Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (38)

Глава 35

Бен седна в коженото кресло в кабинета на Блейкли и започна да разтрива изкълченото си рамо. Трябваше да се движи. Като стоеше на едно място, рамото започваше да го боли. Хари преди това го бе наместил, макар и по доста болезнен начин.

Седналият до него Джейсън, все още напрегнат, подритваше дивана с крак. Момчето бе преминало през адски изпитания. Междувременно бе разказало всичко, случило се до момента, когато Бен го откри.

Санди, седнала на стол зад бюрото на Блейкли, омотаваше кичур от косата си с пръсти. Под очите и имаше тъмни кръгове.

— Клетият доктор Блейкли — простена тя.

Бен кимна в знак на съгласие. Засрами се от всички подозрения, които бе изпитвал спрямо ръководителя на тази окървавена експедиция. Не заслужаваше да умре по такъв начин.

— Всичко е готово, Бен. Да вървим — каза Хари, който най-сетне се появи на вратата.

Бе време да се тръгва. Посланието на Моамба се бе отпечатало върху разума на Бен. Чакането бе мъчително, но Хари бе настоял Бен да си почине за няколко минути, докато той организира едно по-бързо завръщане при Ашли. Докато се изправяше, Бен усети отново силна болка в рамото.

— Покажи ми това, за което говориш — обърна се към Хари и присви очи от болка.

— Извън сградата е. Ела да го видиш — подкани го Хари и му даде знак да го последва.

След като каза на Джейсън да остане на мястото си, Бен тръгна по коридора подир Хари. Входът бе напълно разрушен и вратата висеше на пантите си.

Хари махна с ръка на двамата ловци, които бяха отвели краканите далеч от тях. Бяха се завърнали и въобще не личеше да са уморени от многочасовия поход. Хари потупа приятелите си по раменете и излезе навън.

— Веднага, след като отпътуваш, и аз ще тръгна заедно с момчето — каза Хари. — Ще взема асансьора, за да го отведа на безопасно място. Ти обаче трябва да побързаш.

— Знам. Пази и себе си, и момчето. Наоколо се върти един луд, който залага бомби и на други места, не искам Джейсън отново да попадне в лапите му — каза Бен и погледна за пръв път плиткия кратер, образувал се при експлозията. Имаше почти два метра в диаметър. Повърхностните скали изглеждаха обгорели. Не видя никъде трупа на Малкия Тим и мрачно се усмихна. Взривът навярно бе разкъсал звяра на малки парченца. Обърна се към Хари. — Кажи сега, какъв коз криеш в ръкава си?

— Ще видиш — отвърна ухиленият Хари и го поведе малко встрани от сградата. — Ето го и моя шедьовър — каза гордо.

До стената на сградата бе подпрян черен хромиран мотоциклет. Бен подсвирна от изненада.

— Открих го в жилищния район, след като разузнах околността. Реших, че с него може да се пътува по-бързо из тунела. Това чудо ще изпревари който и да е кракан.

— Страхотна идея — съгласи се Бен и удари с ръка по седалката. — Бензин има ли? Готов ли е за път?

— Да.

— В такъв случай да действаме. Не знам къде е този мръсник Халид или какво крои, но според мен не трябва да чакаме повече…

— Какво ще кажеш за жената, която държи като заложник? За биоложката? — попита Хари. — Трябва ли да я търсим?

Бен затвори очи и стисна юмруци. Представи си нервната усмивка на Линда. Ненавиждаше думите, които му предстоеше да произнесе.

— Не — каза с напрегнат глас. — Това е прекалено рисковано. От това, което чухме, предполагам, че тя вече е мъртва. Просто изведи това момче с асансьора и толкоз.

— Добре. В такъв случай да тръгваме — подкани Хари.

След броени минути Хари подготви всичко необходимо. Бен се качи на мотоциклета с плячкосана отнякъде пушка, поставена под лявото бедро. В раницата му нямаше нищо друго освен статуята на она, завита в хартия.

Един от ловците — Бен така и не си спомни името му — неохотно се устрои на задната седалка на мотоциклета. Бен въздъхна, обърна се към Хари и му посочи дребничкия ловец.

— Тази статуя мога да я върна и сам — каза.

— Да пътуваш сам не е безопасно. Можеш да попаднеш на други глутници. Тръгвай!

Джейсън, застанал до мотоциклета, очевидно бе разтревожен от това, че Бен ги напуска.

— Ще се върна — успокои го Бен. — Следващия път на задната седалка ще видиш майка си.

Джейсън се Опита да се усмихне, но тревогата не изчезна от лицето му.

— Бен, пази се.

— Добре, добре — отвърна Бен и запали двигателя. Мотоциклетът изрева и Бен неволно се усмихна. След малко усмивката му премина в гримаса, тъй като спътникът му от задната седалка го бе стиснал така силно през кръста, че почти наруши кръвообращението му. Бен потупа ръката, която го стискаше. — Спокойно, мой човек. — Прегръдката се поразхлаби, но съвсем малко.

Бен махна за последно с ръка и потегли с умерена скорост. По повърхността бяха разпилени твърде много неща, за да кара със скорост, по-голяма от тази на бягащ човек. След малко обаче, когато започна да свиква с управлението на мотоциклета, увеличи скоростта и на лицето му разцъфна широка усмивка. Профуча покрай терен, обсипан със смачкани палатки, и се запъти на изток, за да заобиколи пропастта, тъй като мостът бе разрушен. Постара се да не забелязва човешките трупове, които срещаше по пътя. Това прилича на верижна катастрофа, помисли си мрачно и усмивката му изчезна.

За щастие само след няколко минути той успя да се отдалечи от базата и да се доближи до северната стена. Пое си дълбоко от тукашния въздух, който бе по-чист, и се зарадва на отслабването на вонята на дим и гниеща плът.

Когато се устреми към далечните скални жилища, подскачайки върху черния път, той се озърна и потърси с поглед кракани. Не ги видя. Чудесно знаеше обаче, че отвъд светлината на фара му може да се крият цели стада от тези животни.

Пое си дъх и продължи. Дланите му овлажняха. Продължи да се оглежда, като се опитваше да надзърне през черната пелена, обграждаща мотоциклета. Чу се далечен рев, но иначе други признаци на присъствие на чудовищата нямаше. За щастие стигна до северната стена, без да срещне никакви кракани. Всичко изглеждаше необичайно лесно.

Загаси двигателя.

Дребничкият ловец веднага скочи от мотоциклета и се отдалечи от него, сякаш го възприемаше като някакво зловещо същество. Бен взе фенера и пушката и последва пъргавия си партньор до редицата, където бе разположена пещерата на она. Малкият ловец влезе пръв в нея. Бен го последва.

Ловецът, намиращ се само на крачка пред него, внезапно отскочи назад и се свлече в ръцете му. Какво, по дяволите, ставаше? Бен видя, че от малката му гръд стърчи дръжката на кама. Ловецът се загърчи в ръцете му и сетне застина. Бен го пусна на земята.

Отрова.

Насочи фенера си към пещерата. Освети двама приклекнали членове на племето, мускулести и много познати. Това бяха силарис, отровните.

Бен отстъпи на крачка от входа, за да може да насочи пушката си. В момента, когато поставяше приклада на рамото си, нещо го удари в тила. Той се свлече на колене и пред очите му заиграха искри. Падна напред, като пушката се измъкна от омекналите му пръсти.

От болка не виждаше почти нищо, но все пак успя да забележи как мършавата фигура на Синджари се приближава към него. Синджари изтри кръвта на Бен от тоягата си, надвеси се над него и го погледна в очите. Усмихна се, когато видя, че Бен губи съзнание.

 

— Казвам ти, че цялата тази работа е измислена от проклетия Синджари — убеждаваше го Ашли, докато се разхождаше, нервно из пещерата. Майкълсън погледна пазачите, застанали пред входа им.

— Така ни гледат, че едва ли ще имат желание да ни изслушат, дори и да говорим техния език — каза той. Ашли също се взря в четиримата пазачи.

— Знаеш ли кое е най-лошото в цялата тази история? — попита. — Най-лошото е, че тези хора винаги ще ни възприемат като убийци. И аз ще съм виновна за това. Близо десетилетие се занимавам с антропология, и ето че не успях да установя контакт с едно непознато племе.

— Ашли, престани да се самообвиняваш! Обстановката е съвсем необичайна и това се получи по вина на Синджари, не по твоя вина.

— Ако имаше начин да поправя грешката си… — процеди Ашли през зъби. — Ако…

Стражите внезапно се оживиха и Ашли не довърши мисълта си. Направи крачка напред, за да види кой е дошъл, и видя обезобразеното от белези лице на Тругула, началник на ловците и добър приятел на Моамба. Това не вещаеше нищо добро.

Ашли си даваше сметка, че не бива да пропилява тази възможност. Може би Тругула щеше да я изслуша.

Тя се обърна към Майкълсън и го хвана за раменете.

— Какво… — започна Майкълсън.

— Мълчи. Ще се опитам да го накарам да ни повярва. Това може би е единствената възможност да се сдобия със съюзник — каза. Обърна Майкълсън така, че да застане с лице към нея. После се наведе към Тругула и посочи майора. — Моамба — каза и още веднъж го хвана за раменете. — Моамба — повтори. Направи крачка назад и посочи себе си. — Синджари — рече. Възпроизведе за миг неговата игрива походка и сетне отново посочи себе си. — Синджари — повтори.

Тругула просто я погледна, без да реагира.

Тя присви очи от досада, но продължи да имитира Синджари. Като застана пред Майкълсън, тя извади въображаем нож от въображаема ножница и сетне го заби два пъти в гърдите на Майкълсън. Сетне направи крачка назад и отново посочи гърдите си.

— Синджари! — каза ожесточено.

Тругула присви очи и на обезобразеното му лице се изписа гняв.

— Синджари! — изсъска Тругула. — Синджари! — повтори и направи крачка към Ашли.

Тя не се поддаде на внезапното си желание да се отдалечи. Знаеше, че трябва да остане на мястото си, ако искаше да бъде убедителна. Погледна Тругула в очите, без да примигва, когато той се доближи плътно до нея.

Той продължи да я гледа няколко минути и едва тогава проговори. Очевидно му бе трудно да се справя с думите. Посочи с пръст главата си.

— Моамба… е мъдър — каза. После стисна Ашли за рамото. — Моамба… ти вярва.

Тя даде знак с кимане, че го е разбрала, за да го поощри да говори.

— Хари очевидно се е занимавал с него — промърмори Майкълсън.

Вождът на ловците се обърна към майора.

— Кръвен брат — каза и скръсти ръце на гърдите си. — Вярвам ти — добави. Обърна се към Ашли. — Тругула… Тругула… вярва… на теб.

Правилно ли го чу? Правилно ли го разбра? Значи той и вярваше! Ашли се поддаде на порива си и прегърна Тругула с разплакани очи. Той обаче се измъкна от прегръдката и.

— Опасност! — предупреди. — Опасност тук! Тръгвайте! Сега! — добави и я поведе към изхода.

— Почакай! — отвърна Ашли, като освободи ръката си. — Ако наистина ни имаш доверие, кажи това на другите. Няма защо да бягаме.

Той я погледна смутено. Не я разбираше. Хвърли поглед към вратата, а после, отново към Ашли.

— Тругула ти вярва — каза с измъчен глас и посочи с ръка към селото. — Те не ти вярват.

Ашли разбра, че той иска да им помогне да избягат от това място. Да избягат от обвинителите си. Не допускаше, че неговите сънародници ще повярват в нейната невинност. Селяните изпитваха силно подозрение към чужденците.

— Тръгвай. Веднага — повтори Тругула.

— Не — отвърна Ашли и не помръдна от мястото си.

— По-добре ще е да го послушаме — обади се Майкълсън.

— Ако избягам, ще излезе, че признавам вината си. Не мога да позволя тези хора да ни възприемат като хладнокръвни убийци.

— Много рискуваме, Ашли.

— Ти нали преди малко каза, че трябва да потърся начин да докажа своята невинност? Тогава реших, че това е наивно. Ако Тругула обаче ни помогне, би могло да се получи нещо.

— Би могло, казваш. Доста лекомислено постъпваш, като залагаш нашия живот.

— Трябва да се опитам — каза тя и го погледна в очите.

 

Линда почувства, че краката и бяха натежали. Тътреше се след Халид като на автопилот, като се движеше механично. Погледна го. Той си пробиваше път към асансьора. Тя знаеше, че винаги ще го ненавижда и презира. Сега обаче душата и бе опустошена.

Бе измамила Джейсън. Бе му обещала, че ще се завърне. Спомни си погледа му, когато го завързваше за колоната. Той знаеше, че ще умре. Тя трябваше да се опита да го спаси, но страхът я бе прекършил. Бе изпитала страх от Халид. И от смъртта. Със своето бездействие бе предрешила съдбата на Джейсън.

По бузата и се стече сълза. Целият и живот бе преминал под сянката на страха. Под сянката на клаустрофобията или на някакъв друг страх. Той бе неин постоянен спътник. Същият този страх в крайна сметка бе породил нейната слабост и бе предизвикал смъртта на едно дете.

След смъртта на Джейсън страхът и изчезна. Бе останало само чувството за вина.

— Чуваш ли нещо? — попита я Халид.

Линда не чуваше нищо. Не му отговори. Бе и трудно да говори.

— Я виж това! — каза Халид.

Линда погледна към мястото, посочено от него. На разстояние, голямо колкото дължината на футболно игрище, мракът бе пробит от светлинни лъчи. Те осветяваха кулата на асансьора. Там нещо се движеше. Клетката на асансьора се спускаше към базата. Някой идваше.

Тя се вгледа по-внимателно и видя как през решетките на асансьорната клетка се подаваха пушки и други оръжия. Клетката бе заприличала на таралеж. Пристигаха подкрепления.

— Вече са близо — прецени Халид и очите му се превърнаха в тънки цепки. — Ще изчакаме още няколко минути.

Линда, доволна от тревогата на Халид, си позволи да се усмихне:

— Струва ми се, че няма да излезеш оттам.

Халид я погледна, свали раницата си и започна да се рови в нея. Извади оттам малък предавател. Бе различен от този, с който трябваше да се взривят зарядите.

— Какво правиш?

— Приведи се — каза и той и натисна копчето. Върху устройството просветна зелена светлина. Халид я сграбчи в ръцете си и се скри зад една частично разрушена сграда. Чу се силна експлозия и към тях се понесоха скални парчета и пушек.

След като по-голямата част от дима се разнесе, Халид погледна натам. На мястото на площадката на асансьора имаше димящ кратер. Единственият оцелял прожектор осветяваше зловеща картина. Сякаш в забавен кадър, останалата част от кулата започна да пада. Асансьорната клетка, лишена от всякаква опора, се устреми към входа на пещерата. Макар и ушите на Линда още да кънтяха от взрива, тя успя да чуе човешки писъци.

Затвори очи. Стори и се, че времето е спряло. Сетне чу звука. Звукът, който се получи, когато асансьорната клетка се сгромоляса върху повърхността. Продължи да се вслушва. Писъците бяха престанали.

Халид се приближи до нея и запали цигара с леко трепереща ръка.

— Радвам се, че заложих тези заряди още през нощта, преди групата да се отправи на път. Още от самото начало си давах сметка, че мисията може да завърши по този начин. Планирах всичко навреме.

— А сега какво ще правим? Няма как да напуснем базата.

Той изхвърли облак дим към далечния таван.

— Сега ще трябва да се свържа със своите началници и да им доложа обстановката. Дано свързочният център на Блейкли да е изправен.

— А после?

— После ще умрем — каза той и повдигна рамене.