Сюзън Симс
Златна треска (8)

Седма глава

Точно четвърт час след техния разговор, Кит видя от прозореца на дома си в Парадайз Вели как Стронг изскочи от прашния джип и се втурна към входа. Не си спомняше друг случай, при който толкова да се е радвала да види някого… Бързо набра кода на алармената система и изтича да го посрещне.

— Имаш вид на човек, който се нуждае от питие — бяха първите му думи. — И на мен ще ми се отрази добре, ако пийна нещо…

— Барът е натам! — посочи тя навътре в жилището.

— Имаш ли бира?

— Да, в кухнята — поведе го тя.

Кухнята на Кит бе уникална смесица от модерна техника и южняшка мексиканска архитектура. Подът и плотовете бяха покрити с негланцирани мексикански плочки. Таванът беше висок и украсен с естествени материали — грубо дялани греди подпираха въображаемо покрива. Мебелите бяха автентични, старинни и примитивни. До стената имаше огромен дървен шкаф. В средата беше поставена голяма маса с четири стола.

— Седни! — нареди Стронг. — Аз ще ти донесе нещо за пиене. — Отвори хладилника и хвърли поглед на съдържанието му. — Искаш ли вино?

— Да, ако обичаш — кимна тя.

Стронг й сервира. За себе си отвори бира. Седна срещу нея. В продължение на няколко минути двамата мълчаливо отпиваха от питиетата си. Внезапно той впери поглед в лицето й.

— Смяташ ли, че вече можеш да говориш?

— Да… — Тя докосна крехкото столче на кристалната чаша.

— Нека отначало аз да ти задам няколко въпроса! — Гласът му беше спокоен, но решителен. Тя преглътна и кимна в знак на съгласие. — Човекът, който се обади, каза ли твоето име?

— Да…

— Как точно се обърна към теб?

— Нарече ме Кит. Няколко пъти ми каза „момиче“. И веднъж „госпожа О’Кели“.

— По телефона ти ми каза, че не си могла да определиш дали се обажда мъж, или жена.

— Не можах — потвърди тя с гаснещ ентусиазъм.

— Гласът младежки ли беше, или на възрастен човек?

— На възрастен.

— Сигурна ли си?

— Да, съвсем сигурна съм. — Кит се учуди на собствената си категоричност.

Стронг се облегна назад и зададе следващия въпрос сякаш напосоки:

— Как мислиш, като образован човек ли говореше?

— Не! В никакъв случай! Звучеше доста простовато. Не изговаряше думите докрай.

— Браво! — Той я потупа по ръката през масата. — От теб става чудесна свидетелка!

— Благодаря ти… — усмихна се уморено тя.

— Имаше ли някакви шумове или звуци, от които да се разбере дали разговорът е бил от Финикс, или междуградски?

Кит затвори очи и опита да си спомни. Но колкото и да се напрягаше, не можа да измисли нищо.

— Не е толкова важно — успокои я той.

— Знаеш ли, нещо не беше наред с дишането на този човек. Чуваше се свистене и хриптене.

— Като при астма ли? — свъси вежди той.

— Точно така — рече младата жена, доволна от себе си.

Преди да продължат разговора, Стронг отново напълни чашата й. Предложи й да разкаже какво се бе случило по-нататък. Кит се почувства по-спокойна.

Когато тя завърши разказа си, Стронг провери още веднъж фактите. И пак я попита дали е съвсем сигурна в думите си.

— Разбира се, че съм сигурна — рече тя и изброи най-важните моменти. — Най-напред имаше нещо за бащите, чиито грехове ще се изкупят от техните синове. След това гласът каза „О’Кели ми е длъжник. Май е време с твоето мъжленце да отидете на втори меден месец… Кажи на Стронг, че винаги е бил късметлия!“.

— Късметлия?

— Попитах какво означава това. Отговорът беше „Стронг ще се сети“.

— Но аз не се сещам… — изръмжа той.

— Човекът, който се обади, беше сигурен, че ти ще разбереш. — В гласа й имаше неприкрита умора. — И предполагаше, че двамата с теб ще бъдем заедно, когато се досетиш.

— Ще го удуша, проклетото ко… — Стронг съзнателно смени определението — проклетия мръсник, задето те забърква в тази каша! — Ожесточено смачка кутийката от бира в юмрука си. — Съжалявам, Кит.

— Не е необходимо да се извиняваш. Ти нямаш никаква вина.

— Искам да знаеш, че ще се погрижа за всичко — заяви той. — Не се тревожи…

— Аз не се тревожа. — Е, може би все пак малко се безпокоеше. Но не биваше да го показва пред Стронг! Опита се да поразведри атмосферата. — Доколкото разбирам, обаждането поставя Мъфи извън подозрение…

— И аз така мисля… Кит, изглеждаш уморена. Трябва да си легнеш. — Той се изправи.

— Ще те изпратя…

— Не е нужно!

— Но…

— Няма да си тръгна — прекъсна я той. — Ще остана тук тази нощ!

Тя отвори уста да каже нещо, но се отказа.

— Няма ли да се чувстваш по-спокойна, ако съм при теб? — попита той настоятелно.

— Да. — Тя беше убедена, че е овладяла вълнението в гласа си. — Ще се чувствам по-спокойна.

— Тогава оставам!

— Стаята за гости е оттатък — посочи тя. — Леглото е оправено. В банята ще намериш чиста хавлия. В шкафчето до умивалника има всичко необходимо…

— Не се притеснявай! Ще се справя — увери я Стронг.

Не й оставаше друго, освен да му пожелае лека нощ.

— До утре! — добави тя.

 

 

Стронг загаси лампата. Съблече фланелката си и останал само по джинси, приближи до прозореца, който гледаше към оградената с висок зид градина. Тя беше пълна с дървета с екзотични плодове, полюшващи се палми и разцъфнали цветя. Имаше пълнолуние… На пътеката се появи призрачна фигура. Кит! Беше облечена в дълга, свободно падаща бяла роба. Косата й бе разпусната върху раменете. Изглежда беше ходила да провери алармената система зад къщата.

Той отвори френския прозорец и излезе в градината. Беше една от най-прекрасните пролетни нощи в Аризона — топла, с милиони трепкащи звезди в небето. Опияняващият аромат на розите и пълзящите растения, избуялите храсти и цветовете на портокаловите дървета изпълни ноздрите му. И той си спомни друго време и друго място, където из въздуха се носеше същото ухание…

Подобно на своите прадеди, Стронг се прокрадна безшумно в нощта.

Не, той няма да се остави да го измамят! Не е луд, нито глупак. Не е безропотен спарингпартньор, който понася всички удари…

Но любопитството, и преди всичко сексуалното любопитство, го притегляше неудържимо. Както беше бос, той тихо приближаваше към жената в бяло.

— Обичам уханието на портокаловите цветове — каза Кит, без да се обръща.

Не беше възможно да го е видяла! Въпреки това бе усетила по някакъв начин, че той се намира зад гърба й. Стронг се чудеше какво ли го е издало.

— Каза ми го още първата вечер, когато се запознахме…

— Нима? — Тя се обърна към него.

— Помниш ли онази нощ… — Мъжът опитваше да се владее.

— Нощ като никоя друга — беше нейното горчиво-сладко признание.

Стронг протегна ръка и докосна с пръст устните й.

— Спомняш ли си първия път, когато се любихме?

— Да…

Той усети как жената потрепери. Пръстът му бавно очертаваше устните й. Първо горната, след това по-бавно и целенасочено чувствената долна устна.

— Ти беше толкова сладка — промълви той.

— И нервна — спомни си тя.

— Малко… Аз също.

— Ти изглеждаше доста самоуверен.

— Понякога външният вид лъже…

И двамата знаеха какво се крие зад пестеливите фрази. Когато се срещнаха, той беше само на седемнайсет години, но изглеждаше много по-възрастен, по-зрял, опитен. Кит беше на двайсет и две, но, що се отнася до секса, беше истинско дете…

— Помниш ли седмицата, която прекарахме в Стоун Хаус? — Той я поглъщаше с очи.

— Да — едва изрече тя.

Стронг усещаше как кръвта бушува във вените му, тялото му тръпнеше и болезнено пулсираше, но той не обръщаше внимание на предупредителните знаци.

— Не си ли се питала понякога дали е било поне наполовина толкова хубаво, колкото е в спомените ни? — Той докосна шията й и усети забързания ритъм на сърцето й. Катрин Сент Клер не беше безразлична към него, установи той със задоволство. Между тях все още съществуваше взаимното привличане, силно и първично. — Или спомените ни играят номера?

Кит направи неопределено движение с глава.

— Бяхме млади… Мислехме, че сме влюбени — каза тя.

— Ти си най-прекрасното създание…

— Стронг, недей! — помоли тя. — Не ме измъчвай… Не измъчвай себе си… Нека миналото си остане погребано и забравено.

— Късно е… — подчерта той. — Някой вече се е погрижил да го изрови. — Той се вгледа в красивото й лице, огряно от лунната светлина. — Не спях по цели нощи. Казвах си, че е невъзможно да си толкова съвършена, колкото те виждах в мислите си.

— О, боже…

— Сънувах те всяка нощ. Събуждах се облян ту в студена, ту в гореща пот. Цялото тяло ме болеше, защото страдаше за теб, желаеше те, изпитваше нужда да те притежава.

— Моля те… — Тя едва си поемаше въздух от вълнение.

— Какво ме молиш да направя? — прошепна той.

— Моля те, върви си… — Очите й плуваха в сълзи.

— Наистина ли го желаеш?

Кит поклати глава и впи нокти в ръката му.

— Целуни ме, моля те!

Стронг обви с ръка кръста й и я притисна към тялото си. Делеше ги само тънката й дреха. Усещаше как се надигат гърдите й, как се втвърдяват възбудените й зърна, как по бедрата й се стича гореща пот.

— Няма минало, няма бъдеще, съществува само този миг — промълви той и сведе устни към нейните.