Волфганг Холбайн
Тъмно е бъдещето (5)

5.

Когато се събуди, лявата половина на тялото й беше все така безчувствена. Беше нощ и тя лежеше до разпален огън, който осветяваше гол пейзаж, състоящ се от скали и храсти. Не само ударът беше причина толкова задълго да загуби съзнание. В устата и носа си усещаше противен вкус, който издаваше, че освен брадвичка, Скудър носеше със себе си и шише с хлороформ.

Черити се опита да се раздвижи, но не успя. Ръцете и краката й бяха завързани и дори да беше успяла да развърже въжетата, едва ли би стигнала далеч: около нея навсякъде гъмжеше от хищници. Тя видя най-малко двайсет от тези авантюристично облечени фигури, които седяха край огъня или се движеха насам-натам в тъмнината.

Къде беше? Не можеше да види кой знае колко около себе си. Откри няколко мотоциклета — проблясващи черни сенки в мрака, — внушителните очертания на скали и тук-там някой храст. Вече не се намираше в равнината, но това беше всичко, което можеше да каже със сигурност.

И тя не беше единствената пленница. На по-малко от метър и половина от нея седеше друга фигура, завързана полуизправена за дървото; беше по-слаба от нея и с късо подстригани тъмни коси — Нет. Черити напразно се оглеждаше за останалите пустинници. В непосредствена близост до нея се намираше един-единствен хищник, който седеше с кръстосани крака, обърнал гръб и както изглежда, дремеше.

Черити се опита да се обърне. Рамото я болеше и макар че болката беше поносима, трябваше да събере цялата си смелост, за да завърти главата си и да се огледа. Но това, което видя, я успокои. Очевидно не беше ранена.

— Не си изгубила много — каза един глас над нея.

Скудър.

Черити погледна нагоре, взря се за момент в лицето на Скудър и се запита откъде е дошъл. Не го беше чула; изглежда, че въпреки исполинския си ръст, умееше да се движи безшумно като котка.

Той издържа на погледа й няколко секунди, после се усмихна, приклекна и протегна ръка към нея, но после отново я отдръпна, без да я е докоснал.

— Много ли боли?

— Не — отвърна Черити. Скудър я смущаваше; и не само той, но като че ли още повече собствената й реакция при вида му. Би трябвало да бъде ядосана, наместо това обаче тя разглеждаше водача на хищниците с любопитство, което изненадваше и нея самата. С движение на главата тя посочи брадвичката, която отново висеше на колана на Скудър. Сега тя за първи път видя, че става дума за истинска индианска томахавка. В света, в който тя се бе родила и израсла, това оръжие сигурно би струвало цяло състояние. — Ти можеш да си служиш с това нещо — каза тя. И почти против волята си се чу да добавя: — Всичко изглежда така, сякаш съм имала късмет. Ако се беше прицелил малко по-добре, сега сигурно щях да съм мъртва.

— Да. — Отговорът й сякаш развесели Скудър. — Но също и ако се бях прицелил по-лошо.

При всеки друг тя би сметнала тези думи за чисто самохвалство; на него повярва.

— Откъде знаеше в каква посока ще скоча?

Скудър направи неопределен жест.

— Опит. Ти беше в паника. Хората, които реагират в паника, почти винаги бягат в една и съща посока: надясно, напред и надолу.

Черити кимна с уважение. Постепенно започваше да разбира защо точно този мъж бе станал водач на хищниците. И реши никога повече да не го подценява.

— Какво искаш? — попита тя.

Скудър не отговори веднага, а я погледна пак по онзи странен начин. Той се усмихна, но така, че тя потрепери.

— Не зная — каза той накрая. — Може би просто да поговоря с теб. Аз… бих искал да зная коя е тази жена, заради която Даниел мобилизира цяла армия.

— Дори не зная кой е този Даниел — промърмори Черити. — Още по-малко какво иска от мен.

— Гладна ли си? — попита Скудър.

Черити кимна, макар че всъщност й се искаше да откаже.

Известно време той я наблюдава настойчиво, но не недружелюбно, после с плавно движение отново се изправи.

— Обещаваш ли, че няма да правиш глупости, ако те отвържа?

Черити отново кимна и Скудър, без да каже нито дума повече, извади ножа си и сряза въжетата. Черити се опита да стане, но силите не й достигнаха. От въжетата лявата ръка и левият крак бяха изтръпнали.

— Ами тя? — Черити посочи към Нет, която беше проследила разговора внимателно и с каменно лице. Скудър решително поклати глава.

— Нищо няма да й се случи, не се тревожи — каза той. — Но тя не е достатъчно разумна, за да мога да й се доверя. Ще поръчам да й донесат нещо за ядене. Кинк!

Последната дума беше насочена към пазача, който през цялото време беше седял неподвижно, обърнал гръб. Но той в никакъв случай не спеше, както бе предположила Черити, защото бързо се обърна и погледна въпросително към Скудър. Черити хвърли бързо поглед на широкото, набраздено от белези лице със сурови очи и брутална уста.

— Погрижи се за Нет — заповяда Скудър. — И се отнасяй добре с нея.

Кинк скочи и се забърза да изпълни заповедта, докато Скудър внимателно хвана Черити за ръката и я поведе към огъня. Тя не се съпротивляваше. Животът постепенно се завръщаше в изтръпналото й тяло. Но без помощта на Скудър едва ли би могла да направи и десет крачки.

Те не отидоха до големия лагерен огън, а до едно малко, разположено встрани огнище, където гореше по-малък огън. Съблазнителната миризма на печено месо стигна до носа й. Когато се приближи, тя видя, че и тук тя и Скудър не са сами — но все пак тук беше само един-единствен хищник, който ги очакваше, а не шумната банда от повече от двайсет души. Изпита облекчение, но реши да остане нащрек. Дружелюбността на Скудър и симпатията, която тя изпитваше към него, нито за секунда не я заблуждаваха в това, какъв беше той всъщност: главатар на една брутална армия варвари, за които човешкият живот нямаше абсолютно никаква стойност.

Скудър й помогна да седне на един плосък камък, клекна от другата страна на огъня и насърчително посочи към дървените шишове, на които над огъня се печаха парчета месо. Черити не дочака повторна покана. Оскъдната закуска при бащата и неговото семейство беше всичко, което беше яла през целия ден и стомахът й вече се бунтуваше с пълна сила.

Скудър посочи към втория хищник, който седеше край огъня и внимателно наблюдаваше Черити.

— Това е Раул — каза той. — Моят заместник. Можеш да му имаш доверие.

— А на останалите — не? — сухо попита Черити.

— Не — със същия тон отвърна Скудър. — Във всеки случай не на всички. Но Раул и ти в известен смисъл сте вече познати. — Черити го погледна въпросително и Скудър добави със само загатната усмивка. — Тази сутрин ти му проби дупка в десния крак. Но той не е злопаметен.

Черити разгледа подробно хищника. Не го позна, но това не означаваше нищо — бе имала достатъчно друга работа, за да запомня лицата на мъжете. Но видя, че десният му крачол е разпран до коляното. Отдолу се виждаше бяла превръзка.

— Още ли боли? — попита тя.

Раул поклати глава.

— Жалко — каза Черити. — Трябваше да се прицеля един метър по-високо.

Лицето на Раул остана безизразно, но Скудър се засмя тихо.

— Ти си несправедлива, Леърд — каза той. — Раул ти спаси живота.

— Така ли? — сърдито отвърна Черити. — Това ми е убегнало по някакъв начин.

— Ако не ти беше попречил да избягаш, момчетата щяха да те убият — сериозно каза Скудър. — Или равнината щеше да те погуби. Там навън никой не може да оцелее, ако не е пустинник. А ти не си пустинничка.

— Не — отвърна Черити. — Не съм.

— А каква си?

Умишлено небрежният тон на въпроса не я заблуди нито за миг — Скудър не беше срязал въжетата просто защото беше мил човек, а защото искаше от нея нещо съвсем конкретно.

— Във всеки случай, не пустинничка — уклончиво отвърна тя. — Нали и сам го каза.

Тя се наведе напред, взе от огъня един от шишовете с месо и го опита. Месото имаше особен, но добър вкус, а след първата предпазлива хапка тя започна да дъвче по-бързо, почти лакомо. Едва сега усети колко беше гладна.

Скудър я остави на мира за известно време, но неотклонно я наблюдаваше дори докато ядеше, а погледите на Раул също следяха всяко нейно движение. На драго сърце би оставила месото и би помолила отново да я завържат на дървото. Но независимо от това, че Скудър вероятно би отказал, тя беше прекалено гладна, за да го направи.

— Разбирам, че не ни се доверяваш — каза Скудър след малко. — Но ние не сме твои врагове.

— Забелязах това — саркастично отвърна Черити. — Нет и семейството й също. Винаги ли опожарявате къщите на хората, които не са ваши врагове?

Скудър стисна ядосано устни, обаче преглътна острия отговор, който беше на езика му.

— Това нямаше да се случи, ако ти не беше избягала — каза той с привидно хладнокръвие. — Само че това вече е минало, нали? Коя си ти?

— Кой е Даниел? — отвърна Черити.

В очите на Скудър отново проблесна гняв и той отново с усилие се овладя.

— Наистина ли не знаеш? — попита той. — Откъде идваш? От Луната?

— Може би. — Черити сви рамене и изгледа пренебрежително Скудър. — Защо не се престориш, че вярваш, че наистина идвам оттам и не ми отговориш на няколко въпроса? Може би — добави тя, отново свивайки рамене — тогава и аз ще отговоря на твоите.

Скудър въздъхна. Но за нейна изненада той неочаквано кимна.

— Добре — защо не? Не зная кой е Даниел. — Той направи безпомощен жест, когато Черити го погледна невярващо. — Никога не съм го срещал — продължи той. — Той е нашият човек за връзка. Но аз никога не съм виждал лицето му. Никой не го е виждал.

— Човек за връзка. С кого?

— С господарите от Морони — с готовност отвърна Скудър. — Не зная дали той е човек, или е един от тях. Ездачите са под негово командване.

— Вие също.

— Не. — Отговорът дойде толкова остро, че Черити почувства, че е улучила чувствителна точка. А Скудър също видя, че тя е забелязала това. Той се усмихна смутено. — Не — още веднъж каза той. — Ние не се подчиняваме на никого. Той… върти търговия с нас, ако искаш, така го наречи. Ние малко се грижим в нашата област всичко да върви по обичайния си ред, а той… — Той се замисли за момент. — Това, от което човек има нужда — каза той накрая. — Гориво, резервни части… ние сме много.

Това не беше цялата истина. Черити ясно усещаше, че Скудър премълчава нещо съществено. Но едва ли имаше някакъв смисъл да пита. И без това Скудър като че ли беше казал вече повече, отколкото всъщност трябваше.

— Какви сте вие? — попита тя. — Нещо като частна ударна сила на този Даниел?

Скудър се престори, че не е чул обидната интонация, с която беше зададен този въпрос. Той почти невъзмутимо поклати глава.

— Ние сме свободни — каза той. — Никой не ни казва какво трябва да правим. Откъде идваш, Леърд? От Юга?

Естествено, тя не отговори, но този път Скудър сякаш прие мълчанието й за потвърждение, защото той продължи непосредствено:

— Знам, че онези глупаци там ни презират. Но знаеш ли, Леърд, можем да минем без тях и техните фамозни градове, и тяхната така наречена цивилизация. Цената, която заплащат за тях, е прекалено висока.

— Градове? Черити не успя напълно да прикрие изненадата си. И облекчението. Все пак думите на Скудър доказваха, че не навсякъде на Земята е толкова зле, както в този пущинак.

— За каква цена говориш? — попита тя мимоходом.

Скудър изпръхтя.

— Робството — гневно отвърна той. — О, знам, че не искате да повярвате, но то не е нищо друго. Ние… — Той замълча, за момент я погледна почти невярващо и после разтегна устни в тънка усмивка на възхищение. — Ти не идваш от Юга.

— Не — каза Черити. — И никога не съм го твърдяла.

Скудър поклати глава с въздишка.

— Ти…

Една фигура в черни кожени дрехи пристъпи зад Скудър и се наведе над него. Черити не разбра какво каза хищникът, но, изглежда, не беше нещо, което да зарадва Скудър, защото на лицето му се изписа очевидна тревога. Няколко секунди той мълчаливо слушаше мъжа, после кимна, стана с енергично движение и със съжаление погледна към Черити.

— Ще трябва да продължим разговора си по-късно — каза той. — Раул ще те върне обратно.

Черити също стана и беше почти изненадана, че се чувстваше отпочинала.

— Никакви въпроси?

Скудър се усмихна.

— И без това нямаше да отговориш, нали? А въпросите, които ти зададе, бяха много интересни. — Той се усмихна още по-широко, когато забеляза изумлението й, даде знак на Раул и проследи с поглед как заместникът му се изправи и с мъка закуцука към нея. Черити със сарказъм си помисли, че двамата щяха да представляват чудна гледка, когато преминат с куцукане през лагера, подкрепяйки се взаимно.