Йордан Стубел
Надменното врабче

Веднъж врабчето, като се наяло,

и нему се дощяло

да има шарени крилца —

като слънца

да греят по полята,

да бъде най-красиво на земята…

Па литнало високо,

нашироко,

към птичките, другарки пъстрополи,

да се примоли,

да им поиска с обич, от сърце,

по шарено перце.

А те, добрички, нали го видяли

такова бедно, веднага му дали

най-хубавите си перца зелени,

най-скъпите си, огненочервени.

Нагиздило се весело врабчето

и кацнало напето

между певци известни —

да пее песни,

да се надува като райска птичка

в една горичка.

И както знае, тъй зачуруликало,

задумало, завикало:

„От днес нататък аз съм господар,

поради туй, че съм дарено с дар.

А вази назначавам големци,

защото сте певци

добри, послушни

и много добродушни.

Ала едно желая: тук глупци

не искам да се ширят,

ни да свирят

и да чичикат бедните врабци.

От днес нататък, тук от тоя клон,

което кажа — то ще е закон…“

Но ей че изведнъж

заплискал дъжд —

и чудната премяна на врабчето

потоци я отвлякоха в полето.

А то само̀ остана сред листака,

опомни се и с капките заплака.