Волфганг Холбайн
Тъмно е бъдещето (6)

6.

Дясната ръка на Нет беше отвързана, когато Черити се върна при нея, а непосредствено до нея стоеше малка очукана метална паница с вода; на ръба й — парче печено месо, а върху него парче хляб. Но Нет изобщо не се канеше да посегне към тях, макар че трябва да беше гладна колкото Черити.

Раул отново я завърза, но далеч не толкова здраво като първия път. Той дори се усмихна извинително, когато се изправи, но после се обърна припряно и с куцукане се отдалечи. Черити го проследи с поглед. Колкото повече го гледаше, толкова повече се убеждаваше, че той действително беше мъжът, когото бе простреляла — и толкова по-невъзможна й се струваше тази мисъл.

Тя въздъхна, обърна глава и погледна към Нет. Пустинничката й отвърна с изпълнен с омраза поглед.

— Как си? — неловко попита Черити. Доста глупав въпрос, но все някак трябваше най-после да започне разговор. Нет не отговори, а само продължи да се взира в нея с очи, изпълнени с презрение и безпомощен гняв.

— Съжалявам за къщата ви — продължи тя. — Нямаше да дойда при вас, ако знаех какво… какво ще се случи.

Нет изкриви лице.

— О, ти съжаляваш за къщата. Това е утешително. Иначе не съжаляваш ли за още нещо? — Гласът й трепереше от ярост.

— Станало ли е още… — Черити се запъна — и накрая разбра. — Родителите ти?

— Те са мъртви — потвърди Нет. — Боб успя да се измъкне, но мама и татко са мъртви. — Тя рязко кимна към пазача, който клечеше край тях и слушаше разговора им. По навъсеното му лице пробягна грозна усмивка, когато Нет продължи. — Той им преряза гърлата. И щеше да убие и мен, ако не им бях нужна, за да хванат теб.

— Още не е късно — почти доволно каза Кинк.

Нет въобще не реагира на думите му.

— Има ли още нещо, за което да съжаляваш? — продължи тя.

Черити не отговори, но изведнъж не можеше повече да издържи на погледа на Нет. Тя сведе глава. Скудър я беше излъгал — най-малкото не й беше казал, което беше същото. След известно време тя вдигна поглед и погледна към огъня.

В лагера се беше възцарила някаква тревога. Повечето хищници бяха станали, някои се отправяха към машините си. По скалите, които обграждаха лагера като естествена отбранителна стена, се бяха появили мъже с пушки, които напрегнато се взираха в тъмнината. Черити напразно търсеше Скудър или Раул, двамата бяха изчезнали в гъмжилото от облечени в черно фигури.

— Какво става? — Въпросът беше отправен към Кинк, който също беше обърнал глава, но не се канеше да става.

Хищникът сви рамене.

— Нямам представа — призна той. — Все ми е едно. Работата ми е да внимавам вие двете да не вършите глупости.

Черити му подари сърдит поглед, на който Кинк отвърна с иронична усмивка, и отново се обърна към Нет.

— Ние отново сме в планините, нали? — каза тя. — Приблизително там, където се срещнахме първия път.

Нет кимна с нежелание.

— Да.

Обаче след всичко, което беше слушала, земята на хищниците се намираше само на два или три часа от фермата на Нет — а когато Скудър я бе пленил, беше преди обяд. Черити напразно се питаше защо хищниците бяха предпочели да направят този обход и дори да устроят лагер за нощуване, вместо веднага да я отведат в лагера. Околността тук изглеждаше всичко друго, но не и сигурна, както ясно издаваше поведението на хищниците. Изведнъж се появи Скудър. Той изкрещя няколко заповеди и неговите хищници се разделиха на три еднакво големи групи, една от които се отправи като подкрепление на мъжете горе, докато другите две напуснаха лагера в различни посоки. Само шепа мъже останаха при огъня.

— Нещо тук не е наред — промърмори Черити. Тя погледна към Нет. — Освен вас и хищниците има ли и други племена тук?

Нет кимна и после сви рамене.

— Не и такива, които биха били толкова луди, че да нападат хищниците — промърмори тя. Тя се опитваше да го прикрие, но Черити усети, че в мислите си и тя се притесняваше от внезапното раздвижване на хищниците. — Може би… някакви животни — плахо допълни тя. — Тази област е опасна.

— Затваряй си устата — грубо каза Кинк. И той започваше постепенно да се изнервя. Той стана, пристъпи заплашително към Нет и клекна срещу нея. Нет се опита да го удари през лицето със свободната си ръка, но хищникът театрално отби удара, изви ръката й и със свободната си ръка посегна за въжето, за да я завърже отново.

— По-добре отново да те завържа — каза той. — После пак ще ти хрумне…

Едно тънко, остро като бръснач острие профуча в мрака и преряза гръкляна му. Той се хвана за гърлото и изпръхтя. Очите му се разшириха. Почти беззвучно той политна напред, към Нет и щеше да политне настрани, ако две сухи сиви ръце не се бяха протегнали към него и не го бяха задържали.

— Тихо! — Дръж го здраво, Нет. Ако другите забележат нещо, с всички е свършено.

Черити трескаво погледна към огъня. Четиримата или петимата хищници, които бяха останали, напрегнато се взираха в мрака. Но никой не гледаше към тях. Но това дяволски бързо можеше да се промени.

Гурк преряза въжетата на Нет и й помогна да подпре мъртвия хищник. Използваха пушката му, за да го закрепят. За някого, който бегло погледне нататък, щеше да изглежда като задрямал.

— Гурк! — изненадано промърмори тя. — Откъде…

— Тихо! — изсъска джуджето. — Ще те освободя, но, за бога, дръж си устата! — Каза го толкова високо, че на Черити й се стори малко чудо, че хищниците не чуха гласа му. Но тя послушно млъкна. С един скок джуджето се оказа до нея, преряза въжетата й и сложи показалец на устните й, когато тя понечи да каже нещо.

— Сега бързо! — прошепна той. — Вниманието им е отклонено, но Скудър и останалите сигурно ще се върнат веднага. Тихо!

Черити кимна, но съсредоточено гледаше към огъня.

— Сега изчезвам — прошепна в ухото й Гурк. — Дай ми един миг преднина. Ще си разчистим сметките, когато се видим отново.

— Да си разчистим сметките? — недоумяващо повтори Черити. — Как така? Какво искаш да кажеш?

Гурк тихо се засмя.

— Не се тревожи. Имаш неограничен кредит при мен.

— Чакай! — припряно каза Черити. — Ти…

Но Гурк вече изобщо не я слушаше. Още една-две секунди тя чуваше стъпките му, после и те заглъхнаха; джуджето беше изчезнало така безшумно, както се бе появило.

А когато тя обърна глава, за да погледне за него, Нет също бе изчезнала.

Черити също решително скочи и се измъкна оттам в мрака на нощта.

Раул свали далекогледа и му го върна, но бързо поклати глава, когато Скудър се приготви да го вдигне пред очите си.

— Вече няма никакъв смисъл — полугласно каза той. — Тя изчезна между скалите. Някъде там горе. — Ръката му направи неопределено движение в тъмнината.

— А Кинк?

— Мъртъв е — сухо каза Раул. След известно време добави: — Но и ти също го искаше, нали?

Скудър не беше сигурен, но му се струваше, че е доловил нещо като упрек в думите на Раул.

— Не — грубо отвърна той, докато се питаше дали Раул не е прав. — Но не бих могъл да кажа, че ще ми се пръсне сърцето.

Раул го погледна и макар че Скудър не гледаше в неговата посока, а се опитваше да проникне в тъмнината, където бе изчезнала Леърд, той усети погледа му като неприятно докосване.

— Някой ден твоето чувство за справедливост ще ти счупи врата — мрачно пророкува той.

Скудър не отговори. Ако изобщо съжаляваше за нещо от това, което се бе случило, това беше обстоятелството, че той самият не бе прерязал гърлото на Кинк. Освен това имаха по-важна работа от това да си блъскат главата за съдбата на един психопат, който през живота си беше убил повече хора от въшките по главата си.

— Какво става с момичето?

— Пустинничката? — Раул сви рамене. — Както изглежда, е избягала в противоположна посока. Двете не бяха най-близки приятелки.

Той се усмихна, бръкна под елека си и извади една плоска черна кутия. На предната й страна светна едно матовозелено око, голямо колкото монета, когато той натисна един бутон. По миниатюрния екран започна да се движи една малка червена точица. Много бавно и все още не много далеч от центъра.

Известно време Скудър замислено наблюдава търсача, после, когато Раул му подаде уреда, поклати глава. Мразеше техниката на мороните, както и тях самите. Освен това знаеше други средства и пътища за откриването на една следа.

— Още не — каза той. — Дайте й един час преднина. Момчетата трябва да вдигнат малко шум, за да я накарат да мисли, че я търсим.

Раул безмълвно кимна, прибра търсача и понечи да се обърне, но Скудър го задържа.

— Барт и няколко момчета да върнат момичето — заповяда той. — Но предпазливо. Искам я жива и без наранявания. И ми доведете това проклето джудже.

— Също жив и без наранявания? — попита Раул.

Скудър отговори след известно време.

— Жив — каза той.