Георги Христов
Още черна фантастика (сборник) (5)

Четири: Силата да можеш

Когато пристигнахме, апартаментът вече бе обхванат целия от пламъци. Около входа долу се беше струпала тълпа от зяпачи, които нямаха и намерение да помагат. Само съседите от петия етаж, над горящото жилище, изливаха от кофи и легени вода с едничката надежда да спасят своя от пламъците. Разбутах тълпата и грабнах щурмовата стълба. Запасах струйника със скачения шланг на колана си отзад и се засилих. Дългата четири метра стълба стигна до втория етаж. С два скока през няколко стъпала изминах разстоянието и възседнах перилата. С рязко тренирано движение изхвърлих стълбата едновременно нагоре и навън. Накрайникът от легирана стомана със зъбци като трион премина на сантиметър от носа ми. С три движения вдигнах уреда до четвъртия етаж и с рязко движение го закачих за бетона. Още два скока и вече бях на терасата. Стъклата още не бяха почнали да се подуват от топлината, но в кухнята видях езиците на буйни пламъци. Измъкнах шланга от колана и хванах струйника. Погледнах надолу и кимнах. За един миг водата с налягане четири атмосфери стигна до мен. Шлангът сякаш оживя в ръцете ми. Разбих стъклото на вратопрозореца и отворих крана. Струята нахлу в тясното помещение и отвори фронт за гасене. Две минути по-късно вече се разхождахме из димящите остатъци от покъщнината. Ботушите ми джвакаха в четирите пръста вода и пяна. Нямахме повече работа тук. Изчаквахме инспектора, който щеше да извърши оглед и да установи причината за пожара.

Десет минути по-късно, вече в пожарната кола, бършех одимената си мутра с хавлия, чиято чистота беше съмнителна. Останалите събираха шланговете и ги навиваха на рула. Да си щурмовак, си имаше своите предимства. Радиостанцията изпращя:

— Отделение първо, обади се!

Вдигнах палец към ухото си, а кутрето сложих пред устните си. Командирът веднага се усети и вдигна трубката:

— Слушам, център.

— Пожар в квартал „Лазур“, блок три, вход две, етаж две. Ако сте приключили в „Изгрев“, отивайте веднага. Останалите гасят житни масиви на четиридесет километра от града. Повтарям адреса — „Лазур“, три, две, две.

— Разбрано, център, тръгваме.

Знаех какво ще последва. Всичката вода бяхме привършили тук. Мразех пожарогасителите, а сега щяхме да атакуваме с тях. Шибани комплекси! Кьорав хидрант не остана в изправност! А време за зареждане нямаше — така или иначе за две минути трябваше да сме там, щом сме получили сигнала. С надута сирена и маневри на болен танцуващ слон автомобилът ни тежко се провираше в натоварения трафик. Щом спряхме на адреса, изкочих пръв от колата и отворих страничния капак. Димо и Пешо грабнаха по един пожарогасител в ръце и хукнаха. Измъкнах праховия „Ятрус“ от гнездото му и го последвах. Когато стигнахме до вратата двамата застанаха от двете й страни.

— Разбивам! — изревах и се засилих от няколко метра. Вдигнах крак и изритах вратата в областта на бравата. В същото време стоварих пожарогасителя близо до горното ментише. Другарите ми ме хванаха здраво и рязко ме издърпаха встрани. Около секунда въздухът се всмука навътре, а след това „обратната тяга“ изтласка огнен език далеч напред. Щом той утихна, нахлухме в жилището и задействахме пожарогасителите. Не ни отне и минута. И тук собствениците ги нямаше, но спасихме кухнята и хола, тоест най-скъпите електроуреди и мебелировка. Димо грабна един дигитален дискмен и го напъха в широките си пешове. Намигна ми:

— Една заплата никога не стига, нали знаеш…

Кимнах утвърдително. Моите интереси бяха по-други. Докато Пешо сортираше димящата спалня за оцелели накити или дай, Боже, пари, аз влязох в кухнята. Отворих хладилника и се опулих. Беше натъпкан догоре. Издърпах един пакет вносна шунка не по-малък от килограм, бутнах в джобовете си две кутии черен хайвер и измъкнах бутилка уиски „Тълмор Дю“ от мястото за напитките. Бутнах вратата с крак и тръгнах да търся найлонов плик за плячката. След смяната си поделихме урожая. Пешо мрънкаше, че не е намерил нищо, а Димо настояваше да си задържи дискмена. Послушах ги малко, а след това тикнах неразпечатаната шунка в ръцете на Пешо и си тръгнах с уискито и хайвера.

Само допреди година и половина ние бяхме квартална бандичка, докато не ми хрумна гениалната идея да крадем и да получаваме заплата. Ловки и бързи, скоро станахме ядро на ударния отряд от млади служители в пожарната. Мен обаче друго ме човъркаше — работата започна да ми харесва… Вече отделях все по-малко време за кражбите. Да гася пожарите и да се пъхам пръв — това наистина ми доставяше несравнимо удовлетворение…

* * *

Когато се прибрах вкъщи, установих, че имам гост. Веднага го познах — беше Дашиел. Елегантен костюм, както винаги, риза и папийонка, с излъскани до блясък чепици, той просто беше … ослепителен. Без да кажа дума извадих две чаши и чинийка. Отворих хайвера и го изсипах всичкия в посудата. Завлякох се до стария „Мраз“ и извадих лед. Хвърлих с ръце по две бучки и налях по три пръста от уискито в чашите. Чукнахме се мълчаливо и отпихме, всеки с дерта си.

— Какви ги вършиш, бе! — не се стърпя той. — Изпратен си тук да вършиш зло! Изпълняваш мисия! Как човеците ще различават доброто, ако няма злини? Кражбите, добре. Ама огъня да гасиш вместо да го подпалваш, думи нямам… Сатанаил ти е много сърдит, да знаеш!

— Хич не ми пука — отвърнах аз.- Правя, каквото ми харесва!

— Родоотстъпник! Ще напиша нарочно писмо за наглото ти държане! Покай се, грешнико, докле е време, щото като научи Оня…

— Стига! — ядосах се не на шега. — Пий си пиенето или се махай!

— Самаел, Самаел, друже, какво е станало си теб? Свършен си, приятелю!

Той стана, глътна си питието на екс, тракна чашата на масата и излезе. Така трясна вратата, че постерът на Киану Рийвс се откачи и увисна само на кабърчето от горния десен ъгъл. Аз също глътнах своето пиене, насладих се на вкуса му и казах:

-Дашиел, глупак такъв! Кога най-после ще разбереш, че силата да можеш е в самоконтрола? Не е важно дали ще запалиш огън, а дали можеш да го контролираш и угасиш!

Сигурен съм, че на който и да е от световете да се намираше в момента, той ме чу.