Иван Вазов
В царството на самодивите ^[0] (Лирико-фантастична поема)

Поздрав, Песни простодушни,

поздрав, Приказки дремливи,

вам, Поверия въздушни,

вам, Преданья мълчаливи,

вам, загадъчни създанья

на фантазия мъглява —

днес певецът ви се кланя,

царството ви посещава,

вашто царство тихо, волно,

де не може зло да влезне…

Дайте пропуск доброволно,

вий сте същества любезни;

та и аз не съм опасен,

аз съм странник беден, тъжен,

във предела ви прекрасен

ида днес обезоръжен.

Лъка си дома̀ оставих

и на мщеньето кинжала,

нарочито там забравих

злобний бич на Ювенала,

и сарказмът безпощадни,

и иронията люта —

за почивка, мир отрадни

жеден съм във таз минута.

Доверете ми се вие,

гостолюбие ви прося,

аз във пътната вулия

лирата си само нося.

На границата от мене

падна злоба и безвярство,

с моя паспорт — вдъхновенье —

влазям в светлото ви царство.

От борби свирепи, кални

твар станах разбита, тъпа,

в ваште извори кристални

искам аз да се окъпя.

Да сдобия нова сила,

сърце младо, крила мощни,

вместо таз душа унила —

вдъхновения разкошни.

Искам в горската усоя

да послушам дивни песни

лирата си да настроя

по напевите чудесни.

И омаян да обидя

морски царюви палати.

И в пустинята да видя

вещиците хвърковати,

що над мойта люлка лепа

нявга са съвет държали

и с усмивка зла, свирепа

„Пей, люби, страдай!“ — каза̀ли.

И да видя как живеят

либни змеюве в грамади,

как си вилите люлеят

хоро в росните ливади;

как русалките свенливи

при реките се надпяват

и любовни самодиви

на деца си нянка дават.

Нявга аз съм ги познавал —

бях тогаз фиданка слаба —

и прехласнат съм внимавал

в чудния разка̀з на баба.

И летял съм в безпределен

мир от образи безплътни,

и сънят ми бе населен

с блянове чудесни, смътни.

Оро ми играле триста самовили,

навърф на планина, на рамна рудина…

Нар. песен

Облак тъмен се надвеси

с гръм и вихрове ужасни,

в пущинаци ме отнесе,

в глухи лесове безгласни.

Там на купове игриви,

на зелената ливада,

заиграли самодиви

окол змеюва грамада.

Заиграли и запели

чудни песни из пустини,

бясно хоро залюлели

белоногите богини.

Слънце, звяр и пиле диво —

всичко слуша и не шава.

Из гората мълчаливо

кукумявката внимава.

Там под клони и аз дебна,

скрит, потулен във листата,

слушам песента вълшебна,

гледам вихрът на играта.

От рудѝни и могили

нови стичат се рояци:

из усои — млади вили,

диви юди — из гъстаци.

Спрат се малко — пак запяват,

скачат луди полудели.

Буйни се коси развяват

по гърди, по плещи бели.

Ето ги: големи, малки —

всичките се озовават.

На̀, и влажните русалки

из потока се задават.

„Ах, елате, нимфи млади,

чародейни песнопойки,

дивни, прелестни наяди,

мокрокосички девойки!

Мойта желя беше тая:

вас отблизо да погледна,

по жив начин да узная

хубостта ви извънредна

и наяве таквиз ли сте,

девственици идеални,

с дъбови венчани листе

край потоците кристални?

Откак тоя век ужасни

на изгнанье ви обрече,

песните ви сладкогласни

никой жив не чува вече.

Глухи наште са дъбрави,

тъжни са реките пресни,

никой се, щастлив, не дави

под напевът ви чудесни.

Приближете да ви зърна,

вашта младост ме пленява,

и кога назад се върна,

вас, моми, ще да прославя.

Ще обадя ваште дивни

прелести и чувства нежни;

как сте прости и наивни,

гълъбици белоснежни,

как сте чисти ще представя

от пороци и зарази

и ще вази да прославя

пред девойките у нази,

дето свойте дарби живи

бързат глупо да прахосат,

и да кажа ли? Фалшиви

чувства и румянец носят!

И тогава ще изпитат

срам в душата си, но жалко

бедна проза не прочитат,

стиховете — ощ по-малко!

А да крепне между нази

и вирей добре съюза,

мога запозна и вази

с моята прекрасна Муза.

В шумний Пловдив тя остана,

но духът й със мен иде!

Други път — ще я поканя

с вас, русалки, да се види.

Не странете вий от нея:

песента й е сребриста,

като вас е млада фея

и доверчива, и чиста…“

Дор мълвях в това горище,

във горище чародейно,

самодивското хорище

се разкъса ненадейно,

дивна песен в миг престана.

Морни вили, зачървени,

въз зелената поляна

хвърлят леки си премени.

— Стой сега зад тая шума

и харесай хубавица! —

от дървото ми продума

изкусителната птица.

Аз попитах: — Гад лъжливи,

тия думи какво значат? —

И погледнах: самодиви

ризи свилени съблачат.

В хладно-бистрите талази

ще се къпят самодиви.

„Мили деви — викнах ази

с глас и гърди трепетливи, —

благодарен ви оставам

за такваз гостолюбивост,

но не искам да смущавам

вашта девствена стидливост:

тук е странникът далечни,

не забравяйте, за бога…“

В миг по бреговете речни

шум настана и тревога.

Запищяха, затърчаха

полуголите рояци,

в тъмни долове се свряха,

в клони, в шубраки, в шумаци.

И брегът се обезлюди

от игривите принцеси.

Няколкото стари юди

вихър към небе отнесе…

Стихии, сестри вихрушки!

Нар. песен

Плувай волнс и носи ме

ти, фантазио крилата,

в чудни крайща отведи ме,

ако щеш — и в небесата.

Направи разходка пищна

в нов далечен мир вълшебен.

Картата за теб е лишна

и компас не е потребен,

теб отворен е ефира —

чудното непостижимо —

там, де мисълта се спира,

ти хвърчиш неустрашимо.

С фурий, с чудеса, с гиганти —

суши и моря насели,

ти води суровий Данте

в рай и в адските предели.

Но не! Спри бегът си бесен!

Тъй далеч да не летиме,

тука, дето съм донесен,

искам аз да постоиме.

Аз съм гостенин на мойте

горски вили, самодиви…

Мили ми са тук усойте

и горите мълчаливи.

Наште нимфи са прелѐстни

и по-девствени и свежи,

със тамян, хвалби и песни

никой ощ ги не изнежи;

те не са има̀ли, клети,

статуи, жреци, олтари,

сладострастните поети —

както нови, тъй и стари,

други са възпели Еви

на развратната си лира,

и на елинските Деви

ощ не е грухна̀л кумира.

Но, о, сестри, не скърбете,

че остали сте в забвенье,

че светът ви не почете

с песни, с лаври, с поклоненье.

Кръв и жертви не смърсиха

ваште бистрите потоци,

и мирът ви не смутиха

старогръцките пророци.

Вий не сте у нас има̀ли

грешний празник на Цитера,

бесни оргий, вакханалий,

тържествата на Венера…

Останете си вий скрити,

непокварени и груби,

вий така сте по-честити,

и поетът по̀ ви люби.

Той у вас мотиви среща

поетически и нови,

и свободен се усеща

от омрази и окови…

— Пей — казваха някой честни

по професйя патриоти, —

дай да чуем в твойте песни

нови, съвремѐнни ноти.

Твойте блянове и вили

чужди са на нашто време,

зле страдай „народа мили“,

язви мъчат го големи.

Данъци села претварят,

бедност влазя в градовете,

митинги реда събарят,

а ти пейш за духовете.

Пей, но с дрънкане безплодно

наший здрав вкус не разваляй,

а във името народно

плюй, ругай, проклинай, каляй.

Инак — ний ще ти откажем

всякакъв талант поетски

и бездарник ще ти кажем,

и безделник стихоплетски!

— Както щете, ме пишете,

мои мили, в вашта книга,

но да следвам тез съвети

моят ум дотам не стига.

За данта и за бюджета

имаме си депутати,

с кал на всякоя газета

стълповете са богати;

клевети днес кой не мъти?

Хули майстора си знаят,

а анатемите дръти

право другиму остаят.^[1]

Нека пее вашта лира

тез чувствителни мотиви:

мойте — другаде ги диря —

надалеч — в горите диви,

в самотийте, в лесовете,

в творческий блян на народа,

в тайний мрак на вековете,

в неначетата природа…

Пустите мои две тъги,

я станете две мъгли,

та се високо дигнете.

Нар. песен

Знайш ли края на небето?

Знайш ли слънце де преспива?

На морето, на сърцето —

в дъното им що се скрива?

Знайш ли колко бури мътни

крий понявга май чудесен?

Какъв пъкъл често тътне

под една игрива песен?…

Занемейте, не бучете,

злобни вихри и фъртуни!

Във душа ми не будете

нови спомени и буни!…

Ох, разбит съм… Сърце болно

иска всичко да забрави!…

Как пей вихрът меланхолно,

как са глухи тез дъбрави!

Над високата могила

златний месец се показва.

Но коя е тая Вила,

що из шумата излязва?

Ох, разбит съм… Сърце болно

иска всички да забрави!…

Как пей вихрът меланхолно,

как са глухи тез дъбрави!

„Зарад теб дойдох, поете —

рече Вилата омайна, —

чух ги, чух ги стоновете

и тъгата ти потайна.

Що въздишаш и що просиш?

Що гори в гърдите твои?

Ти бурливо сърце носиш

в тия глухите усои.

Довери ми се сърдечно,

имам лек за мъки скрити;

аз приятелка съм вечно

на геройте и певците.

На туй поле чародейно

знам му билките, тревите,

що лекуват чудодейно

и телата, и душите.

Рани кървави юнашки

с роса мия, с балсам връзвам,

грижи, ядове челяшки

с песен ясна ги разпръсвам.

Знам либѝчето де расне,

що сърцата приближава,

и тентява — цвят опасни, —

що ги дели и смразява.

Ти кажи ми, обади ми,

от каква тъга страдаеш?

Каква рана, какво име

във сърцето си потаеш?

Зарад твойта горест глуха

имам животворни глътки,

сладки думи за разтуха

и обятйя — за прегръдки.

И по-леко, и по-волно

ще да стане на сърце ти:

не тъгувай, дете болно,

чуй как свирят ветровете,

виж стихиите хвъркати

как на месчина играят…

В мойта пещера ела ти,

сън и отдих там се таят.

Там легло ще ти направя

от листа зелени, меки,

горский мак ще ти оставя

сънища да имаш леки.

Ти поспи си, аз при мойте

дружки на тлака ще ида…

Болно пиле, не се бой ти,

пак ща до̀ да те обида,

утре рано събуди се,

щом зачуеш птича песен,

в самодивский окъпи се,

в самодивский вир чудесен.

Силата му е позната:

в радост той скръбта превръща,

старий в млад, а на жената

моминството пак повръща.

Сам узна щеш ти зарана

чудотворната му сила!“ —

рече, за ръка ме хвана

омаятелната Вила.

В пещерата у скалата

тихо свети месец златен.

Аз прострях се на листата,

в сън потънах благодатен.

Виждах райски там картин

светли ликове чудесни,

на щастливи си години

всички блянове небесни.

Но се сепнах… Бухал буха.

Нощни вихри занемели.

Там пред пещерата глуха

три орисници се спрели.

Три орисници проклети,

три чудовища в усойте!

По видът, по смеховете,

аз познах ги, че са мойте!

„Мрачни пъклени създанья

черни духове опасни,

на човешките страданья

предвещателки ужасни!

Не из вашите уста ли

гръмна страшната присъда —

твар за мъки, за печали

на земята аз да бъда?

И не вие ли напрасно

дадохте ми, без да зная,

лирата — да пея страстно —

и сърцето — да страдая?

И не вий ли, о горгони

мръсни, злобно ме убихте?

И венец от скорпиони

там над люлката ми свихте!

Про̀клет оня ден да бъде,

в който вий ме посетихте,

и змията в мойте гръди

за мъчения зарихте,

про̀клети и вий бъдете,

ледна дрямка да ви хване!

Вкаменени останете

като глупи истукани,

та очи ви да не тражат

люлка никоя детинска,

та уста ви да не кажат

дума страшна сатанинска!

В гърлата ви, пълни с плесен,

мръсната змия да влазя;

колчем тресне гръм небесен —

по главата ви да слазя!

И зефирът, дето тръпне

и въздиша в тия ветви,

вечно, вечно да ви шъпне

чуждите и мойте клетви!“

Тъй проклинах ги злокобно

в полунощното мълчанье.

Те изкискаха се злобно

на безумно ми страданье

и полека се дигна̀ха

с шум и с писък към луната.

Дълго време се люляха

като сенки в небесата.

„Страдно сърце — пак ми рече

Вила с поглед милостиви, —

зло видение пресече

твоят отдих, сън щастливи.

Не проклинай си съдбата,

суетно недей натяква —

във неволите, в борбата,

знай, душата по̀ наяква.

Ти борец си във живота,

чудно твойто е призванье:

лирата ти е имотна,

участта — едно страданье.

Не тъжи се; тия бури

твойте чувства освежават,

най-прекрасните лазури

подир молний се явяват.

В бой душата повеч свети,

в скръб се геният разбужда

и разкъсаното цвете

аромат по-силен пуща…

Мъките са дар небесни,

те са откуп на венците,

на най-хубавите песни

изворът стои в сълзите…

Но не бой се с лек чаровен

ще ти върна сили крепки,

мир на твоя дух отровен,

сън на твойте морни клепки.

Ще укрепнеш пак изново,

ще мечтайш и ще се надаш…

Ще да можеш — давам слово —

по-мъжествено да страдаш.“

Рече: взе от дъб листенце,

на чело ми го залепна…

И заспах като детенце

в сън божествен, без да трепна.

Що е песен толку лепа!

Дур и вода ке проигра.

И дърва ке се заклатет!

Нар. песен

Зашумяла, затрептляла

самодивската дъбрава,

елмаз-роса заблестяла

по зелената морава.

Аз погледнах: над глава ми

мирно Вилата стоеше…

„Ставай, друже — тя ми каза, —

твоят сън покоен беше.

Но ела, за да отидем

при талазите врачебни,

после с тебе ще обидем

други краища вълшебни,

де не стъпал крак човешки,

дето никой взор не стигал,

дето никой ум лудешки

не слиза̀л, нито се вдигал.

Следвай Вилата сърдечна,

жителката на горите,

и приятелката вечна

на геройте и певците.“

Между две дъбрави диви

чудната вода светлейше,

на брега зефир сънливи

младите ели люлейше.

Тя посочи срамежливо

и в шумаците изчезна…

Аз изпълних послушливо

нейна заповед любезна…

И талазите чудесни

нова сила ми дариха…

В миг ухото ми плениха

дивни гласове небесни.

Те ечаха из гората,

край вълните бистролейни…

Що за песен непозната!

Що за думи чародейни!

„Ний сме малки —

те девойки

и русалки

песнопойки!

Ний — в горите

сме безсмрътни,

вдън реките

е домът ни.

Младостта ни

вечно трае,

радостта ни

в песента е.

Край вълните

веселим се,

в мараните

ний хладим се.

Па сушиме

коса злата.

Вечер спиме

под луната.

Който жив е

в нази влюбен,

той щастлив е

и — загубен!“

— Друже мили, час е вече

тебе с них да запозная —

тихо Вилата ми рече

и поведе ме по края

на потока хладовити.

— Друже Вило, самодиво,

ах, при тях ме не води ти:

в мен сърцето е влюбливо.

Техни хубости опасни

страх неволен ми внушават:

жертви малко ли нещастни

тез богини наброяват?

Зло главата ми ще пати.

— Милий мой, нема̀ забрави?

Вирът, дето се къпа̀ ти,

нов и силен те направи.

Па извика: — Сестри мили,

наший гост да ви представя,

що отдавна са пленили

ваште песни, хубост, слава.

Приемете го радушно

със приветливост любезна! —

И в пространството въздушно

плесна ръце и изчезна.

Боязливо приближиха

златокосите девици

и приятно поздравиха

с усмих, с поглед и с главици.

Скоро дружба възцари се

и беседа сладкоречна,

разговорът оживи се

с откровеност най-сърдечна.

И момите светлокоси

гледаха ме простодушно,

и на хиляди въпроси

отговарях им послушно:

за земята, що роди ме,

за борбите съвременни

и за моят чин и име,

и занятия почтени.

А когато те узнаха

що вулията ми носи,

по-приветливи станаха

и стесниха търкало си.

И ръчиците си малки

ми подадоха сестрински.

— Ах, пленителни русалки —

викнах на тоз рой богински, —

разкажете ми и вие

вашто минало, порода,

как живувате си в тия

самотии, на свобо̀да?

Па запейте сладкогласно

най-приятните си песни,

да изпитам безопасно

техни чарове чудесни.

И момите златокоси

се погледнаха с усмивка,

и на странни ми въпроси

отвещаха без укривка.

Те обадиха ми тайни

и подробности чудати

за нъравите незнайни

във подводни си палати;

на държава си омайна

мен прозореца откриха,

на породата си тайна

тайната ми повериха;

за Орфея говориха,

нежний син на Калиопа,

що тракийците убиха

в бясна ярост при Родопа;

те познавали го лично,

и — свирните му упойни,

с кои пленил безгранично

камък, звяр, гори усойни,

и кому дължат немалко

за напева си омаен.

Но оплакаха се жалко

от тоз век суров, нехаен,

що в изгнанье ги прокуди —

да не може никой смрътен

да ги чуй, да им се чуди —

край потока неразмътен.

Па запяха ненадейно

дружен хор под небесата

и гласът им чародейно

уплени, смая гората.

Занемя вълната равна,

тихият зефир замлъкна,

горска шума веч не шавна,

славеят насам подхвръкна.

Тук-там юди боязливо

между дъбите се сбраха,

змейовете мълчаливо

в ближни дол се озоваха…

Чудно, тайнствено се лейше

песен райска и вълшебна,

ту стихваше, ту люлейше

самотията поднебна.

В миг — мълчание! В небето

вси русалки поглед впили

с бледност странна на лицето.

Аз погледнах: боже мили!

Из въздуха, като лека

сянка (кой ще да угади?),

с шлема, в бронята, полека

мойта Муза се зададе.

И русалките пред тази

странна гостенка незнайна

се встревожиха, но ази

обясних им тая тайна.

Аз им рекох: — Ах, разсейте

всяка о̀мисъл напрасна!

Що престанахте да пейте?

Туй е Музата ми красна.

От пределите антични

вам дошла е тя на гости;

по видът сте вий различни,

по природата — едно сте.

Тя е в накит инородни,

но дух български тя има

и от тез долини родни

вдъхновение приима.

И тя кат вас знай Орфея,

и родена е за песни;

запознайте се със нея

и бъдете дружки тесни.

Тя е съща кат вас вила,

душа земна и небесна,

мойта неразделна, мила

вдъхновителка прелѐстна.

Не плашете се от тоя

войнствен вид и шлем фригийски;

тя прихожда тук от боя

с врагове коварни, низки.

Тя бе дева безобидна,

пеперуда из цветята,

песнопойка миловидна,

днес е Муза на борбата.

Ах, за таз борба нелепа,

бедната, не бе родена:

с бухалите — сган свирепа —

тя ратува възмутена,

с всичко подло и бездарно,

що пълзи, слепей и клима

пред кумири, и, навярно,

тя победата ще има.

Мечът й е цял от песен,

копьето — от присмех злобен,

с них нанася удар бесен

на всяк нощен гад злокобен.

Знайш ли билье отдялно,

отдялно билье, омразно?

Нар. песен

Дор говорех тъй разпален,

Вилата ми се завърна

и по начин твърде гален

с мойта Муза се прегърна.

Па каза ми: — Оставѝ ни

нас сами да се сприкажем,

Музата си повери ни

уваженье да й окажем.

А пък ти поразходи се

там в зелената дъбрава.

Там е змейски вир: пази се

от водата му лукава.

Тамо змейове, змеици

идат често да се къпят,

а злотворни вещарици

хвърлят на децата пъпът.

Отидох. Там змей вонещи

къпан, гол на припек спеше;

булка му, със голи плещи,

мокра си коса плетеше.

Ти навярно ще желаеш,

о, читателко случайна,

странний накит да узнаеш

на змеицата омайна;

нейний лик, нърав, природа,

бледна ли бе, ил червена,

по последнята ли мода

роклята й бе кроена?

И играйше ли приятно

шотич, валс, кадрил изкусни?

Пишеше ли деликатно

свойте бузи, клепки, устни?

Свиреше ли тя със чувство

вагнеровите мотиви,

дор й къщата с изкуство

грабеха слуги крадливи?

И шикозно ли тя носи

балните си тоалети?…

Ах, на толкова въпроси

де да диря аз ответи?

Нищо от тез дарби модни

не видях у твойта дружка:

та и песните народни

не обаждат нито шушка…

………………………………………………………………

………………………………………………………………

………………………………………………………………

………………………………………………………………

Кат ме зърна отдалече

със окачената лира,

тя се весело затече:

— Ах, любезний, тебе диря! —

каза галено и нежно

и впи страстни очи в мене.

Аз смутих се безнадежно,

но отвърнах с вид студени:

— Как, чувствителна змеице?

Извини, но грешка имаш:

първий път те виждам в лице,

ти за някой змей ме взимаш?

— Не, не, милий наш поете!

— Боже мой! Какво коварство!

Как ме, мила, ти усети?

Вчера влязох в това царство!

Тя изсмя се и посочи

лирата ми, що висеше,

и с пламнали влажни очи

сладострастно ми мълвеше:

— Твойто име се разнесе

вчера и из таз дъбрава

и аз рекох на сърце си:

край на мъки ми настава!

И кат с огън нов запали

своя поглед огнен вече,

тя посочи към заспалий

едноокий змей и рече:

— Мъж ужасен водя, клета.

Ти от него отърви ме.

Виж ме: млада съм, напета,

любя те — и ти люби ме!

Там, де слънцето засяда,

зад горите каменити,

ний намери щем грамада

да прекараме честити.

Аз любовна съм змеица:

ти кажи — и ще побегнем,

в мойта бяла колесница

ветровете ще запрегнем.

Или орли пък да станем?

Или вихри гръмовити?

Или облак? Или пламен?

Всичко — само ми кажи ти!

Дор мълвеше тъй в зефирът

чародейката любезна,

аз усетих, че на вирът

силата от мен изчезна!

И усетих се тогази

развълнуван безконечно.

— Моя бъди — викнах ази

в тревълнение сърдечно, —

моя бъди! О, прекрасна,

омаятелна змеице!

О, вълшебнице нещастна,

о, поробена царице!

И до поздно под листата

ний си бъбрехме безпечно

зарад бъднина благата

и блаженство безконечно.

И кат сключихме съюза

с клетва пламенна, любовна,

полетях към мойта Муза,

но заварих я тъжовна.

— Бедна дружке, що са твойте

ясни очи жаловити?

Диви ли са тук усойте?

Ил милееш за борбите?

Завърни се на Марица

във разкошната долина.

Тук си ти като в тъмница,

а аз — искам да почина…

Тя изгледа ме жестоко,

с гняв запален на челото:

— Бедний — викна тя високо, —

жертва вечна на теглото!

В твоите лукави речи

виждам твоето паденье,

мойта дружба ти обрече

пак на ново униженье.

Ти приготвяш си горчиви,

нови разочарованья,

срещу радости лъжливи —

цяло море от страданья!

— О, богиньо! Ти угади

моя стид, печален жребий,

с глас гръмовен ми обади

туй, що криях сам от себе.

Никой ме не би защитил

от вразите и от мене,

ти си ангел мой хранител,

моят благодатен гений.

Колчем плачех и тъгувах,

с бури тайки в тесни гърди,

все тоз глас небесен чувах,

ек на мойта скръб да бъде;

ти ми лейше лек врачебен —

твойто чисто вдъхновенье,

и със него — дар вълшебен

на кураж и на забвенье.

Помогни ми! Ти душа си

чиста, ангелска, небесна…

Ти една в света била си

към мен любеща и честна!

— Ставай! Да оставим вече тая

област непозната! —

мрачно Музата ми рече,

взе си щита от земята.

В миг се Вилата зададе

запъхтяна из усойте —

развълнуван вик нададе:

— Стойте, златни гости, стойте!

Няма болест неизлечна,

тайни няма неоткрити:

аз приятелка съм вечна

на геройте и певците.

На туй място чародейно

знам му билките, тревите,

що лекуват чудодейно

и телата, и душите.

Аз ще набера тентява —

син-бял бурен за отдяла,

куманига — жълта трява, —

за омраза що никна̀ла.

На огнище запустено

огън буен разгори ща

и в гърне необжежено

либно билье възвари ща.

По полунощ, дору спава,

с чудний лек ще го полея…

Утре — питай го тогава —

дали помни зарад нея?

Легнах, спах и излечих се.

Грейше изток лучезарни.

С Муза, с Вила поздравих се:

колко бяха благодарни!

— Друже, славей веч запея,

час е сбогом да ти кажа:

в тия планини Орфея

искам ази да потража,

па обратен път улавям —

рече Музата ми мила, —

но спокойна те оставям

на таз благородна Вила.

Ти във милото й другарство

очарован ще пътуваш,

на едно вълшебно царство

из вълшебствата ще плуваш.

— Хайде, мили, да вървиме —

Вилата продума кротка, —

наший ден да посветиме

на небесната разходка.

Бихрите са мен послушни,

на стихийте заповедам,

дигам векове бездушни,

в бъдещето тайно гледам.

Пръв от живите ще идеш —

в тез пространства ще нахлуеш,

невидяното ще видиш

и нечутото ще чуеш,

И тържествено троица

дигнахме се над земята,

без да знам коя граница

ще да гоним в небесата.

— Сбогом, към Марица красна

скоро пак да се завърнеш,

но змеицата опасна

ти избягвай да я зърнеш.

Сбогом! — каза ни засмяна

Музата и ни остави,

кат пленителна закана

с пръстчето си ми направи.

Дълго с погледи радушни

отдалеко я прегръщах,

и целувките й въздушни

аз приимах и повръщах.

Плесна̀ла с ръце, плесна̀ла

па си високо хвръкна̀ла,

над пусти гори зелени…

Нар. песен

Вчера от един приятел

(ах, аз толкова ги имам!) —

искренен, доброжелател,

туй запитване приимам:

по коя причина пея?

Прост въпроса, но ответа?

Мъчен — и дори живея,

надали ще го усетя.

О, приятелю, ти считаш

туй играчка на перото?

Все едно е, кат да питаш:

защо бог е дал теглото?

И защо турил челяка

между ангела и скота?

От що състои се мрака?

Де е целта на живота?

Защо розите миришат?

И защо звездите тръпнат?

И зефири, кат въздишат,

на листата нежно шъпнат?

Всичко в тоя свят безкраен

има смисъл, цел, причина:

Каин — своя потик таен,

Юда — своята пружина.

Питай тигрът: що умаря?

Ще ти каже: — Да тлъстея.

Влък: — Да лоча! — отговаря,

а убийцът: — Да живея.

Питай гнусния клеветник:

— Защо черниш? — Бял да бида.

Питай тронния съветник:

— Що пълзиш? — Далеч да ида.

Питай у нас всичко, дето

пъпле, псува, проси, плаче —

все крий нещо на сърцето,

все към цел разумна крачи.

Шейлок казва: — За златото.

Тартюф: — Да измамя бога.

Скапѐн^[2]: — Да ям. — За креслото —

казва важно демагога.

Вярна логика и свята!

А поетът? От Омѝра

до ден днешен на земята

ответ умен не намира.

………………………………………………………………

………………………………………………………………

— Чакай, Вило лекокрила!

Кой е тоз гигант безкрайни?

— Въз велика, снежна Рила

падат сенките ни тайни.

— Чакай, нека се начудя.

О, картина небива̀ла!

Но каква те взе полуда?

Ти ме носиш като хала!

А там — черната верига?

— Наште тайнствени Родопи.

— А тоз рид, що бога стига?

— На Витоша голий лоб е.

— Кой е оня драс ужасен?

— Гордият Пирин! — О, боже!

Какъв кръгозор прекрасен!

А онуй зелено ложе?

— Струмската долина райска.

— Чакай, Вило, да починем.

Сящаш? Дъх и свежест майска

до нас идат… — Да заминем.

— Накъде? — Над Кресна дива.

— Кой е връха там, кажи ми,

в облаците що отива?

— Мусала непостижими!

— А таз ивица, що мяза

на син смок посред ливада?

— Вардар — на реките княза.

— А там дивната грамада,

дето пътя ни пресича?

— Шар високи, многоглави.

— Вило, кой го тъй накича

с преспи, канари, дъбрави?

Вило, що е там светна̀ло

сред моравите чудесни?

Райско ли е огледало?

Ил лазурен къс небесни?

— Охридските вълни сини:

поклони се!… — А ония

страшни южни исполини?

— Пинд! — Но де летиме ние?

Вило, спри! Какви простори!

Там на запад хаос влада!…

— Там се люшка Синьо мо̀ре^[3],

дето слънцето засяда.

Ний летим… Из вишинето

облаците път ни струват,

орли срещат ни в небето —

поздравят ни и минуват.

— Вило, що се вием ние

над тез езера омайни?

Чий е тоя замък с тия

царствени палати сяйни?

С тия зидове високи,

кули, сводове и сгради?

Кой сред тез вълни дълбоки

тия чудеса създаде?

Или ти си вкаменила

тамо някой сън крилати?

— На великий Самуила

гледай царските палати.

Град градила самовила.

Нар. песен

— Преспа! Преспа! Крепост славна!

Преспа! — виках там учуден

и през портата държавна

влязох в замъка безлюден.

Мрамор стълпове крепяха

царските чертози древни,

на преддверието бдяха

ваяни два лева гневни.

— Той! Той! — викнах лудешката. —

Де е сянката му свята? —

Тя ме введе мълчешката

във престолната палата.

Аз видях го. Той стоеше

на престола мълчаливо.

Страшна мисъл още бдеше

по челото му бурливо.

Той бе гневен, начумерен

и брадата му — щръкна̀ла:

на лице му облак черен

Беласица бе метнала!

Коленичих аз неволно

и целуна̀х му ръката,

целувах му богомолно

и полите, и краката.

— О, велики — шъпнех нему, —

удостой ме с твойто слово,

нещо разкажи големо

ти на нашто време ново.

Разкажи ми ти за твойте

смели подвизи и слава,

разкажи ми за геройте

на размирна си държава,

за велика си идея

в куп да сбираш племената —

та от Емус до Морея

развива̀ си знамената!

Кой в дълбокий твой ум вдъхна

тоз блян, мисъл гениална,

че писа̀, доде издъхна,

таз трагедйя колосална

от кръв, слава, шум, победи,

от нещастья безконечни

и нам завеща в наследье

спомени ужасни, вечни?

Дор мълвях благоговейно

за ония дни, похо̀ди,

втурнаха се ненадейно

старите му воеводи:

Кракра силний с Несторица —

два орела ратоборни, —

Елемаг и Николйца

и Иваца — непокорни.

Окръжиха с почитанье

господаря си сурови,

гаче чакаха в мълчанье

заповед за битки нови.

Но той мрачен, неподвижен

на престола си мълчеше.

Какво мислеше угрижен?

Какъв таен план кроеше?

Нов ли бой? Похо̀д ли смели?

Цариград ли да събори?

Ил — държава със предели

Дунав, Драч и Бяло мо̀ре?

— О, царю, открий пред мене

своя план велик и таен:

ний и днес сме разделени

и под ига много траем.

В нашите поля, балкани

един глас се днес раздава^[4]:

във душа ни, във сърца ни

твойта мисъл оживява.

Ободри ни, сгорещи ни,

дай ни твоят дух и сила,

научи ни как се гине

с чест за ро̀дината мила.

Дай ни твойте генерали,

ил примерът им прати ни:

ний, кои сме толкоз мали,

се нуждайм от исполини.

Македонйя старославна,

твойта люлка, гроб, светиня —

ти не знайш? Уви, отдавна

тя е в иго и робиня…

Тя робиня е, ожида…

Жалостно ръце простира.

Глас не чува: Майко, ида! —

Самуил се не намира.

Самуил се не намира! —

Византийците безброй са:

днес срамът венци събира,

подлите у нас герой са.

За власт, орден, за жълтица̀

светотатски би продали

Охрид, Емус, Дрин, Марица —

всите твои идеали.

Ти дошъл би — но нахалост!

Твоят гений що ще стори?

Нявга ти умря от жалост,

днес умрял би от позори!

Императорът не чу ма.

Мойта реч го не прободе,

мене дума не продума,

ни на старите войводи.

Всуе чаках аз да схвана

един знак ил поглед само:

гатанка за мен остана

тайната на мисълта му.

Но когато из въздуха

пак се дигнах мълчешката,

страшни гласове се чуха

из престолната палата.

Седит Марко на диван високи.

Нар. песен

Пак летим… Гори, долини

под нас мяркат се и плуват.

— Вило! Над кои пустини

диви сенки ни минуват?

Но де лутаме се ние?

Кой е тоз разсипан замък?

Срещу нас се нещо вие

из небето като пламък!

Вило, грозно тук ми става —

в таз усоя глуха, няма:

трева пламти — дим не дава,

гора ляга — вятър няма!

— Не чуди се. Там се клати

сватба змейове, змеици.

Мъже на коне крилати,

жени в златни колесници.

Профучаха покрай нази

сватбувачите въздушни,

сини, алени, в талази,

скриха се в горите душни…

Ето вече долетяхме

над Бабуна величава.

Над скала огромна спряхме,

що челото й венчава.

— Виж тоз камък преграмадни —

рече Вилата, — помни го:

нявга Крали Марко ядни

от Пирин чак тук хвърли го.

А там — канарата долу —

с един удар я разсече,

а онуй пък бърдо голо —

с него пътя той препречи.

Виж, в оназ зелена лъка

Марко ангел божи смая,

кат земята с малко мъка

във торба на гръб дигна я.^[5]

Погледни ония сгради,

що ги облакът забули —

можеш ли сега угади?

Те са Марковите кули.

От них бранел Прилеп града.

Там хазната му стояла,

тамо Марковица млада

с руйно вино го пояла.

Тамо Марко, луд делия,

седем краля угощавал,

девет бъчви със ракия

на ден с тях е изсушавал.

Па из друмища широки

пускал коня Шарколия

хвъркал по гори високи,

дирел Муса Кеседжия.

Никой вече не виде го,

откак пушка е пукна̀ла:

искаш ли? Аз лесно с него

бих те, мили, запознала.

— Как? Живей ли? — Жив е още.

— Де? — Във пещера се тули.

Ала слушай: време до̀ ще

пак да влезе в свойте кули.

И хвръкнахме кат орлите

над пустинята гробовна.

Там в усоите, в скалите

зейше пещера вековна.

А при входа, на стената,

тежък боздуган висеше.

Влязохме. Във канарата

страшен полумрак стоеше.

Мухълът и вековете

тук невидимо царяха,

върху нас от сводовете

прилепи се разхвърчаха.

— Гледай! — Вилата ми рече

и посочи великанът.

Аз познах го отдалече

по величьето, по станът.

Приближих го боязливо

и вперих във Марка очи.

Той седеше мълчаливо

на тревясалите плочи,

в старовремската си дреха

и в чизмите баснословни.

До стените прави беха

саби, копия чутовни.

От пет века ощ не беше

той френгията разпасал!

До коляно му лежеше

старият маждрак, ръждясал.

Поклоних се. Той сърдито

със див поглед ме измери.

— Кой си? — викна гръмовито.

(Сетих свода че трепери.) —

Кой си? От кое си племе

и от кое царство идеш?

Ти си син на друго време:

искаш Марка ли да видиш?

Или някоя измама

носиш в тия пущинаци? —

Веч отколе свръзка няма

между мен и вас — юнаци,

вас юнаците на пушка

и на хитрини лукави:

сърце няма ни на шушка

във гърдите ви болнави.

Днес поплювковци страшливи

с мен по сила равни стават

и децата сололиви

Крали Марка застрашават!

И презрително погледна

модната ми шапка крива —

по една усмивка ледна

видях, че го тя разсмива.

— Все едно, не ме смущават

ваште хитрости и клюки…

Но кажи ми ти, що стават

родокръвните ми внуки?

Мязат ли ми те във нещо?

Копья мятат ли хвъркати?

Сабята въртят ли вещо?

Коне яхат ли крилати?

В кулите ми кой живее?

Кой ми гостите посреща?

Чие име днес се пее?

Кой юнак ме днес замеща?

Та и ти кажи: какво си?

Някой нов ли си делия?

Бой ли търсиш? Какво носи

на гърба ти таз вулия?

Аз смутих се от такива

груби, войнствени въпроси,

хладен пот че го избива

аз почувствувах чело си.

Но когато най-насетне

мина тоя гняв гръмовен:

— О, юнако беззаветни —

викнах ази с глас тъжовен, —

откогато се прибра ти,

измени се веч земята,

много станаха преврати

във света и в обществата.

Твоят честен век умрял е

със юнаците прочути,

в твойте кули бухал влял е —

времето ги веч порути.

Та и крепост град не брани,

голо мъжество не струва,

копья, тежки боздугани

днес музеят само чува.

Та и пушките с чакмаци,

що сплашиха силни Марка,

замениха ги прусаци

с круповете на Бисмарка.

За Бисмарка и за Крупа,

вярвам, никога не чу ти;

никой още не претупа

тези харамии люти.

Коне — вихри по полята —

сива па̀ра замени ги,

двата края на земята

жицата съедини ги.

Ех, мой дивни, не разбираш

тия чудеса чутовни,

невъзможни ги намираш

и навярно баснословни.

Нито песен, нито слово

тях не може ги изчисли!… —

Той клюмна̀ глава изново

и дълбоко се замисли.

Аз чака̀х благоговейно,

докогато дигне очи.

Дълго чаках… Ненадейно

сабя той дрънна̀ о плочи.

— Продължавай — той каза ми, —

говори за твойто време,

време хитро, на измами…

Зле се наскърби сърце ми!

С мойта памет, сили еки,

виждам, там не съм потребен;

виждам аз, че тук навеки

с мойто име съм погребен! —

Аз обадих му тогази,

че светът го не забрави,

как във песнй той у нази

и до тоя ден се слави;

че делата му витежки

и децата в люлка знаят,

че на стъпките му тежки

дирите им вечно траят

по балкани и скалаци.

И кат вѝдех, че внимава,

загълчах му за юнаци,

битки, ратове и слава,

що прочуха мойто време,

за най-страшните войводи

(на големий за големи

хора приказка се води).

Изредих на великана

всички имена достойни

и когато реч настана

зарад Царя, за покойний:

— О юнако — викнах лудо, —

тоз юнак, чуй, най-голям е:

туй, що свърши, беше чудо,

небивало до туй време.

С едно слово той извади

из земята легиони,

с едно маханье създаде

хора волни милиони.

Любовта му го издигна

над геройте стари, нови,

добрината му достигна

идеалите Христови.

Роби бяхме — отърва ни,

мъртви бяхме — възкреси ни

и с кръвта си начерта ни

славни бъдещи съдбини.

Александър той се вика!

Поклони се пред туй име

и пред сянката велика

на тоз цар непостижими.

Кат чу Марко тия речи,

бързо той маждрака взе си,

а гласът му надалече

самотиите разтресе.

— Ах, кажи ми — той извика, —

де е този цар чудесни?

Подир твойта вест велика

тез места ми стават тесни.

На бял свят и на свобода

днес решавам да избегна,

да му бъда пръв войвода

и за него в бой да легна.

Но защо си ти печален?

Тежка мисъл ли те сваря? —

Аз разправих му с глас жален

страшният конец на царя.

— Веч го няма! Веч го няма!

Мъченишки той загина! —

И тогаз от скръб голяма

чух, че плаче исполина.

Постепенно ековете

с самотията замряха.

В гробний си сън вековете

пак потънаха, млъкна̀ха…

Тихо моята другарка

ме потегли за ръката,

ний напуснахме на Марка

пещерата мълчешката.

Но кога извън, на входа,

аз хвърлих му взор последен —

той стоеше пак под свода

неподвижен и наведен,

в старовремскатй си дреха

и с чизмите баснословни,

до стените прави беха

саби, копия чутовни…

Но бурливото му о̀ко

не съгледах де бе впито:

в миналото ли дълбоко,

или в бъдещето скрито.

Извихме се два сокола,

извихме се в синьо небе,

де видяхме Бяло море.

Нар. песен

Бъдещето! Бездна тъмна!

Бъдещето! Нощ грядуща!

Бъдещето! Урва стръмна,

в времената що се спуща!

Бъдещето! Мир незнаен,

царство на съдбата нямо.

Де прозореца му таен —

да съзрем що има тамо?

Де е той? В небето? В мрака?

В бляновете на съня ли?

В плиткий ум ли на челяка?

На познаньята в нощта ли?

Кой владее ключа нине

на бездънната загадка?

На грядущите съдбини

кой ще тайните отгатка?

………………………………………………………………

………………………………………………………………

Ний летим… Пространства нови

под нас мяркат се, минуват;

планини, скали сурови

в хоризонта се вълнуват.

Все на юг… Веч гълтам сладко

дъх от меките зефири,

пред нас — безгранично, гладко

светло равнинѐ се шири.

— Ето Бяло море славно!

Май му се на ширинето!

В огледалото му равно

цяло спи сега небето.

С упоение се взирах

във талазите класични,

на Олимпа снежни спирах

поглед в за̀хлас безгранични;

гледах трона поднебесни

на Юпитера държавни,

окръжаван с рой чудесни

богове, богини славни,

що челяшкото безвярство

в мрак, забрава ги халоса,

със лазурното им царство…

Виждах Пелион и Осса —

двата върха край морето,

що титаните — зли хали —

да се качат на небето —

един върху друг слага̀ли.

А насам, в вълните сини,

плаваха тритони млади

и се гонеха с делфини

белогърдите наяди.

Седнал ми е край морето,

книга пише свет Никола.

Нар. песен

Смръкна се. Нощ пада вече.

Черна чука над вълните

в звездний свод ни се изпречи —

цяла в гори вековити.

Тихо морските талази

плискат долу бреговете.

— Гледай тоя рид пред нази:

той Атон е, о поете.

А там, де в гори се ниши

осветления прозорец,

там сега деннощно пише

славний оня светогорец…

— Как Паисий? — Той, посте,

там пред ламбата жумяща

времената, вековете

във килията си смяща…

Ний се спускаме полека

до прозореца заветни.

Вътре вйдех человека

подвига му многолетни.

Гологлав, недвижим, бледен

пред кандилцето мигливо,

„Царственика“ си, наведен,

той пишеше мълчаливо.

И лице му, изнурено

от мечти, от труд и бденья

полунощни, бе огрено

от велики сновиденья.

Дълго гледах, кат задушах

трепета си на душата,

пачето перо го слушах

как скрибуца в тишината.

Тихо Вилата се дръпна,

зад монаха ми посочи.

— Гледай тамо! — тя пощъпна.

Аз вперих учуден о̀чи.

До зида стояха неми

рой виденья мътни, странни,

духове от друго време,

в брони, във доспехи бранни.

Аз познах! Туй бяха стари

български царета славни,

ратоборни господари,

вождове самодържавни,

на България съдбите

що водили, създав̀али,

в страшний вихър на борбите

идеалите й дали…

Царствен рой, във праховете

гробни от света забравен,

във нощта на вековете

пренебрегнат, изоставен,

сънищата веломощни,

бляновете въплотени —

чести гости полунощни

на монаха вдъхновени.

Той обърна се, видя ги

и благослови ги тамо.

В миг изчезнаха — нема̀ ги!

В глухата килия само

той от сенките остана,

вдълбочен във времената…

И перото пак захвана

да скрибуца в тишината.

— Вило — шушнех със вълненье, —

ох, да влезем, дружке моя!

Да припадна на колене

пред великий старец тоя,

да целуна с почитанье

аз светата му десница,

що хвърли таквоз сиянье

из килийната тъмница!

Що написа за народа

откровението ново,

зарад слава и свобода

първото изпусна слово;

що пръв пална факел в мрака

на най-тъмните години

и на миналото с зрака

бъдещето осветли ни.

И чието сърце нежно

за България туптяло,

и теглото й безбрежно

цяло в себе побира̀ло!

О, да влезем! — Не! — извика

Вилата със вежди свити. —

Що на сянката велика

да смущаваме мечтите?

Па и женско воля няма

на тоз връх свети да стъпа. —

Плесна с ръце и нас двама

нощний въздух пак закъпа.

И зад нас далеч остана

спящата атонска чука,

цяла в гъстък мрак застлана

и невидима оттука.

И едничек там личеше

осветления прозорец,

де при ламбицата бдеше

вдъхновений светогорец…

Ний летим… Над нас изгряла

месечина златолица.

Под нас бягат във провала

бърда, чуки върволица.

— Дека пак, о Вило — питам, —

де ме носиш в небесата?

Тук над преспи аз налитам!

— Ние сме въз Мусалата!

На България безбрежна

той челото е и пъпа,

на короната му снежна

освен нази друг не стъпа.

Спряхме до скали ужасни…

Там в долина непозната

седем езера безгласни

спяха тихо под луната.

А при тях — две сенки будни

Вилата ми ги показва:

— Там с Орфея, песник чудни,

твойта Муза си приказва,

твойта дружка и царица.

А тез езера — това са

вировете на Марица.

Нявга тук Орфей довтаса

и с обайните си песни

из земята ги извика.

Тез талази са чудесни,

тайната им е велика.

Вятър духне, а те дрямат,

свод смрачи се — те светлеят,

сиви орли сенки нямат,

като се над тях люлеят.

В дъното се юди крият

в хладни, стъклени калета

и орисниците пият

от водата им заклета.

Ти желаеше да видиш

бъдещето, скрито в мрака?

Пий от нея — ще предвидиш

всичко, що те още чака.

— О, недей, веч не желая!

Нека пътя ми е мрачен,

във незнанье да страдая

ще се сещам по-юначен.

Мен живота върволица

бе от мъки и теглило —

и до гробната граница

тъй ще бъде… сещам, Вило.

Нека ида тъй докрая —

твар от бурите надвита.

Що ми трябува да зная

де развений прах отлита,

де се вей димът небесни,

де блуждай листото бледно,

де ще глъхнат мойте песни

и с тях името ми бедно? —

Ненадейно мойта мила

Муза тамо се притече

и на мойта реч унила

отговори с бодри речи:

— Не, поете мой, живота,

истина, сломи те рано

и на скърбите в хомота

имаш сърце в кръв обляно —

но дор радва се и стене

сърце българско, човешко

в тез гори, поля зелени,

в светли дни, в патило тежко,

дор звук роден слух милува

в градове, в колиби скромни —

твойта песен ще вълнува,

твойто име ще се помни.

Не мрат песни вдъхновени,

отклик на душа народна,

от любов и скръб излени

във реч сладка и свободна.

Не мрат песни, дето блика

струята на гений родни,

на природата ни лика

дето свети благородни!

В миг отнейде се зачуха

странни звукове далечни

и на таз долина глуха

нарушиха мира вечни.

— Гости сладки! Тук е края

на разходката ни смела —

рече Вилата, — настая

час за нашата раздела.

Мойт дреужки се събират

там в дъбрава за хорото,

песните им веч зефирът

тук ми носи до ухото.

Сбогом, сбогом, аз ще ходя —

аз на юг, вий към Марица.

Тук стихийте ще проводя —

те са нашта колесница.

И кат се простихме нежно

със въздишка на лицето,

тя красиво и небрежно

се повдигна към небето.

Дълго с погледи радушни

Вилата си изпроваждах,

леки поздрави въздушни

аз приимах и й пращах…