Волфганг Холбайн
Спящата армия (18)

18.

— Трябваше да му строша черепа! — каза Скудър. — Тогава поне щяхме да знаем защо сме арестувани!

Той ритна ядосано вратата, която се разклати на пантите си.

Секунда по-късно тя се открехна и през тесния процеп към тях се втренчиха две тъмни очи. За момент Скудър ги погледна с ярост, а после скочи напред, сграбчи бедния войник, повдигна го и извика:

— Хуу!

Вратата се затвори бързо и войникът изчезна.

— Остави това, Скудър — каза Черити. — Безсмислено е! Глупостта няма да ни помогне да се измъкнем оттук.

— Не — отвърна Скудър, — но облекчава.

Черити погледна часовника си, може би за тридесети път през изминалия половин час. Воят на алармените сирени бе замлъкнал отдавна, но затова пък й се струваше, че чува приглушен трясък, а през последните десет минути подът под краката им се бе разтресъл осезаемо, сякаш някъде бяха минали огромни машини или нещо бе експлодирало.

— Ако поне знаехме какво става вън! — каза Нет.

Сякаш в отговор на думите й подът потрепери за трети път, но този път вибрацията бе последвана от глух тътен. Скудър застина от ужас и вдигна ръце в безсмислено отбранително движение. Черити също се изправи изплашено.

— Какво…?

Четвърта, още по-близка, експлозия погълна останалите й думи.

Таванът се пропука и върху тях се посипа прах и малки камъни.

Алармените сирени започнаха отново да вият пронизително и монотонно.

— За бога! — изстена Скудър. — Всичко се срива!

Той се обърна със силен крясък и започна да удря с юмруци по вратата.

Черити прикова поглед в тавана. Пукнатината не се разширяваше, но се разклоняваше във всички посоки и над главите им се посипа още повече прах.

— Отворете! — крещеше Скудър. — Отворете! Тук всичко се срутва!

Черити не бе очаквала такова глупаво държание от него, но вратата отново се открехна и войникът погледна вътре. Тогава тя чу шума от счупването на ключалката и вратата се отвори с трясък.

И в същия момент таванът се срути.

Черити видя всичко като през силна лупа: тежащият тонове бетонен таван се превърна в паяжина от цепнатини и пукнатини и полетя надолу. В същия момент Скудър се обърна, сграбчи с две ръце Хелън и Черити и ги блъсна напред. Черити усети как един огромен бетонен отломък се разби на пода зад нея. Тя падна върху Скудър, като вдигна инстинктивно ръце, и се претърколи. Замаяна, се изправи на крака, като кашляше. Очите й сълзяха и в първия момент не можа да различи нищо друго, освен облаци прах и движещи се като в мъгла сенки: Скудър, който с мъка изправяше Нет на крака, и двамата войници, които бяха на пост пред вратата. При отчаяния си скок бяха повалили на земята единия от тях, а другият стоеше на две крачки зад нея и смаяно наблюдаваше ту Скудър и нея, ту срутващото се помещение.

— Какво става? — попита Черити.

Войникът вдигна безпомощно рамене. В следващия момент втора експлозия разтърси целия тунел.

— Не знам — изкрещя войникът. — Нападат ни. Но не знам кой!

— Но аз знам — изрева Черити сред грохота и трясъка. — Заведете ни при Кремер! Бързо!

Младият мъж се поколеба.

— Аз… не ми е разрешено…

— По дяволите! Знам какво означава всичко това! — прекъсна го Черити. — И знам също как можем да го прекратим!

Войникът се обърна нерешително и посочи коридора.

— Добре, елате.

Втурнаха се към асансьора. Но не бяха изминали и половината разстояние, когато прокънтя нова, чудовищна експлозия и почти цялата стена до тях се срути.

Трусът ги отхвърли от пода. Върху главите им се изсипа дъжд от камъни и отломъци и Черити закри главата си с ръце. В продължение на секунди прахът бе толкова плътен, че тя не можа да различи дори и Скудър, който лежеше точно до нея. Той се изкашля мъчително, надигна се бавно и премигна няколко пъти, за да успее да различи нещо сред облаците прах.

От другата страна на разрушената стена се намираше огромна, около десет метра висока, зала, която бе разделена чрез стъклени стени на лабиринт от по-малки правоъгълни помещения. Във всяко от тях имаше по едно легло, върху което лежаха безжизнени мъжки тела. Черити прецени бързо, че броят им е над хиляда. В огромната зала се намираше част от спящата армия на Кремер.

Голяма част от стъклените стени бяха разрушени, така че много от мъжете бяха наранени. А между дългите редици от легла се движеха други фигури; сенки, които в първия момент сред облаците прах Черити сметна за хора. Но после ги видя ясно в светлината на лазерните лъчи. „Мороните не само нападат базата, помисли си с ужас тя, те са вече тук.“

Скудър пое шумно въздух и се вкопчи толкова силно в ръката й, че Черити изкрещя от болка. Протегнатата му ръка сочеше противоположната стена на залата.

От развалините се показа огромна черна фигура.

След секунда Черити я разпозна.

Червеят бе дълъг около тридесет метра. Тялото му бе покрито с черни лъскави плочки; а там, където докосваше пода, пластмасовото покритие се стопяваше. Черити не можа да забележи нито очи, нито каквито и да било други сетивни органи, но предната част на тялото му се бе изправила и се люлееше ритмично насам-натам като главата на нападаща кобра. Черити видя как някои от войниците откриха огън по гигантското създание, но лазерните залпове отскачаха безуспешно от тялото му. От почти триметровия тунел, който червеят бе проправил в скалата чрез изгаряне, излизаха четириръки фигури. Трябва да бяха дузини мравки, които обстрелваха яростно няколкото защитници; а от тунела изскачаха все повече и повече воини на мороните. Но не само те.

Измежду блестящите, четириръки очертания на мороните се движеха по-малки, светли фигури с две ръце и сплъстена коса — джеърдите.

Черити се отдръпна. Единият от двамата войници вдигна пушката си и се прицели в мороните, но Черити бързо дръпна ръката му.

— Не! — каза тя. — Те не искат нищо от нас! Вижте!

Тя посочи джеърдите, придружаващи мравките.

Воините на насекомите застреляха безмилостно няколкото оцелели след нападението им войника, но джеърдите сякаш въобще не се интересуваха от битката. Без да обръщат внимание на експлозиите, които кънтяха из цялата зала и я бяха превърнали в истински ад, те се приближиха до спящите в леглата войници и коленичиха до тях. Черити не можа да разбере какво точно правят, но видя как някои от фигурите започнаха да мърдат при докосването на джеърдите.

— Какво… какво правят те? — запелтечи войникът.

— Не знам — отговори Черити. — Но не искат нищо от нас, не разбирате ли? Искат само тях.

Мъжът наблюдаваше невероятната сцена с разширени от ужас очи и не отговори.

— Заведете ни при Кремер! — изкрещя Черити. — Бързо!

Войникът не реагира. Тя го сграбчи за рамото и го разтърси.

Докосването й го изтръгна от вцепенението. Той отблъсна инстинктивно ръката й и посочи, жестикулирайки бързо, асансьора.

— Нататък! Бързо!

Затичаха се. Когато мравките забелязаха бягащите фигури, пуснаха няколко изстрела в тяхна посока, но никой не улучи. Стигнаха невредими до асансьора и скочиха в кабината.

Вратите започнаха да се затварят мъчително бавно. Нова експлозия разтърси кабината и секунда преди вратата да се затвори, Черити видя двуметровата фигура на една мравка, която с гротескни движения прескочи разрушената стена и се затича към тях. Но в същия момент вратите се затвориха и асансьорът потегли с бръмчене.

Изминаха десет секунди.

И тогава сякаш юмрукът на някакъв великан удари асансьора, подхвърли го на два-три метра височина и отново го запрати надолу.

Трусът ги запрати със страшна сила на пода. За момент те останаха да лежат зашеметени и заслушани в ужасяващия шум на претоварените стоманени въжета, върху които висеше кабината. Но стана чудо — трусовете престанаха и кабината не се спусна неудържимо в бездната.

Обгърна ги непроницаема тъмнина. Черити започна да опипва като слепец наоколо, докосна някакво тяло, върху което бе паднала, и чу приглушен стон.

— Ранена ли си? — попита тя.

— Да — отговори Нет. — Но не тежко. Поне… така смятам.

Единият от войниците запали джобно фенерче и освети малката кабина. В слабата му светлина Черити видя, че почти всички се бяха измъкнали без наранявания. Освен Нет и нея, всички се надигнаха. Дори и уейстлендърката се опита да се изправи с изкривено от болка лице.

Но асансьорът бе сериозно повреден. Вратите се бяха деформирали и вероятно нямаше да могат да се отворят с прът. От командното табло на стената на кабината се извиваха тънки сиви облачета от дим. Въпреки това единият от войниците пристъпи към него и натисна няколко пъти горния бутон — но не стана нищо.

— Боклук! — изруга Скудър. — Изглежда, че сме заседнали.

— Има още един начин — каза войникът и посочи с дулото на пушката си нагоре. — Можете ли да се катерите?

Скудър го погледна въпросително.

— Въжетата — каза войникът. — Няма да е лесно, но става. Дълги са седем или осем метра.

Вместо да отговори, Скудър се изправи, вдигна ръце и достигна тавана на кабината. Черити видя как мускулите му се напрегнаха, когато го натисна с все сила. Металът изскърца, но не се поддаде.

Скудър спусна разочаровано ръце и отстъпи крачка назад.

— Необходимо ни е нещо, за да… — измърмори той.

Някакъв тъп удар разтърси кабината. Секунда по-късно Черити чу шума от твърди нокти, драскащи по метала.

Единият от войниците стреля към вратата. Изстрелите заседнаха в нея, но въпреки това отвън прозвуча яростно съскане и свиркане — и втори, още по-силен удар, който улучи вратата.

Войникът се прицели отново, но се сети за нещо по-добро и внезапно вдигна високо оръжието си, за да изстреля в тавана остатъка от пълнителя.

— Сега! — извика той, докато отстъпваше назад и сменяше пълнителя. — Опитайте още веднъж!

Скудър вдигна повторно ръце и този път металът не устоя на яростния удар с юмрук на индианеца.

Още един удар улучи вратата — и я проби. В дългата колкото ръка пукнатина се появи крайник на насекомо, но се отдръпна със светкавична бързина, когато войникът стреля отново през вратата.

— Побързайте! — извика той. — Ще се опитам да го задържа, но не знам колко дълго ще успея.

С енергично движение Скудър се залюля върху покрива на кабината и протегна надолу ръце, за да помогне първо на Нет, а после и на Черити да се изкачат върху него.

С присвити очи Черити погледна в тъмната шахта на асансьора.

— Нужна ни е светлина! — извика тя надолу към кабината.

Единият от войниците се покатери при тях, а вторият остана и продължи да стреля периодично към вратата.

Мъжът включи джобното си фенерче и прекара лъча по стоманените въжета, на който висеше кабината, а после го задържа върху затворените врати на изхода. Черити с ужас прецени, че той се намира на около десет метра над тях.

— Ще успееш ли? — попита загрижено Скудър.

Въпросът се отнасяше по-скоро за Нет, отколкото за Черити, но въпреки това тя отговори с кимване, хвърли последен, нервен поглед към кабината и започна да се изкачва нагоре по стоманеното въже.

Беше много по-трудно, отколкото бе очаквала. Въжето бе много опънато и вибрираше под ръцете й, сякаш щеше да се скъса всеки момент. Освен това бе намазано с толкова дебел слой грес, че Черити едва успяваше да се задържи. Когато най-сетне стигна до вратата, бе цялата обляна в пот.

— Отдясно до вратата! — долетя до нея гласът на войника. — Натиснете червения бутон!

Черити почти не виждаше вратата, а камо ли червения бутон. Тя внимателно пусна едната си ръка и с разперени пръсти започна да опипва стената до вратата. След известно време напипа някакъв правоъгълен контур и го натисна решително с цялата си длан.

Прозвуча някакво изщракване — и това бе всичко.

— Не може да се отвори!

— Опитайте още веднъж! Аварийната автоматика трябва да функционира! И побързайте!

Сякаш за да подчертае думите на мъжа, от кабината проехтя отново кратък изстрел. Страхотният удар, който в следващия момент улучи кабината, разтърси цялата шахта на асансьора. От шалтера до вратата се чу изщракване и вратите на асансьора се отвориха с плъзгане.

Черити се измъкна от шахтата с въздишка на облекчение. Тя коленичи пред вратата и остана така няколко секунди със затворени очи, докато възстанови дишането си и се осмели да вдигне глава, за да се огледа.

Намираше се във вътрешността на една от малките постройки на пещерния град на Кремер. Навън ечаха викове и понякога прокънтяваше ехото на тежка експлозия. Тя стана бавно, притискайки ожулените си ръце под мишници, и се отправи към входа на сградата. Открехна я предпазливо на педя и надникна навън.

В пещерния град цареше трескава суматоха. Воят на сирените бе престанал отдавна, но огромното подземие кънтеше от стъпките на стотици мъже, бързащи безцелно насам-натам, подвикващи си команди, или тичащи към изходите. Черити видя, че пред тунела към площадката за кацане се бе спуснала огромна стоманена плоча.

Вратите на повечето сгради бяха отворени и през тях излизаха мъже. В една от огромните и без прозорци зали се виждаше голяма отворена врата, от която излизаха едно след друго половин дузина грамадни, стоманени чудовища — танкове, каквито Черити и Скудър вече бяха виждали в Париж.

Тя чу някакъв шум, обърна се и позна Скудър, който се изкачваше сръчно по стоманеното въже — толкова бързо и леко, че Черити изпита някакво абсурдно чувство на завист.

— Всичко наред ли е тук горе? — попита Скудър, дишайки тежко.

Черити кимна.

— Да. Но не знам колко още ще трае.

Тя млъкна изплашена, когато погледът й падна върху разранените ръце на Скудър. А после промълви:

— По дяволите, как изглеждат ръцете ти?!

С набръчкано чело Скудър сведе поглед към ръцете си. През маслото и греста се процеждаха струйки кръв. Той вдигна рамене и избърса ръце в панталона си.

С тежко пъшкане от шахтата се показа Нет, която бе на края на силите си. Малко след нея пристигна и единият войник.

— Къде е другарят ви? — попита тя младия мъж, който се строполи изтощен до вратата на асансьора.

— Той… идва след мен — изстена войникът. — Нещо… дойде през вратата. Той… искаше да го спре.

Черити размени изплашен поглед със Скудър, наведе се над шахтата и отстъпи толкова бързо, че едва не събори Скудър.

По стоманеното въже се изкачваше някаква фигура. Но това не бе войникът, а мравка войник. Индианецът до нея изкрещя от изненада, но в същия момент грабна светкавично пушката на войника и стреля в шахтата. Не можеше да се разбере дали улучи, но до ушите им долетя бясно съскане и свиркане и стоманеното въже започна да трепери. На вратата се появи сухият, чер крак на членестоногото и се опита да се вкопчи в нея. Скудър завъртя автомата и удари с приклада му. Кракът изчезна, но секунда по-късно в отвора се появиха чифт изпъкнали очи и два-три огромни крака запратиха Скудър, Нет и Черити на пода само с едно яростно движение.

Индианецът падна безпомощно, но запази присъствие на духа, завъртя отново пушката и натисна спусъка. Малкото помещение сякаш се разцепи от грохота на лазерния залп. С ъгълчетата на очите си Черити видя, че той улучи чудовището, което се олюля и политна в шахтата. Малко по-късно прозвуча силен трясък и стоманеното въже се скъса окончателно. Кабината на асансьора затрополя надолу в бездната.

Черити бързо се убеди, че никой от тях не е тежко ранен, и пропълзя на лакти и колене обратно до вратата. Под нея се простираше потъналата в тъмен мрак асансьорна шахта, но въпреки това й се стори, че вижда някаква стрелкаща се, безформена фигура, напредваща бавно нагоре. Бе сигурна, че това същество не се нуждае от въже, за да се изкачи нагоре…

— Трябва да затворим вратата! — извика тя. — Помогнете ми!

Направиха го със сетни сили и буквално в последния момент. Двете половини на вратата едва се бяха затворили, когато отвътре нещо се удари в нея с такава сила, че Черити политна ужасена назад.

— Вратата ще издържи най-много няколко минути! — каза Скудър. — Да се махаме оттук — бързо!

Едва когато бе вече до вратата, Черити забеляза, че войникът не се и помръдва, за да ги последва.

— Какво има? — попита нетърпеливо тя. — Какво чакате?

— Аз… не мога повече — изстена той. Беше се облегнал на стената до вратата и трепереше. Лицето му бе бледо и едва сега Черити видя бързо увеличаващото се кърваво петно върху десния му крак.

— Говедото ме улучи, когато… висях на въжето — изстена повторно той. — Изчезвайте! Аз… ще се опитам да го задържа за момент.

Черити се поколеба. Виждаше, че той е тежко ранен; а и вратата до него трепереше все по-силно под ударите на чудовището. Най-после тя кимна на Скудър. Индианецът сне оръжието от рамото си и го хвърли обратно на истинския му притежател.

Младият войник го улови, зареди със стиснати зъби нов пълнител и отстъпи няколко крачки от вратата, като куцаше.

— Късмет! — каза Черити. — И не си играйте на герой. Ако оцелеете, изчезвайте!

Макар че разстоянието до командната централа на Кремер бе само около двеста метра, бяха им необходими около десет минути, за да го изминат. Пещерният град се рушеше. Подът под краката им се тресеше все по-често от тежките експлозии, някои от които идваха от дълбините на станцията. Черити прецени, че бункерът би издържал нападението още около половин час.

За тяхна изненада не се натъкнаха на стражи нито пред малката постройка, нито вътре в нея. Когато наближиха кабинета на Кремер, вратата се отвори и през нея излезе Хартман.

Когато ги видя, по лицето му се изписа учудване.

— Как, по дяволите, дойдохте тук? — попита смаян той.

— Кремер вътре ли е? — прекъсна го Черити.

Хартман кимна:

— Да, но…

— Те са тук! — прекъсна го отново Черити. — Вече са в станцията, Хартман!

Когато влязоха, всички монитори на стената зад бюрото на Хартман бяха сякаш оживели. Всеки от тях показваше част от подземната база. Въпреки това картините си приличаха ужасно: почти на всичките се виждаше армия от черни, многоръки воини насекоми, които с такава лекота преодоляваха защитниците на крепостта, сякаш те изобщо не съществуваха. Екраните показваха пламващите една след друга ярки експлозии и гибелта на отбранителните станции на Кремер. Само дузина грижливо замаскирани артилерийски постове стреляха все още, но на мястото на всеки планер, възпламенен от експлозията или свален, на небето се появяваха два нови.

— Кремер! Те са тук! — изкрещя пронизително Скудър.

Той се наведе яростно напред и разпери ръце, сякаш искаше да сграбчи Кремер и да го разтърси, но в последния момент отстъпи и с разширени от ужас очи погледна апокалиптичната картина върху екраните.

— Какво… какво правят те тук? — запелтечи Кремер.

— Те са вече в станцията! — изкрещя Черити. — Трябва да отидем при Джайл, Кремер! Дайте ни някакъв самолет!

— Невъзможно! — извика Кремер. — Вие лъжете. Ние… ние сме в пълна безопасност тук. Те не могат да влязат! Не могат да минат през вратите!

Черити хвърли тревожен поглед към Скудър. И двамата разбраха, че Кремер е на път да изгуби разсъдъка си.

— Мога да ги спра — каза Черити. — Може би бих могла да предотвратя и гибелта на всичките ви хора. Моля ви, Кремер, нуждаем се от хеликоптер!

— Не! — отговори Кремер. — Вие… Вие лъжете. Какво могат да правят тук? Вие сте… мои пленници!

Той скочи бързо, обърна се и с гневно жестикулиране посочи Хартман.

— Арестувайте ги! Застреляйте ги, ако се опитат да избягат! Те са предатели! Те са… те са виновни за всичко!

Скудър го удари с яростно движение и го вдигна нависоко.

— Вие…

— Престанете!

Скудър замръзна на мястото си. Черити също изгледа смаяна пистолета, който се бе появил внезапно в ръката на Хартман.

А после улови погледа на Хартман и разбра.

— Пуснете го, или ще ви застрелям на място! — каза Хартман. — Веднага!

— Прави каквото ти казва — каза рязко Черити. — Той има право, Скудър. Ние сме виновни за всичко. Но тук сме на сигурно място. Хората на Кремер ще ги победят.

Скудър все още не разбираше нищо. Една секунда той я гледа смаяно, но после улови отчаяния й поглед и пусна дребния мъж.

Кремер политна с въздишка назад и се отпусна тежко в креслото си.

— Отведете ги, Хартман! — изкрещя той. — Застреляйте ги! Осъждам ги на смърт заради предателство и конспирация с врага!

— На вашите заповеди, господин генерал-майор! — каза Хартман. Той се обърна към Черити с неумолимо лице и махна със свободната си ръка. — Излизайте! Хайде!

Черити вдигна бавно ръце, а Нет и Скудър излязоха в коридора.

Хартман ги последва с готово за стрелба оръжие. Черити се усъмни за момент, когато прочете злобата по лицето на Хартман. Бе наистина превъзходен артист. Тя се надяваше, че той наистина само разиграва театър.

Едва бяха напуснали сградата, когато Хартман сне пушката си и я пъхна в приклада. Черити въздъхна облекчено, а по лицата на Скудър и Нет се появи израз на облекчение.

— Истина ли е това? — попита Хартман. — Наистина ли са вече тук?

За момент Черити го погледна съчувствено.

— Наистина ли… не знаете?

— Какво?

— Но Кремер трябва да е забелязал… — млъкна по средата на думата Скудър. — И не ви е казал, нали? Те са на път да превземат крепостта ви, а той не казва нито дума. Този негодник е наистина луд!

— Вероятно — каза Черити. — Но за това можем да говорим по-късно.

Тя се обърна към Хартман.

— Какво става с площадката за приземяване на хеликоптерите? Завзеха ли я вече?

— Още не — поколеба се Хартман. — Но не знам дали ще мога да намеря пилот.

Те се затичаха. Докато прекосяваха огромната пещера, грохотът на експлозиите разтърси няколко пъти пода й толкова силно, сякаш тя щеше да се срути всеки момент.

Когато Хартман посочи асансьора, Черити поклати отрицателно глава.

— Няма ли стълба?

— Има — отговори Хартман. — Но така е много…

— Тогава ми я покажете — прекъсна го Черити.

Хартман я погледна, сякаш се съмняваше дали не е загубила разсъдъка си, но сви послушно надясно и се втурна към няколкото метални подвижни стълби на скалата, водещи нагоре. Не бяха изминали и една трета от разстоянието, когато повторна експлозия разтресе пещерата. Моторите на товарния асансьор нададоха пронизителен вой, изпуснаха няколко искри и цялата кабина политна надолу, превръщайки се в купчина развалини.

Хартман гледаше объркано ту Черити, ту разрушената кабина.

Вероятно площадката за кацане на хеликоптерите бе получила няколко тежки попадения, защото всичко, което Черити видя, след като изтича от тунела след Хартман, бяха черни облаци дим и небе, което не бе образувано от безплътното трепкане на холографията, а бе пълно със светкавици и сребристи летящи дискове, чиито лазерни оръдия стреляха непрекъснато.

С ъгълчетата на очите си Черити видя някаква черна фигура, обърна се и в същата секунда почти изпита радост, че не е въоръжена.

Облечената в дрипи фигура не бе морон, а един от войниците на Кремер.

— Там! — изкрещя Хартман през воя на планерите и непрекъснатия грохот на експлозиите и посочи стената от чер дим. — Може би един от хеликоптерите още е в състояние да лети!

Черити погледна напрегнато в същата посока, но не можа да види нищо, освен стелещия се дим и ярките езици на пламъците. Въпреки това не се поколеба и последва Хартман. Първите два хеликоптера, които изплуваха пред очите им от пушека, бяха се превърнали в горящи развалини, но третият сякаш не бе повреден. Хартман скочи в кабината, изтегли Черити и се втурна към седалката на пилота.

Но след секунда изруга яростно.

— Какво има? — попита Черити.

Хартман посочи със свит юмрук седалката.

— Това, от което се страхувах! — отговори той. — Имаме само три хеликоптера с алфа-управление. И трябва да унищожим тъкмо един от тях!

Той се обърна, загледа се мрачно в димната завеса и въздъхна.

— Ще се опитаме да намерим някой друг…

Черити го блъсна настрани, хвърли се към седалката и сграбчи тежката каска, която бе поставена върху арматурното табло.

— Хей! — запротестира Хартман. — Знаете ли изобщо какво правите?

— Мисля, че да — отговори Черити. — А ако не е така, вие ще сте първият, който ще го разбере. Седнете!

Тя сложи каската, включи контролните компютри на хеликоптера „Стелт“ с лявата си ръка, а с другата посочи мястото на втория пилот.

— Можете ли да поемете управлението на оръдията?

— Сигурно — отговори Хартман смутено, — но…

Той не се доизказа. Черити забеляза, че Скудър и Нет скочиха в хеликоптера и затвориха вратата. В същия момент тя стартира двигателите. Турбините на хеликоптера започнаха да вият пронизително, трите сърповидни роторни перки се превърнаха във въртящ се, сребрист кръг и машината отскочи нагоре.

— Внимавайте! — изрева Хартман, който смаян се бе вкопчил в седалката.

След като сензорите на каската уловиха вълните от мозъка й и ги превърнаха в електрически командни импулси, хеликоптерът „Стелт“ започна да се издига. Това беше старата идея за биологичната обратна връзка, която бе перфектно доразвита в това чудо на техниката. „Но ако това, което върши тази каска, е всъщност видимият резултат от мозъчните ми вълни, помисли си тя, то тогава зад челото ми трябва да цари истински хаос.“ Хеликоптерът се наклони настрани, започна да стреля лудешки наляво-надясно и за един ужасен момент полетя в свредел, преди Черити да успее отново да овладее управлението му.

Един от планерите започна да стреля по тях. Черити се отдръпна инстинктивно, отново изгуби контрол над самолета и се размина на косъм с втори кораб на мороните, който внезапно се бе появил пред тях.

— За бога, запазете самообладание! — изкрещя Хартман. — Ако изпаднете в паника, с нас е свършено!

— Знам — измърмори Черити със стиснати зъби.

Хеликоптерът все още се противеше и подскачаше като луд жребец, но постепенно тя успя да го овладее. Но Черити знаеше също, че не биха могли да устоят на едно целенасочено нападение. Този самолет се управляваше на принципа на чувствата — и точно поради тази причина не бе позволено на пилота да изпитва каквито и да било чувства.

— В каква посока се намира градът? — попита тя.

— На север — отговори Хартман. — Издигнете се по-високо. Оттук трябва да видим катедралата.