Волфганг Холбайн
Спящата армия (19)

19.

— Някакъв самолет се приближава — каза Луцифер. — Много бързо.

— И? — попита Стоун, без да снеме поглед от лицето на безжизнения мегавоин.

Той не знаеше от колко време е тук — пет или десет минути. Преди малко двамата инспектори си бяха заминали, а миг по-късно бе чул шума на отлитащия планер — последния самолет, освен неговия, който се бе задържал в близост до гнездото.

Стоун откъсна поглед от лицето на Кайл и повтори въпроса си с по-остър и нетърпелив тон.

— И?

— Анализирах ситуацията, господине — отговори Луцифер. — Може да възникне опасност.

— От такъв малък самолет? — попита иронично Стоун.

— Става дума за съвършена бойна машина, господине — отвърна Луцифер. — Такива машини вече са ни нанасяли тежки поражения. Нашият планер е с два пъти по-малки възможности за водене на бой.

— Тогава се моли да идват с приятелски намерения, приятелю — каза саркастично Стоун. — Ако въобще знаеш какво означава тази дума.

Мравката понечи да възрази, но той махна грубо с ръка и каза:

— Мисля, че знам кой седи в този хеликоптер.

— Неразумно е да поемате такъв риск, господине — каза Луцифер.

— Знам — отвърна небрежно Стоун. — Но такива сме понякога ние, хората. Подготви кораба за излитане! Но ще останеш на борда, независимо какво ще се случи, дотогава, докато не те повикам изрично.

— Не трябва ли поне да извикам на помощ една бойна единица и…

Стоун го прекъсна ядосано:

— Трябва да правиш това, което ти казвам! Или искаш писмена заповед?

— Не, господине — отговори примирено Луцифер.

— Тогава върви! — каза Стоун. — И внимавай за джуджето! По-опасно е, отколкото изглежда.

— Знам, господине — отвърна Луцифер, като се обърна и напусна катедралата, за да се отправи към планера.

Стоун погледна замислено след него. „Ти знаеш, помисли си той. О, не, приятелю, нямаш дори и представа. Всички вие нямате никаква представа.“

И с мъка потисна истеричния си смях.

 

 

Макар че Черити летеше с максимална скорост, им бяха необходими петнадесет минути, за да стигнат катедралата. Бе смятала, че ще види над развалините на огромната църква гъмжащо от планери и бойни кораби небе, но единственото движение по земята бе това на стълбовете прах, гонени от вятъра.

Черити намали скоростта на хеликоптера, докато той увисна неподвижно във въздуха на двадесет-тридесет метра над площада, на който преди един ден хората на Кремер бяха извършили унищожителното покушение над джеърдите и мравките. Тя бързо пресметна, че броят на убитите варвари е над хиляда. Никой не бе си направил труда да отнесе труповете им. Гледката я изпълни с горчивина, не, с ярост. Нападението бе толкова безсмислено! И бе предизвикало ужасен отговор!

Хартман сякаш прочете мислите й, защото каза тихо:

— Съжалявам. Не знаех, че…

— Никой не би могъл да знае какво представляват те в действителност.

— А вие знаете ли го вече?

— Надявам се — измърмори Черити. — А ако не е така, ние сме вече почти мъртви.

Приземяването й, също като полета, не бе особено майсторско — хеликоптерът кацна с толкова силен тласък, че Черити нямаше да се изненада, ако той се разцепеше на две. Тя сне бързо каската от главата си, изключи турбините и преди да се надигне от седалката, погледна още веднъж към катедралата. Вратата бе широко отворена и обтегнатите й нерви я караха да вижда измамни движения на сенки зад нея. Молеше се това да бе само лъжливо чувство.

— Останете тук, Хартман — каза тихо тя. — Ако… нещо се обърка, опитайте се да излетите.

— Не мога да управлявам това нещо — отговори Хартман.

Той посегна към колана, измъкна пистолета си и го подаде на Черити, но тя само поклати глава. И на нея в първия момент й бе хрумнала такава безумна мисъл, но след събитията през последните няколко часа бе разбрала окончателно, че тази борба не може да бъде решена с оръжие.

Тя слезе от самолета и се отправи към вратата. Скудър и Нет я последваха. Никой не промълви дума, но всички усещаха, че нещо странно и могъщо се простира като невидима мантия над това място.

Те спряха пред вратата. Вътрешността на църквата бе изпълнена с тъмнина и сенки, а разкриващата се пред очите им гледка показваше такова опустошение, каквото Черити бе очаквала. Двете ракети, които хеликоптерът бе изстрелял в сградата, не бяха оставили нищо неразрушено след себе си. И въпреки това нещо пред тях се движеше. В първия момент Черити помисли, че това е само мираж, но сетне разбра, че движението е реалност.

— Това е… царицата! — каза изумен Скудър. — Тя е още жива!

Черити кимна мъчително. Сърцето й затуптя лудо и някакъв вътрешен глас внезапно й изкрещя да се обърне и побегне към Хартман и хеликоптера. Но тя знаеше, че не може да го направи, защото не бе тук по собствено желание. Нещо я бе… повикало. Бе го усещала отдавна, но едва сега й бе станало съвсем ясно.

Внезапно Нет вдигна ръка и посочи втора, по-дребна фигура, която се бе появила до тялото на царицата.

— Кайл! — каза тя. — Това е Кайл! Той… той е жив!

— Тогава може би и Гурк и момичето са още живи! — добави възбудено Скудър и понечи да се затича към Кайл, но Черити го спря.

— Не — каза тя.

Скудър я погледна с изненада.

— Моля?

Очите на Черити потърсиха мегавоина и макар че той бе твърде далеч от нея и лицето му изглеждаше като размито петно в здрача, тя усети погледа му. Погледът му!

— Аз… ще отида сама — каза с мъка тя. — Моля, изчакайте ме тук независимо какво ще се случи.

— Но това е глупаво! — отговори Скудър.

— Знам — измърмори Черити и тръгна. С крайчеца на очите си видя как Скудър направи неволно движение, за да я последва, а когато Кайл вдигна глава и го погледна, спря внезапно.

Докато тя крачеше през разрушената църква, сърцето й започна да бие още по-силно, а чувството на ледена студенина я обземаше все по-осезателно, докато накрая й се стори, че не може повече да диша.

Ранената царица вдигна глава и я погледна. Вглеждайки се в огромните й фасетни очи, Черити изпита отново съприкосновението с огромна, сякаш посветена в някакво тайнство, мощ.

А после погледът й се насочи към лицето на Кайл и тя едва не извика от уплаха. Кайл не бе вече Кайл: лицето му наистина бе като това на мегавоина, когото бе познавала, но очите му бяха очи на джеърд, а усмивката и мимиките му бяха като тези на Джайл.

— Добре е, че дойде — каза Кайл. — Така можем да си говорим по-лесно.

Черити преглътна твърдата буца, заседнала в гърлото й, и се насили да погледне Кайл. От кръста надолу тялото на мегавоина се губеше в мрежа от сиви лепкави нишки, под която краката му можеха да се различат само схематично. Черити не можа да разбере дали това бяха човешки крайници или твърдите, покрити с хитин, крайници на членестоного насекомо.

— Къде е… Хелън? — попита тя.

Кайл махна неопределено с ръка зад себе си.

— Там. Но е по-добре да не я виждаш. Тя има нужда… от повече време, отколкото аз.

— Но е жива?

— Да — отговори Кайл. — Сега ще живее.

За момент Черити се замисли над думите му. Но дори и представата за това, което те биха могли да означават, я накара да изтръпне отново.

— Джайл… не е ли тук? — попита с мъка тя.

— Не — отговори Кайл. — Можеш да говориш с мен. Все едно е с кого говориш. Аз съм джеърд.

— Знам — прошепна Черити. — Вие сте… всички вие сте джеърди.

Тя кимна с глава към царицата и каза:

— Тя също.

— Тя също. Тя е джеърд. Нейните деца са народа — но всички ние сме джеърди.

— Тогава… тогава й кажи, че трябва да престане — каза Черити, като едва успяваше да владее гласа си.

— Да престане? С кое?

— Да убива — отговори Черити. — Те превземат крепостта на Кремер, Кайл. И убиват всички мъже там.

— Те започнаха да убиват — отговори строго джеърдът Кайл.

— Знам — каза Черити. — Но те не знаеха. Смятаха ви за животни.

— И това им дава право да ни убиват?

— Естествено, че не — каза почти разколебана Черити. — Това… това бе грешка. Смятам, че са я разбрали. Вие не може наистина да желаете смъртта им, Джайл. Мъжете в този бункер умират за нищо! Само защото командирът им е луд!

— Но и те ще станат такива! — каза джеърдът. — Той няма да престане. Ние го победихме. Трябва ли да му подарим живота и свободата, за да дойде отново и да започне пак да убива?

— Няма да го направи! — отговори Черити. — Аз… ти давам честната си дума, че ще ви оставят на мира. Кремер няма вече да управлява станцията, обещавам ти! Ще бъде някой друг, който… който ще намери начин, за да продължите да съществувате съвместно. Върни корабите обратно!

Кайл помълча за около минута.

— А… спящите войници?

— Те са ваши? — предположи Черити.

— Някои от тях — потвърди Кайл. — Но сънят трая достатъчно дълго, за да могат все още да виждат, когато се събудят.

— Те ще дойдат при вас — каза Черити.

— А тези, които още спят?

— Няма да бъдат събудени, докато сами не отворят очи — и прогледат — каза Черити.

— Ти не си комендант на станцията, Черити Леърд. Как мога да бъда сигурен, че те ще удържат думата, която ти ни даваш?

— Ще я удържат — продължи да твърди Черити. — Поне заради това, че нямат друг избор. И аз предполагам, аз знам кой ще бъде новият комендант. Той е добър човек.

— Мъжът, който чака вън в хеликоптера? — предположи Кайл.

— Да. Знам, че той бе този, който ръководеше нападението. Но той… той не знаеше какво върши. Той съжалява за това.

Отново измина една минута, докато Джайл отговори.

— Вярвам ти, Черити. Нападението ще бъде прекратено. Макар че… — засмя се той, — погледнато от стратегическа гледна точка, това е много глупаво. Ние спечелихме.

— Те никога не са имали шанс — каза Черити. — И Хартман го знае.

— Надявам се да е така — каза сериозно джеърдът. — Защото вторият път ще бъда безмилостен.

Черити го погледна тъжно, обърна се, но отново спря и попита:

— А… Кайл? Ще го видя ли отново?

— Може би — отговори джеърдът Кайл.

Черити се усмихна горчиво и понечи да си тръгне окончателно, но този път Кайл я задържа.

— Почакай!

— Да?

— Вън има някой, който иска да говори с теб.

Черити го погледна объркана, мина далеч покрай тялото на гигантското насекомо и излезе с наведена глава.

Черити бе прекарала в катедралата около половин час. Скудър и Нет спазиха заповедта й и останаха пред вратата, но Хартман пристъпи към нея, когато тя излезе навън.

— Престанаха! — извика към Черити той. — Току-що пристигна съобщение по радиотелефона. Те… почти били завзели станцията, а после изведнъж престанали и се оттеглили.

— Знам — каза тихо Черити.

С побледняло лице тя поглеждаше ту Хартман, ту Скудър и Нет, но очите й бяха празни; погледът й бе вперен в някаква точка, която сякаш се намираше далеч в безкрайността.

— Вие… знаете? — долетя като ехо до нея учуденият глас на Хартман. — Откъде?

— Какво става с Кайл? — попита Скудър. — А Хелън? Няма ли да дойдат с нас?

— Не — отговори кратко Черити.

Тя пое шумно въздух, хвърли поглед върху малката сребриста кутийка в ръката си и се упъти бавно към хеликоптера.

— Какво стана там вътре? — попита Скудър. — Какво ти е? Защо Кайл няма да дойде с нас? И какво става с момичето и Гурк?

— Хелън е добре — отговори Черити. — Но ще остане тук. Също и Кайл. Моля, не ме питайте сега. По-късно ще ви обясня всичко.

— А Гурк? — попита Нет.

— Гурк? — Черити спря повторно и се засмя по труден за описание, почти меланхоличен начин. — Още е жив. При Даниъл е.

— Стоун? — попита, за да се увери Скудър.

— Да. Говорих с него.

Тя вдигна ръка с малкото запаметяващо устройство в нея.

— Даде ми това. В него има съобщение от Гурк и… още нещо.

— Стоун е… тук!? — попита недоверчиво Скудър. — Той е тук и ни пуска да си вървим?

Черити кимна.

— Искаше само да говори с мен — каза тя.

— И какво иска от теб?

Измина известно време, докато Черити отговори. А когато го направи, гласът й бе толкова тих, че Скудър едва разбра думите й.

— Каза ми как можем да ги победим.

 

 

Какви опасности и загадки очакват по-нататък Черити и нейните спътници, ще узнаете в шеста книга на поредицата: „Ад от огън и лед“!