Джоан Рос
Съдбовна връзка (14)

Глава четиринадесета

Ан Бишъп кършеше нервно ръце в скута си и хвърляше тревожни погледи към съпруга си, седнал в другия край на помещението. Изразът, изписан на сериозното лице на Брайън, беше насърчителен.

— Казах на треньор Кинкейд, че искам да дам показания — изрече тя с тих и печален глас, като подръпваше един тъмнокафяв кичур между пръстите си. — И Брайън му го каза, когато първоначално се появихте в колежа, госпожице Райън. Но той не позволи. Все повтаряше, че ще се оправи сам.

Тя поклати глава и Джони с болезнена острота почувства отчаянието й. Дан я беше обвинил в непримиримост. Но той беше в състояние да накара и Гибралтарската скала да изглежда като най-обикновено камъче. Отлично разбираше, че взел ли е решение, нито Ан, нито Брайън, нито който и да е на света, би могъл да го промени.

Джони знаеше, че за Ан е твърде болезнено да разкаже историята. Те двамата със съпруга си бяха настроени доста отбранително, когато късно предишната вечер Джони се бе появила на прага им. Но когато напусна дома на семейство Бишъп, тримата вече бяха съюзници в усилията си да отърват Дан. Което никак нямаше да е лесно, според Джони, тъй като благодарение на цялата бутафория той изглеждаше така, сякаш е извършил огромна кражба.

— Когато Дан ни даде пари за първи път — продължи бавно Ан, — ние изобщо не си помислихме, че това е противозаконно.

Сред слушателите се разнесе ропот и Джони побърза да разпръсне явния им скептицизъм. С крайчеца на окото си видя как Уилям се беше привел напред на стола си и знаеше, че трябва да стъпва предпазливо. Твърде рано беше да си разкрива картите.

— Малко трудно е да се повярва, госпожо Бишъп. Безспорно вие и вашият съпруг сте знаели какви са разпоредбите.

— Знаехме, че нямаме право да приемаме пари — призна Ан. — Но това беше заем. Донесох документите, за да го докажа. — И тя ги подаде на Джони, която от своя страна ги подаде на служителя, изпълняващ ролята на съдебен пристав през време на изслушванията.

— Според правилника, заемите са извън посочените параметри — обясни Джони на Ан, както и на слушателите в залата. — Само че твърде често те удобно биват забравени или опрощавани. В този случай заемът се превръща в изгодна вратичка за подкупи.

Джони погледна крадешком към Уилям и видя как той доволно се облегна назад. Знаеше, че шефът й вече си представя как нахлузва примката на врата на Дан.

— Не беше така. — Очите на Ан бяха помръкнали от тъга, когато си пое дъх и се обърна към Джони. — Искам да обясня. Но преди това, мога ли да споделя едно лично наблюдение?

Уилям се скова, а Джони затаи дъх в очакване на възражението му. Тя инстинктивно чувстваше, че изборът му ще бъде да избегне публичен дебат със собствената служителка и се оказа права, тъй като той си замълча. Само че пръстите му стискаха двата края на един молив, сякаш едва се сдържаше да не ги сключи около врата на Джони.

Когато Ан се приведе напред, сякаш за да изложи становището си по-убедително, гласът й беше тих, но въпреки това успя да привлече вниманието на всички присъстващи в залата.

— Цялото ви проучване включваше само факти и цифри. Вие нито веднъж не попитахте нещо съществено. Искахте да знаете единствено на колко възлизат стипендиите, кой плаща самолетните билети, дали играчите или треньорът са пътували в първа класа. — В пъстрите й очи се четеше лек укор, дори и след като знаеше, че отношението на Джони се е променило. — Всички отговаряха на въпросите ви с надеждата, че ще ги оставите да ви разкажат за треньор Кинкейд. Но има нещо много по-важно от всичките ви ведомости и статистики. Не можете да проучвате една спортна програма, без да погледнете човека, който я оглавява, госпожице Райън. А вие отказахте да го направите. Трябва да разберете, спортистът не е част от студентската младеж. Няма начин той да се впише в основния поток на университетския живот. Един активен спортист става представител на различен вид — той яде, живее, спи, диша в продължение на четири години само със себеподобните си. Ако не го е преценил преди да пристигне в общежитията, твърде скоро се събужда някоя сутрин и осъзнава, че е повече спортист, отколкото студент.

Джони слушаше обясненията осъзнавайки, че колкото и отблизо да е наблюдавала баща си и братята си, тя никога не си е давала сметка колко различен е животът им от този на обикновените студенти в колежа.

— Тежък живот. Твърде голяма част от времето на спортиста минава в травми, той страда от хронична умора, особено ако е от онези, които се опитват да балансират двата вида живот в някакво относително хармонично цяло, както правеше моят съпруг. Брайън пътуваше почти колкото професионалистите, но в същото време учебната му програма се разкъсваше. За играчи като него, които обаче са женени, въртележката е още по-страшна.

Ан се обърна към съпруга си, сякаш търсейки подкрепа, за да продължи, и ласкавият поглед, с който удостои жена си, показа, че Брайън Бишъп нито за миг не би се отказал от това свое изнурително съществуване.

— Онова, което ни обезкуражи по отношение на вас, госпожице Райън, бе, че вие нито веднъж не пожелахте да чуете важните неща. Когато сте в неизбежната изолация на един спортист в колежа, треньорът придобива особено значение. Той е в състояние да направлява живота на състезателите си в правилната според него посока. Треньор Кинкейд е строг. Дисциплината му е желязна. Няма привилегии, не се приемат извинения, за да се измъкнеш от нещо. Но всички знаят, че той се държи така, защото го е грижа. Вълнуват го играчите му като личности, държи да си вземат образованието и в същото време да играят баскетбол, освен това иска всеки да даде своя принос за обществото. Ето това трябваше да впишете в доклада си.

Когато Ан спря за миг, за да си поеме дъх, настъпи продължително мълчание и Джони си спомни онзи анекдот за ректора на някакъв университет, когото попитали кой според него е основният проблем при необразования студент на административно равнище — невежеството или апатията и той отвърнал: „Не зная и не ме интересува“.

Тя с въздишка си помисли, че историята е толкова забавна, защото звучи твърде достоверно.

Калвин бе направил опит да й покаже, че Дан и „Каскейдс“ са изключение, но тя го възприе само като интересната история на един играч, който бе използвал баскетбола като начин да се измъкне от гетото. Не бе обърнала достатъчно внимание на факта, че Дан му е посочил сигурния път на избавление. Толкова бе увлечена да събира данни, че накрая Дан вече се питаше дали тя изобщо има сърце и съвсем основателно.

— Затова сме тук днес, Ан. Опитваме се да разберем. Разкажи ми сега за заемите — помоли я тя тихо.

Рязък звук наруши тишината. Жълтият молив в ръцете на Уилям, се строши на две.

— Брайън току-що бе успял да влезе в националния студентски отбор. Точно отивахме на празнична вечеря по случай събитието, когато отгоре ни връхлетя някакъв пиян шофьор. Вследствие на катастрофата бяха унищожени клетки в лявата страна на мозъка ми, които контролират мускулната дейност. Тялото ми до половината беше парализирано. Вече смятахме, че никога няма да проходя отново.

Усмивката, която съпровождаше спомените й, беше лека, но тя успя да разведри лицето на младата жена.

— Дан прочел, че в „Лойола“ извършвали някакви експериментални операции и ни накара да подадем молба да бъдем включени в програмата. Имаше само един проблем.

— Парите — предположи Джони.

— Тъй като при тези заболявания техниката на хирургическата намеса е все още в първоначален стадий, те бяха доволни да намерят пациент, който да отговаря на всичките им изисквания. Процедурата се оказвала ефикасна върху десет процента от парализираните, а според изтъкнатите критерии, аз бях напълно подходяща. Хирургическият екип се съгласи да направи операцията безплатно, а от „Лойола“ изявиха желание да поемат разходите на медицинския център. Но се предвиждаше следоперативна терапия, която естествено щеше да бъде свързана с разходи за пътуване и живот. А ние нямахме парите. Единствената причина, поради която Брайън остана в отбора — обясни Ан, — беше, че спортната стипендия е толкова голяма. Покриваше му всички разходи, даваше му възможност да учи и дори ни позволи да се оженим. Разбира се, аз работех, докато се случи това с катастрофата. И скоро ще мога да се върна на работа. Възстановила съм почти осемдесет процента от подвижността на краката си — много повече и от най-смелите очаквания на лекарите. Операцията отвори една затворена врата. Но без заемите Брайън щеше да бъде принуден да напусне колежа и да си търси постоянна работа. Не зная какво щеше да се случи с мен тогава.

— Значи вие скоро ще почнете да изплащате заема? — Гласът на Джони бе ласкав и окуражителен.

Подвеждане на свидетел, мълчаливо възрази тя на собствената си тактика. Но никой придирчив слушател не направи опит да я спре. Тя знаеше, че Уилям умираше да го стори, но вече беше твърде късно. Неотразимият политик откриваше, че е допуснал първата тактическа грешка в една бляскава кариера.

Ан кимна решително.

— Точно така. Освен това на Брайън му предложиха учителско място в Портланд, тъй че ние сме си направили график, който ще ни позволи да се разплатим с треньор Кинкейд през следващите три години.

Тихият глас на Ан Бишъп бе привлякъл вниманието на всички присъстващи. Разказваше подробно своята тъжна история с много болка. Един дълъг миг Джони не наруши настъпилата тишина, наслаждавайки се на съсредоточените съчувствени лица наоколо. Изключение правеше само излъчващото ненавист изражение на Уилям Мърдок.

Очите на младата жена заблестяха от сълзи, когато тя плъзна поглед покрай Джони и го насочи към притихналите съдебни заседатели.

— Въпреки че ние никога няма да можем да му се отплатим за всичко, което направи за мен. И за живота ни заедно. — Ан отново отправи поглед към Джони. — Ако възнамерявате да го обявите за виновен, госпожице Райън, трябва да го обвините в това, че твърде много се грижи за другите.

Джони усети как в гърлото й заседна буца и този път тишината не беше режисирана.

— Благодаря ви, госпожо Бишъп — успя тя да изрече накрая. — Нямам повече въпроси.

— Даваш си сметка, че беше дотук, нали? — Когато Джони се върна на масата, Уилям я посрещна с унищожителен поглед, от който струеше палеща омраза. — Край. Точка. С теб е свършено!

— Зная всички думи, Уилям — отвърна тя немощно, с усещането, че костите й омекват. — Винаги съм имала шестица по писане на есета.

Присъстващите в залата ахнаха стъписани, защото както седеше на стола си, Джони политна напред и се свлече на пода й безчувствена купчина.

 

 

— Ти си луда, знаеш ли?

При този сладостно познат глас Джони направи усилие, отвори очи и видя Дан Кинкейд, който седеше до леглото й я съзерцаваше с поглед наполовина ласкав, наполовина осъдителен.

— Зная. Достатъчно често ми го казваше, докато бях малка — измърмори тя. Имаше чувството, че устата й е пълна с памук. — Никога не си одобрявал моите методи.

Дан й подаде чашата с вода, а силната му ръка се плъзна под главата й и я повдигна леко, за да може да отпие от хладката течност.

— Двете нямат нищо общо помежду си. Въпреки че си откачена колкото си искаш, Джони Райън, и абсолютно неконтролируема, аз те одобрявам с цялото си сърце.

— Усвоих ти правилата, Дан. Искам да го знаеш.

Смехът му прозвуча весел и звучен. Толкова отдавна не го бе чувала да се смее искрено и от сърце. Джони реши, че една постоянна доза от него със сигурност ще я излекува по-бързо, от който и да е антибиотик.

— Скъпа, докато ти си лежиш тук, след като ни разтревожи до смърт и прибави безчет сиви косми към главата на бедния си баща, целият щат разбра какво точно си направила с разпоредбите. И след като местната радиостанция излъчи репортажи от твоята скромна демонстрация, цялата нация я последва.

— Какво стана?

— Не казвам, че няма да има отзвук. Всъщност по едно време нещата изглеждаха така, че май щях да изхвръкна от работа. Но Е. Г. Харисън и членовете на Управителния съвет на колежа не са толкова свободомислещи, колкото един куражлия-следовател, когото познавам… Когато телефоните започнаха непрестанно да звънят и заваляха телеграми и писма, те решиха, че от мен ще излезе един твърде непопулярен жертвен агнец. — Той се усмихна. — Ти не само успя да спасиш моето убежище, но сам-самичка предизвика пълен хаос във високите ешелони на университетския спорт.

Усмивката на Дан стана по-широка, а белият полумесец на зъбите му озари лицето му с нескрито задоволство.

— На някой хора им хрумва доста обезпокоителната мисъл, че явно не можеш да прекосиш живота с наочници. На всички, свързани по един или друг начин с този проблем, създаде добри предпоставки за язва, след като се блъскат да предлагат директиви, които при затруднено положение допускат отстъпки на индивидуален принцип.

Джони затвори очи за момент, а мисълта й се насочи към правния проблем, който безспорно щеше да се окаже твърде сложен. Напоследък тя действително го бе разчепквала предостатъчно. Човек трябва да е Соломон, за да разглежда всеки конкретен случай сам за себе си.

— Този път май наистина отворих кутията на Пандора, а, Дан?

Студената му длан отмахна огнените кичури от челото й, после устните му оставиха там нежна целувка.

— Успя, скъпа, и още как.

Печалният поглед на Джони срещна неговия с надеждата да намери там уверение, че в края на краищата всичко това си е струвало.

— А междувременно какво ще стане?

— Междувременно, любов моя, добрите хора ще направят онова, което винаги са правили. Ще се опитат да живеят, следвайки собствената си съвест. Като стана дума за това — продължи той — и петимата Райън едва успяват да записват всички съобщения, който пристигат за теб тези дни. Май че си доста търсена напоследък, госпожице прокурор. Предполагам, че към „жената чудо“ Елинор Рузвелт и Морган Феърчайлд ще трябва да добавим и Жана д’Арк. Май че стана доста претъпкано в това изкусително женско тяло.

— Какви съобщения?

— О, знаеш… обичайните. Какви ли не хора, които искат да им поемеш делата. Почистване на отпадъчни ями, възбуждане на съдопроизводство срещу несправедливи работодатели… един приятел не можел да накара кучето на съседа да престане да лае в три часа сутринта… обичайните ти рицарски дела.

За момент Джони остана безмълвна.

— Това е нещо, което сериозно ще трябва да обмисля — да мина на частна практика. Партията сигурно ще прекрати членството ми.

В погледа на Дан се мярна нежен укор.

— Само защото си установила, че светът не е идеален, скъпа, не отивай в другата крайност. Половината от обажданията са от партията, с които те молят да продължиш дейността си.

— Да продължа? В комисията на Мърдок? След онова, което направих? — Джони не можеше да повярва и изобщо не се изненада, когато Дан поклати глава. Но следващите му думи я слисаха.

— Не, не. Да оглавиш комисията, Райън, за проучване на пътищата, по които системата на студентския спорт може да стане по-управляема.

В този момент на Джони й дойде твърде много. Щеше да го обмисли по-късно. А сега просто искаше да се наслади на факта, че всичко свърши, и че Дан е тук с нея.

— Горкото ти око. Съжалявам, че Джейсън те е ударил. — Тя се пресегна да докосне отока, окръжаващ окото му, обагрен в яркозелено и жълто.

— Някой трябваше да набие малко разум в главата ми.

— Ти върна ли му го? — попита тя, осъзнавайки, че като се изключи ожулената му ръка, Джейсън нямаше други белези, че е участвал във физическо стълкновение.

— Ти шегуваш ли се? Съществуват три твърде убедителни причини, поради които не бих могъл да го сторя.

Джони прокара пръст отстрани по усмихнатото му лице.

— И кои са те?

— Първо, Джейсън е по-едър от мен. По дяволите, той е по-едър от всички, които познавам — засмя се Дан и Джони се присъедини към него. — Второ, бях наясно, че си го заслужавам заради начина, по който се държах с теб. И трето, той е братът на моето момиче. Някак си не ми изглеждаше правилно.

— Обичам те — въздъхна тя, проследявайки с връхчето на пръста си линията на сочните му устни и дълбоката трапчинка на брадичката му.

— Зная. За втори път ми поднасяш този подарък — отвърна Дан, а сините му очи нежно галеха лицето й. — Бих казал, че е крайно време да го приема, преди да си решила да хвърлиш кърпата в ринга и да отнесеш любовта си някъде другаде.

— Никога. — Когато съдържанието на думите му стигна до съзнанието й, тя озадачено смръщи чело. — Два пъти?

— Да — кимна Дан и Джони усети, че никога няма да й омръзне да гледа тези прекрасни смолисти къдрици, трепкащи по смуглото чело. — Първият път беше в Денвър.

Джони разтри слепоочия, опитвайки се да облекчи болката, която й причиняваше усилието да мисли.

— Не си спомням.

— Струва ми се, че ти изобщо не усети кога го каза. Тогава имаше температура и просто го промълви в просъница. Не ти отвърнах нищо, защото, честно казано, скъпа, изобщо не ми се искаше да го чувам.

— Заради комисията?

— Това едно. — Дан сплете пръсти с нейните и поднесе ръката й към устните си. — Както и фактът, че все още ми беше трудно да разгранича изкусителната жена от онова мило хлапе.

— А сега? — попита тя тихо.

— А сега смятам, че е крайно време да призная на моето сладко, смело момиче колко много го обичам. Наистина.

Джони награди малко нерешителното признание с блажена усмивка.

— Зная, Дан. Зная го от дълго време, но вече почвах да се тревожа, че никога няма да ми го кажеш.

— Свиквай с това, скъпа, защото смятам да прекарам остатъка от живота си, като непрекъснато ти напомням колко те обичам, в случай, че ти се прииска да го забравиш.

— Никога! — Клепачите й натежаваха и тя с мъка успяваше да задържи на фокус усмихнатото лице на Дан.

Ласкавото му лице стана строго.

— А сега е време да заспиваш. Едва се сдържам да не си легна до теб. Напрягаш ме, Джони Райън. С тези твои лунички и въобще.

— Толкова съм щастлива — измърмори тя в просъница и притисна до гърдите си ръката, която ласкаво държеше нейната.

 

 

— Обърни се. Ще изгориш.

— Няма. Добре съм. Освен това, Дан Кинкейд, обръщането изисква твърде много енергия.

Джони стисна очи срещу ослепителния диск на хавайското слънце. Горещината бе чудесна, сгряваше костите й и изсушаваше влагата, която сякаш се бе просмукала в тях от студената уиламетска зима.

— Господи, колко си вироглава! И свадлива както винаги! — оплака се Дан престорено, после я взе в силните си ръце и я обърна като палачинка в тиган. — Смятах, че след брака жената става по-мека, че уляга.

Той коленичи на одеялото, което бяха постлали на пясъка и започна с леки плавни движения да нанася плажно масло върху гърба й.

— Мммм. — Джони се изпъна под чувствения му допир като котка, която се припича на слънце. — Направо ме разтапяш. И за твое сведение, въпреки че не съм го научила на майчиния скут, струва ми се, че тази приказка се отнася за кучетата. — Тя въздъхна дълбоко, наслаждавайки се на ръцете му, които се плъзгаха по тялото й.

— И така не е зле — изръмжа той шеговито, приведе се и леко захапа меката част на ухото й. — Предпочитам те необуздана.

Меките косми на гърдите му докоснаха намазания й с плажно масло гръб и отприщиха порой сладостни усещания, които заляха задрямалото й съзнание.

— Радвам се, че сте задоволен, господин Кинкейд. Толкова държа да ви угодя.

— Доволен да, госпожо Кинкейд, но задоволен в никакъв случай — уточни той заканително.

— Видя ли съдията Уорнър и съпругата му на приема? — измърмори тя, наслаждавайки се на нежния допир на силните му ръце. — Питам се дали ще изглеждаме така влюбени след четиридесет и пет години.

— Въпреки убедеността ми, че ще те обичам поне още сто години, скъпа, всеки път, когато стане дума за това, ти казвам, че на този прием виждах само теб и никой друг. Беше неотразима в онази великолепна рокля.

— След като ти е харесала толкова много, не трябваше да бързаш да ми я съблечеш — подразни го тя, извръщайки глава към него, за да му се усмихне. — Но наистина, Дан, той просто не откъсваше очи от нея. Човек би си помислил, че сватбата е тяхна.

— Ти си непоправима романтичка, Джони. Знаех го от самото начало. — Дланите му се плъзнаха по задната част на бедрата й, а палците му нежно разтриха свивките зад колената.

— А пък ти си циник — подразни го тя шеговито, отказвайки да се раздели с романтичните си илюзии. Не помнеше някога да е била толкова щастлива, колкото през последните две седмици. — Беше много мило от страна на съдията, че ни позволи да използваме тази къща за медения си месец, не мислиш ли? Толкова е красива. А и частен плаж — истински рай.

— Не е лошо. — Ръцете му сега масажираха твърдите й бедра с енергични чувствени движения. — А най-хубавото му е уединението.

— Съгласна съм. И като стана дума за това… — Кадифеният смях на Джони зазвъня като сребриста подкана. Тя седна, сложи ръце на широките му рамене, тласна го назад и го притисна върху одеялото.

— Ей, момиченце, даваш си сметка, надявам се, че ако продължаваш с това поведение, може да приключиш с пясък на най-необичайни места.

— Нали имаме одеяло. Освен това искам да рискувам, ако нямаш нищо против — измърмори тя предизвикателно, целувайки го по усмихнатите уста. После продължи възбуждащото си изтезание с пръсти, които затанцуваха като грациозни морски птици върху покритата с тъмен загар мъжка плът.

— Престани, палавнице — оплака се той през смях. — Боже мой, никога ли не ти стига? Цял живот ме преследваш — подразни я Дан с приглушено стенание, когато маникюрът й проблесна върху стегнатата мъжка гръд. — Някога не ти ли е хрумвало, че не го заслужавам?

— А ти как мислиш? — Джони скръсти ръце върху гърдите му и опря брадичка върху тях, съзерцавайки го с бляскав предизвикателен поглед. — Единственият проблем сега е какво да те правя.

Дан придърпа гъвкавото й хлъзгаво тяло към себе си. Ленива коварна усмивка се разля върху лицето му и на яркото тропическо слънце очите му заискриха с обещание и любов.

— Не се тревожи, любима — измърмори той. — Съпругът ти все ще измисли нещо.

И го стори… ласкаво, страстно, нежно… отново и отново.