Георги Христов
Още черна фантастика (сборник) (12)

Единадесет: Натрапчиво зелено

Внимателно отворих аязмото, стараейки се да запомня реда, по който бе каптирано. Налях малко вода в дървена копанка и я поставих на един камък, та да я огрее слънцето. С кръгообразни движения заотключвах енергийните си чакри. Сред местните аборигени витаеше погрешната представа, че кладенчето на светията-патрон може да се отваря от висията или питропа, както тук го наричаха. Само тогава водата била лековита, инак губела силата си. Как не! Идея нямаха на какво е способен Вещерът… Щом насъбрах достатъчно мощ, отлях три капки масло от кандилото в затоплената на слънчевите лъчи вода в паницата. Потопих средния пръст на лявата си ръка, забърсах обратно на часовниковата стрелка и подхванах полека напева. Едва-що стигнах до средата и ръката ми взе да се вкаменява. Прекъснах наричането за зло и погледнах към нея. До лакътя беше бяла като варовик. Май орисницата ме усети! Да видим! Проснах се по гръб на земята, разтворих ръце и крака да имитирам пентаграма и затворих очи. Етерното ми тяло се отдели и полетя в ефира.

Зад баира я видях — бе оградила на полянка кръг от бели камъни. Коленичила напълно гола в средата и събрала длани, отправяше молитва към закрилника си. Спуснах се и застанах срещу нея. Тя веднага отвори зелени очи, които опариха взора ми. Разбрах, че ме прочете открай-докрай и не остана нищо скрито между нас. Честно казано, не ми се занимаваше с нея, макар и да бе сравнително млада и хубава. Но нямаше как — бях Призован. Изведнъж изпитах жалост към нея — часовете й на този свят бяха преброени. Знаех какво ще последва — щеше да ме обладае и да се опита да ми отнеме силата.

Сполучеше ли — край с мен. Сполучех ли аз — край с нея. Изведнъж нова вълна съжаление ме обхвана с такава сила, че от немощ приседнах. Да пратя в отвъдното толкова симпатична млада дама! Дали да не се предам? Щом тази мисъл се прокрадна в ума ми, веднага включи инстинкта ми за самосъхранение. Най-после схванах — тя ме обработваше предварително. Тежка вълна злоба изригна от душата ми, но мигом я потиснах. Без теб, рекох си, но и без милост! Иначе щях да загубя статута си на един от Седемте Избрани. Спомних си кой съм — Наместникът на Разрушителното начало, Пазителят на Вселенската Хармония.

Щом изредих титлите си, успях да се поотърся от психическия й натиск. Изправих се и я приближих. Обгърнах я и я повдигнах, за да я отделя от земята, откъдето черпеше силата си. Зениците й се разшириха, но това не беше страх. Разбра, че губи борбата, но не се уплаши. Вдянах, че битката ще е до краен предел. За пръв път се колебаех — за човешко същество силата й бе колосална. Някак си не ми се искаше да умира — но няма как. Нищо лошо не се случваше в нейното село. Дори успя да върне от Отвъдното четирима души, чието време бе изтекло. Съществуването й заплашваше целия Космос.

Междувременно тя ме вкопчи, кръстоса ходила и ми се надяна. Ръцете й притиснаха моите и започна да ми дере гърба с нокти, докъдето стигаше. Въобще не се противих. Само сключих ръце около таза й и затворих очи, за да не се удавя в зеленото на нейните. Вложих всичката си енергия в съешаването и глухите й стонове зачестиха, а движенията на тялото й ставаха все по-бавни. Отворих очи и захапах устните й. Опита да се освободи, но нямаше вече биоенергия. Изсмуках душата й наведнъж. Зениците й се разшириха максимално и пламъкът в очите й угасна. Крайниците й увиснаха и тя бавно се свлече на земята. Освободих краката си от нейните, излязох от кръга и взех сукмана й. Внимателно покрих голото й тяло и полетях обратно.

Щом съединих Тленното и Нетленното, веднага почувствах остра пареща болка. Гребнах с шепа вода от аязмото и измих грозните кървящи рани по тялото си. Поръсих тринадесет капки върху вкамененото на ръката си.

След секунди то се превърна в белезникав прах. Изтръсках се и отново захванах напева. Отново потопих пръст в дървената копаня и този път водата помътня, а растителното масло вътре граняса. Изсипах съдържанието в изворчето, проклех го и внимателно го каптирах отново. Сега и в тази околност щяха да се случват лоши неща — Хармонията бе възстановена. Още щом се изправих, образът й изплува пред очите ми. Съдбата обича да се шегува — бях се влюбил в тази, чийто живот отнех. Разбрах, че така ще е до самия край. Теглих по адрес на съдбата една българска дядова усуканица и закуцуках надолу по пътеката, натоварен с неприятните си спомени.