Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (22)

Глава двадесета

Лезли Мъдършед бе потънал във фантастични блянове. Интервюираха го членове на световната преса. Питаха го за обширния замък, който току-що си е купил в Шотландия, шатото му в Южна Франция, огромната му яхта. „А вярно ли е, че Кралицата Ви е поканила да станете официален кралски фотограф?“ „Да, казах, че ще я уведомя. А сега, дами и господа, моля да ме извините, закъснявам за моето предаване в Би Би Си…“

Мечтанието му бе прекъснато от звънеца. Погледна часовника на ръката си. Единайсет часа. Дали не се върна онзи човек? Той отиде до вратата и я отвори предпазливо. Там стоеше мъж, по-нисък от Мъдършед (и това бе първото, което той забеляза от него), с непроницаеми очила и слабо, бледо лице.

— Извинявайте — каза мъжът стеснително. — Съжалявам, че се налага да ви безпокоя по това време. Живея ей там, в крайната къща. Отвън пише, че сте фотограф.

— Е?

— Правите ли паспортни снимки?

Лезли Мъдършед да прави паспортни снимки? Човекът, който ще притежава целия свят? Това е като да молиш Микеланджело да ти боядиса банята.

— Не — отвърна грубо той. Понечи да затвори вратата.

— Наистина ми е крайно неприятно да ви безпокоя, но съм ужасно притеснен. Самолетът ми отлита за Токио в осем сутринта. Преди малко, като си извадих паспорта, видях, че снимката по някакъв начин е паднала и я няма. Навсякъде претърсих. Няма да ме пуснат в самолета без снимка на паспорта.

Дребничкият мъж почти се разплака.

— Съжалявам — каза Мъдършед. — Не мога да ви помогна.

— Готов съм да ви платя сто лири.

Сто лири? За човек със замък, шато и яхта? Каква обида.

Разчувстваният дребосък продължаваше:

— Мога и още да Ви дам. Двеста, триста. Вижте, непременно трябва да хвана този самолет, иначе ще си загубя работата.

Триста лири за една паспортна снимка? Без проявяването може да стане за около десет секунди. Мъдършед бързо засмята. Това правеше 1,800 лири на минута. Хиляда и осемстотин лири в минута правеше 10,800 лири на час. Ако работеше осем часа на ден, ставаха 94,400 лири. За една седмица щеше да стане…

— Ще я направите ли?

Егото на Мъдършед се бореше с лакомията му и лакомията надви. Защо пък да не похарча малко джобни пари.

— Влезте — рече Мъдършед. — Застанете до стената.

— Благодаря. Оценявам жеста ви.

Мъдършед му се щеше да има „Полароид“. Толкова лесно щеше да стане. Взе своя „Вивитар“ и каза:

— Не мърдайте сега.

След десет секунди беше готово.

— Трябва малко време за проявяването — каза Мъдършед. — Ако минете след…

— Ако не възразявате, ще почакам тук.

— Настанете се.

Мъдършед занесе фотоапарата в тъмната стаичка, пъхна го в черния калъф, загаси горната лампа и включи червената светлина. Измъкна филма. Това ще стане много бързо. Така или иначе, паспортните снимки винаги изглеждат ужасно.

Петнайсет минути по-късно, докато Мъдършед проявяваше филма, му замириса на пушек. Поспря се за миг. Дали не си въобразяваше? Не. Миризмата ставаше все по-силна. Той се обърна да отвори вратата. Като че ли беше залостена. Заблъска я. Вратата не помръдна.

— Ей! — изкрещя той. — Какво става там навън?

Никакъв отговор.

— Ей! — Той бутна вратата с рамо, но изглежда от другата страна имаше нещо тежко, което я затискаше…

— Мистър?

Никой не отговори. Единственият звук, който успя да дочуе, беше силно пращене. Миризмата на дим бе проникнала навсякъде. Апартаментът гореше. Може би затова е излязъл. Трябва да е отишъл да повика за помощ. Лезли Мъдършед заблъска вратата с рамо, но тя не помръдваше.

— Помощ! — закрещя той. — Извадете ме оттук!

Димът започваше да се процежда под вратата и Мъдършед усети как горещите пламъци започват да я облизват. Стана трудно да се диша. Той започна да се задушава. Разкъса яката си, опитвайки се да поеме въздух с мъка. Дробовете му изгаряха. Започна да губи съзнание. Свлече се на колене. Мили Боже, моля те, не ме оставяй да умра сега. Не точно сега, когато ще стана богат и прочут…

— Тук е Реджи.

— Изпълнена ли е поръчката?

— Да, сър. Малко попрепечена, но доставена навреме.

— Отлично.

Когато в два часа сутринта Робърт пристигна на Гроув Роуд, за да поеме наблюдението, завари огромно задръстване на движението. Улицата беше пълна със служебни коли, една пожарна, линейки и три полицейски коли. Робърт разбута тълпата от зяпачи и забърза към Центъра на действието. Цялата сграда бе обгърната от огъня. Отвън успя да види, че от апартамента на първия етаж, заеман от фотографа, бяха останали само голи стени.

— Как е станало? — запита Робърт един пожарникар.

— Още не знаем. Отдръпнете се, моля.

— Братовчед ми живее в онзи апартамент. Как е той? Добре ли е?

— Боя се, че не. — Тонът стана съчувствен. — Точно сега го изнасят от сградата.

Робърт видя как двама санитари от линейката набутаха в нея носилка с човешко тяло.

— Аз живях тези дни при него — каза Робърт. — Всичките ми дрехи са там вътре. Бих искал да вляза и…

Пожарникарят поклати глава.

— Няма смисъл, господине. Нищо не е останало от апартамента, освен пепелище.

Нищо друго, освен пепелище. Заедно със снимките и безценния списък на пътниците с техните имена и адреси.

Толкова за шибания ти талант да изнюхваш нещата, с горчивина си помисли Робърт.

Във Вашингтон Дъстин Торнтън обядваше с тъста си в пищната трапезария в службата на Уилърд Стоун. Дъстин Торнтън беше нервен. Той винаги се чувстваше нервен в присъствието на могъщия си тъст.

Уилърд Стоун беше в чудесно настроение.

— Снощи бях на вечеря с Президента. Той ми каза, че е много доволен от работата ти, Дъстин.

— Много ми е приятно да чуя.

— Деликатна работа вършиш. Помагаш да се защитим от ордите.

— Ордите?

— Онези, които ще се опитват да повалят тази велика страна на колене. Но ние трябва да се предпазим не само от врага извън стените. И от онези, които се правят, че служат на родината ни, които не изпълняват дълга си. Онези, които не изпълняват заповедите си.

— Отцепниците.

— Точно така, Дъстин. Отцепниците. Те трябва да бъдат наказани. Ако…

В стаята влезе един мъж.

— Извинете, господин Стоун. Господата пристигнаха. Очакват Ви.

— Да — Стоун се обърна към зет си. — Довърши си обяда, Дъстин. Трябва да се погрижа за нещо важно. Един ден вероятно ще мога да ти кажа какво е.