Джоан Рос
Съдбовна връзка (6)

Глава шеста

— Какво смяташ, че е това, по дяволите?

Уилям Мърдок захвърли кафявата картонена папка върху безукорното си махагоново бюро и куп листа се разхвърчаха по мекия бежов мокет.

Джони проследи с поглед падналите документи и смутено поклати глава. Няколко непокорни къдрици се освободиха от стегнатия кок и добавиха нотка на своенравност към иначе сериозния й имидж. Тя отново бе в работния си тоалет — костюмът й бе елегантен и строг, а косите — прибрани по начин, който, тя считаше за по-делови.

Уилям Мърдок, председател на комисията Мърдок, бъдещ кандидат за главен прокурор на щата, шеф и наставник на Джони, само я изгледа в отговор. Кафявите му очи бяха потъмнели и осъдителни, а пръстът му с безупречен маникюр, разсече въздуха в нейна посока.

— И какво, според теб, трябва да правя с всички тези безсмислици?

— Да ги представиш на комисията — отвърна тя направо. — Според мен останалите членове ще бъдат доволни да научат, че в колежа „Каскейдс“ по изключение се действа законно и коректно.

— Доволни? — Гласът му се извиси над обичайния ораторски регистър. — Райън, ти не си новачка в политиката. По дяволите, би трябвало да си наясно!

Тя скришом избърса длани в полата си. Имаше неприятното усещане, че може да предскаже какво се опитва да постигне Уилям, и предчувствието, което плъзна като ледени пръсти по гръбнака й, никак не й хареса.

— Може би трябва да ми обясниш по-подробно, Уилям — предложи тя тихо.

За момент той престана да крачи из стаята и я прониза с хладен поглед. Беше пъхнал ръце в джобовете на сивите си панталони, отметнал назад сакото в модерна европейска кройка. Не за първи път тя отбеляза мислено, че Уилям е изключително привлекателен мъж. Трудно можеше да си представи как някоя жена би могла да гласува против него. Беше висок, с вълнисти кестеняви коси и дълбоко разположени очи с цвета на тъмен шоколад. При нормални обстоятелства представителките на нежния пол би трябвало да са заспали, за да не усетят магнетичното му въздействие.

Но сегашните обстоятелства далеч не бяха нормални, осъзна тя, докато наблюдаваше как тъмните му очи обходиха стаята и след това отново я изгледаха настоятелно.

— Работим заедно отдавна, Джони. — Настани се на ъгъла на бюрото си, наклони се към нея и гласът му прозвуча по-меко.

Изражението му бе на сговорчив приятел. Беше възвърнал и плътния си тембър, който отекваше в стените с полирана ламперия и изпълваше стаята с кадифения му баритон.

— Отдавна — съгласи се Джони и кимна. — Целият ми досегашен стаж в системата на закона е от работа при теб на една или друга длъжност, Уилям. Знаеш, че съм ти признателна, за всичко, което си направил за мен.

Въпреки че Джони със сигурност не беше така близка с Уилям Мърдок, както намекваха доста жестоко някои любители на клюките, той бе неизменната движеща сила зад възходящото й професионално развитие. Тя се бе запознала с него още в университета — беше дошъл да чете лекции по законодателно право. Беше вдъхновяващ оратор и Джони с възторжен трепет разбра, че е поканена, заедно с още двама отлични студенти, на малък прием в негова чест. Същата вечер той дръпна Джони настрана и двамата за известно време се усамотиха в един кабинет в дома на декана, където се провеждаше въпросният прием. Говориха си около час за силата на политиката и закона. В края на този разговор той покани Джони да се включи в неговата кампания и тя прие без колебание. От пет години работеше за него на най-различни постове. Фактът, че той уреди назначаването й в неговата комисия само показваше колко уважава нейното мнение и способности. Нямаше нищо общо с намеците, подхвърляни от някои таблоиди, че двамата били в интимни отношения. Той събра вежди и предупреди намръщено:

— Нищо няма да свършим, ако използваме парите на данъкоплатците, за да ги уведомим, че Даниел Кинкейд и неговите колеги треньори са добри момчета. Всеки, прочел и една спортна страница, го знае отлично, Джони. Това, от което имаме нужда, е малко кал. Фактите.

В този момент тя си спомни какво й бе казал Дан за правилата и честността и зададе същия въпрос на шефа си:

— Ами ако мръсотията и фактите невинаги са едно и също?

Той заобиколи бюрото, настани се в тъмното си кожено кресло и се облегна назад, обгърнат в аурата на върховна самоувереност.

— Никой не е съвършен, Джони. Дори бойскаути като Кинкейд. Няма начин някъде да не е нарушил разпоредбите — набиране на състезатели, характеристики, плащане. Едно подхлъзване ни е достатъчно, за да постигнем своето.

— Не мисля, че ще открия нещо, Уилям. Познавам Дан Кинкейд. Познавам го от дете. Ако Диоген го беше срещнал, сигурно щеше да си угаси фенера и да престане да търси честен човек.

Уилям въздъхна с пресилена досада.

— Щом имаш такава слабост към гръцките философи, Райън, не забравяй тази мъдрост на Демостен: „Човек е склонен да приема желанията си за действителност“. Възможно ли е да си започнала това проучване с розови очила, само защото Кинкейд е стар приятел?

— Разбира се, че не — отвърна тя бързо. — Работих много усърдно, Уилям. Изчетох щателно цялата документация. Там няма нищо, което да дискредитира Дан Кинкейд или колежа.

— Добре, върни се обратно и продължи да ровиш — посъветва я той. — Никой не е абсолютно чист, Джони. Безупречно честен човек не съществува.

— Добре — отвърна тя тихо. — Но съм убедена, че по отношение на конкретния човек, ти грешиш.

Ненапразно имаше втора специалност философия. Когато стана от стола си и се отправи към вратата, Джони си спомни една от старите максими: „Щом някой упорито твърди, че честни хора не съществуват, самият той е мошеник“. — Джордж Бъркли, „Максими относно патриотизма“. Тя скришом отбеляза една точка за себе си.

— Райън?

Обърна се и го изгледа през рамо.

— Да?

— Занимавам се с тези неща доста по-дълго от теб. Там има нещо. Просто трябва да продължиш да търсиш, докато попаднеш на някаква злоупотреба. — Той се усмихна с откровената сърдечност на изгладняла акула. — За разнообразие би могла да приложиш нова, уважавана от времето тактика.

— И каква е тя?

— Ти си привлекателна жена, Джони. Дан Кинкейд е мъж. Измисли нещо.

Джони поруменя от гняв.

— Как можеш да ми предлагаш нещо подобно, Уилям!

Той сви рамене и се захвана да прибира разпилените листове на предварителния й доклад.

— По дяволите, скъпа, тези методи са по-стари от Мата Хари. И нищо чудно да се окажат резултатни. Знае се, че мъжете издават доста тайни, докато се наслаждават на известен отдих в топло легло с желана жена.

 

 

— Не би го направила, сигурен съм.

Дан Кинкейд седеше неудобно на стола и изглеждаше някак нелепо сред офисна мебелировка в традиционен стил. Беше отпуснал ръце върху дървените странични облегалки, а дългите му крака стърчаха далеч пред него. Но болезненото изражение, изписано на лицето му, не се дължеше на физическо неудобство.

Е. Г. Харисън, спортен директор на колежа, поклати глава в отговор и почука с един молив по вестника.

— Откъде смяташ, че са взели това? Не от мен, във всеки случай. И със сигурност не от теб.

Дан неохотно отмести мрачен поглед към заглавието, а бузата му нервно потръпваше.

— Не зная — призна той.

— Няма начин да не е тя. Това е единственият отговор. Казвам ти, тази жена е невероятна, да не говорим, че има качествата да ни повлече със себе си, когато се провали.

Въпреки че Дан си казваше абсолютно същото, откакто Джони бе влязла в кабинета му, професионално безупречна и безспорно красива, той не искаше да го приеме. Независимо че продължаваше да има проблеми в усилието си да раздели желаната жена от момиченцето, което бе познавал и обичал, той копнееше за Джони Райън повече, отколкото за която и да била друга жена в живота си.

Но това не беше просто страст, тя изпълваше всяко кътче на съзнанието му. По време на тренировка той мислеше за нея, за прекрасната й усмивка и с усилие поддържаше строгата дисциплина, която се бе превърнала в негова лична търговска марка. Припомняше си сладкия вкус на устните й, докато обсъждаше перспективите за набиране на нови състезатели през следващата година заедно със своите помощник-треньори и за малко да подпише за един сто и шейсет сантиметров център, при цялото внимание, с което изслушваше проучвателните доклади. Представяше си тези топли, усмихнати пълни устни, когато се събуждаше сутрин и тя оставаше с него през целия ден, докато не видеше ласкавите й зелени очи, преди най-накрая да потъне в сън. Но дори и тогава бе обсебен от меките заоблености на тялото й, от гърления смях, от допира й, който можеше да го превърне в мълния, която заплашваше всеки момент да се изплъзне от контрол.

Не желаеше да обсъжда Джони Райън, професионалния политик, която се бе впуснала да изгради име на своя шеф.

Не искаше да си напомня, че тя се е втурнала нагоре по стълбицата на политическия успех откакто е завършила колежа, постигайки всичко, което е превръщала в своя цел. Неприятно му беше да приеме, че е достатъчно амбициозна, за да го прегази в името на по-нататъшния възход в кариерата си.

Почукването на графитния връх върху заклеймяващото заглавие върна вниманието му към болния въпрос. В момента положението не изглеждаше добро за никого, независимо от това кой бе виновен за него.

— Внимавай, Дан — предупреди го Харисън тихо. — В случая не става въпрос просто за приятелството ни. Ако това момиче успее да разкрие малкия инцидент с Бишъп, ще ми се наложи да се разгранича официално. Решението си беше лично твое и аз ще трябва да го оглася. Невинаги съм съгласен с ограниченията, които се налагат на спортните програми, но правилата са си правила. На отбора може да бъде наложен изпитателен срок, ако истината за онова, което си направил, излезе наяве. Няма защо да ти казвам в какво окаяно положение ще изпаднем, ако изпуснем приходите от телевизията. Заради колежа съм длъжен да разглеждам нещата в по-широк план. — Сивите му очи задържаха погледа на по-младия мъж. Е. Г. Харисън харесваше Дан Кинкейд и го уважаваше като играч, треньор и човек. Но в момента не ставаше въпрос за това.

Дан въздъхна и се надигна от малкото кресло. Ръстът му наистина беше внушителен. Протегна ръка към спортния директор.

— Ясно, Харисън, не се тревожи. Не бих искал нещо да се случи на колежа заради мен. — Той леко издаде напред челюстта си и изпъна рамене, след което вече не изглеждаше като палавник, повикан в кабинета на директора. — Бих го направил отново, да знаеш.

Харисън стана, прегърна Дан през рамо и го изпрати до вратата.

— Зная, Дан. И затова, каквото и да става, имаш искреното ми възхищение.

Страхотно, помисли си Дан, докато предпазливо вземаше завоите, шофирайки своя блейзър по мокрото от дъжда хълмисто шосе към дома си. Накрая като нищо мога да се окажа уважаван и… безработен. А най-невероятното нещо в цялата тази бъркотия бе, че бъдещето му се намираше в ръцете на една жена, която вече бе разтърсила живота му повече, отколкото той бе допускал, че е възможно.

 

 

Джони караше по хлъзгавия път към Юджийн. Връщаше се един ден по-рано. Искаше да остане повече време с Дан преди турнето му. Докато измине петдесетина километра, тя вече се бе успокоила и бе преодоляла горчивината от обвиненията на Уилям. Знаеше, че той поначало гледа доста цинично на нещата, за разлика от нея, но досега това не я притесняваше. Този път обаче беше замесен любим за нея човек. А тя наистина обичаше Дан. Не с романтичната страст на ученичка, чиято пленница бе в розовата мъгла на юношеството, а със зрялата, съчетана с уважение любов на възрастния.

Освен това знаеше с абсолютна сигурност, че той не бе способен да извърши нещо незаконно или дори непочтено. А когато проучването й приключеше и тя се отправеше към следващия колеж, щеше да го научи и Уилям Мърдок и целият щат Орегон.

Обзета от нежни чувства към Дан, тя остави мислите й да се реят сладостно. Внезапно задните й колела забуксуваха, докато се опитваше да вземе един остър завой по пътя, и въпреки че това веднага я върна към действителността, усилията й закъсняха. Колата поднесе и Джони почувства как десните колела затънаха в калта на банкета.

Тя ритна ядно гумата, когато видя как е заседнала в ръждивата кал чак до джантата. А сега какво? Вперила поглед в оловносивото небе, което продължаваше да напоява долината Уиламет, тя знаеше, че днес движението по шосето, което заобикаля горичката, ще бъде твърде оскъдно. Нямаше друг избор, освен да тръгне пеша.

Когато я видя трепереща на прага си, Дан разшири очи от изненада, след което отмести поглед покрай нея, за да види къде е колата й.

— Джони, какво, по дяволите…

— Трябваше да дойда по-рано. Исках те само за себе си, преди да заминеш.

Той присви очи, огледа мократа й до кости фигура и я покани в топлата си къща.

— Къде ти е колата? Не чух кога си пристигнала.

Тя поклати глава и се усмихна унило. Виновна си беше, факт.

Това, което се случи, едва ли бе доказателство, че е зряла жена, способна сама да се грижи за себе си.

— Там надолу по хълма. Заседнах в банкета.

Джони се слиса от начина, по който Дан я сграбчи за раменете, а погледът му напрегнато се плъзна по тялото й.

— Нарани ли се някъде?

— Разбира се, че не. Просто заседнах в малко кал, това е всичко. Утре ще се обадя на пътна помощ да ме изтеглят.

Той изсумтя, с което искаше да покаже, че колата й изобщо не го притеснява.

— Знаех си, че не трябваше да пътуваш до там и обратно. Твърде е опасно.

Джони плъзна поглед по изострените черти на лицето му и изражението й стана ласкаво.

— Ей, Кинкейд, я се успокой. Добре съм. Освен това не пътувам всеки ден. Пристигнала съм и ще остана докато е необходимо.

— Какво имаш предвид?

От какво бе тази бяла линия около устата му — от страх за нейната безопасност или от гняв? Тя се пресегна и я заличи с връхчетата на пръстите си.

— Много неща — измърмори тя. — Работата си, преди всичко. — Тя не добави, че бе твърдо решена да убеди Дан, че една продължителна връзка между тях е възможна, след като проучването приключи.

— Трябва да поговорим за това — изръмжа той и я дръпна към дивана. — Искаш ли нещо за пиене? Скоч? Вино? Бренди?

— В девет сутринта?

Нима все още бе толкова рано? Беше си прибрал вестника от храстите в шест и трийсет. В седем вече бе в кабинета на спортния директор. Имаше чувството, че оттогава са минали часове, тъй като бе принуден сериозно да обмисли участието на Джони в компрометиращия материал в пресата.

— Казано ми беше, че съм те подценил, Джони.

Джони потръпна отново — едновременно от студ и от внезапен страх. В изражението му имаше нещо студено и чуждо, нещо, което досега не бе виждала на лицето му.

— Не те разбирам, Дан.

— Може би имаш нужда от малки разяснения и илюстрации. — Той излезе от стаята и миг по-късно се върна с първа страница на неделния вестник, която й подаде с отривисто движение.

— Ето… Сега вече ти е ясно. Защо не вземеш да ми обясниш откъде се е взело това?

Джони с усилие насочи поглед към заклеймяващото заглавие.

„Комисията Мърдок ще разкъса завесата на мълчанието.“

Статията бе пълна с подстрекателски лъжи. Джони изчете недвусмислените намеци и кръвта й се смрази. Голословни твърдения, че в най-скоро време ще бъдат разкрити тайни фондове. Достоверен източник пожелал да остане анонимен, обещаваше, че ще взриви спортните кръгове „с новини за подкупи и скандали по набирането на нови играчи.“

Тя изпусна вестника от безжизнените си пръсти и той тупна тежко на пода.

— Дан, аз не съм… Нямам нищо общо с това.

Присвитите му очи се плъзнаха мъчително бавно по лицето й в търсене на някакви тайни намерения, скрити в душата й.

— Не можеш да си представиш как ми се иска да ти повярвам, Джони.

Несъзнателно тя навлажни пресъхнали устни с връхчето на езика си. Дан отмести поглед към устата проследявайки нервния й жест. Тя видя искрите в кобалтовите му очи и беше сигурна, че онова, което Дан изпитваше към нея в момента, съвсем не беше гняв.

— Никога не бих предоставила нещо подобно на пресата, Дан. Това дори не е истината! Вече казах на Уилям, че не очаквам да намеря тук дори и намек за някакви злоупотреби.

Това изглежда го заинтригува, защото очите му отново потърсиха нейните и задържаха погледа й с обезкуражаваща настойчивост.

— И той как реагира?

— Смята, че съм наивна. Убеден е, че честни хора не съществуват. Но аз те познавам, Дан. И никога не бих сторила нещо непочтено. — Тя посочи към вестника, който лежеше в краката им, но не отмести очи от пронизващия му поглед.

Внезапно слабият й протест беше задушен, тъй като устните му необуздано се впиха в нейните. В целувката на Дан се чувстваше гняв и въпреки замъгленото си съзнание, Джони осъзна, че той излива безсилието си по отношение на нея и на положението, в което бяха изпаднали. Джони знаеше, че той я наказва затова, че е разстроила неговия малък свят, онзи свят, в който всичко доскоро е било изцяло под негов контрол, точно според изискванията му.

Осъзнаването на този факт би трябвало да я накара да мрази устните, впити в нейните, които я изпиваха с изгаряща мъжка ненаситност. Но в пороя от емоции зад тази мълчалива схватка имаше нещо, което разпали в нея див пламък, избликнал от най-съкровените дълбини на душата й. Когато езикът му се озова в тъмните потайни кътчета на устата й, нейният собствен се стрелна, за да го посрещне и се впусна в чувствена битка. Джони обгърна с ръце шията му и без всякакъв свян се притисна до него. Сочните й гърди срещнаха тръпнещите мускули на неговите. Отпусна се назад върху възглавниците и го придърпа към себе си, а когато той се намести върху нея, всеки нерв на тялото й откликна с възторжен трепет на тази близост. Ръцете й непринудено се плъзнаха надолу и се озоваха върху твърдия мускул, възбуждайки го за по-голяма интимност. Тя обичаше Дан Кинкейд и в този момент го желаеше неистово с всяка своя фибра. Извиваше се под него и разпалваше огъня между сгорещените им тела.

Дан плъзна ръце нагоре по бедрата й, а палещият му допир заплашваше да изгори подгизналите дънки, прилепнали по краката й. Той притисна длан към нея в ласка, която я накара да застене от необуздано желание и тя му отвърна със същия жест.

— Развратница — изпъшка той и накрая откъсна устни от нейните, след което обсипа лицето й с целувки. — Заклех се да не си го позволявам — прошепна той дрезгаво. — Бог ми е свидетел, че се опитвах да не те докосвам, Джони! — Той отривисто си пое дъх, когато тя проследи с пръст металната диря на ципа му. — Господи! Пак си толкова напориста, както едно време, Джони Райън!

Джони поръси с нежни целувки клепачите му, носа и дълбоката трапчинка на брадичката му. Мили боже, как само обичаше този човек!

— Не, по-лоша съм — призна тя открито. — Този път няма да хукна към къщи, където да се скрия и да се наплача, Дан. Искам те прекалено много.

В очите на Дан проблесна едновременно признание за поражение и триумф от победата.

— Не зная кой от нас двамата е по-луд — разнесе се плътният му глас и миг по-късно устните му се притиснаха до пулсиращата точка на слепоочието й. — Но засега с готовност се предавам с надеждата да намеря отговора.