Сюзън Симс
Златна треска (16)

Петнадесета глава

— Айда Пърл, сега ще ни разкажеш ли всичко отначало? — попита Стронг. Тримата бяха излезли от пещерата и седяха на скалите пред входа.

Старицата го погледна и издуха носа си в салфетката, която Кит й бе дала.

— Тук, на светлото виждам, че наистина приличаш на онзи разбойник, Майкъл О’Кели. Най-вече в очите. Взел си ги от него. Знаеш го, нали?

— Да, известно ми е, че съм наследил очите на Татенцето — каза Стронг, без да се усмихва.

— Ти си по-висок от него.

— Казвали са ми…

— Чух, че си се издигнал.

— Аз съм адвокат. И ти много добре го знаеш.

— Има адвокати и адвокати…

— Така е — съгласи се той.

Кит побърза да се намеси:

— Стронг е чудесен адвокат! Прави всичко възможно да помага на хората!

— Ти си гордост за фамилия О’Кели, момче — заяви Айда.

— Мъж съм, а не момче — поправи я той.

— Виждам… — Старческите очи се присвиха хитро. — Мъж и половина…

— Просто мъж…

— Приказват, че си започнал да стягаш Стоун Хаус отново…

— Оправям някои неща там…

— И ми попречи да свърша онова, което исках — призна старицата.

— Така ли?

— Мислех си, че ако Майкъл О’Кели е оставил нещо, то ще е в проклетата му къща. Отидох там, но разбрах, че си се нанесъл да живееш в нея. — Тя поклати глава. — Никога преди това не бях вършила такъв грях, да влизам в чужд дом… Извинявай, че се вмъкнах в гаража и откраднах снимката ти с момичето…

— Това никак не ми се хареса. — Зелените очи се бяха превърнали в остриета.

Айда въздъхна дълбоко.

— Не съм и очаквала да ти хареса…

— Нямаш право да влизаш в имота ми!

— Знам…

— Ако беше мъж, щях да те завлека зад онова дърво и да ти дам хубав урок…

— Май имам късмет, че съм жена…

— Въпреки това мога да те хвърля в затвора заради тези глупости!

— Много те е яд на мен, нали? — каза тя, като изтри набръчканото си лице със салфетката и я натъпка в джоба на ризата си.

— Не отричам, че съм бесен, Айда Пърл! — откровено призна той. — Искам да разбера защо го направи!

Тя свали шапката и прокара изкривените си пръсти с подути от артрита стави през белите си коси.

— Имах си причини — заяви.

— Заради златото ли?

Споменаването на златото накара главата й да подскочи. От очите й отново бликнаха сълзи. Обливаха съсухрените й страни, но тя не им обръщаше внимание.

— Заради златото ли го направи? — попита отново Стронг.

— Да не мислиш, че съм го сторила заради проклетото злато? Аз мразя златото! То разруши живота ми. Разруши и неговия… Златото е болест, наркотик… По-лошо е от пиенето и от леките жени, от всичко друго… — Айда Пърл спря, за да събере мислите си. Когато продължи, в дрезгавия й глас имаше болка, събирана цял живот: — За златото казват, че е треска. Щом веднъж проникне в кръвта на човека, само смъртта може да го излекува от нея…

Кит внимателно постави ръка върху рамото на възрастната жена.

— Заради кого го направихте?

— Направих го заради него! — Погледът на Айда беше вперен в далечината. — И заради себе си… Исках да изпълня последното му желание… Да видя очите му, когато го вземе в ръцете си, когато го докосне, когато разбере, че е негово… Тогава той ще си отиде от този свят щастлив…

— Къде е Клечката?

— Онзи стар окаяник ли? — Тя изсумтя. — Отиде да живее в Калифорния при своята племенница, след като загуби крака си в мината… — Стронг и Кит се спогледаха. Бяха изненадани от новината. — Не знаехте какво се е случило с Клечката, нали?

— Не знаехме. — Стронг отговори и за двамата.

Айда стана по-разговорлива.

— Слънцето там му понасяло… Поне така пишеше в картичката, която ни изпрати.

— Кога беше това? — попита Кит.

Старицата се позабави с отговора.

— Трябва да е било през седемдесет и девета… Да, точно тогава, през лятото…

Стронг имаше още въпроси. Искаше да изясни всичко докрай.

— Къде е Кактуса?

Тя отново замълча. Накрая каза кратко:

— Него няма да го бъде.

— Защо няма да го бъде? — Стронг се наведе към нея.

Устата й трепереше. Захапа долната си устна, за да се овладее. Най-после успя да отговори.

— Хвана го страшната болест…

— Каква болест?

— Рак…

— Много ли е зле? — попита съчувствено Кит.

— Много… Няма да изкара дълго.

— Значи си го направила заради него…

Старицата извърна поглед встрани, засрамена.

— Исках да му дам единственото нещо, което бе желал през целия си живот — скапаното злато…

— Как разбра за мината? — попита Стронг.

— От хаповете, които взема за рака, дъската започна да му хлопа и той приказва ли приказва за най-различни неща… Говори ми за съдружието, което подписали с Клестър Роудс и Майкъл О’Кели през трийсет и осма. Много ми е разказвал за мината. Как щели да забогатеят и да заживеят царски, да ядат от златни чинии и да пият от златни чаши, да спят в легла от злато като на онова място във Франция…

— Версай?

— Аха, точно там! — Тя изтри очите си. — Знаех си, че това е откачена мечта. Но тя си е мечта на Кактуса…

— Ти го обичаш много, нали? — обади се Кит.

— Обичам го… И аз не знам защо… Той в живота си друго, освен златото не е обичал… Когато докторите ми казаха, че няма никаква надежда, започнах да правя моите планове. Кактуса обичаше да ми говори за миналото. Не беше трудно да разбера от него за мината… Обмислям как да подхвана нещата вече половин година…

— Доста си хитра — рече Стронг.

— Когато трябва, хитра съм — каза тя скромно.

— Сигурно доста трудно си се добрала до документа за анулирането на брака ни — смени темата той.

— Знам един адвокат. Не е от най-честните… Та той направи проверката заради мен. И двамата се учудихме, когато разбрахме какво е станало. Решихме, че за вас ще е изненада. — Погледът й премина по лицата на Кит и Стронг. — Вие не знаехте, че сте все още женени, нали?

— Не. Не знаехме. — Изражението на Стронг беше каменно.

— С Кактуса много съжалявахме, че трябва да разравяме миналото по този начин… Не искахме да навредим нито на теб, нито на момичето. Направихме само онова, което беше нужно, за да може Кактуса да си вземе златото.

— Ужасно ме изплашихте, когато ми позвънихте по телефона през нощта — рече Кит.

— Знам, момиче, знам… Ще съжалявам за това до гроб!

— Заплахите, които ни изпращахте, не бяха никак любезни — добави младата жена.

— Така е… Сигурна съм, че милостивият Бог ще ме накаже за всички мои грехове. — Пърл бързо се прекръсти. — Ще постоя в казана доста време заради тях…

Стронг наблюдаваше как тревогата и съжалението обхващат постепенно старческото лице. Извършеното от нея имаше някакъв ужасен, унищожително трагичен смисъл. Ако на нейното място беше млад мъж, на Стронг щеше да му достави удоволствие да го размаже от бой. Но това беше само една старица — самотна и безпомощна старица…

— Какво ще правим сега? — попита Айда. — Направо в пандиза ли ще ме водиш? Или ще ме пуснеш за малко да се сбогувам с Кактуса?

Стронг уморено прокара ръка през лицето си. След кратък размисъл, взе решение.

— Нито едното, нито другото. Засега.

— Как нито едното, нито другото?

— Няма да те пращам в пандиза. И затова няма да е нужно да се сбогуваш с Кактуса.

— Ама аз не разбирам, нищо не разбирам — повтаряше слисаната старица.

Стронг се изправи, разкърши схванатия си гръб и рече:

— Елате, искам да ви покажа нещо!

— Какво ще ни показваш? — изненада се Кит.

— Следвайте ме! — нареди той, обърна се и ги поведе отново в пещерата. Стигнаха до скалата с бляскавата жила и той я освети с фенера.

— Красиво е, нали?

— Да! — възкликнаха и двете жени.

— И прилича на злато, нали?

— Какво искаш да кажеш с това „прилича“? — прекъсна го Кит.

— Не е ли злато наистина? — попита Айда разтреперана.

Стронг извади с ножа си къс с размер на палец. Поднесе я към светлината.

— Това е пирит, съвсем обикновен и много често срещан сулфатен минерал. Съставките му са желязо и сяра. Наименованието идва от гръцката дума за огън. При удар с друг метал пуска искри. — Той постави къса на земята и замахна леко с острието на мачетето.

— Дяволите да го вземат! — възкликна Айда Пърл.

— Наричат го железен пирит. Но тъй като понякога златотърсачите се заблуждават от неговия блясък, казват му още „глупашко злато“.

— „Глупашко злато“ значи… — повтори Кит тихичко.

— Такава била работата… — В гласа на Айда се долавяше злорадство. — Значи затова Майкъл Кели влезе в гроба, без да подели богатството…

— Не е имало никакво богатство! — заяви Стронг.

— Никога ли не е имало злато в мината?

— Не. Татенцето е знаел от самото начало. „Късметлия“ не струва пукнат грош.

— Защо мислиш, че му е било известно? — попита Кит.

— Спомняш ли си надписа над главата на Майкъл О’Кели на снимката?

— Да.

— Не можахме да го разчетем, дори с лещата, защото е полуизтрит и много дребен.

Стронг се наведе и вдигна от пода полуизгнила дъска.

— Намерих го, когато влязох тук първия път сам — показа го той на Кит.

— Нищо не виждам на тази светлина — оплака се Айда и присви очи.

— Прочети ни го на глас, Стронг — помоли Кит, въпреки че самата тя чудесно различаваше буквите.

И той прочете ясно и високо думите, написани преди половин век върху дървото: „Не всичко, което свети, е злато. Майкъл О’Кели, рудокопач и джентълмен“.