Георги Христов
Още черна фантастика (сборник) (2)

Едно: Митични птици

Нещо тежко тупна в краката ми и моментално отворих очи. Изострените ми рефлекси тутакси подчиниха цялата мускулатура и стиснах в ръка дръжката на моряшкия кортик. Разнесе се успокояващо мъркане и веднага се отпуснах.

— Джонси, тъпа котко! — промърморих, все още полусъбуден. Погледнах към перваза на прозореца без стъкла и видях, че слънцето се е преместило с две педи. Значи е късен следобед и е време да ставам. Отметнах одеялото върху котката и внимателно станах. Разкърших ръце и се раздвижих с привичните упражнения. Останах доволен — никакви болки, никакви трудности в движенията, просто бях в цветущо здраве. Пийнах малко вода от ведрото до вратата и погледнах с надежда към грубо скованата лавица. Е, не! Нямаше никакво кафе. Това вече не се търпи, рекох си, ще трябва да отскоча днес до „Билла“ на площад „Трапезица“. Излязох от дървената хижа и отидох до голямото огнище. Започнах да хвърлям дърва — щеше да ми трябва много жар. Когато натрупах достатъчно, извадих стария вариообектив от фотоапарат „Киев“ и улових полегатите слънчеви лъчи. След минута съчката запуши и аз се преместих. Малко по-късно лумна първият пламък. Внимателно увих скъпоценната лупа в недотам чист вече парцал и я оставих на мястото й под един средноголям камънак. Втъкнах кортика в кожения си колан и заслизах надолу по моята пътека.

Като видях каменния лабиринт, изпитах истинска гордост. Сега, когато започнеше отливът, капанът щеше да остане над водата, рибите вътре щяха да останат почти на сухо, а аз получавах вкусна вечеря. Отправих поглед към остров Света Анастасия просто така. Белезникав дим се виеше над него. Моите приятели там бяха пожънали улов, но сега не ми се изминаваше половината морска миля от Ченгене скеле до там. Пък и нямах нищо за търгуване — никакво животно не срещна острието на ножа ми днес. Като се сетих за него, извадих го и погалих с длан нащърбеното лезвие. Беше отлично наточен и попих шурналата кръв с парче плат. След като кожата се затвори скочих във водата и натъпках кървавия плат в най-отдалечения ъгъл на лабиринта. Идеална стръв, а отливът вече започна. Излязох на брега и зачаках глупавата риба, която щеше напразно да ръфа измамната плячка. След няколко минути морето се отдръпна на десетки метри от мен. Нетърпеливо надникнах над двуметровата стена от най-разнообразни бетонни отломки. Акула! Е, това е то риболов, зарадвах се. Едва бе успяла да вземе последната си извивка и лежеше заклещена, почти прегъната под ъгъл деветдесет градуса. Поне ще имам яки обувки, помислих си, и хукнах за копието. След час борба най-сетне успях да отделя главата й от тялото и я завлачих към брега. Макар че беше мъртва, чувах как челюстите й тракат в опит да захапят нещо. Да отрежа няколко клона и да направя импровизирана носилка ми отне не повече от десетина минути. Обелих малко лико от леска и привързах рибата към преплетените вършини. Грабнах товара и го метнах на гръб. Моментално изплезих език и изстенах от усилието. Ей Богу, тежеше цял тон! Двуметрова черноморска акула, кой би повярвал? Някои животински форми започнаха да проявяват гигантизъм. Бавно закретах нагоре към хижата.

— Ррръч, гя, гя, гяаа! — изревах неистово и скочих, размахвайки ръце с кръгообразни движения. Голямата птица патраво отскочи и с два-три широки размаха и с грозен грак тромаво отлетя. Нямаше да отиде далеч — миризмата на кървавото акулско филе щеше да я влудява и да я държи на петдесетина метра. Бях насякъл месото на шайби по четири-пет сантиметра всяка и го опушвах над жаравата с надеждата да спастря запаси. Неистов грач отгоре ме накара да вдигна глава. Беше дошла и женската, и сега усилено обсъждаха на техния си език дали да ме нападнат. С ясното съзнание, че иначе отърване няма, одрах кожата на остатъка до опашката, разделих го на две равни части и ги засилих към храстите. Двете летящи стремглаво се спуснаха връз тях и затракаха клюнове. Грабнах вътрешностите и перките, и ги метнах по-встрани, близо до мен — за котката. Доволното й мъркане се примеси с мляскащи звуци. Довърших мрачно порцията си, мечтаейки за свинска пържола и чаша червено вино. Станах, изсвирих два пъти късо с уста и отново тръгнах към морето. Птиците моментално излетяха в небето. Пътем почесах подвижното мъркало зад ушите, но то само проръмжа, без да спре да яде. Време беше да напазарувам в „Билла“.

Гребането никога не ми е било силната страна. Ако не бе помощта на впрегнатите с кожени ремъци птици, щях да се люшкам в шлюпката няколко часа, докато преодолея трите морски мили. Лодчицата си беше истинска, но греблата си ги бях издялал сам. Вършеха работа, макар да приличаха повече на дебели точилки, плоски в единия край.

Естествено, при прилив целият площад „Трапезица“ оставаше под вода. В тая околност само солидно строеният мегамаркет стърчеше над водата. Обикновено „пазарувах“ от долните затопени части, откъдето тук-там все още се намираха буркани с консервирани зеленчуци и плодове с отдавна изтекъл срок. Тази нощ обаче трябваше да рискувам заради любимото кафе. Вземай, каквото можеш да носиш в едната ръка, и бягай с оръжие в другата, това бе печелившата стратегия за земите под контрола на кучеглавите. Винаги атакуваха на глутници от по десет-дванадесет човека и редовно се натъквах на техни засади в горните етажи на магазина. Това бе причината рядко да го посещавам. Но пък набезите си струваха усилията — срещу нескафе или кутия чай получавах литър чист медицински спирт, който превръщах в два водка. Последните метри гребах сам, а птиците освободих.

Акостирах до един прозорец на четвъртия етаж, помагайки си с копието. Привързах лодката и бавно и внимателно влязох вътре. Стисках оръжието си с лявата ръка, а дясната бе свободна, на канията с ножа. Вдигах шум не повече от високообразован и културен призрак. Етажът пустееше и преминах към стълбите. Чисто! Бавно изкачих стъпалата и на разсеяната лунна светлина затърсих по щандовете. Минута-две по-късно извадих късмет. Буркан нескафе и чай, китайски, зелен, в голяма метална кутия, бяха наградата. По-скоро усетих движение зад гърба си, отколкото чух нещо. Веднага се проснах по очи на земята, завъртях се на гръб и замахнах с дясната ръка. Острието звънна, забивайки се в обемиста квадратна кутия с отдавна изтрити надписи. Прибрах коленете си към гърдите и рязко отскочих. Приземих се на нозе, и без да губя и секунда, с летящ плонж се хвърлих надясно зад някакъв стелаж. Нещо ме парна по бедрото в движение и след като се скрих от голото пространство, отекна изстрел. Оръжие? Това бе нещо ново. Отсвирих познатия сигнал и стиснах кортика. С шумен грач от две различни страни в помещението нахлуха моите грифони. Кучеглавите нададоха вой и се втурнаха да бягат. Едва сега разбрах защо съм още жив. Бяха само четирима, очевидно някакъв челен отряд. Докато се мъчеха в паниката да се прегрупират и да дадат отпор, отново с плонж се проснах в средата на откритото пространство, опитвайки се да докопам зарязаното преди малко оръжие. Неочакваната ми поява предизвика нови панически реакции сред върколаците и двама от тях се спуснаха към мен. Хвърлих кортика към по-далечния. Така разделени, нямаха никакъв шанс. Звярът се опита да ме захапе за гърлото, но успях да препреча десния си лакът. Воят на двамата му останали другари премина в клокочещо хриптене. Сигурен признак, че умират. Опитах се да го ръчна в ребрата с острия връх, но той стисна лявата ми ръка над китката, и крещейки от болка, пуснах ножа си. Иззад гърба му се чу успокоително чаткане на нокти. В следващия момент главата му се отдели от тялото и бликналата струя кръв ме опръска в лицето.

Грохнах на пода в безсилна умора. Отровното ухапване на човека-вълк ме обливаше със сладникава нега. Знаех, че ако остана, без да се движа, ще умра, но моето тяло си има предел, за разлика от това на вампирите. Не можех да помръдна и само с отвращение гледах как грифоните лакомо късат огромни парчета месо и ги гълтат цели. Смахнатият метаболизъм на откачените им тела се нуждаеше от тридесет килограма месо на ден. Две трети от тях от кучеглавите. За другата една трета разчитаха изцяло на мен. Ограниченият им мозък стигаше само да се въртят наоколо, но не и да ловуват друго, освен вампири. Мъжкият приключи с яденето и грабна едно от телата. Женската бавно се приближи до мен. Разтвори клюн и изпружи език напред. Едвам успях да отворя уста. Капка белезникава слуз се отцеди в специалните слюнъчни жлези под езика й. Лека-полека капката премина по мастния канал и падна в устата ми. Мощният наркотик веднага ме изпрати в орбита. Следващите десет минути можех да разчекна средноголям слонокон. Скочих, събрах си разпръснатите оръжия и грабнах наръч кутии кафе и чай. Хукнах към лодката. Когато се качвах, женската наместваше втория труп. Вкарах ги в хомотите и паднах на дъното на шлюпката. Странно е, помислих си, колко много възрастните екземпляри приличат на птици, макар телата им да са котешки. И колко много младите приличат на котки, поне докато им поникнат крилете.

Лежейки, заклинен между два трупа в потъналата до борда от тежестта лодка, се сетих, че според митологията трябваше да са планински орли с лъвски тела и опашка. Нашенските малко нещо се различаваха, защото телата им са на огромни котки с глави на орли. Аз дори мислено ги разделям на две — птиците и котката. Въобще, казах си, животът на всеки от симбиотите би бил немислим без другия. Сега мога да затворя очи и да забравя за гигантските прилепи-кръвопийци. С усъвършенствания си биолокатор те откриваха грифоните от километри и директно бягаха от тях. Въобще… откакто разцепихме атома за мирни цели, животът на всички твари стана малко по-сложен.