Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Шурбанов, 0 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe (2011)
- Корекция
- NomaD (2011-2013)
Издание:
Съвременни английски поети
ДИ „Народна култура“, София, 1969
Съставител: Владимир Филипов
Редактор: Василка Хинкова
Художник: Димитър Трендафилов
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректор: Йорданка Киркова
Дадена за печат на 22.II.1969 г.
Печатни коли 8¼
Издателски коли 6,76.
Формат 59×84/16
Издат. №56 (2499)
Поръчка на печатницата №1256
Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
„Народна култура“ — София
История
- — Добавяне
Седя в една от кръчмите
на Фифти-секънд Стрийт
уплашен и несигурен.
Подлото време прогонва
всички умни надежди.
Страхът и гневът на вълни
се плискат далече над светлите
и затъмнени земи,
заливат живота на всекиго.
Противната смрад на смъртта
мърси септемврийската вечер.
Прилежното знание може
да ни разкрие какво
беше това престъпление,
дето от Лутер до Линц
превърна културата в лудост,
какво зло имаго създаде
психопатичния бог.
Аз съм стоустото зная,
което се учи в училище:
ако си патил от злото,
зло направи за отплата.
Тукидид в свойто изгнание
узна какво назовават
в речите демокрация
и какво вършат тираните.
Кухите думи, отправени
към безразличния гроб,
в книгата си разнищи.
Прокудено просвещение,
болка, превърната в навик,
власт некадърна и мъка —
всичко това се повтаря.
Във равнодушния въздух,
в който небостъргачите
високомерно прославят
човека от колектива,
езиците се надвикват
с безсмислени оправдания.
Но кой ще може за дълго
да ликува в съня си?
От огледалото гледат
ликът на Империализма
и на световната кривда.
Лицата, сбрани край бара,
се вкопчват в днешния ден.
Лампите трябва да светят,
музиката — да свири.
Всички условности бързат
да разкрасят крепостта
с домашна мебелировка,
за да не видим къде сме —
изгубени сред леса,
сред призраците и мрака
като деца изплашени.
Най-празнословните глупости,
които крещят големците,
са мъдрост, сравнени с мечтите ни.
Туй, дето Нижински, лудият,
някога писа за Дягилев,
важи и за нас нормалните.
Грехът, загнезден в костите
на всяка жена или мъж,
копнее за невъзможното —
не за вселенска любов,
а за любов на човек.
От мрака консервативен
в етичния ни живот
прииждат пътници с карти,
със своя утринна клетва:
„Не ще изменя на жена си.
Ще работя по-съзнателно.“
Събуждат се комендантите
и продължават играта.
Кой ще ги пусне на воля?
Кой ще говори на глухите
и вместо немите, кой?
Аз имам само гласа си
срещу цял куп измами —
измамата уж романтична
в главите на чувствени парии,
измамата на Властта,
опряла покрив в небето.
Не съществува Държава.
Сам никой в света не живее.
Гладът налага своето.
Ако не ни се умира,
ний трябва да се обичаме.
В нощта съвсем беззащитен
нашият свят се спотайва,
но пръснати в тъмнината,
рой светлинки иронични
бляскат — така Справедливите
разменят своите послания.
Дано и аз, като тях
от Ерос и прах съставен
и обсаден като замък
от отрицание, лумна
с един утвърждаващ пламък.