Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хоукс уей (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Honey and the Hired Hand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2011)
Разпознаване и корекция
asayva (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джоан Джонстън. Вкус на мед

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-110-166-6

История

  1. — Добавяне

Глава първа

По гърба на Хъни Фаръл полазиха тръпки. Някой я наблюдаваше. Отново! Тя крадешком огледа просторния хол — кого ли би могла да обвини за натрапчивото усещане, което я преследваше цяла вечер? Всички присъстващи бяха приятели или познати. Не, никой от тях не би могъл да предизвика онези парещи иглици, които я смущаваха!

Погледът й се спря на двойката, застанала в срещуположния ъгъл. Как им завиждаше! Далас Мастърсън стоеше зад съпругата си Ейнджъл, а ръцете му нежно обгръщаха тънката й талия. Тримесечният им син спеше на горния етаж. Когато Далас се наведе и прошепна нещо в ухото на жена си, в гърлото на Хъни заседна огромна буца. Ейнджъл се засмя тихо, а върху бузите й сякаш се спусна лек розов воал.

Хъни си даваше сметка, че наблюдава дълбоко влюбена двойка. Всъщност тази вечер в дома на семейство Мастърсън имаше празненство по случай първата годишнина от сватбата им. Хъни изпитваше смесени чувства. Защото точно преди година и един месец Кейл, съпругът й, загина, за да спаси живота на Далас Мастърсън!

Тя усети, че усмивката й се стопява. Пред очите й сякаш се спусна мъгла и вече едва различаваше рейнджърите от щата Тексас и съпругите им, които весело разговаряха. Рейнджърите бяха елитните части, които разследваха специални задачи и тежки престъпления. Хъни измърмори нещо неясно и натика чашата си в ръцете на един изумен познат.

— Хъни, добре ли си?

— Имам нужда от малко чист въздух! — Тя прехапа потреперващата си долна устна и забърза към вратата.

Лампата в кухнята блестеше ослепително силно и Хъни се почувства като изложена на показ. Опита се да избегне тревожния поглед на една от съпругите, наведена над фурната с тава сандвичи и успешно се шмугна към задната врата.

— Хъни? — повика я жената. — Да не се е случило нещо?

— Не, ще изляза малко на въздух! — Спря тя с усилие и едва успя да се усмихне. — Нищо ми няма!

— Сигурно е заради Адам Филипс! — подкачи я жената весело. — Направи ли ти вече предложение? Очакваме го всеки момент!

Хъни стисна зъби, за да задържи усмивката си. Дано не приличаше на гримаса, както всъщност я чувстваше!

— Аз… може ли да поговорим после? Наистина трябва да изляза! — Тя изчака, докато събеседничката й кимне и рязко дръпна дървената врата. В следващия миг бе изолирана от добронамерената, но мъчителна шумотевица.

Клоните на дъба над главата й шумоляха, полюшвани от лекия ветрец. Ранната лятна вечер бе божествено прохладна. Хъни се отпусна на стълбите пред вратата. Наведе се, повдигна косата от тила си и потръпна, когато вятърът — нежен като мъжка длан — подгони една къдрица по деликатната й кожа.

Тя рязко се изправи и скръсти ръце, здраво вкопчени една в друга. Чувстваше се ограбена. И ядосана.

Как можа да ме напуснеш така, Кейл? Опитвам се да забравя ръцете ти, които ме прегръщаха, вкуса на устните ти, когато ме целуваше…

Но мисълта за Ейнджъл, сгушена в прегръдките на Далас тази вечер раздразни дълбоката й рана и й напомни какво е загубила. Колко много я болеше! Ужасно тежко й бе да се примири с преждевременната смърт на Кейл и да продължи да живее! Но нали се опитваше!

Поне се бе поучила от грешките си! Никога не би се влюбила отново в устремен към опасностите мъж като Кейл! Не би се превърнала пак в съпруга, която знае, че професията на мъжа й всекидневно излага живота му на риск! Следващият път ще избере някого, който да бъде до нея в тежки мигове! Всеки път, когато назряваше някаква криза, Кейл неизменно заминаваше по служба с рейнджърите. С годините Хъни свикна да се справя сама.

Ако предположенията на приятелите й се сбъднеха, тя нямаше да остане сама за дълго. Но този път изборът й бе по-мъдър. Мъжът, който я бе довел на празненството тази вечер — Адам Филипс — бе участъков лекар. Адам никога не би се оставил да загине от бандитски куршум, както се случи с Кейл! Беше мъж, на когото можеш да разчиташ в добро и зло. Точен почти до педантизъм.

Това му качество решително натежа в негов плюс, въпреки че изборът й още не бе окончателен. Защото добронамерените подмятания преди малко не бяха случайни! Адам Филипс й бе направил предложение и Хъни сериозно обмисляше отговора. Хубав и стабилен мъж, с безопасна професия, Адам харесваше синовете й, а и те го харесваха — е, по-скоро понасяха го. Имаше само един проблем! Хъни не обичаше Адам!

Може би никога вече нямаше да избликнат онези чувства, които изпитваше към Кейл! Сигурно бе голяма максималистка! Навярно бе по-добре да сключи брак с мъж, когото не обича! Така няма повторно да разбие сърцето си, ако…

Кухненската врата проскърца. Хъни се уплаши, че някой може да наруши самотата й с нови неудобни въпроси и пое към тънещия в сянка ъгъл на къщата. Почти се блъсна в мъжа, който неочаквано изникна пред нея.

Човекът се бе облегнал на къщата на Далас и ритмично потрепваше с ботуша си по боядисаната дървена стена. Широкопола шапка бе ниско нахлупена над веждите му и лицето му тънеше в дълбока сянка. Палците му потъваха под колана на плитките джинси. Избелялата каубойска риза бе обточена с бял ширит и проблясващи на слабата лунна светлина мъниста.

Хъни едва си пое дъх. Не бе точно уплаха, а по-скоро недоумение, тъй като не го познаваше. Може би бе един от гостите, но облеклото му не бе празнично! Приличаше повече на каубой, тръгнал да си търси късмета, на скитник. Тя понечи да отстъпи бавно. По-добре да не предизвиква съдбата.

С мълниеносно движение каубоят се пресегна и я сграбчи за китката. Не я стискаше, но не можеше да му убегне. Допирът на мазолестата му длан до нежната й кожа я вцепени.

— Ще изпищя, ако не ме пуснеш! — Гласът й прозвуча невероятно спокойно.

— Няма да го направиш! — В тъмнината белите му зъби блеснаха в усмивка. Стойката му излъчваше някаква котешка напрегнатост, която й бе добре позната. От Кейл. Готов да реагира мигновено при всяка заплаха. В миг любопитството й взе превес над страха. Тя спря да се дърпа и хватката му веднага отслабна, но мъжът не я пусна. — Стоях и те наблюдавах през прозореца. Исках да поговорим!

Значи не бе полудяла! Усещаше, че е прицел на нечий поглед през цялата вечер! Периферията на шапката прикриваше очите му, но тя усети как по гърба й отново полазиха тръпки. И сега я наблюдаваше. Палецът му погали китката й и кожата на ръката й настръхна — факт, на който Хъни се опита да не придава особено значение.

— Слушам те! — отвърна тя. За нещастие спокойствието й бе изневерило.

— Научих, че ти е трудно да поддържаш сама ранчото и…

— Но как е възможно да знаеш какво става в „Диамантът“?

— Далас ми каза.

— Аха, ясно! — въздъхна тя. Значи не е случаен непознат, въпреки че самоличността му продължаваше да бъде тайна!

— Като те погледне човек, не е трудно да познае, че имаш проблеми!

— О, да не би да четеш чужди мисли?

— Не, но умея да чета по лицата на хората! — И тъй като тя замълча, каубоят продължи: — Тази бръчка на челото ти не изчезна през цялата вечер! — Хъни се насили да изтрие следите от тревога по лицето си. — А моравите сенки под очите говорят, че не спиш добре. Не се и храниш достатъчно! Тази рокля не подхожда на празна бобена шушулка! — Тя придърпа черната си плетена рокля. Нямаше спор, след смъртта на Кейл бе доста отслабнала. — Не че не харесвам това, което виждам! — провлече каубоят. Когато усмивката му отново разцъфна, Хъни изпита леко раздразнение, примесено с удоволствие. — Ти си дългокрака като новородена кобилка и приятно закръглена, където е необходимо. Къдравата ти коса е прекрасна като изкласило златно жито, а очите ти… Е, бих се заклел, че са сини като небето над Тексас!

Погледът му бавно обходи лицето и фигурата й и тя бе зашеметена от предателската реакция на тялото си. Обля я гореща вълна на очакване… и страх. Мъжът неоспоримо я привличаше, въпреки желанието й да се съпротивлява! Но как, нима можеше да разчита на този висок, тъмноок скитник?! Като че ли въздухът около него гъмжеше от опасности!

— Кой си ти? — Тя едва разпозна собствения си глас.

— Джес Уайтлоу! — Странникът повдигна свободната си ръка и докосна периферията на шапката.

Името не й говореше нищо, знакът на уважение не й помогна да се отпусне. Тя го гледаше втренчено и чакаше да й обясни защо я бе чакал навън, защо знаеше толкова много за нея, след като тя дори не подозираше за съществуването му.

Той също не откъсваше поглед от нея. Хъни усети, че напрежението между тях нараства главоломно. Сякаш невидима искра прескочи от неговата плът към нейната. Тя отстъпи несъзнателно. Пръстите, обхванали китката й, се свиха. Гласът му бе плътен и проскърца като ръждясала врата:

— Далас ми каза за смъртта на съпруга ти. Дойдох тук, за да се срещна с теб.

— Защо?

— Търся работа.

Стегнатите й от напрежение рамене се отпуснаха. От устните й неусетно изсвистя струя въздух. Въпреки думите му и странния начин, по който я гледаше, той не я бе дебнал заради физическа връзка. Би трябвало да изпита облекчение, но… неясно защо я прониза тръпка на разочарование. Сега поне знаеше как да се държи с него!

— Не мога да си позволя да наема помощник точно сега! — отсече Хъни. — Особено скитник, който си търси щастието!

— Ако не си търсех щастието — усмихна се той, — нямаше да се нуждая от работа!

— Къде работеше преди? — не можеше да го наеме, но не успя да устои на изкушението да се осведоми.

— Ами… наоколо — сви той неопределено рамене.

— С какво се занимаваше? — не отстъпваше тя.

— Малко животновъдство, малко родео с бикове и… скитане.

Състезания с бикове! Трябваше да се досети! Дори Кейл не бе яздил бикове, защото смяташе, че е много опасно! Скитане! Беше мъж, който не можеше да се застои на едно място, а вероятно… и при нито една жена! Последното нещо, от което се нуждаеше „Диамантът“, бе скитащ се каубой, който язди бикове за развлечение! Всъщност нямаше и пари, как щеше да му плаща? Днес откри, че й липсват над петдесет глави добитък — очевидно откраднати от ранчото! Тази загуба щеше да нанесе сериозни поражения на очакваната годишна печалба!

— Точно сега не мога да наема никого — започна тя.

— Аз…

Задната врата се отвори и в светлината на рамката се очерта силуета на едър мъж.

— Хъни? Тук ли си? — Тя позна Далас, а в този миг до него се приближи и Ейнджъл. — Прибираш ли се?

— Да, ей сега! — тя се възползва от намесата на Далас, за да се откопчи от хватката на непознатия. Той обаче я последва. Когато стъпи на верандата, усети, че е зад гърба й. Обърна се да се извини и занемя. Ярката светлина от кухнята го обливаше целия. От очите й не убягнаха бронзовата му кожа, високите, широки скули, острият нос и тънките устни, издаващи произхода му. — Но ти си индианец!

— Да, на този факт дължа най-доброто в мен! — Хъни не знаеше какво да каже. Намираше го за по-привлекателен, отколкото искаше да си признае, въпреки че дивият пламък в очите му я плашеше. За нещастие странникът изтълкува мълчанието й по най-лошия начин. Устните му се извиха в горчива гримаса, а дрезгавият му глас прозвуча цинично: — Май трябваше да съобщя, че прадядо ми си избрал булка от команчите! Ако все пак има някакво значение…

— Ни най-малко! — изчерви се Хъни. — Само останах малко изненадана като видях… Искам да кажа, не очаквах…

— Няма нищо, свикнал съм — отвърна той. Резките нотки в гласа му даваха да се разбере, че не му бе приятно.

Хъни искрено съжали, че не бе намерила по-добър изход от ситуацията. Индианската кръв, която течеше в жилите му, не я караше да го гледа с пренебрежение. Имаше обаче хора, които не мислеха така. Тя се обърна към Ейнджъл и видя, че младата жена бе потърсила закрила в силните ръце на Далас.

— Излязох малко на въздух — обърна се Хъни към Далас. — И срещнах един човек, който каза, че ти е приятел!

— Здрасти, Джес! Не те очаквах тази вечер! — Далас побутна леко Ейнджъл напред и затвори кухненската врата зад себе си.

— Освободих се по-рано, отколкото предполагах — повдигна рамене Джес. — Всъщност можех да си спестя пътуването! Госпожа Фаръл каза, че не може да си позволи да наеме помощник сега!

— Хм — сви неодобрително устни Далас, — мисля, че не можеш да си позволиш да не наемеш, Хъни!

— Не съм казала, че нямам нужда от помощ! — възкликна тя. — Просто точно сега нямам пари, за да…

— Кой е споменал нещо за пари? — прекъсна я Джес. — Ще работя за храна и подслон!

— Ами, всъщност… — свъси вежди тя.

— Ако те смущава това, че наемаш непознат, аз гарантирам за Джес — прекъсна я Далас. — Бяхме съученици в Тексас!

— Преди колко време? — поинтересува се Хъни.

— Около петнадесет години — призна колебливо Далас. — Но бих заложил живота си за Джес!

Само че не животът на Далас щеше да бъде изложен на риск! А този на Хъни и синовете й — Джак и Джонатан!

— Ще си помисля — обеща тя.

— Опасявам се, че имам нужда от нещо по-определено — вметна Джес. И като килна шапка назад, добави: — Скитникът се нуждае от сериозна причина, за да слезе от коня и да се установи. В противен случай продължава да скита.

Като го гледаше, на Хъни не й се вярваше, че Джес Уайтлоу може да отседне някъде за дълго. Но още един чифт яки мъжки ръце, които да споделят тежкия товар — дори за кратко време — бяха повече от добре дошли! Част от работата в ранчото бе непосилна за нея, дори с помощта на по-големия й син! Хъни избута на заден план мисълта, че по цял ден, докато децата са на училище, ще бъде насаме с един непознат. Нали след няколко седмици ги разпускаха в лятна ваканция!

— Е, добре! — въздъхна тя дълбоко. — Кога можеш да започнеш?

— Имам някои неща за уреждане — обзе я облекчение. Значи не се налагаше да се изправи срещу него скоро! Но задоволството й бързо се изпари, когато го чу да казва: — Какво ще кажеш за утре сутринта, рано-рано?

Мозъкът й трескаво заработи. Трябваше да отклони предложението му и да обмисли решението си! Но нищо не й идваше на ум! Всъщност нуждаеше се от помощта му точно сега! Предстоеше й ваксинация на добитъка, уточняване на вида и броя на изчезналите животни за подробния доклад пред полицията. Осветлението около обора на Генерал — бика шампион, най-голямата гордост на „Диамантът“, също трябваше да се подсили за по-голяма сигурност.

— Утре сутрин? Чудесно! — потвърди тя.

Думите едва се бяха изплъзнали от устата й, когато вратата се отвори рязко и на прага се появи нова фигура.

— Търсих те навсякъде! Какво правиш тук? — Адам Филипс се присъедини към групичката на верандата, която вече се превръщаше в тълпа. Той приближи бързо към Хъни и собственически обви ръка около кръста й. — Аз съм Адам Филипс! — Беше нещо като представяне пред непознатия. — Не мисля, че сме се срещали преди!

— Джес Уайтлоу — последва краткият отговор.

Хъни наблюдаваше двамата мъже, които си стиснаха ръцете. Поздравът в никакъв случай не бе сърдечен. Причината за тази враждебност не й бе ясна, но факт бе, че съществуваше.

— Искаш ли да влезем? — обърна се Адам към Хъни.

Ръката му все по-силно притискаше кръста й и почти й причиняваше болка. Тя опита да се освободи от неумолимата му прегръдка, но мъжът я придърпа обратно към хълбока си.

— Мисля, че дамата иска да я пуснете — каза Джес.

— Аз ще преценя какви са желанията на дамата! — сопна се Адам.

Очите на скитника светеха пронизващо студено и твърдо и Хъни почувства, че всеки миг ще подкрепи думите си с действия.

— Моля те, пусни ме! — прошепна тя на Адам.

Ръката му като че ли я притисна още по-силно, но когато срещна погледа му, Хъни многозначително му намигна, че става въпрос за бизнес. Той я пусна с неохота.

— Не мислиш ли, че е време да потегляме за вкъщи? — попита той.

Стана й неприятно, че Адам избра тези думи. Явно искаше да намекне, че живеят заедно! Но точно сега като че ли не бе моментът да го постави на място. Странникът все още бе настроен за бой, а Хъни не искаше да предизвиква нови сцени.

— Стана късно — съгласи се тя. — А утре ме чака тежък ден! Радвам се, че се срещнахме, Джес! Ще те чакам утре сутринта!

Хъни знаеше, че ще последват въпроси и забързано избута Адам вътре в къщата. Не бе лесно да преминат кухнята, изпълнена с жени, които се опитваха да открият собствените си съдове.

— Аха! Обзалагам се, че сте били навън, за да се полюбувате на лунната светлина! — закачи ги една от дамите.

— Скоро ще чуем сватбени звънчета! — заприглася й друга.

Хъни не се зае да опровергава предположенията им. Напълно бе възможно да се окажат прави! Но й бе много тежко да се усмихва и шегува, тъй като гневът от първобитното държание на Адам на верандата все още я стискаше за гърлото.

— Ще танцуваме ли? — попита Адам.

Устните му се извиха в очарователната усмивка, с която я бе спечелил при първата им среща. Но този път изобщо не успя да я настрои романтично. Така или иначе, по-трудно би било да му обясни обърканите си чувства, отколкото да танцува.

— Разбира се — съгласи се тя с колеблива усмивка и забави крачка.

Адам я взе в обятията си и почти в същия миг тя забеляза, че каубоят влиза в стаята. Той се прикри в сянката, но Хъни знаеше, че е там. Усещаше, че я наблюдава. Ръката на Адам се плъзна надолу по гърба й и тя се вцепени. Не че не го бе правил и преди! Тогава му бе позволявала. Но сега, под неотклонния поглед на непознатия, интимното докосване на Адам я накара да се почувства неудобно. Тя се отдръпна и промълви:

— Наистина съм много уморена, Адам! Мислиш ли, че вече можем да тръгваме?

Адам се взря в лицето й, като търсеше признаци на умора. Имаше ги в изобилие!

— Наистина имаш уморен вид! — съгласи се той. — Добре! Ще вземаш ли нещо от кухнята?

— Ще си прибера тортената чиния някой друг път!

Докато Адам я водеше към официалния вход, тя усещаше, че очите на странника я пронизват. Адам отвори вратата на ниската си спортна кола и Хъни се шмугна вътре. Скрита в тъмнината, тя се обърна и погледна назад към къщата, без никой да може да я види. Когато съзря скитника, долепен до прозореца, по гърба й полазиха тръпки.

Макар да знаеше, че е напълно невидима, тя сякаш усещаше как очите му я приковават към седалката. Бяха тъмни и излъчваха някакъв чувствен плам, който тя не можеше да определи. Адам отвори срещуположната врата, отблясъкът от притъмнялото небе припламна и Хъни рязко се обърна. Приглушената кънтри музика, която се разнесе от касетофона, бе чудесен повод за романтично настроение и, ако не бе срещата с каубоя, Хъни би оценила този жест на Адам. Но точно сега размекващите звуци я дразнеха, защото й напомняха за предложението на Адам. Той очакваше решението й тази вечер! Честно казано, беше го оставила да повярва, че отговорът ще бъде „Да“. Не се бяха любили — Хъни не бе готова за такава интимност с друг мъж. Но се целуваха и усещането бе много приятно.

— Хъни?

— Какво? — Гласът й бе остър. Тя прочисти гърло и повтори: — Какво има?

— Сигурна ли си, че искаш да наемеш този скитник?

— Нямам голям избор! Натрупала се е толкова работа, която не е по силите ми!

— Можеш да се омъжиш за мен!

Мълчанието, последвало тези слова, бе само по себе си отговор. Хъни знаеше, че не трябва да му вдъхва надежди. Ето сега — трябваше да му каже направо, че не може да се омъжи за него, че не е честно да се венчае за човек, когото не обича! Но мисълта за странника с тъмните дебнещи очи я накара да държи езика си зад зъбите. Джес Уайтлоу я притегляше с някаква непонятна сила, прекалено могъща, за да бъде за нейно добро! Ако беше свободна, би могла да се изкуши да хлътне по него, а това би било катастрофално!

Но нима бе честно да държи Адам в неведение?

От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. Като че ли тази вечер бе въздишала повече, отколкото през цялата последна година!

— Аз не мога…

— Не е необходимо да ми отговаряш сега! — прекъсна я забързано Адам. — Знам, че Кейл все още много ти липсва. Мога да почакам още! Сега, щом ще имаш помощник, ще се поразтовариш малко и ще можеш да помислиш на спокойствие!

Вече пристигаха пред двуетажната дървена къща на ранчото, построена от дядото на Кейл. Адам спря колата извън светлината, разпръсквана от лампата на верандата. Заобиколи и отвори вратата на Хъни, като й помогна да слезе и я пое в прегръдките си.

Жестът му я завари напълно неподготвена. Но когато устните му затърсиха нейните, тя рязко изви глава и той я целуна по бузата.

Адам се взря в нея, като се опитваше да разчете изражението й в мрака. Тази нощ нещо между тях се бе променило! През съзнанието му прелетя мисълта за странника, с когото я бе намерил на верандата у Мастърсънови, и усети как в стомаха му се свива твърда буца. Винаги бе предчувствал, че връзката му с Хъни е нетрайна. Но тайничко се надяваше, когато се оженят, тя да го заобича така, както той самият я обичаше. Не беше си и помислял, че ще се появи друг мъж.

Хъни остана извърната настрани още миг-два. Не, така не можеше да продължава! Държеше се като страхливка! Трябваше да погледне Адам в очите и да му обясни какво чувства!

— Адам, аз…

Нежните му пръсти притиснаха устните й.

— Не казвай нищо! Само ме целуни за лека нощ и си тръгвам!

Хъни се взря в очите му и прочете такава нежност, че изпита болка. Защо не обичаше този мъж? Тя позволи на устните му да докоснат нейните. Изживяването бе не по-малко приятно от преди! Но когато Адам опита да задълбочи целувката, тя отстъпи назад.

— Хъни?

— Съжалявам, Адам! Денят беше изморителен.

Той изглеждаше объркан и дори малко засегнат. Но нали тя се опита на два пъти да отхвърли предложението му и той не й позволи? Може би плахият й отговор на неговата целувка му бе разкрил повече, отколкото неизречените думи! Той се усмихна и Хъни за малко не се разплака, трогната от стаената дълбоко в гласа му нежност и пропитите с тъга слова:

— Лека нощ, Хъни. Почини си добре! Ще ти се обадя другата седмица!

Щеше да удържи на обещанието си! Добрият стар Адам! Винаги готов да я подкрепи! Беше пълна глупачка да не сграбчи късмета си и веднага да се омъжи за лекаря!

Хъни изчака в сянката, докато колата потегли. Когато се обърна към къщата, видя, че пердето в дневната се спусна. Трябва да бе по-големият й син — Джак. Пазеше я зорко като орле, но всъщност не бе попречил на ухажването на Адам. Тя отключи вратата, влезе и го повика:

— Хайде, слез, Джак! Знам, че си буден!

Дългунестият тринадесетгодишен тийнейджър заслиза бавно по стълбите, които току-що бе изкачил на бегом.

— Този път бяхте много кратки — измърмори Джак. — Отказа ли му?

— Все още не съм му дала отговор.

— Но ще му откажеш, нали?

В гласа на Джак се долавяше безпокойство. Не беше готов да допусне когото и да било в запазения само за него и Джонатан периметър, какво остава за заместник на баща си! Хъни не смееше да му разкрие истинските си чувства, преди да ги сподели с Адам, защото синът й бе склонен да изтърси нещо в неподходящ момент. Затова само добави:

— Не съм решила още. — Тя обгърна с ръка раменете на сина си и осъзна, че е висок почти колкото нея. О, Кейл! Как ми се иска да видиш колко са пораснали синовете ти! — Хайде, ела! Да направим малко горещо какао!

— Предпочитам кафе — отвърна Джак.

Тя го погледна и повдигна вежди:

— Кафето ще ми попречи да заспя, а имам нужда от пълноценна почивка!

Джак я изгледа и заяви кисело:

— Училището свършва след три седмици, мамо! Не съм убеден, че мога да свърша нещо сериозно из ранчото дотогава!

— Изобщо не е необходимо! — успокои го тя. — Наех един мъж за помощник.

— Мислех, че не можем да си го позволим!

— Ще работи само за храна и подслон!

— Ооо! Как изглежда?

Хъни не бе готова с отговора на този въпрос. Не можеше да обясни на сина си как възприема онзи странник.

— Ще пристигне рано сутринта и ще можеш да му поставиш всички въпроси, които се сетиш!

От погледа на сина си Хъни заключи, че каубоят ще бъде въртян като печено на шиш. Усмихна се. Е, ще почака и ще види!

Ако хранеше някакви надежди относно Хъни, при това на нейна територия, Джес Уайтлоу щеше да се сблъска с голяма изненада. Нейният пораснал син бе по-добър пазач и от истинска испанска гувернантка!