Георги Христов
Още черна фантастика (сборник) (14)

Тринадесет: Да отключим заедно

Затътрузих крака нагоре по склона към Змейовата дупка. Ставите ми скърцащо протестираха не толкова от тежестта на немощното ми тяло, колкото от дългогодишното износване. От усилието задишах с хрипове. Щом заобиколих склона, видях точно пред входа на пещерата дрипава старица. Спрях на метър от нея.

— Добра стига, посестримо — изрекох, щом се посъвзех.

— Дал ти Бог добро, странниче — отвърна тя.

— Сосш — промълвиха напуканите ми устни.

— Сосс — поправи ме тя.

Разбрах, че е от Знаещите и й предложих:

— Да вървим заедно тогава. На стари години имам нужда от дружка, с която сме си лика-прилика.

Бабата се изправи и видях, че времето я беше пощадило — макар и прегърбена, ситнеше уверено без подпиралка, за разлика от мен. Щом стигнахме дъното на плитката дупка, извадих кокаления си жезъл и чукнах три пъти по пода. Отвърна ми глухо кънтене. В следващия миг интериорът изчезна и се озовахме в просторна мраморна зала. На всяка от четирите стени имаше по десет врати. Девет арки бяха разположени около центъра на помещението, на чийто под бе очертан с червен цвят перфектен кръг.

— Я, какъв си ми симпатяга. — звънна мелодичен глас, който ме стресна.

Обърнах се и замръзнах. Пред мен стоеше красива чернокоса девойка, чийто бадемови очи мятаха такива мълнии… Изправиха ми се чак и кривите нокти на краката!

Усетила еротичния порив, красавицата се усмихна леко:

— После може и до това да стигнем, друже мой. Сега е по-важно да намерим ключа.

— Ключът! — тръснах глава, за да прогоня обхваналите ме видения за най-разнообразни леглови свободни съчетания. — Само Знаещият ще премине!

— Това ми е известно. Да имаш свежи идеи?

— Чакай малко — ревнах. — Като какъв ме виждаш?

— Млад и строен левент, какъвто си в мечтите ми — пресегна се и ме погали по атрибутите. — Ще се съсредоточиш ли, или да ядем омлет на вечеря?

Щом изрече това, стисна шепата си.

— Уах! — изграчих на един дъх, стиснах бедра и приклекнах — Ах ти…

— После бе, човек — небрежно махна с ръка момичето и тръгна към първата източна врата. — От тайните предания научих, че древните са знаели, че пространството и времето са неразривно свързани. Какво ли са имали предвид, като са ни завещали „сосс“ равно на шестдесет?

— Просто като фасул — казах, приклякайки за десети пореден път — Пространството се обхваща от 360 градуса. Делено на 60 секунди, колкото трае една минута, е точно толкова, колкото ни трябва.

— Значи шестата врата?

— Да.

Тя отброи отляво надясно, отвори и влезе.

До мен достигна разочарованието й:

— Нищо. Абсолютно празно, тясно и тъмно помещение.

— Я чакай аз да видя?

Тя излезе и влязох. Бутах стените, чуках, тропах, нищо и нищо! Излязох навън.

— Може би трябва да влезем във всичките и тогава ще се появи ключът? — смотолевих.

— Не може да е толкова просто.

— Защо не?

Без да ми отвърне, тя се насочи към западната стена. Влезе, почти веднага излезе и вдигна рамене. Последвах я. Пак нищо! Празни бяха и северната, и южната шести врати. Започнахме да обикаляме около арките.

— Коя ли ще да е шестата? — попита девойката.

— Какво значение има — изръмжах раздразнено — Така или иначе ключ няма. Или нещо грешим, или имаме пропуски в познанията си!

Не отвърна, а продължи да проучва вратите. Аз вече бях заформил пълен кръг. „Майната му!“ — помислих си и самонадеяно влязох през една от Вратите и застанах в червения кръг. Нищо не стана. Чух звънкия й смях:

— Е, мой герою, сега какво?

Замълчах обидено. Червен кръг. Огледах го още веднъж. Пак си беше червен кръг. Червено — цветът на кръвта — мислех трескаво — кръвта е и живот, защото ако изтече, без нея умирам. Кръг? Символ на абсолюта и Всемира, какво друго? А, да и на Слънцето. А Слънцето е … животопораждаща сила! Някак си изведнъж проумях, че винаги съм го знаел. Нямаше значение през коя арка влизаш. Изправих се, протегнах ръка и уверено казах:

— Зная къде е ключът. Ела!

Стресната от повелителната ми интонация, с учудено неразбиращо изражение тя неуверено пристъпи в очертаното пространство. Прегърнах я нежно и прошепнах в ухото й:

— Той е вътре в нас. Не е случайност срещата пред пещерата. Погледни ме и ме следвай.

Вдигна очи нагоре неразбиращо, а аз й залепих зашеметяваща целувка. Жената ме прегърна и впи зъби в устните ми. Щом отвърна на целувката, виолетов вихър с тръбно фучене ни обхвана и запокити в пространство — времето. Вкопчихме се един в друг. Няколко мига по-късно се намирахме голи на пуст плаж. Красиво жълто слънце грееше ярко в чистото синьо небе. Лазурно море тихо нашепваше хармонична мелодия.

— Къде сме, в Рая ли? — попитах, колкото да се уверя, че все още мога да говоря.

— Някъде там — загадъчно изкриви устни в усмивка девойката.

— Където и да сме, аз съм гладен — отсякох и хвърлих поглед, изпълнен с надежди към близката горичка. — Хей, виж, там има нещо!

Протичах десетте метра и вдигнах някакъв плод, който по форма и размери напомняше дюля, но имаше нежнорозов цвят.

— Ще го пробвам — казах. — Ако не умра, ще можеш да хапнеш и ти!

— Наистина ли си толкова тъп, или само така изглеждаш?

Обърнах се към нея наежен:

— Какво искаш да кажеш?

— Не схващаш ли, Адаме — ухили се широко. — Нямам време за ядене. Трябва да напълня цял един нов свят с човеци и започвам … Сега!

Отворих уста да протестирам, че не се казвам така и усетих, че ми е подложила крак, докато говори. Преди да се усетя, ме бутна и паднах по гръб. Изстенах от удара и понечих да се повдигна, но тя се тръшна върху ми. Престанах да се съпротивлявам. Само сварих да си помисля, че противно на всякаква логика ще трябва да кръстим плода … ябълка!…И се заех активно със заселването на планетата.