Джоан Рос
Съдбовна връзка (10)

Глава десета

Джони бе отпуснала глава на високата облегалка, очите й бяха здраво стиснати, а стомахът й бе свит на топка. Вцепенена, тя чакаше издигането на самолета. Имаше главоболие, а носът й течеше. Но това не беше всичко. Инстинктивен, дълбоко заложен страх от летене я обгръщаше в черната си мъгла. Ноздрите й бяха изпълнени с острия мирис на пушек, но Джони не си направи труда да отвори очи и да разбере какво гори. Защото беше сигурна, че пожар няма. Не и сега. Това бе някаква рефлекторна реакция на сетивата й вследствие на онази отдавнашна катастрофа.

Няколко мига по-късно тя се вкопчи в дръжките на седалката си, тъй като виковете в главата й станаха пронизителни и почти заглушаваха бръмченето на огромните реактивни двигатели. Всичко ще бъде наред, каза си тя. По-безопасно е дори от шофирането. И от ваната. Този самолет няма да се разбие. Няма да посмее. Трябва да ме отведе до Денвър… при Дан.

Джони отказа закуската, която й предложи стюардесата, и прекара полета, потънала в собствения си свят на ужас, връщайки се към реалността едва когато самолетът кацна на пистата в Денвър и тя потъна във внушаващите сигурност обятия на изненадания, но доволен Дан Кинкейд.

— Не мога да повярвам, че си се качила на това нещо, за да дойдеш при мен — каза той, хвърляйки поглед през рамо към самолета. — Жалко, че трябва да се връщаме в залата, иначе щях да те възнаградя за смелостта даже по-богато, отколкото заслужаваш. — Погледна я многозначително и в очите му проблеснаха закачливи пламъчета.

— Аз вече не съм член на комисията, Дан — заяви неочаквано Джони, като го наблюдаваше напрегнато, за да види каква реакция ще предизвикат думите й.

Тя заля на вълни волевите му черти — първо изненада, после любопитство, после съгласие. А след това облекчение, което тя не можеше да разбере. Знаеше, че все още имат проблем. Комисията бе само върхът на айсберга, представляващ отказът на Дан да приеме сериозна и продължителна връзка. Тогава защо гледаше така, сякаш му бяха поднесли коледния подарък единайсет месеца по-рано?

— Ще поговорим за това, но не сега — каза той и я поведе към вратата, където едно такси ги чакаше, за да ги отведе в спортната зала.

Мачът беше пълна трагедия от самия начален удар. При подреждането играчите на „мустангите от Денвър“ изглеждаха по-високи от телефонни кабини. И трима от тях определено се канеха да направят удар, където и да завършат в професионалната лига. Ричардсън, играчът от „Каскейдс“, чиято основна задача бе да блокира изстрелите, получи жесток урок по схватки на горния етаж от един силов играч от „мустангите“, който блокира двайсетина удара и предотврати още десетина. Младежът бе дори по-едър от съотборниците си и напомняше на автомат за кока-кола с глава. Един от съперниците приличаше по-скоро на пегас, отколкото на мустанг и заплашваше да обори закона за земното притегляне, докато се носеше из въздуха и весело пускаше топката в коша всеки път, когато си пожелаеше.

— Ще отида на дипломирането на това момче и ще се скъсам от викане — измърмори Дан и се тръшна на един стол точно пред Джони.

— Добър е — отвърна тя.

— Адски добър — съгласи се той, без да откъсва очи от играта, — но и много му помагат. Нашите момчета знаят, че всички скаути са тук и се фукат с проклетите си способности да дриблират. Като че ли не са чували за пасове.

В това време прозвуча пронизителната свирка на рефера. Дан скочи на крака и започна бурно да протестира заради поредния фал, който бяха отсъдили на негов играч. Действията му бяха напрегнати и гневни и все пак не излизаха извън контрол, тъй като съумя да се овладее, точно преди да му отсъдят технически фал.

— Проблемът със съдийската колегия е, че те въобще не се интересуват кой побеждава — изръмжа той и тежко отпусна дългото си тяло на сгъваемия метален стол.

Джони бе достатъчно дълго в този спорт и знаеше, че не трябва да му отговаря. Няколко секунди по-късно сигналът, оповестяващ края на четвъртината, прозвуча милостиво и „Лъмбърджакс“ се отърваха с 47 на 25. Онова, което им каза Дан през почивката, изглежда имаше ефект. Като играеха така, сякаш очакваха всеки опит за стрелба да бъде неуспешен, „дърварите“ заемаха позиции за борбата под коша, като резултатно използваха бързите си пробиви.

И точно когато изглеждаше, че отборът може да постигне победа с догонване, небостъргачът от мустангите се върна и отново се изправи срещу изпълнения с решимост Ричардсън. Върлинестият нападател направи лъжливо движение с глава наляво, после надясно, след което внезапно прекара топката между краката на по-бавния от него защитник, грабна я и се хвърли напред да забие, изтръгвайки бурни овации от страна на публиката домакин, която бе изпълнила до краен предел спортната зала на мустангите.

Все едно, че зашеметяващата му игра бе пукнала балон. „Дърварите“ сякаш изпуснаха всичкия си въздух и след мъчително дълга финална четвъртина, им беше позволено да избягат при резултат 102 на 68.

Джони остана да чака в коридора пред съблекалните и настръхна, когато чу звуковете, вещаещи как ще продължи този сезон, ако отборът не синхронизира действията си и не започне да играе така, както е бил трениран. Баскетболните треньори бяха известни с избухливостта си и Дан не правеше изключение. Затръшването на вратата на съблекалните бе съпроводено с рязък въпрос.

— Някой от вас, момчета, видя ли как Джонсън стреля от отскок? Какво, по дяволите, стана, Джонсън? — саркастичният глас разсече неподвижния въздух. — Къде ти отиде мерникът, в самолета ли го остави?

В отговор се разнесе неясно мърморене и Джони изпита неистово желание да се скрие някъде, преди Дан да се е появил. Не искаше част от тази ярост да се излее върху нея. Може би това по начало бе лоша идея, помисли си тя мрачно.

Но когато най-накрая Дан се появи, въпреки всичко успя да пусне една измъчена усмивка.

— Сега зная как се е чувствал Наполеон. — Гласът му бе прегракнал от викането през време на мача и сега звучеше по-скоро като дрезгав шепот. Той я прегърна през кръста и я поведе навън от опустялата сграда. — Трябва да прекръстят това място на Ватерло.

Докато вървяха към специално наетия автобус, вятърът отвяваше встрани падащия сняг и биеше косо в страните й. Дан я притегни към себе си и заслони лицето й с дебелата кожена яка на палтото си.

— Господи, колко е студено! — изстена тя. Въпреки натрупалия вече сняг, все пак успяваше да върви в крак с Дан.

— Трябваше да останеш в Салем — скара й се той, когато шофьорът им отвори вратата. Моторът тихо бръмчеше и вътре беше топло.

— Исках да бъда с теб — отвърна искрено тя. Държеше веднъж завинаги да изясни нещата — Уилям Мърдок, комисията му и собствената си любов.

— Не бих казал, че съм нещастен от присъствието ти тук, Джони — намеси се той, за да я успокои, а сините му очи бяха по-топли от горещата струя, която духаше от парното на автобуса. — Но преди да се върнем в Орегон, няма да можем да останем насаме. Щеше да бъде по-добре, ако беше избегнала това време и бе останала да ме чакаш у дома в леглото.

Той се усмихна ласкаво и за момент Джони си помисли, че може и да я целуне, но мъжките гласове, които се приближаваха към автобуса през вихрушката, осуетиха надеждите й.

Шофьорът бавно пое по заледеното шосе, снегът биеше в прозорците на автобуса, а жълтите фарове едва успяваха да разкъсат тъмната пелена на суграшицата. Дан беше седнал заедно с помощник-треньорите и от време на време Джони улавяше как поглежда назад към нея с потъмнели очи и унило изражение. Беше невъзможно да разбере какво мисли и скоро Джони се отказа, тъй като собственото й съзнание бе обсебено от много по-натрапчив проблем.

Не можеше да го направи. Просто не можеше, реши тя, когато накрая автобусът спря пред летището. Достатъчно зле й беше да лети дори през деня и при хубаво време, когато разумът и бе в състояние да приеме, че ужасът съществува само в собственото й подсъзнание.

Но сега… облаци суграшица, блъскани от свирепи пристъпи на вятъра и този натрупал навсякъде сняг… не, щеше да й дойде твърде много. Ботушите й с високи токчета се пързаляха по заледения тротоар. В един момент тя политна напред, но две силни ръце успяха да я уловят точно навреме. Ръце, които би разпознала навсякъде.

Очите й се разшириха от ужас.

— Дан, не мога!

— Мисля, че няма да ти се наложи — отвърна той. — Както изглежда, отвратителният ни късмет продължава. Тази вечер никой няма да излети оттук.

Мрачният му примирен тон беше достатъчно красноречив и Джони знаеше, че би трябвало да му съчувства. Но не беше в състояние. Чувстваше се така, сякаш току-що бе помилвана от губернатора, миг преди да я отведат на електрическия стол. Дан избухна в гърлен й пресипнал смях, когато видя как облекчението залива на вълни лицето й.

— И тъй като си невероятно секси — прошепна той в ухото й, — дори ти прощавам, тъй като за мен това е неприятна новина, а ти не го осъзнаваш.

В същия миг облекчението й отстъпи място на разкаянието.

— О, Дан, съжалявам.

— Няма нищо, Райън — увери я той, обгърна кръста й с ръка, за да я задържи, ако се подхлъзне на заледения бетон, докато вървяха към стъклените врати на терминала. — Надявах се, че ще се приберем вкъщи навреме и ще можем да си легнем рано.

Гърленият пресипнал глас без съмнение бе провокиращ и Джони вече не чувстваше студа, когато осъзна, че те двамата наистина бяха успели да изтласкат от съзнанието си проблема с комисията. Сега трябваше само да разбере какво го кара така упорито да не желае да си даде сметка за собствените си потребности и чувства. И тогава всичко щеше да бъде идеално.

Времето в Денвър по никакъв начин не й помагаше да се отърси от настинката си. Джони сви рамене и се обгърна с ръце. Всички полети бяха отменени и тя дори нямаше представа колко хора са в затруднено положение. Дан я остави за известно време, след което се върна, за да я отведе до един свободен стол, който беше успял да открие. Главата й пулсираше, струваше й се, че има температура. Връхлетя я внезапен пристъп на кашлица, който събуди бебето, заспало спокойно в ръцете на младата майка до нея.

Детето се разплака силно и Джони се извини.

Майката само я изгледа в отговор, което накара Джони още повече да се свие на твърдия стол.

— Ето, вземи. — При звука на познатия плътен глас, тя вдигна поглед и видя, че Дан е застанал до нея и й поднася пластмасова чашка, от която се издигаше гъста пара. Тя я пое и се усмихна с благодарност.

— Чай. Благодаря ти.

Той сви рамене.

— Чаят не беше проблем. Сега трябва да решим какво ще правим с теб. — Той сви очи и я изгледа критично. Клекна до нея и докосна челото й с опакото на ръката си.

— По дяволите, Джони Райън, имаш висока температура. Трябваше да си вкъщи, в леглото.

При този рязък негов изблик младата жена притисна бебето до гърдите си и побърза да се отдалечи, явно решила да не рискува да го изложи на зараза.

— Виж какво направи — съжали Джони. — Сега горката жена ще трябва да държи на ръце детето си цяла нощ. Няма свободни столове.

— Някой ще й отстъпи — отвърна той, сви се и намести дългата си фигура на освободеното място. — Не се тревожи за нея. Я опитай за разнообразие да се потревожиш за себе си.

— Това е най-обикновена зимна настинка и нищо повече. Винаги я изкарвам през този сезон — изсумтя Джони и усети как ушите й изпукват, когато си издуха носа.

— Мисля, че е много по-сериозно. Но каквото и да си пипнала, Джони, мястото ти е в леглото.

Въпреки окаяното й положение, във влажните й очи просветна искра.

— Това е най-добрата идея, която ти е хрумнала за цялата вечер. Но не се ли страхуваш, че може да се заразиш?

— Знаеш, че си го просиш. — Погледът му ласкаво се плъзна по пламналото й лице. — Ей тук, пред всички, и няма да си в състояние да направиш нищо, за да ме спреш.

— Боже, какво самочувствие! — възкликна тя, а усмивката й бе измъчена, заради тъпата болка, която личеше в очите й. — Никога няма да стигна толкова далеч, Дан Кинкейд!

— Искаш ли да се обзаложим? — Гласът му бе кадифена заплаха.

Той сложи ръка на коляното й и дори само от допира тя се почувства като наелектризирана.

— Добре — съгласи се тя немощно. — Нека те оправдаем поради липса на доказателство и да не го подлагаме на проверка.

— Страхливка!

Гласът му трептеше от възбуда, а Джони знаеше, че и сега да й се случи да умре от тази настинка, преди да си иде, поне ще е познала рая в обятията на Дан.

Точно се канеше да му отговори нещо духовито, когато нов пристъп на кашлица разтърси тялото й и я лиши от малкото сили, които й бяха останали.

— По дяволите! Ти наистина си зле, скъпа.

Дан си свали палтото и я уви в него, поемайки празната чаша от ръцете й. Докосна страната й с връхчетата на пръстите си и леко я наклони към рамото си.

— Опитай се да поспиш, Джони.

— Добре. Дан…?

— Какво?

— Благодаря ти, че си толкова мил с мен.

На бузата му потръпна мускул, но единственият отговор бе даден от ръката му, която погали косите й.

Джони се отпусна в топлите му обятия, а пръстите й леко потъркваха предния ръб на ризата му, също като котенце, което се унася в сън.

Останаха безмълвни дълго време. Накрая Джони вдигна поглед към лицето му, питайки се дали изобщо е буден, и срещна две строги сини очи.

— Дан?

— Мммм?

— Не мога да заспя.

Дан се огледа из препълнената зала на терминала. Огледа грохналите пътници, които се бяха предали и се опъваха на всяка равна повърхност наоколо. Виждаха се тела, полегнали на маси, на столове и дори направо на пода. Деца плачеха или изразяваха негодуванието си с пронизителни вопли. Онези, които бяха успели да заспят, вече хъркаха и очевидно се чувстваха много удобно върху импровизираните си легла, като че ли се намираха в собствената си постеля. Други четяха, неспособни или нежелаещи да понесат явното унижение да спят с непознати. Пътниците бяха тук от часове и ако се съдеше по бурята зад дебелите стъкла на прозорците, щяха да останат още дълго. Очите на Джони блестяха трескаво. На страните й бяха избили две ярки болезнени петна.

— Джони, веднага се връщам. Нали разбра, мила моя? — С ласкави пръсти Дан отмахна нежно влажните коси от лицето й и се измъкна ловко от здравата й прегръдка.

Джони се опита да съсредоточи погледа си върху него, но само сърцето й отбеляза, че я беше нарекъл „мила моя“. Това бе първата ласкава дума, освен небрежното „скъпа“, което чуваше от тези сочни устни. Той вече се влюбва в мен, помисли си тя, прегръщайки тази идея. И наистина започва да го осъзнава. Знаех си, че ще стане така.

Трескавият й поглед се отмести към прозорците. Видя само вихрещата се белота отвън, осветена от мощни прожектори.

— О, не! Самолет ли излита?

В тона й прозвуча истерична нотка, която Дан побърза да разсее.

— Не, мила моя. Нищо не излита все още. Само искам да ти покажа нещо.

Тя му позволи да я преведе през тълпата от хора. Ръката й бе потънала в неговата. Когато стигнаха до една врата с надпис „Само за членове на екипажа“, Джони се дръпна.

— Дан, тук не ни е позволено да влизаме.

— Тихо, момичето ми, само ще привлечеш тълпата. — Той бързо я целуна, после й намигна дяволито и продължи нататък през боядисаната в червено тежка метална врата.

Вихрушката блъсна в лицето и облак суграшица и Джони остана без дъх от внезапния студ и от внушителното привидение, което изникна от мрака и се насочи към тях. Съществото беше огромно, с грамадни лапи и лице, върху което се преливаха нюанси на жълто и зелено. Запита се със замъглено съзнание дали не е по-болна, отколкото смяташе, и дали не започва да бълнува.

— Всичко е готово за тръгване, Дан, горивото е сипано.

Видението имаше глас и докато се клатушкаше към тях през снега, Джони със закъснение осъзна, че това е просто един много едър мъж със скиорска маска на лицето. Тя се изкиска, чувствайки се невъобразимо глупава и по-замаяна от всякога.

— Мислех, че това е ужасният снежен човек — произнесе хрипливо тя през смях, който изглежда не можеше да спре.

Дан не се присъедини към нея. Само сините му очи се присвиха при нейния почти истеричен пристъп на веселие, предизвикан от подобно елементарно недоразумение. Видът й никак не му харесваше. Вероятно след като я настани, ще трябва да извика лекар.

Бълбукащият смях на Джони секна така внезапно, както беше рукнал. Дан я взе на ръце и се качи в кабината на чакащия снегорин.

— Много съм ти задължен, Джими — обърна се той към огромния мъжага, който местеше лостовете на огромната жълта машина.

— По дяволите, Дан, бая сума спечелих, като заложих на отбора, когато гостувахте в града. Това е най-малкото, което мога да направя за теб. — Очите му за момент се откъснаха от заскреженото предно стъкло и се спряха на спящата жена в ръцете му. — Никак не изглежда добре. Това е сестричката на Джейсън Райън, нали?

— Да, тя е.

— Жалко, че старият Том нямаше пет момчета. Тогава можеше да си направи собствен тим.

— Тя беше истинска тигрица на игрището — каза рязко Дан, внезапно изпитал странна потребност да защити Джони.

Изявлението му го изпълни с гордост. Тя играеше много добре за момиче, по дяволите, та тя бе по-добра от повечето момчета. Но онова, което неизменно привличаше вниманието му, бе нейната смелост и дръзновеност както вътре, така и извън игрището.

— Хм, може и така да е, но сега не изглежда особено добре.

Те мълчаливо наблюдаваха движението на чистачките, които въпреки засилващия се вихър от снежинки, успяваха да поддържат чисто огромното предно стъкло на снегорина. В кабината беше топло, но Дан въздъхна с облекчение, когато машината, спря пред някакъв хотел в покрайнините на девънпортското летище.

— Задължен съм ти, Джими. — Той слезе от високата кабина, вдигна все така спящата Джони и я притисна до гърдите си.

— Няма такова нещо. Приеми го като честна разплата за онова, което тази вечер мустангите направиха с твоите момчета.

Дан изстена при внезапния спомен за мача. Нима разгромът бе станал тази вечер? Как можа да го забрави толкова бързо? Обикновено след подобна загуба той продължаваше да си ближе раните поне още три дена. Джони. Сведе поглед към спящата в ръцете му жена. Тя беше причината. Беше така обсебен от мисълта за нея, че мачът бе излетял от съзнанието му. Не помнеше да му се е случвало нещо подобно за цялата му досегашна практика на играч и треньор. Само че, призна си той докато я носеше към автоматичните стъклени врати на хотела, досега не бе изпитвал подобни чувства към никого.