Волфганг Холбайн
Спящата армия (2)

2.

— По дяволите! Какво беше това?

Хартман изруга, извърна глава настрани, лицето му се изкриви от болка и той разтърка с пръсти дясното си слепоочие, като едновременно погледна към редицата малки, мигащи монитори. Два от тях бяха излезли от строя и показваха само бял фон. „Вероятно кинескопите им са изгорели“, помисли си с яд Хартман. Уредите бяха на повече от шестдесет години.

Но може би тази светкавица би извадила от строя всеки филтър.

Пред очите на Хартман се движеха все още ярки светлини. Той беше сигурен, че щеше да бъде ослепен, ако филтрите не бяха реагирали светкавично бързо и не бяха погълнали деветдесет и девет процента от светлинния поток, който бе проникнал чрез мониторите в малката контролна кабина.

Той се обърна унило и погледна двамата техници, които седяха зад изподрасканите пултове. Бройер мигаше и търкаше непрекъснато очите си, докато Щерн очевидно не бе забелязал нищо. Но лицето му видимо побледняваше, когато погледът му пробягваше върху контролните уреди на пулта пред него.

— Попитах какво става — попита заповеднически Хартман тъмнокосия техник.

— Аз… не съм сигурен — отвърна нервно Щерн. Пръстите му се плъзнаха над пулта, задействаха няколко превключвателя и затракаха хаотично върху клавиатурата на някакъв компютър. — Но изглежда като…

— Като какво? — попита остро Хартман, когато Щерн млъкна колебливо.

Техникът насочи поглед нагоре и изразът на изумление в очите му се превърна в ужас.

— Било е атомна експлозия, господин лейтенант — каза тихо той.

Хартман не бе особено изненадан; той само се питаше кой би имал интерес да бомбардира град, в който вече половин век не живееше никой.

— Сигурен ли сте? — попита тихо той.

Щерн кимна рязко:

— Напълно. Данните не водят до друго заключение. Някой бомбардира града.

Хартман замълча за момент. Какво, за бога, ставаше там горе? Първо онези два космически кораба, които се обстрелваха взаимно, а сега това… Но той не бе тук, за да прави предположения. Той беше тук, за да действа.

— Какъв калибър? — попита той. — И къде точно е избухнала?

Щерн отново погледна за момент уредите си, а после отговори нервно, без да поглежда Хартман:

— Не особено голям. Смятам, петдесет, максимум шестдесет килотона. По-скоро граната, отколкото бомба. Но е имало няколко попадения.

— Няколко? — попита тревожно Хартман, за да се увери.

Щерн преглътна и го погледна едва сега.

— Минимум три или четири — каза той, — а може би и повече. Не мога да кажа точно. Повечето уреди са разрушени.

— И къде са паднали? — попита заядливо Хартман.

Щерн трепна като ударен при този язвителен намек и се опита да пропълзи към пластмасовата си седалка, докато седящият до него Бройер най-сетне свали ръка от очите си и погледна последователно него и Хартман. „Ако се съди по израза на лицето му, помисли си ядосано Хартман, той въобще не е разбрал какво се е случило. В какво съм се провинил, че ми зачислиха двама такива мухльовци?“

— Приблизително… десет километра оттук, господин лейтенант — отвърна Щерн, след като гледа дълго своето командно табло. — Недалеч от моста. Вероятно той също е разрушен.

— По дяволите!

Хартман се извърна отново и погледна с упрек двата изгорели екрана, сякаш ги обвиняваше за това, че не знае точно какво става сега там.

— Има ли и някакви други лоши новини? — осведоми се той сърдито.

— Гъмжи от кораби — каза тихо Щерн. Гласът му прозвуча почти страхливо.

— И какво точно означава това? — попито потиснато Хартман с оня измамливо спокоен тон, който познаваха и от който се страхува всички, които имаха съмнителното удоволствие да работят с него.

— Не мога да кажа точно — отговори колебливо Щерн. — Повечето уреди не работят. Ще трябва да минат няколко часа, докато започнат да функционират отново. Но последния път на екрана видях пет или шест.

— Пет или шест — повтори полугласно Хартман.

По лицето му пробягна особен израз. За петте десетилетия, през които беше на служба тук, той не бе виждал никога едновременно над града повече от три от огромните, сребристи летателни дискове, а още по-малко някой от тях да хвърля атомни гранати над празни къщи.

— Още ли бомбардират? — попита той.

— В момента не — отговори прилежно Щерн. — Но изглежда, че още не са се отдалечили, иначе радарът щеше да ги засече.

— Остроумно заключение — каза заядливо Хартман и се обърна към двамата техници.

Бройер сведе рязко поглед, сякаш въобще не беше тук, докато Щерн започна нервно да опипва устни с върха на пръстите си.

— Може все пак да потрябвате за още нещо, Щерн — продължи весело Хартман. А после изведнъж стана отново сериозен.

— Тази работа не ми харесва — каза той. — Събудете онези двама кретени Леман и Фелс. Трябва да се поогледат малко там навън.

— Радиацията… — поде Щерн, но бе прекъснат веднага от Хартман.

— Не питам за мнението ви, Щерн — изрева Хартман. — Събудете ги!

 

 

Срутването на каменните отломки бе отстъпило място на сипещия се от покрива прах. Но шумът от експлозиите все още се долавяше така, сякаш целият град щеше да се срути върху главите им.

Мимоходом Черити се питаше защо мороните си правеха толкова труд да застелят разрушения град с килим от по-малки гранати, вместо да хвърлят просто една водородна бомба и така да изпратят самоназначилите се спасители на Света на другия край на Слънчевата система. Все пак те бяха имали късмет; Кайл, който очевидно можеше да вижда в тъмнината като котка, този път ги бе довел до този прастар, ръждясал вагон от метрото, който от половин век стоеше изоставен върху релсите. Те едва бяха влезли в него, когато половината тунел над главите им започна да се срутва. Може би последната експлозия не е била най-силна, а просто се е оказала последният удар, разрушил и без това разклатените основи на подземната галерия. През последните няколко минути Черити не вярваше, че ще преживее следващите моменти; предната част на вагона бе смачкана като плоча от изсипалите се върху него тонове бетон и пръст. А после настъпи тишина.

— Какво, по дяволите, правят онези там горе? — прозвуча от непрогледната тъмнина приглушеният глас на Гурк.

Никой не отговори, но за втори път Черити вдигна лявата си ръка и погледна Гайгеровия брояч. Малката червена индикация в момента представляваше единственият източник на светлина. Стойностите за радиоактивното лъчение все още не бяха в най-опасната зона, но постепенно положението щеше да стане лошо.

Макар че бе сляпа като останалите, тя внезапно усети, че Кайл я поглежда.

— Изглежда, че вашите приятели отдават твърде голямо значение на това да ни спипат — каза тя.

Кайл не отговори, но от другия край на вагона Скудър добави:

— Да. Питам се само кого всъщност преследват те.

— Мене — каза Кайл.

— И затова заразяват половината град с радиоактивно излъчване? — попита недоверчиво Черити.

— Радиацията трае много кратко — каза Кайл. — След няколко дни опасността ще премине.

— След няколко дни? — засмя се иронично Скудър. — Освен ако не остане нищо след това. Все пак предлагам да си създадем удобства тук долу.

— Престани, Скудър — каза вяло Черити. А после се обърна отново натам, откъдето в тъмнината бе прозвучал гласът на Кайл. — Какво сте направили, за да си правят толкова труд да ви унищожат?

— Нищо — отговори Кайл. Тя чу как той стана и започна да се занимава с нещо в тъмното. — Предполагам, не са особено очаровани от факта, че не искам да се оставя да ме унищожат.

— Може би трябваше да ви направим услугата ние да сторим това — каза саркастично Гурк.

Кайл дори не си направи труда да отвърне нещо. Изведнъж изпод тавана на вагона замъждука мътна, жълта светлина. Черити премигна изненадано, когато видя, че Кайл бе запалил една от старите лампи.

В мъждивото сияние на петдесетгодишната луминесцентна лампа се виждаше цялата степен на разрушението. Галерията бе почти изцяло съборена и все още тук-там се свличаха камъни и буци пръст. Те бяха в капан. Може би не им оставаха и минути, за да успеят да се освободят.

Кайл стана и започна да се занимава с втора лампа, за да пробуди и в нея живот. Със свити колене Скудър седеше върху една строшена пластмасова пейка и го наблюдаваше смръщено. Нет се занимаваше с дъщерята на Барлър, която с каменно лице се бе облегнала на стената, и масажираше ранения й десен крак.

Празният поглед не се хареса на Черити. Тя стана, мина приведена край Нет и Хелън и се наведе загрижено към тъмнокосото момиче.

— Всичко наред ли е?

Хелън не реагира, но Нет погледна нагоре и поклати глава. Не, Хелън съвсем не беше в ред. Не за първи път, откакто бяха избягали от Париж, Черити си даде сметка, че беше грешка да вземат момичето със себе си.

Но в момента не можеха да направят нищо за Хелън. Тя стана, отиде към задния край на вагона и се опита през праха да разпознае нещо от обкръжението им. Тогава и втората луминесцентна лампа светна, за момент изпълни вагона с почти неприятна жълта светлина и угасна веднага с кратко, синьо проблясване. Кайл се обърна, сви разочаровано рамене и не се опита да запали трета лампа. Внезапно прозвуча трясък, а малко по-късно към тях долетя отдалеч, много далеч, приглушен тътен. Черити погледна ужасена нагоре, но тунелът все още издържаше.

— Те все още хвърлят бомби — каза Скудър.

— Да — отвърна Кайл, — но скоро ще престанат.

— А после?

Кайл махна с ръка към тавана.

— После ще дойдат и ще ни търсят — каза той. — Няма да се откажат, докато не ме хванат или не се уверят със собствените си очи, че съм мъртъв. Ако това би помогнало, ще се предам. Но те ще търсят и вас.

— Колко сте благороден — отбеляза заядливо Гурк.

Черити хвърли сърдит поглед към джуджето.

— Затваряй си устата! — извика тя. — Без него никой от нас нямаше да е жив.

— Без него — отвърна Гурк с подигравателна нотка в гласа си — нямаше изобщо да бъдем тук.

Кайл измери джуджето с особен, но не и недружелюбен поглед, изсмя се кратко и тръгна към Нет и Хелън. Младата уейстлендърка размени въпросителен поглед с Черити и се отмести настрана, когато тя й кимна безмълвно.

В продължение на секунда Кайл гледаше тъпо Хелън, а сетне протегна ръка и я докосна почти нежно по бузата. Празнотата в погледа на Хелън остана, но тя видимо трепна от докосването. Кайл се поколеба за кратко, но после пръстите му започнаха да опипват тялото й с нежни, но много сръчни и умели движения. Черити не можа да разбере какво прави, но след момент той обърна глава и я погледна.

— Кракът й е изкълчен — каза той. — Мога да го оправя, но някой трябва да я държи здраво. Ще бъде много болезнено.

Скудър понечи да стане, но Хелън явно бе чула думите на Кайл, защото внезапно поклати глава и каза:

— Не е необходимо. — Кайл се поколеба за момент, после хвана с две ръце глезена на Хелън и направи светкавично бързо движение. Хелън пое силно въздух, но не издаде и най-слаб стон, макар че лицето й загуби и последните следи от руменина.

— Това беше — каза през смях Кайл. — Не мога да установя никакви други наранявания, но въпреки това внимавай с крака си.

Хелън кимна:

— Ти… ти си това наистина — измърмори тя. — Но как е възможно? Ти… ти не си… почти не си се променил!

За момент Кайл изглеждаше така, сякаш не знае точно какво ще последва след тези думи. Но после и той погледна изненадано Хелън с нов, объркан израз върху лицето.

— Ти си момичето от джунглата — промърмори той.

— А ти ловецът, който… уби родителите ми — измънка Хелън. — Аз… аз си спомням точно. Ти ги уби! Първо баща ми, а после… после майка ми.

Кайл замълча, но изумлението в погледа му се превърна в болка.

— А после… после ти дойде при мен — продължи Хелън. — Мислех, че… че ще убиеш и мен. Но вместо това ти ми се усмихна и… и уби мравката, която искаше смъртта ми.

Кайл продължи да мълчи, но Черити видя, че и Нет вдигна изненадано очи и го погледна.

— Никога не разбрах защо го направи — каза Хелън.

— Не можах — отговори Кайл. — Исках, но… но тогава майка ти жертва живота си, за да те защити. — Той се усмихна горчиво и продължи: — Просто не разбрах защо тя направи това. Беше вече в безопасност. Имаше добър шанс да избяга, но тогава се обърна внезапно и ме сграбчи, макар и да знаеше, че това ще й коства живота. Просто не я разбрах. Но след това не можех вече да ти сторя нищо. В противен случай това би направило смъртта й безсмислена, разбираш ли?

— А имаше ли тя смисъл? — попита беззвучно Хелън.

— Не — отвърна Кайл. — Много съжалявам. Надявам се, че ще можеш да ми простиш. Но не го искам от теб.

В продължение на няколко секунди Хелън го гледаше безмълвно, а после вдигна ръка, докосна нежно бузата му с върха на пръстите си и каза:

— Понякога… би трябвало да те мразя. Но не мога. Бе толкова отдавна.

По лицето на Кайл се изписа израз на горчива болка. Но той не каза нищо повече, а стана и посочи към прозореца.

— Ще погледна докъде е съборен тунелът — каза той. — А вие чакайте тук.

Скудър понечи да възрази, но Черити го възпря с бързо движение на ръката и кимна насърчително на Кайл. Младият великан се отдалечи с елегантно движение от прозореца и безмълвно изчезна в тъмнината.

— Смяташ ли, че е добра идея да го оставим да отиде сам? — попита Скудър.

— А защо не?

— Откъде можем да сме сигурни, че ще се върне?

— А кой ще му попречи, ако наистина не иска да се върне? Може би ти? — възрази Черити.

Отговорът на Скудър бе мълчание и един гневен поглед и Черити разбра веднага, че не бе обмислила особено добре думите си. За първи път, откакто се бяха запознали с Кайл, тя се запита дали враждебността на Скудър не се дължеше на обстоятелството, че Кайл всъщност бе техен враг.

— Не разбирам това — прошепна тя. — Какво, по дяволите, е толкова важно за Кайл или нас, че те правят толкова усилия, за да ни хванат?

— Може би не обичат да им се крадат корабите? — попита Гурк.

Черити поклати решително глава.

— Това не може да бъде единствената причина — каза тя. — Разбирам защо ни преследваха и стреляха по нас. Но те хвърлят атомни бомби, Гурк. Никой не разрушава половин град, за да накаже няколко крадци на кораби.

Скудър се засмя, но веднага стана отново сериозен.

— Може би наистина заради Кайл — каза той. — След всичко, което знаем, той е първият от тези мегавоини, който е станал изменник. Може би разполага с информация, която в никакъв случай не бива да попадне в чужди ръце. Все пак те са нещо като техния елит, ако правилно разбирам нещата.

„Това е едната възможност, помисли си Черити. Но то не може да бъде единствената причина.“

— Би трябвало… да има нещо общо с бункера — измърмори тя. — Централата на НАТО, която намерихме в Париж.

— Как така? — попита Скудър.

Черити сви рамене.

— Това е само някакво предчувствие — каза тя. Преди да продължи, тя погледна Хелън. Момичето беше вече отново на себе си и я поглеждаше със смесица от любопитство и ужас. — В централата имаше нещо, което е било извънредно ценно за тях — продължи тя. — С изключение на Барлър аз съм единствената, която е била там долу. Занимавах се сума време с компютъра.

— Вие смятате… — пое си уплашено дъх Хелън и се втренчи в нея с разширени от ужас очи. — Вие не мислите, че баща ми е изпратил тези бомбардировачи след нас?!

— Не — отговори Черити твърде рязко, за да прозвучи наистина убедително. — Той лично сигурно не е. Вероятно дори и не знае за това. Но е някой, който смята, че сме узнали нещо.

— Но това е глупаво! — запротестира Хелън. — Баща ми никога не би…

— Той не е твой баща, малката ми — прекъсна я твърдо Гурк, като направи гневен жест към посоката, в която бе изчезнал Кайл. — И той е един от тях.

Очите на Хелън блеснаха войнствено. Но преди да успее да подхване спор с Гурк, Кайл се върна и им махна с ръка да напуснат вагона.

Скудър и Черити се покатериха бързо и се измъкнаха през счупения прозорец, докато Нет внимателно помагаше на Хелън да се изправи.

Сега тя можеше отново да върви, но лицето й се изкривяваше от болка, когато стъпваше на крака си. След кратко колебание Скудър я вдигна на ръце и я изнесе като дете от вагона.

— А сега? — попита Черити.

— Галерията се е срутила — каза Кайл. — Нямаме никакъв шанс да преминем през нея.

— А в другата посока?

Кайл отново поклати глава.

— Дори и да има някакъв път, радиацията ще бъде смъртоносна. Поне за вас.

— Чудесно! — каза Гурк. — Тогава наистина сме попаднали в хубав капан! Трябва само приятелите ти да дойдат и да ни приберат.

— Може би все пак има някакъв път — каза невъзмутимо Кайл. — Открих една врата. Зад нея има стълба, която води надолу. Не знам накъде.

— Тогава да установим — предложи Черити.