Волфганг Холбайн
Тъмно е бъдещето (2)

2.

Това бе 10 000 волтов електрошок, който порази душата й и заличи нещо в нея. Смяташе, че е подготвена за всичко, и докато изкачваше хълма, бе обмислила различни възможни ситуации.

Пътят се оказа тежък, но въпреки това единственият, който изглеждаше възможен. Каньонът, в края на който бе огромната врата на хангара, бе дълъг няколко мили и не водеше практически доникъде, освен до една малка гола равнина. Тя трябваше обаче да върви в противоположната посока, на юг, като прехвърли билото на хълма, под който се намираше бункерът.

Сега вече почти съжаляваше, че пое този път. Поразена, Черити гледаше пейзажа, който се простираше долу, осветен от загасващата дневна светлина. По-рано, преди няколко вечности, тази местност бе една от най-плодородните в Съединените щати, а сега…

Мислено тя бе проиграла всевъзможни варианти, очаквала бе както осеян с кратери пейзаж, така и радиоактивно излъчване, но не би могла, преди да си представи тази безутешна, кафява равнина, която се простираше до хоризонта. Нищо не растеше на тази изгорена земя; тук и там се забелязваха грозни черни петна, където земята се бе превърнала в напукано стъкло. Въпреки че вече се спускаше мрак и температурата рязко падаше („Сигурно сега е есен, а може би зима“ — помисли си неволно). Тя чувстваше зноя, който денем превръщаше тази земя в огнена пещ.

„Велики Боже, какво се е случило тук?!“

Спомените й се върнаха ненадейно. Спомни си синьобелите огнени слънца, които отново и отново проблясваха някъде на север, тътена и разтърсването на земята, мириса на дим, който висеше във въздуха, избликващите гъби от пламъци и жарава, които бяха погълнали нощта. Със закъснение и с подобаващия ужас тя се сети да погледне своя Гайгеров брояч. Стрелката се отклоняваше леко; радиоактивността бе повишена, но под опасната област. Или бомбите са били хвърлени доста по-далеч на север, отколкото бе предполагала, или бе изминало много време оттогава.

Тя прибра уреда, завъртя се в кръг и реши да продължи по пътя, който вече бе поела. Планините изглеждаха така, както са изглеждали преди двеста или триста милиони години, но й се стори неразумно да поеме напосоки нагоре.

Не бе направила и две крачки, когато видя огъня.

Той гореше някъде на половината път до билото на хълма, недалеч от някогашния вход на бункера. Внезапно забеляза и ярката светлина на фарове; три, четири, пет, които като някакви пияни светулки танцуваха около огъня, после се заклатушкаха надолу по склона. Значи тук все още имаше живот.

„Някой или нещо, който търси някого или нещо“ — помисли си Черити с ирония. Това бе пълното и единственото описание на ситуацията. С въздишка тя пое нататък.

Пътеката нагоре по склона бе трудна. Снаряжението й тежеше и скоро се задъха. Все още не бе в добра форма. Стъмни се далеч преди да достигне до огъня. Нощта бе странна: различна от всички нощи, които бе преживяла дотогава. Небето бе невероятно ясно, звездите изпращаха бледата си светлина надолу към Земята. Бе тихо, като че ли животът бе изчезнал от тази част на планината.

Като се приближи до огъня, Черити продължи движението си по-предпазливо. Вятърът донесе гласове; значи в този пустинен свят все още живееха хора. Въпреки това тя се спря, огледа се с търсещ поглед и се отклони от пътеката, за да се приближи отстрани към лагера. Продължи още по-предпазливо.

Пред нея се водеше бесен ръкопашен бой. Черити не можеше да различи много на трептящата светлина на пламъците, но й се стори, че са трима — две фигури в плътно прилепнали, черни кожени униформи, които държаха една млада жена и разярени й викаха нещо. Една трета фигура в черно кожено облекло лежеше неподвижно на няколко метра от тях.

Черити освободи предпазителя на оръжието си и отново се огледа. Картината бе толкова странна, че в първия момент сериозно се запита дали не сънува. Двете фигури в черна кожа изглеждаха като правнуци на Лудия Макс. Облеклото им бе изпокъсано и поправено с малки парчета кожа и метал, лицата им бяха скрити под кожени шлемове, а под тях носеха допълнително черни маски. И като допълнение на картината, от другата страна на огъня бяха спрени три тежки мотоциклета.

За момент тя си пое облекчено дъх. Тук имаше мотоциклети, значи не бе попаднала много далеч в бъдещето — поне не осемстотин осемдесет и осем години, както се бе опитал да й докаже компютърът на нейната камера. Двете фигури обаче не събуждаха особено доверие. Докато единият държеше момичето, другият й нанесе звучна плесница.

Черити вдигна оръжието, но все още се колебаеше. Момичето бе много младо, на не повече от двадесет, с късо подстригана тъмна коса и тясно, но енергично лице. Съвсем инстинктивно Черити взе нейната страна. Но на земята лежеше неподвижният (и може би мъртъв!) мотоциклетист, затова бе по-добре да продължи да наблюдава, преди да се намеси.

Единият от двамата мъже вдигна някакво оръжие и го насочи към момичето, докато другият панически се отдръпна. Черити насочи нощния оптически мерник на автомата си към десния крак на единия и показалецът й леко допря спусъка.

Не се наложи обаче да стреля. Момичето далеч не бе така безпомощно, както изглеждаше досега. Вместо да побегне, то спокойно приближи към мъжа и с крак му нанесе удар между бедрата. Той се свлече, но вторият скочи, нанесе на младата жена удар в шията и я ритна отстрани, докато тя падаше.

Черити излезе с решителна крачка от укритието си и умишлено щракна предпазителя на автомата.

— Престани! — извика тя високо.

Мотоциклетистът замря, но само за момент. След това замахна за нов, още по-яростен ритник към падналото момиче. Черити въздъхна, прицели се бързо и изпрати един единичен изстрел в земята точно между краката му.

— Казах, престани — повтори тя чувствително по-твърдо, отколкото първия път. — Или си глух, приятелче?

Бавно, с насочено оръжие, тя излезе на светлината на огъня и със заплашително движение накара мъжа да отстъпи крачка назад. После се наведе над момичето, без обаче дори за секунда да изпуска от погледа си подобието на Лудия Макс.

Момичето се надигна на лакти и я погледна ужасено. По брадичката й се стичаше кръв от разбитата долна устна. Тялото й трепереше.

— Не се страхувай, малката — каза Черити. — Той няма нищо да ти стори. Добре ли си?

Нямаше представа дали момичето въобще разбираше думите й, но се надяваше, че поне ще усети успокояващия тон и усмивката, с която ги придружи.

Не успя.

Изглежда, че нещо по начало не бе наред. Черити разбра това едва половин секунда по-късно. Момичето внезапно скочи, издаде кратък вик на ужас и със свити юмруци я заудря по шията.

Черити падна. За две, три секунди не й достигаше въздух. Тя рухна, претърколи се инстинктивно и политна повторно назад, след като момичето й нанесе грубо удар с босия си крак в лицето.

После, докато момичето се съвземе и избяга, нападна мотоциклетистът. Черити видя само насочения към нея огромен, обкован с желязо ботуш, инстинктивно вдигна ръце и така поне смекчи силата на страхотния удар. Кожената маска веднага повтори атаката. Той се хвърли към нея и в ръката му блесна нож.

Черити отчаяно скочи към ръката на нападателя, хвана я и успя да спре острието на ножа на сантиметър от лицето си. Веднага разбра обаче, че не можеше да мери силата си с този мъж. Ножът се върна малко назад, след това отново се приближи и одраска бузата й.

Черити заложи всичко на карта. Вместо да продължи да се брани срещу ножа, тя изненадващо пусна ръката му, светкавично завъртя главата си встрани и същевременно с всички сили сви колене към тялото си. Острието на ножа се плъзна като нажежен до бяло метал по лицето й и той падна със звън на земята, на половин пръст разстояние от шията й. Нападателят загуби равновесие от неочаквания тласък. Той падна с вик на изненада, затърси ножа си, опипвайки с две ръце по земята, и изпъшка от болка, когато Черити се изтръгна от хватката и същевременно му нанесе удар отстрани по шията.

Ударът й не бе обезвредил нападателя, но за момент той остана замаян, достатъчно дълго, за да може Черити да скочи на крака и да отстъпи две-три крачки. Момичето отдавна бе изчезнало в тъмнината. С крайчеца на окото си Черити забеляза как, олюлявайки се, вторият мотоциклетист се изправя на крака. Едва ли би могла да издържи борбата с двамата мъже едновременно. Особено в състоянието, в което беше в момента. Тя се обърна, засили се една крачка и скочи. Мъжът в кожените дрехи инстинктивно вдигна ръце с движение, което доста убедително показа на Черити, че този вид борба в никакъв случай не му е непознат. Той беше обаче все още малко замаян и защитата му закъсня с част от секундата.

Краката на Черити се стовариха в гърдите му и той се олюля назад. Размахвайки бясно ръце, той се блъсна в един от мотоциклетите, събори го и падна по гръб върху машината. Изпод кожения му шлем се чу задавен вик на болка.

Черити светкавично скочи на крака и отново бе при него. С ръба на дланта си тя му нанесе удар по шията с всичката сила, която успя да събере. Мъжът изстена, обърна очи и изгуби съзнание. Черити се изправи моментално, обърна се — и се смрази на място.

Вторият държеше собственото й оръжие и се прицелваше в нея. Цевта на миниатюрния автомат бе насочена точно към гърдите й. Черити видя как пръстът върху спусъка започна леко да се свива.

Но изстрелът, който очакваше, не последва. Вместо изстрел, над цевта на автомата присветна малко, рубиненочервено око и върху гърдите на Черити се появи осветено червено кръгче с големината на монета. Мъжът премига изненадано, изгубил самообладание, погледна надолу към оръжието и натисна повторно лостчето на лазерния мерник, вместо спусъка.

Черити се възползва от грешката му и не дочака той да проумее механиката на непознатото за него оръжие. С един скок стигна до него, изби автомата от ръката му и го свали на земята с ритник под коленете. После се наведе, взе автомата и изчака спокойно, докато той се опита отново да се изправи, тогава го удари с приклада по тила. Не толкова силно, че да го убие, но достатъчно, за да му осигури няколко часа сън и силно главоболие. След това тя скочи светкавично и описа кръг, насочвайки оръжието в различни посоки.

Наоколо нямаше никого, по когото би могла да стреля.

Мина още малко време, докато Черити осъзнае, че всичко бе свършило. И че насмалко всичко щеше да бъде окончателно свършено за нея. Този път само шансът й помогна. Ако мъжът в кожените дрехи не бе натиснал погрешното копче…

Изтощена, тя се отпусна на седалката на единия „Харли“. Всичко се въртеше около нея. Сърцето й биеше лудо, а в устата си усети вкус, от който й се гадеше. Кратката борба я бе изтощила напълно.

— Господи — прошепна уморено. — Заменям кралство за вълшебен меч и крилат кон.

— Е — каза някакъв глас зад гърба й, — за вълшебния меч можем да поговорим, но откъде да взема крилат кон и аз самият не знам.

Нещо прошумоля в тъмнината зад нея. Черити скочи на крака, рязко насочи оръжието и включи лазерния мерник. Червената точка подскачаше по скалите и сухите клони и накрая се спря върху едно сбръчкано лице, което наподобяваше парцал за под.

— Не стреляй! — изписка едно тънко и много изплашено гласче. — Аз не съм от хищниците!

С лявата ръка Черити откачи джобното си фенерче от колана, включи го и насочи светлината към съществото, което бе изскочило иззад гърба й от храсталака. Уплахата й премина в изумление и объркване. Човекът бе… един оживял карикатурен образ.

Лицето му бе набраздено и имаше неестествен, сивкав тен. Под огромното, изпъкнало чело, което преминаваше в блестяща плешивина, святкаха две малки очички. Носът му изглеждаше така, като че ли някой го бе настъпвал, а устата беше тясна, със светли, почти прозрачни устни. Оттам срещу Черити се хилеха най-развалените зъби, които бе виждала. Черепът бе громен, а тялото на непознатия — дребно и тънко като пръчка. Човекът носеше дълго до земята наметало от кафяви и сиви парцали, изпод което се подаваха само ръцете му. Бяха много мършави и почти сиви.

Набръчканото лице се сви в гримаса.

— Проклятие! Махни тази светлина — изписка непознатият, като сочеше изпадналия в безсъзнание мотоциклетист. — Или искаш другарите му да те видят и да дойдат?

Черити нервно изключи лампата и най-после преодоля ужаса си.

— Кой сте вие? — попита тя.

Джуджето не отговори, а се приближи със ситни крачки, така че попадна в светлината на огъня и Черити можеше да го разгледа по-добре. Непознатият се наведе с любопитство към един от лежащите в несвяст, подритна го грубо с крак и кимна, след като не последва реакция.

— Безупречна работа — каза той с уважение. — Би трябвало обаче да ги убиеш, докато можеш да сториш това. Няма да се зарадват, като се събудят.

Черити не обърна внимание на думите му.

— Кой сте вие? — повтори тя въпроса си.

— Кой съм аз? — сивото лице се изкриви, с което собственикът му изразяваше усмивка. — Откъде идеш, сладката ми, че не си чувала за мен? Няма значение — отдавна не бях срещал някого, който да се справи така с хищниците.

— Това не е отговор — каза Черити раздразнено. Тя вдигна заплашително оръжието, но изглежда джуджето добре знаеше, че няма намерение да го използва. Той се усмихна още по-широко, приближи се, тепайки със ситни стъпки, и се поклони ниско пред нея.

— Позволете да ви се представя, непозната красавице — изчурулика той. — Името ми е Абн Ел Гурк Бен Амар Ибн Лот Фудел Четвърти, поръчки от всякакъв род, информация, контрабандна стока и оръжия, дроги и наемни убийци срещу надценка, винаги на разположение.

Черити погледна Абн Ел еди кой си с изумление и се запита дали всичко не бе сън.

— Приятелите ми казват просто Гурк — продължи особнякът. — А ти, естествено, се числиш към тях. Предпочитам всеки, който се противопоставя така на хищниците, да бъде мой приятел, вместо враг.

— Аха — каза Черити.

Абн Ел Гурк Бен Амар Ибн Лот Фудел Четвърти, поръчки от всякакъв род, информация, контрабандна стока и оръжия, дроги и наемни убийци срещу надценка, винаги на разположение, се усмихна, но бързо стана пак сериозен и каза:

— Трябва да изчезваш оттук, скъпа. Изстрелите сигурно са чути на мили разстояние и тук скоро ще гъмжи от хищници.

Черити хвърли тревожен поглед към трите неподвижни тела и запита:

— Има ли още такива типове? — и още преди Гурк да отговори, си спомни светлините на фаровете.

— Разбира се — каза гномът. — Ако бях на твое място, бих изчезнал, преди да дойдат. Освен ако имаш някакво убедително обяснение за това, което се е случило тук. — Гурк въздъхна и продължи: — Впрочем, не е лесно въобще да обясниш нещо на тези негодници с лица като задници.

Черити потисна усмивката си. Начинът на изразяване на Гурк не беше подходящ за печат, но беше напълно точен. Вероятно той имаше право. Трудно би се справила с тези имитатори на Лудия Макс.

— Изчезвай — повтори Гурк. — С удоволствие бих побъбрил още малко с теб, но не държа да се срещна с тях. Ако имаш нужда от нещо, обърни се към мен.

— Но как? — попита Черити развеселена. — Предполагам, че ще те открия в телефонния указател.

— Просто попитай за мен — извика Гурк. — Тук всички ме познават.

Той се обърна, но преди да тръгне, се поколеба и каза:

— И един съвет, по изключение безплатен: Стой по-далеч от Севера! Там гъмжи от хищници.

Черити гледаше след него, докато той изчезна в тъмнината. Бе объркана, но и развеселена. Този Ел Гурк в никакъв случай не бе така безобиден, както изглеждаше, но й се струваше, че има честно отношение към нея.

„Освен това бе дяволски прав — помисли си тя, — като ме предупреди“. Тя самата бе видяла светлините на фаровете, явно имаше още много от тези типове с мотоциклети („Как ги нарече Гурк? Хищници?“). Трябваше да изчезва.

Обърна се и тръгна, но след няколко крачки се спря. Погледна замислено трите поразени от ръждата мотоциклети „Харли“, върна се и разви вентилите на гумите на двата от тях. Сипа и по шепа пясък в резервоарите им. Третата машина остави в изправност.

Не се чувстваше особено сигурна, когато се качи на седалката на огромния мотоциклет. Контактният ключ беше на мястото си. Машината запали веднага като включи стартера. Приглушеното боботене сигурно се чуваше на мили разстояние. Освен това още не бе сигурна дали ще се справи с тази машина, но имаше неприятното чувство, че пеша няма да стигне далеч.

Черити решително включи на скорост и даде газ.

След като най-после успя отново да изправи тежката машина и повторно се настани в седалката, тя потегли много по-предпазливо от първия път.

 

 

Скудър замахна светкавично. Ударът бе така тежък, че Рег се олюля и загуби равновесие. Ако двама от другите не го бяха хванали, той щеше да падне.

— Идиот — каза Скудър хладно. Лицето му бе напълно спокойно, в гласа му не звучеше заплаха, не личеше даже възбуда. Това бе измамно впечатление. Привидното спокойствие бе по-скоро предупреждение за тези, които го познаваха.

Рег се надигна с мъка, отблъсна ръцете, които му помагаха, и с опакото на дланта си избърса стичащата се по брадата му кръв. Ударът на Скудър бе разцепил долната му устна. В очите му се четеше само страх, когато погледна Скудър и каза:

— Ние не сме виновни, Скудър.

— Не сте виновни, така ли? — повтори Скудър студено. Той удостои Рег и застаналия прав до него Барт с поглед, който ги накара да потръпнат, и поклати подигравателно глава.

— Разбира се, че нямате вина — продължи той, но вече с определено саркастичен тон. — Би трябвало да зная, че от вас се иска повече от възможното, нали? — И като сви ядно юмрук, със святкащи очи добави: — Проклятие! Изпращам осем от най-добрите си хора да заловят една жена. И какво става? Един се оставя да бъде убит, а понеже всичко това ви се вижда малко, губите и три машини! Идиоти ли са всички около мен, или просто забравихте да вземете мозъците си със себе си?!

Барт сведе виновно поглед, но в очите на Рег се надигна упорство.

— Ти каза, че трябва да заловим една жена — отговори той и продължи възбудено: — Тя не беше жена, тя… тя бе една дива котка! Малката беше въоръжена до зъби и се биеше като мъж!

Скудър хвърли продължителен критичен поглед към Рег и каза подигравателно:

— Разбрах — предполагам едновременно срещу трима ви.

— Да — отговори Рег, усмихна се колебливо и почти веднага се поправи. — Всъщност не. Първо тя се справи с Барт, а после и с мен. Нямах никакъв шанс.

— Там се появиха и пустинници. За тях въобще не предполагахме — добави Барт. За Скудър не остана незабелязан бързия, почти съзаклятнически поглед, който той размени с Рег. — Не можеш да ни държиш отговорни, че там бе устроена засада, за която не знаехме нищо — продължи Рег.

— Пустинници? — Скудър не обърна внимание на последното изречение на Рег. — Колко?

Рег изведнъж изгуби увереност и Скудър знаеше, че той лъже, когато отговори:

— Аз… аз не знам точно. Петима или шестима може би. Или няколко по-малко, или повече.

— Или може би само един? — каза Скудър приятелски. Рег мълчеше.

— Как изглеждаше? — продължи Скудър. — Откъде дойде?

— Беше едно момиче — отговори Барт, без да го поглежда. — Почти дете. Изникна като че ли от нищото и застреля Ден.

„Изглежда поне, че това е истината“, помисли си Скудър гневно. Мъжете бяха донесли трупа на Ден и той го бе прегледал основно. Без съмнение, застрелян бе с оръжието, което използваха само пустинниците — скачащите червеи. Една отвратителна смърт.

— А след това? — продължи той.

Барт погледна настрани и започна неспокойно да рови земята с върха на ботуша си, докато погледът на Рег блуждаеше неспокойно, като че ли отчаяно търсеше изход. Рег продължи:

— Разбира се, че заловихме малката. Обаче Барт тъкмо я беше хванал, когато изникна другата и го повали с удар изотзад.

— А ти наблюдаваше най-спокойно — предположи Скудър.

Лицето на Рег потъмня от гняв и той просъска:

— Не, скочих срещу нея, но…

— Той нямаше никакъв шанс, Скудър — каза Барт, когато Рег не се доизказа. — Ние очаквахме да заловим някаква неподготвена жена. Оказа се, че малката е добре обучена за ръкопашен бой.

Скудър погледна Барт за секунда, но преглътна гневния отговор, който му беше на езика. Усещаше, че има нещо гнило в разказа на двамата. Може би бяха вършили и нещо друго, не само просто бяха заловили момичето от пустинниците, както бе разказал Рег. А може би не бе само чиста случайност това, че Черити Леърд бе успяла така да ги изненада. Все пак Ден бе мъртъв, дясното рамо на Рег — счупено, а лицето на Барт изглеждаше така, като че ли някой е танцувал степ върху него. Все едно, дали са били невнимателни, или не — това не бе дело на някаква объркана, безпомощна и неподготвена млада жена, която те трябваше да заловят. Скудър отново сви гневно юмрук.

— Окей — каза той. — Изчезвайте, нещастници. Идете да се лекувате и после вижте да си намерите отнякъде нови машини. Докато ги намерите и се подготвите, ще имате право да помагате в кухнята. Но най-напред погребете Ден.

Двамата не казаха нито дума, обърнаха се нервно кръгом и изчезнаха. Скудър даде знак и на останалите мъже, че желае да го оставят сам. След като излязоха, той постави внимателно резето и напусна стаята през една друга врата. По ниска бетонна стълба, чиито три долни стъпала бяха пропукани, той се спусна в малко мазе. Помещението бе натъпкано с вехтории, сандъци и ракли. По стените бяха окачени оръжия — започвайки от един модерен автомат, чиито последни муниции бе изстрелял преди повече от година, до лък и стрела и една богато украсена, ръчно изработена томахавка, която бе доста по-ефикасно оръжие в ръцете на човек като Скудър, който умееше да си служи с нея.

Както винаги, когато слизаше долу, погледът му машинално се плъзна по старинните оръжия на стената, за момент се задържа на голямата, пъстра украса от пера, която увенчаваше колекцията му, и се прехвърли към малката масичка до насрещната стена. Тя бе изработена от хромиран метал. Малцина знаеха за съществуването й, както и за модерния телевизионен приемник, който бе поставен върху нея.

Скудър протегна ръка, докосна единственото червено копче отстрани на монитора и зачака търпеливо, докато екранът светна. От апарата се чу тих шум, после едно пулсиращо свирене, което накара Скудър да потръпне по същия начин, както когато го чу за пръв път.

За разлика от друг път, само след няколко секунди белият сняг на екрана отстъпи място на образ. В същото време миниатюрната оптика на една камера, която бе свързана с телевизора, се насочи към лицето му. Скудър знаеше, че някъде — където и да бе това място — сега някой наблюдаваше образа му на подобен екран, докато на монитора тук както винаги светеше само преплетеното огненочервено „М“ на Морон.

— Скудър? — той разпозна веднага гласа на Даниел, въпреки лошото качество на приемания сигнал. За разлика от друг път, сега не се наложи да чака, докато го извикат. Скудър предположи, че Даниел е чакал с нетърпение около приемника повикването му. Гласът на Даниел издаваше явна възбуда: — Заловихте ли я?

Скудър замълча за момент и поклати отрицателно глава:

— Не.

Пет секунди мълчание. Последва въпрос:

— Какво значи това „не“?

— Тя се изплъзна от моите хора — отговори Скудър колебливо.

— Какво, изплъзнала се? — Даниел почти закрещя. — Ти…

— Аз — прекъсна го Скудър нервно и с леко повишен глас — изпратих осем от моите най-добри хора след нея. Тя уби един, а други двама смаза от бой. Доволен съм, че останалите поне са живи — той замълча отново за момент. — Трябваше да ми кажете, че тази жена е толкова опасна.

Даниел замълча, а когато най-после продължи, за изненада на Скудър, в гласа му нямаше и следа от гняв, по-скоро бе развеселен:

— Типичната капитан Леърд — промърмори той. — Би трябвало да го зная. Въпреки това… — тонът му отново се промени, стана повелителен и студен, както обикновено. — … трябва да я заловите. По възможност жива.

— Да я заловим? — Скудър се засмя съвсем тихо. — Как си го представяте? Тя открадна една от нашите машини. Може да бъде навсякъде.

— Тогава я търсете! — рязко заповяда Даниел. — Имаш достатъчно хора.

Скудър изсумтя ядно и каза раздразнено:

— Слушайте! Необходима ми е цяла армия, за да претърся равнината за един единствен човек. И даже ако ние я…

— Това за армията е добра идея — прекъсна го Даниел хладно. — Мога да ти изпратя армия, Скудър. Искаш ли?

Той спря дотам, но Скудър усети едва прикритата заплаха в тези думи. Обзе го чувство на безсилна ярост, но не възрази, а само поклати безмълвно глава.

— Добре — продължи Даниел. — Значи, разбрахме се. Имаш седемдесет и два часа, за да намериш капитан Леърд. Да — и още нещо — добави той подигравателно. — Като я откриеш, ще се пазиш, нали? Тя е опасна.

Червеното „М“ на монитора изчезна, но Скудър продължи още дълго да гледа втренчено трептящия екран, преди да се наведе и изключи апарата. „Някой ден — помисли си той със злоба — ще си го върна на Даниел. Който и да е той.“