Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (64)

64

— Имам чувството, че съм се върнал в колежа — прошепна Рой, смаян от залата, която Олтман беше построил със спечелените благодарение на Уорън Бъфет пари.

— Ти си играл в известен университетски отбор, докато аз съм участвала само в състезания между гимназиални отбори — отвърна Мейс. — Ето защо всичко тук ми се струва фантастично.

— Той дори има копия от флаговете на шампионатите на Националната колежанска спортна асоциация, спечелени от мъжките и женските отбори в Мериленд — отбеляза Рой.

През следващите няколко минути огледаха басейна, просторната съблекалня с душкабини, сауната, парната баня и фитнес залата, оборудвана с модерни уреди. В едно от помещенията откриха нови спортни екипи. На пода бяха подредени нови гуменки и маратонки.

— Това е някаква спортна фантазия — промълви Рой.

— Да се залавяме за работа, защото горя от нетърпение да ти сритам задника! — обяви Мейс.

— Охо, някои хора стават твърде самоуверени — отбеляза с усмивка той.

— Много скоро ще ти се доплаче! — каза с твърд глас тя.

— А какво ще кажеш, ако и двамата останем живи? Не е ли по-важно?

— Добре. — Тя го побутна с рамо. — След като мислиш, че ще бъде живот.

— Какво?

— Имах предвид животът на страхливец.

— Тогава защо държиш на баса?

— Вече ти казах — защото наистина искам да ти сритам задника.

Не след дълго се озоваха в просторна стая с всякакво спортно оборудване — от бейзболни топки до боксови ръкавици. На специални полици бяха подредени поне петдесет баскетболни топки, повечето от тях с логото на различни колежи.

— В името на доброто старо време — каза Мейс и вдигна една от тях.

Рой сведе поглед към познатото лого на „Кавалиърс“, а после я поведе към баскетболното игрище, където шеговито прие овациите на невидимата публика. Мейс с всичка сила запрати топката в корема му, но той я улови без усилие.

— Какво е чувството да играеш пред многохилядна публика, мистър Суперстар? — иронично подхвърли тя.

— Страхотно! Най-хубавото чувство, което съм изпитвал в живота си.

— Заради славата?

— Като адвокат печеля добре. Разбира се, това не е достатъчно да благодаря на Всевишния, че съм направил богатите още по-богати. И няма нищо общо с професията на ченгето.

— Ами напусни тогава. Стани отново обществен защитник.

— Лесно е да се каже.

— Трудно е само ако ти го правиш трудно — възрази тя.

— Добре, ще запомня съвета ти — кимна той и й подхвърли топката. — Дамите винаги са първи.

— Какво ще кажеш, ако си спестим част от програмата?

— Както желаеш.

Тя отстъпи на около пет метра вдясно от коша, зае позиция и стреля. Топката плавно се плъзна в мрежичката.

— Впечатлен съм — изръкопляска Рой. — Дори не си загряла.

— Напротив — тръсна глава тя. — Забрави ли лютивия сос на макароните? Цялата горя отвътре, но сигурно се дължи на баса, който ще загубиш.

— Мейс, аз наистина мисля, че по-късно ще ми благодариш…

— Хайде, стреляй!

Рой зае позиция и с лекота вкара топката в коша. От около шест метра и под ъгъл от 45 градуса Мейс стреля и вкара топката, която първо се удари в таблото.

— Това ли е лимитът ти? — попита Рой.

— Скоро ще разбереш.

Рой вкара топката в коша.

— Това е „К“ — обяви Мейс.

— Какво говориш, по дяволите? Нали вкарах?

— Аз вкарах с удар в таблото, а ти — направо в коша, Рой — спокойно поясни тя. — Затова получаваш „К“. — Тя забеляза смаяната му физиономия и побърза да добави: — Ти какво си мислиш? Че не мога да вкарам, без да ударя топката в таблото?

Грабна топката от ръцете му, отмери шест метра и стреля в мрежата.

— Добре де, нека бъде „К“ — съгласи се Рой.

След близо час, над осемдесет изстрела и много малко пропуски двамата стигнаха до „К-О-Н-Ч“.

Мейс зае позиция на осем метра, затаи дъх и изстреля една перфектна параболична топка, която се удари в таблото и влезе в коша.

— Дай да уточним нещата — намусено рече той. — С рикошет или директно?

— Нека го направим по-лесно за теб, ревльо — усмихна се тя. — Имаш право на избор.

Рой тупна топката два пъти, прицели се и стреля. Топката пропусна не само мрежата, но и самия обръч. Мейс се наведе да я вземе.

— Това е „Е“ — обяви Рой. — Аз загубих. Значи продължаваме да работим по случая без ченгетата.

— Май през цялото време симулираше, нали? — подозрително го изгледа тя.

— Няма как да го докажеш. И така, какъв ще бъде следващият ни ход?

— Сигурен ли си? — попита тя и запрати топката към него.

— Стига си задавала въпроси! — върна й я той. — И не се разнежвай спрямо мен… Не че е вероятно да се случи.

— Добре. Толивър напуска службата в петък вечерта към седем. Документирано е от камерата в гаража. А някъде към десет се връща.

— Не забравяй, че живее в южната част на Александрия. Защо трябва да шофира чак дотам, а после да се върне?

— Помолих за услуга един от старите си приятели и научих, че ченгетата са открили разписка за използване на кредитна карта. В петък вечерта Даян е вечеряла в един ресторант в Джорджтаун, казва се „Симпсънс“. Знаеш ли го?

— Да. Малка кръчма на Ем стрийт близо до реката. Ходил съм там. Храната е добра. Сама ли е била?

— Не. От сметката личи, че е било сервирано за двама.

— С кого е била?

— Не знам.

— Ченгетата не са ли разпитали персонала?

— Не знам. По всичко изглежда, че Капитана им е достатъчен.

— Ами след като разберат, че е невинен?

— Тогава ние ще имаме преднина. Но първо трябва да се отбия на едно място.

— Къде?

— При един стар приятел.