Джоан Рос
Съдбовна връзка (4)

Глава четвърта

Както седеше на бюрото, Джони подпря брадичка с длани и впери невиждащ поглед в прозорците пред себе си. Изобщо не забелязваше косите струи сребрист дъжд, тъй като мисълта й бе ангажирана с Дан Кинкейд. Както му бе признала предната вечер в ресторанта, тя бе прагматикът в семейството. Знаеше се, че Джони Райън е логична, разумна и съвсем не се отдава на романтични фантазии. Тя не се съмняваше, че онова, което бе изпитвала към Дан толкова отдавна, бе просто детско увлечение. Приказната мечта на едно момиче за Прекрасния принц.

Дан беше красив, интелигентен, талантлив и популярен. Дори по-опитните студентки го следваха като верни кученца. Едно младо момиче, изживяващо първите тръпки на женствеността, едва ли би могло да не се влюби в него.

Сега обаче тя беше по-голяма, по-разумна и бе осъзнала безразсъдството да отдаде сърцето си на някой мъж. Вече не беше уязвима за общопризнатия прелъстителен чар на Дан Кинкейд. И все пак нещо ставаше. От първия миг, в който прекрачи прага на кабинета му, Джони бе в плен на тези странно обезкуражителни емоции. Твърде много пъти бе реагирала повече като жена, отколкото като хладнокръвен прокурор.

И по-рано бе понасяла критики заради работата си, това си вървеше с професията. Беше чувала адвокати, пледиращи в защита на другата страна в съда, открито да я наричат лъжец. Беше виждала политически карикатури, които я изобразяваха като жадна за власт жена-дракон. Беше чела клюкарските рубрики, които се опитваха да й припишат и по-неприятни качества. Но нищо не бе в състояние да я нарани така дълбоко, както Дан през тези дни с някое от лаконичните си възражения или със своя меланхолично-критичен поглед на одухотворените си сини очи. Причината, поради която Дан бе в състояние да й причини болка, бе, че той я вълнуваше, вълнуваше я твърде много.

Неочаквано една медна монета тупна пред нея и се завъртя около оста си. Появилият се неясно откъде цент я изтръгна от вглъбеността й.

Тя вдигна поглед към Дан.

— Ако това е за мислите ми, не си много ласкателен. Предвид инфлацията, би трябвало да струват десет цента. Или поне пет.

— Само че ако предложа повече, мога да бъда обвинен в опит за подкупване на държавен следствен орган — отвърна той рязко. — Реших, че не можеш да ме пратиш на електрическия стол заради един цент. Все пак това е дребно закононарушение, нали госпожице прокурор?

Ясните очи на Джони потъмняха от огорчение.

— Дан, нима след всичките години, в които се познаваме, ти ме смяташ за жена, която държи на кариерата си повече от всичко, както непрекъснато ми намекваш?

Дан Кинкейд се настани върху ъгъла на бюрото си и прокара ръка през гъстите й коси. Дългите му пръсти започнаха леко да масажират врата й.

— Това е част от проблема ми — призна той с печален тон. — Аз изобщо не те познавам, Джони. Ти си твърде различна от онова момиченце с голяма, пълна с шини уста. Нямаш нищо обща с девойката, която ме удостои с привилегията да бъда нейната първа голяма любов… — Той въздъхна, а очите му нежно се плъзнаха по лицето й. — Да ти кажа честно, скъпа, в момента просто ме влудяваш от страх.

Той срещна и задържа погледа й, без да спира своя успокояващ масаж. Джони чувстваше топлината, която разливаха по тялото й тези галещи пръсти и знаеше, че лицето и се е покрило с бледа руменина. Дан дори не подозираше колко много, приличаше тя на онова романтично момиченце.

О, тя вече не боготвореше Дан Кинкейд. И със сигурност не го смяташе за съвършенството в човешки образ. Но тези ранни първични чувства, които бяха започнали да я вълнуват преди толкова години, сега заплашваха да се разгорят необуздано при всеки негов допир.

— Струва ми се, че времето е подходящо да ти кажа колко съм ти признателна за начина, по който се отнесе тогава с мен — каза тихо Джони. Ръката й вече не подпираше брадичката й, а се премести и се отпусна върху бедрото му, което бе само на няколко сантиметра по-нататък върху издрасканата повърхност на дъбовото бюро.

Изражението на Дан се смекчи при този общ спомен.

— Разбрах, че така ще се получи — призна той. — И понеже аз също много те обичах, Джони, мисля, че в онзи ден бях не по-малко ужасен от теб. Толкова се опасявах, че няма да се държа както трябва и че всичко това ще се отрази зле на бъдещия ти чувствен живот.

Усмивката му бе малко пресилена, когато положи ръка върху нейната и двамата сплетоха пръсти. Палецът му, започна леко да разтрива дланта й. В един безкраен мъчителен миг Джони имаше чувството, че сърцето й със сигурност ще престане да бие.

— Ти си ме обичал? — разнесе се едва доловим шепот.

Пръстите на Дан засилиха натиска си.

— Разбира се, Райън. Беше ми като по-малка сестра. Всъщност аз се канех да говоря с Том за това, но ти натисна спусъка, преди да съм успял да получа един малък бащински съвет.

— Хайде да сменим темата, съгласен ли си? — прекъсна го рязко Джони, смутена, че си бе позволила да изтълкува погрешно думите му. Обърна глава и се престори, че е заинтригувана от бурята навън.

— Сега пък какво ти стана, по дяволите? — Ръката му изостави тила й и повдигна брадичката й, като я накара да откъсне поглед от биещия в прозореца дъжд. — Знаеш ли — изрече той дрезгаво е едва сдържано отчаяние, — че си капризна също като това дяволско време? Изобщо не мога да те разбера.

— Ти мен? Само не стоварвай вината върху мен! Едва ли би могло да се твърди, че ти си самото постоянство, Даниел Кинкейд! Аз изобщо не мога да преценя какво искаш — да ме прогониш оттук или да ме примамиш в леглото си.

— И двете.

Краткият, произнесен така непринудено отговор, спря надигащата у Джони ярост някъде по средата, точно докато се запасяваше с допълнителни словесни муниции. Очите й се разшириха, докато наблюдаваше как Дан прокара ръка по лицето си с унил жест на примирение.

— Хайде да се поразходим с колата. Трябва да поговорим.

— Останали са ми няколко характеристики…

— Защо, по дяволите, поне за малко не забравиш работата си? — възкликна той. — Подлудяваш ме по няколко причини, Джони Райън. И ако не за друго, то заради едно време, ми дължиш възможността да се изясним.

Дали сега щеше да научи какво крие, запита се Джони. Или бе станала прекалено чувствителна към всеки нюанс? Треньорите по баскетбол бяха добре известни с невероятната си експанзивност. Може би тя просто се подвеждаше от вътрешното напрежение, което чувстваше в него. Ако всичко се разкриеше, това вероятно щеше да бъде полезно и за двамата. Вместо да се хване здраво за работа, днес тя бе прекарала твърде много време в мисли за Дан. Никой от познатите й не би допуснал, че Джони Райън е способна на подобно поведение. Тя беше известна със спартанските си трудови навици.

— Какво да си изясняваме? — Внезапно си даде сметка, че Дан все още очаква отговора й.

— Нашите отношения — заяви той без заобикалки, а тонът му трудно можеше да се определи като ласкав.

— Лош ден за разходка с кола. — Тя се запита как биха могли да свършат каквото и да било, след като Дан не откъсваше поглед от мокрите от дъжда улици.

— Не отиваме далеч.

— Ооо?

— У нас.

— Аха.

Когато излязоха вън от спортния комплекс, Джони му предложи прикритието на своя тъмносин чадър, но Дан отказа и се отправи заедно с нея към своя блейзър. Отвори й вратата и й помогна да се качи — нещо, от което тя нямаше нужда, но все пак оцени жеста. На този етап и най-лекото докосване от страна на този мъж бе разведряване в сравнение с официалното изражение, сковало суровите му черти.

Докато той шофираше, тя крадешком огледа мъжествения му профил. Челюстта бе стегната, сякаш той пряко сили се мъчеше да подреди мислите си. Тънка бяла линия окръжаваше устата, на скулата му играеше мускул и целият му вид подсказваше, че нервите му са изпънати до скъсване. Може би това е една огромна грешка, помисли си тя, уверена, че пак би взела същото решение. Държеше на всяка цена да разбере къде точно стояха те двамата.

Дан очевидно не възнамеряваше да я запознае с плановете си, защото когато я въведе в къщата си, просто я покани с жест да седне, а самият той запали камината, която очевидно бе подготвил още преди да тръгне за работа. Двуетажната тухлена къща беше сгушена в живописна гориста местност над града. Всекидневната беше огромна и успяваше да побере доста масивните мебели. Рафтове на различни нива изпълваха голямото пространство между пода и тавана. Самата камина бе висока най-малко седем метра, предположи Джони, а за целта погледът й трябваше да измине доста път нагоре. През прозорците с цветно стъкло струеше мека светлина, която се отразяваше в симфонията от богати тъкани и топли цветове.

Подпалките се разгоряха и сияещите пламъци с пращене започнаха да прогонват влажния хлад, причинен от дъжда.

— Красив дом, Дан. Просто чудесен!

Дан изглеждаше доволен от тихо изречените думи. За момент се залюля на пети и обгърна с поглед стаята.

— Радвам се, че ти харесва. Цял живот съм го замислял. Това беше първият ми собствен дом и исках да стане както трябва.

— Първият? — попита тя озадачена, като се питаше дали е разбрала правилно.

— Виждаш ли, всичките тези години непрестанно на път… хотелски стаи и самолети. Просто наемах апартаменти — обясни той небрежно. Стана, взе коженото й яке и го окачи до своето на закачалката. — Какво да ти донеса? Вино? Бренди? Не мога да приготвям хубаво мартини.

Джони поклати шава.

— Нищо, благодаря.

— Сигурна ли си?

Устните й се разтеглиха в лека усмивка.

— Да, напълно. Имам чувството, че ще ми се наложи да бъда с максимално бистра глава. Изглеждаш като човек, който мисли за твърде много неща, Дан.

Той направи гримаса и се отпусна до нея на дивана. Погледна я, от което дъхът й секна, изпъна ръка върху задната облегалка и разсеяно почна да гали с пръсти тапицерията в пръстен цвят.

— Правилно си преценила, Райън. Откъде да започваме? От работата? Или от личните въпроси?

Джони осъзна с удивление, че в момента изгаря от желание да вкуси здраво стиснатите устни на Дан, да ги смекчи със собствените си, да ги направи по-привлекателни и не толкова строги. А след това искаше да плъзне ръце под мекия му шевдандски пуловер и да усети с дланта си ритмичните удари на сърцето му. Искаше да прокара пръсти по стегнатите му гърди, да усети насладата от допира с нежните абаносови къдри, които знаеше, че я очакват. А после… О, господи! Позволеше ли на въображението си да се развихри и по-нататък, никога нямаше да проведе този разговор.

— От работата — реши тя неохотно. — Защо си така настроен против мен? — попита Джони, откъсвайки се от своите възбуждащи чувствени фантазии, които отвличаха мислите й от основния въпрос.

— Добре — съгласи се Дан, сякаш и двете теми далеч не заемаха водещо място в съзнанието му. — В интерес на истината, аз изобщо не съм настроен против теб. Въпреки че, трябва да призная, твоите намерения сериозно ме вълнуват.

— А ако успея да ти докажа, че не планирам да разбия студентския спорт?

Той я погледна право в очите.

— Смяташ ли, че това е възможно? Казах ти, Райън, ако не разбираш каква е основната цел на комисията Мърдок, значи си твърде наивна, за да успееш да осъществиш и най-добрите си намерения.

— Не съм наивна, Дан. Просто съм ангажирана. Днес в университетския спорт съществува социална несправедливост, която трябва да бъде разрешена. Само два процента от студентите спортисти изобщо подписват договори в сферата на професионалния футбол, баскетбол или бейзбол. А знаеш ли каква е съдбата на останалите? Вълнува ли те?

Дан въздъхна унило.

— Разбира се, че ме вълнува. Повярвай ми. Но имам чувството, че се каниш да ми кажеш какво става с онези, които не успеят.

— Твърде млади завършват на улицата, без каквито и да било умения, гарантиращи пласирането им.

— Не всички — възрази той.

— Е, разбира се, че не всички — съгласи се Джони, с усещането, че Дан съвсем преднамерено избягва да възприеме нейната гледна точка.

— Напомни ми да те запозная с нашия защитник Брайън Бишъп. Той е член на сборния национален студентски отбор и откакто играе баскетбол при нас, поддържа среден успех четири. Завършва през юни.

— Впечатляващ факт, Дан, но все пак той е един… — Дан я прекъсна, гласът му стана някак по-рязък, а с крайчеца на очите си Джони забеляза как пръстите му почнаха по-енергично да драскат по тапицерията на дивана.

— Какво става, Джони? Толкова ли е трудно да разглеждаме тези статистики една по една? Не си ли в състояние да видиш момчето зад номера? Не съм срещал човек, който да работи така упорито като него. И въпреки че е доста по-нисък от повечето свои противници, Бишъп е един от най-стабилните и резултатни играчи в отбора. Освен тези оценки и спорта, момчето е женено. Работи през лятото в една дъскорезница, за да допълни стипендията си.

— И жена му ли работи? — попита Джони, любопитна да разбере финансовия разчет на едно подобно семейство. Стипендията можеше да покрие разходите за обучение и книги, но всекиму бе известно, че при днешните цени средствата са абсолютно недостатъчни за живот.

— По-рано да, после се появиха усложнения — отвърна той и млъкна.

Джони се запита каква ли бе причината красивото лице на Дан да застине в непроницаема маска. Имаше достатъчно дълга практика като юрист, за да разпознае внезапно загубилия желание за съдействие свидетел. Реши да изчака, защото не искаше да го притиска.

След известно време облекчението настъпи под формата на един пън в камината, който се разпадна и разпръсна във въздуха облак оранжеви искри. Дан я остави, стана и взе ръжена с месингова дръжка, за да подреди отново горящите дървета.

После се върна и се отпусна тежко до нея.

— Знаеш, че искам да се любя с теб, нали?

Прямотата на репликата му я слиса. Да, знаеше го. Но със сигурност не очакваше, че ще го признае с подобен мрачен, погребален тон.

— Да, струва ми се — промълви тя. — Сигурно си даваш сметка, че чувството е взаимно, въпреки че времето съвсем не е подходящо.

— Да — отсече Дан, сякаш думите бяха горчиви и неприятни. — Но нещата съвсем не са толкова прости, Джони. Дори и ако ти наистина си онази, за която те мисля. А точно това не мога да преценя.

— Не те разбирам.

— Ти… в приятелски отношения ли си с Мърдок? — Тъмните му очи я пронизаха, сякаш отговорът трябваше да бъде изтръгнат от душата й, а не просто произнесен от устните й.

— Приятелски? — заекна тя. — Ами да, струва ми се. Искам да кажа, че и преди сме работили заедно. Той определено е подпомогнал кариерата ми.

— Нямам това предвид.

Внезапно Джони схвана и се запита защо още от самото начало бе пропуснала завоалираното предположение. Не един опозиционен вестник намекваше, че тя е получила този пост в комисията, защото е млада и твърде привлекателна. А Уилям Мърдок се славеше с репутацията на човек, който може да оцени красивите интелигентни жени, и то не по-зле отколкото отлежалите вина и бързите коли.

— Ако искаш да попиташ дали спя с него — изрече тя рязко, а очите й мятаха гневни искри, — отговорът е „не“! Винаги съм се подчинявала на едно основно правило, Дан. Не играя там, където работя. Което означава, предполагам, че е време да ме закараш обратно в кабинета. Незабавно!

Толкова. Тя правеше всичко, което бе по силите й, за да се овладее при обстоятелства, които иначе биха я накарали да избухне много по-рано, ако не се опитваше така отчаяно да докаже на Дан, че вече е зряла и разумна жена. Но той отиде твърде далеч. Тя стана и впери поглед в него, очаквайки той да я последва. Но Дан само въздъхна унило и прокара пръсти през черните си къдри.

— Няма нужда от невъздържани женски реакции, Райън. Моля те, седни.

Джони поклати глава, вперила в него поглед така, сякаш го виждаше за пръв път.

— И теб си те бива, знаеш ли? Откакто вчера пристигнах в колежа, ми създаваш само неприятности. Накара ме да чакам, използва всички известни тактики за задържане и дори няколко бяха твой личен принос. Заради теб снощи не можах да заспя навреме и тази сутрин се успах — нещо, което никога не си позволявам…

— Сериозно? — Безизразното лице на Дан внезапно се озари от явен интерес.

Джони тропна с крак нетърпеливо при поредното прекъсване.

— Сериозно какво?

— Наистина ли снощи си мислила за мен? Действително ли аз бях причината да не заспиш навреме?

— Разбира се, по дяволите!

— Моля те, Джони, седни!

Той потупа по меката възглавница, подканвайки я да се присъедини към него. Неспособна да устои на молбата в тези топли сини очи, Джони се подчини. Само че това бе твърде своеобразно признание, тъй като тя се отпусна на давана до него с мрачна решимост да избягва възбуждащия му поглед.

— Аз също мислих за теб.

Докато й говореше тихо, той не преставаше да си играе с един кичур от пищната й червеникавокестенява коса. Държеше го нежно, навиваше го на дългите си пръсти, а кадифените думи звучаха като натрапчива ласка, която постепенно успокояваше раздразнението й.

— Мислих за тази жива прекрасна коса, разпиляна върху възглавницата ми като огнени пламъци — прошепна й той. Пръстите му бавно се плъзнаха по извивките на лицето й, сякаш се мъчеха да запомнят всяка черта, за да могат после да я изваят. Прокара пламтяща пътека покрай скулите й, надолу по леко извития й нос, по устните и по малката вдлъбнатина под тях. — Представях си как целувам това прекрасно лице. — Пръстите на Дан се сключиха около меката част на ухото й и той леко подръпна, освобождавайки перления клипс, който пусна в скута й. — Мечтаех си как захапвам леко това розово ухо. — Той проследи извивките на ушната мида, а после с върха на пръста си очерта възбуждащ малък кръг около мястото, което пулсираше, точно зад ухото, където сутринта Джони си бе сложила малко парфюм „Каландър“. Топлината на неговия допир сякаш съживи свежия растителен аромат и той ги обгърна в благоуханен облак.

Дан не направи нито едно от нещата, които бе описал, но изкусителните му думи я прелъстиха с цялото магическо въздействие, което би имало върху нея действителното изживяване.

— Това ли е всичко, за което си мислел? — Зелените очи на Джони искряха със златисти отблясъци, докато тя изживяваше заедно с него чувствената фантазия.

— Не. Искаш ли да чуеш още? — Погледът, който й отправи, бе много по-красноречив от онова, което би могъл да й разкаже.

Джони се наклони напред, окуражавайки интимността на продължителното докосване.

— Да. Искам да знам всичко, което си мислел за мен — прошепна тя подканващо, а устните й неволно се раздалечиха в неосъзната подкана.

— Представях си как ще открия отново луничките ти — продължи той. Гласът му бе звучен и дълбок, а ръцете му очертаха заоблените й рамене и се плъзнаха надолу по ръцете. — А после как ги целувам една по една.

Пламтящият му поглед се сведе към гърдите й, които се надигаха и спадаха в ритъма на все по-отривистото й дишане. Тя все повече се възбуждаше от описанието на въображаемото им любене.

— Опитвах се да си представя какъв е вкусът на кожата ти всеки сантиметър нагоре по тези дълги изваяни крака, докато те намеря топла и приканваща. Сякаш си ме чакала през всичките тези години да дойда при теб именно по този начин.

Джони чувстваше как тялото й следва картината, описана от думите му и знаеше, че никога през живота си не е пожелавала повече един мъж.

— И точно тогава ми дойде наум — каза Дан рязко и разкъса красивата еротична пелена, с която ги бе обгърнал. — Ако ти беше някоя друга жена, снощи щях да почувствам как тези атлазени крака ме обгръщат. Всичко ни водеше към този край.

— Аз ти казах да мислиш за мен като за всяка друга жена — припомни му тихо тя.

— Само че ти не си, Джони. Ти си дъщерята на Том Райън. — Тонът му бе рязък и пълен с горчивина.

— Татко би бил доволен, че имаме чувства един към друг, Дан. — Джони предпазливо избегна думата „любов“. — Той те обичаше като роден син. Знаеш го.

— Да, така е. Освен, това знам, че с удоволствие би ме смазал, ако причиня болка на малкото му момиченце. Което няма да му се наложи. Защото това, че ще ми се налага всяка сутрин да се гледам в огледалото, би ми било достатъчно наказание.

— И за най-развихреното въображение е ясно, че аз отдавна вече не съм малка — възрази Джони с дрезгав смях. — А ти няма да ми причиниш зло, Дан. Аз не съм беззащитно момиченце, вече съм жена. И чудесно знам какво правя.

— Не, не знаеш. — Този път тонът му беше рязък, а сините очи придобиха стоманен оттенък. — В това разкошно женско тяло ти продължаваш да си бъдеш девойката с широко отворените очи, която мечтае за искрена любов, цветя и рози. А аз говоря за двама души, които намират наслада един в друг… за известно време. — Той подчерта твърдо: — За кратко време. Докато все още играех, наблюдавах как някои момчета се опитваха да издържат семейства и да правят кариера. Това всеки път се оказваше непосилна задача — нещо трябваше да се жертва и неизбежно жените и децата се оказваха губещата страна. Реших дори да не си помислям за брак, докато съм в професионалната лига. Не търся постоянни ангажименти, Джони.

— Мога ли поне да изтъкна, че ти вече не си в професионалната лига? — Намеси се тя сухо. — Освен това, Дан, аз имам собствена кариера, на която държа. И също не търся брак.

Той въздъхна отчаяно.

— Надявам се, че наистина мислиш така. Но аз определено смятам, че дори и да си махнала шините, ти си запазила тази своя способност да попадаш в плен на собствените си романтични илюзии. Накрая някой неминуемо ще ти причини болка.

Лицето му изглежда като изваяно от гранит, помисли си Джони, наблюдавайки как красивите черти се втвърдяват. Тя стисна ръце в скута си, докато обмисляше думите му. Беше ли способна да рисува розови картини за нещо, което представляваше чисто физическо привличане между един мъж и една жена? Нима бе изтълкувала тази ситуация съвсем погрешно още от самото начало, защото й се искаше да бъде нещо повече?

— Мисля, че грешиш, Дан — възрази тя тихо. — Аз вече не съм онова глупаво момиченце. Мога сама да се грижа за себе си. Професионално се справям добре. И съм успяла да се добера до преклонната двайсет и осем годишна възраст без разбито сърце. Е, освен една лека рана, трябва да призная, която получих, когато бях на тринайсет, но вината за нея си беше изцяло моя. — Тя се усмихна леко и окуражително.

— Може би си в състояние да се справиш, Джони, въпреки че според мен ти се залъгваш. На този етап обаче изобщо не съм убеден, че аз ще успея.

— Не те разбирам.

— Виж, скъпа, не забравяй, че съм те гледал как растеш цели четири, изключително важни години от твоя живот. Аз помогнах на баща ти да ти направи онази къщичка на дървото в задния двор и пак аз бях онзи, който те отведе в спешното отделение, когато си счупи ръката, докато се правеше на Тарзан, след като Грег отнесе стълбата.

При нормални обстоятелства спомените за едновремешните номера на брат й щяха да разсмеят Джони. Но в този момент това бе невъзможно. Тя остана безмълвна, а сърцето й се сви, когато видя болката, изписана върху смуглите черти.

— По дяволите, Джони, не разбираш ли? Една огромна част от мен ме кара да се чувствам така, сякаш блудствам с по-малката си сестра.

— Дан, но това е… — Гласът й заглъхна, докато тя напразно търсеше подходящата дума.

— Абсурдно? — завърши той рязко. — Мислиш ли, че не го знам? Осъзнавам го с това тук. — И той заби показалец в слепоочието си. — Но не мога да се чувствам по друг начин, по дяволите! Познавам те, Джони Райън. Ти си жена, за която един мъж строи дом. И създава деца. Човекът, който се ожени за теб, ще засажда по едно дърво в деня, когато се ражда всяко от децата ви, а вие двамата ще прекарате живота си, съзерцавайки ги как растат… децата и дърветата. А после, когато настъпят златните ви години, ще се държите за ръце и ще се разхождате покрай реката. По дяволите, може би на фона на залеза, който ще кара тази разкошни коси да изглеждат като разтопена мед.

— А от време на време цялата сцена ще бъде озвучавана от цигулки и арфа, за да бъде по-стилна… Не се ли увличаш малко, Кинкейд?

Дан направи гримаса, за момент отпусна назад глава и затвори очи. Гъстите му черни ресници се сплетоха очарователно и този абсурд я накара неволно да се усмихне, въпреки болката, която изпитваше.

— Доста непохватно — съгласи се той и отвори очи точно навреме, за да улови мимолетната усмивка. — Радвам се, че намираш цялата тази бъркотия за толкова смешна.

— Не се усмихвах на това, глупчо.

— А на какво тогава?

— Мислех си колко са хубави миглите ти и как познавам жени, които биха извършили убийство, за да ги притежават.

Той поклати глава.

— Абсурдна мисъл за момент, в който се взема жизненоважно решение, Райън.

— Какво да направя, като си хубав, Кинкейд? Ти просто караш една жена да забрави такива важни въпроси като отговорност и здрав разум.

Той въздъхна тежко. После взе ръката й в своята, поднесе връхчетата на пръстите й към устните си и леко ги целуна един по един.

— Хайде да не избързваме, Джони. Точно сега ситуацията е твърде напрегната. Щом свършиш своето проучване, бихме могли да изследваме личната страна във взаимоотношенията Джони Райън — Дан Кинкейд. Кой знае, може и да греша.

— За какво? — Сърцето й трепна за миг, но предпазливостта не му позволи да запърха с възродена надежда. Почваше да добива все по-ясното усещане, че нищо в тези взаимоотношения няма да бъде лесно.

— Че ти все още си наивното дете, което си спомням. Може би ще успееш да ми докажеш, че си здравомислещата, амбициозна жена, в която твърдиш, че си се превърнала. Прагматикът на семейството, нали така беше?

— Да.

Джони сведе поглед, за да не види той болката, която неволно й бе причинил. Защо не можеше да разбере, че е възможно да бъде добра професионалистка и въпреки това да има сърце, което се преобръщаше всеки път, когато той се яви в мислите й?

— Хайде. — Той стана от дивана и пое ръката й, за да й помогне да се изправи.

— Къде отиваме?

— Ще те отведа обратно в кабинета, преди да съм се поддал на низките си инстинкти.

Целуна я бързо по устните, след което й държа коженото яке, за да се облече.

Приключвай по-бързо с проучването, Джони Райън, каза си тя, докато Дан я караше обратно към колежа в собствената й кола. Ще успееш ли да свършиш всичко за два-три дни. По всяка вероятност Дан не би излъгал, тъй че какво възнамеряваш да откриеш, ако прегледаш всичко най-щателно?

Приключи с това разследване и Дан ще се съгласи на интимна връзка. Тогава ще те люби така, както не би могъл да те люби никой друг. Кой знае, може дори да го убедиш, че те обича.

Беше толкова просто. И така заплетено. Защото интуицията й подсказваше, че Дан Кинкейд искрено се надява тя да приеме необичайното му предложение, само за да я лиши от възможността да проучи документацията му.