Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (38)

38

След като си тръгна от „Кафе Милано“, Бет се върна в службата, за да прегледа някои документи и да отговори на получените имейли. Рой й се обади, когато беше на път за дома си. Тя заповяда на охраната да обърне и седанът се понесе с пълна скорост към Джорджтаун. Рой ги чакаше на входа на сградата.

— Хубава униформа — отбеляза той, оглеждайки елегантното облекло, с което Бет се беше появила в „Кафе Милано“. — Дано не съм прекъснал нещо приятно.

Бет отказа да захапе въдицата и попита рязко:

— Къде е Мейс?

Усмивката му се стопи.

— Не знам.

Качена на високите токчета, Бет беше почти колкото него.

— Опитай още веднъж — подозрително го изгледа тя.

— Видяхме се за малко и се разделихме. А после аз дойдох тук.

— Защо?

— Напоследък почти не се задържам в кантората по обясними причини. Имах намерението да понаваксам с работата и да завъртя няколко телефона.

— По това време?

— В Дубай. Там вече е утре.

— Благодаря за урока по география. Той къде е?

— На четвъртия етаж.

Рой се обърна и тръгна към стълбите.

— Защо не използваме асансьора? — попита Бет.

„Защото картата ми остана у любимата ти сестричка“, отвърна мислено Рой, а на глас рече:

— Като се спусках надолу, асансьорите се държаха доста подозрително. Не ми се ще да остана заклещен в някой от тях.

Поеха по стълбите. Напред вървяха двама цивилни с пистолети в ръце, предвождани от униформен полицай. Навън се появиха още няколко коли без отличителни знаци. Мъжете изскочиха от тях и бързо заеха позиция около сградата.

— Как стана така, че вместо да работиш извънредно, си отишъл на четвъртия етаж, който е в ремонт, и си стигнал до конфронтация?

— Чух някакъв шум.

— От шестия етаж?

— Всъщност чух асансьора. Отначало не ми направи впечатление, но после си спомних думите на дневния портиер, който твърдеше, че на етажа са ставали кражби. И реших да проверя.

— Би трябвало да позвъниш в полицията още тогава.

— Вероятно имаш право.

Стигнаха четвъртия етаж. Полицаите измъкнаха фенерчета и тръгнаха напред с насочени пистолети. Капитана още лежеше на пода, но вече не трепереше, а сякаш спеше.

Ченгетата кимнаха и отстъпиха встрани, давайки път на Бет и Рой.

Тя се взря в мъжа на пода.

— Едър и здрав изглежда. Бивш военен, ако медалите на ревера му са истински. Как успя да го обезвредиш?

Рой се наведе и вдигна дъската, която му беше дала Мейс.

— С това. По него има кръв.

— Ударил си го с тази дъска, така ли? Той нападна ли те?

— Не, но се страхувах, че ще го направи. Всичко се случи много бързо.

— Разкарайте спящата красавица! — заповяда на подчинените си Бет и отново насочи вниманието си към Рой. — Мисля, че трябва да рискуваме с асансьорите. Дай ми магнитната си карта.

Рой потупа джобовете на панталона си, а после провери и в якето.

— Мамка му! Сигурно съм я оставил в кабинета и вече не мога да се върна там. Съжалявам, но ще трябва да използвате стълбите.

Едрото тяло на Капитана беше понесено надолу с помощта на още няколко униформени полицаи, които междувременно се появиха на етажа.

— Искам да ми разкажеш всичко от самото начало! — каза Бет.

— Няма проблем — отвърна Рой. — Да го направим ли на чаша питие?

— Не, мистър Кингман. Не искам питие, а истината!

— Казвам ви истината, госпожо началник.

— Добре. Започни отначало, без да пропускаш нищо. Имай предвид, че не съм далеч от мисълта да те арестувам за възпрепятстване на правосъдието за лъжите ти пред полицията, а и заради простия факт, че си изключително глупав!

— Ама вие със сестра ти да не сте близначки? — попита Рой.

— Моля?

— Нищо, нищо — примирено махна с ръка той, пое си дълбоко дъх и започна да разказва.