по богатство. Приятели мои, тези земи, които дойдохте да купите, са най-добрите, които имаме… Тези земи са мои, аз израснах в тях. Моите прадеди живяха и умряха в тях и аз искам да остана тук.

Канги Уияка (Врановото Перо)

 

Вие прогонихте от страната дивеча ни; досега не ни остана нищо ценно, освен хълмовете, от които сега искате да се откажем… Земята е пълна с всякакви полезни изкопаеми, а почвата е покрита с гори от стари борове и когато ги отстъпим на Великия баща, ще знаем, че сме дали и последното нещо, което е ценно както за нас, така и за белите хора.

Уаниги Ска (Белия Призрак)

 

Когато в прерията има пожар, виждаш животни, обградени от огъня. Виждаш ги да бягат и да се опитват да се скрият, за да не изгорят. Това е положението, в което се намираме тук.

Найнянупи (Обграденият)

 

 

Скоро след като Червения облак, Петнистата опашка и техните тетони се установиха в резервата си в северозападна Небраска, из белите поселища тръгнаха слухове, че огромни количества злато се крият в Блак Хилс (Черните хълмове). Паха Сапа, или Блак Хилс, бяха центърът на света, място на богове и свещени планини, където воините отиваха, за да говорят с Великия дух и да имат видения. През 1868 г. Великия баща смяташе хълмовете за безполезни и с договор ги даде завинаги на индианците. Четири години по-късно полите златотърсачи нарушиха договора. Те нахлуха в Паха Сапа, като претърсваха скалистите проходи и бистрите потоци, за да търсят жълтия метал, който ги подлудяваше. Когато индианците откриваха тези луди бели мъже в своите свещени хълмове, те ги убиваха или ги прогонваха. Към 1874 г. от алчните за злато американци бе вдигната такава врява, че армията получи заповед да извърши разузнаване в Блак Хилс. Правителството на Съединените щати не си направи труда да получи съгласието на индианците, преди да започне въоръженото нашествие, макар че договорът от 1868 г. забраняваше влизането на бели хора без позволението на индианците.

По време на Луната на червените череши повече от хиляда кавалеристи прекосиха прериите от форт Ейбрахам Линкълн до Блак Хилс. Това бе Седми кавалерийски полк, начело яздеше генерал Джордж Армстронг Къстър, същия Звезден вожд, който през 1868 г. бе избил южните шайени на Черния котел при Уашита. Сиуксите го наричаха Пахуска, Дългата коса, и понеже не бяха предупредени за неговото идване, те само наблюдаваха от разстояние как дългите колони кавалеристи в сини униформи и покритите с брезенти обозни фургони нахлуваха в свещената им страна.

Когато Червения облак научи за експедицията на Дългата коса, той протестира: „Аз не одобрявам навлизането на генерал Къстър и всичките му войници в Блак Хилс, защото това е страната на сиуксите оглала.“

Това бе също страната на шайените, арапахите и на другите сиукски племена. Гневът на индианците бе толкова силен, че Великия баща Юлисис Грант твърдо реши „да предотврати всяко нахлуване в тази страна, докато по закон и договор тя принадлежи на индианците.“

Но когато Къстър докладва, че хълмовете са пълни със злато „от корените на тревата надолу“, започнаха да се събират като летни скакалци групи от бели мъже, бесни да започнат копането и промиването. Пътеката, която обозните фургони на Къстър бяха прорязали в сърцето на Паха Сапа, скоро стана Пътя на крадците.

През онова лято Червения облак имаше неприятности с агента на резервата Дж. Савил за лошото качество на дажбите и доставките, които се отпускаха на оглалите. Червения облак бе потънал в грижи и не успя да схване какво всъщност значеше нахлуването на Къстър в Блак Хилс за сиуксите и по-специално за тези от тях, които напускаха всяка пролет резервата, за да ловуват и стануват до хълмовете. Като повечето остаряващи водачи Червения облак бе прекалено зает с дребни подробности и загубваше връзката си с по-младите от племето.

През есента след похода на Къстър сиуксите, които ловуваха на север, започнаха да се връщат в агенцията на Червения облак. Те бяха ядосани като стършели от нашествието в Паха Сапа. Някои говореха да се формира боен отряд против златотърсачите, които пъплеха по хълмовете. Червения облак изслуша тези думи, но посъветва младежите да бъдат търпеливи — той бе сигурен, че Великия баща ще изпълни обещанията си и ще изпрати войници да прогонят златотърсачите. През Луната на капещите листа обаче се случи нещо, което накара Червения облак да разбере колко ядосани бяха младежите му на войниците на Дългата коса. На 22 октомври агентът Савил изпрати няколко от своите бели работници да отсекат някой висок бор и да донесат дървото обратно в укреплението. Когато индианците видяха ствола да лежи на земята, те попитаха Савил за какво ще го използува. Пилон за знаме, отговори агентът — щеше да издигне знаме над укреплението. Индианците се възпротивиха. Дългата коса развява знамена в лагерите си в Блак Хилс — те не искат в агенцията си нито знамена, нито нещо друго, което да им напомня за войниците.

Савил не обърна внимание на протестите и на следващата сутрин разпореди на хората си да изкопаят дупка за пилона. След няколко минути се появи група млади воини с брадви, която започна да сече стълба на парчета. Савил им заповяда да спрат, но те не му обърнаха внимание и агентът отиде в канцеларията на Червения облак и го помоли да спре воините. Червения облак отказа — той знаеше, че воините само изразяват яда си по повод нахлуването на Дългата коса в Блак Хилс.

Савил кипна и нареди на един от работниците си да отиде на кон във Войнишкия град (форт Робинсън) и да повика рота кавалеристи на помощ. Когато видяха мъжа да язди към форта, демонстриращите воини отгатнаха намеренията му. Те се спуснаха към вигвамите си, въоръжиха се, боядисаха се за война и тръгнаха да пресрещнат кавалеристите. Сините куртки бяха само двадесет и шест, водени от един лейтенант. Воините ги обкръжиха, стреляха с пушките си във въздуха и издадоха няколко бойни викове. Лейтенантът (Емет Кроуфорд) не се изплаши. През големия облак прах, вдигнат от обикалящите воини, той продължи да води хората си към агенцията. Някои от по-младите воини започнаха да яздят съвсем близо, като блъскаха мустангите си в конете на войниците, за да предизвикат бой.

Този път към лейтенант Кроуфорд галопира за подкрепление не друга кавалерийска част, а един отряд сиукси от агенцията, водени от Младежа, който се страхува от конете си, син на Стареца, който се страхува от конете си. Индианците от агенцията разкъсаха обръча воини, образуваха защитен пръстен около сините куртки и ги отведоха до укреплението. Настроените за бой обаче се опитаха да подпалят укреплението и само убедителното красноречие на Червеното куче и на Стареца, който се страхува от конете си, спря безредиците.

Червения облак отново отказа да се намеси. Той не се изненада, когато много от протестиращите си събраха багажа, вдигнаха вигвамите си и потеглиха на север, за да прекарат зимата извън резервата. Те му доказаха, че все още са сиукски воини, които, не приемат нашествието в Паха Сана, Червения облак обаче все още не разбираше, че губи завинаги тези младежи. Те отхвърлиха водачеството му и щяха да го сменят със Седящия бик и Лудия кон, които никога не бяха живели в резерват и не бяха приемали подаянията на белия човек.

До пролетта на 1875 г. разказите за златото в Блак Хилс доведоха стотици златотърсачи нагоре по река Мисури и по Пътя на крадците. Армията изпрати войници да спрат хорския поток. Няколко бели бяха изгонени от хълмовете, но срещу тях не бяха приложени санкции съгласно закона и скоро те се върнаха, за да разработват участъците си. Генерал Крук (прерийните индианци го наричаха Трите звезди вместо Сивия вълк) претърси района на Блак Хилс и намери там повече от хиляда златотърсачи. Трите звезди учтиво ги осведоми, че нарушават закона и им нареди да се махат, но не положи усилия да осигури изпълнението на заповедта.

Разтревожени от златната лудост на белите мъже на несполуката на армията да опази територията им, Червения облак и Петнистата опашка отправиха сериозни протести пред държавните служители във Вашингтон. В отговор Великия баща изпрати комисия, за да преговаря с индианците „да се откажат от праната си върху Блак Хилс“. С други думи, дойде време да се отнеме още един къс земя, който беше отреден на индианците за вечни времена. Както обикновено комисията бе съставена от политици, мисионери, търговци и офицери. Сенаторът от Айова Уилям Алисън бе председател. Преподобният Самюел Хинмън, който от дълго време се опитваше да смени религията и културата на сантиите с християнството, бе главният мисионер. Генерал Алфред Тери представляваше военните. Джон Колинс, търговец във форт Ларами — търговските интереси.

За да е сигурно, че ще са представени всички индианци — и от агенцията, и другите, вестоносци бяха изпратени да поканят на съвета Седящия бик, Лудия кои и други „диви“ вождове. Метисът Луис Ричард занесе правителственото писмо на Седящия бик и му го прочете. „Искам да отидеш и да кажеш на Великия баща — отговори Седящия бик, че не искам да продавам никаква земя на правителството“ Той взе щипка прах и добави: „Дори толкова, колкото тази.“

Лудия кон също се противопостави на продажбата на сиукски земи, особено на Блак Хилс. Той отказа да присъствува на съвета, но Малкият голям човек щеше да присъствува като наблюдател от името на свободните оглали.

Ако комисарите разчитаха да се срещнат спокойно с няколко сговорчиви вождове и да уредят евтина сделка, то ги очакваше горчиво разочарование. Когато те пристигнаха на мястото на срещата, на река Уайт, между агенциите на Червения облак и Петнистата опашка, по прериите на мили околовръст бяха пръснати сиукски лагери и огромни стада пасящи мустанги. От река Мисури на изток до земите край Биг Хорн на запад всички сиукски племена и много от техните шайенски и арапахски приятели се бяха събрали тук — повече от двадесет хиляди индианци.

Малко от тях бяха виждали някога копие от договора от 1868 г., но мнозина знаеха значението на една известна клауза в този свещен документ: „Никакъв договор за прехвърляне на каквато и да е част от описания тук резерват… няма да има валидност й сила… освен ако не е потвърден и подписан най-малко от три четвърти от всички възрастни индианци от мъжки пол, които живеят в тези земи или са заинтересовани от тях“… Дори ако комисарите успееха да заплашат или подкупят всеки от присъствуващите вождове, те не биха могли да получат повече от няколко дузини подписи от хилядите разгневени, добре въоръжени воини, които бяха решени да запазят всяка щипка прах и всеки стрък трева в своята територия.

На 20 септември комисията се събра под сянката на голям насмолен брезент, който бе опънат в хълмистата прерия до една самотна топола. Комисарите седяха с лице към хилядите индианци, които неспокойно се движеха. Отряд от 120 кавалеристи на бели коне пристигна от форт Робинсън и се подреди в редица зад брезентовия заслон. Петнистата опашка пристигна от агенцията си с фургон, но Червения облак изпрати съобщение, че няма да се яви. Бяха дошли и няколко други вождове, когато облак прах се издигна изведнъж от билото на един далечен хълм. Отряд индианци препускаше в галон надолу към заслона на съвета. Воините бяха облечени за бой и когато се приближиха, направиха завой и обкръжиха комисарите, стреляха с карабините си във въздуха и нададоха няколко бойни викове. После обърнаха в тръс и направиха редица непосредствено зад кавалеристите. По това време вече се приближаваше втори отряд индианци… Така племе след племе сиукските воини пристигаха и демонстрираха силата си, докато голям кръг от няколко хиляди индианци не обкръжи съвета. Тогава вождовете излязоха напред, доволни, че са дали на комисарите сериозен материал за размисъл. Те насядаха в полукръг с лице към неспокойните бели мъже и нямаха търпение да чуят какво ще им кажат те за Блак Хилс.

През няколкото дни, които комисарите прекараха във форт Робинсън и наблюдаваха настроенията на индианците, те разбраха, че е безсмислено да се опитват да закупят хълмовете и вместо това решиха да преговарят за права върху разработването на мини. „Трябва да ви попитаме сега дали сте готови да предоставите на нашите хора права за рудодобив в Блак Хилс — започна сенаторът Алисън, — докато намират там злато и друга полезни изкопаеми, в замяна на една справедлива и подходяща сума. Ако вие сте готови, ние ще се споразумеем за това право. Когато отнесем златото и извадим другите полезни изкопаеми, земята отново ще бъде ваша и ще разполагате с нея както желаете.“

 

 

Петнистата опашка прие това предложение като абсурдна шега. Нима комисарят иска от индианците да дадат за известно време назаем Блак Хилс на белите мъже? Вместо отговор той запита сенатора Алисън дали той би му дал един впряг мулета при подобни условия.

— За нашето правителство ще е трудно да държи белите хора извън хълмовете — продължи Алисън. — Ако се опита да направи това, то ще си навлече големи неприятности, защото белите, които искат да отидат там, са извънредно много.

Сенаторът показа, че изобщо не е наясно с чувствата на индианците към земите край река Паудър с изречението: „Има друга страна, далеч към залязващото слънце, където вие бродите и ловувате. Тези земи засега не са отстъпени — простират се до върховете на планините Биг Хорн. Те не изглежда да са от особена стойност и полза за вас и нашите хора биха желали да получат тази част от тях, която току-що описах.“

Докато превеждаха невероятните искания на сенатора Алисън, пристигна на кон Червеното куче и съобщи, че носи послание от Червения облак. Отсъствуващият вожд на оглалите, вероятно предвидил алчността на комисарите, искаше отлагане с една седмица, за да имат племената време да проведат свои съвети, на които да обсъдят всички предложения относно земите им. Комисарите разгледаха въпроса и решиха да дадат на индианците три дни за племенни съвети. На 23 септември вождовете трябваше да дадат окончателни отговори.

Идеята да отстъпят своите последни големи ловни полета бе толкова абсурдна, че никой от вождовете дори не си направи труда да я обсъжда по време на съветите. Те разискваха много сериозно въпроса за Блак Хилс. Някои стигнаха до извода, че ако правителството на Съединените щати няма намерение да изпълнява договора и да държи белите златотърсачи извън територията им, то може би индианците трябва да поискат пари, много пари за жълтия метал, добиван от хълмовете. Други бяха твърдо решени да не продават на никаква цена. Блак Хилс принадлежат на индианците, твърдяха те, и ако войниците със сини куртки не искат да прогонят златотърсачите, воините трябва да го сторят.

На 23 септември комисарите, натоварени на санитарни фургони във форт Робинсън и охранявани от подсилен кавалерийски отряд, отново пристигнаха при заслона на съвета. Червения облак беше дошъл преди това и енергично протестира срещу големия брой войници. Точно когато той се подготвяше да произнесе встъпителната си реч пред комисарите, в далечината воините изведнъж се раздвижиха. Около триста оглали, дошли от земите край Паудър, се спуснаха в тръс надолу по наклона, като стреляха от време на време с карабините си. Някои пееха една сиукска песен:

Блак Хилс са моя земя и аз я обичам

И който се бърка там

Ще чуе тази пушка.

Един индианец на сив кон си проби път сред редиците на воините, събрани около брезентовия заслон. Това бе пратеникът на Лудия кон, Малкия голям човек, готов за бой, с два револвера, препасани на кръста му. „Ще убия първия вожд, който проговори за продаване на Блак Хилс!“ — извика той. След това той разигра коня си в свободното пространство между комисарите и вождовете.

Младежа, който се страхува от конете си, и група официални сиукски пазители на реда бързо наобиколиха Малкия голям човек и го отведоха настрана. Вождовете и комисарите обаче навярно схванаха, че Малкия голям човек изразява чувствата на повечето от присъствуващите воини. Генерал Тери предложи на своите събратя комисари да се качат на санитарните фургони и да се върнат на сигурно място във форт Робинсън.

Комисарите дадоха на индианците няколко дни, за да се успокоят, и безшумно уредиха среща с двадесет вожда в главната сграда на агенцията на Червения облак. По време на трите дни речи вождовете дадоха на представителите на Великия баща да разберат добре, ме Блак Хилс няма да струват евтино, ако изобщо се продават. Петнистата опашка накрая изгуби търпение от комисарите и поиска да му представят окончателно писмено предложение.

Предложението бе за четиристотин хиляди долара годишно срещу даване на права за рудодобив или ако сиуксите искаха направо да продадат хълмовете, цената би била шест милиона долара, платими в петнадесет годишни вноски. (Това бе една крайно занижена цена, като се вземе предвид, че само една от мините в Блак Хилс даде злато за повече от петстотин милиона долара.)

Червения облак дори не се появи на последното заседание, като остави Петнистата опашка да говори от името на всички сиукси. Петнистата опашка твърдо отхвърли и двете предложения. „Блак Хилс — заяви той — нито се дават под наем, нито се продават.“

Комисарите си събраха багажа, върнаха се във Вашингтон, докладваха, че не са успели да убедят сиуксите да се откажат от Блак Хилс, и препоръчаха конгресът да пренебрегне желанията на индианците и да задели една сума „като справедлив еквивалент на стойността на хълмовете“. Тази насилствена сделка с Блак Хилс трябва да бъде „представена на индианците като окончателна“, казаха те.

Така започна поредица събития, които щяха да доведат до най-голямото поражение на армията на Съединените щати във войната й с индианците. Тези събития в крайна сметка щяха да унищожат завинаги свободата на индианците от северните прерии.

9 ноември 1875 г.: Е. Уоткинс, извънреден инспектор към Бюрото по индианските въпроси, докладва на комисаря си, че прерийните индианци, които живеят извън резерватите, са добре хранени и въоръжени, поведението им е надменно и независимо и следователно те са заплаха за системата на резерватите. Инспектор Уоткинс препоръча да се изпратят войски срещу тези нецивилизовани индианци „през зимата, колкото може по-скоро, и да бъдат те насилствено подчинени“.

22 ноември 1875 г.: Министърът на войната У. Белнап предупреждава за неприятности в Блак Хилс, „ако не се направи нещо, за да се установи контрол върху този район и белите златотърсачи, които нахлуват там, привлечени от съобщенията за богати залежи от скъпоценния метал“.

З декември 1875 г.: Комисарят по индианските въпроси Едуард Смит заповядва на сиукските и шайенските агенти да съобщят на всички индианци извън резерватите да дойдат и да се представят в агенциите си до 31 януари 1876 г., иначе „военна част ще бъде изпратена да ги принуди.“

1 февруари 1876 г.: Министърът на вътрешните работи съобщава на министъра на войната, че срокът, даден на „враждебните индианци“ за явяване в резерватите, е изтекъл и той предава червенокожите на военните власти. Армията може да предприеме такива действия, каквито смята за подходящи при дадените обстоятелства.

7 февруари 1876 г.: Министерството на войната упълномощава, генерал Шеридан, командуващ военния окръг в Мисури, да започне операции срещу „враждебните сиукси“, включително срещу отрядите на Седящия бик и Лудия кон.

8 февруари 1876 г.: Генерал Шеридан заповядва на генералите Крук и Тери да започнат подготовка за военни операции по притоците в горната част на реките Паудър, Тонг, Роузбъд и Бигхорн, „където се подвизават Лудия кон и съюзниците му“.

Веднъж пусната в действие, правителствената машина се превръща в безжалостна сила, безконтролна и безумна. Когато в края на декември куриери напуснаха агенциите, за да предупредят „дивите“ вождове да се явят там, северните прерии бяха покрити с дълбоки снегове. Виелици и силни студове попречиха на някои от куриерите да се върнат, преди да изминат седмици след крайния срок — 31 януари. Би било невъзможно да се придвижват жени и деца на мустанги и травои. Дори да успееха по някакъв начин да пристигнат в агенциите, хилядите „враждебни индианци“ щяха да гладуват там. Към края на зимата запасите от храна в резерватите бяха толкова малко, че стотици индианци избягаха през март и отидоха на север да търсят дивеч, за да попълнят оскъдните правителствени дажби.

През януари един куриер намери Седящия бик на лагер близо до устието на Паудър. Вождът на хънкпапите върна куриера при агента със съобщение, че ще помисли върху заповедта да се яви, но не може да го направи преди Луната, когато зелената трева е поникнала.

Оглалите на Лудия кон зимуваха близо до Беър Бют, където Пътя на крадците навлизаше в Блак Хилс от север. През пролетта щеше да е удобно да изпращат от това място отряди за набези срещу златотърсачите, нахлуващи в Паха Сапа. Когато куриерите на агенцията стигнаха през снеговете до Лудия кои, той им каза учтиво, че не може да се яви, докато студът не си отиде. „Беше много студено — си спомня впоследствие един млад оглала — и много от нашите хора и мустанги щяха да умрат в снега. Освен това бяхме в собствената си страна и не вредяхме никому.“

Ултиматумът за 31 януари беше нещо като обявяване на война на независимите индианци и много от тях го приеха точно така. Но те не очакваха, че сините куртки ще ударят толкова скоро. През Луната на заслепяващия сняг Трите звезди Крук се спусна от север, от форт Фетерман, край стария път Боузман Роуд, където преди десет години Червения облак започна своята упорита борба, за да запази земите по река Паудър ненакърнени.

Горе-долу по същото време смесен отряд от северни шайени и сиукси оглала напусна агенцията на Червения облак, за да отиде в земите край Паудър, където индианците се надяваха да намерят бизони и антилопи. Към средата на март те се присъединиха към няколко индианци, които не принадлежаха на агенцията и стануваха на няколко мили от мястото, където Литъл Паудър се влива в Паудър. Две луни, Малкия вълк, Старата мечка, Кленовото дърво и Белия бик бяха водачи на шайените, Ниското куче бе вожд на оглалите, а някои от войните бяха от селото на Лудия кон, намиращо се по-далеч на север.

Без предупреждение на разсъмване на 17 март челната колона Крук под командуването на полковник Джоузеф Рейнолдс нападна този мирен лагер. Понеже не се страхуваха от нищо в собствената си страна, индианците спяха, когато кавалеристите на бели коне на капитан Джеймс Еган, построени за бой, нахлуха в лагера от вигвами, като стреляха с пистолети и карабини. По същото време втори отряд кавалеристи се появи на левия фланг, а трети подбра конното стадо на индианците.

Първата реакция на воините бе да отведат колкото може повече жени и деца далеч от пътя на войниците, които стреляха безразборно във всички посоки. „Старите хора залитаха и куцукаха, като се мъчеха да се измъкнат извън обсега на куршумите, които свиреха между вигвамите казва по-късно Дървения крак. — Воините грабнаха каквито оръжия имаха и се опитаха да посрещнат атаката.“

Щом несражаващите се поеха по един неравен планински склон, воините заеха позиции по хребетите и зад големите скали. От тези места те задържаха войниците, докато жените и децата успяха да избягат отвъд Паудър.

„Отдалеч видяхме разрушаването на нашето село — казва Дървения крак. — Вигвамите ни бяха изгорени с всичко в тях… Не ми остана нищо, освен дрехите на гърба.“ Сините куртки унищожиха пемикана и всички седла в лагера и отведоха почти всички мустанги, които индианците притежаваха — 1200–1500 глави. Щом падна нощта, воините отидоха при мястото, където сините куртки бяха на лагер. Индианците твърдо решиха да си върнат откраднатите коне. Две Луни описва кратко какво се случило: „Нея нощ войниците спяха и бяха оставили конете на една страна — и така ние пропълзяхме и си ги взехме обратно, след което се отдалечихме.“

Трите звезди Крук бе толкова разгневен на полковник Рейнолдс за това, че е допуснал индианците да избягат от селото и да си вземат конете обратно, че заповяда да го предадат на военен съд. Армията съобщи за набега като за „нападение срещу селото на Лудия кон“, но Лудия кон стануваше ма доста мили разстояние на североизток. Там бе убежището, където. Две луни и другите вождове заведоха своите хора с надежда да намерят храна и подслон. Пътуването трая повече от три дни. През нощта температурата падаше под нулата, само няколко души имаха облекла от бизонска кожа, а храната бе съвсем малко.

Лудия кон посрещна бегълците гостоприемно, даде им храна и дрехи и намери място за тях във вигвамите на оглалите. „Радваме се, че дойдохте — каза той на Две луни, след като изслуша разказа за плячкосването на селото от сините куртки. — Ще трябва отново да се бием с белия човек.“

„Добре — отговори Две луни. — Готов съм да се сражавам;. Мои хора бяха убити, а конете ми — откраднати. Ще съм доволен да се бия.“

През Луната, когато гъските снасят яйца, когато тревата е висока, а конете — силни, Лудия кон вдигна етана си и поведе оглалите и шайените на север към устието на река Тонг, където зимуваха Седящия бик и спукайте хънкпапа. Скоро след това Куция елен пристигна с отряд минеконжуи и поиска разрешение да лагерува наблизо. Те бяха чули за сините куртки, които кръстосваха ловните полета на сиуксите, и искаха да бъдат близо до мощния отряд хънкпапа на Седящия бик в случай, че възникнат неприятности.

Когато времето се затопли, племената започнаха да се придвижват на север да търсят дивеч и прясна зелена трева. По пътя към тях се присъединиха отряди брюле, санс аркс, чернокраки, сиукси и още шайени. Повечето от тези индианци бяха напуснали резерватите си в съответствие с договорните си права за ловуване и тези, които бяха чули за ултиматума на 31 януари, или го смятаха за още една празна заплаха от агентите на Великия баща, или пък не вярваха, че той се прилага по отношение на мирните индианци. „Много младежи нямаха търпение да отидат да се бият с войниците — казва шайенският воин Дървения крак, — по всички вождове и стари хора ни караха да стоим настрана от белите мъже.“

Докато тези няколко хиляди индианци стануваха на Роузбъд, много млади воини от резерватите се присъединиха към тях. Те донесоха мълвата, че големи групировки сини куртки настъпват от три посоки. Трите звезди Крук идваше от юг. Този, който куца (полковник Джон Гибън), настъпваше от запад. Едната звезда Тери и Дългата коса Къстър се предвижваха от изток.

В началото на Луната на угояването сиуксите хънкпапа проведоха ежегодния си танц на слънцето. В продължение на три дни Седящия бик танцува, пуска си кръв и гледа към слънцето, докато изпадна в транс. Когато се изправи отново, той говори на народа си. Въз виденията си той бе чул глас да вика: „Давам ви тези, защото те нямат уши.“ Когато погледнал към небето, той видял войници да падат като скакалци, с главите надолу и шапките им да падат. Те се изсипваха право в лагера на индианците. Тъй като белите мъже нямаха уши и не искаха да слушат, Уакантанка — Великия дух, даваше тези войници на индианците, за да ги убият.

Няколко дни по-късно група шайенски ловци видя колона сини куртки да нощува в долината на Роузбъд. Ловците се върнаха обратно в лагера, като надаваха вълчия вой — сигнал за опасност. Трите звезди се приближаваше и използуваше наемници кроу и шошони, за да прочистват пътя пред войските му.

Различните вождове изпратиха глашатаи по селата си и след това набързо свикаха съвети. Решиха да оставят около половината воини да защитават селата, докато останалите се придвижат през нощта, за да атакуват войниците на Трите звезди на сутринта. Около хиляда сиукси и шайени формираха този отряд. С тях отидоха и няколко жени, за да помагат със запасните коне. Седящия бик, Лудия кон и Две луни бяха между водачите. Точно преди изгрев-слънце те слязоха от конете си и си починаха малко, после потеглиха през хълмовете, като се отдалечаваха от реката.

Разузнавачите кроу на Трите звезди му съобщиха, че има голямо сиукско село надолу по Роузбъд, и рано сутринта генералът изпрати нататък тези наемници. Когато индианците кроу се изкачиха на хребета на един хълм и тръгнаха надолу, те се озоваха срещу сиукските и шайенските воини. В началото сиуксите и шайените разгониха наемниците във всички посоки, но сините куртки започнаха бързо да прииждат и воините се оттеглиха.

Дълго време Лудия кон бе очаквал случая да изпита силите си в битка със сините куртки. През години годините след Фетермановия бой при форт Фил Кърни, той изучаваше начините, по които войниците се биеха. Всеки път, когато отиваше в Блак Хилс да търси видения, той молеше Уакантанка да му даде тайна сила, за да знае как да води оглалите към победа, ако белите мъже дойдат отново да воюват срещу народа му. От времето на своята младост Лудия кон знаеше, че светът, в който хората живеят, е само сянка на реалния свят. За да влезе в истинския свят, той трябваше да сънува, и когато се намираше в реалния свят, всичко там сякаш се носеше или танцуваше. В този реален свят конят му танцуваше, като че е див или подлудял, и за това той се бе нарекъл Лудия кои. Той бе разбрал, че ако преди битка успее чрез сън да стигне до реалния свят, придобива способността да издържа на всичко.

На този ден, 17 юни 1876 г., Лудия кон се видя в (мълния свят и показа на сиуксите много неща, които те никога не бяха правили в сраженията с белите войници. Когато Крук изпращаше конниците си в кавалерийски атаки, вместо да се впускат напред срещу огъня на карабините им, сиуксите се оттегляха към фланговете и удряха слабите места във войнишките редици. Лудия кон държеше бойците си на конете и те непрекъснато се движеха от едно място на друго. Когато слънцето бе на върха на небето, той бе накарал обърканите войници да участвуват в три отделни сражения. Сините куртки бяха свикнали да се сражават в редици и да формират мощни бойни линии и когато Лудия кон им попречи да се бият по този начин, те се объркаха. Като атакуваха дръзко на бързите си мустанги, сиуксите държаха войниците далеч едни от други и винаги в отбрана. Когато огънят на сините куртки ставаше прекалено силен, сиуксите се оттегляха, увличаха няколко войници в преследване, след което яростно ги нападаха.

Шайените също се отличиха в този ден, особено при опасните атаки. Вожда, който се вижда, бе най-храбрият от всички, но когато изви коня си след едно нападение във фланга на войниците, животното бе убито пред една пехотна редица на сините куртки. Изведнъж от позицията на шайените в галоп изскочи друг ездач и изви така, че да прикрие Вожда, който се вижда, от огъня на войниците. Спасителят беше неговата сестра, Жената от пътя на бизончетата, която бе дошла с воините, за да помага в конните стада. Затова шайените запомниха този бой като Битката, където момичето спаси брат си. Белите мъже го нарекоха Битката при Роузбъд.

Сражението завърши след залез-слънце. Индианците чувствуваха, че са дали достоен отпор на Трите звезди, но чак на следващия ден разбраха, че са го победили. При първите лъчи на новия ден разузнавачите сиукси и шайени се изкачиха на хребетите на хълмовете и видяха колоната на сините куртки да се оттегля далеч на юг. Генерал Крук се връщаше в базата си при река Гуус Крийк, за да чака подкрепления или съобщение от Гибсън, Тери или Къстър. Индианците при Роузбъд бяха прекалено силни за една колона войници.

След битката при Роузбъд вождовете решиха да се изтеглят на запад към долината на Сочната трева (на Литъл Бигхорн). Разузнавачите донесоха сведения, че има големи стада антилопи на запад оттам и че по близките тераси има много трева за конете. Скоро лагерните кръгове бяха разположени край десния бряг на Литъл Бигхорн в разстояние на почти три мили. Никой не знаеше със сигурност колко индианци имаше там, но не бяха по-малко от десет хиляди души, включително три-четири хиляди воини. „Това беше много голямо село и човек трудно би могъл да преброи вигвамите“ — казва Черния лос.

Нагоре по течението в южна посока бе лагерът на хънкпапите, а близо до него — на чернокраките сиукси. Хънкпапите винаги стануваха при входа, или в челния край на кръга, което бе и значението на името им. Под тях бяха санс аркс, минеконжуите, оглалите и брюле. На северния край бяха шайените.

Беше началото на Луната на зрелите череши и дните бяха достатъчно горещи, за да могат момчетата да плуват във водите на Литъл Бигхорн. Ловни отряди отиваха към планините Бигхорн и се връщаха оттам — те бяха открили малко бизони и антилопи. Жените изравяха от прерията диви репи. Всяка нощ в един или в няколко племенни кръга имаше танци, а някои нощи вождовете се събираха на съвети. „Вождовете на различните племена се събираха заедно като равни — казва Дървения крак. — Имаше само едни, когото поставяха над всички. Това бе Седящия бик. Той бе признат за старши вожд на събраните лагери.“

Седящия бик не вярваше, че с победата при Роузбъд се е изпълнило пророчеството за падащите в индианския лагер войници. След отстъплението на Трите звезди обаче ловните отряди не забелязваха сини куртки между Паудър и Бигхорн.

До сутринта на 24 юни те не знаеха, че Дългата коса Къстър дебне край Роузбъд. Но на следващата сутрин разузнавачите съобщиха, че войниците са преминали последния висок хребет между Роузбъд и индианския лагер и се движат към Литъл Бигхорн.

Новините за приближаването на Къстър дойдоха мри индианците по различни пътища: „Бях с четири жени близо до лагера да вадим дива ряпа — казва Червения кон (един от сиукските вождове с право да участвува на съвети). — Изведнъж една от жените ми показа облак прах, който се издигаше наблизо до лагера. Скоро след това видях, че войниците нападат селото. Побягнахме натам. Когато пристигнах, един човек ми каза да бързам към вигвама на съвета. Войниците атакуваха толкова бързо, че нямаше време за приказни. Ние излязохме от вигвама на съвета и викахме във всички посоки. Сиуксите се качваха на конете, вземаха пушки и започваха да се бият с войниците. Жените и децата се качваха на конете и потегляха с намерение да се отдалечат.“

Пте-Сан-Уасте-Уин — братовчедка на Седящия бик, бе една от младите жени, които същата сутрин вадели ряпа. Тя казва, че войниците са били на шест-осем мили, когато индианците ги забелязали за първи път. „Пие различавахме проблясването на сабите им и видяхме, че в отряда има твърде много войници.“ Войници, видени от Пте-Сан-Уасте-Уин и от другите индианци от средата на лагера, бяха от батальона на Къстър. Тези индианци не знаеха за изненадващата атака на майор Маркъс Рино срещу южния край на лагера, докато не чуха стрелбата откъм вигвамите на чернокраките сиукси. „Така беше, когато войниците ни връхлетяха. Куршумите им свистяха в коловете на вигвамите… Жените и децата пищяха, защото се страхуваха, че ще ги убият, но мъжете — хънкпапите и чернокраките, оглалите и минеконжу, се метнаха на конете си и препуснаха към вигвамите на чернокраките. Ние все още виждахме войниците на Дългата коса да напредват в далечината и нашите мъже, макар и изненадани, нападнати от неочаквана посока, да влизат в бой зад селото на чернокраките, като пееха бойната си песен.“

Черния лос, едно тринадесетгодишно момче оглала, плуваше с приятелите си в Литъл Бигхорн. Слънцето печеше право над главите им и беше много топло, когато чу глашатаят да вика в лагера на хънкпапите: „Нападателите идват! Те идват! Нападателите идват!“ Предупреждението бе повторено от един глашатай оглала и Черния лос чуваше как викът се носеше от лагер на лагер, на север, чак до шайенското село.

Ниското куче, един от вождовете на оглала, чу същия предупредителен вик.

„Не повярвах. Мислех, че е лъжлива тревога. Не мислех, че е възможно бели хора да ни нападнат, толкова бяхме силни… Макар и да не вярвах, че тревогата е истинска, се приготвих, без да губя време. Когато взех пушката си и излязох от вигвама, нападението бе започнало в този край на лагера, където бяха хънкпапите и Седящия бик.“

Желязната гръмотевица бе в лагера на минеконжу: „Не знаех нищо за атаката на Рино, докато хората му не дойдоха толкова близо, че куршумите им минаваха през лагера и всичко се обърка. Конете бяха толкова подплашени, че не можехме да ги уловим.“

Краля на враните, който бе в лагера на хънкпапите, казва, че конниците на Рино започнали да стрелят от около четиристотин ярда разстояние. Хънкпапите и чернокраките сиукси се оттеглили бавно пеша, за да дадат на жените и децата време да избягат на сигурно място. „Други индианци взеха конете ни. По това време ние вече имахме достатъчно воини, за да отблъснем белите.“

Близо до лагера на шайените, на три мили на север, Две луни поеше конете си: „Измих ги със студена вода, после поплувах. В лагера се върнах пеша. Когато стигнах до вигвама си, погледнах нагоре по Литъл Бигхорн към лагера на Седящия бик. Видях да се издига голям облак прах. Изглеждаше като вихрушка. Скоро един конник сиукс се втурна в лагера, като викаше: «Войниците идват! Много бели войници!»

Две луни заповяда на воините шайени да вземат конете си и каза на жените да се скрият вън от селото. «Препуснах бързо към лагера на Седящия бик. Там видях белите войници (хората на Рино) да се бият в редица. Индианците прикриваха низината. Те започнаха да изтласкват войниците. Всички се бяха смесили — сиукси, после войници, после още сиукси, и всички стреляха. Въздухът беше пълен с дим и прах. Аз видях войниците да се оттеглят и да се спускат към речното корито като бягащи бизони.»

Бойният вожд, който събра около себе си индианците и отби атаката на Рино, бе един мускулест, тридесет и шест годишен хънкпапа, с развит гръден кош, наречен Писи или Гал. Гал бе израснал с племето като сирак. Още като млад той се отличи като ловец и воин и Седящия бик го прие като по-малък свой брат. Няколко години преди битката при Бигхорн, комисарите се бяха опитали да убедят сиуксите да възприемат земеделския поминък като част от договора от 1868 г. Гал бе отишъл във форт Райе, за да говори от името на хънкпапите: «Родени сме голи — бе казал тон — и сме научени да ловуваме и да живеем от дивеча. Вие ни казвате, че трябва да се научим да обработваме земята, да живеем в къща и да приемем вашите навици. Да предположим, че хората, които живеят зад голямата вода, дойдат и ви кажат, че трябва да спрете да обработвате земята и убият добитъка ви и отнемат къщите и земите ви, какво ще направите? Няма ли да се биете с тях?» Десет години след тази реч нищо не промени мнението на Гал за самодоволната надменност на белия човек, а към лятото на 1876 г. той бе всеобщо признат от хънкпапите като заместник на Седящия бик и боен вожд на племето.

Първоначалният щурм на Рино свари няколко жени и деца на открито и куршумите на кавалеристите избиха семейството на Гал. «Това направи сърцето ми зло — каза той на един журналист няколко години по-късно. — След това аз убивах всичките си неприятели с томахавка.» Съвсем сбито описва Гал и тактиката, която използува, за да спре Рино. «Седящия бик и аз бяхме на мястото, където Рино атакува. Седящия бик беше кадемът. Набързо изпратихме жените и децата надолу по реката… Жените и децата хващаха конете, за да се качват мъжете на тях. Мъжете се качиха, отвърнаха на атаката на Рино, спряха го и го отблъснаха към гората.»

Или казано с военни термини, Гал нападна Рино във фланг и го накара да се изтегли в гората. После той подплаши Рино и го принуди да отстъпи набързо, а индианците превърнаха отстъплението му в безредно бягство. Това даде възможност на Гал да отклони стотици воини за фронтална атака срещу колоната на Къстър, докато Лудия кон и Две луни го удариха във фланг и тил.

Междувременно Пте-Сан-Уасте-Уин и другите жени наблюдаваха с тревога войниците на Дългата коса оттатък реката. «Аз чух звука на тръбата и видях колоната войници да завива наляво и да тръгва надолу по реката, където трябваше да стане атаката… Скоро видях няколко шайени да навлизат в реката, след това някои младежи от моя отряд, после и други, докато реката се изпълни със стотици воини, които отиваха нагоре към дефилето. Когато неколкостотин преминаха реката и стигнаха дефилето, другите, които бяха останали (все още доста многобройни), се изтеглиха от реката и зачакаха нападение. Аз знаех, че мъжете бойци на сиу, много стотици на брой, бяха скрити в дефилето зад хълма, към който се насочи Дългата коса, и че ще го нападнат от две страни.»

Убий орела, един от вождовете на чернокраките сиукси, по-късно каза, че нападението на индианците срещу колоната на Къстър е било «като ураган… като ядосани пчели, излитащи от кошер». Гърбицата, приятелят минеконжу на Гал и Лудия кон от времето на боевете за река Паудър казва, че първата силна индианска атака накарала дългокосия вожд и неговите войници да се объркат. «При първия удар на индианците конят ми бе убит и аз бях ранен — простреляха ме над коляното и куршумът излезе през бедрото; паднах и останах там.»

Краля на враните, който беше със сиуксите хънкпапа, казва: «Повечето наши воини се събраха точно срещу войниците, а после ние препуснахме срещу белите. В същото време воини препускаха от двете им прани и обикаляха около тях, докато ги обградиха напълно.» Тринадесетгодишният Черен лос, който наблюдаваше от другата страна на реката, виждаше голям облак прах да се извива над хълма и коне, които излизаха от него с празни седла.

 

 

«Димът от изстрелите и вдигнатият от конете прах забулиха хълма — казва Пте-Сан-Уасте-Уин — и войниците дадоха много изстрели, но сиуксите стреляха право в целта и войниците падаха мъртви. Жените прекосиха реката след мъжете от нашето село и когато се изкачихме на хълма, там нямаше живи войници, а Дългата коса лежеше мъртъв между останалите… Кръвта на нашите хора беше гореща, а сърцата им — зли, и този ден те не вземаха пленници.»

Краля на враните казва, че всички войници слезли от конете, когато индианците ги обградили: «Те се опитаха да се задържат на конете си, но когато започнахме да ги притискаме все повече, те пуснаха конете. Ние ги избутахме към нашия главен лагер и ги убихме всичките. Те не се отпуснаха и се биха храбро до последния воин.»

Според Червения кон към края на сражението с Къстър «тези войници започнаха да се държат глупаво, хвърляха си пушките и вдигаха ръце, като казваха: „Сиукси, имайте милост! Вземете ни в плен!“ Сиуксите не взеха нито един войник в плен, а ги избиха всичките. Само за няколко минути не остана жив войник.»

Дълго време след сражението Белия бик от минеконжу нарисува четири пиктограми, на които той бе вкопчен в един войник (според него Къстър). Между другите, които претендираха, че са убили Къстър, бяха Дъжд в лицето, Плоското бедро и Храбрата мечка. Червения кон твърди, че един неизвестен воин сантий с убил Къстър. Повечето индианци, които разказват за битката, заявяват, че никога не са виждали Къстър и не знаят кой го е убил. Ниското куче казва: «Преди да завърши битката, ние не знаехме, че той е белият вожд.»

В едно интервю, дадено в Канада година след битката, Седящия бик казва, че никога не е виждал Къстър, но други индианци го били видели и го познали точно преди да бъде убит. «Косата му не беше дълга както обикновено — казва Седящия бик. — Беше къса, с цвета на изгоряла от студа трева… Когато войниците оказваха последния отпор, Дългата коса стоеше като царевичина с нападали около нея кочани.» Но Седящия бик не казва кой е убил Къстър.

Един арапахски воин, който яздил с шайените, казва, че Къстър е бил убит от няколко индианци. «Той беше облечен в еленови кожи — блуза и панталони, и беше на колене, с ръце, опрени в земята. Бе прострелян в хълбока, а от устата му течеше кръв. Той сякаш наблюдаваше индианците, които се движеха около него. Четирима войници седяха наоколо му, но всички те бяха тежко ранени. Всички други войници бяха паднали. Тогава индианците стесниха кръга около него и аз не видях нищо повече.»

Независимо от това, кой го бе убил, Дългата коса, прокарал Пътя на крадците в Блак Хилс, бе мъртъв с всичките си хора. Войниците на Рино обаче, подсилени от частта на майор Фредерик Бентин, се окопаха на един хълм надолу по реката. Индианците обградиха хълма и наблюдаваха войниците през нощта, а на сутринта отново започнаха сражението. През деня изпратените от вождовете разузнавачи се върнаха и предупредиха, че още много войници вървят по посока на Литъл Бигхорн.

След съвет бе решено да се вдигне лагера. Воините бяха изразходвали повечето от боеприпасите си знаеха, че ще е глупаво да се опитат да се сражават с лъкове и стрели срещу толкова много войници. Казаха на жените да събират багажите и преди залез-слънце всички потеглиха нагоре по долината към планините Бигхорн. По пътя племената се разделяха и поемаха в различни посоки.

Когато белите хора на Изток научиха за поражението на Дългата коса, те го обявиха за клане и полудяха от яд. Те искаха да накажат всички индианци от Запада. Тъй като не можеше да отмъсти на Седящия бик и на бойните вождове, Великия съвет във Вашингтон реши да накаже тези индианци, които им бяха под ръка — хората, които си бяха стояли в резерватите и не бяха взели участие в сраженията. На 22 юли Великия воин Шърман бе упълномощен да установи военен контрол над всички резервати в страната на сиуксите и да се отнася към индианците като към военнопленници. На 15 август Великия съвет прие нов закон, съгласно който индианците трябваше ни се откажат от правата си върху земите по река Паудър и върху Блак Хилс. Белите направиха това, без да се съобразяват с договора от 1868 г., като твърдяха, че Индианците са го нарушили, като са започнали война със Съединените щати. Индианците от резерватите не разбираха обвиненията, защото не бяха нападнали войниците на Съединените щати. Същото се отнасяше и за хората на Седящия бик, които нападнаха, след като Къстър изпрати Рино да атакува индианските села. Аа да държи индианците от резерватите в мир, Великият баща изпрати през септември нова комисия, която трябваше чрез измами да накара вождовете, да подпишат юридическите документи за прехвърлянето на безмерните богатства на Блак Хилс в собственост на Яслите. Някои от членовете на комисията имаха голям опит в кражбата на индиански земи. По-специално Нютън Едмъндс, епископ Хенри Уипъл и преподобният Самюел Хинмън. В агенцията на Червения облак епископ Уипъл откри заседанието с молитва, след което председателят Джордж Менипени прочете условията, поставени от Конгреса. Тъй като условията бяха написани на обичайния мъгляв език на законодателите, епископ Уипъл се опита да ги предаде с изречения, които могат да бъдат преведени:

— От много години сърцето ми е пълно с топлина за чернения човек. Ние дойдохме, за да ви донесем послание от вашия Велик баща. Ето някои неща, които ни предаваме точно с неговите думи. Ние не можем да ги променим, дори една чертичка не можем да добавим… Когато тази година Великия съвет гласува родствата за продължаване на вашите доставки, той прие някои условия, три на брой, и докато не ги изпълните, Конгресът няма да гласува нови средства. Тези три условия са: първо, да се откажете от Блак Хилс и от земите на север от тези хълмове; второ, да получавате дажбите си на река Мисури и трето, да разрешите на Великия баща да прекара три пътя от река Мисури, през резервата, до новата страна, където се намират Блак Хилс… Великия баща каза, че сърцето му е пълно с нежност за неговите червени деца, и избра тази комисия от приятели на индианците, за да се създаде план по неговите указания, с оглед индианските племена да бъдат спасени и вместо да стават все по-малко и по-малко, докато и последният индианец не се изпрани пред собствения си гроб, да станат като белите хора, един голям и могъщ народ.“

Слушателите на епископ Уипъл смятаха, че отнемането на техните Блак Хилс и на ловните им полета и изместването им далеч по река Мисури е доста странен начин за спасяване на индианските племена. Повечето от вождовете съзнаваха, че вече е твърде късно да се спасят Блак Хилс, но те остро протестираха срещу преместването на резервата им на Мисури. „Аз мисля, ако хората ми бъдат преместени там — каза Червения облак, — всички те ще загинат. Там има страшно много зли хора и лошо уиски, затова не искам да отивам.“

Безчувствения каза, че белите мъже вече са разорили земите по река Мисури и индианците няма да могат да живеят там. „Човек пътува нагоре и надолу пой река Мисури и не вижда дървета — заяви той. — Може би ще види само къде е имало гори, които хората на Великия баща са унищожили.“

„Шест години изминаха, откакто дойдохме при реката, където живеем сега — каза Червеното куче, — но нищо от това, което ни бе обещано, не бе изпълнено.“ Друг вожд припомни, че откакто Великия баща обеща, че вече никога няма да ги местят, те са премествани пет пъти: „Мисля, че по-добре ще е да поставите индианците на колела — каза язвително той, — та да можете да ги местите нагоре-надолу, когато поискате.“

Петнистата опашка обвини правителството и комисарите в предателство спрямо индианците, в нарушени обещания и лъжливи думи: „Тази война не избухна тук, на наша земя. Натрапиха ни я децата на Великия баща, които дойдоха, за да ни отнемат земята, без да платят, и като влязоха в нея, извършиха много злини… Войната избухна от грабежа — от кражбата на земята ни.“ Що се отнася до преместването на Мисури, Петнистата опашка бе абсолютно против и заяви на комисарите, че няма да подпише отказа от Блак Хилс, докато не отиде във Вашингтон, за да разговаря с Великия баща.

Комисарите дадоха на индианците една седмица да обсъдят условията и скоро стана ясно, че те няма да подпишат нищо. Вождовете изтъкваха, че договорът от 1868 г. предвижда всяка промяна в него да е закрепени с подписите на три четвърти от възрастното мъжко население на сиукските племена, а повече от половината воини бяха на север със Седящия бик и Лудия кон. В отговор комисарите обясниха, че индианците извън резерватите са врагове — само приятелски настроените индианци ще имат отношение към договора. Повечето от вождовете не приеха това. За да прекършат съпротивата им, комисарите намекнаха, че ако индианците не подпишат, Великия съвет в гнева си ще спре незабавно отпускането на всякакви дажби, ще ги премести на юг в Индианската територия и армията ще им отнеме пушките и конете.

Нямаше изход. Отнеха им Блак Хилс, нямаше ги земите край Паудър и стадата дивеч. Без дивеч или дажби хората щяха да гладуват. Мисълта за преместването им далеч в чуждата страна на юг бе непоносима, а ако армията им вземеше пушките и конете, те повече нямаше да бъдат мъже.

Червения облак и заместниците му подписаха първи, след тях Петнистата опашка и хората му. После комисарите отидоха в агенциите Стендинг Рок, Шайен Ривър, Кроу Крийк, Лоуър Брюле и Сантии и принудиха другите сиукски племена да подпишат. Така Паха Сапа, нейните духове и тайни, обширните й борови гори и милиардите долари злато завинаги преминаха от ръцете на индианците във владение на Съединените щати.

Четири седмици след като Червения облак и Петнистата опашка докоснаха с писалки хартията, осем роти от кавалерията на Съединените щати под командуването на Трите пръста Макензи (Орловия вожд, който изби кайовите и команчите в каньона Пало Дуро) напуснаха форт Робинсън и тръгнаха към лагерите при агенциите. По заповед на Министерството на войната Макензи дойде да отнеме мустангите и пушките на индианците от резерватите. Всички мъже бяха арестувани, вигвамите — претърсени и разрушени, пушките — конфискувани, а конете — събрани от войниците. Макензи разреши на жените да използуват конете за пренасяне на багажа си до форт Робинсън. Мъжете (включително Червения облак и другите вождове) бяха принудени да вървят пеша до форта. Отсега нататък племето трябваше да живее до форт Робинсън под дулата на войнишките топове.

На сутринта, за да унижи още повече победените си пленници, Макензи подари на една рота наемни разузнавачи пони (същите пони, които сиуксите навремето бяха прогонили от своите земи край река Паудър) конете, които войниците отнеха от сиуксите.

 

 

Междувременно армията на Съединените щати, жадна за мъст, кръстосваше страната на север и на запад от Блак Хилс, като убиваше индианците, където можеше да ги намери. В края на лятото на 1876 г. подсилената колона на Трите звезди Крук остана без провизии в областта на река Харт в Дакота и се насочи във форсиран поход на юг, за да получи хранителни продукти от лагерите на златотърсачите в Блак Хилс. На 9 септември близо до Слим Бют едно от предните подразделения под командуването на капитан Ансън Милс попадна на селото на Американския кон, в което имаше оглали и минеконжуи. Тези индианци бяха напуснали лагера на Лудия кон на река Гранд преди няколко дни и се придвижваха на юг, за да прекарат зимата своя резерват. Капитан Милс атакува, но сиуксите го отблъснаха и докато той очакваше идването на Трите звезди, всички индианци избягаха, с изключение на Американския кон, четирима воини и петнадесет жени и деца, които бяха в една пещера на края на малък каньон.

Когато пристигна с главната колона, Крук заповяда на войниците да се разположат така, че да могат да стрелят в отвора на пещерата. Американския кон и четиримата му воини отговориха на огъня и след няколко часа непрекъсната престрелка двама сини куртки бяха мъртви, а девет — ранени. Тогава Крук изпрати един разузнавач, Франк Груърд, да поиска капитулацията на индианците. Груърд, който бе живял със сиуксите, говори с тях на техния език. „Те ми казаха, че ще излязат, ако не стреляме, и излязоха, когато получиха обещанието ми.“ Американския кон, двама воини, пет жени и няколко деца изпълзяха от пещерата, настаналите бяха мъртви или толкова тежко ранени, че не можеха да се движат. Слабините на Американския йон бяха разкъсани от едри сачми. „Той държеше вътрешностите си с ръце, когато излизаше навън — казва Груърд. — Като протегна изцапаната си с кръв ръка, той се здрависа с мен.“

Капитан Милс откри едно малко момиченце на три или четири години, което се криеше в селото. „То изскочи и побягна като млада яребица — казва той. — Конниците го хванаха и го доведоха при мен.“

Милс го успокои, даде му малко храна и нареди на ординареца си да го вземе с тях, след което слезе в пещерата, където войниците измъкваха мъртвите индианци. Две от мъртвите бяха жени, целите в рани. „Момиченцето започна да крещи и удря ординареца — казва Милс, — докато той не го пусна на земята, а то побягна и прегърна една от онези жени, която се оказа майка му. Аз казах на адютанта Лемли, че имам намерите да осиновя момиченцето, понеже съм убил майка му.“

Един военен лекар дойде и прегледа раната на Американския кон. Той я обяви за смъртоносна, а вождът седна пред огъня, като покри с одеяло разкъсания си от куршумите стомах и стоя така, докато загуби съзнание и умря.

Крук нареди на капитан Милс да подготви хората си за възстановяване на похода към Блак Хилс. „Пречи да тръгнем — каза Милс, — адютантът Лемли ме попита дали наистина имам намерение да взема момиченцето. Когато му отговорих утвърдително, той запита: «Е добре, мислите ли, че това ще се хареса на госпожа Милс?» За първи път се замислих за тази страна на нещата и реших да оставя детето там, където го намерих.“

Докато Трите звезди Крук разрушаваше селото на Американския кон, някои от избягалите сиукси стигнаха до лагера на Седящия бик и му разказаха за нападението. Седящия бик и Гал с около шестстотин воини незабавно се притекоха на помощ на Американския кон, но пристигнаха късно. Макар че Седящия бик се хвърли в атака срещу войниците на Крук, воините му имаха толкова малко куршуми, че сините куртки ги задържаха, докато основната колона се придвижваше към Блак Хилс.

Когато всички войници си отидоха, Седящия бик и воините му влязоха в опустошеното село на Американския кон, помогнаха на останалите живи безпомощни хора и погребаха мъртвите. „Какво сме сторили, че белите хора искат от нас да спрем? — запита Седящия бик. — Ние бягаме нагоре-надолу из тази страна, а те ни гонят от място на място.“

В стремежа си да бъде колкото може по-далеч от войниците, Седящия бик отведе хората си на север край река Йелоустоун, където можеха да се намерят бизони. През Луната на падащите листа Гал бе с отряд ловци, който се натъкна на армейски керван от фургони, пътуваш, през земите по Йелоустоун. Войниците превозваха храни за новия форт, който се строеше на мястото, където река Тонг се влива в Йелоустоун (форт Кю, наречен на името на капитан Майлс Кю, който бе убит при Литъл Бигхорн).

Войниците на Гал направиха засада на кервана близо до река Глендайв Крийк и плениха шестдесет мулета. Щом научи за кервана фургони и новия форт, Седящия бик изпрати да доведат Джони Брюгиър, метиса, който се бе присъединил към неговия лагер. Брюгиър умееше да пише и Седящия бик му заръча да напише на лист хартия няколко думи, които вождът искаше да каже на командира на войниците:

Искам да зная какво правиш на този път. Ти прогонваш бизоните. Аз искам да ловувам в това място. Искам да се върнеш обратно. Ако не го направиш, аз ще се бия с теб отново. Искам да върнеш това, което си взел оттук, и да се махнеш.

Аз съм твой приятел.

Седящия бик

Когато получи писмото, подполковник Елуел Отис, командир на кервана фургони, изпрати един разузнавач с отговор до Седящия бик. Войниците отиват във форт Кю, каза Отис, и много още войници идват, за да се присъединят към тях. Ако Седящия бик иска да се бие, войниците ще му дадат тази възможност.

Седящия бик не искаше да се бие; искаше само да го оставят на мира да лови бизони. Той изпрати воин с бяло знаме да моли за преговори с войнишкия вожд. (Междувременно полковник Нелсън Майлс и още войници се присъединиха към кервана. Тъй като Майлс търсеше Седящия бик още от края на лятото, той незабавни прие да преговаря.

Те се срещнаха на 22 октомври между една редица индианци и една редица воини. Майлс бе придружен от един офицер и петима войници, Седящия бик — от един заместник-вожд и петима воини. Денят беше много студен и Майлс носеше дълъг шинел с меча кожа по краищата. От появяването си той бе за индианците Мечото палто.

Нямаше встъпителни речи, нито приятелско пушене на лула. Чрез преводача Джони Брюгиър Мечото палто започна преговорите, като обвини Седящия бик, че винаги е бил противник на белия човек и неговите обичаи. Седящия бик призна, че не е за белите, но няма да им е враг, ако го оставят на мира. Мечото палто искаше да разбере какво прави Седящия бик в земите край Йелоустоун. Въпросът беше глупав, но индианецът хънкпапа отговори учтиво — лови бизони, за да храни и облича хората си. Между другото Мечото палто спомена и за резерват на хънкпапа, но Седящия бик не му обърна внимание. Той каза, че ще прекара зимата в Блак Хилс. Преговорите завършиха без някакво решение, но двамата мъже се съгласиха да се срещнат отново на следващия ден.

Втората среща бързо разкри редица различия. Седящия бик започна разговорите, като каза, че не се е бил с войниците, докато те не дошли да се бият с него, и обеща, че няма да има повече сражения, ако белите изтеглят хората и махнат фортовете си от страната на индианците. Мечото палто отговори, че за сиуксите няма да има мир, докато всички не отидат в резерват. Тогава Седящия бик се разгневи. Той заяви, че Великия дух го е направил индианец, но не и индианец от агенция и той няма намерение да става такъв. Той внезапно прекрати срещата, върна се при воините си и им нареди да се разпръснат, защото подозираше, че войниците на Мечото палто ще се опитат да ги нападнат. Войниците откриха огън и хънкпапа отново трябваше да побегнат из страната.

Към пролетта на 1877 г. Седящия бик се умори да бяга и реши, че в страната на Великия баща няма достатъчно място, за да живеят белите мъже и сиуксите заедно. Той щеше да заведе народа си в Канада, в страната на Бабата, кралица Виктория. Преди да тръгне, той се опита да се свърже с Лудия кон, като се надяваше да го убеди да доведе оглалите в страната на Бабата. Но хората на Лудия кон бягаха нагоре-надолу из страната, за да се изплъзнат от войниците, и Седящия бик не можа да го намери.

По време на тези студени луни генерал Крук също търсеше Лудия кон. Крук бе събрал огромна армия от пехота, кавалерия и артилерия. Този път той бе взел провизии, за да напълни 168 фургона, и достатъчно муниции и барут, за да натовари 400 товарни мулета. Могъщата колона на Трите звезди нахлу в земите край река Паудър подобно на стадо сиви мечки, като тормозеше и унищожаваше всички индианци по пътя си.

Войниците търсеха Лудия кон, но първо намериха шайенското село на Тъпия нож. Повечето от тези шайени не бяха участвували в сражението при Литъл Бигхорн, но те бяха напуснали агенцията на Червения облак, за да търсят храна, след като армията бе установила контрол там и бе спряла дажбите им. Генерал Крук изпрати Трите пръста Макензи срещу това село от 150 вигвама.

Беше през Луната на разтопените елени и беше много студено. По сенчестите места снегът беше дълбок, а по откритите имаше ледена кора отгоре. Макензи изведе войниците си на изходни позиции през нощта и удари шайените при изгрев-слънце. Първи нападнаха наемниците пони с бързите мустанги, които Макензи отне от сиуксите в резерватите. Те изненадаха шайените във вигвамите им и докато те се събудят, убиха много от тях. Други изскачаха навън голи в хапещия студ. Воините се мъчеха да задържат поните и атакуващите войници достатъчно дълго, за да могат жените и децата да избягат.

Някои от най-добрите воини на северните шайени пожертвуваха живота си в началото на това яростно сражение. Един от тях бе най-големият син на Тъпия нож. В края на краищата Тъпия нож и Малкия вълк успяха да строят ариергарда си край високите склонове на един каньон, но оскъдните им запаси муниции скоро свършиха. Малкия вълк получи седем огнестрелни рани преди да изпреварят с Тъпия нож преследвачите си и да се присъединят към жените и децата в бягството към Бигхорн. Зад тях Макензи подпалваше вигвамите им и като приключи с това, подгони пленените мустанги към стената на каньона и заповяда на хората си дп ги застрелят точно така, както бе постъпил с мустангите на команчите и кайовите в каньона Пало Дуро.

За шайените на Тъпия нож това бягство бе повторение на бягството на шайените на Две луни след изненадващото нападение на Орловия вожд Рейнолд през март. Но времето беше по-студено, те разполагаха само с няколко коня и почти нямаха одеяла, дрехи и дори мокасини. Както и хората на Две луни, те знаеха само едно убежище — селото на Лудия кон на река Бокс Елдър Крийк.

През първата нощ на бягството дванадесет бебета и няколко стари хора умряха от студ. Следващата нощ мъжете убиха няколко мустанга, изкормиха ги и сложиха малките деца вътре, за да ги предпазят от измръзване. Старците затопляха краката и ръцете си при децата. В продължение на три дни те пътуваха по замръзналия сняг, а босите им крака оставяха кървави следи. Накрая бегълците стигнаха до лагера на Лудия кон.

Лудия кон раздели храна, одеяла и подслон с хората на Тъпия нож, но ги предупреди да бъдат готови за бягство. Оглалите нямаха достатъчно муниции, за да дадат отпор в сражение. Мечото палто Майлс търсеше Лудия кон на север, а сега пък Трите звезди Крук идвате от юг.

За да преживеят, индианците трябваше да продължат да бягат нагоре-надолу из страната.

През Луната, когато дърветата се пукат, Лудия кон премести лагера си на север, край река Тонг, в едно скрито място недалеч от форт Кю, където зимуваха войниците на Мечото палто. Студът и гладът станаха толкова непоносими за децата и старците, че някои вождове казаха на Лудия кон, че е време да се отиде на преговори с Мечото палто, за да се види какво иска той от тях. Жените и децата им плачеха за храна и се нуждаеха от топли убежища, които да не напускат. Лудия Кон знаеше, че Мечото палто иска да направи от тях затворници в някой резерват, но се съгласи вождовете да отидат, щом искат. Той заведе отряд от около тридесет вожда и воини на един хълм недалеч от форта. Осем вождове и воини изразиха готовност да яздят до форта, а един от тях да носи на копието си голямо парче бял плат. Докато те се приближаваха до форта, група наемници на Мечото палто — индианци кроу, изскочи и ги нападна. Без да обръщат внимание на бялото знаме, индианците кроу стреляха в упор срещу сиуксите. Само трима от осемте останаха живи и се измъкнаха. Някои от сиуксите, които наблюдаваха от хълма, искаха да препуснат и да отмъстят на наемниците, но Лудия кон настоя да побързат обратно към лагера. Те трябваше да си съберат багажа и да побегнат отново. Сега, когато знаеше, че наблизо има сиукси, Мечото палто щеше да тръгне през снеговете да ги търси.

Мечото палто ги откри на сутринта на 8 януари 1877 г. в Батъл Бют и изпрати войниците си в атака през дълбокия три фута сняг. Лудия кон разполагаше с малко муниции, за да защитава хората си, но имаше няколко добри бойни вождове, които знаеха достатъчно трикове, за да заблудят войниците, докато основната група индианци се изплъзнеше през Уулф Маунтинс към Бигхорн. Малкия голям човек, Две луни и Гърбицата се разбраха да подмамят войските в един каньон. В продължение на четири часа те караха войниците, облечени в тежки зимни униформи, да се плъзгат и падат по заледените скали. По време на сражението започна да вали сняг и в началото на следобеда вече беснееше снежна буря. На Мечото палто това му стигаше. Той отведе хората си обратно в топлите помещения на форт Кю.

През завесата на лапавицата Лудия кон и хората му поеха към познатите земи по река Литъл Паудър. През февруари те останаха на лагер там, като живееха от дивеча, който намираха. Тогава вестоносци съобщиха, че Петнистата опашка и отряд брюле се приближават от юг. Някои от индианците в лагера смятаха, че може би на Петнистата опашка най-сетне му е омръзнало да му диктуват какво да прави в резервата си и че е избягал от войниците, но Лудия кон знаеше истината.

През студените луни Трите звезди Крук бе приютил хората си от снеговете във форт Фетерман. Докато чакаше пролетта, той посети Петнистата опашка и обеща, че сиуксите от резерватите няма да бъдат изгонени на река Мисури, ако вождът на брюле отиде с мирен пратеник при Лудия кон и го убеди да се предаде. Това бе целта на посещението на Петнистата опашка.

Точно преди пристигането на Петнистата опашка Лудия кон каза на баща си, че ще замине. Той поиска него да се ръкува с Петнистата опашка и да му съобщи, че оглалите ще дойдат веднага, щом времето позволи жените и децата да пътуват. След това той се запъти сам към Бигхорн. Лудия кои все още не бе решил да се предаде. Може би щеше да изчака народът му да го стори, а той да остане в земите край Паудър сам като стар бизон, отхвърлен от стадото.

Когато пристигна, Петнистата опашка сметна, че Лудия кон го отбягва. Той изпрати хора да намерят вожда на оглалите, ала Лудия кон беше изчезнал в дълбоките снегове. Но преди да се върне в Небраска, Петнистата опашка убеди Големия крак, че трябва да се предаде със своите минеконжуи и получи обещание от Докосналия облаците и от трима други вождове, че ще доведат хората си в агенцията рано през пролетта.

На 14 април Докосналия облаците и голям брой минеконжуи и санс аркс от селото на Лудия кон пристигнаха в агенцията на Петнистата опашка и се предадоха. Няколко дни преди това Трите звезди Крук изпрати Червения облак да намери Лудия кон и да му обещае, че ако се предаде, ще получи резерват в земите по река Паудър. На 27 април Червения облак се срещна с Лудия Кон и му съобщи за обещанието на Трите звезди. Деветстотинте оглали на Лудия кон гладуваха, индианците нямаха муниции, а конете им бяха станали кожа и кости. Обещанието на Трите звезди за резерват в земите на река Паудър беше всичко, заради което Лудия Кон бе готов да отиде във форт Робинсън и да се предаде.

 

 

Така последният от сиукските бойни вождове стана индианец от резерват, обезоръжен, лишен от коня си, без власт над народа си, пленник на армията, която никога не можа да го победи в сражение. И все пак той беше герой за младежите и техните хвалебствия предизвикаха ревност между по-старите вождове от агенцията. Лудия кон се държеше настрана — той и хората му живееха само за деня, в който Трите звезди щеше да изпълни обещанието си за техен резерват в земите на река Паудър.

Към края на лятото Лудия кон научи, че Трите звезди иска да го изпрати във Вашингтон за съвет с Великия баща. Лудия кон отговори с отказ. Той не виждаше смисъл да разговаря за обещания резерват. Лудия кон знаеше какво става с вождовете, които отиваха в къщата на Великия баща във Вашингтон — те се връщаха затлъстели от начина на живот на белия човек и твърдостта им се изпаряваше. Той видя промяната в Червения облак и Петнистата опашка, а те от своя страна знаеха, че той ги е разбрал, и затова не го обичаха.

През август дойде новината, че не персе, които жив вееха зад планините Шайнинг, са във война със сините куртки. В агенциите войнишките вождове започнаха да набират воини за разузнавачи срещу не персе. Лудия кон каза на младежите да не отиват против тези чуждя и далечни индианци, но някои не го послушаха и се продадоха на войниците. На 31 август, деня, в който тези бивши сиукски воини сложиха сините си униформи, преди да отпътуват, Лудия кон се поболя от погнуса и заяви, че ще вземе народа си и ще се върне на север в земите край Паудър.

Когато Трите звезди научи за това от шпионите сия тон заповяда на осем роти кавалеристи да отидат в лагера на Лудия кон при форт Робинсън и да го арестуват. Но преди да се появят войниците, приятелите на Лудия кон го предупредиха. Като не знаеше за какво идват войниците, Лудия кон нареди на хората си да се разпръснат и после тръгна сам за агенцията на Петнистата опашка, за да търси убежище при стария си приятел Докосналия облаците.

Войниците го намериха там, арестуваха го и му съобщиха, че ще го отведат обратно във форт Робинсън, за да се срещне с Трите звезди. Във форта казаха на Лудия кон, че е твърде късно да разговаря с Трите звезди този ден. Тъй като го предаваха на капитан Джеймс Кенингтън и на един от полицаите на агенцията, Лудия кон се взря в полицая. Това бе Малкия голям човек, който неотдавна се противопоставяше на комисарите, дошли да откраднат Паха Сапа, същият Малък голям човек, който заплашваше, че ще убие първия вожд, който се обяви в полза на продажбата на Блак Хилс, храбрият Малък голям човек, който се сражаваше заедно с Лудия кон по ледените склонове на Уулф Маунтинс срещу Мечото палто Майлс. Сега белите хора бяха купили Малкия голям човек и го бяха превърнали в полицай от агенцията.

 

 

Докато вървеше между тях и се оставяше войнишкият вожд и Малкия голям човек да го водят, където искат, Лудия кон сигурно се бе опитал да „избяга“ чрез видения в „реалния“ свят, за да се спаси от мрака на „света на сенките“, в който всичко бе лудост. Групата мина край един войник с пушка с щик на рамо и спря при входа на някаква сграда. Прозорците й бяха преградени с железни пръчки, а зад тях Лудия кон видя хора с вериги на краката.

Това бе капан за животни и той се метна настрана като уловен звяр, докато Малкия голям човек го държеше за ръката.

Боричкането продължи само няколко секунди. Някой изкомандва и намиращият се на пост войник, редник Уилям Джентълс, заби щика си дълбоко в стомаха на Лудия кон.

Лудия кон умря същата нощ, 5 септември 1877 г., на тридесет и пет години. На сутринта войниците предадоха мъртвия вожд на майка му и баща му. Те поставиха тялото на Лудия кон в дървен ковчег, привързаха го за теглен от мустанги травой и го пренесоха в агенцията на Петнистата опашка, където го качиха на погребално скеле. През Луната на съхнещата трева оплаквачите не напуснаха мястото на погребението. А после, през Луната на падащите листа, дойде съкрушителната вест — резерватът на сиуксите в Небраска трябва да се унищожи, а те трябва да се изселят в нов резерват на река Мисури.

През хладната суха есен на 1877 г. върволици заточени индианци, охранявани от войници, вървяха на североизток към безплодната земя на Мисури. По време на прехода няколко отряда се изплъзнаха от колоната и се насочиха в северозападна посока, решени да избягат в Канада, за да се присъединят към Седящия бик. С тях бяха и бащата и майката на Лудия кон, които носеха сърцето и костите на сина ей. На едно място, известно само на тях, те погребаха Лудия кои, близо до Чанкпе Опи Уакпала, потока, наречен Ундид Ний (Раненото коляно).

Песента на Седящия Бик

Бях воин

аз.

Сега

не съм.

Тежко ми,

тежко ми.

Глава тринадесета
Бягството на не персе

1877 г.

1 януари. Кралица Виктория е провъзгласена за императрица на Индия. 25 януари. Конгресът на САЩ приема Закон за изборните комисии, в който се предвижда повторно преброяване на гласовете на избирателите; спорът между Хейс и Тилдън остава нерешен. 12 февруари. Работниците от железниците започват стачка против намаляването на заплатите. 26 февруари. Южните демократи се срещат тайно с републиканците — представители на Хейс, и сключват Компромиса от 1877 г., съгласно който южните демократи се съгласяват да поддържат републиканците в замяна на оттеглянето на войските на Севера от Юга и слагане край на Реконструкцията^[56]. 27 февруари. Изборната комисия обявява, че повторното преброяване дава предимство на Хейс. 2 март. Конгресът потвърждава избора на Хейс. 5 март. Хейс встъпва в длъжност като президент. 10 април. Президентът Хейс започва изтеглянето на северняшките войски от южните щати, с което се слага край на Реконструкцията. 15 април. Първият служебен телефон е инсталиран между Бостън и Самървил, Масачузетс. 14 юли. Обща стачка спира движението на влаковете. 20 юли. Стачната вълна се разпространява из целите Съединени щати. 21–27 юли. Войски се сражават с работниците от железниците и слагат кран на общонационалната стачка. 17 октомври. Договорът между Пенсилвания Рейлроуд и Стандарт Ойл Къмпъни засилва монопола в превоза на нефт. Декември. Едисън изобретява грамофона. Излиза „Ана Каренина“ на Толстой.

Белите разказаха само едната страна. Разказаха я, както им е угодно. Казаха много, което не е вярно. Само собствените си най-добри дела, само най-лошите дела на индианците — това разказва белият мъж.

Жълтия Вълк от не персе

 

Земята бе създадена с помощта на слънцето и трябва да си остане каквато е била… Страната бе създадеш без демаркационни линии и не е работа на човека да я раздели… Аз виждам белите навсякъде по страната да печелят богатства и виждам желанието им да ми дадат земи, които са негодни… Земята и аз самият мислим еднакво. Мярката на земята и мярката на телата ни е една и съща. Кажете ни, ако можете да ни кажете това, че сте изпратени от Съзидателната сила, за до говорите с нас. Може би мислите, че Създателят ви изпратил тук, да разполагате с нас, както намерите за добре? Ако смятах, че сте изпратени от Създателя, щях да съм принуден да мисля, че имате право да разполагате с мен. Не ме разбирайте криво, а ме разберете добре, като знаете как обичам земята. Никога не съм твърдял, че земята е моя, за да постъпвам с нея както си искам. С нея има право да разполага този, който е създал. Аз претендирам за правото да живея в моята страна и ви признавам привилегията да живеете във вашата.

Хейнмот Туайалакет (Вожда Джоузеф) от не персе

 

 

Когато през септември 1805 г. Луис и Кларк слязоха от Скалистите планини по време на пътешествието си западна посока, цялата изследователска група беше полугладна и болна от дизентерия — прекалено слаба, за да се защитава. Те бяха в страната на не персе^[57], наречени така от френски трапери, които бяха забелязали, че някои от тези индианци носят черупки на носовете си. Ако искаха, не персе биха могли да сложат край на експедицията на Луис и Кларк тук, на бреговете на река Клиъруотър, и да заграбят конете й. Вместо това те посрещнаха белите американци, дадоха им храна и се грижиха за конете на изследователите в продължение на няколко месеца, докато белите пътуваха с лодки към брега на Тихия океан.

Така започна дълготрайното приятелство между не персе и белите американци. В продължение на седемдесет години племето се хвалеше, че никога не персе не е убивал бял човек. Но алчността на белите хора за земя и злато в крайна сметка разби това приятелство.

През 1855 г. губернаторът на територията Уошингтън Айзък Стивънс покани не персе на мирен съвет. Той каза, че в страната има множество бели хора и ще дойдат още повече, че той иска земята да бъде отбелязана по такъв начин, че индианците и белите хора да бъдат разделени. Ако индианците искат да живеят в мир каза той, ще бъде необходимо да имат страна, заделена за тях, и да не я напускат.

Туекакас, вожд, известен на белите мъже като Стария Джоузеф, каза на губернатора Стивънс, че никой човек не е собственик на каквато и да е част от земята и той не може да продава това, което не притежава.

Губернаторът не можеше да разбере подобно схващане. Той настоя Стария Джоузеф да подпише договора и да получи одеяла като подарък.

— Махнете оттук хартията си! — отговори вождът. — Аз няма да я докосна с ръка.

Алейла, който бе наречен от белите мъже Адвоката, подписа договора заедно с няколко други не персе, но Стария Джоузеф отведе хората си обратно по домовете им в долината Уолоуа — зелена страна с лъкатушещи реки, обширни ливади, планински гори и езеро със светлосини води. Отрядът не персе на Стария Джоузеф отглеждаше чудесни коне и добитък, живееше в хубави колиби и когато им бе необходимо нещо от белите хора, те го разменяха срещу добитъка си.

Само няколко години след подписването на първия договор правителствените чиновници се нахвърлиха отново върху не персе, като искаха още земя. Старият Джоузеф предупреди хората си да не вземат подаръци, дори и едно одеяло: „После — каза той — те ще твърдят, че са пи платили за страната.“

През 1865 г. представиха нов договор на не персе. Той отнемаше долината Уолоуа и три четвърти от останалата им земя, като им оставяше един малък резерват там, където днес е Айдахо. Стария Джоузеф отказа да присъствува на подписването на договора, но Адвоката и няколко други вождове, които никога не бяха живели в Долината на лъкатушещите води, подписаха отказа от чуждата земя. Стария Джоузеф го нарече „Договора на крадците“ и бе толкова оскърбен, че разкъса библията, която един бял мисионер му даде, за да го покръсти. Вождът заби колове по границата на земята, където живееха хората му, за да знаят белите мъже, че той продължава да претендира за долината Уолоуа.

Скоро след това Стария Джоузеф умря (1871 г.) и ръководството на отряда премина върху сина му Хенмот Туайалакет (Младия Джоузеф), който по това време бе около тридесетгодишен. Когато правителствените чиновници дойдоха, за да заповядат на не персе да напуснат долината Уолоуа и да отидат в резервата Лапуай, Младия Джоузеф отказа да ги слуша. „Нито Адвоката, нито който и да е друг вожд имат власт да продават тази земя — каза той. — Тя винаги е принадлежала на народа ми. Тя дойде безоблачна при нас от предците ни и ние ще защитаваме земята до последната капка кръв, стопляща сърцата на нашите мъже.“

Той отправи молба до Великия баща Юлисис Грант да разреши на народа му да остане там, където винаги е живял, и на 16 юни 1873 г. президентът издаде заповед на изпълнителната власт, с която закри долината Уолоуа за заселване от бели хора.

Малко след това пристигна група комисари за организирането на нова индианска агенция в долината. Един от тях спомена, че хората на Джоузеф ще могат да се възползуват от предимствата на училищата. Джоузеф отговори, че не персе не искат училищата на белите хора.

— Защо не искате училища? — запита комисарят.

— Те ще ни учат да имаме църкви — отговори Джоузеф.

— Не искате ли църкви?

— Не, не искаме църкви.

— Защо не искате църкви?

— Те ще ни учат да се караме заради бога — каза Джоузеф. — Не искаме да се учим на това. Ние можем да се караме понякога за земни неща, но никога не се караме заради бога. Не искаме да се учим на това.

Междувременно белите заселници незаконно навлязоха в долината, алчни за земята на не персе. В близките планини откриха злато. Златотърсачите крадяха конете на индианците, търговците крадяха добитъка им и го дамгосваха, за да не могат стопаните им да си поискат обратно. Белите политици пътуваха до Вашингтон, за да разказват лъжи за не персе. Те обвиняваха индианците, че са заплаха за мира и че крадат добитъка на белите заселници. Това бе точно обратно на истината, но както казваше Джоузеф, „ние нямахме приятел, който да защити нашата кауза пред Съвета на законите“.

 

 

Две години след като Великия баща окончателно бе обещал долината Уолоуа на народа на Джоузеф, той издаде нова прокламация, с която отново откри долината за заселване с бели. На не персе им дадоха „разумен срок“ за изселване в резервата Лапуай, Джоузеф нямаше намерение да се откаже от долината на дедите си, но през 1877 г. правителството изпрати Едноръкия войнишки вожд, генерал Хауард, да прочисти долината Уолоуа от всички не персе.

През четирите години, които изминаха, след като се отнесе справедливо към Кочис и значите, Оливър Оти Хауард разбра, че армията не проявява търпимост към „приятелите на индианците“. Сега той бе дошъл в северозападната територия, решен да възстанови престижа си при военните, като изпълни експедитивно и точка по точка дадената му заповед. В частни разговори той казваше на доверените си приятели, че „е голяма, грешка да се отнеме от Джоузеф и неговия отряд не персе тази долина“. Но през май 1877 г. призова Джоузеф в Лапуай за съвет, на който не персе да си определят дата за отстъпване на земите си.

Джоузеф избра Бялата птица, Огледалото, брат си Олокот и пророка на Уолоуа Тухулхулзоте да го придружат до Лапуай. Пророкът бе висок, много грозен индианец с дебел врат и с дарба да спори красноречиво. „Беглец от ада“ — така се изрази за него един бял човек. При откриването на съвета, който бе свикан една сграда срещу караулното на форт Лапуай, Джоузеф представи Тухулхулзоте като говорител на не персе от Уолоуа.

— Част от не персе предадоха земята си — каза пророкът. — Но ние не сме. Земята е част от тялото ни и ние никога не сме я отстъпвали.

— Вие знаете много добре, че правителството е заделило един резерват и че индианците трябва да отидат в него — заяви Хауард.

— Кой човек дръзва да разделя земята и да ни поставя на нея? — запита Тухулхулзоте.

— Аз съм този човек. Аз представям тук президента. — Хауард бе започнал да губи търпение. — Заповедите ми са категорични и ще бъдат изпълнени.

Пророкът продължи да дразни Едноръкия войнишки вожд и го запита как може земята да принадлежи на белите мъже, след като не персе са я наследили от дедите си.

— Ние сме дошли от земята и телата ни трябва да идат пак в нея, нашата майка — каза той.

— Не искам да оскърбявам религията ви — отговори раздразнено Хауард, — но вие трябва да говорите за практични неща. За двадесети път чувам, че земята е ваша майка и за правото на вожда, произтичащо от земята. Не ми се слуша повече за това, искам веднага да преминем към дела.

— Кой може да ми нарежда какво да правя в собствената ми страна? — отвърна дръзко Тухулхулзоте.

Спорът продължи в същия дух и Хауард почувствува, че трябва да се наложи със сила. Той заповяда да арестуват пророка и да го отведат в караулното, след което рязко заяви на Джоузеф, че не персе разполагат с тридесет дни, за да се преместят от долината Уолоуа в резервата Лапуай.

— Народът ми винаги е бил приятелски настроен към белите мъже — каза Джоузеф. — Защо бързате толкова? Аз не мога да подготвя преместването си за тридесет дни. Добитъкът ми е разпръснат и река Снейк е много пълноводна. Нека почакаме до есента, когато реката ще спадне.

— Ако вие не спазите срока само с един ден — отговори Хауард сурово, — войниците ще дойдат тук да ви закарат насила в резервата, а добитъкът и конете, които по това време са извън резервата, ще останат в ръцете на белите хора.

Джоузеф разбра, че няма избор. Да отбранява долината със своите по-малко от сто воини, бе невъзможно. Когато той и заместник-вождовете се върнаха в домовете си, войниците вече бяха там. Вождовете свикаха съвет и решиха незабавно да съберат добитъка си в прехода до Лапуай.

— Белите мъже са много и ние не можем да удържим срещу тях. Ние сме като елени. Те са като сиви мечки. Страната ни е малка. Тяхната е голяма. Ние сме доволни да оставим нещата така, както Великия дух ги е създал. Те са вечно недоволни и ще променят реките и планините, ако не ги харесват.

Още преди началото на дългия поход някои от воините започнаха да говорят за война, вместо да се оставят да ги прогонят като кучета от земята, в която се бяха родили. Освободеният от затвора Тухулхулзоте заяви, че само кръвта може да измие позора, с който Едноръкия войнишки вожд ги покрил. Джоузеф обаче продължаваше да съветва да се запази мира.

За да спазят дадения от генерал Хауард срок, трябваше да оставят повечето от добитъка си в долната, а когато стигнаха до реката Снейк, водите й кипяха от разтопените планински снегове. Като по чудо успяха да се прехвърлят без произшествие на салове от бизонска кожа, но докато бяха заети с тази задача, една група бели мъже се промъкна и открадне част от добитъка от чакащото стадо. След това индианците побързаха да накарат добитъка да преплува реката и много от животните загинаха в буйно течащите води.

По-огорчени от всякога, вождовете поискаха Джоузеф да спре похода в каньона Роки и да свика съвет. Тухулхулзоте, Бялата птица и Олокот говореха за война Джоузеф им каза, че „по-добре е да живеят в мир, отколкото да се започне война и да измрат“. Останалите го нарекоха страхливец, но той отказа да отстъпи.

Една нощ, докато стануваха в каньона, малка група воини се измъкна от лагера и когато се върна обратно, не персе вече не можеха да твърдят, че не са убивали бял човек. Като отмъщение за кражбата на добитъка им и за прогонването им от родната долина воините убиха единадесет бели.

Като много други миролюбиви индиански вождове Джоузеф бе поставен между натиска на белите мъже и яростта на своите загубили надежда хора. Той избра да остане с народа си. „Бих дал живота си казва той, — ако можех да съживя убитите от моите хора бели мъже. Аз упреквам младежите си, както упреквам и белите… Бих завел хората си в страната на бизоните (Монтана) без сражения, ако бе възможно… Ние се придвижихме до река Уайт Бърд Крийк, на шестнадесет мили, и там издигнахме лагера си, като имахме намерение да съберем добитъка си, преди да тръгнем отново, но войниците ни нападнаха и първото сражение се състоя.“

На 17 юни, макар и два пъти по-малобройни, не персе подмамиха войниците на Хауард в капан в каньона Уайт Бърд. Появиха се във фланг на нападателите, убиха една трета от тях и прогониха останалите. Десет дни по-късно Едноръкия войнишки вожд доведе големи подкрепления, за да даде ново сражение, но не персе се измъкнаха през планините. С поредица от ловки бойни действия Джоузеф надхитри преследващите го войници, наказа жестоко един преден отряд и след това бързо пое към Клиъруотър, където вождът Огледалото го очакваше с още воини. Обединени, силите на не персе наброяваха 250 воини и 450 старци, жени и деца, багажа им и две хиляди коня. При каньона Уайт Бърд те бяха пленили няколко карабини и доста муниции.

След като се оттеглиха отвъд Клиъруотър (където бащите им бяха приветствували Луис и Кларк като предтечи на бялата цивилизация), Джоузеф свика съвет на вождовете. Всички те знаеха, че никога не могат да се върнат в Долината на лъкатушещите води или да отидат в Лапуай, без да бъдат наказани. Оставаше им само един път — бягството в Канада. Седящия бик от сиуксите бе забягнал в страната на бабата и американските войници не смееха да отидат там, за да го убият. Ако не персе успеят да стигнат до Поло Трайъл и да прекосят хребета Битърруут, те ще успеят да избягат в Канада.

Понеже бяха свикнали да пресичат Битърруут, за да ловуват в Монтана, не персе бързо изпревариха претоварената с багажи армия на Хауард. На 25 юли те се движеха в колона надолу по каньона близо до устието на Лоло Крийк, когато разузнавачите им откриха войници пред тях. Сините куртки строяха на едни тясно място в прохода барикада от отсечени дървета.

Под бялото знаме Джоузеф, Огледалото и Бялата птица стигнаха на коне до барикадата, слязоха спокойни и се здрависаха с командуващия офицер, капитан Чарлз Роун. Вождовете успяха да видят, че в лагера има около двеста войници.

— Ние ще преминем край вас без бой, ако ни разрешите — каза Джоузеф на капитана, — но ще преминем край вас и без разрешение.

Роун отговори на Джоузеф, че те могат да минат, при условие че предадат оръжията си. Бялата птица заяви, че техните воини никога няма да го сторят.

Понеже знаеше, че генерал Хауард се приближава от запад, а друга значителна войскова част под командуването на полковник Джон Гибън се придвижва изток, капитан Роун реши да печели време. Той предложи нова среща на следващия ден за обсъждане условията на преминаването. Вождовете се съгласиха на това, но след още два дни безплодни пазарлъци не персе решиха, че не могат да чакат повече.

Рано сутринта на 28 юли Огледалото разположи воините в отбранителна линия между дърветата по горния склон на каньона. По същото време Джоузеф поведе несражаващите се заедно с добитъка нагоре по едно тясно и дълбоко дере. Те се изкачиха на върха на планината и бяха отдавна заобиколили барикадата в каньона, когато капитан Роун разбра какво правят не персе. Капитанът тръгна да преследва индианците, но след няколко схватки с останалите в ариергард воини на Джоузеф той реши да не се хвърля в истинско сражение и се оттегли към своята вече безполезна барикада.

Като вярваха, че са се измъкнали от Хауард, и без да знаят за приближаващата се армия на Гибън, вождовете решиха да се отправят на юг към познатата им ловна територия на река Биг Хол. Там те смятаха да дадат почивка на мустангите си и да наловят дивеч. Ако белите хора ги оставят на мира, те можеше и да не отидат в страната на Бабата, за да се присъединят към Седящия бик.

През нощта на 9 август Този, който куца (полковник Гибън), се приближи начело на смесен отряд от местни доброволци и конни пехотинци и ги замаскира на един хълм, който се извисяваше над лагера на не персе на река Биг Хол. Призори доброволците запитаха Гибън дали да вземат пленници по време на атаката. Гибън отговори, че не му трябват индиански пленници — нито мъже, нито жени. Нощният въздух бе хладен и хората се загряваха, като пиеха уиски. Когато при изгрев-слънце Гибън даде заповед за атака, няколко от хората му бяха пияни. Пехотната редица започна да стреля залпово и след това нападна вигвамите на не персе.

Петнадесетгодишният Коутоликс бе заспал, когато чу стрелбата. „Аз скочих от одеялата си, пробягах около тридесет фута, хвърлих се на лакти и продължих да пълзя. Една старица, Патсиконми, излезе от вигвама и направи същото — прегъна се на колене и лакти. Тя бе от лявата ми страна и я простреляха в гърдите. Аз чух удара на куршума. Тя ми каза: «Ти по-добре не стой тук. Аз съм ранена. Върви!» След това умря. Разбира се, аз избягах, за да се спася, и се скрих и храсталаците. Войниците сякаш стреляха отвсякъде — през вигвамите и където видеха индианци. Виних да убиват малки деца, мъжете падаха под куршумите, които валяха като дъжд.“

Друг юноша, Черния орел, беше разбуден от куршумите, които пронизваха вигвама на семейството му. В уплахата си той побягна и скочи в реката, но водата бе прекалено студена. Той излезе от водата и помогна я спасяването на конете, като ги подкара нагоре по един хълм извън полезрението на войниците.

Междувременно индианците се бяха съвзели от изненадващата атака. Докато Джоузеф ръководеше спасяването на несражаващите се, Бялата птица разгърна воините за контраатака.

Бийте! Застреляйте ги! — викаше той. — Ние можем да стреляме не по-зле от тези войници!

Наистина по стрелково майсторство не персе превъзхождаха хората на Гибън. „Тогава ние здравата объркахме тези войници — каза Жълтия вълк. — Уплашени, те побягнаха назад през реката. Те се държаха като пияни. Ние смятаме, че някои бяха убити, защото бяха пияни.“

Когато войниците се опитаха да поставят на позиции една гаубица, не персе се нахвърлиха върху оръдейния разчет, плениха оръдието и го разбиха. Един воин насочи мушката на карабината си към полковник Гибън и го превърна в Този, който куца с двата крака.

Но същото време Джоузеф придвижи лагера и докато шепа воини държаха войниците на Гибън приковани към земята зад една импровизирана барикада от дървета и камъни, не персе продължиха да бягат. Те се насочиха на юг, като се отдалечаваха от Канада, защото смятаха, че това е единственият възможен начин да се откъснат от преследвачите си. Воините бяха убили тридесет войници и ранили поне четиридесет. Но по време на безжалостната атака при изгрев-слънце загинаха осемдесет не персе, повече от две трети тях — жени и деца. Телата им бяха надупчени, главите им — разбити с токове на ботуши и приклади. „Въздухът натежа от скръб — казва Жълтия вълк. — Някои войници действуваха като побъркани.“

Ариергардът на не персе вероятно би могъл да умори от глад барикадираните войници на Гибън и да ги избие, ако генерал Хауард не беше се притекъл на помощ със свежи кавалерийски сили. Като се оттеглиха набързо, воините настигнаха Джоузеф и го предупредиха, че Едноръкия войнишки вожд отново е по дирите им.

„Ние се оттеглихме толкова бързо, колкото можахме — казва Джоузеф. — След шест дни генерал Хауард се приближи и ние го нападнахме и пленихме почти всичките му коне и мулета.“ В действителност пленените животни бяха предимно мулета, но това бяха товарни животни, които пренасяха провизиите и мунициите на Хауард. Като оставиха войниците да се препъват в тила им, индианците прекосиха прохода Таргий и на 22 август навлязоха в парка Йелоустоун.

Само пет години преди това Великия съвет във Вашингтон бе обявил областта Йелоустоун за първия национален парк на страната и през лятото на 1877 г. първите жадни за приключения американски туристи се любуваха на природните му красоти. Между тях бе и самият Велик воин Шърман, който бе пристигнал на Запад на инспекционна обиколка, за да разбере как по-малко от триста воини не персе, натоварени с жени и деца, са могли да се подиграят с цялата армия на Северозапада.

Когато Шърман научи, че бягащите индианци прекосяват Йелоустоунския парк едва ли не под носа на луксозния му лагер, той започна да издава спешни заповеди до командирите на фортовете във всички посоки, за да хвърли мрежа от войници около тези безсрамни воини. Най-близо бе Седми кавалерийски полк, който след разгрома (по вина на Къстър) при Литъл Бигхорн възстанови числеността си за една година. Седми кавалерийски потегли в югозападна посока към Йелоустоун, защото гореше от нетърпение да възвърне честта на полка, като победи всички индианци, тръгнали на бой. През първата седмица на септември разузнавачите на не персе и на Седми кавалерийски наблюдаваха колоните на противника почти всеки ден. С ловки маневри индианците се откъснаха от полка след една схватка в каньон Крийк и тръгнаха на север към Канада. Разбира се, те нямаха представа, че Великия воин Шърман е заповядал на Мечото палто Майлс да тръгне във форсиран поход от форт Кю, за да пресече пътя им.

На 23 септември, след като водиха почти всекидневни ариергардни сражения, не персе преминаха по брод река Мисури при Кау Айлънд Ландинг. През следващите три дни разузнавачите съобщиха, че никъде няма следи от войници. На двадесет и девети ловци откриха малко стадо бизони. Тъй като храната и мунициите им бяха недостатъчно, а конете — изтощени от бързото темпо, вождовете решиха да се установят на лагер в планината Веър По. На следващия ден, като им пълниха празните си стомаси с бизонско месо, те щяха да се опитат да стигнат до канадската граница с още един продължителен преход.

— Ние знаехме, че генерал Хауард е по нашите следи, но на повече от две слънца назад — казва Жълтия вълк. — Не бе трудно да запазим преднината си. На следващата сутрин обаче двама разузнавачи долетяха в галон от юг, като викаха: „Войници! Войници!“. Докато лагерът се приготвяше за бягство, друг разузнавач се появи на далечна скала и подаде сигнал с одеялото си: „Неприятелят срещу нас! Скоро атака!“.

Това бе кавалерийско нападение, водено от Мечото палто Майлс, чиито индиански разузнавачи попаднаха на следите на не персе няколко часа преди атаката. С. кавалерията яздеха тридесетина сиукски и шайенски разузнавачи, наети от сините куртки във форт Робинсън. Млади воини, обърнали гръб на народа си и облекли войнишки униформи — постъпката, която ускори смъртта на Лудия кон.

Тътенът на шестстотин галопиращи коне разтърсваше земята, но Бялата птица спокойно разположи воините си пред лагера. Докато първата вълна кавалеристи връхлиташе, воините не персе откриха смъртоносен огън. За секунди те убиха двадесет и четири войника, раниха четиридесет и двама други и спряха щурма след суматоха от падащи коне и свалени от седлата войници.

„Ние се бихме на близко разстояние — казва Вожда Джоузеф — на не повече от двадесет крачки едни от други и отблъснахме войниците към основната и линия, а мъртвите им останаха в ръцете ни. Взехме и оръжията и мунициите. През първия ден и първата нощ загубихме осемнадесет мъже и три жени.“ Между мъртвите бяха братът на Джоузеф, Олокот и твърдият стар пророк Тухулхулзоте.

Когато падна нощта, не персе се опитаха да се измъкнат на север, но Мечото палто бе оградил лагера им с плътен кордон войници. Воините прекараха нощта, като копаха окопи и очакваха ново нападение през следващия ден.

Но вместо да атакува, Мечото палто изпрати парламентьор с бяло знаме. Той призова Джоузеф да се предаде, за да спаси живота на хората си. Джоузеф изпрати отговора си — той ще помисли върху предложението и скоро ще съобщи решението си на генерал Майлс. Започваше да вали сняг и воините се надяваха, че зад завесата на някоя виелица ще могат тайно да избягат в Канада.

По-късно през деня няколко от сиукските разузнавачи на Майлс се приближиха на коне под друго бяло знаме. Джоузеф прекоси бойното поле, за да ги посрещне. „Те изразиха увереност, че генерал Майлс е искрен и наистина желае мира. Аз отидох в палатката на генерал Майлс.“

През следващите два дни Джоузеф бе пленник, задържан от Мечото палто в нарушение на примирието. Междувременно Майлс доведе артилерия и възобнови атаката, но воините устояха, а Джоузеф отказа да капитулира, докато го държат в плен. И през двата дни студеният, остър вятър навяваше много сняг по бойното поле.

На третия ден воините на Джоузеф успяха да го освободят. Те плениха един от офицерите на Майлс и заплашиха, че ще го убият, ако генералът не освободи вожда им. През същия ден обаче генерал Хауард и неговата трудно подвижна армия пристигнаха за подкрепа на Майлс и Джоузеф разбра, че неговият топящ се отряд воини е обречен. Когато Майлс изпрати парламентьори да уредят съвет на бойното поле, Джоузеф отиде да чуе условията на генерала за капитулацията. Те бяха прости и ясни: „Ако излезете и предадете оръжията си — каза Майлс, — аз ще пощадя живота ви и ще ви изпратя във вашия резерват.“

След като се върна в обсадения лагер, Джоузеф събра вождовете за последен път. Огледалото и Бялата птица искаха да се бият, ако трябва до смърт. Те се бяха сражавали в продължение на хиляда и триста мили и не можеха да се предадат сега. Джоузеф без желание се съгласи да отложи решението си. Същия следобед, в последната схватка от четиридневната обсада, куршум на някой отличен стрелец улучи Огледалото в челото и го уби моментално.

„На петия ден — казва Джоузеф — аз отидох при генерал Майлс и предадох пушката си.“ При капитулацията той произнесе една красива реч, която бе записана на английски от лейтенант Чарлз Ърскин Уд^[58] и с времето стана най-често цитираната реч на американски индианец.

Кажете на генерал Хауард, че зная сърцето му. Това, което ми беше казал преди, е в сърцето ми. Аз съм уморен от сражения. Вождовете ми са убити. Огледалото е мъртъв. Всички стари хора са мъртви. Младите са тези, които казват „да“ или „не“. Този, който водеше младежите (Олокот), е мъртъв. Студено е, а ние нямаме одеяла. Малките деца измръзнат до смърт. Някои мои хора избягаха по хълмовете и нямат нито одеяла, нито храна; никой не знае къде са — може би са умрели от студ. Искам да имам време да потърся децата си и да видя колко от тях ще мога да намеря. Може би ще ги намеря между мъртвите. Чуйте ме, вождове мои! Аз съм уморен; сърцето ми е болно и тъжно. Отсега, където е слънцето днес, нататък аз няма да се бия повече.

След залез-слънце по време на капитулацията Бялата птица и един отряд непреклонни воини пропълзяха на малки групи по доловете и тръгнаха пеш към канадската граница. На втория ден те я пресякоха, а на третия видяха конни индианци в далечината. Един от приближаващите се направи знак:

— Какви индианци сте вие?

— Не персе — отговориха те и на свой ред запитаха. — А вие какви сте?

— Сиукси — бе отговорът.

На следващия ден Седящия бик прие бегълците не персе в канадското си село.

За Вожда Джоузеф и за другите обаче нямаше да има свобода. Вместо да ги отведе в Лапуай, както им бе обещал Мечото палто Майлс, армията ги извози като добитък до форт Левънуърт, Канзас. Там, в блатистата долина, ги затвориха като военнопленници. След като стотина от тях умряха, прехвърлиха останалите в една безплодна равнина в Индианската територия. Както бе станало и с модоките, не персе се разболяваха и умираха — от малария и от скръб.

Чиновници и църковни служители ги посещаваха често, произнасяха съчувствени речи и пишеха безкрай ни доклади до различни организации. На Джоузеф му разрешиха да посети Вашингтон, където той се срещна с всички големи вождове от правителството. „Всички те твърдяха, че са мои приятели — каза той — и че за мен ще има правосъдие, но не разбирам как устите им: говорят верни неща, а пък те самите не правят нищо за народа ми… Генерал Майлс обеща, че ще се върнем в нашата собствена страна. Аз повярвах на генерал Майлс, иначе никога не бих се предал.“

Тогава той страстно призова към справедливост: „Аз слушах приказки и приказки, но нищо не се прави. Хубавите думи не траят дълго, ако не водят до дела. Думите няма да заплатят за моите мъртви. Те няма да заплатят за страната ми, погазена сега от белите мъже. Хубавите думи няма да дадат на хората ми добро здраве и няма да ги спасят от смъртта. Хубавите думи няма да дадат на хората ми дом, където да живеят в мир и да се грижат за себе си. Аз се уморих от думи, които не водят до нищо. Сърцето ми се свива, като си спомня всички хубави думи и нарушени обещания… Можете по-скоро да очаквате реките да потекат обратно, отколкото да искате от човек, роден свободен, да бъде доволен, щом го затворят и не му разрешават да отиде, където иска… Аз съм питал някого от големите бели вождове откъде са получили пласт да нареждат на индианеца да стои на едно място, докато белите хора ходят където си искат. Те не можаха да ми отговорят.

Нека си остана свободен човек — свободен да пътувам, свободен да спра, свободен да работя, свободен да търгувам където избера, свободен да избирам своите учители, свободен да следвам религията на дедите си, свободен да мисля, да говоря и да действувам за себе си, и аз ще се подчиня на всеки закон или ще понеса наказанието.“

Но никой не го чу. Изпратиха Джоузеф обратно в Индианската територия, където той остана до 1885 г. Тогава само 285 пленени не персе бяха останали живи и повечето бяха прекалено млади, за да помнят предишния свободен живот или много стари, болни и със сломен дух. Така че те не бяха заплаха за великото могъщество на Съединените щати. Някои от останалите живи получиха разрешение да се завърнат в резервата на племето в Лапуай. Вожда Джоузеф и около 150 други се смятаха за прекалено опасни и не бяха затворени с другите не персе, на които можеха да влияят. Правителството ги прехвърли в Неспелем в резервата Колвил във Вашингтон и там те изживяха дните си в изгнание. Когато на 21 септември 1904 г. Джоузеф умря, лекарят на агенцията определи причината за смъртта му като „починал от мъка“.

Глава четиринадесета
Изгнанието на шайените

1878 г.

10 януари. В Сената на САЩ е внесена за разглеждане резолюция по въпроса за избирателните права на жените. 4 юни. Великобритания отнема Кипър от Турция. 12 юли. В Ню Орлиънс избухва епидемия от жълта треска. 4500 души умират. 18 октомври. Едисън успява да подраздели електрическия ток и да го пригоди за битови нужди; в Нюйоркската борса спада курсът на акциите на газовите компании. Декември. В Санкт Петербург, Русия, студентите от университета се сражават срещу полицията и казаците. В Австрия Фердинанд Манлихер изобретява автоматичната пушка. Дейвид Хюз изобретява микрофона. Основава се Нюйоркският симфоничен оркестър. Гилбърт и Съливан^[59] представят „Корабът на Нейно величество Пинафор.“

Ние бяхме на юг и много страдахме там. Много умрял ха от болести, за които нямаме имена. Сърцата им копнееха и тъгуваха за тази страна, където сме родени. Останахме само малцина и искахме само малко земя където да живеем. Оставихме вигвамите си цели и побягнахме през нощта. Войниците ни преследваха. Аа отидох и казах на войниците, че не искаме да се сражаваме. Искаме само да отидем на север и ако ни оставят на мира, няма да убием никого. Единственият отговор, който получихме, бе един залп. След това трябваше да си пробиваме път с бой, но не убихме никого, който не бе стрелял по нас първи. Моят брат Тъпия нож, взе половината от отряда и се предаде във форт Робинсън… Те предадоха пушките си, а после белите ги избиха, всичките.

Охкумгаше (Малкия вълк) от северните шайени

 

Единственото, което искахме, е да ни оставят да живеем, и то да живеем в мир… Ние се подчинихме на волята на Великия баща и отидохме на юг. Тогава разбрахме, че шайените не могат да живеят там. Затова се върнахме вкъщи. По-добре е, мислехме, да умрем в бой, отколкото да загинем от болест… Вие можете да ме убиете тук, но не можете да ме накарате да се върна обратно. Няма да отидем. Единственият начин да ни изпратите там е да дойдете тук с боздугани и да ни удряте по главите, да ни изтръгнете и да ни закарате там мъртви.

Тахмелапашме (Тъпия нож) от северните шайени

 

Смятам, че индианското племе шайени, след като опознах доста техни отряди, са най-добрите представители на тази раса, които някога съм срещал.

Трите пръста (полковник Роналд Макензи)

 

 

В Луната на зеленеещата трева през 1877 г., когато Лудия кон отведе своите сиукси оглала да се предадат във форт Робинсън, различните отряди шайени, които се присъединиха към него през зимата, също предадоха конете и оръжията си, като се оставиха на благоволението на войниците. Между вождовете на шайените бяха Малкия вълк, Тъпия нож, Спящия лос и Дивата свиня. Общо хората им наброяваха около хиляда. Две луни и 350 шайени, които се бяха отделили от останалите след сражението при река Литъл Бигхорн, тръгнаха надолу по река Тонг към форт Кю и се предадоха на Мечото палто Майлс.

Шайените, които се явиха във форт Робинсън, очакваха да ги оставят да живеят в един резерват със сиуксите в съответствие с договора от 1868 г., който Малкия вълк и Тъпия нож бяха подписали. Но агентите на Бюрото по индианските въпроси ги осведомиха, че договорът ги задължава да живеят или в сиукски резерват, или в резерват, заделен специално за южните шайени. Агентите препоръчаха да се изпратят северните шайени в Индианската територия, за да живеят с роднините си, южните шайени.

„Нашите хора не харесаха тези думи — каза Дървения крак. — Всички ние искахме да останем в тази страна, близо до Блак Хилс. Но имахме един голям вожд, Стоящия лос, който непрекъснато твърдеше, че трябва да отидем там. Аз мисля, че в цялото племе нямаше и десет шайени, които да са съгласни с него. Имахме чувството, че той говори така, само за да стане голям индианец между белите хора.“

Докато правителствените чиновници решаваха какво да правят със северните шайени, вождовете на сините куртки във форт Робинсън вербуваха някои от воините за разузнавачи, да помагат в откриването на разпръснатите отряди, които все още бяха на свободи и не искаха да признаят неизбежността на капитулацията.

Уилям Кларк, лейтенант от кавалерията, убеди Малкия вълк и няколко от воините му да работят за него. Докато бе навън, Кларк носеше бяла шапка и за това шайените му дадоха името Бялата шапка. Те скоро откриха, че Бялата шапка искрено обича индианците, интересува се от начина им на живот, от културата, езика, религията и обичаите им. (Кларк по-късно издаде един научен труд върху индианския знаков език и Малкия вълк би останал във форт Робинсън с Бялата шапка, но когато от Вашингтон пристигна заповед за прехвърляне на шайените в Индианската територия, той реши да отиде с народа си. Преди да заминат, изпълнените с тревога шайенски вождове поискаха да се свика последен съвет с Трите звезди Крук. Генералът се опита да ги успокои, като им каза да отидат на юг и да хвърлят поглед върху Индианската територия. Ако не я харесат, те могат да се върнат обратно на север. (Поне така преводачите предадоха думите на Крук.)

Шайените искаха Бялата шапка да пътува с тях на юг, но армията възложи задачите по охраната на лейтенант Хенри Лоутън. „Той беше добър човек — казва Дървения крак, — винаги благоразположен към индианците.“ Те нарекоха Лоутън Високия бял мъж и бяха доволни, че той разрешава на старите и болни хора да се возят във фургоните през деня и им предостави войнишки палатки за през нощта. Високия бял мъж освен това се грижеше всеки да получава достатъчно хляб, месо, кафе и захар.

По пътя си на юг те следваха познатите им ловни пътеки, като се държаха настрани от градовете, но забелязаха, че прериите са се променили — пълни с железопътни линии, огради и сгради навсякъде. Те срещнаха няколко малки стада бизони и антилопи и Високия бял мъж раздаде пушки на тридесет воини, избрали от вождовете, за да могат да отидат на лов.

972 шайени тръгнаха от форт Робинсън през Луната, когато мустангите линеят. След като пропътуваха почти сто съня^[60], 937 от тях стигнаха в шайенско-арапахския резерват на форт Рино на 5 август 1877 г. Няколко старци умряха по пътя. Няколко младежи избягаха, за да се върнат на север.

Трите пръста Макензи беше във форт Рино, за да ги посрещне. Той взе конете и малкото оръжия, които имаха, но този път не застреля конете, а обеща, че агентът ще им ги върне, след като се заселят и започнат да обработват новата си земя. След това той предаде шайените на грижите на агента Джон Майлс.

След около ден южните шайени поканиха северните си роднини на обичайния племенен празник в чест на новодошлите и там Малкия вълк и Тъпия нож за първи път усетиха, че нещо не е наред. Угощението беше само чиния рядка супа — това бе всичко, което южняците можеха да предложат. В тази пуста земя нямаше достатъчно ядене — нямаше дивеч, нямаше чиста вода за пиене, а агентът нямаше достатъчно провизии, за да изхрани всички. На всичко отгоре лятната горещина бе непоносима, а въздухът — пълен с комари и прах.

Малкия вълк посети агента и му каза, че са дошли само да разгледат резервата. И сега, понеже не го харесват, те са готови да се върнат на север. Трите звезди Крук им казал, че могат да постъпят така. Агентът отговори, че само Великия баща във Вашингтон има право да решава кога северните шайени ще могат да се завърнат в земите на Блак Хилс. Той обеща да осигури повече храна — едно стадо говеда бе докарано от Тексас за тях.

Тексаските лонгхорни бяха мършави и месото им беше жилаво като кожите им, но сега северните шайени поне можеха да си сварят супа като техните роднини. В края на лятото северняците започнаха да са разболяват от особена настинка, с треска и болки в костите. Болните чезнеха в мъки. „Хората ни умираха, умираха, умираха, един след друг напускаха този свят.“

Малкия вълк и Тъпия нож се оплакаха на агента и войнишкия вожд във форт Рино и накрая армията изпрати лейтенант Лоутън, Високия бял мъж на проверка в лагера на северните шайени.

„Те не получават достатъчно храна, за да спре гладът — докладва Лоутън. — Много от жените и децата боледуват от недояждане. Не изяждат малкото храна, която им се отпуска, а казват, че ще я дадат на децата си, които плачат от глад. Говеждото, което им дават, е от много ниско качество и не може да се приеме за годно за каквато и да е употреба.“

Лекарят на поста няма хинин, за да се бори с епидемията от малария, която покосява северняците. „Той често заключва лечебницата си и си отива, понеже няма лекарства и не иска индианците да го викат, след като не може да направи нищо за тях.“

Високия бял мъж събра вождовете, но не за да им говори, а за да ги изслуша.

— Ние дойдохме на юг, като повярвахме на думите на генерал Крук — каза Тъпия нож. — Все още сме чужденци в тази страна. Ние искаме да се установим там, където ще живеем постоянно, и тогава да изпратим децата си на училище.

Другите вождове и първенци изразиха недоволството си от думите на Тъпия нож. Той не говореше достатъчно убедително. Те проведоха кратко съвещание и избраха Дивата свиня да говори от тяхно име.

— Откакто сме в тази агенция — каза Дивата Свиня, — ние не сме получавали от агента царевица, хляб, качамак, ориз, боб или сол. Мая на прах и сапун — само от време на време. Захарта и кафето, които получаваме, стигат само за три дни, а се отпускат за седем. Същото е и с говеждото. Брашното е много лошо, много черно и не може да втасва.

За говедата Дивата свиня добави:

— Голяма част от тях бяха куци и изглеждаха като изгладнели до смърт.

Другите вождове взеха думата и разказаха за болестите и смъртта сред хората им. Шайените бяха съгласни да използуват лекарствата на белите хора, но не можеха да намерят лекар, който да им ги дава. Ако Високия бял мъж ги остави да отидат на лов, казаха те, те ще могат да се сдобият с бизонско месо, което да им върне здравето.

Лоутън отговори, че само техният агент може да им разреши да ловят бизони, но им обеща да помоли Трите пръста Макензи (по това време командир на форт Сил) да ходатайствува за тях.

Макензи, който беше направил кариера, като убиваше шайените и конете им, можеше да си позволи съчувствие към останалите живи и сега беззащитни. Трите пръста протестира енергично пред генерал Шеридан: „От мен очакват да държа индианците в подчинение, а правителството ги оставя да гладуват; нещо повече — да гладуват в крещящо нарушение на съглашенията.“ По същото време той посъветва командира на форт Рино, майор Джон Мизнър да сътрудничи на агента при получаването на провизии за шайените, „Ако противно на волята на агента индианците избягат от глад, за да ловят бизони, не се опитвайте да ги накарате да се върнат, защото инак войските ще бъдат принудени да съдействуват на една голяма несправедливост.“

Чак с настъпването на студените луни агентът Майлс даде разрешение на северните шайени да отидат на лов за бизони, като при това постави няколко южняци да ги шпионират, за да бъде сигурен, че няма да избягат на север с конете, които им беше върнал. Ловът на бизони беше толкова жалък провал, че ловците биха се шегували по този повод, ако не беше гладът за месо. Бизонски кости бяха пръснати навсякъде по южните прерии, призрачни купчини кости, оставени от белите ловци, а шайените не откриха нищо друго освен няколко койота. Те убиха койотите и ги изядоха, а преди края на зимата трябваше да изядат всичките си кучета, за да допълнят оскъдните дажби говеждо в агенцията. Някои говореха дори да изяждат и конете, дадени им от агента за лов, но вождовете не искаха да чуят за това. Ако решаха да се върнат на север, всеки кон щеше да им бъде много необходим.

През цялото това време Трите пръста и Високия бял мъж се опитваха да извоюват повече храна за шайените, но от Вашингтон не идваше отговор. Притиснат да даде обяснение, новият министър на вътрешните работи Карл Шурц каза, че „поради естеството си такива подробности не стигат до министъра. С тях се занимава Индианската служба“. А Шурц бе назначен за министър със специалната задача да направи промени в Индианската служба. Той заяви, че недоволството сред северните шайени идва от вождовете, които „искат да запазят старите традиции и да пречат на другите индианци да работят.“ Той призна, че отпуснатите средства не стигат за закупуване на достатъчно провизии, но изрази надежда, че чрез „крайни икономии“ и „грижливо управление“ Индианската служба ще приключи годината само с един малък дефицит. (Някои от вождовете в Индианската територия, които през онази година отидоха въз Вашингтон, откриха, че Шурц е учудващо неосведомен по индианските въпроси. Шайените го нарекоха Ма-Ха-Ич-Хон, Големите очи, и не можеха да проумеят, как човек с такива огромни органи на зрението може да знае толкова малко.)

 

 

С идването на топлите луни комарите започнаха да се роят в наводнените низини на резервата и скоро заслепяваха препъващите се хора, на всичко отгоре по децата удари епидемия от дребна шарка. По време на Луната на червените череши имаше толкова много погребални церемонии, че Малкия вълк реши вождовете да отидат и да се срещнат с агента Майлс. Двамата с Тъпия нож бяха остарели — отдавна прехвърлили петдесетте, и знаеха, че няма голямо значение какво ще се случи с тях. Но техен дълг бе да спасят младите хора, самото племе от измиране.

Майлс се съгласи да се срещне с тях и Малкия вълк пое ролята на говорител:

— Откакто дойдохме в тази страна, ние умираме всекидневно — каза той. — Това не е добра страна за нас и ние искаме да се върнем по домовете си в планините. Ако нямаш власт да ни дадеш разрешение да се върнем, нека някои от нас да отидат във Вашингтон и да разкажат там как е тук, или пък пиши във Вашингтон, за да получиш разрешение за нашето връщане на север.

— Не съм в състояние да направя това сега — отговори агентът. — Стойте тук още една година и тогава ще видим какво можем да направим за вас.

— Не! — твърдо заяви Малкия вълк. — Ние не можем да останем още една година. Искаме да си вървим сега. Преди да измине още една година може всички да сме мъртви и тогава никой от нас няма да е останал, за да пътува на север.

Тогава някои от младите мъже поискаха разрешение да говорят на съвета.

— Ние сме болнави и мрем тук — каза един — и никой няма да произнесе имената ни, когато изчезнем.

— Ще отидем на север на всяка цена — добави друг — и ако умрем в сражение, целият наш народ ще помни и тачи имената ни.

 

 

През август вождовете се съветваха помежду си и стигнаха до разцепление. Стоящия лос, Пуйчия крак някои други се страхуваха да се върнат на север. Войниците ще ни преследват и ще ни избият всичките, казваха те, по-добре е да умрем в резервата. В началото на септември Малкия вълк, Тъпия нож, Дивата свиня и Лявата ръка заведоха отрядите си на няколко мили от останалите, готови да тръгнат на път веднага, щом разберат, че е дошло време да се върви на север. Всеки ден те търгуваха, като разменяха най-ценните си вещи срещу мустанги и стари пушки, с които южните шайени и арапахите бяха съгласни да се разделят. Но те не се и опитваха да заблудят агента. Наистина, когато Малкия вълк реши да тръгне на север през Луната на изсъхващата трева, той отиде да се срещне с Майлс и му заяви, че се връща в страната си.

— Аз не искам да виждам да се лее кръв край тази агенция. Ако имате намерение да пратите войниците си да ме преследват, бих желал първо да ме оставите да се отдалеча малко. След това, ако желаете да се биете, аз ще се сражавам с вас и на това място ние ще напоим земята с кръв.

Майлс очевидно не вярваше, че размирните вождове наистина ще предприемат подобно невъзможно пътешествие. Той разчиташе, че те знаят не по-зле от него, че армията ще ги спре. И все пак той изпрати като предпазна мярка Едмънд Герие (южният шайен-метис, който бе преживял Сенд Крийк през 1864 г.) в лагера на Малкия вълк с предупреждение:

— Ако тръгнете — каза Герие на Малкия вълк, — ще имате неприятности.

— Не искаме неприятности — отговори Малкия вълк. — Не търсим нищо подобно. Единственото ни желание е да се върнем обратно там, откъдето сме дошли.

През нощта на 9 септември Малкия вълк и Тъпия нож съобщиха на хората си да стегнат багажа си и да бъдат готови да потеглят при изгрев-слънце. Те оставиха зад себе си празните вигвами и се насочиха на север през песъчливите хълмове — 297 мъже, жени и деца. По-малко от една трета от тях бяха воини — най-смелите сърца на едно гордо, обречено племе. Нямаше достатъчно коне за всички и те яздеха и вървяха на смени. Няколко младежи яздеха напред, за да намерят колкото можеха повече коне.

В дните, когато шайените бяха хиляди на брой, те имаха повече коне от всяко друго прерийно племе. Наричаха ги Красивия народ, но съдбата се обърна против тях и на юг, и на север. След двадесет години изтребление те бяха застрашени от пълно унищожение повече отколкото бизоните.

В продължение на три дни те пътуваха, като че водени от една обща воля, напрягайки нерви и мускули, без милост към конете си. На 13 септември те прекосиха Симарън на 150 мили северно от форт Рино и избраха за защитна позиция едно място, където се кръстосваха четири каньона. Кедровите гъсталаци бяха отлично прикритие за воините.

Войниците ги настигнаха там и изпратиха един водач арапах в каньоните за преговори. Арапахът направи знаци с одеялото си и предупреди шайените да се обърнат и да се върнат в резервата. Когато Малкия вълк се показа, арапахът се приближи и му съобщи, че вождът на войниците не иска да се бие, но ако шайените не го последват обратно към форт Рино, ще ги атакуват.

— Ние отиваме на север — отговори Малкия вълк, — както ни обещаха, че можем да направим, когато се съгласихме да дойдем в тази страна на юг.

Смятаме да си отидем мирно, ако е възможно, без да увреждаме или разрушаваме собствеността на белия човек по пътя. Няма да безпокоим никого, освен ако не ни нападнат първи. Ако войниците се бият срещу нас, и ние ще се бием срещу тях и ако бели мъже, които не са войници, помагат в боя срещу нас, ние ще се сражаваме също и срещу тях.

Скоро след като арапахът предаде отговора на Малкия вълк на войнишкия вожд (капитан Джоузеф Рендълброк), войниците влязоха в каньоните и започнаха да стрелят. Това бе глупаво от тяхна страна, защото шайените бяха скрити навсякъде около тях кедровите гъсталаци. Целия ден и цялата нощ те държаха войниците хванати като в капан там без вода. На следващата сутрин шайените започнаха да се изтеглят на север на малки групи и оставиха войници да се измъкнат.

Сега боят прерасна в схватки в движение през Канзас и чак до Небраска. Войниците прииждаха на рояци от всички фортове — кавалеристи, галопиращи от фортовете Уолас, Хейс, Додж, Рили и Кърни; пехотинци, пътуващи в железопътни вагони напред-назад по трите успоредни железопътни линии, които свързват реките Симарън и Плат. За да могат да се движат бързо, шайените сменяха уморените си коне с конете на белите мъже. Те се опитваха да избягват боевете, не скотовъдци, каубои, заселници и дори търговци от малките градове се присъединяваха към преследването. Десет хиляди войници и три хиляди бели цивилни нападаха непрекъснато бягащите шайени, убиваха защитаващите се воини, застрелваха един по един децата и старците, които изоставаха назад. През последните две седмици на септември войници ги настигаха пет пъти, но всеки път индианците успяваха да се измъкнат. Шайените пътуваха само по неравни терени и войниците не можеха да използуват фургони или големи топове на колела и все пак, веднага след като се измъкнаха от преследваща ги колона сини куртки, винаги се намираше друга на мястото на изостаналата.

В първите дни на Луната на падащите листа те пресякоха железопътната линия Юниън Пасифик, преминаха Плат по брод и се насочиха към познатите им песъчливи хълмове на Небраска. Трите звезди Крук изпрати успоредни колони да пресекат пътя им, но призна, че „да бъдат заловени ще е толкова трудно, колкото да се улови ято изплашени врани.“

Сутрин по пожълтяващата трева имаше скреж, но след дългото и горещо лято в Индианската територия хладният въздух ободряваше шайените. Шестте седмици бягство бяха превърнали дрехите и одеялата им в парцали. Яденето все не достигаше. Те пак имаха толкова малко коне, че половината мъже яздеха и бягаха на смени.

Една нощ в лагера вождовете направиха преброяване. Тридесет и четирима от тези, които бяха потеглили от Индианската територия, сега липсваха. Някои се бяха разпръснали по време на сраженията и се движеха на север по други пътеки, но повечето бяха загинали от куршумите на белите мъже. Старите хора бяха отслабнали, децата страдаха от липса на храна и сън и само някои от тях бяха в състояние да пътуват по-нататък. Тъпия нож каза, че трябва да отидат в агенцията на Червения облак и да го помолят за храна и подслон през студените луни, които скоро щяха да дойдат. Много пъти те бяха помагали на Червения облак, когато той се сражаваше за земите край река Паудър. Сега бе негов ред да подпомогне шайените.

Малкия вълк се присмя на тези приказки. Той се бе запътил към страната на шайените, долината на река Тонг, където те можеха да намерят месо и кожи в изобилие и да живеят отново като шайени.

Накрая вождовете решиха въпроса мирно. Тези, които искаха да отидат на река Тонг, можеха да последват Малкия вълк; тези, които бяха уморени от бягане, можеха да тръгнат заедно с Тъпия нож към агенцията на Червения облак. На следващата сутрин 53 мъже, 43 жени и 38 деца продължиха право на север с Малкия вълк. Около 150 се отправиха на северозапад с Тъпия нож — няколко воини, старците, децата и ранените. След известно колебание Дивата свиня и Лявата ръка се присъединиха към Тъпия нож, за да бъдат с децата си — последното силно семе на Красивия народ.

На 23 октомври колоната на Тъпия нож беше само на два съня от форт Робинсън, когато в откритата прерия ги застигна снежна буря. Тежките, мокри снежинки заслепяваха препъващите се хора, козината на конете побеляваше и напредването се забави. Неочаквано във фучащата виелица изникна призрачен отряд кавалеристи. Шайените бяха обградени.

Войнишкият вожд, капитан Джон Джонсън, изпрати един преводач и бързо уреди провеждането на преговори. Тъпия нож каза на капитана, че не иска неприятности — единственото му желание е да се свърже с Червения облак или Петнистата опашка, за да могат кората му да намерят храна и подслон.

Капитанът го осведоми, че Червения облак и Петнистата опашка са преместени далеч на север, в Дакота. Сега в Небраска няма вече резерват, но форт Робинсън все още не е закрит. Войниците ще ги отведат там.

Отначало Тъпия нож възрази, но на свечеряване виелицата стана вледеняваща, а шайените замръзваха и бяха гладни. Тъпия нож заяви, че ще последва войниците във форта.

Нощта се спусна бързо и войниците построиха лагера си край една рекичка, като обградиха шайените с постове. През нощта шайените разговаряха помежду си с безпокойство, като гадаеха какво ще правят с тях войниците. Те решиха да разглобят своите най-добри пушки и пистолети, като оставиха само счупените, в случай че вождът на войниците им заповяда да предадат оръжията си. Цяла нощ те разглобяваха пушките. Дулата даваха на жените, за да ги скрият под дрехите си, а пружинните, затворите, ударниците, патронниците и другите дребни части връзваха за герданите и мокасините, като че са украшения. Както и трябваше да се предполага, на сутринта капитан Джонсън заповяда на хората си да обезоръжат шайените. Те оставиха счупените си карабини, пистолети, лъкове и стрели на малка купчина и капитанът разреши на войниците си да ги вземат за спомен.

На 25 октомври те пристигнаха във форт Робинсън и бяха настанени в една дъсчена казарма, изградена за квартируването на рота от 75 войника. Макар че сто и петдесетте шайени бяха натясно, те бяха доволни, че са под покрив. Войниците им дадоха одеяла, достатъчно храна и лекарства, а в очите на охраната имаше дружелюбие и възхищение.

Всеки ден Тъпия нож питаше командира на поста майор Калеб Карлтън кога могат да отидат в новата агенция на Червения облак. Карлтън му каза, че ще трябва да чакат, докато се получи заповед от Вашингтон. За да покаже съчувствие към шайените, той разрешаваше на няколко воини неведнъж да ходят на лов за дивеч, като им предоставяше ловни пушки и коне. Те намираха съвсем малко животни — прерията около форт Робинсън беше пуста и самотна с изчезналите от нея вигвами, но шайените бяха доволни от свободата да кръстосват без страх, дори да бе само за един ден.

В началото на Луната, когато вълците се събират в глутници, техният приятел майор Карлтън напусна форта и там дойде нов командир, капитан Хенри Уесълс. Шайените чуваха редниците и сержантите да го наричат Летящия холандец. Уесълс винаги се движеше из форта бързо, следеше шайените и влизаше в казармата им без предупреждение, надничаше в ъглите и очите му шареха навсякъде. Беше по време на луната, която белите наричат декември, когато доведоха Червения облак от Дакота, за да участвува в съвет с тях.

„Сърцата ни скърбят за вас — каза Червения облак. — Между вашите мъртви имаше много с нашата кръв. Сърцата ни се озлобиха. Но какво можем да направим? Великия баща е всемогъщ. Хората му изпълват цялата земя. Трябва да вършим това, което той казва. Ние го помолихме да ви разреши да живеете с нас. Надявам се, че ще ви остави да дойдете. Каквото имаме, ще го делим с вас. Но запомнете, ще трябва да правите каквото ви каже той. Ние не можем да ви помогнем. Снеговете по хълмовете са дълбоки. Конете ни са мъртви. Дивечът е недостатъчен. Вие не можете да се съпротивлявате, ние също. И така, слушайте, стария си приятел и вършете без да се оплаквате това, което Великия баща ви казва.“

Значи през последните години Червения облак бе остарял и беше станал предпазлив. Тъпия нож чу, че той е пленник в собствения си резерват в Дакота. Вождът на шайените се изправи и тъжно погледна набръчканото лице на стария си сиукски брат. „Ние те знаем като стар приятел, в чиито думи вярваме — каза той. — Благодарим ти, че ни покани да споделим земите ти. Надяваме се, че Великия баща ще ни остави да дойдем при теб. Единственото, което желаем, е да ни оставят да живеем, и то да живеем в мир. Ние не искаме война с никого. Аз съм стар и дните ми за сражения са отминали. Ние се преклонихме пред волята на Великия баща и отидохме далеч на юг, както той ни каза. Открихме, че шайените не могат да живеят там. Между нас се появи болест и покри с траур всеки вигвам. После нарушиха обещанието си по договора и съкратиха дажбите ни. Тези, които не бяха засегнати от болестите, гаснеха от глад. Да останем там, означаваше да умрем всички. Протестите ни до Великия баща останаха без резултат. Сметнахме, че е по-добре да загинем в бой за старите домове, отколкото да измрем от болести. Така започна нашият поход. Останалото знаеш.“

Тъпия нож се обърна към Уесълс:

— Кажи на Великия баща, че Тъпия нож и народът му искат само да завършат дните си на север, където са родени. Кажи му, че не искаме повече война! Не можем да живеем на юг — там няма дивеч. Тук, ако дажбите са недостатъчни, можем да ловуваме. Кажи му, че ако ни разреши да останем тук, хората на Тъпия нож няма да навредят на никого! Кажи му, че ако се опита да ни върне обратно, ще се заколим едни други със собствените си ножове!

Уесълс измънка няколко думи. Той обеща да съобщи на Великия баща какво е казал Тъпия нож.

По-малко от месец след това, на 3 януари 1879 г., от Министерството на войната до капитан Уесълс пристигна съобщение. Генерал Шеридан и Големите очи Шурц бяха решили какво да правят с шайените на Тъпия нож. „Ако не ги върнем там, откъдето са дошли — казваше Шеридан, — ще нанесем такъв удар на цялата система на резерватите, че ще поставим в опасност нейната стабилност.“ Шурц допълваше: „Индианците трябва да се върнат обратно в резервата им.“

Както бе прието в Министерството на войната, заповедта подлежеше на незабавно изпълнение, независимо от зимното време. Беше Луната, когато снегът навява във вигвамите, сезонът на лютия студ и бесните виелици.

— Нима Великия баща иска да умрем? — запита капитана Тъпия нож. — Ако е така, пека поне умрем тук. Ние няма да се върнем.

Уесълс отговори, че ще даде на шайените пет дни, за да променят мнението си. А през това време ще ги затвори в казармата и няма да им дава храна и дърва за печките.

Така, в продължение на пет дни шайените се притискаха един към друг в казармата. Почти всяка нощ валеше сняг и те го събираха от первазите на прозорците за вода. Но освен кости и останки от стара храна нямаше нищо за ядене, а студът в казармата хапеше ръцете и лицата.

На девети януари Уесълс повика Тъпия нож и другите вождове в щаба си. Тъпия нож отказа да отиде, но Дивата свиня, Враната и Лявата ръка излязоха с войниците. Няколко минути по-късно Лявата ръка се върна бегом, с оковани ръце, заобиколен от войници и преди да го накарат да млъкне, той извика така, че хората в казармата да разберат какво се е случило. Дивата свиня казал на капитан Уесълс, че нито един шайен няма да отиде отново на юг, а капитанът заповядал да го оковат във вериги. Дивата свиня се опита да убие войниците и да избяга, но те го надвиха.

Малко по-късно пред казармата пристигна Уесълс и се обърна към шайените през прозорците:

— Пуснете жените и децата да излязат! Така те няма повече да страдат.

— По-скоро ще умрем заедно, отколкото да ни изпратят на юг — отговориха те.

Уесълс се махна и след него се появиха войници, които поставиха вериги и железни прътове на вратите на казармата. Настъпи нощта, от лунната светлина и снега беше светло като ден. Светлината блестеше по стоманените щикове на шестимата войници, които тъпчеха напред-назад, облечени в шинели с качулки.

Един от воините отмести настрана студената печка и повдигна част от дъсчения под. Под него, на сухата земя, лежаха петте пушечни дула, скрити през първия ден. Индианците започнаха да свалят от украшенията си спусъци, ударници и патронници. Скоро пушките и няколкото пистолета бяха сглобени отново. Младежите боядисваха лицата си и обличаха най-хубавите си дрехи, докато жените правеха малки купчини от седла и вързопи под прозорците, за да може всеки бързо да изскочи навън. След това най-добрите стрелци между воините заеха позиции при прозорците, като всеки избра за своя цел по един от часовите отвън.

В 9.45 часа бяха дадени първите изстрели. В същия момент всички прозорци и рамки изхвръкнаха навън и шайените изскочиха от сградата. Като грабнаха карабините на убитите и ранени часови, те побягнаха към редицата възвишения извън района на поста. Те имаха около десет минути аванс преди първите конни войници (някои яздеха в зимното си долно бельо) да започнат да ги преследват в галоп. Воините бързо образуваха защитна редица, докато жените и децата прекосяваха една рекичка. Тъй като имаха оръжия, воините стреляха, след това отстъпваха, стреляха и отстъпваха. Непрекъснато прииждаха все нови и нови войници, разгъваха се в обхващаща фланговете дъга и застрелваха всеки индианец, който се движеше по снега. През първия час на сражението повечето от половината воини загинаха и тогава войниците започнаха да настигат разпръснатите групи жени и деца, като убиха много от тях, без да им дадат възможност да се предадат. Между мъртвите бе и дъщерята на Тъпия нож.

Когато настъпи сутринта, войниците подкараха 65 индиански пленници, 23 от които ранени, обратно към форт Робинсън. Повечето бяха жени и деца. Само 38 от бегълците бяха още живи и на свобода; 32 бяха заедно и се движеха на север през хълмовете, преследвани от четири роти кавалерия и една планинска батарея. Шестима други бяха скрити между скалите на няколко мили от форта. Между тях бе и Тъпия нож. С него бяха жена му, единственият му жив син, снаха му, внукът му и едно малко момче на име Червената птица.

В продължение на няколко дни кавалеристите преследваха тридесет и двамата шайени, докато накрая ги обградиха при Хот Крийк Блъфс в една дълбока падина, където бизоните ходеха на водопой. Атакуващите до ръба на падината кавалеристи изпразваха карабините си в нея, оттегляха се, зареждаха оръжията си и така, докато индианците не престанаха да отговарят на стрелбата. Само девет шайени останаха живи, повечето от тях жени и деца.

През последните дни на януари, като се движеха само нощем, Тъпия нож и групата му пропътуваха в северна посока разстоянието до Пайн Ридж. Там те станаха затворници в резервата на Червения облак.

Малкия вълк и последователите му прекараха зимата скрити в ями, които изкопаха в замръзналите брегове на Лост Чокчери Крийк — един от притоците на Найобрара. Когато през Луната на възпаленото око времето малко се постопли, те тръгнаха на север към земите на река Тонг. При река Бокс Елдър Крийк те срещнаха Две луни и петима други северни шайени, които бяха наети като разузнавачи за сините куртки във форт Кю.

Две луни съобщи на Малкия вълк, че Бялата шапки Кларк го търси и иска да проведе съвет с него. Малкия вълк отговори, че ще се радва да срещне стария си приятел Бялата шапка. Те се срещнаха на около половин миля от лагера на шайените, лейтенант Кларк сам се обезоръжи, за да покаже, че има доверие в приятелството им. Той каза, че има заповед да предаде шайените във форт Кю, където някои от техните роднини са се предали и живеят сега. Кларк добави, че цената на мира са пушките и конете им и че могат да запазят мустангите си, докато стигнат до форт Кю, но трябва да предадат пушките си веднага.

— След като се разделихме с тебе в агенцията на Червения облак — отговори Малкия вълк, — аз бях надолу на юг и много страдах там… Моят брат, Тъпия нож, взе половината от отряда и се предаде при форт Робинсън. Той мислеше, че ти си все още там и ще се грижиш за него. Те предадоха пушките си и тогава белите ги избиха всичките. Аз съм в прерията и мушките ми трябват. Когато стигна в Кю, ще ти дам мушките и мустангите, но не мога да ги предам сега. Ти си единственият, който предложи да разговаряме преди да се бием и изглежда, че вятърът, който толкова дълго караше сърцата ни да се вълнуват, сега ще утихне.

Разбира се, Малкия вълк трябваше да предаде пушките, си, но той направи това, след като се убеди, че Бялата шапка няма да остави войниците да избият хората му. Те отидоха във форт Кю и там повечето от младежите бяха наети за разузнавачи. „Дълго време не правехме нищо, освен да се обучаваме и да работим, като сечахме дърветата в гората — казва Дървения крак. — Във форт Кю се научих да пия уиски… Харчех по-голямата част от заплатата си на разузнавач за уиски.“ Шайените пиеха от отегчение и отчаяние. Това помагаше на белите търговци да забогатяват и унищожаваше водачеството в племето. То унищожи и Малкия вълк.

След месеци на бюрократично разтакаване във Вашингтон, вдовиците, сираците и останалите живи воини от форт Робинсън бяха прехвърлени в агенцията на Червения облак в Пайн Ридж, където те се присъединиха към Тъпия нож. А после, след нови месещ на очакване, на шайените от форт Кю дадоха резерва на река Тонг, а Тъпия нож и неколцина от Пайн Рид получиха разрешение да се присъединят към народа си. За повечето от тях бе вече твърде късно. Силите бях напуснали шайените. През годините след Сенд Крийк злата съдба дебнеше Красивия народ. Семето на племето бе разпиляно от ветровете. „Ще отидем на север на всяка цена — бе казал един млад воин — и да умрем в сражение, целият наш народ ще помни и тачи имената ни.“ Скоро нямаше да остане никой, който да си прави труда да си спомня, никой, който да произнася имената на тези, които си бяха отишли.

Глава петнадесета
Стоящата мечка става личност

1879 г.

11 януари. В Южна Африка започва англо-зулуската война. 17 февруари. В Санкт Петербург, Русия, нихилисти правят опит да убият цар Александър. 21 октомври. Едисън демонстрира първата си лампа с нажежена жичка. Излиза книгата „Напредък и бедност“ на Хенри Джордж. Първо представление на „Куклен дом“ от Ибсен.

Вие ме избутахте на Изток в това място, а аз съм по тези земи от две хиляди години или повече… Приятели мои, ако ме махнете и от тази земя, ще ми бъде много тежко. Искам да умра на тази земя. Искам да остарея тук… Не съм искал да отстъпвам дори част от нея на Великия баща. Дори да ми даде един милион долара, аз няма да му отстъпя тази земя… Когато хората искат да заколят добитък, те го гонят дълго, докато го вкарат в едно заградено място, и тогава го колят. Така стана и с нас… Децата ми бяха унищожени, брат ми бе убит.

Стоящата мечка от понките

 

Войниците дойдоха до края на селото и ни накараха насила да прекосим Найобрара, точно както човек би постъпил със стадо коне, и продължиха да ни избутват, докато не стигнахме до река Плат. Те ни караха напред, сякаш сме стадо коне, и аз казах: „Ако трябва да отида, ще отида в тази страна. Нека войниците се махнат, жените ни се страхуват от тях“. И тъй стигнах Топлата земя (Индианската територия). Ние разбрахме, че земята тая не е добра и умирахме един след друг и рекохме: „Кой мъж ще се смили над нас?“ Всичките наши животни измряха. О, колко горещо беше! „Тази земя е наистина болна и ние ще измрем тук, а се надяваме, че Великия баща отново ще ни вземе обратно.“ Това казахме ние. Сто души от нас умряха там.

Белия орел от понките

 

 

През 1804 г. при устието на река Найобрара, на десния бряг на Мисури, Луис и Кларк срещнаха едно дружелюбно индианско племе, наречено понка. Тогава племето наброяваше само двеста-триста души, преживели една тежка епидемия от едра шарка, донесена белите хора. Половин век по-късно понките още бяха там, все така дружелюбни и готови да търгуват с белите мъже. Тяхното яко племе бе нараснало на около хиляда души. За разлика от повечето прерийни индианци понките отглеждаха царевица и обработваха овощни градини и понеже бяха заможни и имаха много коне, често трябваше да отблъскват нападенията на сиукските племена от север.

През 1858 г., когато правителствени чиновници пътуваха из Запада, за да установят границите на земите за различните племена, понките се отказаха част от територията си в замяна на обещанията на чиновниците, че ще гарантират закрила на тях и на собствеността им, както и постоянен дом на Найобрара. Но десет години по-късно, когато създателите на договорите преговаряха със сиуксите, вследствие на чиновническа грешка във Вашингтон земите на понките бяха включени в територията, предоставена на сиуксите (съгласно договора от 1868 г.)

Макар че племето протестира многократно до Вашингтон, правителствените чиновници не предприе ха нищо. Необуздани сиукски младежи идваха на юг, за да искат коне като данък, и заплашваха, че ще прогонят понките от земята, която сиу вече смятаха за своя. „Седемте години след този договор — казва Питър Леклер, човек от племето — бяха период, в който понките трябваше да обработват градините и царевичните си ниви като заселниците в Нова Англия — мотика в едната ръка и с пушка в другата.“

В края на краищата Конгресът призна договорните си задължения „да закриля“ понките, но вместо да им върне земите, той задели малка парична сума, „за да обезщети племето за загубите от кражби и убийства от страна на сиуксите“. По-късно, през 1876 г., след поражението на Къстър, Конгресът реши да включи понките в списъка на северните племена, които трябваше да бъдат заточени в Индианската територия. Понките, разбира се, нямаха нищо общо със сражението срещу Къстър, тъй като никога не бяха участвували във враждебни действия срещу Съединените щати и все пак някой във Вашингтон уреди Конгреса да гласува двадесет и пет хиляди долара „за изселване на понките в Индианската територия и осигуряването им с жилища там със съгласието на посоченото племе.“ За удобство пренебрегваха последното изречение, както и клаузите на договора, които забраняваха на бели лица да се заселват в територията на понките. Десет години заселниците нахлуваха в земите на понките, а душите им бяха ненаситни за богатите наносни почви, на които растеше най-хубавата индианска царевица в прериите.

Първите новини, които понките научиха във връзка с предстоящото им изселване, бяха донесени в началото на януари 1877 г. от един индиански инспектор на Съединените щати, Едуард Кембъл. „След Коледа неочаквано дойде да ни посети един бял мъж — казва вождът Белия орел. — Ние не бяхме предупреди ни за пристигането му. Той дойде внезапно. Повикай ни всички в църквата и ни съобщиха целта на посещението му.“

Белия орел разказва какво станало после:

„— Великия баща във Вашингтон казва, че трябва да се преселите и по тази причина съм дошъл — каза белият.

— Приятелю мой, ти ги съобщаваш тези неща съвсем внезапно — казах аз. — Когато Великия баща има да решава някакви въпроси с нас, той обикновено изпраща съобщение до всички нас, но ти дойде съвсем внезапно.

— Не, Великия баща казва, че трябва да отидете — каза той.

— Приятелю мой, искам да изпратиш писмо до Великия баща и ако той наистина повтори това, аз желая той да ни повика — казах аз. — И ако стане така, ще зная, че говориш истината.

— Аз ще пратя писмо до него — каза тон и после удари жицата.

Изпрати съобщение по телеграфа и то стигна съвсем скоро до Великия баща.

— Вашият Велик баща казва, че трябва да отидеш с десет от твоите вождове — каза той — да разгледате земята и след като минете през част от нея, трябва да се явите във Вашингтон Трябва да разгледате Топлата земя (Индианската територия) и ако видите там хубава земя, трябва да му кажете, а също и за всяка лоша земя там. Кажете му и за двете!

Така ние тръгнахме към Топлата земя. Стигнахме до края ми една железопътна линия и преминахме през земята на осейджите и по страната, пълна със скали. На сутринта бяхме в страната на косите и като напуснахме резервата в Канзас, стигнахме до град Арканзас Сити. И тука, след като посетихме земите на две индиански племена и видяхме почвата, осеяна със скали, и колко са ниски дърветата, аз стигнах до този град на белите. Разболяхме се на два пъти и видяхме как са хората в тази страна и видяхме тези камъни и скали и си помислихме, че тези две племена не могат да направят много за себе си. Той ни каза на следната сутрин:

— Ще отидем на река Шикаска и ще видим как е там. А аз казах:

— Приятелю кой, — видях тези земи и бях болен по време на пътешествието. Отсега нататък спирам това пътуване и няма да гледам земите, а ще отида да се срещна с Великия баща. Бързай към Великия баща! Заведи ме да видя Великия баща! Двете племена са бедни и болни и тези земи са бедни — нагледах им се…

— Не — каза той — елате да видите другите земи в Индианската територия.

— Приятелю мой — казах аз, — заведи ме, моля те, да се срещна с Великия баща. Преди ми каза, че мога да му разкажа какво съм видял, хубаво или лошо, и аз искам да го сторя.

— Не — каза той. — Не желая да те, водя да се срещаш с него. Ако приемеш част от тази земя, ще те заведа да го видиш, и ако не приемеш, няма да те водя.

— Щом няма да ме водиш при Великия баща — казах аз — заведи ме у дома, в моята страна.

— Не — каза той, — независимо от това, което казваш, аз нима да те заведа да се срещнеш с Великия баща. Той не е казал, че трябва да те връщам в твоята страна.

— Какво да правя сега? — казах аз. — Не искаш да ме заведеш при Великия баща и не искаш да ме върнеш в страната ми. Преди ми каза, че Великия баща ме е извикал, сега твърдиш, че не е. Ти не говориш правдиво. Думите ти не са верни.

— Не — каза той. — Няма да ви връщам по домовете ви; вървете пеша дотам, щом искате.

— Това натъжава сърцето ми — казах аз, — защото не познавам тази страна.

Помислихме, че ще умрем, а аз усетих, че ще заплача, но си спомних, че съм мъж. След последните си думи белият човек, който беше в лошо настроение, се качи горе. Като останахме сами с вождовете, обсъдихме какво да правим. Ние рекохме:

— Той не каза, че ще ни заведе да се срещнем с Великия баща, нито че ще ни върне в нашата страна. Не мислим, че Великия баща е наредил така.

С нас имахме един преводач и му казахме:

— Щом той няма да ни върне обратно, искаме да ни даде лист хартия (документ), за да го показваме на белите, тъй като не познаваме страната.

Преводачът се качи горе, за да види мъжа, после се върна и каза:

— Той няма да ви даде документ. Не иска да го прави за вас.

Ние отново изпратихме преводача с думите: «Искаме малко пари от тези, които Великия баща ни дължи, за да можем да се върнем вкъщи.» Когато се върна, преводачът каза:

— Той не желае да ви дава пари.“

Белия орел, Стоящата мечка, Големия лос и другите вождове на понките, изоставени в Индианската територия от инспектор Кембъл, тръгнаха обратно към къщи. Беше Луната, когато гъските се завръщат и се крият, и прериите на Канзас и Небраска бяха покрити със сняг. Тъй като индианците имаха само няколко долара, наложи се да извървят цялото разстояние — повече от петстотин мили, само с по едно одеяло и без резервни мокасини. Ако не бяха старите им приятели отоите и омахите, в резерватите на които понките спряха да си починат и да получат храна, малко от старите вождове щяха да преживеят зимното си пътешествие.

Четиридесет дни по-късно, когато пристигнаха в Найобрара, те намериха там инспектор Кембъл, дошъл преди тях.

Отново разказва Белия орел:

„Заминавайте! — каза той. — Гответе се за заминаване! Ние не искахме. Аз казах:

— Върнах се изтощен. Никой от нас не желае да замине.

— Не — каза той. — Великия баща иска да се изселите незабавно и да се преместите в Индианската територия.“

Вождовете обаче бяха единни в своята решимост да накарат правителството да спазва договорните си задължения и Кембъл реши да се върне във Вашингтон за да докладва на комисаря по индианските въпроси, Комисарят съобщи за проблема на министъра на вътрешните работи Шурц, който на свой ред го сподели с Великия воин Шърман. Шърман препоръча да се използуват войски, за да принудят понките да се изселят и, както обикновено, Големите очи Шурц, се съгласи.

През април Кембъл се върна в Найобрара и като заплаши, че ще се намеси войската, убеди 170 души от племето да тръгнат с него за Индианската територия. Никой от главните вождове не поиска да отиде Стоящата мечка протестира толкова бурно, че заповядаха да го арестуват и отведат във форт Рандъл. „Те ме завързаха, превърнаха ме в пленник и ме отведоха във форта“ — казва той. Няколко дни по-късно правителството изпрати нов агент, Хауард, за да се оправи с останалите три четвърти от племето, и Стоящата мечка бе освободен.

Белия орел, Стоящата мечка и другите вождове продължиха да настояват, че правителството няма право да ги гони от земята им. Хауард отговори, че няма нищо общо с решението на правителството. Той е изпратен да ги придружи до новите им домове. На 15 април, след четиричасов съвет, Хауард приключи разискванията, като поиска окончателен отговор:

— Ще се изселите ли доброволно, или да ви принудя?

Вождовете мълчаха, но преди да се върнат в домовете си, пристигна внезапно един млад понка и ги предупреди: „Войниците дойдоха в селището.“ Вождовете разбраха, че няма да има повече съвети. Щяха да ги принудят да изоставят родната си земя и да отидат в Индианската територия. „Войниците пристигнаха със своите пушки и щикове — казва Стоящата мечка. — Те се прицелиха в нас, а хората и децата плачеха.“

Те тръгнаха на 21 май 1877 г. „Войниците дойдоха до края на селото — казва Белия орел — и ни накараха насила да прекосим Найобрара, точно както човек би постъпил със стадо коне, и продължиха да ни избутват, докато не стигнахме до река Плат.“

Агентът Хауард методично си водеше дневник по време на това петдесетдневно пътуване. На сутринта при заминаването силна гръмотевична буря причини внезапно наводнение на Найобрара, водата събори няколко войници от конете им. Вместо да ги наблюдават как се давят, понките се гмурнаха и ги спасиха. На следващия ден умря едно дете и те трябваше да спрат в прерията за погребението му. На 23 май двучасова гръмотевична буря ги свари на открито и през деня всички се измокриха до кости. Умря второ дете, а през нощта няколко понки се разболяха. На следващия ден трябваше да преминават по брод през придошли потоци, които бяха отнесли мостовете. Времето застудя. На 26 май целият ден валя дъжд, а нямаше дърва за огън.

На 27 май повечето понки се разболяха от лошото време. Дъщерята на Стоящата мечка, Прерийното цвете, беше много болна от пневмония. На следващия ден гръмотевични бури и обилни дъждове направиха придвижването в дълбоката кал по пътя почти невъзможно.

Беше Луната, когато започва горещото време, и почти всеки ден валяха поройни дъждове. На 6 юни Прерийното цвете умря и Стоящата мечка й направи християнско погребение в гробището на Милфорд, Небраска. „Дамите от Милфорд подготвиха и украсиха тялото за погребение в стил, подобаващ на най-развитите цивилизации“ — отбелязва гордо Хауард. — „На гроба Стоящата мечка каза на хората около него, че желае да изостави индианските обичаи и да възприеме обичаите на белия човек.“

Същата вечер ураган връхлетя върху лагера на понките, разруши палатките, обърна фургоните и премята хората на стотици фута, сериозно наранявайки няколко от тях. На следващия ден умря още едно дете.

На 14 юни те стигнаха до резервата на отоите. Те съжалиха понките и им дадоха десет мустанга, за да облекчат останалата част от пътуването им. В продължение на три дни понките чакаха придошлите води да спаднат; болестите продължаваха да се разпространяват; умря първият възрастен мъж, Малката топола. Хауард накара да му направят ковчег и му направи християнско погребение близо до Блууотър, Канзас.

На 24 юни болестите се разпространиха толкова, че Хауард нае един лекар от Манхатън, Канзас, за да обслужва племето. На следващия ден две жени умряха по време на похода. Хауард се погрижи те да бъдат погребани по християнски.

Беше Луната в средата на лятото. Едно от децата на Вожда на бизоните умря и бе погребано по християнски в Бърлингтън, Канзас. Един понка на име Бизонската пътека полудя и се опита да убие вожда Белия орел, като го обвиняваше за нещастията на племето. Агентът Хауард прогони Бизонската пътека от кервана и го изпрати на север обратно в резервата в Омаха. Наказанието стана повод понките да му завиждат.

Лятната горещина и хапещите мухи ги тормозиха още една седмица. После, най-сетне на 9 юли, след ново измокряне до кости при гръмотевична буря те пристигнаха в резервата Куапау, техен нов дом, и намериха малката група понки, които бяха пристигнали преди това, да живее мизерно в палатки.

„Аз съм на мнение, че изселването на пешките от северния климат на Дакота в южния климат на Индианската територия — писа на своите началници агентът Хауард — ще се окаже грешка и сигурно след като хората прекарат тук известно време и бъдат отровени от маларията и климата, ще последва голямо увеличение на смъртността.“

Зловещото предсказание на Хауард се оказа абсолютно точно. Подобно на модоките, на не персе и северните шайени пешките измираха толкова бързо, че към края на първата година, прекарана в Индианската територия, почти една четвърт от тях бе погребана по християнски.

През пролетта на 1878 г. вашингтонските власти решиха да им предоставят нов резерват на западния бряг на Арканзас, но пропуснаха да заделят средства за прехвърлянето им. Понките изминаха пеша сто и петдесетте мили до новата си земя, но няколко седмици нямаха агент, който да им отпуска провизии или лекарства. „Земята беше добра — каза Белия орел, — но през лятото отново бяхме болни. Бяхме като отъпкана трева — и ние, и добитъка ни. След това дойде студеното време и не разбрахме колко души умряха.“

Един от умрелите бе и най-големият син на Стоящата мечка. „Накрая ми остана само един син и той беше болен. Когато умираше, той поиска да му обещая само едно. Той ме умоляваше да го пренеса, като умре, обратно в нашето старо погребално поле при Бързо течащата вода — Найобрара. Аз обещах. Когато той умря, поставихме тялото му в сандък, качихме го на фургон и се запътихме на север.“

Целият род на Стоящата мечка — шестдесет и шест понки, участвуваше в погребалната процесия, която следваше стария фургон, теглен от два мършави коня. Беше Луната на топящия се сняг, януари 1879 г. (По ирония на съдбата далеч на север шайените на Тъпия нож водеха последния си безнадежден бой за свобода при форт Робинсън.) За Стоящата мечка това бе второто зимно пътуване към дома. Той водеше хората си по пътеки далеч от поселищата и войниците и те достигнаха резервата в Омаха преди войниците да ги открият.

Междувременно Големите очи Шурц на няколко пъти се опитва да уреди чрез агентите си връщането на понките на Стоящата мечка в Индианската територия. Накрая през март той поиска от Министерството на войната да телеграфира в щаба на Трите звезди Крук в Омаха, Небраска, и да му заповяда да арестува незабавно бегълците и да ги върне в Индианската територия. В отговор Крук изпрати една рота войници в резервата в Омаха. Те арестуваха Стоящата мечка и неговите понки и ги отведоха обратно във форт Омаха, където ги поставиха под стража в очакване да бъде уредено извозването им до Индианската територия.

В продължение на повече от десетилетие Трите звезди се би с индианците, среща се с тях на съвети и дава обещания, които не можеше да изпълни. Отначало с неохота, той започна да признава възхищението си от смелостта на индианците. След капитулациите от 1877 г. той вече уважаваше бившите си врагове и им съчувствуваше. Отношението към шайените във форт Робинсън през последните няколко седмици го вбеси. „Съвсем излишна демонстрация на сила бе да се настоява, щото точно тази част от племето да се върне обратно в бившия си резерват“ — заяви без церемонии той в официалния си доклад.

Когато Крук се срещна с понките в караулното помещение на форт Омаха, той бе потресен от окаяния вид на индианците. Направи му впечатление колко просто обясни Стоящата мечка причините за връщането им на север и стоицизмът, с който приемаше обстоятелствата, върху които бе загубил контрол. „Аз мислех, че бог смята да ни остави живи — каза Стоящата мечка на Крук, — но съм се заблуждавал. Бог смята да даде страната на белите хора, а ние трябва да измрем. Това може да е за добро, това може да е за добро…“

Крук бе толкова развълнуван от това, което видя и чу, че обеща на Стоящата мечка да направи всичко, което е по силите му, за да отмени заповедта за завръщането на понките в Индианската територия. Той веднага предприе действия, с които да изпълни обещанието си. Той се срещна с издателя на вестник от Омаха Томас Тибълс, за да получи подкрепата на печата.

Докато Крук задържаше изпълнението на заповедта за завръщане на понките, Тибълс разпространи историята из града, в щата и накрая, с помощта на телеграфа, из цялата страна. Църквите в Омаха изпратиха призив до министъра Шурц, в който настояваха той да заповяда да се освободят понките, но Ма-Ха-Ич-Хон, Големите очи, не си направи труда да отговори. Тогава младият адвокат от Омаха, Джон Уебстър, предложи услугите си безплатно и скоро бе подкрепен от главния юрисконсулт на железопътната линия Юниън Пасифик, Андрю Попълтън.

Адвокатите трябваше да работят бързо, за да изградят защитата на понките — всеки ден генерал Крук можеше да получи заповед от Вашингтон да започне изселването на индианците на юг и тогава нищо не би могло да се направи за тях. Всички усилия бяха насочени към спечелване благоразположението на съдията Елмър Дънди — един суров мъж от границата, който имаше четири основни интереса в живота — добрата литература, конете, лова и раздаването на правосъдие. Случи се така, че Дънди отсъствуваше, тъй като бе на лов за мечки, и поддръжниците на понките прекараха няколко неспокойни часа, преди пратениците им да го открият и да го върнат в Омаха.

С мълчаливото съгласие на Крук съдията Дънди издаде спрямо генерала разпореждане за хабеас корпус^[61], като му заповяда да доведе пленените понки в съда и да докаже правото си да ги задържа. Крук се подчини на разпореждането и представи заповедта на военните власти във Вашингтон, а областният прокурор се яви от името на Съединените щати и оспори правата на понките по разпореждането, като се мотивира с това, че „индианците не са личности по смисъла на закона.“

Така на 18 април 1879 г. започна почти забравеният сега процес за граждански права на Стоящата мечка срещу Крук. Адвокатите на понките Уебстър и Попълтън твърдяха, че един индианец е също такава „личност“, като всеки бял човек и може да ползува правата и свободите, гарантирани от конституцията. Когато федералният прокурор заяви, че Стоящата мечка и хората му са подчинени на правилата и нормите, които правителството е създало за индианците от племената, Уебстър и Попълтън отговориха, че Стоящата мечка и който и да е друг индианец имат право да се отделят от племето си и да живеят под закрилата на законите на Съединените щати като всеки друг гражданин.

Връхната точка на процеса настъпи, когато на Стоящата мечка разрешиха да говори от името на народа си: „Сега съм с войниците и офицерите. Искам да се върна в стария си дом на север. Искам да спася себе си и народа си. Братя мои, струва ми се, че стоя пред огън, лумнал в прерията. Искам да грабна децата си и да бягам, за да спася живота им. Или като че стоя на брега на придошла река, където бих хванал децата си, за да побягна на някое високо място. О, братя мои, всемогъщият бог гледа отвисоко към мен, знае кой съм аз и чува думите ми. Дано всемогъщият бог изпрати върху вас добър дух, който да размишлява с вас и да ви накара да ми помогнете. Ако един бял мъж има земя и някой му я отнеме с измама, този мъж ще се опита да си я възвърне и вие няма да го упрекнете. Погледнете ме! Смилете се над мен и ми помогнете да спася живота на жените и децата си. Братя мои, една власт, на която не мога да се опра, ме притиска надолу към земята. Нуждая се от помощ. Аз свърших.“

Съдията Дънди постанови, че индианецът е „личност“ по смисъла на закона хабеас корпус, че свободният избор на местожителство е естествено, присъщо и неотменимо право на индианеца, както и на бялата раса, и че през мирно време не съществува право на гражданската и военна власт да прехвърля индианците от една част на страната в друга без тяхно съгласие, както и да ги затваря в който и да е резерват против волята им.

 

 

„Никога не съм бил призоваван да издавам решение или да участвувам в дело, което така силно да е ангажирало чувствата ми — каза той. — Понките са едни от най-миролюбивите и приятелски настроени индиански племена… Щом могат да бъдат отведени насилствено в Индианската територия и държани там пак насила, не виждам защо те да не могат да бъдат пратени и насилствено задържани в затвора в Линкълн или в Левънуърт, или в Джеферсън Сити или в което и да е друго място, където командирът на военната част по свое усмотрение посочи. Не мога да приема, че такъв произвол може да съществува в тази страна.“

Когато съдията Дънди закри заседанието, като заповяда Стоящата мечка и неговите понки да бъдат освободени, публиката в залата стана на крака и, според един вестникарски репортьор, „бе издаден такъв вик, какъвто никога не е чуван в съдебна зала“. Генерал Крук бе първият, който се приближи до Стоящата мечка, за да го поздрави.

Отначало федералният областен прокурор имаше намерение да обжалва решението, но след като проучи писмените мотиви на съдията Дънди (едно блестящо есе върху правата на човека), той не отправи жалба до Върховния съд. Правителството на Съединените щати предостави на Стоящата мечка и отряда му неколкостотин акра свободна земя близо до устието на Найобрара и те се върнаха обратно по домовете си.

Веднага щом останалите живи в Индианската територия 530 понки научиха за този изненадващ обрат на събитията, повечето от тях започнаха да се стягат да се присъединяват към близките си в Небраска. Бюрото по индианските въпроси обаче не им съчувствуваше. Чрез агентите си съобщи на вождовете на понките, че само Великия съвет във Вашингтон може да реши дали и кога племената могат да се върнат. Чиновниците и политиците (Индианският кръг) видяха в решението на съдията Дънди сериозна опасност за системата на резерватите — то щеше да заплаши малката армия предприемачи, които трупаха богатства, като доставяха лошокачествени храни, одеяла от дреб и отровно уиски на хилядите индианци, впримчени в резерватите. Ако понките получеха разрешение да напуснат новия си резерват в Индианската територия и да си заминат като свободни американски граждани, тона би сринало целия военно-политически комплекс на резерватите.

В годишния си доклад Големите очи Шурц призна, че понките в Индианската територия имат „сериозни поводи за оплакване“, но категорично се противопостави на връщането им по родните земи, защото това би направило другите индианци „неспокойни и желаещи да последват примера им“ и оттам би причинило разпадането на териториалната система на резерватите.

В същото време Уилям Уайтмън, който оглавяваше доходоносната агенция на понките, се опита да опозори отряда на Стоящата мечка, като нарече членовете му „някои изменници от племето“ и описа доста разпалено значителните си разходи за материали и сечива за развитието на резервата в Индианската територия. Уайтмън не спомена за царящото сред понките недоволство; че те постоянно искат да се завърнат по родните си земи или за враждата си с Голямата змия.

Голямата змия бе брат на Стоящата мечка, един гигант с ръце като свински бутове и плещи, едри като на бизон. Както често се случва при много едри хора, Голямата змия бе тих и възпитан (понките го наричаха Миротвореца), но когато видя, че агентът Уайтмън заплашва Белия орел и другите знатни хора, той реши да предприеме действия от своя страна. В края на краищата той бе брат на Стоящата мечка — понкът, извоювал свободата за народа си.

Решен да провери новия закон, Голямата змия поиска позволение да напусне резервата и да отиде на север, за да се присъедини към брат си. Както и очакваше, агентът Уайтмън му отказа. Следващият ход на Голямата змия бе не да напусне Индианската територия, а да пропътува само сто мили до шайенския резерват. С него тръгнаха още тридесет понки, които извършиха една, по тяхно мнение спокойна проверка на новия закон, който гласеше, че индианецът е личност и не може да бъде затварян в определен резерват против волята му.

Реакцията на Уайтмън бе като на всеки окопал се бюрократ, чиято власт е заплашена. На 21 май 1879 той телеграфира на комисаря по индианските въпроси, докладва му за бягството на Голямата змия и групата му в шайенския резерват и поиска да бъдат арестувани и задържани във форт Рино, „докато племето се съвземе от деморализиращото влияние на решението, взето наскоро от федералния окръжен съд в Небраска по делото на Стоящата мечка“.

Големите очи Шурц се съгласи с арестуването, но тъй като очевидно се страхуваше от някое ново възражение в съда, той поиска от Великия воин Шърман да арестува Голямата змия и неговите „изменници“ в резерви на понките, колкото може по-бързо и безшумно. С присъщата му безцеремонност Шърман телеграфира на генерал Шеридан на 22 май: „Почитаемият министър на вътрешните работи иска понките да бъдат арестувани и задържани във форт Рино, Индианската територия… и да бъдат изпратени в агенцията им. Можете да заповядате това да бъде извършено“. После, сякаш е предвидил опасенията на Шеридан по повод нарушаването на скорошното решение на съдия Дънди, Шърман продължава: „Освобождаването на понките в Небраска на основание разпореждането не е приложимо за никой друг случай, освен за въпросния.“ Великия воин Шърман по-лесно разрушаваше законите, отколкото съдиите в страната ги тълкуваха.

И тъй, Голямата змия загуби при първия си опит да изпробва значението на победата на брат си в законодателството, но никога не получи възможност да опита повторно. След като го върнаха в агенцията на понките, през Лупата на цъфтящата царевица белязаха Голямата змия за унищожение. Агентът Уайтмън докладва във Вашингтон, че Голямата змия има „много деморализиращо влияние над другите индианци… крайно враждебен и мрачен“. В един раздел от доклада си Уайтмън обвинява Голямата змия, че многократно го заплашвал с убийство, а в друг се оплаква, че след завръщането си понкът не му говорил. Агентът така побесня, че помоли комисаря по индианските въпроси „да арестува Голямата змия, да го изпрати във форт Рино и да го затвори там до края на дните му“. В края на краищата, на 25 октомври Уайтмън получи от Шърман разрешение да арестува Голямата змия и го затвори в караулното помещение на агенцията. За да извърши ареста, Уайтмън поиска отряд войници. Пет дни по-късно лейтенант Стентън Мейсън пристигна в агенцията с тринадесет войника. Уайтмън каза на Мейсън, че ще изпрати съобщение до понките, с което ще нареди на тези, които имат да получават пари за извършени от тях специални услуги, да се явят в канцеларията му на следващия ден. Голямата змия щеше да е между тях и щом влезеше в канцеларията, Мейсън трябваше да го арестува.

На 31 октомври около обяд Голямата змия пристигна в канцеларията на Уайтмън и му казаха да седне. Тогава той бе обграден от лейтенант Мейсън и от въоръжени мъже, като Мейсън му съобщи, че е държан. Голямата змия поиска да узнае защо. Уайтмън се обади за първи път и каза, че едно от обвиненията срещу него е, че е заплашвал неговия (на Уайтмън) живот. Голямата змия спокойно отрече това. Тогава според търговеца на поста Дж. Шербъри, Голямата змия станал и хвърлил одеялото си, за да покаже, че не е въоръжен.

Показания на Косматата мечка: „Офицерът каза на Голямата змия да стане и да тръгне с него. Голямата змия не искаше да стане и отговори на офицера, че иска да му кажат какво е сторил. Той каза, че не убил никого, не е крал коне и не е причинил зло никому. След като Голямата змия каза това, офицерът говори с агента, а после обвини индианеца, че се е опитал да убие двама души и бил много зъл. Голямата змия отрече това. Тогава агентът му каза, че ще е по-добре да тръгне и там долу ще научи каква е работата. Голямата змия отговори, че не е направил нищо и че по-скоро ще умре, отколкото да тръгне. Тогава аз отидох при Голямата змия и му казах, че 1 мъж (офицерът) няма да го арестува без причина, че за него ще е по-добре да тръгне, а може би после ще се върне. Убеждавах го по всякакъв начин, за да го накарам да тръгне; казах му, че има жена и деца, да си спомни за тях и да не се оставя да го убият. След това Голямата змия стана и ми каза, че не иска да върви и че ако искат да го убият, могат да го сторят още сега. Голямата змия бе много спокоен. Офицерът му каза да стане и ако не тръгне с тях, може и да се случи нещо. Той заяви, че няма полза от приказки, че е дошъл да го арестува и иска от него да го последва. Офицерът потърси белезниците, които един войник държеше, и ги донесе. Лейтенантът и един войник се помъчиха да сложат белезниците, но Голямата змия изблъска и двамата. Офицерът каза на войниците и четирима от тях повториха опита на командира си, Голямата Змия изблъска и тях. Един войник, който имаше нашивки на ръкава си, също се опита да постави белезниците, но Голямата змия отново надви. Всички те се опитаха на няколко пъти да хванат Голямата змия и да го удържат. Голямата змия бе седнал долу, когато шестима войници го уловиха. Той се изправи и ги отхвърли настрани. Точно тогава един от войниците, който беше пред него, удари Голямата змия по лицето с пушката си, а друг войник го удари отстрани по главата с дулото на карабината си. Това го събори до стената. Той се изправи отново. Кръвта се стичаше по лицето му. Аз видях пушката, насочена към него, изплаших се, не исках да гледам как го убиват. Затова се отвърнах. Пушката изгърмя и Голямата змия падна мъртъв на пода.“

Министерството на вътрешните работи отначало изпрати официално съобщение, че братът на Стоящата мечка „Голямата змия, един лош човек“ е бил „застрелян случайно“. Американският печат, който след процеса на Стоящата мечка бе станал по-чувствителен към отношенията с индианците, поиска разследване от Конгреса. Този път обаче комплексът на военните, политиците и чиновниците от резерватите действуваше в привичната за него вашингтонска обстановка и от разследването не излезе нищо.

Понките от Индианската територия получиха един суров урок. Законът на белия човек бе илюзия и той не се отнасяше за тях. И тъй, подобно на шайените намаляващото племе понка бе разделено на две — свободния отряд на Стоящата мечка на север и останалите — затворници в Индианската територия.

Глава шестнадесета
„Ютите да се махат!“

Армията победи сиуксите. Вие можете да ги изпратите тук. Но ние, ютите, никога не сме ви закачали вас, белите. Затова трябва да почакате, докато се научим правим нещата като вас.

Урай стрелата, вожд на ютите

Казах на офицера, че това е нещо много лошо, много лошо от страна на комисаря да издава заповед. Казах, че е много лошо, и че ние не трябва да се сражаваме, защото сме братя, а офицерът каза, че това няма никакво значение — американците биха се сражавали, дори ако са родени от една и съща майка.

Никаагат (Джак) от ютите на река уайт

 

 

Ютите бяха индианци от Скалистите планини и тяхно поколение наблюдаваше нахлуването на бея нашественици в земята им по река Колорадо. Белите нямаха свършване — като безбройни рояци скакалци ютите видяха как белите мъже изместваха старите им врагове шайените от прериите на Колорадо. Няколко воини юти се присъединиха към Хвърляча на ласо Карсън във войната му срещу навахите. По това ме ютите вярваха, че белите са техни съюзници и обичаха да посещават Денвър и да разменят бизонски кожи срещу евтини стоки в магазините. Но с всяка измината година странните хора от Изтока ставаха все повече и нахлуваха в планините на ютите, за да копаят жълтия и белия метал.

През 1863 г. губернаторът на територията Колорадо (Джон Евънс) и други правителствени чиновници дойдоха в Конехос в планините Сан Хуан, за да се срещнат с Урай Стрелата и с деветима вожда на ютите. Там бе подписан договор, който даваше на белите хора цялата земя на Колорадо на изток от планинските върхове (Континенталния вододел)^[62], а оставяше на ютите територията на запад от вододела. Срещу десет хиляди долара в стоки и десет хиляди долара в провизии (разпределени на десет години) ютите се съгласиха да се откажат от правата върху полезните изкопаеми в цялата си територия и обещаха да не безпокоят гражданите на Съединените щати, които идват в планините им да копаят.

Пет години по-късно белите хора от Колорадо решиха, че са оставили на ютите прекалено много земя. Чрез политически натиск те убедиха Бюрото по индианските въпроси, че ютите постоянно създават неприятности — скитат навсякъде, посещават градовете и миньорските лагери и крадат добитъка на заселниците. Те заявиха, че искат ютите да бъдат поставени в резерват с точно определени граници, но в действителност искаха още от земята, принадлежаща на ютите.

В началото на 1868 г. Бюрото по индианските въпроси с голяма шумотевица покани Урай, Никаагат (Джак) и осем души вождове във Вашингтон. Придружаваше ги Хвърляча на ласо Карсън в качеството си на доверен приятел и съветник. Във Вашингтон ги настаниха в хубав хотел, сервираха им чудесна храна и им даваха тютюн, сладкиши и медали в изобилие.

Когато дойде време да се пише договорът, длъжностните лица настояха един от вождовете гости да поеме отговорността за представените там седем клона на племето. Урай Стрелата бе избран единодушно за вожд на всички юти. Той бе наполовина апач, наполовина ют ънкомпагър, красив индианец, с кръгло лице и остър поглед. Говореше английски и испански така добре, както и двата индиански езика, които владееше. Когато алчните за земя политици се опитаха да я притиснат, Урай се показа достатъчно опитен, за да представи позицията на ютите пред репортьорите от вестниците: „Споразумението, което постигат индианците със Съединените щати в един договор — каза прилича на споразумението между бизона и ловците, които са го пронизали със стрелите си. Единственото, което може да направи, е да легне и да се предаде.“

Чиновниците не можаха да заблудят Урай със сините оцветени карти и с мазните фрази за гранични линии. Вместо да приеме един малък ъгъл от западно Колорадо, той държеше на шестнадесет милиона акра гори и ливади по западните склонове — територия, значително по-малка от принадлежащата на народа му в миналото, но много повече от това, което политиците от Колорадо искаха да им отпуснат. Трябваше да бъдат основани две агенции, една в Лос Пинос за ъникомпагрите и другите южни отряди и една на река Уайт за северните отряди. Освен това Урай поиска в нов договор да се включат някои защитни клаузи, целящи да държат миньорите и заселниците извън резервата на ютите. Според договора, на белите се забраняваше „да преминават през, да се заселват или пребивават в територията, заделена за ютите“ без съответно разрешение.

 

 

Въпреки това ограничение миньорите продължаваха да извършват нарушения. Между тях бе Фредерик Питкин, янки от Нова Англия, който се подвизаваше в планините Сан Хуан и бързо спечели богатство чрез добив на сребро. През 1872 г. Питкин стана водеща фигура сред собствениците на големи и богати дялове в рудодобива. Тези хора искаха да прибавят областта Сан Хуан — една четвърт от резервата на ютите — към територията Колорадо. Като се преклони пред желанията на собствениците, Бюрото по индианските въпроси изпрати специална комисия, ръководена от Феликс Брунът, да преговаря с ютите за отнемането тези земи.

В агенцията Лос Пинос през септември 1873 г., комисията на Брунът се срещна с Урай и с представителите на седемте племена на ютите. Брунът каза на вождовете, че Великия баща го помолил да дойде и да разговаря с тях да се откажат от правата върху някои от земите в резервата им. Той ги увери, че не иска земята за себе си и че не е дошъл да им диктува какво да правят, а да ги чуе какво имат да кажат по въпроса. „Понякога е много по-добре да направим нещо, което не ни се харесва точно сега — посъветва ги Брунът, — щом смятаме, че то ще е добро за децата ни.“

Вождовете искаха да знаят как децата им ще бъдат облагодетелствувани, ако се откажат от земите си. Брунът обясни, че правителството ще задели голяма парична сума за ютите и всяка година племето ще получава нейните лихви заради отстъпената земя.

„Не ми харесва частта от съглашението относно лихвата — заяви Урай. — По-добре е да имам парите в банката“ След това той се оплака, че правителството не е спазило договорното си обещание да отстранява белите хора, заловени да прекосяват резервата на ютите.

Брунът отговори откровено, че ако правителството се опита да прогони миньорите, това ще доведе до война и ютите ще загубят земята си, без да получат каквото и да е в замяна. „Най-добре ще е, ако можете да задържите планините, да ги продадете и да получавай за тях всяка година по нещо“ — каза той.

— Миньорите малко ги е грижа за правителството и не се подчиняват на законите — съгласи се Урай. — Те сами казват, че не ги е грижа за правителството. То се намира далеч в Щатите и те твърдят, че човекът, който ще дойде да сключи договора, ще се върне в Щатите и всичко ще бъде отново така, както те искат.

— Да предположим, че продадете планините продължи Брунът — и в тях няма злато, тогава вие ще спечелите. Ютите ще получават пари за тях, а американците ще се махнат. Но ако тук има мини, няма начин да се избегнат неприятностите. Ние не можем да спрем хората.

— Защо да не можете да ги спрете? — заши Урай. — Не е ли правителството достатъчно силно, за да спазва съглашението си с нас?

— Аз бих желал да ги спра — каза Брунът. — Урай знае, че това е трудно.

Урай заяви, че е склонен да продаде планините, но не и цялата хубава ловна територия около тях.

Белите могат да дойдат, да вземат златото и да си отидат. Ние не искаме те да строят къщи там.

Брунът отговори, че не вярва това да стане. Ни начин да се накарат миньорите да напуснат територията на ютите след като веднъж са дошли и изкопали мините си там.

— Ще поискам от Великия баща да прогони миньорите — обеща той, — но хиляда други мъже ще му кажат да ги остави на мира. Може би той ще направи това, което му кажа, а може би няма.

След седемдневни разисквания вождовете се съгласиха да приемат предложението на правителството за двадесет и пет хиляди долара годишно срещу четири милиона акра съкровища. Като добавка Урай щеше да получава годишна заплата от хиляда долара в продължение на десет години „или толкова дълго, колкото той бъде главен вожд на ютите и запазва мира със Съединените щати“. Така Урай стана един от елита и трябваше да запази статуквото.

Тъй като живееха в района на великолепни ливади и гори, пълни с дивеч, ягоди и орехи, ютите можеха изцяло да съществуват без провизиите, отпускани от агентите им в Лос Пинос и при река Уайт. През 1875 г. агентът в Лос Пинос Ф. Бонд отговори на едно искане за преброяване на ютите: „Преброяването е почти невъзможно. Със същия успех можете да се опитате да преброите рояк пчели по време на полет. Те пътуват навсякъде по страната също като елените, които убиват.“

Агентът на река Уайт Е. Данфорт прецени, че около деветстотин юти използуват агенцията му като база, но той призна, че не може да ги склони да се заселят в долината около нея. И на двете агенции ютите от снизхождение и за да направят удоволствие на агентите си, държаха малки стада едър рогат добитък и бяха посадили по няколко реда царевица, картофи и слънчоглед, макар че нямаше особена нужда от подобни начинания.

Началото на края на свободата им в собствения им резерват настъпи през пролетта на 1878 г., когато нов агент зае поста на река Уайт. Името му бе Нейтън Мийкър, бивш поет, автор на романи, вестникарски репортьор и организатор на обединени земеделски колонии. Повечето от начинанията на Мийкър бяха пропаднали и въпреки че бе кандидатствувал за службата в агенцията, защото му трябваха пари, той бе обладан от мисионерски плам и искрено вярваше, че е негов дълг като човек от по-висша раса да „издигне и просвети“ ютите. По неговите думи той бе решен да изведе индианците от дивачеството, от пасторалния и варварския период до „просветения, научен и религиозен етап“. Мийкър бе уверен, че ще може да осъществи това за „пет, десет или двадесет години“.

Властно, методично и без чувство за хумор Мийкър се зае да унищожи всичко, което бе скъпо на ютите, за да ги направи като него, защото той вярваше, че е създаден по божие подобие. Първото му действие, което не се хареса, бе преместването на агенцията петнадесет мили надолу по река. Уайт, където имаше хубави пасища, подходящи за оран. Там Мийкър планираше да изгради земеделска колония за индианците юти, но бе пренебрегнал факта, че от много отдавна те използуваха района за лов и за паша на конете си. Мястото, което той избра за строителство на сградата на агенцията, бе пистата за надбягвания с мустанги, където ютите упражняваха любимия си спорт и залагаха на конни състезания.

Мийкър откри, че Куинкент (Дъглас) е най-приятелски настроеният вожд на река Уайт. Той бе ют янпа, около шестдесетгодишен, с все още тъмна коса и побеляващи увиснали мустаци. Дъглас притежаваше повече от сто мустанга, а това го правеше богат по стандартите на ютите, но той бе загубил повечето от последователите си сред младежите, които предпочитаха Никаагат (Джак).

Както и Урай, Джак бе наполовина апач. Като момче той научи няколко думи английски, докато живя в едно мормонско семейство и служи като разузнавач при генерал Крук по време на сиукските войни. Когато за първи път се срещна с Мийкър, Джак бе облечен в разузнаваческата си униформа — типичните за преселниците панталони от еленова кожа, армейски ботуши и широкопола шапка. Той винаги носеше сребърния медал, който му даде Великия баща по време на посещението във Вашингтон през 1868 г. заедно с Урай.

Джак и хората му бяха на лов за бизони през периода, когато Мийкър бе преместил агенцията и когато се върнаха на първоначалното място, видяха, че всичко е изнесено. Все пак те си направиха лагер там, а след няколко дни Мийкър пристигна и заповяда на Джак да се премести на новото място.

„Аз му казах (на Мийкър), че мястото на старата агенция е определено с договор — казва впоследствие Джак — и че не зная за закон или договор, който да упоменава новото място. Агентът ми отговори, че за всички ще е по-добре ние да се преместим там надолу и ако не го сторим, ще ни принудят — за тази цел имали на разположение войници“. Мийкър се опита да успокои Джак, като му обеща да достави дойни крави за отряда му, но Джак отговори, че ютите нямат нужда от крави, нито от мляко.

Колороу бе третият по важност вожд, един ют муаче, прехвърлил шестдесетте. В продължение на няколко години след договора от 1868 г. Колороу и хората му живяха в малък временен резерват близо до Денвър. Когато искаха, те кръстосваха града, хранеха се в ресторантите, посещаваха театрите и разсмиваха белите граждани. През 1875 г. резерватът бе затворен и Колороу доведе своите муачи нагоре по река Уайт, за да се присъединят към хората на Джак. Липсваше им оживлението на Денвър, но те се радваха на хубавия лов в земите край река Уайт. Муачите не проявяваха интерес към земеделското дружество на Мийкър и посещаваха агенцията само за някой и друг чувал брашно или за малко кафе и захар.

Каналя (Джонсън) бе главен заклинател, зет на Урай и уредник на конните надбягвания по пистите, където Мийкър искаше да построи сградите на новата агенция. Джонсън обичаше да носи цилиндъра, който имаше от Денвър. Неизвестно защо, Мийкър сметна, че Джонсън е човекът, който ще му помогне да изведе ютите от дивачеството.

А освен това Мийкър доведе в агенцията жена си Арвила и дъщеря си Джоузи да му помагат в големия „кръстоносен поход“. Той беше наел седем бели работници, включително и един надзирател, за строителството на напоителен канал, един строител на мостове, един дърводелец и един зидар. От тези мъже се очакваше да научат ютите на своите занаяти, докато изграждат новия земеделски рай.

Мийкър горещо желаеше ютите да се обръщат към него с „татко Мийкър“ (тъй като бяха диваци, той ги смяташе за деца), но за голямо негово неудоволствие повечето го наричаха Ник.

През пролетта на 1879 г. Мийкър бе започнал строителството на няколко сгради в агенцията, а четиридесет акра земя бяха изорани. Повечето от работата бе извършена от белите наемни работници, които получаваха за труда си пари. Мийкър не можеше да разбере защо ютите също очакват пари за изграждането на собствената си кооперативна земеделска община, но за изкопаването на напоителните канали той се съгласи да плаща пари на тридесет юти. Те работеха с желание, докато средствата на Мийкър се изчерпаха, после си отидоха, за да ловуват и да гледат конни състезания. „Техните потребности са толкова ограничени, че те не искат да възприемат цивилизованите навици — оплаква се Мийкър на комисаря по индианските въпроси. — Това, което ние наричаме удобство и комфорт, няма за тях достатъчна стойност и не може да ги накара да предприемат нещо, за да го получат със собствени усилия… Повечето от тях гледат на начина на живот на белия човек с безразличие и презрение.“ Той предложи програма за действия, които ще променят това варварско състояние. Първо, да се отнемат стотиците мустанги на ютите, за да спрат да кръстосват и да ловуват; да се заменят мустангите с няколко товарни и впрегатни коне и когато бъдат принудени да изоставят лова и да останат край агенцията, да се спрат дажбите на онези, които не работят. „Аз ще доведа до пълно изгладняване всеки индианец — писа той до сенатора от Колорадо Хенри Телър, — който не работи“.

Неизлечимата мания на Мийкър да записва своите идеи и наблюдения и да ги изпраща за отпечатване доведе до пълен разрив между него и ютите. През пролетта на 1879 г. той написа един въображаем диалог с една жена от племето, опитвайки се да докаже, че индианците не могат да разберат радостта от работата и стойността на вещите. В диалога си Мийкър заявява, че земята в резерватите принадлежи на правителството и само е заделена за ютите, та да я използуват. „Ако вие не я използувате и не работите — предупреждава той, — белите хора ще дойдат от далечни места и постепенно няма да ви остане нищо.“

 

 

Това малко съчинение бе публикувано за първи път в Грийли (Колорадо) трибюн, където то бе прочетено от Уилям Викърс, издател и политик от Денвър, който презираше всички индианци и особено ютите. По това време Викърс служеше като секретар при Фредерик Питкин — богатият собственик на мини, който през 1873 г. бе начело на движението за откъсване на планините Сан Хуан от владенията на ютите. Питкин бе използувал богатството си, за да стане губернатор на Колорадо, когато територията стана щат през 1875 г. След края на сиукските войни през 1877 г. Питкин и Викърс започнаха шумна пропагандна кампания за изселването на всички юти в Индианската територия, защото така огромно количество ценна земя би се освободила за завземане. Викърс се хвана за вестникарското есе на Нейтън Мийкър като аргумент за прогонването на ютите от Колорадо и написа за това статия в Денвър трибюн:

Ютите са истински действуващи комунисти и правителството трябва да се засрами, че поощрява и насърчава техния мързел и че напразно пилее средства. Като живеят за сметка на бащински неясното и глупаво Бюро по индианските въпроси, те са толкова мързеливи, че вместо да получават дажбите си по установения ред, те вземат това, което им трябва, където го намерят. Ако бъдат изселени в Индианската територия, ютите ще бъдат хранени и обличани за половината от средствата, които струват на правителството сега.

Достопочтеният Мийкър, известен ръководител на агенцията на река Уайт, е бил преди близък приятел и почитател на индианците. Той дойде в агенцията твърдо убеден, че ще ги управлява успешно с меко отношение, търпеливо разбиране и добър пример. Усилията му обаче пропаднаха напълно и в края на краищата той без желание възприе като верен труизма от границата, че само мъртвите индианци са добри индианци.

Викърс писа значително повече и статията му бе препечатвана из Колорадо под наслова „Ютите да се махат!“ Към края на лятото на 1879 г. повечето от белите оратори (а в граничния щат Колорадо те бяха много) използуваха често предизвикващия овации лозунг „Ютите да се махат!“, когато произнасяха публични речи.

По различни пътища ютите научиха, че „Ник“ Мийкър ги е предал в писанията си. Те бяха особено разгневени, защото агентът сочел, че земята в резервата не им принадлежи и чрез преводача на агенцията те отправиха до него нещо като официален протест. Мийкър повтори изявлението си и добави, че има право да оре в резервата навсякъде, където си избере, тъй като това е правителствена земя, а той е агент на правителството.

Междувременно Уилям Викърс ускоряваше своята кампания „Ютите да се махат!“, като измисляше истории за индиански престъпления и безчинства. Той приписа на ютите дори многобройните горски пожари, избухнали през онази незапомнено сушава година. На 5 юли той подготви и поднесе за подпис от губернатора Питкин следната телеграма до комисаря по индианските въпроси:

Всекидневно до мен достигат съобщения, че банда юти от река Уайт е извън резервата си и унищожава горите… Те вече са опожарили дървен материал на стойност милиони долари и заплашват заселниците и миньорите… Аз съм убеден, че е налице организирано усилие от страна на индианците за опожаряване горите в Колорадо. Тези диваци трябва да бъдат изселени в Индианската територията, където повече няма да могат да унищожават най-хубавите гори на този щат.

Комисарят отговори на губернатора с обещание, че ще вземе мерки и изпрати до Мийкър нареждане да държи ютите в резервата. Когато Мийкър прати да повикат вождовете, той откри, че те са организирали протестно събрание. Те вече бяха научили за фалшивите обвинения на губернатора и за заплахите му да ги изпрати в Индианската територия. Един техен бял приятел на име Пек, който държеше снабдителен склад на река Беър северно от резервата, бе прочел историята в денвърския вестник и я бе преразказал на Никаагат (Джак).

Според съобщението във вестника ютите бяха подпалили огньове по река Беър и бяха опожарили къщата на бившия им агент Джеймс Томпсън. Джак бе много разтревожен от чутото и Пек се съгласи да отиде с него в Денвър, за да кажат на губернатора Питкин, че то не е вярно. Те избраха път, който минаваше край къщата на Томпсън. „Ние минахме оттам — казва впоследствие Джак — и видяхме къщата на Томпсън невредима. Тя изобщо не беше опожарявана.“

След доста трудности Джак получи аудиенция при губернатора Питкин. „Губернаторът ме запита как вървят работите в земите ми по река Уайт и заяви, че вестниците казват много лоши неща за нас. Отговорих, че и аз мисля така и затова съм дошъл в Денвър. Казах, че не разбирам защо нещата са в такова състояние… После той каза: «Ето писмо от вашия индиански агент.» Отговорих му, че след като индианският агент (Мийкър) може да пише, той е написал това писмо, а аз не мога да пиша и затова съм дошъл да се срещна с него лично и да отговоря на писмото. Толкова си говорихме, а после му казах, че не искам да вярва на написаното в писмото… Той ме попита дали е вярно, че къщата на Томпсън е опожарена. Отговорих му, че съм видял къщата и тя не е изгоряла. След това говорих с губернатора за индианския агент и му казах, че ще е добре той да пише във Вашингтон и да препоръча да поставят някой друг агент на негово място и той обеща да пише на следващия ден“.

Разбира се Питкин нямаше намерение да препоръчва смяната на Мийкър. От гледна точка на губернатора всичко се движеше в желаната посока. Оставаше му да изчака сблъсъка между Мийкър и ютите, след което, може би щеше да се наложи „Ютите да се махат“.

По това време Мийкър подготвяше месечния си доклад до комисаря по индианските въпроси. Той писа, че планира създаването на полицейски сили измежду ютите. „Те са лошо настроени“ — добави агентът, но само след няколко дни сложи началото на действия, които (той не можеше да не се досеща) щяха да засилят войнствеността на ютите.

Макар да нямаше преки доказателства, че симпатизира на кампанията „Ютите да се махат!“ на губернатора Питкин, всяка стъпка на Мийкър сякаш бе насочена да предизвиква въстание сред индианците.

Мийкър може и да не е искал ютите да си вървят, но със сигурност искаше да им отнеме мустангите. В началото на септември той нареди на един от белите си работници, Шедрах Прайс, да започне да оре част от ливадите, където ютите водеха мустангите си ма паша. Някои от тях протестираха незабавно и запитаха Мийкър защо не оре някъде другаде — тревата бе необходима за мустангите им. На запад от пасището имаше парче земя, обрасло с пелин, и Куинкент (Дъглас) предложи да го разчистят за оран, но Мийкър упорито настояваше да се оре в тревата. В отговор ютите изпратиха няколко младежи с карабини. Те се приближиха до орача и му заповядаха да спре. Шедрах Прайс се подчини, но когато съобщи на Мийкър за заплахите, агентът го върна да си завърши работата. Този път ютите дадоха предупредителни изстрели над главата на Прайс и орачът набързо разпрегна конете и напусна пасището.

Мийкър побесня и съчини възмутено писмо до комисаря по индианските въпроси: „Това е индианска сган — писа той. — Много дълго време те получаваха безплатни дажби; глезехме ги и им угаждахме, поради което се смятат за господари на всичко.“

Същият следобед заклинателя Каналя (Джонсън) се яви в агенцията и поиска да се срещне с Мийкър. Той каза на агента, че земята, която се разорана, му е предоставена за паша на конете. Сега, когато оранта е спряна, той иска да не я започват отново.

Мийкър прекъсна възбудената реч на Джонсън: „Бедата е там, Джонсън, че имаш прекалено много мустанги. По-добре ще е да убиеш част от тях.“

За малко Джонсън изгледа Мийкър с недоумение. После внезапно се втурна към агента, хвана го за раменете, избута го от верандата и го блъсна в кола за връзване на коне. Без да каже дума, Джонсън важно се отдалечи.

Впоследствие Джонсън разказва своята версия за инцидента: „Казах на агента, че неправилно нарежда на хората си да орат моята земя. Агентът ми отговори, че съм човек, който създава неприятности и вероятно ще попадна в дранголника. Отговорих му, че не знам защо ще трябва да отивам в затвора. Казах на агента, че ще е по-добре да дойде друг агент, който да е добър човек и да не приказва такива неща. След това го хванах за раменете и му казах, че по-добре ще е, ако той си отиде. Не му направих нищо друго — нито съм го удрял, нито нищо. Само го хванах за раменете. Не му бях ядосан. След това си отидох в къщи.“

Преди да започне да действува, Мийкър повика на разговор Никаагат (Джак) в канцеларията си. Джак впоследствие си припомня за срещата: „Мийкър ми каза, че Джонсън се е държал лошо с него. Отговорих му, че това не е нищо, дребна работа — по-добре ще е да си затвори очите. Мийкър каза, че това не променя нещата — той ще помни случката и ще се оплаче. Аз продължих да твърдя, че ще е много лошо, ако се вдигне голям шум за нищо. Мийкър каза, че ме му харесва младеж да го сграбчва така, че е стар човек и няма сили да се отбранява и не иска един младеж да го сграбчва по този начин. Той повтори, че е стар, че Джонсън се държал лошо и че няма да му каже нищо повече, ще поиска войници от комисаря и ще прогони ютите от земята им. Казах му, че би било много лошо, ако го направи. Мийкър заяви, че и така земята не принадлежи на ютите. Отговорих му, че земята е на ютите и че правителството има агенция тук, защото земята принадлежи на ютите и му повторих, че инцидентът между него и Джонсън е дреболия и по-добре ще е той да не се занимава повече с нея и да не вдига такъв шум.“

Още един ден и една нощ Мийкър размишлява върху влошените си отношения с ютите, след което взе окончателно решение, че трябва да им даде урок. Той изпрати две телеграми — една до губернатора Питкин молба за военна охрана и друга до комисаря по индианските въпроси:

Нападна ме един от главните вождове, Джонсън, който насила ме избута от собствения ми дом и ме нарани лошо. Сега стана ясно, че Джонсън е в основата на всички неприятности… Синът му стреля по орача, а оранта среща голяма съпротива. Оранта спряна. Моят живот, животът на семейството ми и на служителите ми е в опасност. Пратете охрана незабавно. Помолих губернатора Питкин да обсъди въпроса с генерал Поуп.

През следващата седмица тромавите машини на министерствата на вътрешните работи и войната бавно се задействуваха. На 15 септември Мийкър получи съобщение, че са дадени заповеди на кавалерийски части да тръгнат на поход до река Уайт и агентът има право „да арестува водачите на станалите напоследък смущения“.

Министерството на войната изпрати заповед до майор Томас Торнбъро, командир на форт Фред Стийл, „да се придвижи с достатъчен брой войски до агенцията на ютите на река Уайт, Колорадо, със специална задача“. Тъй като Торнбъро бе на лов за лосове, заповедта стигна до него късно и той тръгна едва на 21 септември. За похода от 150 мили до река Уайт той подготви около двеста кавалеристи и пехотинци на коне.

На 25 септември Торнбъро достигна малката река Фортификейшън Крийк. Колоната бе преполовила пътя до агенцията на река Уайт и майорът реши да изпрати водачите си напред, за да уведомят Мийкър, че войниците пристигат в агенцията след четири дни и да получат от Мийкър информация за положението там. Същия ден Колороу и Никаагат (Джак) се бяха запътили с хората си към река Милк за обичайното есенно ловуване и научиха за приближаването на войниците.

Джак препусна на север към река Беър и посрещна войските там. „Какво става? — запита ги той. — Защо идвате? Ние не искаме да се бием с войниците, имаме с тях един и същ баща. Не искаме да се бием тях.“

Торнбъро и офицерите му отговориха на Джак, са получили телеграма да отидат в агенцията, че индианците опожарявали горите наоколо и изгорили къщата на господин Томпсън, Джак заяви, че това е лъжа — ютите не са палили гори и къщи. „Остави войниците си тук — каза той на Торнбъро. — Аз съм добър човек. Аз съм Никаагат. Остави войниците си тук и ще слезем до агенцията.“

Торнбъро отговори, че му е заповядано да придвижи войниците си до агенцията. Ако не получи съобщение от агента Мийкър да спре колоната, той ще трябва да отведе войниците си до река Уайт.

Джак отново настоя, че ютите не искат да се сражават. Той каза, че не е хубаво, дето войниците идват в резервата им. След това той остави Торнбъро и се върна бързо в агенцията, за да предупреди „Ник“ Мийкър, че ако войниците дойдат на река Уайт, ще се случат лоши неща.

По пътя си към канцеларията на Мийкър Джак се отби да се срещне с Куинкент (Дъглас). Те бяха вождове съперници, но сега, когато всички юти от река Уайт бяха в опасност, Джак чувствуваше, че водачите не трябва да бъдат разединени. Младите юти се бяха наслушали за изселването им в Индианската територия и някои казаха, че Мийкър се хвали, че войниците водят цял фургон, пълен с белезници, вериги и въжета, и че няколко юти ще бъдат обесени, а други взети в плен. Ако са сигурни, че войниците идват, и да им отнемат родната земя, те ще се бият с тях до смърт и дори вождовете няма да могат да предотвратят сраженията. Дъглас заяви, че не желае да има нищо общо с това. След като Джак си отиде, той закачи своето американско знаме на един прът и го издигна над колибата си (сигурно той не бе чувал, че Черния котел от шайените бе издигнал американското знаме в Сенд Крийк през 1864 г.).

„Аз казах на агента (Мийкър), че войниците идват — казва Джак — и че се надявам той да направи нещо, за да предотврати пристигането им в агенцията. Той отговори, че това не е негова работа и че няма нито общо с това. Тогава казах на агента, че бих желал да отидем с него там, където са войниците, и да се срещнем с тях. Агентът отговори, че през цялото време съм му досаждал и че няма да дойде. Това той ми каза в канцеларията си и след като ми отговори окончателно, стана и отиде в другата стая, като затвори и заключи вратата. Тогава го видях за последен път.“

По-късно същия ден Мийкър очевидно измени мнението си и реши да последва съвета на Джак. Той изпрати писмо до майор Торнбъро, в което му предлагаше да спре колоната си и да дойде в агенцията с охрани от петима войници. „Изглежда индианците смятат пристигането на войската за обявяване на истинска война“ — писа той.

На следващия ден (28 септември), когато писмото стигна до лагера на Торнбъро при река Диър Крийк, там пристигна и Колороу, за да се опита да убеди майора да не продължава по-нататък. „Казах му, че изобщо не знам защо е дошла войската — споделя впоследствие Колороу — и защо трябва да има война.“ По това време колоната бе само на тридесет и пет мили от агенцията на река Уайт.

След като прочете писмото на Мийкър, Торнбъро каза на Колороу, че ще придвижи войските си до река Милк на границата на резервата на ютите, където войниците му ще се установят в лагер, а той ще отиде с пет души в агенцията да се срещне с Мийкър.

Скоро след като Колороу и воините му напуснаха лагера на Торнбъро, майорът свика офицерите си на съвещание, по време на което реши да промени плана си. Вместо да спира на края на резервата, колоната щеше да премине през каньона Коул Крийк. Това е необходимо за боя, обясни Торнбъро, тъй като лагерите на Колороу и Джак са точно под каньона. Ако войската спре на река Милк и ютите решат да блокират каньона, те ще попречат на войниците да достигнат агенцията. А в южния край на каньона само няколко мили открита местност ще отделят белите от река Уайт.

 

 

Като яздеше начело на колона воини, Колороу пристигна в лагера си към девет часа сутринта на двадесет и девети. Хората му бяха много разтревожени от приближаването на войниците. „Видях няколко души да тръгват към пътя, където бяха войниците — каза той. — После аз също отидох там, където се бяха събрали моите.“ Там той срещна Джак и около шестдесет от неговите воини. Двамата вождове обмениха сведения. Джак разказа на Колороу за безрезултатната си среща с Мийкър, а Колороу съобщи на Джак, че майор Торнбъро е обещал да спре войниците си на река Милк. „После казах на Джак, че ще е добре да посъветва младежите си да не показват никаква войнственост, а той отговори, че ще е по-добре да ги отдалечи малко от пътя. Оттам, където бяхме, все още не се виждаха войници и ние се оттеглихме на известно разстояние от пътя. Тогава Джак каза, че когато войниците стигнат до река Милк (границата на резервата), той ще отиде да се срещне с тях.“

Нито Колороу, нито Джак знаеха, че колоната на Торнбъро бе пресякла река Милк. След като напои там конете си, Торнбъро реши да изпрати фургоните си с охрана по пътя в каньона, а той да поведе останалата част от войската си по един по-пряк път през високия скат. По ирония на съдбата така те щяха да се срещнат лице в лице с разгневените юти, които Джак бе изтеглил от пътя, за да избегне всякакъв сблъсък.

По същото време един млад ют, който бе отишъл напред на разузнаване, се върна обратно в галоп. „Войските не са спрели там, където бяха обещали да спрат вчера, а идват насам“ — каза той на Джак.

Вече много разтревожен, Джак пое нагоре по пътя с малкия си отряд воини. След малко той видя фургоните на войниците, проточили се по пътя, който се извиваше между пелиновите храсти към каньона. „Застанах на хълма с двадесет-тридесет от моите хора и изведнъж забелязах тридесет-четиридесет войници пред мен и точно в момента, когато те ме видяха, започнаха да се разгъват един след друг. Предната година бях с генерал Крук, за да се бия срещу сиуксите, и веднага разбрах, че щом офицерът разгъва хората си по този начин, ще има сражение, и затова казах на моите хора също да се разгънат.“

 

 

Офицерът, който командуваше кавалерийския авангард, бе лейтенант Самюел Чери. След като заповяда на хората си да се разгънат, Чери ги спря в подножието на ската и изчака майор Торнбъро да излезе напред. Торнбъро язди няколко ярда и размаха шапката си към индианците, които наблюдаваха от ската. Някой му махна в отговор.

Четири-пет минути Джак чакаше някой от офицерите да даде знак за съвет, но те стояха по местата си, като че очакваха индианците да вземат инициативата. „И тогава — казва впоследствие Джак — аз и един друг индианец излязохме напред, за да се срещнем с тях.“ Лейтенант Чери слезе от коня и тръгна към ютите. След като направи няколко стъпки, той размаха шапката си. Секунда по-късно един-единствен изстрел от карабина наруши тишината. „Докато бяхме на известно разстояние едни от други, между бойните линии — каза Джак — бе даден един изстрел.“ Не зная от коя страна, но след секунда прозвучаха много изстрели и и разбрах, че няма да мога да спра сражението, макар че размахах шапката си към моите хора и виках: „Не стреляйте, ние искаме само да преговаряме“. Те мислеха, че ги окуражавам да се бият.

Докато боят набираше сила и обхвана кервана фургони, който премина в кръгова отбрана, вестта за стълкновението достигна до Куинкент (Дъглас) в агенцията. Той незабавно отиде в канцеларията на „Ник“ Мийкър и му каза, че войниците са навлезли в резервата. Дъглас бе сигурен, че воините юти ще се бият с тях. Мийкър отговори, че не вярва да има някакви неприятности и покани Дъглас да дойде с него сутринта да посрещнат войниците.

Рано следобед всички юти на река Уайт бяха научили, че войниците се бият със съплеменниците им на река Милк. Около дузина индианци взеха пушките си и тръгнаха между сградите на агенцията, стреляйки по всеки бял работник, когото срещаха. Преди края на деня те убиха Нейтан Мийкър и всичките му бели служители мъже. Те плениха трите бели жени, след което избягаха към стария лагер на ютите при реки Пайсънс Крийк. По пътя трите бели жени бяха изнасилени.

Боят при река Милк продължи почти цяла седмица. Тристате воини юти бяха обкръжили двестате войници. Майор Торнбъро бе убит при първата схватка. Когато сражението завърши, колоната му бе загубила дванадесет убити и четиридесет и трима ранени. Тридесет и седем юти загинаха, като вярваха, че с отчаяния отпор ще спасят резервата си от военна окупация и ще предотвратят откарването им като пленници в Индианската територия.

В агенцията Лос Пинос на 150 мили на юг вождът Урай се смая от вестта за сражението. Той разбра, че само незабавни действия могат да спасят властта му и резервата на ютите. По куриер той изпрати на 2 октомври следното послание:

До главните водачи, ръководители юти в агенцията на реки Уайт.

С настоящото от вас се иска и ви се нарежда да спрете враждебните действия срещу белите, да не наранявате невинни и всякакви други лица, освен ако не защитавате живота и собствеността си от незаконни групи конекрадци, защото, ако продължавате, бунтовете ще завършат в края на краищата с нещастие за всички.

Посланието на Урай и пристигането на кавалерийски подкрепления сложиха край на боя, но беше вече много късно, за да бъдат спасени ютите от бедата. Губернаторът Питкин и Уилям Викърс наводниха Колорадо с фантастични разкази за жестокости, като замесваха в тях дори невинните ънкомпагри в Лос Пинос, повечето от които продължаваха мирно да си гледат работата, без да знаят за случилото се на реки Уайт. Викърс призова белите граждани на Колорадо да се вдигнат и да унищожат „червените дяволи“ и вдъхновяваше трескавото организиране на доброволни отряди в градовете и селата на целия щат. За да отразят тази нова и вълнуваща „индианска война“, от Изток пристигнаха толкова много вестникарски репортьори, че губернаторът Питкин реши да им поднесе специално изявление:

„Смятам, че в резултат на тази история ще се сложи край на проблемите в Колорадо. Отсега нататък ще бъде невъзможно индианците и белите да живеят заедно в мир. Това нападение бе без повод и сега белите знаят, че могат да бъдат атакувани във всяка част на щата, където индианците съберат достатъчни сили.

Моето схващане е, че ако не бъдат изселени от правителството, те трябва по необходимост да бъдат унищожени. Аз мога да мобилизирам за двадесет и четири часа 25 000 души да охраняват заселниците. Щатът ще бъде готов да уреди разногласията си с индианците за своя сметка. Предимствата, които ще получим, като предоставим на миньорите и заселниците 12 милиона акра земя, ще компенсират повече от задоволително направените разходи.“

Ютите от река Уайт предадоха трите жени пленнички, а после бе образувана неизбежната комисия, за да се отсеят причините, да се определят отговорностите и наказанията. Боят при река Милк бе обявен за засада (каквато той не беше), а случилото се в агенцията на река Уайт бе наречено клане (както си беше). Джак, Колороу и последователите им в края на краищата бяха освободени от наказание на основанието, че са били воини, въвлечени в равностоен бой. Дъглас и хората от агенцията бяха съдени като убийци, но нямаше никой, който да е в състояние да посочи ютите, които бяха убили Нейтан Мийкър и служителите му.

Дъглас даде показания, че се е намирал в склада на агенцията, когато е чул първия изстрел: „Аз излязох от склада и повървях малко навън. След това от мястото, където бях, отидох направо вкъщи. Когато се прибрах у дома, аз се разплаках, защото си мислех в какво състояние са изпаднали приятелите ми.“ По на закрито съдебно заседание Арвила Мийкър свидетелствува под клетва, че Дъглас насилствено е установил сексуална връзка с нея и шестдесетгодишният вожд бе изпратен в затвора в Левънуърт. Той не бе обвинен или осъден за някакво престъпление — публичното обвинение в изнасилване би поставило госпожа Мийкър в неудобно положение, а в онази епоха на сексуална сдържаност фактът, че в акта е участвувал индианец, го правеше двойно по-отблъскващ.

Индивидуалните наказания обаче не представляваха голям интерес за собствениците на мини и за политиците. Те искаха да накажат всички седем племена на ютите, да ги изтикат от тези дванадесет милиони акра земя, които очакваха да бъдат прокопани, преградени с бентове и обезлесени по подходящ начин, та в процеса на тези промени да могат да се натрупат богатства.

Когато през 1880 г. Бюрото по индианските въпроси доведе Урай във Вашингтон, за да защитава бъдещето на народа си, той бе един умиращ човек. Болен от нефрит, той отстъпи пред исканията на Големите очи Шурц и на другите чиновници, които решиха „ютите да се махат“ в един нов резерват в Юта — върху земя, която мормоните не желаеха. Урай умря преди армията да събере, народа му през август 1881 г. за прехода (350 мили) от Колорадо до Юта. С изключение на ивицата в югозападния ъгъл на Колорадо, където малки група южни юти получиха разрешение да живеят, щатът бе напълно изчистен от индианци. Шайени и арапахи, кайови и команчи, хикариля и юти — всички те познаваха добре планините и равнините на Колорадо, но сега, освен имената им по земята на белия човек, от тях не бе останала и следа.

Глава седемнадесета
Последните вождове на апачите

1880 г.

1 юни. Населението на Съединените щати достига 50 155 783 души.

 

1881 г.

4 март. Джеймс Гарфийлд встъпва в длъжност като президент. 13 март. В Русия нихилисти убиват цар Александър. 2 юли. Наемен убиец стреля срещу Гарфийлд. Президентът умира на 19 септември. Честър Артър става президент.

 

1882 г.

3 април. Джеси Джеймс е прострелян и убит в Сейнт Джоузеф, Мисури. 4 септември. Едисън запалва първите електрически лампи в Нюйоркската централна гара. Излиза „Хъкълбери Фий“ от Марк Твен.

 

1883 г.

24 март. Установена е първата телефонна връзка между Ню Йорк и Чикаго. З ноември. Върховният съд на САЩ решава, че американският индианец е по рождение чужденец и зависим. Излиза „Островът на съкровищата“ на Робърт Луис Стивънсън.

 

1884 г.

Януари. Русия премахва поголовния данък — последен остатък на крепостничеството. 13 март. В Судан започва обсадата на Хартум.

 

1885 г.

26 януари. Махди превзема Хартум. Генералният губернатор Чарлз Джордж Гордън е убит. 4 март. Гроувър Кливлънд става първият президент демократ след Гражданската война.

 

1886 г.

1 май. Обща стачка с искане за осемчасов работен ден обхваща Съединените щати. 4 май. Анархисти хвърлят бомба на площад Хаймаркет Скуеър, Чикаго, като убиват седем души и раняват шестдесет. 28 октомври. На остров Бедло е издигната статуята на свободата. 8 декември. Създава се Американската федерация на труда.

Аз живеех мирно със семейството си, имах достатъчно за ядене, спях добре, грижех се за хората си и бях съвсем доволен. Не зная откъде дойдоха тези лоши разкази. Там ние бяхме добре и народът ми беше добре. Не съм убивал кон или човек, американец или индианец. Не зная какво става с хората, които отговарят за нас. Те знаят, че това е така и въпреки това казват, че съм лош човек — най-лошият тук, но какво съм извършил? Живеех мирно със семейството си под сянката на дърветата, правех точно това, което генерал Крук ми нареди, и се опитвах да следвам съвета му. Искам сега да знам кой е заповядал да ме арестуват. Аз се молих на светлината и тъмнината, на бога и на слънцето да ме оставят да живея тук спокойно със семейството си. Не зная защо хората говорят лошо за мен. Много често във вестниците се появяват разкази, че трябва да бъда обесен. Не искам повече това. Когато човек се мъчи да върши добри дела, такива истории не бива да се пишат във вестниците. Сега от моите хора са останали много малко. Те са извършили някои лоши неща, но аз искам да ги изтрием и нека никога да не говорим отново за тях. Останахме много малко.

Гойатлай (Херонимо)

 

 

След смъртта на Кочис през 1874 г. най-големият му син Таса стана вожд на чирикахуаите, а Таглито (Том Джефърдс) продължи да бъде агент на резервата Апач Пас. За разлика от баща си Таса не бе в състояние да държи в подчинение всички чиракахуаи. За няколко месеца те се разделиха на групи и въпреки усилията на Таса и Джефърдс набезите, които Кочис строго забрани, се възобновиха. Поради близостта на резервата на чирикахуаите до Мексико той се превърна в спирка и убежище на нападащите отряди на апачите, които се движеха между Аризона и Мексико. Без да губят време, алчните за земя заселници, собственици на мини, и политици поискаха изселването на всички чиракахуаи в някое друго място.

Към 1875 г. индианската политика на правителството на Съединените щати бе насочена към съсредоточаването на племената било в Индианската територия, било в големи местни резервати. Уайт Маунтин в Източна Аризона с неговите 2,5 милиона акра земя бе по-голям от всички останали апачески резервати в югозапада, взети заедно. Неговата агенция Сан Карлос беше вече административен център за седем апачески отряда и когато длъжностните лица във Вашингтон започнаха да получават доклади за спречквания в резервата на чирикахуаите, те разбраха, че имат отличен повод да изселят чирикахуаите в Сан Карлос.

Офицерите смятаха агенцията, разположена там, където реките Сан Карлос и Хила се събират, за място на ужасна и пълна с неудобства служба. „Чакълеста равнина — писа един от тях, — която се издига на около тридесет фута над речното дъно, осеяна тук-там с мръсните кирпичени сгради на агенцията. Мършави, унили и редки редици тополи, изкривени и почти без листа, никнат по коритата на потоците. Валежите са толкова редки, че когато вали, е цяло събитие. Почти непрекъснато над равнината се носят сухи, горещи, носещи прах и чакъл ветрове и я лишават от всяко подобие на растителност. През лятото температура от 110° на сянка^[63] се смята за хладно време. През останалите годишни времена, комари и разни насекоми… летят с милиони.“

Агент на поста през 1875 г. бе Джон Клъм, който няколко месеца преди това спаси Ескиминсин и неговите аравайпи от Кемп Грант и им помогна да се издържат сами на напояваните земи край река Хила. С обичайната си упоритост Клъм принуди военните да се оттеглят от обширния резерват Уайт Маунтин, смени войските с рота апачи, които изпълняваха полицейска служба в собствената си агенция и създаде апаческа съдебна система за нарушителите. Макар че началниците на Клъм се отнасяха с подозрение към необичайните му методи, които разрешаваха на индианците сами да вземат решения по интересуващите ги въпроси, те не можеха да оспорят успеха му за запазване на спокойствието в Сан Карлос.

На 3 май 1876 г. агентът Клъм получи телеграма от комисаря по индианските въпроси, с която му заповядваха да отиде в резервата на чирикахуаите, за да поеме ръководството над индианците там, да освободи от длъжност агента Джефърдс и да изсели чирикахуаите в Сан Карлос. Неприятното поръчение не предизвика ентусиазъм у Клъм — той се съмняваше, че свободолюбивите чирикахуаи ще свикнат с регламентирания живот в резервата Уайт Маунтин. Като настоя армията да държи кавалерията си на разстояние, Клъм поведе индианската полиция към Апач Пас, за да осведоми чирикахуаите за насилственото им изселване. Той с изненада установи, че Джефърдс и Таса са готови да сътрудничат. Подобно на баща си Кочис Таса искаше да запази мира. Ако чирикахуаите трябваше да напуснат родината си и да отидат в Уайт Маунтин, за да има мир, те щяха да го сторят. Само около половината чирикахуаи обаче се придвижиха до Сан Карлос. Когато армията влезе в изоставения резерват, за да излови отклонилите се, повечето от тях избягаха през границата в Мексико. Между водачите им беше един четиридесет и шест годишен апач бедонкох, който като млад се бе съюзил с Мангас Колорадо, след това бе следвал Кочис, а сега се смяташе за чирикахуа. Това бе Гойатлай, известен на белите хора повече като Херонимо.

Макар че чирикахуаите, които се изселиха доброволно в Сан Карлос, не изпитваха същите топли чувства към агента Клъм като някои други апачески отряди, те не му създаваха неприятности. По-късно, през лятото на 1876 г., когато Клъм получи разрешение от Бюрото по индианските въпроси да заведе двадесет и двама апачи на обиколка по Изтока, той покани Таса да вземе участие. За нещастие, докато групата бе във Вашингтон, Таса умря внезапно от пневмония и бе погребан в гробището на Конгреса. При завръщането на Клъм в Сан Карлос срещу него се изправи Найче, по-малкият брат на Таса. „Ти отведе брат ми надалеч — каза Найче. Той бе здрав и силен, но ти се върна без него и казваш, че е умрял. Аз не зная. Мисля, че може би ти не си се грижил добре за него. Ти си позволил да го убият злите духове на бледоликите. Сърцето ми е пълно с мъка.“

Клъм се опита да успокои Найче, като помоли Ес-киминсин да разкаже за смъртта и погребението на Таса, но чирикахуаите останаха изпълнени с подозрения. Без съветите на Таглито Джефърдс те не бяха сигурни доколко могат да имат доверие в Джон Клъм или в някой друг бял човек.

През зимата на 1876–77 г. техните близки от Мексико от време на време се промъкваха в резервата с новини за събитията на юг отвъд границата. Говореха, че Херонимо и отрядът му нападат старите им врагове — мексиканците, и събират големи стада добитък и коне. През пролетта Херонимо докара откраднатите животни в Ню Мексико, продаде ги на бели животновъди и купи нови пушки, шапки, ботуши и много уиски. Тези чирикахуаи се установиха в едно скривалище близо до братовчедите си мимбре, в агенцията Охо Калиенте, където вожд бе Викторио.

 

 

През март 1877 г. Джон Клъм получи от Вашингтон заповед да отиде с апаческата си полиция в Охо Калиенте и да прехвърли намиращите се там чирикахуаи в Сан Карлос. Освен това той трябваше да арестува Херонимо и всички други чирикахуаи „изменници“ в района.

Херонимо разказва впоследствие за това: „От Сан Карлос бяха изпратени две роти разузнавачи. Те изпратиха до мен и Викторио вест да се явим в града. Пратениците не казаха какво искат от нас, но тъй като изглеждаха приятелски настроени, ние помислихме, че искат да се съберем на съвет и отидохме да се срещнем с офицерите. Щом пристигнахме в града, ни посрещнаха войници, обезоръжиха ни и ни заведоха и двамата в щаба, където ни предадоха на военен съд. Те ни зададоха само няколко въпроса и след това Викторио бе освободен, а мен ме осъдиха на затвор в караулното. Разузнавачите ме отведоха в караулното и ме оковаха във вериги. Когато ги попитах защо правят това, те казаха, защото съм напуснал Апач Пас.

Не мисля, че някога съм принадлежал на тези войници в Апач Пас или че е трябвало да ги питам къде да ходя… Държаха ме затворник четири месеца, през което време ме прехвърлиха в Сан Карлос. След това мисля, че е имало друг съд, макар да не съм присъствувал. Всъщност не зная да е имало друг съд, само ми казаха, че е имало, но във всеки случай бях освободен.“

Макар че Викторио не бе поставен под арест, той и повечето апачи от Уорм Спрингс бяха прехвърлени в Сан Карлос през пролетта на 1877 г. Клъм положи усилия да спечели доверието на Викторио, като му даде повече пълномощия, отколкото вождът бе имал в Охо Калиенте. В продължение на няколко седмици изглеждаше, че в резервата Уайт Маунтин ще се развият мирни апачески общности, когато армията неочаквано изпрати рота войници на река Хила (форт Томас). Бе съобщено, че това е превантивна мярка поради съсредоточаването в Сан Карлос на „почти всички най-непокорни индианци в територията.“

 

 

Клъм побесня. Той телеграфира на комисаря по индианските въпроси и поиска пълномощия да екипира допълнителна рота апаческа полиция, която да замести войниците, и настоя военните да се изтеглят. Вестниците от Вашингтон научиха за дръзкото искане на Клъм и го публикуваха. Историята предизвика яростта на Министерството на войната. В Аризона и Ню Мексико цивилните снабдители на армията, които се опасяваха, че войската ще се изтегли и ще загубят изгодни сделки, осъдиха „наглостта и безсрамието“ на двадесет и шест годишния парвеню, който смята, че може да извърши сам това, което няколко хиляди войници не успяха да направят от започването на апаческите войни насетне.

Армията остана в Сан Карлос, а Джон Клъм си подаде оставката. Макар и simpatico, Клъм никога не се научи да мисли като апач, да бъде апач, както направи Том Джефърдс. Той не можеше да разбере вождовете, които се съпротивляваха докрай. Не виждаше в тях героите, които предпочитат смъртта пред загубата на земите си. В очите на Джон Херонимо, Викторио, Нана, Локо, Найче и другите бунтовници бяха хора извън закона, крадци, убийци и пияници — твърде упорити, за да тръгнат по правия (за белите) път.

И тъй, Джон Клъм напусна апачите в Сан Карлос. Той отиде в Тумбстоун, Аризона и основа един критичен вестник „Епитаф“.

Към края на лятото на 1877 г. положението в Сан Карлос се обърка. Макар че броят на индианците се увеличи с неколкостотин, допълнителните доставки се бавеха. Отгоре на всичко новият агент изискваше всички групи да се явят в главната сграда на агенцията, вместо да раздава дажбите по различните лагери. Някои от апачите трябваше да вървят по двадесет мили, а ако старците и децата не бяха в състояние да отидат, те не получаваха дажби. Освен това в североизточната част на резервата бяха навлезли миньори и отказваха да го напуснат. Установената от Клъм система на самоуправление започна да се разпада.

През нощта на 2 септември Викторио изведе своите хора извън резервата и тръгна да се връща към Охо Калиенте. Апаческата полиция започна преследване, залови повечето от конете и мулетата, които индианците от Уорм Спрингс бяха взели от оградените места в Уайт Маунтин, но оставиха хората да се измъкнат. След няколко сражения със собственици на скотовъдни стопанства и войници по пътя Викторио стигна до Охо Калиенте. В продължение на година армията му позволяваше да остане там с хората си под охраната на войниците от форт Уингейт, но в края на 1878 г. дойде заповед за връщането им в Сан Карлос.

Викторио умоляваше офицерите да оставят хората му да живеят в страната, където са родени, и когато разбра, че това няма да стане, извика: „Можете да вземете жените и децата ни във фургоните си, по мъжете няма да дойдат.“

Викторио и около осемдесет от воините му избягаха в планините Мимбрес, за да прекарат там една тежка зима далеч от семействата си. През февруари 1879 г. Викторио и няколко мъже се явиха в поста в Охо Калиенте и предложиха да се предадат, ако армията върне семействата им от Сан Карлос. Армията се забави с решението си няколко седмици и в края на краищата съобщи, че приема компромиса. Апачите от Уорм Спрингс щяха да получат възможност да построят жилищата си в Ню Мексико при условие, че живеят с мескалеросите в Тулароса. Викторио прие и за трети път през последните две години той и хората му щяха да започнат живота си наново.

През лятото на 1879 г. срещу Викторио бяха предявени стари обвинения за кражби на коне и убийства и пазителите на закона влязоха в резервата, за да го арестуват. Викторио избяга и този път реши, че никога вече няма да се остави на благоволението на белите мъже, като живее в резерват. Той бе убеден, че е белязан да бъде убит и че всички апачи са обречени, ако не се отбраняват, както бяха правили в Мексико след идването на испанците.

Като установи твърдината си в Мексико, Викторио започна да набира партизанска армия, „за да воюва вечно“ срещу Съединените щати. Преди края на 1879 г. той водеше боен отряд от двеста мескалероси и чирикахуаи. За да се снабдят с коне и припаси, те нападнаха мексиканските скотовъдни стопанства, а после извършваха дръзки набези в Ню Мексико и Тексас, убиваха заселниците когато и където ги срещнеха и давеха засади на преследващите ги кавалерийски части, след което се втурваха обратно през границата. Докато продължаваха непрекъснатите сражения, омразата на Викторио се задълбочаваше. Той се превърна в безмилостен убиец и изтезаваше и обезобразяваше жертвите си. Някои от последователите му го смятаха за луд и го изоставиха. За главата му бе определена награда от три хиляди долара. Накрая армията на Съединените щати и Мексико решиха да се обединят в последен опит за залавянето му. На 14 октомври 1880 г. мексикански войници обкръжиха отряда на Викторио в хълмовете Трес Кастильос, между Чиуауа и Ел Пасо. Те убиха седемдесет и седем апачи, включително и Викторио, и плениха шестдесет и осем жени и деца. Около тридесет воини избягаха.

 

 

Сред тях бе един воин от племето мимбрес, който бе надхвърлил седемдесетте. Казваше се Нана. Откакто се помнеше, той се бе сражавал срещу говорещите испански бели мъже и говорещите английски бели мъже. В съзнанието на Нана нямаше място за съмнение, че съпротивата трябва да продължи. Той имаше намерение да набере нова партизанска армия, а най-сигурният източник на воини бяха резерватите, където стоици млади хора бяха затворени, без да има какво да правят. През лятото на 1881 г. този набръчкан и покрит с белези от рани дребен апач прекоси Рио Гранде, придружен от шепа последователи.

За по-малко от месец те участвуваха в осем сражения, плениха двеста коня и избягаха обратно в Мексико, преследвани по петите от хиляда кавалеристи. Набезите на Нана бяха далеч от Уайт Маунтин, но тачите там научиха за дръзките подвизи, а армията на свой ред изпрати стотици войници да охраняват резервата.

През септември чирикахуаите в Сан Карлос бяха наплашени от една кавалерийска демонстрация близо лагера им. Носеха се слухове, че армията се готви арестува всички вождове, които някога са били враждебно настроени. Една нощ към края на месеца Херонимо, Ху, Найче и около седемдесет чиракахуаи се измъкнаха от Уайт Маунтин и избягаха на юг към старата си твърдина Сиера Мадре в Мексико.

Шест месеца по-късно (през 1882 г.), добре въоръжени и екипирани, чирикахуаите се завърнаха в Уайт Маунтин. Те бяха решени да освободят всичките си хора, както и всеки апач, който пожелае да се върне с тях в Мексико. Начинанието бе дръзко. Те влязоха в лагера на вожда Локо в галоп и убедиха повечето от останалите чирикахуаи и апачи от Уорм Спрингс да ги последват в Мексико.

Шест роти кавалеристи, командували от полковник Джон Форсайт (преживял боя, когато бе убит Римския нос; виж глава седма), започнаха незабавно преследване. В каньона Хорс Шу Форсайт настигна бягащите апачи, но с блестящо сражение индианците задържаха войската достатъчно дълго, за да може основната група да прекоси границата с Мексико. Там нещастието дойде съвсем неочаквано. Един мексикански пехотен полк случайно попадна на апаческата колона и изкла повечето от жените и децата, които яздеха начело.

Между вождовете и воините, които се спасиха, бяха Лоло, Найче, Чато и Херонимо. Ожесточени, с оредели редици, те скоро обединиха силите си със стария Нана и неговите партизани. На всички тях сега им предстоеше борба на живот и смърт.

Всяка следваща размирица в Уайт Маунтин довеждаше до увеличаване броя на войниците. Навсякъде гъмжеше от тях — форт Томас, форт Апач, форт Боуи, — а всеки нов войник водеше до нови размирици сред апачите в резервата, до повече бягства в Мексико и до неизбежните набези срещу скотовъдците край пътищата за бягство.

За да превърне хаоса в порядък, армията отново се обърна към генерал Джордж Крук — доста различен от човека, който преди десет години напусна Аризона и отиде на север да се бие със сиуксите и шайените. От тях и от понките по време на процеса със Стоящата мечка той бе разбрал, че индианците са човешки същества — една гледна точка, която повечето от колегите му офицери все още не бяха възприели.

На 4 септември 1882 г. Крук пое командуването на Аризонското военно управление в казармите Уипъл и веднага тръгна към резервата Уайт Маунтин. Той проведе съвети с апачите в Сан Карлос и форт Апач, търсеше срещи с отделни индианци и разговаряше с тях на четири очи. „Веднага разбрах, че всички групи на апачите хранят еднакво чувство на недоверие към нашите хора — докладва той. — Много трудно бе изобщо да ги накараме да говорят с мен, по след като преодолях подозренията им, те разговаряха свободно. Те ми казаха,… че са загубили доверие във всички и не знаят на кого и на какво да вярват, че безотговорни хора постоянно им приказват, че ще бъдат обезоръжени, че войските ще ги нападнат в резервата и ще ги изселят от страната, че те бързо са стигнали до извода, че ще бъде по-достойно да умрат, сражавайки се, отколкото да бъдат унищожени по такъв начин“. Крук бе убеден, че апачите от резервата „не само имат най-основателни причини да се оплакват, но и са показали забележително търпение, като все още спазват мира.“

 

 

Още в началото на разследването си той откри, че индианците са били лишавани „от дажбите им и от стоките, които правителството купува за тяхното съществувание и поддръжка, от агенти мошеници и други недобросъвестни бели хора“. Той откри многобройни доказателства, че белите хора са се опитвали да предизвикат апачите към насилия, за да могат да ги прогонят от резервата и да остане земята свободна за разграбване.

Крук заповяда незабавно да се прогонят всички незаконно настанени бели заселници и миньори от резервата, след което поиска от Бюрото по индианските въпроси пълно сътрудничество в провеждането на реформи. Вместо да ги принуждават да живеят близо до Сан Карлос и форт Апач, на отделните групи им разрешиха да си изберат която и да е част от резервата за построяване на къщи и скотовъдци стопанства. Договорите за доставка на сено щяха да се сключват с апачите, а не с белите доставчици. Армията щеше ти закупува всички излишни зеленчуци и царевица, произведени от индианците, като заплаща за тях в брой. От апачите се очакваше да се самоуправляват, да организират собствена полиция и да имат своя съдебна система както по времето на Джон Клъм. Крук обеща, че няма да виждат войници в резервата си, освен ако се установи, че е невъзможно да се контролират сами.

Отначало апачите бяха скептично настроени. Те помнеха жестоките постъпки на Крук от миналото, когато той бе Сивия вълк, преследвал Кочис и чирикахуаите, но скоро откриха, че той смята да държи ни думата си. Дажбите станаха повече, агентите и търговците престанаха да ги мамят, нямаше войници, които да ги малтретират, а Сивия вълк ги окуражаваше да увеличават стадата си и да търсят по-добри места за отглеждане на царевица и боб. Те бяха отново свободни, макар и в пределите на резервата.

Но не можеха да забравят своите роднини, които бяха действително свободни в Мексико, и винаги имаше по няколко младежи, които се измъкваха на юг, и по няколко, които се връщаха с възбуждащи новини за приключения и щастлив живот. Крук също много разпитваше за чирикахуаите и за намиращите се в Мексико апачи от Уорм Спрингс. Той знаеше, че е само въпрос на време те да извършват набег през границата и разбираше, че трябва да е готов да ги посрещне. Напоследък правителството на Съединените щати бе подписало съглашение с правителството на Мексико, разрешаващо на войниците от двете страни да пресичат границата при преследване на враждебно настроени апачи. Той се готвеше да се възползува от това съглашение, като се надяваше, че така ще попречи на цивилните от Аризона и Ню Мексико да го принудят да започне война.

„Много често се случва — казва Крук, — щото граничните вестници… разпространяват всякакви преувеличения и лъжи за индианците, които биват препечатвани във вестници с безупречна репутация и широко разпространение в другите части на страната, докато индианската версия на събитията рядко може да се чуе. По този начин хората в страната получават погрешно впечатление за събитията. И тъй, когато се стигне до въстание, общественото внимание е насочено към индианците и само техните престъпления и жестокости биват осъждани, докато лицата, чиито несправедливости са ги принудили да тръгнат по този път, минават между капките и са най-гласовити в обвиненията си. Никой не знае това по-добре от индианеца и следователно за него е оправдано да не вижда справедливост в едно правителство, което наказва само него, а разрешава на белия човек да го ограбва както си иска.“

Мисълта за нова война с апачите предизвикваше у Крук крайно отвращение. Той съзнаваше, че е практически невъзможно да ги покори в суровата страна, където щяха да се водят боевете. „Като преценим всички засегнати интереси, ние не можем да си позволим да воюваме с тях — признаваше откровено той. — Като нация ние сме доста виновни за съществуващото положение. Следователно ние трябва да ги убедим, че оттук насетне ще бъдем справедливи с тях, че ще ги закриляме от посегателствата на белите хора.“

Крук вярваше, че ще може да убеди Херонимо и другите партизански водачи в своите добри намерения — не като се сражава, а като разговаря с тях. Най-подходящото място за това щеше да бъде едно от техните собствени убежища в Мексико, където нямаше да има безскрупулни подпалвачи на индиански войни и разпространяващи слухове вестници, които да разпалват война — източник на печалби и на нови земи за заграбване.

Докато очакваше някой набег през границата, който да му даде повод да навлезе в Мексико, Крук формираше своя „експедиционен корпус“, без да вдига излишен шум. Той се състоеше от около петдесет внимателно подбрани войници и цивилни преводачи и от двеста млади апачи от резерватите, повечето от които по едно или друго време бяха участвували в набези от Мексико. През първите седмици на 1883 г. той придвижи част от този отряд на юг по релсите на новата железопътна линия Саудърн Пасифик, които пресичаха Аризона и стигаха на около петдесет мили от границата. На 21 март трима второстепенни вождове — Чато, Чиуауа и Бонито, нападнаха миньорски лагер близо до Тумбстоун. Веднага след като научи за този инцидент, Крук започна окончателна подготовка за навлизане в Мексико. Но едва след седмици неговите разузнавачи откриха основния лагер на чирикахуаите в планините Сиера Мадре (Мексико).

През Сезона, когато листата са тъмнозелени (май), Херонимо поведе един набег срещу мексиканци — собственици на ранчо, за да се снабди с добитък. Мексиканските войници започнаха преследване, но Херонимо им направи засада, наказа ги жестоко и избяга. Когато апачите се връщаха в базата си, един от оставените за охрана мъже пресрещна Херонимо и му каза, че Сивия вълк (Крук) е превзел лагера им и е пленил всички жени и деца.

Хасон Бетсинес, един от братовчедите на Херонимо, който яздеше с отряда на апачите, разказва впи следствие как Херонимо избрал двама от по-старите си воини, за да слязат с бяло знаме при Сивия вълк и да разберат за какво е дошъл. „Вместо да се върнат при Херонимо — казва Бетсинес, — двамата мъже се изкачиха само до половината път и ни повикаха да слезем долу… Воините ни слязоха по планинския склон и отидоха при палатката на генерал Крук, къде то след продължителен разговор между водачите пие се предадохме на генерала.“

Всъщност Херонимо на три пъти продължителни разговаря с Крук, преди да постигнат съгласие. Водачът на апачите заяви, че винаги е желал мира, но че лоши бели хора са се отнесли зле с него в Сан Карлос. Крук се съгласи, че това вероятно е така, но ако Херонимо иска да се върне в резервата, Сивия вълк ще се постарае да се отнасят с него справедливо. Но всички чирикахуаи, които желаят да се завърнат, ще трябва да се занимават със земеделие и животновъдство, за да се препитават. „Няма да ви отнема оръжията — добави Крук, — защото не се страхувам от вас.“

Откровеността, с която разговаряше Крук, се хареса на Херонимо, но когато генералът съобщи, че трябва да потегли с колоната си обратно за Аризона най-късно на следващия ден, Херонимо реши да го изпита, за да е сигурен, че Крук наистина му вярва. Вождът на апачите заяви, че ще му трябват няколко месеца, за да събере всичките си хора: „Аз ще остана тук, докато не събера и последния мъж, жена и дете чирикахуаи.“ Чато също трябваше да остане, за да му помага. Двамата заедно щяха да доведат всички хора в Сан Карлос.

За изненада на Херонимо Крук прие предложението. На 30 май колоната потегли на север. С нея отпътуваха 251 жени и деца и 123 воини, включително Локо, Мангас (синът на Мангас Колорадо), Чиуауа, Бонито и даже сбръчканият стар Нана — всички бойни вождове, с изключение на Херонимо и Чато.

Изминаха осем месеца и дойде ред на Крук да бъде изненадан. Верни на дадената дума, Херонимо и Чато прекосиха границата през февруари 1884 г. и бяха съпроводени до Сан Карлос. „За съжаление Херонимо сгреши, като водеше със себе си голямо стадо добитък, откраднат от мексиканците — казва Хасон Бетсинес. — Херонимо смяташе, че това е в реда на нещата, тъй като просто осигурява хората си с добър запас храна. Властите погледнаха на това по съвсем друг начин и отнеха добитъка.“

Честният Сив вълк заповяда добитъкът да бъде продаден и след това върна получените 1762,50 долара на мексиканското правителство за обезщетение на първоначалните собственици, ако могат да ги открият.

В продължение на повече от година генерал Крук можеше да се похвали, че „никакво безчинство или грабеж от какъвто и да е род“ не са извършени от индианците от Аризона и Ню Мексико. Херонимо и Чато си съперничеха в развитието на своите лагери, а Крук наблюдаваше внимателно агента им, за да е сигурен, че отпусканите дажби са достатъчни. Но извън резервата и армейските постове критикуваха Крук заради прекалено либералната му политика спрямо апачите. Вестниците, които той бе осъдил за разпространяването на „всякакви преувеличения и лъжи за индианците“, сега се обърнаха срещу него. Някои от разпространителите на слухове стигнаха дотам да твърдят, че Крук се предал на Херонимо в Мексико и сключил сделка с вожда на чирикахуа, за да си спаси живота. Що се отнася до Херонимо, от него те направиха особено опасен демон, като измисляха десетки истории за жестокости и призоваваха виджилантите^[64] да го обесят, щом правителството не взема мерки. Мики Фрий, официалният преводач при чирикахуаите, разказа на Херонимо за тези вестникарски истории. „Когато човек се мъчи да върши добри дела — бе коментарът на Херонимо, — такива истории не бива да се пишат във вестниците.“

След Времето за садене на царевица (пролетта им 1885 г.) сред чирикахуаите избухна недоволство. Мъжете нямаха какво да правят, освен да получават дажбите си, да играят хазартни игри, да се карат, да мързелуват и да пият бирата тисвин. Тисвинът бе забранен в резервата, по чирикахуаите имаха достатъчно зърно, за да го произвеждат, а пиенето бе едно от малкото удоволствия, все още достъпни за тях.

През нощта на 17 май Херонимо, Мангас, Чиуауа и старият Мана изпиха доста тисвин и решиха да заминат за Мексико. Те отидоха при Чато и го поканиха да тръгне с тях, но той бе трезвен и отказа да се присъедини към групата. Те се скараха с Херонимо остро и едва не се стигна до насилие, преди Херонимо и другите да си заминат. В групата имаше деветдесет и две жени, осем момчета и тридесет и четирима мъже. Като напускаше Сан Карлос, Херонимо преряза телеграфните жици.

И значите, и белите дадоха много обяснения на това внезапно бягство от резервата, където всичко наглед вървеше гладко. Някои го отдаваха на тисвина, а други, че се носели лоши слухове за чирикахуаите и това ги накарало да се страхуват от арест. „Тъй като вече ги бяха оковавали във вериги при прехвърлянето на отряда им в Сан Карлос — каза Хасон Бетсинес, — някои от вождовете решиха да не се оставят повторно в такова положение.“

По-късно Херонимо даде следното обяснение: „Малко преди заминаването ми един индианец на име Уадискай разговаря с мен. Той ми каза: «Те смятат да те арестуват», но аз не му обърнах внимание, защото знаех, че не съм сторил зло. Жената на Мангас, Уера, ми каза, че имат намерение да ме заловят и да ме поставят заедно с Мангас в караулното, аз научих и от американски и от апачески войници, от Чато и Мики Фрий, че американците ще ме арестуват и обесят и затова избягах.“

Бягството на групата на Херонимо през Аризона бе сигнал за порой фантастични слухове. Вестниците излязоха с огромни заглавия „АПАЧИТЕ СА НА СВОБОДА!“ Самото име Херонимо се превърна в призив за кръвопролития. „Тусонският кръг“ военни доставчици откри възможност за доходоносна военна кампания и призова генерал Крук да изпрати войски за закрила на беззащитните бели граждани от апаческите убийци. Херонимо обаче отчаяно се опитваше да избегне какъвто и да е сблъсък с белите граждани — единственото му желание бе да преведе по най-бързия начин хората си през границата до старото си скривалище в Сиера Мадре. Два дни и две нощи чирикахуаите яздеха, без да правят лагери. По пътя Чиуауа промени мнението си относно отиването в Мексико. Той отклони своята група от пътя с намерение да се върне в резервата. Преследващите ги войници настигнаха Чиуауа, въвлякоха го в сражение и го тласнаха към кървави грабежи, преди да успее да прекоси мексиканската граница. Всяко извършено от него нападение бе приписвано на Херонимо, тъй като само няколко граждани на Аризона бяха чували за Чиуауа.

Междувременно Крук се опитваше да избегне голяма военна операция, която „Тусонският кръг“ и политическите им приятели от Вашингтон искаха да му наложат. Той знаеше, че личните преговори са единственият начин да се справи с трийсетината апачески воини. Заради местното население обаче той заповяда на всички фортове под негово командуване да изпратят на разузнаване по няколко кавалеристи, но за откриването на съпротивляващите се чирикахуаи разчиташе изцяло на доверените си апачески разузнавачи. Той бе доволен от факта, че Чато и малкият син на Кочис, Алчис, се явиха доброволно, за да участвуват в издирването на Херонимо. С приближаването на есента стана ясно, че Крук още веднъж ще трябва да прекоси мексиканската граница. Той получи от Вашингтон категорична заповед: да избие бегълците или да приеме безусловната им капитулация.

По същото време чирикахуаите откриха, че единици на мексиканската армия ги очакват в Сиера Мадре. Притиснати между мексиканците, които само искаха да ги убият, и американците, които бяха склонни да ги вземат в плен, Херонимо и другите водачи в края на краищата решиха да послушат Чато и Алчис.

На 25 март 1886 г. „враждебните“ апачески вождове се срещнаха с Крук на няколко мили южно от границата в каньон де Лос Ембудос. След три дни емоционални речи чирикахуаите се съгласиха да се предадат. Крук им каза, че трябва да капитулират безусловно и когато те запитаха какво означава това, том откровено им обясни, че вероятно ще бъдат откарани далеч на изток във Флорида като затворници. Те отговориха, че няма да се предадат, ако Сивия вълк не им обещае, че след две години затвор ще ги върнат в резервата им. Крук обмисли това предложение и то му се стори добро. Той се съгласи, като смяташе, че ще може да убеди Вашингтон, че такава капитулация е по-добра от липсата на капитулация. „Аз се предавам в ръцете ви — каза Херонимо. — Постъпете с мен както желаете. Аз се предавам. Навремето се движех свободен като вятъра. Сега се предавам в ръцете ви и това е всичко.“

Алчис закри съвета с молба до Крук да има милост към неговите съгрешили братя чирикахуаи: „Сега всички сме добри приятели и аз съм щастлив, че те се предадоха, защото те са от един и същ народ — от едно семейство с мен; същото е, когато убиете елен — всичките части принадлежат на цялото тяло, така е с чирикахуаите… Сега ние искаме да пътуваме по открития път и да пием водите на американците, а не да се крием в планините. Ние искаме да живеем без опасности и неудобства. Много съм щастлив, че чирикахуаите се предадоха и че аз можах да разговарям с тях… Никога не съм те лъгал и ти никога не си ме лъгал и сега ти казвам, че тези чирикахуаи наистина желаят да направят това, което е добро, и да живеят в мир. Ако те не постъпят така, значи аз съм излъгал и ти не трябва повече да ми вярваш. Всичко е наред, ти върви напред към форт Боуи, искам да отнесеш в джобовете си всичко, което се каза тук днес.“

Убеден, че чирикахуаите ще се явят във форт Боуи с групата негови разузнавачи, Крук избърза там, за да телеграфира до Министерството на войната във Вашингтон за условията, които бе поставил на водачите на чирикахуаите. За негова изненада пристигна следният отговор: „Не можем да се съгласим с капитулацията на «враждебните» при посочените условия — двегодишен затвор на изток и завръщане в резервата след изтичане на срока.“ Сивия вълк бе дал още едно обещание, което не можеше да изпълни. Поредният удар бе вестта, която той научи на следващия ден. Херонимо и Найче избягали от колоната няколко мили преди форт Боуи и се връщат към Мексико. Един търговец от „Тусонския кръг“ ги напил с уиски и ги изплашил, че белите граждани на Аризона на всяка цена ще ги обесят, ако се завърнат. Според Хасон Бетсинес. Найче се напил и стрелял с пушката си във въздуха. „Херонимо помисли, че е започнал бой с войската. Те с Найче побягнаха панически, като увлякоха със себе си около тридесетина последователи.“ Може би в случилото се имаше и друг елемент. „Аз се страхувах от предателство — казва по-късно Херонимо. — Подозренията ми се задълбочиха и ние се върнахме.“ Найче разказва впоследствие на Крук: „Страхувах се, че ще ме заведат някъде, където няма да ми харесва, в някое място, което не познавам. Помислих си, че всички, които бъдат отведени, ще умрат… Тази картина бе в съзнанието ми… Ние говорихме помежду си за това. Бяхме пияни… тъй като там имаше много уиски и ние искахме да си пийнем и си пийнахме.“ В резултат на бягството на Херонимо Министерството на войната строго смъмри Крук за небрежността му, за приетите от него без съгласуване с началството условия на капитулация и за толерантното му отношение към индианците. Той незабавно си подаде оставката и бе сменен от Нелсън Майлс (Мечото палто) — бригаден генерал, жаден за повишение.

На 12 април 1886 г. Мечото палто пое командуването. С пълната подкрепа на Министерството на войната той бързо постави на бойна нога пет хиляди войници (около една трета от цялата военна сила на армията). Освен това имаше петстотин апачески разузнавачи и хиляди души опълчение. Той организира една летяща колона кавалеристи и скъпа система от хелиографи^[65], за да предава съобщения от Аризона за Ню Мексико и обратно. Противникът, който трябваше да бъде победен от тази грамадна военна сила, бе Херонимо и неговата „армия“ от двадесет и четирима воини, които през лятото на 1886 г. бяха непрекъснато преследвани от хиляди войници от мексиканската армия.

Накрая Командира с големия нос (лейтенант Чарлз Гейтууд) и двама апачи разузнавачи, Мартин и Кайата, откриха Херонимо и Найче в един каньон в Сиера Мадре. Херонимо остави пушката си на земята и се ръкува с Командира с големия нос, като го запита спокойно за здравето му. След това той прояви интерес към събитията в Съединените щати. Какво става с чирикахуаите? Гейтууд му отговори, че чирикахуаите, които са се предали, вече са изпратени във Флорида. Ако Херонимо се предаде на генерал Майлс, той вероятно ще бъде изпратен във Флорида.

Херонимо искаше да знае всичко за Мечото палто Майлс. Дали гласът му е суров или приятен за ухото? Дали е жесток или е с добро сърце? Когато говори, гледа ли човека в очите или надолу към земята? Ще изпълни ли обещанията си? След това той каза на Гейтууд:

— Ние искаме съвета ти. Смятай, че си един от нас, а не бял човек. Спомни си всичко, което се каза днес, и като апач какво би ни посъветвал при тези обстоятелства?

— Аз бих се доверил на генерал Майлс и бих по вярвал на думите му — отговори Гейтууд.

И тъй, Херонимо се предаде за последен път. Великия баща във Вашингтон (Гроувър Кливлънд), който вярваше на всички потресаващи вестникарски измислици за злодействата на Херонимо, препоръча да го обесят. Надделя мнението на хората, които знаеха истината, и Херонимо и останалите живи негови воини бяха откарани във форт Марион, Флорида. Той намери повечето от приятелите си умиращи там, в тази топла и влажна земя, толкова различна от високата и суха страна, където се бяха родили. Повече от сто умряха от една болест, наречена туберкулоза. Правителството им бе отнело всички деца и ги бе пратило в индианското училище в Карлайл, Пенсилвания. Над петдесет деца бяха умрели там.

Не само „враждебните“ бяха изпратени във Флорида, но и много от „дружеските“, включително и разузнавачи, които бяха служили при Крук. Мартин и Кайата, които заведоха лейтенант Гейтууд до скривалището на Херонимо, не получиха обещаните им за мисията десет мустанга. Вместо това ги изпратиха в затвора във Флорида. Чато, който се бе опитал да убеди Херонимо да не напуска резервата и след това бе помогнал на Крук да го открие, бе внезапно вдигнат от лагера му и изпратен във Флорида. Той загуби отредената му земя и добитъка си. Две от децата му бяха отведени в Карлайл — и двете умряха там. Чирикахуаите бяха белязани за унищожение — те се биха прекалено упорито за свободата си.

Но те не бяха единствените. Ескиминсин от аравайпите, който имаше икономическа независимост в селото си на Хила, бе арестуван по обвинение, че е поддържал връзки с един престъпник, известен като Козлето апач. Ескиминсин и останалите живи четиридесет аравайпи бяха изпратени да живеят с чирикахуаите във Флорида.

По-късно прехвърлиха изгнаниците в казармите в Маунт Вернон, Алабама.

Ако не бяха усилията на неколцина техни бели приятели като Джордж Крук, Джон Клъм и Хю Скот, апачите скоро щяха да отидат в гроба от нездравословния климат в поста на река Моубил. Въпреки възраженията на Мечото палто Майлс и на Министерството на войната те успяха да извоюват връщането на Ескиминсин и аравайпите в Сан Карлос. Гражданите на Аризона обаче отказаха да допуснат чирикахуаите на Херонимо в границите на щата. Когато кайовите и команчите научиха от лейтенант Хю Скот за окаяното състояние на чирикахуаите, те предложиха на старите си врагове част от резервата си. През 1894 г. Херонимо доведе останалите живи заточеници във форт Сил. Той умря там през 1909 г. като военнопленник и го погребаха в апаческото гробище. Още е жива легендата, че скоро след това костите му били тайно изровени и пренесени някъде в Югозапада — може би в Могольоните или в планините Чирикахуа, или дълбоко в Сиера Мадре в Мексико. Той бе последният от апаческите вождове.

Бизоните идат

Чуй, каза той, ей там бизоните идат.

Това са думите му, ей там бизоните идат.

Те вървят, те стоят, те идат.

Ей там бизоните идат.

Глава осемнадесета
Танцът на духовете

1887 г.

4 февруари. Конгресът създава междущатска комисия за регулиране на жп линиите. 21 юни. Великобритания празнува 50-годишнината от царуването на кралица Виктория. 2–4 юли. Съюзът на ветераните от Конфедерацията провежда събрание в Гетисбърг.

 

1888 г.

14 май. В Бразилия отменят робството. 6 ноември. Гроувър Кливлънд получава повече гласове от Бенджамин Харисън, по Харисън печели президентството по гласове от избирателните колегии.

 

1889 г.

4 март. Бенджамин Харисън встъпва в длъжност като президент. 23 март. Президентът Харисън открива Оклахома (бившата Индианска територия) за заселване на белите. 31 март. В Париж е открита Айфеловата кула. 31 май. Пет хиляди души загиват от наводнението в Джонстаун. 2–11 ноември. Северна и Южна Дакота, Монтана и Вашингтон стават щати на Съюза.

 

1890 г.

25 януари. „Пели Блай“ печели надбягването около света с време 72 дни, 6 часа и 11 минути. 1 юли. Населението на Съединените щати достига 62 622 250 души. З–10 юли. Айдахо и Уайоминг стават четиридесет и третият и четиридесет и четвъртият щат на Съюза.

Ако човек загуби нещо и се върне и го търси внимателно, той ще го намери — това е, което индианците правят сега, като искат да им дадете нещата, които са им били обещани в миналото; и не смятам, че трябва да се отнасяте към тях като към диви животни — затова у мен се развиха такива чувства… Усещам, че страната ми има лошо име, а искам тя да има добро име — тя имаше добро име и аз понякога седя и се чудя кой е този, който й даде лошо име?

Татанка Йотанка (Седящия бик)

 

Земята ни тук е най-скъпото нещо, което имаме на света. Хората вземат земята и забогатяват от нея и за нас, индианците, е много важно да я задържим.

Бялата гръмотевица

 

Всички индианци трябва да танцуват навсякъде и да продължат да танцуват. Много скоро, през следващата пролет, Великия дух ще дойде. Той ще ни върне дивеча от всички видове. Дивечът ще бъде много навсякъде. Всички мъртви индианци ще се върнат и ще заживеят отново. Всички те ще бъдат силни като младежи, ще станат отново млади. Старите слепи индианци ще прогледнат и ще бъдат пак млади и ще живеят щастливо. Когато Великия дух дойде (по този начин), всички индианци ще отидат в планините, високо и далеч от белите. Тогава белите не ще навредят на индианците. И докато индианците са нависоко, ще има наводнение като море и всички бели хора ще умрат, ще се удавят. След това водата ще си отиде и навсякъде ще останат само индианците и много дивеч от всякакъв вид. После заклинателят ще каже на индианците да съобщят на всички индианци да продължат да танцуват и доброто време ще дойде. Индианците, които не танцуват и не вярват на тези думи, ще се смалят, ще станат един фут високи и ще си останат такива. Някои от тях ще бъдат превърнати в дървета и ще изгорят в огъня.

Уовока — пайутският кесия

 

 

Когато племената на сиуксите тетони капитулираха след войните от 1876–77 г., те загубиха земите по река Паудър и Блак Хилс (Черните хълмове). Следващото действие на правителството бе да се премести западната граница на големия сиукски резерват от 104-ия на 103-ия меридиан, като по този начин бе отрязано ново парче от петдесет мили близо до Блак Хилс и бе отнет още един триъгълник ценна земя между разклоненията на река Шайен. През 1877 г., след като правителството прогони сиуксите от Небраска, всичко, което им остана, бе една територия с форма на наковалня между 103-ия меридиан и река Мисури (в Дакота) — 35 000 квадратни мили земя. Топографите, които маркираха границите, я смятаха за безполезна.

Някои правителствени чиновници искаха да изселят всички тетони в Индианската територия, други — да установят агенции по река Мисури. След сериозни протести от страна на Червения облак и Петнистата опашка накрая бе постигнат компромис. Оглалите на Червения облак бяха заселени в югозападния ъгъл на резервата, в Уази Аханхан, Пайн Ридж. Тук различните отряди оглали установиха постоянните си лагери по течащите на север към река Уайт рекички Иелоу Медисин, Поркюпайн Тейл и Ундид Ний. На изток от Пайн Ридж Петнистата опашка и неговите сиукси брюле се заселиха покрай река Литъл Уайт, а агенцията им се наричаше Роузбъд. За останалите сиукски племена бяха установени четири агенции — Лоуър Брюле, Кроу Крийк, Шайен Ривър и Стендинг Рок. Агенциите щяха да останат там около век, но по-голямата част от тридесет и петте хиляди квадратни мили на големия сиукски резерват постепенно щеше да бъде иззета от индианците.

Докато тетоните се заселваха в новите си села, голяма вълна емигранти от северна Европа се изля в източна Дакота и се нахвърли върху границата на големия сиукски резерват по река Мисури. В Бисмарк на Мисури отиващата в западна посока железопътна линия бе спряна заради резервата. Пътуващите за Монтана и Северозапада заселници шумно настояваха да се построят пътища през резервата. Посредници, алчни за евтина земя, която да продават с големи печалби на заселниците, крояха планове за разрушаването на големия сиукски резерват.

Навремето сиуксите биха се сражавали, за да задържат всички тези натрапници вън от територията си, но сега те бяха обезоръжени, нямаха коне, нямаха дори какво да ядат и обличат. Техният най-голям жив военен водач Седящия бик бе изгнаник в Канада. Той и неговите три хиляди последователи бяха свободни, въоръжени и на коне. Някой ден те може би щяха да се върнат.

Подобно на свободния в Мексико Херонимо, Седящия бик, свободен в Канада, бе нещо непоносимо за правителството на Съединените щати, един опасен символ на подривна дейност. Армията полагаше неистови усилия да накара вожда на хънкпапа и последователите му да се върнат под нейния контрол. Накрая, през септември 1877 г., Министерството на войната уреди с правителството на Канада генерал Алфред Тери да прекоси границата, придружен от извънредна комисия и от Кралската канадска конна полиция, и да се отправи към форт Уолш. Там Тери трябваше да се срещне със Седящия бик и да му обещае пълна амнистия, ако предаде всичките си огнестрелни оръжия и коне и отведе обратно хората си в големия сиукски резерват в агенцията на хънкпапа Стендинг Рок. Отначало Седящия бик не искаше да се среща с Едната звезда Тери: „Няма смисъл да се приказва с тези американци — каза той на комисаря Джеймс Маклиод от конната полиция. — Всички те са лъжци и човек не може да вярва на нищо, което казват.“ Само настояването на комисаря Маклиод, който се надяваше да накара Седящия бик да напусне Канада, накрая принуди индианеца да се яви на 17 октомври на съвет във форт Уолш.

Едната звезда Тери произнесе кратко встъпително слово:

— Този ваш отряд — каза той на Седящия бик — е единственият, който не се е предал. Ние извървяхме стотици мили, за да ви донесем това послание от Великия баща, който, както сме ви казвали и преди, желае да живее в мир с всички свои чеда. Твърде много бяла и индианска кръв се проля. Време е кръвопролитието да престане.

— Какво сме направили, та искате да спрем? — отвърна Седящия бик. — Нищо не сме направили. Вашите хора все ни подтикваха към всички тези безредици. Нямаше къде другаде да отидем и затова потърсихме убежище в тази страна… Бих искал да знам защо сте дошли тук… Дошли сте да пи лъготите, но ние не искаме да слушаме. Не желая да се обръщате към мен с такива думи, искам да кажа да лъжете в къщата на моята Баба (кралица Виктория). Не казвайте дума повече. Върнете се там, откъдето сте дошли… Вие ме изгонихте от тази част на страната, която сами ми бяхте дали. Дошъл съм тук, за да остана при тези хора, и имам намерение да остана тук.

Седящия бик даде възможност на няколко от неговите последователи да говорят, включително на един сантий и един янктон, които се бяха присъединили към отряда му. Техните думи подсилиха казаното от него. След това Седящия бик направи нещо много необичайно — той представи на съвета жена, Тази, която говори само веднъж. Някои индианци казваха впоследствие, че умишлено са оскърбили Тери, като дали възможност на жена да говори с посетителя. „Аз бях в страната ти — каза тя на Тери — и исках да отгледам децата си там, но не ми дадоха никаква възможност. Дойдох в тази страна, за да отгледам децата си и да имам малко мир. Това е всичко, което имам да ти кажа. Искам да се върнеш там, откъдето си дошъл. Това са хората, при които ще остана и с които ще отгледам децата си.“

След завършването на съвета Едната звезда Тери разбра, че е безполезно да се обръща повече към Седящия бик. Последната му надежда бе комисарят Маклиод, който прие да разясни на индианците хънкпапа позицията на канадското правителство по въпроса. Маклиод съобщи на Седящия бик, че правителството на Нейно величество го смята за американски индианец, потърсил убежище в Канада, следователно той не може да претендира, че е британски индианец.

— Не можеш да очакваш нищо от правителството на Нейно величество — каза той — освен закрила, при условие, че спазваш реда. Единствената ти надежда са бизоните и не е далеч времето, когато и този източник няма да го има. Не трябва да прекосявате границата с враждебни намерения. Ако го направите, ваши врагове ще бъдат не само американците, но и конната полиция, и британското правителство.

Нищо от това, което каза Маклиод, не промени решението на Седящия бик. Той щеше да остане в земите на Бабата.

На следващата сутрин Едната звезда Тери тръгна обратно за Съединените щати. „Присъствието близо до границата на голяма група индианци — наши заклети врагове — предупреди той Министерството на войната, — е постоянна заплаха за мира в нашите индиански територии.“

Изгнаниците на Седящия бик останаха в Канада четири години и ако правителството на тази страна бе показало по-голяма готовност за сътрудничество, те вероятно щяха да изживеят живота си в равнините на Съскачеуан. От самото начало обаче правителството на Нейно величество смяташе Седящия бик за потенциален източник на неприятности, за гост с твърде големи разноски, тъй като разположиха допълнителна конна полиция, за да го наблюдава. От време на време той ставаше повод за шеги в парламента. На 18 февруари 1878 г. един член на Канадската камара на общините зададе въпрос относно допълнителните разходи, които правителството е направило „заради това, че Седящия бик прекоси нашата граница“.

Сър Джон Макдоналд:

— Не виждам как един Седящ бик може да прекоси границата.

Господин Макензи:

— Само като се изправи. Сър Джон:

— Тогава той няма да е вече Седящ бик.

Обикновено това бе равнището на дискусиите в канадския парламент, когато възникваше проблема за изгнаниците сиукси. Не се предлагаше каквато и да е помощ — дори храна и дрехи, и през лютите зими индианците страдаха без подслон и одеяла. Имаше съвсем малко дивеч; месото никога не стигаше, нямаше достатъчно кожи за дрехи и стени на вигвами. Носталгията изглежда се отразяваше на младите повече, отколкото на старите. „Ние започнахме да усещаме мъка по страната ни, където сме били щастливи“ — казва един от младите оглали. Сезоните се изнизваха и заедно с тях няколко гладни и окъсани семейства потеглиха на юг през границата, за да се предадат в сиукските агенции в Дакота.

Седящия бик молеше канадците да дадат на хората му резерват, където да могат да се хранят, но все му отговаряха, че не е британски поданик и следователно няма право на земя за резерват. През суровата зима на 1880 г. много коне замръзнаха във виелиците и когато дойде пролетта, все повече изгнаници тръгваха пеша на юг. Няколко от най-верните помощници на Седящия бик, включително Гал и Краля на враните, не издържаха и се запътиха към големия сиукски резерват.

Накрая, на 19 юли 1881 г., Седящия бик и 186 от останалите му последователи прекосиха границата и влязоха на коне във форт Бъфорд. Вождът носеше дрипава басмена риза, чифт изпокъсани навои и мръсно одеяло. Когато предаваше карабината си „Уинчестър“ на командуващия офицер, той изглеждаше стар и победен. Вместо да го изпрати в агенцията на хънкпапа в Стендинг Рок, армията наруши обещанието си да го помилва и го задържа във форт Рендъл като военнопленник.

— В края на лятото на 1881 г. завръщането на Седящия бик бе засенчено от убийството на Петнистата опашка. Убиецът не беше бял, а един от хората на Петнистата опашка, Кучето врана. Без каквото и да било предупреждение Кучето врана застреля прочутия вожд на брюле, докато той яздеше по една пътека в резервата Роузбъд.

Белите чиновници в агенцията определиха убийството като края на една свада заради жена, но приятелите на Петнистата опашка твърдяха, че е имало заговор за сломяване властта на вождовете и прехвърлянето й върху хора, които отстъпват пред волята на агентите от Бюрото по индианските въпроси. Червения облак смяташе, че е намерен подъл убиец за ликвидирането на Петнистата опашка, защото вождът твърдо отстояваше необходимостта от подобряване на условията за хората си.

— Приписаха това на индианците, защото индианец го извърши — каза Червения облак, — но кой изпрати индианеца?

След като бурята около смъртта на Петнистата опашка позатихна, навсякъде по големия резерват сиуксите насочиха вниманието си към присъствието на Седящия бик във форт Рендъл. Множество вождове и заместниците им дойдоха да го посетят, да му пожелаят щастие и да го уважат. Репортьори идваха, за да го интервюират. Вместо да бъде победен и забравен, както си мислеше, Седящия бик се прочу. През 1882 г. представители от различните сиукски агенции дойдоха при него за съвет във връзка с едно ново правителствено предложение за раздробяване на големия резерват на по-малки части и за продаване на около половината от земята за заселване с бели. Седящия бик ги посъветва да не я продават. Сиуксите нямаха излишна земя.

Въпреки съпротивата си през 1882 г. сиуксите едва не изгубиха 14 000 квадратни мили територия при срещата си с една комисия, ръководена от Нютън Едмъндс — специалист по отнемане на индиански земи чрез преговори. Колегите му бяха Питър Шанън — адвокат от граничната област, и Джеймс Телър — брат на новия министър на вътрешните работи. Придружаваше ги като „специален преводач“ не друг, а преподобният Самюел Хинмън, който от времето на Малката врана беше мисионер при сиуксите. Хинмън смяташе, че индианците имат нужда от по-малко земя и повече християнска вяра.

Докато комисията пътуваше от агенция на агенция, Хинмън разправяше на вождовете, че е тук, за да разпредели в отделни части на резервата шест агенции. Това е необходимо, казваше той, за да могат отделните племена на сиуксите да претендират за тези райони като за своя собственост и да ги владеят, докато са живи.

— След като определим резерватите — каза Хинмън на Червения облак, — Великия баща ще ви даде 25 хиляди крави и хиляда бика.

За да получат добитъка обаче, сиуксите трябваше да подпишат някакви книжа, които комисарите носеха със себе си. Тъй като никой от сиуксите не можеше да чете, те не знаеха, че се отказват от 14 000 квадратни мили земя в замяна на обещаните крави и бикове.

В агенциите, където сиуксите не искаха да подписват каквото и да е, Хинмън или ги придумваше, или ги заплашваше. С оглед да увеличи броя на подписите, той караше дори и седемгодишни момчета да подписват документите (според договора само пълнолетните индианци от мъжки пол имаха право да подписват). На срещата при рекичката Ундид Ний в резервата Пайн Ридж Хинмън каза ма индианците, че ако не подпишат, няма да получават повече дажби и ренти, а освен това ще бъдат изпратени в Индианската територия.

Много от по-възрастните сиукси, които бяха виждали как границите на земята им се свиваха, след като индианците „докоснеха писалката“ до подобни документи, се съпротивляваха упорито срещу подписването, но заплахите на Хинмън ги накараха да отстъпят. След като церемонията по подписването бе завършена и комисарите си заминаха, Жълтата коса взе топка глина и подигравателно я поднесе на агента на Пайн Ридж доктор^[66] Валънтайн Макгиликъди:

— Ние се отказахме почти от цялата си земя — каза Жълтата коса. — По-добре е да вземеш сега и остатъка — ето, аз ти го давам.

В началото на 1883 г. Едмъндс и Хинмън пропътуваха разстоянието до Вашингтон с вързопите си, пълни с подписи, и успяха да прокарат в Конгреса законопроект, съгласно който около половината земя на големия резерват се отстъпваше на Съединените щати. За щастие сиуксите имаха достатъчно приятели въз Вашингтон, които поставиха законопроекта под въпрос и посочиха, че дори ако всички подписи са законни, Едмъндс и Хинмън пак не са получили необходимото съгласие на три четвърти от всички пълнолетни сиукси от мъжки пол.

Друга комисия, ръководена от сенатора Хенри Доуис, бе незабавно изпратена в Дакота, за да разследва методите, използувани от Едмъндс и Хинман. Членовете й скоро разкриха нечестността на предшествениците си.

По време на разследването Доуис запита Червения облак дали смята, че Хинмън е честен човек.

— Господин Хинмън заблуждава вас, големите хора — отговори Червения облак. — Той ви е разказал сума работи и сега вие идвате тук да разпитвате за тях.

Червеното куче свидетелствува, че Хинмън обещал да им даде крави и бикове, но не споменал нищо за отстъпване на сиукски земи в замяна. Малката рана каза:

— Господин Хинмън ни каза, че както е сега резерватът, никой индианец не може да различи собствената си земя и че Великия баща и неговият съвет смятат, че е по-добре да направят отделни резервати и това е причината, поради която подписваме хартията.

— Каза ли ви той, че Великия баща ще вземе това, което остава? — запита сенаторът Доуис.

— Не, сър. Той не каза нищо такова.

Когато Бялата гръмотевица каза, че хартията, която са подписали, е къс измама, сенаторът го запита какво има предвид под „измама“.

— Измама е, защото дойдоха да вземат земята ни евтино. Това наричам аз измама.

— Значи ли това, че тукашните индианци биха отстъпили земята, ако им заплатят повече за нея? — запита Доуис.

— Не, сър. Те изобщо няма да искат да го сторят — отговори Бялата гръмотевица. — Земята ни тук е най-скъпото нещо, което имаме на света. Хората вземат земята и забогатяват от нея и за нас, индианците, е много важно да я задържим.

Малко преди комисията на Доуис да дойде в Дакота, освободиха Седящия бик от затвора във форт Рендъл и го прехвърлиха в агенцията на хънкпапа в Стендинг Рок. На 22 август, когато комисарите пристигнаха там, за да изслушат, свидетелски показания, той дойде от определения му лагер на река Гранд в главната сграда на агенцията, за да участвува в съвета. Комисарите умишлено не обърнаха внимание, че присъствува най-прочутият жив сиукски вожд и поискаха показания първо от Бягащата антилопа, а после от младия Джон Грас, син на стария Грас — вожда на чернокраките сиукси.

Най-накрая сенаторът Доуис се обърна към преводача и каза:

— Попитай Седящия бик дали има да каже нещо на този комитет.

— Разбира се, че ще говоря, ако пожелаете — отговори Седящия бик. — Предполагам, че трябва да приказват само хората, които сте си избрали да чуете.

— Предполагаме, че индианците са избрали хора, които говорят от тяхно име — каза Доуис, — по всеки, който желае да приказва, или всеки, който индианците тук посочат, ще бъде с удоволствие изслушан, ако има какво да каже.

— Знаеш ли кой съм, та ми говориш така?

— Зная, че ти си Седящия бик и ако имаш да кажеш нещо, ще те изслушаме с удоволствие.

— Познаваш ли ме? Знаеш ли кой съм?

— Знам, че си Седящия бик.

— Казваш, че знаеш, че съм Седящия бик, но знаеш ли какъв е моят пост?

— Не знам да има разлика между теб и другите индианци от тази агенция.

— Тук съм по волята на Великия дух и по негова воля съм вожд. Сърцето ми е червено и сладко, а знам, че е сладко, защото, който минава край мен, си изважда езика, и вие, дето сте дошли тук да говорите с нас, казвате, че не знаете кой съм. Искам да ти кажа, че ако Великия дух е избрал някого да бъде вожд на тази страна, това съм аз.

— Какъвто и да си тук днес, ако желаеш да кажеш нещо, ние ще те изслушаме. В противен случай ще прекратим съвета.

— Да, добре — каза Седящия бик. — Дойдох тук, за да ви дам съвет, а вие се държахте като хора, които са пили уиски.

Той направи широко движение с ръка и всички индианци в стаята на съвета станаха и излязоха след него.

Нищо не би могло да разтревожи комисарите повече от мисълта, че сиуксите са обединени около силен водач като Седящия бик. Такова развитие на нещата би поставило в опасност цялата индианска политика на правителството, която имаше за цел да премахне всичко индианско в племената и да ги превърне в бели хора. За по-малко от две минути, право пред очите им, те разрешиха на Седящия бик да покаже как може да разсипе тази политика.

По-късно през деня другите водачи на хънкпапа разговаряха със Седящия бик. Те го увериха във верността си, но изтъкнаха, че не е трябвало да обижда комисарите. Тези хора не приличаха на крадците на земя, които идваха тук предната година. Тези представители на Великия баща бяха дошли да им помогнат да запазят земята си, а не да им я отнемат.

Седящия бик не бе сигурен доколко може да се вярва на който и да е бял човек, но призна, че е направил грешка и каза, че е готов да поиска прошка. Той изпрати съобщение до комисарите, че би желал да има нов съвет.

— Тук съм, за да поискам прошка за лошото си държане — започна той — и си вземам обратно думите. Вземам ги обратно, защото разбирам, че озлобих сърцата ви… Вземам си обратно само думите, които накараха хората да напуснат съвета, и искам извинение, загдето го напуснах и аз… Сега ще ви кажа какво мисля и ще го кажа искрено. Зная, че Великия дух ме гледа отгоре и че ще чуе какво казвам и следователно ще направя всичко възможно, за да говоря справедливо. Надявам се, че някой ще чуе желанията ми и ще помогне да ги осъществим.

След това той направи преглед на историята на сиуксите по време на своя живот, като изброи нарушените задължения на правителството, но каза, че е обещал да върви по пътя на белия човек и ще изпълни това си обещание:

— Ако човек загуби нещо и се върне и го търси внимателно, той ще го намери — това е, което индианците правят сега, като искат да им дадете нещата, които са им били обещани в миналото, и не смятам, че трябва да се отнасяте към тях като към диви животни — затова у мен се развиха такива чувства. Великия баща ми изпрати вест, че ако в миналото е имал нещо против мен, то е забравено и е простено и че в бъдеще той няма да има нищо против мен, а аз приех обещанията му и дойдох. Той ми каза да вървя по пътя на белия човек и аз отговорих, че ще вървя, и сега правя всичко възможно да вървя по този път. Усещам, че страната ми има лошо име, а искам тя да има добро име — тя имаше добро име и аз понякога седя и се чудя, кой е този, който й даде лошо име?

Седящия бик продължи, като описа положението на индианците. Те нямат това, което имат белите хора. Ако трябва да станат като белите, те трябва да имат сечива, добитък и фургони, „защото по този начин белите хора изкарват прехраната си.“

Вместо да приемат благосклонно извиненията на Седящия бик и да изслушат какво има да им каже, комисарите се нахвърлиха с обвинения. Сенаторът Джон Логан го упрекна за преждевременното разпускане на съвета и за намека, че комисарите били пияни. „Освен това искам да ти кажа, че ти не си велик вожд на тази страна — продължи Логан — че нямаш последователи, власт, контрол и право на какъвто и да е контрол. Ти се намираш в индиански резерват на издръжка на правителството. Тебе те храни правителството, облича те правителството, децата ти се учат благодарение на правителството и всичко, което притежаващ и си днес, е от правителството. Ако не беше правителството, ти щеше да мръзнеш и да гладуващ в планините. Казвам тези неща само, за да те предупредя, че не можеш да оскърбяваш народа на Съединените американски щати и неговите комитети… Днес правителството храни, облича и дава образование на децата ви и желае да ви научи да станете фермери, да ви цивилизова и да ви направи като белите хора.“

За да ускори процеса на превръщане на индианците в бели хора, Бюрото по индианските въпроси назначи Джеймс Маклафлин за началник на агенцията в Стендинг Рок. Маклафлин, или Бялата коса, както го наричаха индианците, беше ветеран на Бюрото, жена му бе наполовина от сантиите и началниците му бяха уверени, че той ще сполучи да унищожи културата на сиуксите и да я смени с цивилизацията на белите хора. След заминаването на комисията на Донс Бялата коса Маклафлин се опита да ограничи влиянието на Седящия бик, като се обръщаше към Гал по въпросите, засягащи хънкпапа, и към Джон Грас за чернокраките сиукси. Бялата коса бе намислил с действията си да държи Седящия бик в сянка, да покаже на сиуксите от Стендинг Рок, че техният стар герой е безсилен да ги води или да им помогне.

Интригите на Бялата коса нямаха абсолютно никакъв ефект върху популярността на Седящия бик сред сиуксите. Всички посетители в резервата, индианци или бели, искаха да се срещнат със Седящия бик. През лятото на 1883 г., когато линията Нордърн Пасифик празнуваше забиването на последния клин в пресичащите континента релси, един от чиновниците, натоварени с организирането на церемонията, реши, че ще е подходящо да присъствува някой индиански вожд и да произнесе реч, с която да приветствува Великия баща и другите официални лица. Изборът падна върху Седящия бик (друг дори не предложиха), а един млад офицер, който разбираше сиукски, получи задачата да работи с вожда за подготовката на речта му. Трябваше да я произнесе на сиукски, а офицерът след това да я преведе.

На 8 септември Седящия бик и младият офицер в синя куртка пристигнаха в Бисмарк за голямото тържество. Те яздеха начело на парада и след това седнаха на трибуната. Когато Седящия бик бе представен, той се изправи и започна да произнася речта си на сиукски. Младият офицер го слушаше изумен — Седящия бик бе променил цветистия текст на приветствието: „Мразя всички бели хора. Вие сте крадци и лъжци. Отнеха земята ни и ни превърнаха в изгнаници“.

Като знаеше, че само офицерът може да го разбере, Седящия бик от време на време се спираше, за да му ръкопляскат, кланяше се, усмихваше се, а после произнасяше още няколко оскърбления. Накрая той си седна и обърканият преводач зае мястото му. Офицерът имаше написан само един кратък превод, няколко приветствени изречения, но като добави известен брой изтъркани индиански метафори, той вдигна слушателите си на крака за бурни овации на Седящия бик. Вождът на хънкпапа бе толкова популярен, че ръководството на линията го отведе в Сейнт Пол за друга церемония.

През следващото лято министърът на вътрешните работи разреши на Седящия бик да обиколи петнадесет американски града и появяването му предизвика такава сензация, че Уилям Коди (Бъфало Бил) реши, че трябва да включи прочутия вожд в своето представление за Дивия Запад. Бюрото по индианските въпроси отначало се противопостави на предложението, но когато запитаха Бялата коса Маклафлин, той се запали. На всяка цена, каза той, оставете Седящия бик в това представление за Дивия Запад. В Стендинг Рок Седящия бик бе постоянен символ на индианската съпротива, решителен защитник на индианската култура, която Маклафлин бе решен да унищожи. На Бялата коса му се искаше Седящия бик да замине на турне завинаги.

И тъй през лятото на 1885 г. Седящия бик се присъедини към представлението за Дивия Запад на Бъфало Бил и започна да пътува по Съединените щати и Канада. Посрещнаха го огромни тълпи. Понякога имаше освирквания и дюдюкания за „убиеца на Къстър“, но след всяко представление същите тези хора му предлагаха монети срещу негови снимки с автограф. Седящия бик даваше повечето от парите си на групите окъсани, гладни момчета, които го обграждаха където и да отидеше. Веднъж той каза на Ани Оукли, друга звезда на представлението за Дивия Запад, че не разбира как белите хора могат да бъдат толкова безчувствени към собствените си бедни. „Белият човек знае как да направи всичко — каза той, но не знае как да го разпредели.“

След края на сезона той се върна в Стендинг Рок с два подаръка от Бъфало Бил — голямо бяло сомбреро и обучен кон. Конят бе научен да сяда на земята и да вдига едното си копито при изстрел.

През 1887 г. Бъфало Бил покани Седящия бик да придружи представлението му за турне из Европа, но вождът отклони поканата: „Аз съм необходим тук. Все повече се говори за отнемане на земите ни.“

Опитът за заграбване на земята започна през следващата година, когато от Вашингтон пристигна комисия с предложение да се раздели големият сиукски резерват на шест по-малки резервата, като девет милиона акра се предоставят за заселване от белите. За тези земи комисарите предложиха на индианците по петдесет цента на акър. Седящия бик незабавно започна да действува, за да убеди Гал и Джон Грас, че сиуксите не трябва да се съгласяват на подобна измама — те нямат повече излишна земя. Около месец комисарите се мъчеха да убедят индианците от Стендинг Рок, че Седящия бик ги заблуждава, че отказът от земята е в тяхна полза и че ако не подпишат, могат \да загубят земята и без компенсация. Само двадесет и двама сиукси подписаха в Стендинг Рок. След като не успяха да получат необходимите три четвърти от подписите в агенциите Стендинг Рок и Лоуър Брюле, комисарите се отказаха. Без да посетят Пайн Ридж или Роузбъд, те се върнаха във Вашингтон и препоръчаха правителството да игнорира договора от 1868 г. и да отнеме земите без съгласието на индианците.

През 1888 г. правителството на Съединените щати още не бе готово да наруши едностранно договора, но през следващата година Конгресът предприе първата стъпка към осъществяването на подобно действие, ако стане нужда. Политиците предпочитаха да принудят индианците да продадат голяма част от резервата си от страх, че тя ще им бъде отнета насила, ако откажат да я отстъпят. Ако планът се осъществеше, правителството нямаше да наруши договора.

Като знаеха, че индианците вярват на генерал Джордж Крук, длъжностните лица във Вашингтон първо го убедиха, че ако не се съгласят доброволно да раздробят резервата си, сиуксите ще загубят всичко. Крук прие да председателствува новата комисия и бе упълномощен да предложи на индианците по 1,50 долара на акър (вместо петдесетте цента, предложени от предната комисия).

Заедно с двама сериозни политици, Чарлз Фостър от Охайо и Уилям Уорнър от Мисури, Крук пристигна в големия сиукски резерват през май 1889 г. Той твърдо реши да получи необходимите три четвърти от подписите на пълнолетните мъже. Трите звезди остави синята си униформа в Чикаго и се приготви да се срещне с бившите си врагове, облечен в омачкан костюм от сив вълнен плат. Той избра умишлено агенцията Роузбъд за първия съвет. След убийството на Петнистата опашка индианците брюле бяха разделени на групи и Крук смяташе, че те едва ли ще се изправят като един срещу подписването на отказа от земята си.

Крук не бе предвидил, че Мечката с кухия рог ще настоява комисарите да съберат вождовете на шестте агенции на един съвет, вместо да пътуват от една на друга. „Вие искате да оправите всичко тук — каза на комисията Мечката с кухия рог, — а после да отидете в другите агенции и да им кажете, че сме подписали.“

Крук отговори, че Великия баща е заповядал на комисарите да се съветват с индианците в отделните агенции, „защото сега е пролет и ако всички се съберат на едно място, реколтата ще пострада“. Въпреки това Мечката с кухия рог отказа да сътрудничи, същото направи и Високия ястреб:

— Земята, която сега задели за нас, е съвсем малко парче — каза Високия ястреб, — а аз очаквам децата ми да имат деца и внуци и да се пръснат по цялата страна, а сега искаш да отрежа „инструмента“ си и да не създавам повече деца.

Жълтата коса каза:

— Когато ви даваме земя, ние никога не си я вземаме обратно, затова този път искаме да обмислим добре, преди да ви отстъпим земята.

— Белите хора на Изток са като птици — им каза Крук. — Те снасят яйцата си всяка година и за тях няма достатъчно място на Изток и те трябва да си търсят място другаде. Затова отиват на Запад, вече сте ги видели през последните няколко години. Така те продължават да идват и ще идват, докато не завземат цялата тази страна и вие не можете да им попречите… Всичко се решава във Вашингтон от мнозинството, а тези хора идват на Запад и виждат, че индианците имат много земя, която не използуват, и те казват: „Искаме тази земя!“.

След девет дни спорове и разговори брюле послушаха съвета на Крук и подписаха. Първият подпис върху съглашението бе на Кучето врана — убиеца на Петнистата опашка.

През юни в Пайн Ридж комисарите трябваше да се справят с Червения облак, който показа силата си, като обкръжи съвета с неколкостотин от своите воини на коне. Макар че Червения облак и верните му помощници се държаха твърдо, комисарите успяха да получат около половината от подписите на оглалите. За да наваксат разликата, те тръгнаха към по-малките агенции Лоуър Брюле, Кроу Крийк и Шайен Ривър и там събраха необходимите им подписи. На 27 юли те пристигнаха в Стендинг Рок. Там щеше да се реши всичко. Ако мнозинството от хънкпапа и чернокраките сиукси откажеха да подпишат, съглашението щеше да пропадне.

Седящия бик взе участие в първите съвети, но мълча. Присъствието му бе достатъчно, за да бъде устойчива стената на опозицията. „Индианците внимаваха много — казва Крук, — но не личеше да са съгласни. Държането им бе по-скоро като на хора, които за себе си са взели решение и слушат само от любопитство, за да видят какви нови аргументи ще им изтъкнат.“

Джон Грас бе главният говорител на сиуксите в Стендинг Рок. „Когато имахме много земя — каза той, — ние можехме да ви я продаваме по цените, които пи предлагахте, но сега ни е останала само една малка част, която можем да отделим и вие желаете да купите остатъка. Ние няма да предложим нашата земя за продажба. Великия баща ни притиска да продадем земята. По тази причина смятаме, че цената, която се предлага за тази земя, не е достатъчна и следователно не искаме да продадем земята по тази цена.“

Седящия бик и последователите му, естествено, не искаха да продават на никаква цена. Както каза Бялата гръмотевица на комисията на Доуис преди шест години, за тях земята бе „най-скъпото нещо на света“.

След няколко дни безплодни дискусии Крук разбра, че не може да спечели привърженици на общите съвети. Той нае агента Маклафлин да внуши на отделни индианци, че ако откажат да подпишат, правителството ще отнеме земята им. Седящия бик оставаше непреклонен. Защо трябва индианците да продадат земята си, за да спестят на правителството на Съединените щати неудобството да наруши договора и да я получи?

Бялата коса Маклафлин уреди тайни срещи с Джон Грас. „Аз разговарях с него, докато той се съгласи да се изкаже за ратифицирането и да го подпомага — казва впоследствие Маклафлин. — Накрая ние подготвихме речта, която той трябваше да произнесе, за да се откаже безболезнено от бившата си позиция, като по този начин получи активната поддръжка на другите вождове и да уреди въпроса.“

Без да уведоми Седящия бик, Маклафлин организира последния съвет с комисарите на 3 август. Агентът разположи своята индианска полиция в четири колони около мястото на съвета, за да предотврати всякакво нарушение от страна на Седящия бик или на някой от племенните му поддръжници. Джон Грас беше вече произнесъл речта си, която Маклафлин му помогна да напише, когато Седящия бик си проби път сред полицията и влезе в кръга на съвета.

Той проговори за първи път:

— Бих искал да кажа нещо, ако не възразявате срещу моята реч — ако не искате, няма да говоря. Никой не ни каза за този съвет и ние току-що пристигнахме.

Крук погледна към Маклафлин.

— Знаеше ли Седящия бик, че ще провеждаме съвет? — попита той.

— Да, сър — излъга Маклафлин. — Да, сър, всички знаеха.

В този момент Джон Грас и вождовете пристъпиха напред, за да подпишат съглашението. Свърши се. Големият сиукски резерват бе разбит на малки парчета, около които щяха да се надигат водите на бялата емиграция. Преди Седящия бик да се отдалечи от мястото на съвета, един репортьор го запита какво чувствуват индианците във връзка с отказа от земите им.

— Индианци! — извика Седящия бик. — Няма вече индианци освен мен!

През Луната на съхнещата трева (9 октомври 1890 г.), около година след раздробяването на големия резерват, един минеконжу от агенцията Шайен Ривър дойде в Стендинг Рок, за да посети Седящия бик. Името му бе Ритащата мечка. Той донесе новината за пайутския месия, Уовока, който бе основал религията на Танца на духовете. Ритащата мечка и зет му, Ниския бик, се бяха завърнали от дълго пътешествие отвъд планините Шайнинг, където бяха търсили месията. Като чу за това поклонничество, Седящия бик изпрати да доведат Ритащата мечка, за да научи повече за Танца на духовете.

Ритащата мечка разказа на Седящия бик как един глас му бил наредил да отиде и да се срещне с духовете на индианците, които ще се върнат и ще населят земята. На колите на Железния кон той, Ниския бик и девет други сиукси отпътували към мястото, където слънцето залязва, до края на линията. Там ги посрещнали двама непознати индианци, които ги приветствували като братя и им дали месо и хляб. Те дали коне на поклонниците, които яздили четири слънца, докато стигнат в лагера на Рибоядните (пайутите) близо до езерото Пирамид в Невада.

Рибоядните казали на гостите си, че Христос се е върнал отново на земята. Сигурно Христос ги насочил да отидат там, каза Ритащата мечка — това било предопределено. За да видят месията, те трябвало да направят ново пътешествие до агенцията на езерото Уокър.

В продължение на два дни Ритащата мечка и приятелите му чакали на езерото Уокър заедно със стотици други индианци, говорещи дузина различни езици. Тези индианци били дошли от много резервати, за да видят месията.

Точно преди залез-слънце на третия ден Христос се появил и индианците запалили голям огън, който да го освети. Ритащата мечка смятал, че Христос е бял мъж като мисионерите, но този човек приличал на индианец. След известно време той се изправил и се обърнал към очакващата го тълпа:

„Повиках ви и съм радостен да ви видя. След малко ще говоря с вас за близките ви, които са мъртви и са си заминали. Деца мои, искам да чуете всичко, което имам да ви кажа. Ще ви науча как да танцувате един танц и искам да го танцувате. Пригответе се за танца и когато той завърши, аз ще ви говоря.“

След това той започнал да танцува и всички се присъединили към него, а докато те танцували, Христос пеел. Те танцували Танца на духовете до късно през нощта, докато месията не казал, че са танцували достатъчно.

На следващата сутрин Ритащата мечка и другите отишли близо до месията, за да видят дали има белези от разпъването на кръста, за което мисионерите от резерватите им бяха разказвали. Той имал един белег на китката и един на лицето, но те не могли да видят краката му, защото носел мокасини. През деня той разговарял с тях. В началото, казал той, бог създаде света и след това изпрати Христос на Земята, за да поучава хората, но белите хора се отнесоха него зле и оставиха белези по тялото му и затова той се върна отново на небето. Сега той се връща отново на Земята като индианец и ще възобнови всичко както е било и ще го направи по-добро.

Идната пролет, когато тревата стане висока до колене, Земята ще се покрие с нова почва, която ще погребе всички бели хора, а новата земя ще се покрие със сладка трева, течаща вода и дървета. Ще се върнат отново големите стада бизони и диви коне. Индианците, които танцуват Танца на духовете, ще се вдигнат във въздуха и ще увиснат там, докато минава вълната на новата Земя, след което ще слязат отново долу между духовете на своите прадеди, на новата Земя, където ще живеят само индианци.

 

 

През няколкото дни при езерото Уокър Ритащата мечка и приятелите му се научили да танцуват Танца на духовете, след което се качили на конете си, за да се върнат при железопътната линия. Докато яздели по пътя, месията летял над тях във въздуха и ги учел на песните за новия танц. На гарата той ги напуснал, като им казал да се върнат в племето си и да предадат това, което са научили. Когато следващата зима премине, той ще върне обратно духовете на техните бащи, за да се срещнат възкръснали.

След завръщането им в Дакота, Ритащата мечка започна новия танц в Шайен ривър, Ниския бик го донесе в Роузбъд, а другите — в Пайн Ридж. В отряда минеконжу на Големия крак, каза Ритащата мечка, има главно жени, които са загубили съпрузите си и други близки мъже в битките с Дългата коса, Трите звезди и Мечото палто. Те танцуват до припадък, защото искат да върнат обратно своите мъртви воини.

Седящия бик чу всичко, което Ритащата мечка имаше да разкаже за месията и Танца на духовете. Той не вярваше, че е възможно мъртвите да се завърнат и да заживеят отново, но хората му бяха чули за месията и се страхуваха, че ако не се присъединят към танцуването, той ще ги отмине и ще ги остави да изчезнат, когато настъпи новото възкресение. Седящия бик нямаше нищо против неговите хора да танцуват Танца на духовете, но бе чул, че в някои резервати агентите са извикали войници, за да спрат ритуала. Той не искаше войниците да идват да плашат хората му и може би да стрелят по тях. Ритащата мечка отговори, че ако индианците носят свещените дрехи на месията — ризи на духовете с нарисувани по тях магически символи, никакво зло не може да ги сполети. Даже и куршумите от пушките на сините куртки не са в състояние да пробият такава риза.

С известно недоверие Седящия бик покани Ритащата мечка да остане с отряда му в Стендинг Рок, за да научи хората на Танца на духовете. Това бе през Луната на падащите листа и по целия Запад, в почти всички индиански резервати Танцът на духовете се разпространяваше като прериен огън при силен вятър. Разтревожените инспектори от Бюрото по индианските въпроси и офицерите от Дакота до Аризона, от Индианската територия до Невада, се мъчеха да схванат смисъла му. Към началото на есента дойде официална заповед: „Спрете Танца на духовете!“

— По-опасна религиозна система не би могла да се предложи на един народ, който се намира на прага на цивилизацията — каза Бялата коса Маклафлин.

Макар че беше католик, Маклафлин, както и повечето други агенти, не успя да схване танца на духовете като изцяло християнски. Догмите на новата индианска религия не се различаваха от християнските — имаше само незначителни различия в ритуалите.

— Не наранявайте и не причинявайте зло на никого. Не се бийте. Винаги постъпвайте справедливо! — повтаряше месията.

Като проповядваше ненасилие и братска любов, доктрината не изискваше от индианците други действия освен танци и песни. Месията щеше да доведе до възкресението.

Но тъй като индианците танцуваха, агентите се разтревожиха и съобщиха на войниците, а войниците започнаха да се придвижват.

Седмица след като Ритащата мечка дойде в Стендинг Рок да учи хората на Седящия бик на Танца на духовете, Бялата коса Маклафлин изпрати десетина индиански полицаи да го изгонят от резервата. Изпълнени със страхопочитание пред светостта на Ритащата мечка, полицаите препредадоха заповедта на Маклафлин на Седящия бик, но вождът отказа да предприеме действия. На 16 октомври Маклафлин изпрати по-голям полицейски отряд и този път Ритащата мечка бе изпроводен от резервата.

На следващия ден Маклафлин уведоми комисаря по индианските въпроси, че истинската сила зад „опасната религиозна система“ в Стендинг Рок е Седящия бик. Агентът препоръча да арестуват вожда, да го махнат от резервата и да го изпратят във военен затвор. Комисарят се посъветва с министъра на войната и те решиха, че така ще създадат повече неприятности, отколкото да ги предотвратят.

Към средата на ноември в резервата на сиуксите Танцът на духовете се изпълняваше повсеместно и почти всички други дейности се преустановиха. Учениците не посещаваха училищата, магазините бяха празни, на малките ферми не се работеше. Уплашеният агент от Пайн Ридж телеграфира във Вашингтон: „Индианците танцуват в снега и са подивели и полудели… Трябва ни охрана и то веднага. Водачите трябва да бъдат арестувани и затворени в някой военен пост, докато нещата се уталожат, и това трябва да се направи незабавно.“

Ниския бик поведе групата си от вярващи надолу към безплодните земи по река Уайт и за няколко дий броят им нарасна на повече от три хиляди. Като не обръщаха внимание на мразовитото време, те си слагаха ризите на духовете и танцуваха всеки ден от изгрев-слънце до късна нощ. Ниския бик каза на танцьорите да не се страхуват, ако войниците дойдат да спрат ритуала: „Конете им ще потъват в земята — каза той. — Ездачите ще скочат от конете си, но и те ще потънат в земята.“

В агенцията Шайен Ривър отрядът на Големия крак се увеличи до шестстотин души, главно вдовици. Когато агентът се опита да се намеси, Големия крак изведе танцьорите извън резервата в едно свещено място на Дийн Крийк.

На 20 ноември Бюрото по индианските въпроси във Вашингтон заповяда на агентите по места да съобщят по телеграфа имената на всички „инициатори на размирици“ измежду танцьорите. Във Вашингтон бързо съставиха списък и го изпратиха в щаба на армията на Мечото палто Майлс в Чикаго. Майлс прочете името на Седящия бик сред „инициаторите“ и веднага реши, че той е виновен за всички размирици.

Майлс знаеше, че ако войниците арестуват насила Седящия бик, ще има неприятности. Той искаше да отстрани вожда безшумно. За да осъществи намерението си, Мечото палто се обади на един от малкото бели мъже, на които Седящия бик симпатизираше или вярваше — Бъфало Бил Коди. Бъфало Бил се съгласи да посети Седящия бик и да се опита да го убеди да дойде в Чикаго на съвещание с Майлс. (От документите не става ясно дали Коди е знаел, че ако успее в мисията си, изпраща Седящия бик във военен затвор.)

Когато пристигна в Стендинг Рок Бъфало Бил срещна един агент, който отказа да му сътрудничи. Като се страхуваше, че Бъфало Бил ще обърка опита за арест и само ще разгневи Седящия бик, Маклафлин бързо уреди с Вашингтон да бъдат оттеглени пълномощията на шоумена. Без да се срещне със Седящия бик, Коди напусна Стендинг Рок в лошо настроение и се върна в Чикаго.

Междувременно армията вече бе изпратила войски в Пайн Ридж и положението в резервата бе доста напрегнато. Изпратиха там бившия агент, доктор Валънтайн Макгиликъди, да препоръча мерки за разрешаване на трудностите. „Аз не бих прекъснал ритуалите (танците) — каза Макгиликъди. — Идването на войските изплаши индианците. Ако адвентистите на седмия ден подготвят одеждите си за второто пришествие на Спасителя, няма да пратим армията на Съединените щати, за да им попречи. Защо индианците да не могат да имат същите права? Ако войската остане, със сигурност ще възникнат неприятности.“ Тази гледна точка обаче не се наложи. На 12 декември подполковник Уилям Дръм, командуващ войските във форт Иейтс, получи заповед от генерал Майлс „да отведе под стража личността Седящия бик. Обадете се на индианския агент (Маклафлин), за да сътрудничи и да окаже съдействието, необходимо за най-добро осъществяване на посочената цел“.

Точно преди изгрев-слънце на 15 декември 1890 г., четиридесет и трима индиански полицаи обкръжиха дървената къща на Седящия бик. На три мили разстояние чакаше един кавалерийски ескадрон като резерва, ако потрябва. Лейтенант Бичата глава — индианският полицай, който командуваше отряда, намери Седящия бик заспал на земята. Когато го събудиха, вождът погледна недоверчиво Бичата глава.

— Какво правиш тук? — запита той.

— Ти си арестуван — каза Бичата глава — и трябва да дойдеш в агенцията.

Седящия бик се прозя и седна.

— Добре — отговори той. — Почакайте да се облека и ще дойда с вас.

Той поиска от полицаите да оседлаят коня му.

Когато излезе от къщата със Седящия бик, Бичата глава видя, че тълпа изпълнители на Танца на духовете се събира отвън. Те бяха четири пъти повече от полицаите. Един от танцьорите, Хвани мечката, се приближи до Бичата глава и извика:

— Ти мислиш, че ще го отведеш, но няма да успееш.

— Върви! — каза тихо на затворника Бичата глава. — Не слушай никого!

Но Седящия бик започна да се опъва, като принуди Бичата глава и сержант Червената томахавка да го повлекат към коня му.

В този момент Хвани мечката отметна одеялото си и откри пушката си. Той стреля към Бичата глава я го рани в страната. Докато падаше, Бичата глава се опита да застреля нападателя си, но вместо това улучи Седящия бик. В същия момент Червената томахавка простреля Седящия бик в главата и го уби.

По време на стрелбата старият циркаджийски кон, който Бъфало Бил подари на Седящия бик, започна да изпълнява номерата си. Той се изправи, вдигна едното си копито и на присъствуващите се стори, че изпълнява Танца на духовете. Но веднага след като конят спря танца си и се отдалечи, сражението бе възобновено и само идването на кавалерийския отряд спаси индианската полиция от унищожение.

Глава деветнадесета
Ундид Ний

Нямаше надежда по земята — изглежда, бог ни бе забравил. Някои казваха, че са видели божия син, а други не го бяха виждали. Ако той бе дошъл, той би извършил големи дела, както е правил в миналото. Но ние се съмняваме, тъй като не видяхме нито него, нито делата му.

Хората не знаеха; не ги бе грижа. Те се хванаха за надеждата. Те пищяха като луди пред Него за милост. Те се хванаха за обещанието, което според слуховете Той бе дал.

Белите мъже се уплашиха и повикаха войниците. Ние те молихме за живот, а белите мъже помислиха, че искаме да отнемем техния живот. Чухме, че войниците идат. Ние не се страхувахме. Надявахме се, че ще можем да им разкажем за нашите затруднения и че ще получим помощ. Един бял човек каза, че войниците имат намерение да ни избият. Ние не му повярвахме, но някои се уплашиха и избягаха в безплодните земи.

Червения облак

 

 

Ако не беше Танца на духовете да крепи духа им, в своята скръб и ярост след убийството на Седящия бик сиуксите може би щяха да въстанат срещу топовете на войниците. Но вярата им, че белите хора скоро ще изчезнат и че мъртвите роднини и приятели на индианците ще се завърнат, когато поникне новата зелена трева, бе толкова всеобхватна, че те не се заеха да си отмъщават. Останалите без вожд хънкпапа обаче бягаха със стотици от Стендинг Рок, като търсеха убежище в някои от лагерите на Танца на духовете или при последния от великите вождове — Червения облак, в Пайн Ридж. През Луната, когато елените сменят рогата си (17 декември) около сто от тези бегълци пристигнаха в лагера на минеконжуите на Големия крак близо до Чери Крийк. Същия ден министерството на войната издаде заповед за арестуването и затварянето на Големия крак. Той бе един от „инициаторите на размирици“.

Веднага след като научи за убийството на Седящия бик, той поведе хората си към Пайн Ридж, като се надяваше, че Червения облак ще ги закриля от войниците. По пътя той се разболя от пневмония, получи кръвоизлив и трябваше да пътува с фургон. На 28 декември, когато бяха близо до Поркюпайн Крийк, минеконжуите забелязаха, че се приближават четири кавалерийски ескадрона. Големия крак незабавно нареди да издигнат над фургона бяло знаме. В два часа следобед той се надигна от одеялата си, за да приветствува майор Семюъл Уайтсайд от Седми кавалерийски полк на САЩ. Одеялата на Големия крак бяха изцапани с кръв от дробовете му, а докато дрезгаво шепнеше на Уайтсайд, от носа му падаха червени капки и замръзваха от лютия студ.

Уайтсайд уведоми Големия крак, че има заповед да го отведе в кавалерийския лагер при река Ундид Ний. Вождът на минеконжуите отговори, че отива в тази посока, тъй като води хората си на безопасно място в Пайн Ридж.

Като се обърна към своя разузнавач метне Джон Шангро, майор Уайтсайд му заповяда да започне да разоръжава отряда на Големия крак.

— Вижте, майоре — отговори Шангро, — ако направите това, тук ще избухне сражение и тогава ще избиете всички тези жени и деца, а мъжете ще избягат от вас.

Уайтсайд повтори, че заповедта е да бъдат пленени, лишени от коне и обезоръжени индианците на Големия крак.

— По-добре ще е да ги заведем в лагера и след това да им вземем конете и пушките — заяви Шангро.

— Добре — съгласи се Уайтсайд. — Кажете на Големия крак да се придвижи надолу до лагера на Ундид Ний.

Майорът погледна към болния вожд и заповяда да докарат един армейски санитарен фургон. В него щеше да бъде по-топло и Големия крак щеше да се вози по-удобно, отколкото в друсащия, без ресори фургон. След като прехвърлиха вожда в санитарната кола, Уайтсайд образува колона за прехода до Ундид Ний. Два ескадрона кавалерия яздеха начело, следваха колата и фургоните, след тях индианците в плътна група и накрая другите два кавалерийски ескадрона и една батарея от две оръдия хочкис.

Падаше здрач, когато колоната изпълзя по последната височина и започна да се спуска по наклона към Чанкпе Опи Уакпала, рекичката, наречена Ундид Ний. Зимният сумрак и дребните ледени кристалчета, които танцуваха в умиращата светлина, като че придаваха свръхестествен вид на мрачния пейзаж. Някъде покрай този заледен поток лежеше в тайно място сърцето на Лудия кон и изпълнителите на Танца на духовете вярваха, че безплътният дух очаква нетърпеливо новата земя, която сигурно ще дойде с първата зелена пролетна трева.

В кавалерийския лагер от палатки Ундид Ний индианците бяха спрени, а децата — преброени. Оказаха се 120 мъже и 230 жени и деца. Тъй като се стъмваше, майор Уайтсайд реши да почака до сутринта и тогава да обезоръжи пленниците си. Той им определи място за бивак точно на юг от военния лагер, отпусна им храна и тъй като нямаха достатъчно покривала за вигвами, даде им и няколко палатки. Уайтсайд нареди да поставят печка в палатката на Големия крак и изпрати полковия лекар да се грижи за болния вожд. За да бъде сигурен, че никой пленник няма да избяга, майорът разположи два кавалерийски ескадрона на пост около палатките на сиуксите, след което постави двете оръдия хочкис на една височина, която се издигаше над лагера. Дулата на тези оръдия, които бяха в състояние да изпращат зарядите си на разстояние повече от две мили, бяха насочени така, че да прочесват вигвамите на индианците по цялата им дължина.

По-късно, в тъмнината на декемврийската нощ, останалата част от Седми полк се приближи от изток и безшумно се установи на лагер на север от хората ма майор Уайтсайд. Полковник Джеймс Форсайт, командир на бившия полк на Къстър, пое сега ръководството на операцията. Той съобщи на Уайтсайд, че е получил заповед да отведе отряда на Големия крак до железопътната линия Юниън Пасифик за транспортирането му до един военен затвор в Омаха.

След като разположиха на склона още две оръдия, Форсайт и офицерите му се настаниха за вечерта да отпразнуват залавянето на Големия крак с буренце уиски.

Вождът лежеше в палатката си, едва дишаше и от болестта не можеше да заспи. Дори с предпазващите ги ризи на духовете и с вярата си в пророчествата на новия месия хората му бяха уплашени от конните войници, разположени навсякъде около тях. Преди четиринадесет години при Литъл Бигхорн някои от присъствуващите воини помогнаха да бъдат победени войнишките вождове Мойлън, Варнъм, Уолас, Годфри, Еджърли (които сега бяха тук) — и индианците се питаха дали в сърцата на белите все още живее жаждата за отмъщение.

— На сутринта призивно изсвири тръба — казва Уазумаса, един от воините на Големия крак (след две години той промени името си на Дюи Бърд) — и тогава видях войниците да яхват конете си и да ни обкръжават. Бе съобщено, че всички мъже трябва да се явят в центъра за разговор и че след разговора ще трябва да заминат за агенцията в Пайн Ридж. Големия крак бе изведен от палатката и седеше пред нея, а по-старите мъже се бяха събрали и насядаха в центъра около него.

След като бяха раздадени сухари за закуска, полковник Форсайт осведоми индианците, че ще ги обезоръжават.

— Те поискаха пушките и другите оръжия — казва Бялото копие — и така всички си предадохме пушките, а войниците ги натрупаха на купчина в центъра.

Войнишките вождове не бяха доволни от броя на предадените оръжия и затова изпратиха отряд войници да претърсва палатките.

— Те влизаха в палатките направо, излизаха с вързопи и ги разкъсваха — казва Вожда куче. — Изнасяха брадви, ножове и колове за палатки и ги струпваха на купчина близо до пушките.

Все още недоволни, войнишките вождове заповядаха на воините да си свалят одеялата, за да бъдат претърсени за оръжие. Лицата на индианците издаваха гнева им, но само заклинателят Жълтата птица протестира открито. Той направи няколко стъпки от Танца на духовете и изпя една от свещените песни, като уверяваше воините, че куршумите на войниците не могат да прострелят свещените им дрехи.

— Куршумите няма да ви пронижат — пееше монотонно той. — Прерията е голяма и куршумите няма да ви пронижат.

Войниците намериха само две карабини, едната от тях, нов уинчестър, принадлежеше на един млад минеконжу на име Черния койот. Черния койот вдигна уинчестъра над главата си, като викаше, че е платил много пари за карабината и че тя му принадлежи. След няколко години Дюи Бърд си припомня, че Черния койот бил глух:

— Ако го бяха оставили на мира, той щеше да постави пушката си на земята, където трябва. Те го уловиха и го завъртяха в източна посока. Дори и тогава той не потрепна. Не бе насочил пушката си към никого. Смяташе да я остави на земята. Те се приближиха и грабнаха пушката, когато той се канеше да я остави на земята. Веднага щом го завъртяха, се чу изстрел, доста силен. Не мога да кажа дали някой бе застрелян, но след това се чу трясък.

 

 

— Той прозвуча също като звука на разкъсвано платно, такъв бе трясъкът — казва Разрешените пера.

Страхуващия се от врага го описва като „гръмотевичен трясък“.

Въртящия се ястреб казва за Черния койот, че е „луд човек, младеж под много лошо влияние и всъщност, неизвестна личност“. Той казва, че Черния койот стрелял с пушката си и че войниците незабавно отговорили на огъня и последвало безразборно масово убийство.

В първите секунди на схватката стрелбата бе оглушителна и изпълваше въздуха с барутен дим. Между умиращите, които лежаха прострени на замръзналата земя, бе и Големия крак. След това имаше кратко затишие, защото малки групи индианци и войници се биеха лице в лице с ножове, боздугани и пистолети. Тъй като само няколко индианци имаха оръжия, те скоро трябваше да побегнат и тогава големите оръдия хочкис на хълма откриха огън по тях. Стреляха по един снаряд почти всяка секунда, смитаха индианския лагер с летящите си шрапнели, превръщаха вигвамите в парцали, убиваха мъже, жени и деца.

„Ние се опитахме да бягаме — казва Луиза Невестулката мечка, — но те стреляха по нас, сякаш сме бизони. Зная, че има добри бели хора, но войниците трябва да бяха много долни, за да стрелят по жени и деца. Индиански войници не биха постъпили така с бели деца.“

„Аз бягах от мястото, като следвах другите бягащи — казва Ха-Киктоуин, друга млада жена. — Баба ми, дядо ми и брат ми бяха убити, докато пресичаха дола, а мен ме простреляха в дясното бедро и куршумът направо излезе, след това в дясната китка и аз не можех да отида по-далеч;, защото не бях в състояние да вървя. После войниците ме прибраха и едно малко момиченце дойде при мен и пролази под одеялото ми.“

Когато това безумие свърши, Големия крак и по вече от половината му хора бяха мъртви или сериозно ранени; броят на убитите бе 135 души, но много от ранените изпълзяха настрана и умряха впоследствие. Според едно преброяване окончателният брой на мъртвите е почти триста от първоначалните 350 мъже, жени и деца. Войниците загубиха двадесет и пет убита и тридесет и девет ранени, повечето засегнати от собствените им куршуми и шрапнели,

След като ранените кавалеристи бяха изпратени към агенцията в Пайн Ридж, отряд войници премина през бойното поле в Ундид Ний, събра останалите живи индианци и ги натовари на фургони. Тъй като към края на деня стана ясно, че приближава виелица, оставиха мъртвите индианци там, където бяха паднали (Когато след виелицата в Ундид Ний се върна група натоварена с погребването на мъртвите, тя намери труповете, включително и този на Големия крак, замръзнали в нелепи пози.)

Фургоните с ранените сиукси (четирима мъже и четиридесет и седем жени и деца) пристигнаха в Пайк Ридж след залез-слънце. Тъй като всички налични казармени помещения бяха пълни с войници, индианците бяха оставени да лежат в откритите фургони на лютия студ, докато един некадърен армейски офицер диреше подслон. Накрая отвориха мисията на англиканската църква, извадиха пейките и разпръснаха сено върху грубия под.

Бе четвъртият ден след Коледа на лето господне 1890. Когато първите разкъсани и кървящи тела бяха внесени в осветената със свещи църква, тези, които бяха в съзнание, можеха да видят зелената коледна украса, закачена по откритите подпокривни греди. Над олтара бе окачено знаме с грубо изрисуван надпис:

МИР НА ЗЕМЯТА, ДОБРА ВОЛЯ КЪМ ХОРАТА.

ТОГАВА НЕ РАЗБРАХ КАКВО СТРАШНО НЕЩО БЕШЕ СТАНАЛО. КОГАТО СЕГА СЕ ОГЛЕЖДАМ НАЗАД ОТ ВИСОКИЯ ХЪЛМ НА МОЯТА СТАРОСТ, ВСЕ ОЩЕ ВИЖДАМ ИЗКЛАНИТЕ ЖЕНИ И ДЕЦА ДА ЛЕЖАТ НА КУПЧИНИ И ПРЪСНАТИ НАВСЯКЪДЕ ПО ИЗВИТОТО ТЯСНО ДЕРЕ ТАКА ЯСНО, КАК ТО ГИ БЯХ ВИДЯЛ, КОГАТО ОЧИТЕ МИ БЯХА ОЩЕ МЛАДИ. И РАЗБИРАМ, ЧЕ И НЕЩО ДРУГО УМРЯ ТАМ, В ОКЪРВАВЕНАТА КАЛ, И БЕ ЗАСИПАНО ОТ ВИЕЛИЦАТА. ТАМ УМРЯ МЕЧТАТА НА ЕДИН НАРОД. ТОВА БЕ КРАСИВА МЕЧТА… ПЛЕМЕННИЯТ ПРЪСТЕН Е СЧУПЕН И РАЗПРЪСНАТ. НЯМА ВЕЧЕ ЦЕНТЪР И СВЕЩЕНОТО ДЪРВО Е МЪРТВО.

ЧЕРНИЯ ЛОС