Волфганг Холбайн
Тъмно е бъдещето (4)

4.

Когато Скудър и Раул пристигнаха в селището, две или три от мизерните колиби още горяха. Пустинният вятър вече разпръскваше кълбата пушек, които бяха ги насочвали по пътя им през последния час. Скудър видя половин дузина машини, спрени на някогашния селски площад, както и още няколко други, които блокираха другия изход от дефилето.

Хората му бяха изгасили пожара в селището. Раул и той видяха почти една дузина трупове. Два от тях бяха с тъмната кожа на хищниците. Пустинниците се бяха съпротивлявали отчаяно, но, разбира се, не бяха имали никакъв шанс. Селото беше направо изтрито от лицето на земята. Скудър не вярваше, че дори само един от жителите му е оцелял.

Гледката го изпълни с безсилен гняв. Той беше убил дузина пустинници, откакто беше поел командването на хищниците, както и почти също толкова от своите хора, но видът на разрушеното село го порази. Цялата тази акция всъщност беше безсмислена и излишна.

С бесен ритник върху спирачката той спя машината в средата на селото, опря я на стойката и скочи от седалката. Неколцина от мъжете — тези, които не бяха заети с това да обират мъртвите — колебливо се приближиха и едва сега Скудър разбра, че групата на Кинк е устроила това клане.

Той безмълвно изблъска един от мъжете от пътя си, тръгна с огромни крачки към Кинк и грубо го сграбчи за рамото. Кинк гневно изсумтя; лицето му се изкриви от гримаса и той сви ръка в юмрук. После позна Скудър и отново отпусна ръка. Скудър почти съжаляваше, че Кинк не посегна. Така щеше да може да му изнесе лекцията, която отдавна си беше заслужил.

— Какво е станало тук? — попита той с повелителен тон. — Ти ли издаде тази безумна заповед?

Кинк го гледаше стъписано. Явно изобщо не разбираше какво има предвид Скудър.

— По дяволите, искам да знам какво се е случило тук! — изрева Скудър. — Те ли ви нападнаха или какво?

— Да са ни нападнали? — Кинк преглътна нервно. — Аз… аз не разбирам. Нали ти сам каза…

— Казах, че трябва да търсите момичето — прекъсна го Скудър, владеейки се с усилие. — Казах, че трябва малко да притиснете пустинниците, да, но не съм казвал, че трябва да избивате всички!

Раул докосна ръката му.

— Остави го — успокоително каза той. — Станалото — станало. — Той се усмихна, направи знак на Кинк да изчезва и дръпна Скудър малко встрани. — Аз те разбирам — каза той много тихо, за да не го чуе никой от останалите, — но и ти трябва да ги разбереш. Жената, която помогна на момичето да избяга, е от пустинниците. И тя е убила Ден. Момчетата искат да си отмъстят.

— Това тук не е отмъщение — възмутено каза Скудър. — По дяволите, нямам нищо против малко да се постреснат пустинниците, но това е… обявяване на война.

Раул не отговори. Внезапно Скудър осъзна, че по принцип Раул има право; поне от своята гледна точка. Той ядосано се отскубна, обърна се и побягна няколко крачки, а после се спря.

Чувстваше се безпомощен. Безпомощен и бесен, и съвсем сам. Вътре в себе си кипеше от яд не само към Кинк, който беше идиот и вероятно не знаеше нищо по-добро, но и към себе си, към тази Леърд и преди всичко към Даниел, който със своето телефонно обаждане преди четири дни го беше забъркал в цялата тази каша. Мина доста време, преди да се овладее дотолкова, че да може да се върне при Раул. Заместникът му го гледаше съсредоточено и с нескрита загриженост.

— Наред ли е всичко? — попита той.

Скудър кимна, макар че сам добре знаеше, че нищо не е наред, но нямаше защо да обяснява това надълго и нашироко на Раул.

Бяха нападнали още предишната вечер, Раул и той начело на внушителна колона от почти сто машини. Беше взел близо половината от хората си — напълно абсурдно, като се има предвид, че търсеха една единствена жена! Но твърде много зависеше от това, дали ще я намерят.

Обаче досега от нея нямаше и следа. Едва стигнали до равнината, те се бяха разделили и самият Скудър, заедно с Раул, беше подплашил четири или пет пустиннически семейства. Само че никой не беше виждал непознатата жена, която търсеха, а Скудър беше почти сигурен, че са му казали истината. Раул и той не бяха действали прекалено благовъзпитано при разследването си.

— Поне научихте ли нещо? — попита той все още ядосано, но външно вече успокоен.

Раул поклати глава.

— Не. Никой не е виждал непознатата, нито пък е чувал нещо. Трябва да продължим да търсим.

— По дяволите, не можем да убием всички пустинници в околността — каза Скудър. — Тя трябва да е някъде тук.

— Може и да е избягала обратно в планините — каза Раул.

Скудър помисли за момент, после поклати глава.

— Не — уверено каза той. — Не е толкова глупава. Трябва да знае, че там няма никакви шансове. Тя трябва да е някъде тук.

За момент той погледна замислено Раул, после решително обърна глава на изток към планините.

— Избери няколко момчета, на които може да се разчита — каза той. — Ще се върнем назад. Може би ще открием следа.

— Може вече да е на сто мили оттук — отбеляза Раул. — Машината на Ден беше с почти пълен резервоар.

— Зная — изръмжа Скудър. — Но аз ще я намеря! Все едно къде се крие.

Не му оставаше много време. От седемдесет и двата часа, които Даниел му беше дал, двадесет и четири вече бяха изтекли. А Даниел не беше от хората, с които можеш да се пазариш.

 

 

Пустинниците имаха обичай да стават на разсъмване. Черити имаше чувството, че току-що е заспала, когато Нет я събуди и я отведе в къщата, където я очакваше закуска, която й се стори мизерна, но за хората тук вероятно минаваше по-скоро за царска. Гурк не беше на масата, но на въпроса й бащата отвърна само, че той е заминал още много рано сутринта. След закуската Черити се сбогува. Имаше чувството, че бащата и останалите с удоволствие я оставят да си тръгне. Въпреки това тя изпитваше силна необходимост да покаже признателността си към пустинниците. И макар да знаеше, че скоро ще съжалява, на сбогуване тя извади запалката от джоба си и я подари на Мом.

Пустинничката я гледаше невярващо, докато тя пускаше малката пластмасова вещ в ръцете й.

— Ползвай я пестеливо — каза Черити. — Няма да изкара вечно. — После се обърна и избяга от къщата.

Боб вече беше изкарал „Харли“-то от навеса и беше закрепил багажа й на задната седалка; включително и лазерната пушка, която беше овързал толкова здраво с въжета за багажника, че щеше да й трябва един час, за да може да я вземе. Тя му се усмихна с благодарност, после се метна на седалката и потегли.

Тя се отдалечи на юг от фермата, но пътува само толкова, колкото да бъде сигурна, че оттам не могат да я видят, после се отби от пътя и отново се отправи към планините.

Напълно осъзнаваше факта, че намерението й беше лудост. В никакъв случай не беше сигурна, че наистина ще може да намери подземните. Може би те действително бяха само легенда. Гурк беше напълно прав: хора в беда, хора, които са били потискани или преследвани, винаги си намираха един спасител, който обещаваше избавление и някак успяваше да им помогне по-леко да понесат страданията си. Но щом те все пак съществуваха, значи описанието на Нет водеше само до един извод — че се касаеше за хора, които са оцелели, хора като тях, които някак си бяха успели да съхранят част от старата цивилизация. Предположението, че идваха от някакви легендарни пропасти, също съвпадаше. В края на краищата, под планините се намираше някога най-голямата и най-надеждна система от бункери в света, в която чужденците бяха проникнали и която систематично бяха превърнали в развалини малко преди ти да се качиш в танка — прошепна един глас в главата й.

Тя пропъди тази мисъл. По дяволите, сама знаеше колко малък е шансът някъде да намери помощ; не се нуждаеше от ехидното си подсъзнание, за да си спомни за това.

От равнината пред нея израсна скалисто възвишение; идеален наблюдателен пункт. Черити не беше забравила за ужасната среща от предишната сутрин. Тя предпазливо обиколи веднъж скалите и накрая се спря на сенчестата страна. Изкачването на скалата се оказа по-трудно, отколкото тя предполагаше, защото нейната повърхност беше гладка като огледало и на пипане беше като полирано стъкло. Когато най-сетне успя да се покатери, Черити бе останала без дъх, така че й трябваха две или три минути, за да събере силите си. Макар че нямаше и половин час, откакто беше на път, гърлото й беше пресъхнало; още отсега жегата беше мъчителна. Трябваше да си потърси скривалище за най-горещите часове на деня.

Тя вдигна далекогледа. Монотонното кафяво на изгорената земя се плъзна край нея стократно увеличено, прекъсвано само от време на време от някоя цепнатина или скала, или — тя затаи дъх. По следата, която мотоциклетът й беше оставил в пясъка, се движеше някакво същество. При вида му по гърба й полазиха ледени тръпки. Никога досега не беше виждала такова чудовище. То пълзеше към нея и беше доста голямо. Някак много смътно то напомняше на Черити за чудовището Гила, но не беше гущер, а по-скоро насекомо, защото кожата му беше лъскава и твърда, разчленена на множество нееднакви по големина сегменти. Краката му — общо шест — крачеха тромаво и някак неравномерно напред. Главата на съществото беше отблъскващо грозна, с ококорени очи, над които насам-натам непрестанно се полюшваха две тънки антенни пипала. Нямаше никакво съмнение — тази твар я преследваше. Но със своя бърз „Харли“ тя вероятно щеше да успее да се отърве от него.

Бавно завъртя далекогледа, за момент разгледа друг причудлив самолет — който, в края на краищата, след по-внимателно взиране се оказа само парче скала — и продължи да разглежда равнината по-нататък.

Тежки, черни облаци пушек се издигаха на хоризонта; без далекогледа тя едва ли би могла да ги забележи. Стори й се, че някъде в далечината вижда пламъци — точно там, където се намираше фермата на бащата.

Ругаейки, Черити скочи, припряно слезе от скалата и отново се метна на мотоциклета. Без да се поколебае дори за секунда, тя запали „Харли“-то, потегли и веднага след това с рязко движение отново го спря. Пропиля почти цяла минута в опити да развърже възела, с който Боб бе завързал лазерната й пушка, докато най-накрая извади ножа си, за да среже на бърза ръка въжетата. Бързо метна оръжието на гърба си, качи се отново на мотоциклета и се отправи нататък с бясна скорост. Черните облаци пушек, които скоро вече виждаше с просто око, й показваха пътя. Това, което виждаше, надминаваше и най-лошите й очаквания. Огънят беше обхванал не само основната сграда — цялата ферма гореше като огромна клада.

Потиснатостта на Черити прерасна в смесица от ужас и гняв, когато тя откри четирите тежки мотоциклета, спрени пред горящата къща. Хищници. Бяха се върнали. По някакъв начин бяха успели да открият следите й в този пущинак. Вероятно бяха избили всички. Заради нея!

Без да се съобразява с нищо, тя даде газ и полетя към фермата. Видя две-три фигури в черни кожени облекла, които се издигаха като ужасни демони пред пламтящия огън. Видя също как двама от тях изненадано се обърнаха, когато чуха шума от нейния „Харли“. Единият вдигна ръка в знак, че трябва да намали скоростта. Изглежда, я бяха помислили за хищник.

При удара Черити изхвръкна от седалката, но тя беше очаквала това и ето, че съвсем неочаквано нейните реакции отново се появиха, толкова бързи и прецизни, както обикновено. Тя падна, сви се на кълбо и стовари двата си крака в тялото на втория хищник. Мъжът се строполи неподвижно на земята.

Докато Черити още замаяно се изправяше, към нея се спусна третият хищник.

Тя не му даде никакъв шанс. Светкавично свали лазера от рамото си, прицели се в него и натисна спусъка. Тънък като конец рубинено-червен светлинен лъч, почти незабележим на ярката светлина на пожара, прободе крака на хищника и го събори на земята. Оръжието не беше настроено на смъртоносна мощност, но шокът щеше да зашемети мъжа за часове. Въпреки това, тя изтича две-три крачки към него и грубо го удари с цевта на пушката, преди да се осмели да се обърне и да се огледа за последния хищник.

— Браво — каза един глас зад нея. — Чиста работа.

Черити сепнато се обърна и вдигна оръжието. Но не натисна спусъка. Зад нея, отдалечен на малко повече от двайсет метра, пред горящата плевня, стоеше четвъртият хищник и макар че на фона на пламъците от пожара тя почти не можеше да го огледа, видът му я накара да потрепери.

Беше много висок и мускулест. Лицето му беше скрито под тъмен шлем, но Черити имаше чувството, че усеща погледа му през затъмнения наличник. Неочаквано тя осъзна, че стои пред главатаря на хищниците.

— Ще ме застреляш ли с това нещо, ако мръдна? — попита хищникът. Гласът му звучеше почти подигравателно. — Тук е горещо. Бих искал да направя няколко крачки встрани.

Черити не отвърна, но направи съответно движение с лазера и хищникът се отдалечи на три-четири крачки от огъня. Сега тя забеляза, че в дясната си ръка той държи брадвичка с къса дръжка. Страшно оръжие, но не такова, което да пръсне главата й.

— Ти трябва да си Леърд — каза хищникът, след като отново се спря.

Черити беше смаяна.

— Знаеш името ми?

— Както виждаш. — Тих, подигравателен смях отекна изпод шлема. — Щеше да си спестиш куп неприятности, ако веднага беше дошла при мен — продължи той.

— Какво… какво искаш от мен? — объркано попита Черити. — Откъде знаеш името ми и кой… — Тя се запъна, огледа се несигурно наоколо и направи повелителен жест с пушката. — Свали шлема — каза тя. Фактът, че не може да вижда лицето на човека отсреща, докато говори с него, я изнервяше.

Хищникът мълчаливо се подчини, но въпреки това използва само едната си ръка. Продължаваше да стиска брадвичката в дясната ръка, докато небрежно хвърляше шлема в пясъка пред себе си.

— Доволна ли си? — насмешливо попита хищникът.

Черити не знаеше дали е доволна от това, което виждаше — във всеки случай беше изненадана. Хищникът беше доста млад, може би в началото на трийсетте. Лицето му в никакъв случай не изглеждаше несимпатично, макар че беше много сурово. Стори й се чуждо и същевременно странно близко. Косата му блестеше в най-наситеното черно, което Черити беше виждала някога.

— Аз съм Скудър — неочаквано каза хищникът по такъв начин, сякаш очакваше това име да говори нещо на Черити. — А ти трябва да си Леърд. Защо очисти хората ми?

Вместо да отговори, Черити посочи към горящата ферма.

— Защо избихте хората тук?

— Да сме ги избили? — Скудър се усмихна безстрастно. — Не сме убили никого — каза той. — Те не бяха… особено сговорчиви, така че се наложи малко да ги постоплим. Но са още живи. И ако ти си благоразумна, такива ще си останат.

Мислите на Черити почти се преобърнаха. Тя не вярваше на нито една негова дума, но все пак беше възможно той да казва истината — което означаваше, че тя осъжда на смърт бащата и семейството му, ако допуснеше дори най-малка грешка. Но ако дори половината от това, което Нет и другите й бяха разказвали за хищниците, се изпълнеше, те така или иначе щяха да умрат.

— Какво искаш от мен? — попита тя.

— Аз? — Скудър усмихнато поклати глава. — Нищо. Някой иска да говори с теб. Аз имам само задачата да те заведа при него. Жива.

— Някой? Кой?

Скудър мълчеше и се усмихваше и това беше усмивката, която дразнеше Черити. Този Скудър беше или напълно откачен, или се чувстваше абсолютно сигурен. Нито едната, нито другата възможност й се нравеше особено.

— Ами ако нямам желание да дойда с теб? — попита тя. — Не можеш да ме принудиш.

— Доведете момичето — спокойно каза Скудър. Думите му се отнасяха не за Черити, а за някого зад нея и в последния момент тя успя да се пребори с изкушението да се обърне. Дали беше номер, или не, докато лазерът беше насочен в гърдите на Скудър, тя можеше да се чувства относително сигурна.

Не беше номер. Зад нея отекнаха стъпки, после пред нея се появиха двама хищници, които влачеха след себе си един мятащ се вързоп. Макар че ръцете и краката на Нет бяха завързани, изглежда, двамата доста се затрудняваха да я удържат.

— Е? — невъзмутимо каза Скудър. — Още ли вярваш, че не бих могъл да те принудя? Само една моя дума е достатъчна и момчетата ще я убият. Откажи се. Те още отсега се радват.

— Тогава ще те застрелям — решително каза Черити.

— Това не би променило нищо — отвърна хищникът. — Момичето ще бъде мъртво, а момчетата ще свършат с теб. Откажи се. Достатъчно кръв се проля.

Тя не искаше да осъжда Нет и семейството й на смърт, но, по дяволите, какво да прави?

Скудър, изглежда, отгатна мислите й, защото се усмихна съзаклятнически и пристъпи една крачка напред, но спря веднага, щом Черити заплашително размаха оръжието.

— Мисля, че дори те разбирам. Но няма защо да се страхуваш. Трябва де те отведа жива при Даниел.

— Даниел? Кой е този? — Всъщност Черити попита само за да спечели време.

Скудър сви рамене.

— Знам толкова малко, колкото и ти. И така — докога ще стоиш там и ще се целиш в мен? Докато ти изтръпнат ръцете?

Черити се обърна почти отчаяно. Освен Скудър и двамата, които държаха Нет, в полезрението й се бяха появили още двама хищници. Всяка от машините, които стояха вляво от нея, трябва да беше возила по двама души.

— Няма да дойда с вас — каза тя. — А вие ще пуснете момичето, иначе…

— Иначе? — коварно попита Скудър.

Вместо отговор Черити светкавично обърна пушката, изпрати лазерен лъч в крака на единия от хищниците, които държаха Нет и мигом отново насочи оръжието към Скудър. Раненият изрева, претърколи се настрани и остана да лежи, стенейки.

— Или ще те застрелям — сериозно каза тя. — Не ми пука, Скудър. С онези тримата там ще се оправя.

Скудър не отвърна, но в тъмните му очи проблясваше ярост. А после той направи това, което Черити най-малко очакваше. Той бързо вдигна ръка и махна на двамата мъже да се отдръпнат, онези, които бяха посегнали към оръжието си, когато Черити стреля.

— Не — каза той. — Оставете я. Тя има право. Наистина би очистила глупаци като вас.

— Ти… ни оставяш да си тръгнем? — невярващо попита Черити.

Скудър кимна.

— Да. Обаче пак ще се видим. Пуснете момичето.

Думите се отнасяха за хищника, който държеше Нет. Той се поколеба, но после послушно извади ножа си и сряза въжетата, с които беше завързана пустинничката. С изтощено стенание Нет падна на колене, а после несигурно отново се надигна.

— Виж дали ще можеш да изправиш машината — й каза Черити. — Бързо!

В същото време тя направи няколко крачки назад, насочи лазера към мотоциклетите, с които бяха дошли хищниците, и натисна спусъка. След като беше настроила оръжието си на максимална мощност. Рубиненочервеният лъч с дебелината на палец улучи резервоара на първия „Харли“.

Мотоциклетът експлодира. Силата на взрива събори трите останали машини като подредени плочки от домино. Огънят бързо ги обхвана.

— Само за да не се видим прекалено наскоро — дружелюбно каза Черити.

Скудър я гледаше втренчено и мълчеше. Само гневът в очите му пламтеше още по-яростно.

— Няма да се справя сама! — извика Нет. Гласът й без съмнение звучеше отчаяно. — Помогни ми!

Черити кимна, размаха още веднъж заплашително оръжието и тръгна заднишком към нея.

Успя да измине само няколко крачки. Кракът й се блъсна в тялото на припадналия хищник, когото беше простреляла, тя направи прибързана крачка — и изкрещя от уплаха, когато една ръка се вкопчи в глезена й и я сграбчи с ужасна сила.

Въпреки това, тя реагира с почти нечовешка бързина. Тя не се опита да се отскубне, а се завъртя и с дулото на пушката блъсна хищника в тила. Мъжът за втори път изгуби съзнание, а Черити отново се завъртя и насочи оръжието към Скудър и останалите.

Но колкото и да беше бърза, Скудър я изпревари. Той не се опита да се спусне към нея като другите трима мъже, а просто се хвърли настрани за части от секундата, преди оръжието на Черити да изстреля втори, смъртоносен лазерен лъч, като в същото време дясната му ръка се стрелна напред. Брадвичката се плъзна по дланта му и полетя към Черити с убийствена прецизност.

Тя се опита да избяга от брадвата, но още докато го правеше, разбра, че няма да успее.

Острието улучи лявото й рамо, по тялото й пламна непоносима болка и тя изгуби съзнание.

 

 

— По дяволите, всичко висеше на косъм — тихо каза Раул, докато се изправяше. — Наред ли е всичко?

Наред ли? Погледът на Скудър се плъзна по бойното поле, в което Леърд бе превърнала фермата. Един убит, трима ранени, четири напълно унищожени машини, двама мъртви пустинници — не, гневно помисли той, нищо не беше наред. Една-единствена жена срещу Скудър и седем от неговите хора. И те бяха имали истински късмет, че не беше избила всички!

— Ще си поговоря сериозно с Даниел — изръмжа той. — Трябваше да ме предупреди за тази жена!

Той ядосано поклати глава, вдигна томахавката си и с нервно движение я пъхна под колана си; едва след това се наведе над припадналата и бегло я прегледа. Пулсът й беше спокоен и равномерен, лявото й рамо вече започваше да отича, но като че ли нямаше нищо счупено. Скудър въздъхна с облекчение. Не му се искаше да предаде на Даниел почти един труп. Губернаторът на Морон понякога проявяваше липса на чувство за хумор.

— Завържете я — каза той. — И се погрижете да не се събуди прекалено скоро. Но бъдете предпазливи. Не искам тя да бъде наранена.

Той се изправи, видя как Кинк и един от мъжете се забързаха да изпълнят заповедта му и отново се обърна към Раул. Едва сега си спомни, че и заместникът му не беше останал невредим.

— Как си? — попита той. — Наред ли е всичко?

Раул изкриви лице в болезнена усмивка.

— Дай да видя крака ти — настоя Скудър. Раул понечи да откаже, но Скудър просто го сграбчи за ръката, принуди го да седне и разпра крачола му чак до коляното. Раул тихо изстена.

Раната не беше много по-голяма от убождане с игла, но тъканта наоколо беше доста подута, а при пипане кракът беше твърд като желязо. Скудър внимателно завъртя крака на Раул и видя, че тънкият като конец лазерен лъч направо бе пронизал прасеца му. За момент той погледна към горящите машини отсреща и потрепери. Изведнъж се почувства щастлив, че на косъм се бе измъкнал от изстрела на Леърд.

— Това е малко повече от драскотина — сериозно каза той. — Не изглежда добре.

Раул сви рамене и предпазливо сгъна крака си.

— И не е особено приятно — призна той. — Бих искал да знам що за дяволско нещо беше.

Противно на волята си, Скудър трябваше да се засмее. Поклащайки глава, той се наведе настрани, хвана лазера на Черити и го повдигна почти със страхопочитание. Предпазливо го завъртя в ръцете си. На пръв поглед оръжието приличаше на малокалибрена пушка, но беше изненадващо леко и беше направено не от метал и дърво, а от синтетичен материал, какъвто Скудър никога досега не бе виждал. Вместо с дуло, цевта завършваше със стъклена тръба, дълга колкото палец, в която гореше тъмночервена, съвсем леко пулсираща светлина, а там, където трябваше да се намира спусъкът, имаше едно червено копче; съвсем близо до него — нещо като колело, което сигурно служеше за регулиране мощността на оръжието. Скудър беше объркан. Вече беше виждал лъчеви оръжия — но това напълно се отличаваше от онези, които мороните използваха.

Тогава той схвана. Това оръжие беше създадено на Земята. От хора за хора. Смутен, той остави оръжието до себе си в пясъка и помогна на Раул да се изправи. Със свободната си ръка той посочи към „Харли“-то, с което беше пристигнала Леърд.

— Вземаш машината и се връщаш обратно в лагера — каза той. — Кракът ти трябва да бъде прегледан от лекар. Барт може да те закара.

— Но тогава няма да имате никакво превозно средство — напомни Раул.

— Глупости — възрази Скудър. — И без това не може петима души да се возят на един мотоциклет, нали? — Той потупа с ръка малкия радиопредавател, пъхнат в колана му. — Ще чакаме останалите. А ти ще изпратиш Мат с машината, щом пристигнеш в лагера. А сега изчезвай.

Раул понечи отново да възрази, но Скудър с почти господарски жест го накара да млъкне.

— Ще правиш, каквото аз кажа.

Раул кимна.

— Може би имаш право — промърмори той. Внимателно направи малка крачка, шумно пое въздух през зъби и с измъчена усмивка поклати глава. — Не — поправи се той. — Ти имаш право. О, по дяволите, това боли.

Той изстена и внимателно раздвижи крака си. Скудър вървеше плътно до него, за да може да го хване в случай, че падне. Раул отново се спря, когато минаха край припадналата Леърд.

— Бих искал да знам защо го направи — неочаквано промърмори Раул.

— Какво?

Раул посочи към планините на изток.

— Никога нямаше да я настигнем — убедено каза той. — Но тя доброволно се върна. Та това е лудост.

— Може би е видяла огъня — предположи Скудър.

— И се е върнала, за да помогне на пустинниците? — Раул поклати глава. — Това няма никакъв смисъл. Не е възможно тя да е вярвала, че сама ще може да се справи с нас.

— За малко не ни довърши — спокойно каза Скудър. — Ако ти не беше отвлякъл вниманието й…

— Знаеш ли какво разказваше малката? — попита Раул, сочейки Нет. Скудър поклати глава и Раул продължи: — Тя твърди, че Леърд била на път обратно към планините, за да търси подземните…

— Глупости — изсумтя Скудър. — Но аз ще я попитам за това, когато се събуди. А сега изчезвай. Тръгвай и се погрижи камионът да дойде. Нямам желание да нощуваме тук.

Без да помръдне, той гледаше как Раул докуцука до машината и с усилие се настани на седалката, след като Барт бе седнал преди него и бе запалил мотора. Едва когато двамата се изгубиха от погледа му, той се обърна и махна на Кинк. Раул беше малко учуден, че Скудър бе настоял да вземат със себе си точно този психопат — но Скудър просто предпочиташе да го държи под око.

— Какво ще правим с пустинничката? — попита Кинк. За момент Скудър замислено погледна към Нет, която — сега отново с вързани ръце и крака — седеше малко встрани и гледаше ту него, ту Кинк с очи, в които се четеше смесица от панически ужас и неприкрито желание да убива.

— Ще я вземем — каза той след кратък размисъл. — Сигурно има още нещо, което би могла да ни разкаже.

Кинк сякаш се канеше да възрази, но после с едва забележимо кимване се отказа и заби поглед в земята.

— Искаш да кажеш нещо? — остро попита Скудър.

— Тя уби Ден — колебливо отвърна Кинк.

— Ах? — коварно възкликна Скудър. — Тя ли го казва?

— Не — призна Кинк. — Обаче аз го зная. Ти също. Беше машината на Гарт, нали и…

— Ако е така — остро го прекъсна Скудър, — тогава ще го научим достатъчно рано. Ще я вземем. И ти няма да я докосваш, ясно ли е? Впрочем, какво става с момчето? — допълни той, преди Кинк да успее отново да възрази. — Открихте ли го?

Кинк сведе още по-ниско поглед и поклати глава.

— Беше прекалено бърз — призна той. — Но, ако ти искаш, ще го хвана. Пеша той няма никакъв шанс.

— Идиот — невъзмутимо каза Скудър. Той извади радиопредавателя от колана си и го сложи в ръката на Кинк. — Опитай се да се свържеш с някого от останалите. Не се чувствам особено добре тук навън, защото не съм сигурен дали в следващия миг тук няма да се появи цяла армия жадни за мъст пустинници.

Кинк взе радиопредавателя и тръгна. Опасенията на Скудър в никакъв случай не бяха неоснователни. Един от пустинниците се беше измъкнал и може би действително щеше да успее да доведе помощ отнякъде.

Той се обърна с въздишка, взе пушката на Черити, за да я преметне през рамо и после отново отиде до своята припаднала пленница. Въпреки кървавата драскотина на челото, тя изглеждаше странно спокойна; изглеждаше почти като заспала. А лицето й изглеждаше…

Скудър не можеше да си обясни какви чувства всъщност предизвикваше в него видът й. Беше смутен. Тя беше симпатична жена — не красива, но много симпатична, някак почти по момичешки, макар че трябва да беше по-възрастна от него. И въпреки това на лицето й беше изписана някаква особена строгост. Коя беше тя? И защо беше толкова важна, че Даниел използваше цялата си власт, за да я залови?

Той почти съжали, че беше заповядал на Кинк да я упои. Имаше толкова много неща, за които му се искаше да я пита.

Кинк не откри никого с радиопредавателя, което не изненада особено Скудър; малките уоки-токита, които Даниел им бе предоставил, нито имаха голям обхват, нито пък бяха особено надеждни. Но половин час по-късно една от другите групи сама се появи и Скудър отново се почувства малко по-уверен.

Около един час преди обяд те потеглиха, макар че може би щеше да бъде по-разумно да дочакат Раул и камиона; машините бяха претоварени, а трите неподвижни тела, които трябваше да карат, не облекчаваха нещата. Бяха пътували около час, когато водачът на групата изведнъж намали и най-накрая спря. Колоната също спря тромаво, само Скудър докара машината си до първия хищник и го погледна въпросително.

— Какво става?

Мъжът вдигна ръка и посочи на север. Скудър проследи движението — и потръпна от ужас.

На известно разстояние от тях се движеше причудлива сянка, но Скудър веднага разбра за какво ставаше дума.

— Ездач? — промърмори той смутено и разтревожено в същото време. — По дяволите, какво означава това?

Огромният бръмбар приближаваше дяволски бързо, той се движеше право към мотоциклетния конвой. Скудър даде знак на останалите да загасят моторите. Той самият слезе от машината си и тръгна към ездача.

След по-малко от пет минути черният силует се превърна в лъскаво насекомо с размерите на слон. Скудър трябваше с всички сили да се овладее, за да не отстъпи съвсем инстинктивно назад, когато ездачът пристъпи към него. Макар че беше свикнал с близостта им, видът на гигантските ездитни насекоми го ужасяваше, както и през първия ден.

С неописуема неприязън Скудър погледна нагоре към ездача, който седеше на тила на бръмбара. Зад тънката, четириръка фигура се изправи друга, много по-едра, която обаче също полагаше много усилия да се задържи върху гладката хитинова броня.

Скудър изненадано потръпна, когато позна кой е.

— Раул!?

Ездачът пристъпи още напред, с рязко движение спря и за момент го огледа със своите грамадни тъмночервени фасетъчни очи: поглед, който накара Скудър да потрепери. Две-три безкрайни секунди гигантската глава със смъртоносни челюсти се полюшваше пред лицето му, после огромната твар се премести малко настрани и същевременно подгъна двата чифта предни крака, за да даде възможност на ездача си да слезе по-лесно. Ездачът — морони продължи да седи неподвижно, обаче Раул с облекчение въздъхна и се спусна надолу по гърба на огромния бръмбар и закуцука към него. Нещо в това куцукане събуди недоверието на Скудър. Изглеждаше неестествено, сякаш раната на Раул отдавна е била излекувана. Но това, разбира се, беше невъзможно. Скудър отпъди тази мисъл.

— Какво… какво означава това…? — неразбиращо попита той.

— Срещнахме се по средата на пътя — прекъсна го Раул, с тон, който го разтревожи повече от вида на самия ездач. — Трябва да ти предам нещо.

— Да ми предадеш? — Скудър смутено погледна първо него, после ездача-морони. — От кого?

— От Даниел.