Джоан Рос
Съдбовна връзка (3)

Глава трета

Джони спази обещанието си — обади се на Дан веднага, щом се прибра. Каза си, че го прави, за да не го принуждава да се тревожи за нея. Това нямаше нищо общо с желанието й да чуе отново дълбокия му глас.

— Слава богу, че си вече вкъщи и то без произшествия. Сега вече мога да си отдъхна.

Гласът му се разстла около нея като меко кашмирено одеяло и прогони останалите тръпки от нощния влажен въздух. Джони се сгуши в сакото на Дан и вдъхна възбуждащия мирис, който продължаваше да се излъчва от сивата каша. Ухание на тръпчив одеколон за след бръснене, примесен със специфичния аромат на мокра вълна, едва доловим мирис на дим от свещта, която гореше между двамата по време на вечерята и неповторим чисто мъжки мирис, по който би познала Дан Кинкейд, дори ако беше сляпа.

— Притеснението ти е трогателно, Дан, но напълно излишно.

— Не зависи от мен, просто така се чувствам — възрази той, а гласът му отново бе станал дълбок и плътен. — Въпреки че може да се поспори относно последователността, която проявих към теб днес, ти все пак успяваш да провокираш у мен определено желание за покровителство, Райън.

— Звучи успокоително — отвърна Джони пренебрежително, — но кой ще ме пази от теб?

Смехът му прозвуча толкова близко, сякаш Дан беше до нея.

— Когато става въпрос да държиш настрана нежелани обожатели, Джони, ти си имаш цял батальон. Четирима братя и баща, всички до един, доста по-едри от мен.

Тя също се засмя, като си мислеше, че всъщност изобщо не желае да бъде пазена. Не и от Дан. После смени темата и го увери, че ще обмисли молбата му да се настани в хотел в Юджийн, докато работи в колежа. Последва кратко и красноречиво мълчание. И тъй като не знаеше какво повече да каже, Джони измърмори едно „лека нощ“, затвори и дълго остана така, вперила поглед в телефона.

Твърде изтощено, съзнанието й отказваше да позволи на съня да го обгърне и прехвърляше събитията през изминалия ден, анализираше ги, търсеше разумно обяснение за тези бурни емоции. Принудена бе да признае, че Дан Кинкейд продължаваше да й въздейства с магнетизъм, чиято сила не бе намаляла през всичките тези години. Даже напротив.

Защото сега Джони бе вече жена и знаеше какво иска. Привличането е само физическо, убеждаваше се тя. Чиста химия и нищо друго.

Дисциплинираната мисъл на Джони предпочиташе да се насочи направо към въпроса — това объркване бе нежелано, непознато чувство. Натрапчива мисъл й подсказваше, че интересът й към Дан Кинкейд надхвърля обикновеното сексуално привличане. Възможно ли бе да е неочаквано повторно възпламеняване на почти детската й невинна любов? Или този мъж за нея бе просто предизвикателство?

Труден въпрос, но Джони приложи към себе си онзи строг морален кодекс, който използваше по отношение на другите. Тя презираше лъжата и извъртането и бе твърдо решена да не ги допуска и за себе си. Ако това бе просто нейната потребност веднъж завинаги да докаже, че може да победи Дан Кинкейд, в такъв случай с нищо не беше по-добра от онази порода мъжки хищници, които възприемаха жените като завоевания.

Значи тя по нищо не се различаваше от Майкъл Кънингам.

При мисълта за мъжа, за когото тя сериозно възнамеряваше да се омъжи преди време, Джони се зави през глава и си наложи да се съсредоточи върху мъгливозелената картина на тропическата гора по крайбрежието.

Упойващият мирис и пищната растителност накрая успяха, както винаги, да я пренесат в царството на сънищата.

 

 

Джони пипнешком се опита да натисне копчето на радиочасовника. Не беше възможно вече да е утро, чувстваше се така, сякаш току-що бе заспала. Наложи си да отвори все още замъглени от съня очи й погледна към светещия циферблат. После изстена, обърна се по гръб и впери празен поглед в тавана.

Дан можеше и да греши, но за едно със сигурност бе прав — всеки ден да пътува от Салем до Юджийн и обратно за нея щеше да бъде твърде тежко. Реши да се вслуша в съвета му и да отиде на хотел, докато си свърши работата. Трябваха й броени минути да нахвърля няколко неща в един куфар. След като си вземе душ. Съвсем набързо…

Настоятелният звън на телефона я изтръгна от съня, Джони скочи, сграбчи слушалката и изхриптя объркано:

— Ало?

— По дяволите, сигурно съм те събудил.

Тя се отпусна обратно на възглавницата и плъзна поглед към часовника. Беше заспала отново.

Страхотен професионализъм демонстрираше, няма що!

Джони направи опит да защити достойнството си.

— Нищо подобно. Точно си приготвях багажа.

— Значи ще останеш в града. — В плътния глас на Дан прозвуча задоволство.

— Прав си за шофирането. Реших до края на седмицата да отседна в хотел и да се прибера в петък.

— Смяташ ли, че дотогава ще си свършиш работата?

Тонът му беше небрежен, но Джони почувства колко важен бе за него отговорът й.

— Не зная — отвърна тя откровено, неспособна да му отвърне така, както знаеше, че той иска. — Но комисията се събира в понеделник, тъй че от мен се очаква преди това да предоставя на Уилям някаква информация.

— Добре. — Тонът на Дан бе сух, а едносричният отговор бе последван от продължително мълчание. — Обадих, за да разбера кога искаш да се срещнем.

— Ще пристигна след час и половина — обеща тя. — Дан, не се тревожи. Ако не можеш да работиш заедно с мен, просто ме настани в някой ъгъл с куп папки и аз ще се оправя сама. Ще се наглася на денонощен режим — добави тя шеговито.

— Добре. — Мисълта му очевидно бе някъде другаде. — В такъв случай, доскоро.

— Доскоро — повтори почти механично Джони. Искаше й се той да звучи някак по-сърдечно. Мислено си представи образа на Дан, вперил сини очи в хоризонта на север в очакване на нейното пристигане с целия ужас на фермера, който се е примирил с неизбежното нашествие на облак скакалци.

 

 

Тази сутрин на бюрото пред затворената врата на кабинета седеше друга студентка и Джони се замисли за онези очевидни преимущества, които си вървяха с поста треньор в един колеж, признат със своята традиция на лидер в спорта. Тя нямаше никакво съмнение, че Дан Кинкейд можеше да получи тук всичко, което пожелае. Включително и поредната партида млади, благоговеещи красиви секретарки.

— Аз съм Джони Райън — представи се тя. — Имам среща с Дан Кинкейд.

Гладкото чело на момичето се смръщи.

— О! Само че старши треньор Кинкейд в момента е на съвещание. С господин Харисън, спортния директор. Бихте ли могли да дойдете по-късно?

Вчера отсъствието на Дан би я вбесило. Днес обаче Джони имаше нов подход към проблема. Тя се усмихна.

— Няма значение. Той не ми е необходим за работата ми. Бих ви помолила само да ми донесете сведенията за членовете на отбора. Мога да започна и без него.

Бръчките по иначе гладката като слонова кост кожа станаха още по-дълбоки.

— Уви, опасявам се, че не мога да го направя. Този архив е собственост на колежа. Поверителна информация — добави тя решително.

Джони потисна внезапния пристъп на раздразнение. Очевидно когато Дан бе оставил инструкции, че на представителя на комисията трябва да се окаже пълно съдействие, той бе пропуснал да спомене името й. Това прекрасно създание вероятно очакваше някой мъж. Обяснимо недоразумение.

— Ясно — отвърна Джони сговорчиво. — Но разбирате ли, аз съм пълномощник на Комисията Мърдок.

Бебешкосините очи я погледнаха невъзмутимо и явно изобщо не се трогнаха от това разкритие. Джони реши да опита отново.

— Старши треньор Кинкейд ме увери, че днес ще мога да прегледам всичко, което сметна за необходимо. Бих желала да започна с картотеката — оповести тя отривисто с тона на жена, която е свикнала да получава своето.

Но нейната изиграна с мъка властност не успя да промени учтивия и невъзмутим поглед.

— Значи… — Джони се усмихна окуражително, напомняйки си старата аксиома за мухите и меда — ако ми донесете документацията, аз няма да ви безпокоя повече и ще можете да продължите да си учите. — И тя кимна, разтърсвайки огнени коси, към дебелия учебник, в който до преди малко се бе задълбочило момичето.

Къдриците с цвят на мед докоснаха обвитите в кашмир рамене, когато блондинката поклати глава.

— Много съжалявам, но този архив е собственост на колежа. Трябва да имам специално разрешение, за да ви го предоставя.

Джони бавно преброи до десет, за да има време да се успокои. Дори ако Дан бе издигнал поредното си изкуствено препятствие, това безспорно не беше причина да си го изкарва на секретарката му.

— Казах ви — опита се да я убеди тя. — Аз вече получих разрешение. Старши треньор Кинкейд снощи ме увери, че ще мога да видя всичко, което пожелая. И аз бих искала да започна с досиетата.

Последното бе добавено, като нетърпяща възражение заповед. Джони дори изпита желание да тропне с крак, но все пак успя да потисне този порив, като разчиташе на професионалното си самообладание, придобито с толкова целенасочени усилия. В клетките й бе заложен генетичният код на поколения буйни ирландци, намерил живописен външен израз в пищните й огнени коси. Като че ли отегчено от целия този разговор, момичето поклати глава още по-категорично. Блестящите розови устни се стиснаха непреклонно, за да покажат, че притежателката им определено не е мека като пастелните тонове на полата и пуловера й. Тя отново насочи вниманието си към дебелия учебник, спусна плътна завеса от руси коси, с което резултатно прекрати всякакъв по-нататъшен разговор с Джони.

— Съжалявам. Трябва да имам разрешение, а треньор Кинкейд не ми е оставил никакви инструкции за вас. Ако желаете да дойдете след края на съвещанието… — Гласът й заглъхна, тя близна крайчеца на пръста си и отгърна страницата, проявявайки жив интерес към събитията непосредствено преди Бурските войни.

— Ще почакам — заяви рязко Джони и се настани демонстративно на един стол точно пред вратата на кабинета.

— Добре. — Златистата главица не се надигна от учебника.

Джони чакаше. Кръстоса крака, като ядно полюшваше горния и с всяка римска цифра, която отминаваше стрелката за минутите на тънкия й ръчен часовник, все повече се вбесяваше. Нима снощи Дан я бе излъгал? Не скри възраженията си срещу цялостното разследване, но й обеща пълно съдействие. Какво, за бога, целеше сега? И най-вече — защо?

Джони точно бе взела решение да връхлети в светая светих на спортния директор, за да изиска нужното съдействие от Дан, когато чу стъпки. Дан се показа иззад ъгъла и щом я видя, се усмихна сърдечно.

— Треньор Кинкейд… — Русата главица щръкна и момичето успешно отклони вниманието му от Джони — тази дама иска да ви види.

— Зная, Кимбърли — каза той и кимна. — Благодаря. — Усмивката му стана унищожително приветлива. — Джони, хайде, влизай. Съжалявам, ако съм те накарал да чакаш. Но когато Е. Г. Харисън те привика… — Широките рамене се вдигнаха безпомощно.

— Зная — отвърна Джони сухо, докато влизаше в кабинета му, подготвена междувременно за предстоящата битка. — Само че не мога да разбера, Дан, защо си оставил инструкции и днес да нямам достъп до никаква документация. Мисля, че се разбрахме да престанем с игрите.

Очите на Дан се разшириха в откровена изненада.

— Не те разбирам. Обещах ти, че ще получиш всичко, което пожелаеш.

— За съжаление обаче си забравил да го кажеш на Кимбърли — поясни язвително тя, все още ядосана от непреклонното поведение на младата привлекателна секретарка.

— Кимбърли! Ами да! — Той се плесна по челото и незабавно изражението му се проясни.

Джони си помисли, че би дала какво ли не, за да разбере какво става в мислите му.

— Разбирам. Днес вълшебната думичка за теб е Кимбърли, така ли? А сега патето ще се спусне и ще ми връчи сто долара.

Той се усмихна и поклати глава, от което суровото му красиво лице придоби момчешко изражение.

— Не, но се опасявам, че ти си първата жертва на изпитната седмица. Очевидно Кимбърли замества Джанет. Обикновено Джанет работи три дни в седмицата сутрин и два дни след обяд. А Кимбърли точно обратното. Но трябва да са се разменили след като съм влязъл на съвещанието. Тъй че… — той се усмихна победоносно — Джанет е била притеснена за изпитите си и просто е забравила да предупреди за теб. А Кимбърли, въпреки захаросаната си външност, е желязна за разпоредбите. Точно като една друга прекрасна дама, която познавам. — Кристалносините му очи заискриха в очакване на опрощение.

Джони трябваше да признае, че извинението прозвуча правдоподобно. Господ й беше свидетел, че искаше да му повярва. Защото ако Дан отново се опитваше да я отклони, какво можеше да означава това, освен че има какво да крие? А подобна мисъл вече бе твърде противна, за да я приема сериозно.

— Може би наистина е така — съгласи се тя накрая.

— Добре. Радвам се, че се изяснихме. — Той вдигна поглед към големия стенен часовник над вратата. — Какво ще кажеш за един обяд, преди да започнем?

По гръбнака й полазиха тръпки, от които малките косъмчета на врата й настръхнаха. И това ако не беше измъкване, здраве му кажи!

Скръсти ръце и го погледна с подозрение.

— Дан, създаваш у мен убеждението, че не желаеш да свърша никаква работа.

— Аз те събудих тази сутрин, нали?

— Да, само че аз отново заспах — призна тя с неохота, като се питаше какво общо има този въпрос с нейното твърдение. — Но това е по изключение. По принцип съм досадно точна. — Не като някои хора, би могла да добави тя.

— Вярвам ти — съгласи се той незабавно, отправяйки към Джони ослепителна усмивка, която при нормални обстоятелства сигурно щеше да накара сърцето й да запърха. Но не и сега. Не докато този проблем не й даваше мира. — Това, което ме вълнува, е, че от бързане да пристигнеш тук, вероятно си пренебрегнала закуската.

— Не съм — отвърна Джони под неподвижния поглед на Дан, — защото аз изобщо не закусвам.

— Но все пак обядваш, нали?

— Да, само че…

— Добре. Хапваме набързо в едно местенце наблизо и веднага се връщаме тук.

Дан сложи ръка на гърба й и я поведе бавно, но настоятелно към вратата. Спря се при бюрото, където Кимбърли бе все така наведена над книгата си, като че ли се опитваше да погълне чрез осмоза цялото познание, вложено в нея.

— Какво искаш да получиш най-напред? — попита я услужливо Дан.

— Характеристиките.

— Кимбърли, докато ние обядваме, моля те извади личните архиви на всички играчи и ги приготви за госпожица Райън. Ние ще се върнем след час.

— След час! Но, Дан…

— Един час — повтори той на Кимбърли, без да обръща внимание на гневните протести на Джони. Когато излязоха навън, той й каза: — Не е полезно да изгълтваш набързо храната си, Райън. Имаш ли представа колко несговорчив мога да бъда, когато ме боли коремът?

Джони вдигна поглед към насмешливите сини очи и стисна устни.

— Ако това, което изпитах дотук, е показателно за твоята услужливост, старши треньор Кинкейд, аз просто не смея да си представя какъв щеше бъдеш, ако се опитваше да създаваш проблеми.

Дан небрежно я прегърна през рамо.

— След не повече от час, ще видиш — повтори той, очевидно твърде доволен, че отново държи нещата в свои ръце. — Какво ще кажеш да отидем пеша? Денят е прекрасен. — Той присви очи и погледна към ясното небе. — Само виж слънцето. Вече бях почнал да забравям колко ярко може да бъде.

Обядът бе истинско удоволствие за Джони и тя бързо забрави опасенията си. Дан се върна към живота си в професионалната лига. Разправи й какви ли не истории за изтървани самолети, нощи, прекарани принудително на пода на хотелски стаи, защото леглата били твърде къси, за собствениците на Ен Би Ей, които размесвали играчите като колода карти във вечно търсене на неуловимия ас.

— Ставаше така, че трябваше да имаш програма, за да знаеш кой ще бъде в съблекалнята с теб — каза той. — Детето на един мой познат ходеше на детска градина в три различни града. Само си го представи.

— Не ми е особено трудно — отвърна тя и се запита колко ли пагубно можеше да бъде това за едно дете. На челото й се образува тънка бръчка, само като си помисли за своя брат Джейсън. Неговата четиригодишна дъщеря Емили нямаше търпение да започне училище. После си спомни колко сплотено бе семейството му. Любовта, реши Джони, може да преодолее всички препятствия.

— Никога не съм разбирал момчетата, които искаха да се оженят и да продължат в лигата — измърмори Дан, докато разбъркваше захарта в кафето си. — Тези две неща са абсолютно несъвместими. Не можеш да правиш спортна кариера и да имаш семейство.

— Мисля, че не си прав, Дан. — Джони се хвърли да защитава баща си и брат си. — Имам впечатления и смятам, че ако един мъж е силно ангажиран със семейството си, винаги може да намери начин да ги съчетае. А колкото до това, че децата отрастват в различни градове, аз лично съм го изпитала. И никога не съм имала нищо против.

Той недоверчиво вдигна вежда.

— Никога?

— Е, може би само от време на време — призна тя. — Но това сигурно е било заради ръста ми, освен всичко останало. Винаги съм се чувствала като Гъливер в страната на лилипутите.

— Никога не си го показвала. Поне аз не съм го усетил — увери я Дан. Погледът му пробяга по нея. — Още ли ти е неудобно?

Джони се усмихна.

— Не, вече ми харесва. И знаеш ли, струва ми се, че всъщност ми помогна за кариерата.

Той изглеждаше искрено заинтригуван.

— Наистина ли? Как?

— Жените адвокати вече не са нещо необичайно, както е било преди време. Влизаш в която и да е голяма правна фирма в страната и какво виждаш? Мястото потопено в море от сив шевиот. Мъжете и жените изглеждат по един и същи начин, ние всички носим корпоративните си униформи. Логично е, че всички тези сиви костюми и лица се сливат в обща безлична маса.

Дан кимна замислено, разсъждавайки над нейното твърдение.

— Това е моето преимущество — обясни Джони. — Една жена над метър и седемдесет и седем, дори и облечена в делови костюм, трудно може да остане незабелязана. Тя буквално стърчи над останалите. Прибави и тези червеникави коси… е, честно казано, мисля, че бих могла да постигна същия цвят и на фризьор, ако не се бях родила е него. Комбинацията, съвсем естествено, привлича вниманието.

Обикновено Джони носеше тежките си коси вдигнати и прибрани в стегнат кок. Но през последните два дни си бе позволила откровено женската суета да я остави пусната. Тя си даваше сметка, че го е направила, за да изглежда привлекателна специално за Дан. По същата причина бе подбрала от гардероба си и по-фините и женствени тоалети. Отказа дори за миг да допусне някакво чувство на вина заради поведението си. Беше си съвсем естествено, нали? Да иска да покаже на Дан колко е пораснала и колко хубава е станала?

— Мисля — каза той бавно, — че ако някога докоснеш тази великолепна коса с каквато и да било боя, ще бъда принуден да те просна на коляното си и хубавичко да те напердаша, Джони Райън!

Дълбокият глас на Дан премина в онзи престорено заплашителен тон, с който я дразнеше още докато живееше у тях, преди да завърши. Джони чудесно си го спомняше. Въпреки че къщата им вече се пръскаше по шевовете, Том Райън нямаше нищо против още едно гърло в семейство, което за седмица опустошаваше приблизителната едногодишна дажба при Трета световна война.

Джони вдигна ръка към гърлото си, клепачите й трепнаха в престорено учудване и тя избухна в непринуден смях.

— Старши треньор Кинкейд, нима ме заплашвате? Или това е обещание?

Тихото й мъркане бе определено провокиращо и Джони се улови, че очаква отговора на Дан с нетърпение.

— Том не е трябвало да те отглежда като едно от момчетата си — измърмори той. Столът му рязко изскърца, когато го бутна назад и стана от масата. Преброи няколко банкноти и ги остави на масата, като с това оповести внезапния край на техния разговор. — Една майка би те научила да не отговаряш с такава готовност на не особено почтените аванси от страна на някой мъж.

Тонът му прозвуча неочаквано рязко и Джони отривисто си пое дъх. Изгаряше от желание да му каже, че е твърде нахален. Тя отговаряше само на неговите провокации. Искаше единствено него. Само него обичаше.

Изведнъж мисълта й се вцепени. Обича? Тя рискува да хвърли, един поглед към мрачното, непроницаемо лице и въздъхна, решавайки, че чувствата й бяха твърде сложни, за да могат да се обяснят в пълното с хора, огряно от слънце кафе. Особено след като самата тя още не ги бе изяснила за себе си.

Докато бяха обядвали, температурата чувствително бе паднала и сега плътна пелена от облаци заплашваше всеки момент да забули слънцето. Джони закопча своето кожено яке в карамелен цвят, като се питаше дали мрачното сиво небе или внезапната студенина на Дан бяха причина за потиснатото й настроение.

Когато се върнаха в кабинета му, тя се настани на стола, който й бе посочил зад бюрото си, а той отиде да донесе папките от Джанет. Щом видя безцеремонната брюнетка на мястото й точно пред вратата на кабинета, това малко повдигна настроението на Джони. Несъмнено присъствието на Джанет доказваше достоверността на обясненията му за недоразумението тази сутрин. И засега този затормозяващ малък черен облак на съмнението, който се носеше мрачно в мислите й, се разсея.

— Впечатлена съм — каза тя, хвърляйки бърз поглед на документацията.

Дан придърпа един стол до нея и се зачете през рамото й. Джони по-скоро би умряла, отколкото да си признае, но той представляваше сериозна провокация за вниманието й, дори само като вдъхнеше познатия горски мирис на одеколона му след бръснене. Трябваше да направи усилие, за да не подскочи, когато той повдигна кичур от косите й и го отмахна назад върху рамото й, за да прочете онова, което бе предизвикало коментара й.

— От какво? — Почувства топлия му дъх във врата си и нещо необяснимо отново започна да се надига в нея.

— Оценките, които поддържат играчите — отвърна тя, като полагаше съзнателно усилие да не отклонява вниманието си от папката в ръката й. — Странно.

— Нищо чак толкова странно, госпожице прокурор — поправи я той бързо. — Ние треньорите не сме непременно двуглавото чудовище, което на всяка цена иска да ни изкара твоята комисия. Откакто пристигнах в колежа преди три години, всички членове на отбора завършват навреме. Не си приписвам излишни заслуги, защото страхотно много бяха завършили и преди моето назначение. Питай баща си. Наскоро гласувахме, че един състезател няма да може да играе през първата си година, ако академичната му характеристика не е добра. Но след това ще разполага с още четири години, през които може да бъде включван в отбора. Това му осигурява общо петгодишен срок да си вземе диплома.

— Познавам разпоредбите — подчерта Джони. — Но трябва да признаеш, Дан, че големите пари от телевизионните постъпления в значителна степен промениха спорта. Не намираш ли — това между нас — че за треньорите вече главното е победата, независимо от последствията за играчите?

— Ние сме обект на твърде голям натиск — призна Дан бавно, потърквайки брадичка с дългите си пръсти. Джони се опитваше да не забелязва как полегатите лъчи на следобедното слънце осветяват косъмчетата на ръката му, от което те заблестяваха като черно злато. — Не го отричам, Джони — продължи той. — Официално или неофициално. Но е крайно време другите също да поемат част от отговорността. Твърде много са спортистите, от които изобщо не се е очаквало дори да се научат да четат и пишат. Системата ги е изнасяла, защото са талантливи спортисти. А какво ще кажеш за гимназията, където един младеж се превръща в герой и в същото време му се позволява да завърши, при положение че едва срича? А административното ръководство на колежа, което определя по-нисък успех като изискване за включване в отбора, от средната оценка, необходима за завършване? И не забравяй бившите възпитаници, които сграбчват финансово училището и резултатно изнудват програмата за стипендии, ако отборът не изкара един успешен сезон. — Дан стисна устни. — По дяволите, Джони, тъпият спортист не се ражда — той се създава бавно и методично.

— Точно това се опитвам да кажа — изтъкна спокойно Джони, когато Дан приключи разгорещеното си изявление. — Затова е учредена и комисията Мърдок.

Той не успя да потисне отривистия си ехиден смях.

— Скъпа, ти си или невероятно наивна, или свръхамбициозна, или коварна като лисица. Още не съм решил точно.

— Не е честно! — ахна тя.

— Напротив. Защото вредата, нанесена от твоите навикани от пресата хищници, ще бъде много по-голяма от всяка несправедливост в спорта, която евентуално ще изровиш.

Джони изправи гръб и изпъна рамене, без да си дава сметка, че от движението сочните й гърди изкусително изпъкнаха под мекия вълнен топаз на роклята й.

— И сама мога да изчета тези архиви, Дан. Ти сигурно имаш по-важни ангажименти. — Резкият й тон го подкани да напусне. Тя просто си вършеше работата. И вярваше в нея. Защо той бе толкова враждебен?

— Всъщност, да — отвърна той с дрезгав глас, твърде различен от шеговития ирландски акцент, с който я дразнеше в закусвалнята.

— Ще се върна след няколко часа.

— Ще бъда тук — измърмори Джони, отказвайки да срещне погледа му, докато се пресягаше за нова папка.

Дан забеляза методичността, с която тя проучваше всяка компютърна разпечатка и поклати глава.

— Изобщо не се съмнявам… за съжаление — отвърна той рязко и я остави да работи.