Дейв Уолвъртън
Силата (14)

Глава 14

Десетки миньори бяха убити или ранени при атаката, затова медицинският сектор беше пълен. Малцина от ранените бяха арконянци. Както беше предрекла Клат’Ха, всички арконянци освен Си Триймба се бяха заключили в каютите си при първия знак за опасност. Повечето от ранените бяха членове на корабния екипаж или миньори на Джемба.

Раните на Куай-Гон биха били сериозни за обикновен човек, но джедаят изчака всички други, преди да поиска от медицинския дроид да го бинтова в стаята му. Клат’Ха отказа да остави рицаря, независимо колко настойчиво Куай-Гон я подтикваше да си почине.

— Не и докато ти не се оправиш — твърдо каза тя.

Оби-Уан беше приземил кораба само на няколко метра от скалистия бряг. Нощта беше увиснала като мъгла над острова. След като се установи, че атмосферата е стабилна, десетина души от екипажа на кораба излязоха навън, за да започнат отстраняването на повредите по корабния корпус, а други оглеждаха околността. Сребристи дрейгони летяха в нощното небе и очевидно спяха в полет. Много от тях бяха изпонакацали по скалите на острова. Не беше безопасно да се стои навън и капитанът нареди никой да не работи отвън през деня, когато зверовете щяха да са будни. Корабният инженер докладва, че ще са нужни две нощи, за да се поправи звездолетът.

Оби-Уан стигна до каютата на Куай-Гон, когато медицинският дроид пръскаше дезифектант върху ужасната рана на Куай-Гон. После започна да я лепи и затваря. Вибросекирата на пиратския главатар беше поразила рамото отзад, чак до ребрата. На Оби-Уан му се зави свят само като гледаше раната, но Куай-Гон седеше спокойно, позволявайки на дроида да си върши работата.

— Извадили сте късмет, че сте оживели — каза медицинския дроид на Куай-Гон. Той обърна поглед към Клат’Ха. — Сега ще отидеш ли да си починеш?

Тя кимна уморено.

— Ще мина да те видя по-късно.

Клат’Ха излезе заедно с медицинския дроид. Вратата се затвори със съскащ звук след тях.

Куай-Гох се отпусна на един стол. Оби-Уан го изчака да заговори или да отбележи присъствието му.

Синият взор на Куай-Гон изучи Оби-Уан за момент.

— Оби-Уан, когато ускори кораба, какви мисли имаше в главата ти?

— Мисли ли? — колебливо попита Оби-Уан. — Не мислех за нищо особено. Просто разбрах, че трябва да се махнем бързо оттам.

Желанието му да не даде грешен отговор го изтощаваше. По-добре щеше да е да каже чистата истина. Куай-Гон щеше или да одобри действията му, или да ги порицае. Оби-Уан се беше изморил от опити да му се хареса.

— Значи не си се замислил за факта, че ще откъснеш корабите им от доковете и че ще убиеш стотици пирати със своето действие? — попита Куай-Гон с неутрален тон.

— Нямах време да мисля какво правя — отвърна Оби-Уан. — Силата ме водеше.

— Беше ли те страх? Беше ли ядосан?

— И двете — призна си Оби-Уан. — Аз … стрелях по пиратите, но не го направих с гняв. Стрелях, за да спася живот.

Куай-Гон кимна едва забележимо.

— Разбирам.

Това беше отговорът, който очакваше Куай-Гон. Той показа, че Оби-Уан навлизаше все по-навътре в Силата.

И все пак Куай-Гон се почувства странно неудовлетворен. Той запита сърцето си. Наистина ли желаеше момчето да се провали в това изпитание? Това би било голям неуспех за един джедай.

Но той не можеше да е несправедлив. Наистина Оби-Уан не го беше разочаровал. Момчето смело беше приело задачата да пилотира кораба. Животът на стотици хора беше в ръцете му, но той не се беше поколебал. Беше защитил честта на учителите си.

Тогава защо на Куай-Гон му беше толкова трудно да му вярва?

„Защото вярвах на друг. С цялата си душа вярвах на Занатос, но резултатът беше катастрофален.“

Чувството за загуба беше толкова силно, че дори и сега Куай-Гон я усещаше като жива рана. По-скоро би поел десетина удара на вибросекирата на пиратския главатар, отколкото отново да усети такава загуба и болка.

Оби-Уан объркано стоеше пред Куай-Гон. Беше толкова изтощен, че краката му трепереха. Правилно ли беше отговорил, или не? Не знаеше. Усещаше само душевната борба на Куай-Гон, която не разбираше. Бяха действали заедно, за да спасят кораба. Би трябвало между тях да се създаде някаква връзка. Но Оби-Уан го чувстваше по-далечен от всякога.

Да заговори ли? Вероятно, ако Оби-Уан беше попитал Куай-Гон какви са били мислите му, джедаят щеше да отговори.

Но преди Оби-Уан да събере смелост, се чу потропване на вратата. Момчето изтича да я отвори.

Си Триймба влезе вътре. Арконянецът беше останал без дъх.

— Какво има? — попита Куай-Гон. Той се изправи и внимателно раздвижи рамото си, за да види дали лепилото е хванало.

— Моля, елате бързо! — каза Си Триймба. — Хътянинът Джемба е откраднал дактила ни!