Лев Толстой
Филипчо

Лев Толстой
Филипчо

Имаше едно момче, наричаха го Филип. Веднъж всичките деца тръгнаха на училище. Филип взе шапката си и също искаше да иде. Но майка му каза:

— Закъде се гласиш, Филипчо?

— За училище.

— Ти си още малък, не е за тебе. — И майка му го остави в къщи.

Децата отидоха на училище. Бащата още заранта отиде в гората, майката отиде да работи с надница. Останаха в къщи Филипчо и баба му на печката. Омръзна на Филипча да седи сам, бабичката заспа, а той почна да си търси шапката. Своята не намери, взе вехтата бащина и тръгна за училище.

Училището беше зад селото до църквата. Когато Филипчо вървеше през своята махала, кучетата не го закачаха, те го познаваха. Но щом излезе при чуждите дворове, изскочи Жучка, почна да лае, а след Жучка голямото куче Волчок. Филипчо търти да бяга, а кучетата след него, Филипчо почна да крещи, спъна се и падна. Излезе един селянин, пропъди кучетата и рече:

— Къде, немирнико, тичаш сам?

Филипчо нищо не каза, подбра си полите и се втурна да бяга с всички сили. Дотърча до училището. Пред вратата нямаше никого, но се чуваше как в училището ехтят гласовете на децата. Страх обзе Филипча: ами ако учителят ме прогони? И започна да мисли какво да направи. Ако се върне назад — кучето пак ще го заяде, в училището да иде — от учителя го е страх. Край училището мина една жена с ведро и рече:

— Всички се учат, а ти какво стоиш тук?

Тогава Филипчо влезе в училището. В преддверието свали шапката си и отвори вратата. Цялото училище беше пълно с деца. Всички викаха своето си, а учителят с червено шалче ходеше по средата.

— Ти какво искаш? — викна той на Филипчо.

Филипчо стискаше шапката си и нищо не говореше.

— Но кой си ти?

Филипчо мълчеше.

— Да не си ням?

Филипчо тъй се беше наплашил, че не можеше да говори.

— Тогава иди си в къщи, щом като не щеш да говориш.

А Филипчо искаше да каже нещо, но гърлото му беше пресъхнало от страх. Той погледна учителя и заплака. Тогава на учителя дожаля за него. Той го помилва по главата и запита децата, кое е това момче.

— Това е Филипчо, братът на Костюшка. Той откога моли да го пуснат на училище, но майка му не го пуща, затуй скришом е дошъл в училището.

— Тогава седни на чина до брата си, а пък аз ще помоля майка ти да те пуска на училище.

Учителят започна да показва на Филипчо буквите, но Филипчо ги знаеше вече и умееше малко да чете.

— Хайде, сричай си името.

Филипчо рече:

— Фе-и-фи, ле-и-ли, пе-че-о-пчо.

Всички се засмяха.

— Юнак — каза учителят. — Но кой те научи да четеш?

Филипчо се престраши и каза:

— Костюшка. Аз съм досетлив, изведнъж разбрах всичко. Аз съм много хитър!

Учителят се засмя и рече:

— Не бързай да се хвалиш, ами се учи.

Оттогава Филипчо почна да ходи с децата на училище.

Имало едно момченце, наричали го Филип. Веднъж всичките деца тръгнали на училище. Филип взел шапката си и искал също да отиде. Но майка му казала:

— Къде се готвиш да вървиш, Филипчо?

— На училище.

— Малък си още, не ходи — и майка му го оставила в къщи.

Децата отишли на училище. Бащата още от сутринта отишъл в гората, майката отишла на надничарска работа. Останали в къщи Филипчо и бабичката на печката.

Станало на Филипчо скучно да е сам, бабичката заспала и той започнал да търси шапката си. Своята не намерил, взел старата, бащината, и тръгнал на училище.

Училището било отвъд селото при черквата. Докато Филипчо вървял през тяхното селище, кучетата не го закачали — те го познавали. Но щом излязъл край чуждите дворове, изскочила Жучка, почнала да лае, а след Жучка — голямото куче Волчок. Филипчо хукнал да бяга, кучетата след него. Филипчо започнал да вика, спънал се и паднал. Излязъл един селянин, прогонил кучетата и рекъл:

— Къде бягаш сам, немирнико?

Филипчо нищо не казал, прибрал полите на дрехата си и хукнал да бяга с всички сили. Дотърчал до училището. На външния вход няма никого, а в училището се чуват как кънтят гласовете на децата. Дострашало Филипча: „Ами ако учителят ме изгони?“ И започнал да мисли какво да направи. Да се върне назад — кучето пак ще го заяде, да отиде в училището — страх го е от учителя.

Минала край училището една жена с кофа и рекла:

— Всички се учат, а ти какво стоиш тук?

И Филипчо влязъл в училището.

В коридорчето свалил шапката си и отворил вратата. Цялото училище било пълно с деца.

Всички крещели нещо, а учителят с червено шалче ходел по средата.

— Какво искаш? — викнал той на Филипчо.

Филипчо силно стиснал шапката си и нищо не казал.

— Но кой си ти?

Филипчо мълчал.

— Да не си ням?

Филипчо така се изплашил, че не можел да говори.

— Тогава иди си в къщи, щом не щеш да говориш.

А Филипчо с радост би казал нещо, но гърлото му било пресъхнало от страх. Той погледнал учителя и заплакал. Тогава на учителя станало жално за него.

Той го погладил по главичката и запитал децата кое е това момченце!

— Това е Филипчо, братът на Костюшка, той отдавна моли да го пуснат на училище, но майка му не го пуща и скришом е дошъл в училището.

— Тогава седни на чина до брата си, а аз ще помоля майка ти да те пуска на училище.

Учителят започнал да показва буквите на Филипчо, а Филипчо ги знаел вече и можел малко да чете.

— Хайде нареди името си!

Филипчо рекъл:

— Хве-и-хви, ле-и-ли, пе-че-о-пчо.

Всички се засмели.

— Юнак! — рекъл учителят. — Но кой те научи да четеш?

Филипчо се престрашил и казал:

— Костюшка. Аз съм досетлив, веднага разбрах всичко. Аз съм страшно ловък.

Учителят се засмял и рекъл:

— Не бързай да се хвалиш, ами се учи!

Оттогава Филипчо почнал да ходи с децата на училище.