Волфганг Холбайн
Спящата армия (16)

16.

Когато паниката премина, бе твърде късно. Той се пробуди секунда преди някаква невидима, стоманена лапа да посегне към мислите и душата му и да ги изтръгне от полуразкъсаното му тяло; а може би все още имаше време да изкрещи някаква заповед, за да предотврати включването на тези ужасни машини, които щяха да му подарят нов живот и едновременно с това да издадат смъртната му присъда, но той бе парализиран от страх и когато разбра, че Луцифер го бе излъгал и че времето, което му оставаше, не се измерваше в седмици, нито дори в часове, а в минути, то и тия последни ценни минути бяха почти изтекли и последното, на което бе способен, бе пронизителен вик на ужас.

Това, което се случи впоследствие, бе като кошмарен сън. Стоун знаеше, че не бе изживял в действителност всичко това, за което си спомняше. И въпреки това никога нямаше да забрави тези ужасни картини. Нещо бе изтръгнало духа от тялото му и го бе запратило в безкрайността, в която нямаше Тук и Сега, нямаше време, нямаше нищо. Той прекара цяла вечност в необятен свят, изпълнен с тъмнина и самота, а после усети как някаква студена машина посяга към него, зомбира мислите му и изследва всеки момент от съществуванието му. Накрая тъмната бездна на безкрайността се бе превърнала в друг, още по-тъмен затвор.

Не знаеше колко време бе прекарал в оная тъмница, която бе превърнала мислите и чувствата му в последователност от запаметена информация, в една компютърна програма с наименование „Даниъл Стоун“, която чакаше да бъде активирана. Последният му ясен спомен бе чувството, че отново има тяло. Той отвори очи и видя над себе си лицето на Луцифер. Когато понечи да се изправи, някакъв болезнен тласък го събори назад. Тялото му бе приковано с безброй маркучи, проводници и тънки кабели.

— Какво става? Къде съм? — попита той, като извърна повторно, но много по-внимателно, глава и погледна адютанта си. — Ти ме излъга!

— Нямах друг избор, господине — отговори мравката. — Имаше усложнения. Някои от най-важните жизнени функции внезапно престанаха да действат. Имаше опасност за живота ви.

— Трябваше да ми кажеш!

Луцифер кимна.

— Знам. Готов съм да понеса наказание за грешката си. Но спасяването на живота ви бе най-важното нещо. Нямаше време да ви информирам.

Стоун погледна мравката със смесица от ярост и слаба надежда.

Раболепният тон на Луцифер не беше този, с който той би говорил с един предател. А вероятно още не знаеше какво бе сторил Даниъл.

— Развържи ме! — настоя Стоун.

Луцифер се поколеба.

— Би било по-добре, ако…

— Махни тези проклети неща! — прекъсна го грубо Стоун. — Веднага!

Огромното насекомо се приближи покорно и освободи безбройните съединения, чрез които новото тяло на Стоун бе свързано към компютърните съоръжения. Това, което Луцифер правеше, бе много болезнено, но той потисна вика си. Погледът му блуждаеше по блестящите уреди и се задържа върху огромния правоъгълен екран, който се бе втренчил към масата като неподвижно сляпо око. Не много отдавна той бе виждал подобно съоръжение в Париж. То бе показало всеки спомен, всяка картина от паметта на заловения мегавоин.

След като Луцифер махна и последната игла от вените му, Стоун му заповяда грубо да му донесе нещо за обличане и се изправи внимателно. Предупреждението на Луцифер не беше преувеличено — веднага му се зави свят и почувства такава слабост в крайниците си, че с мъка успя да се задържи седнал на края на операционната маса. Изчака, докато помещението около него престана да се върти, изправи се много внимателно, хвана се с лявата ръка за ръба на масата и погледна изпитателно новото си тяло.

Нищо по него не бе се променило. То беше същото тяло, с всички предимства и недостатъци и всички малки дефекти, които някога го бяха ядосвали; но следите, които животът бе оставил върху него, бяха изчезнали. Въпреки слабостта, която тегнеше над него като невидима оловна тежест, той усети в себе си енергия, каквато не бе чувствал от години.

Беше зловещо чувство. Той се бе вмъкнал в това тяло като в ушит по мярка костюм, но който все пак не бе негов. Този, който всъщност трябваше да го носи, никога нямаше да се пробуди отново за живот. Бяха взели от него една-единствена клетка и от нея бяха създали това ново тяло, но не бяха позволили да се събуди животът в него.

Той отново плъзна погледа си към странните уреди до масата.

Представата, че в тази апаратура се намираше едно перфектно копие на спомените му, го ужаси. От индивида, който представляваше той, бяха създали едно възпроизвеждащо се същество. „Велики боже, помисли си той, след като са в състояние да вършат такива неща, защо просто не произвеждат войниците си на конвейер?“

А може би го правеха.

Луцифер се върна и му донесе дрехите. Въпреки гордостта, той бе принуден да приеме помощта на адютанта си, за да се облече.

— Колко време е изминало? — попита Стоун. — И какво става с бунтовниците? Заловихте ли ги най-после?

Луцифер поклати отрицателно глава.

— Явиха се непредвидени проблеми. Туземците нараниха една от цариците. Трябваше да прекратим търсенето на бунтовниците, докато тя е вън от опасност. Но знаем местопребиваването им.

Стоун прикри изненадата си и погледна мравката.

— Приблизително или точно?

— Точно — отговори Луцифер. — Става дума за скривалище на бунтовниците в Германия. Знаем го от дълго време, но досега се считаше, че рискът от едно директно нападение е много голям.

— Шегуваш се — каза Стоун. — Няколко избягали бунтовници и…

— Извинете, господине, но не са такива — прекъсна го Луцифер. — Касае се за напълно въоръжена военна база от времето преди завладяването на тази планета. Разполагат и с ядрени оръжия. Едно нападение би могло да предизвика атомен контраудар от страна на бунтовниците. Очакваните при това щети ще са несравними с тези, които бунтовниците са причинявали досега.

— И защо не сте изпратили никого при тях?

— Опитвахме се — отговори Луцифер. — Многократно. Но те са много предпазливи.

Стоун се усмихна пряко волята си.

— Не съм вярвал, че още функционира.

— Кое функционира?

— Системата — отговори Стоун. — Знаеш ли, приятелю, изпробвахме това в продължение на петдесет години — безумието като метод. Естествено, никой не го признава, но резултатът е, че самите ние сме застрашени да хвръкнем във въздуха, ако не ни оставят на мира. И ти виждаш, че и днес още е така.

Луцифер го погледна объркано и Стоун се досети, че въобще не е разбрал думите му. Той смени рязко темата.

— Погрижихте ли се поне за това да бъдат заловени, когато напуснат това свърталище на плъхове?

— Разбира се.

— Тогава ме заведи там — заповяда Стоун.

Този път той бе сигурен, че забеляза ужас в очите на Луцифер — чувство, което досега бе смятал, че мравката не е способна да изпита.

— Искате… да се върнете в Европа?

Стоун кимна.

— Има ли някаква пречка за това?

— Бих ви посъветвал да се откажете — каза Луцифер. — Вероятно чувствате, че силите ви са се възвърнали, но ще ви е необходимо още известно време, докато наистина успеете да овладеете напълно тялото си. Може да се явят усложнения.

С пресилено весел жест Стоун посочи странната апаратура зад масата.

— Но ти вече ми доказа, че нищо не може да ми се случи, приятелю — каза той. — Смятам, че по всяко време можете да повторите това?

Луцифер не отговори, което усили още повече подозренията на Стоун. Може би знаеха вече всичко, може би Луцифер не бе тук, за да съобщава заповедите му в града и по цялата планета, а само за да го следи. Но в същия момент той разбра колко абсурдна е тази мисъл — ако те знаеха какво бе сторил, тогава знаеха всичко.

Той отиде до вратата, спря още веднъж и дълго наблюдава замислено уредите зад масата.

— Особено чувство — измърмори сякаш на себе си той. — Луцифер го погледна въпросително и след секунда Стоун продължи: — Страшно и зловещо, разбираш ли?

— Боя се, че не.

Стоун посочи огромния екран.

— Мисълта, че всичко, което някога съм преживял, е записано там. Целият ми живот. Така е, нали?

Луцифер кимна.

— Бих могъл да се приближа и да погледна още веднъж целия си живот — промърмори Стоун. Той се престори, че бе загубил нишката на мислите си, и започна да разглежда странната апаратура, но държеше под око Луцифер. — Бих ли могъл да видя още веднъж всичко преживяно?

— Теоретично — да — отговори Луцифер.

Стоун погледна учудено мравката.

— А на практика?

— Само инспекторите имат достъп до тези данни.

Стоун с мъка успя да прикрие изненадата си.

— Ти смяташ — попита объркано той, — че аз самият не бих могъл да погледна?

— Не — отвърна Луцифер.

— Но защо? — учуди се Стоун и се засмя тихо.

— Причините за тази заповед не са ми известни — отговори Луцифер. — И не задавайте вече подобен въпрос.

Стоун се усмихна колебливо.

— Може би е по-добре, ако човек забрави това-онова, нали?

Луцифер го погледна с безизразните си очи. Стоун се извърна рязко и отвори вратата.

— Ела! — каза той. — Искам да се върна веднага в Европа. Виж дали можеш да установиш връзка.

Луцифер го последва, но Стоун усещаше ясно колебанието му. Той спря и отново го погледна въпросително.

— Какво има още?

— Настоявам да се откажете от намерението си да се върнете там — каза след видимо колебание Луцифер. — Ситуацията е много сложна. Може би ни предстои скок.

Стоун се втренчи в него.

— Още сега? Но… твърде рано е!

— Всичко стана много бързо — потвърди Луцифер. — Бяха извикани някои инспектори, за да преценят положението и решат какво трябва да се прави.

— Но това е невъзможно — започна да протестира Стоун. — Вие сте тук едва от петдесет години и…

— Необичайно е — прекъсна го Луцифер, — но вече се е случвало. Местните форми на живот са необикновено устойчиви и жизнени.

— Не можете да издържите? — попита тревожно Стоун.

— Не знам това — отговори Луцифер. — Критичната граница е достигната, но още не е прекрачена. Инспекторите правят каквото могат, но все пак не може да се очаква окончателно решение, преди да изтекат пет или шест дни.

— Пет-шест дни…

Погледът на Стоун се насочи пряко волята му към затворената врата зад Луцифер — вратата на помещението, в което се бе събудил.

Някъде там вътре бяха запаметени спомените му, всички негови големи и малки тайни и оня проклет момент, който би могъл да му коства живота.

„Но може би, помисли си той, имам още един шанс.“

Той бе минимален. Дори само мисълта за риска, който поемаше с това, му причини почти осезаема физическа болка. Струваше му се, че се намира на горящ кораб, който не може да плава.

 

 

Ако не знаеше със сигурност противното, би се заклела, че мъжът е мъртъв. Той седеше изправен и вдървен като бастун на ръба на тесния нар, който представляваше цялата мебелировка на килията от другата страна на стъклената преграда. Очите му бяха празни и безизразни като на джеърдите, но в тях не дремеше онова дълбоко, прикрито познание. Гърдите му се повдигаха и спускаха в ритъма на тежкото му, равномерно дишане.

— Това е… ужасно — прошепна Черити. Погледът й се бе вторачил в мъртвешки бледото лице на младия мъж и макар да знаеше, че стъклото позволява видимост само от едната страна, не можеше да се освободи от неприятното чувство, че тези мъртви очи се взират в нея.

— Какво сте направили с него? — попита настойчиво Скудър.

В отражението на стъклото пред себе си Черити забеляза как той се обърна и пристъпи гневно крачка напред към Хартман. Тя с мъка се откъсна от гледката на бледата фигура в съседната стая и се обърна.

— Скудър, моля — каза Черити.

Скудър спря, но очите му пламтяха от ярост. Не би се учудила, ако в този момент бе връхлетял на бърза ръка върху дребния мъж.

— Нищо не сме му сторили — каза мрачно Хартман. Той също виждаше ясно ужаса, с който ги бе изпълнила гледката на спящия върху нара мъж. — Вече ви казах — имаме известни трудности.

— Трудности! — засмя се истерично Скудър и посочи с обвинителен жест войника. — Вие наричате това трудности?! Това е… проклето зомбиране, Хартман!

Черити се обърна уморено към Хартман.

— Какво се е случило?

— Не знам — каза Хартман. — Но някои от тези, които се събуждат, са… такива.

— Някои? — хвана се за думите му Черити. — Тоест, не всички.

— Не — отвърна Хартман. — Около една трета.

Черити въздъхна тежко и затвори очи. Една трета… това означава, че в тази подземна крепост има повече от три хиляди мъже в такова състояние.

— Знаехте ли това? — попита тихо тя.

Хартман поклати глава.

— Беше ни ясно, че съществува известен риск. Но всеки един от тези мъже се е записал доброволно тук, капитан Леърд. И на всеки бе обяснено, че шансът му да се събуди отново е около осемдесет процента в най-добрия случай. Но никой не би могъл да предвиди такова развитие на нещата.

— А и да сте го знаели точно, пак бихте се възползвали от това, нали? — попита сърдито Скудър. — Във всички случаи ви остават двама от трима мъже.

— Не знаехме! — опита се да се защити Хартман. — По дяволите, и по-рано сме будили мъже, но такова нещо никога не се е случвало!

— Какво се е случило с тях? — попита настойчиво Черити, преди Скудър да започне отново с упреците си. — Смятам, че сте ги изследвали?

— Естествено — отговори Хартман, като хвърли последен сърдит поглед към индианеца. — Органически са напълно здрави. Но са съвсем безчувствени. Не реагират на външни дразнения, дори и на болка.

— Може би това се дължи на техниката, с която сте ги привели в състояние на дълбок сън — подхвърли Нет с деловитост, която изненада Черити.

Хартман изгледа безпомощно уейстлендърката и вдигна рамене.

— Възможно е, но не е твърде вероятно. Казах ви вече: само осем от десет се събуждат отново. Но това тук е… напълно необяснимо.

Докато Нет и Хартман продължаваха дискусията си, Черити пристъпи отново към стъклената преграда и започна да наблюдава младия мъж от другата й страна. Войникът се раздвижи. Той се надигна бавно като марионетка, с чиито конци си играе неопитен играч, пристъпи несигурно към стъклената преграда и вдигна ръце.

Черити отстъпи инстинктивно крачка назад. Разговорът зад гърба й бе преустановен рязко.

— Какво, по дяволите… — измърмори Скудър.

Войникът се блъсна с вик в стъклената преграда, която откъм неговата страна бе като огледало, и я натисна с ръце. Погледът на празните му, помътнели очи търсеше Черити.

— Черити! Помогни… ни — прошепна той.

Скудър пое шумно въздух, а Черити гледаше смаяна съненото лице от другата страна на стъклото.

— Помогни… ни — повтори шепнещият глас.

— Но това е… невъзможно! — запелтечи Хартман. — Той… не може да ви види. И не може да знае името ви!

Войникът залитна. Ръцете му се плъзнаха шумно по стъклото, той се свлече на колене, сякаш и последните му сили го бяха напуснали, но погледът му се задържа върху Черити. И макар че това бяха същите празни, мъртви очи, Черити почувства ясно отчаяната молба в тях.

И внезапно узна всичко. С всяка изминала секунда тя разбираше за какво си спомнят тези очи. И разбра също колко ужасно се бяха излъгали всички те.

Преди войникът да се строполи, тя се обърна и се втурна навън.

— Но вие сте съвсем побъркана! — каза Кремер. Той отчаяно се мъчеше да запази поне външно спокойствие. Известно време наблюдава Черити, сякаш очакваше тя да реагира на думите му, а после хвърли молива, който държеше в ръка, и скочи. — Обясних ви, че в момента никой не бива да напуска тази станция. А вие искате да ви предоставя хеликоптер, за да се върнете при онези диваци, от които нашите хора едва ви освободиха?

— Не е точно така — каза Черити, но Кремер я прекъсна с нетърпелив жест.

— И дори не искате да ми кажете причината за това! — продължи грубо той. — Моля ви, капитан Леърд, какво бихте сторили вие на мое място?

— Не знам — отговори Черити. — Но поне щях да помисля върху това.

— Върху кое? — опита се да се усмихне саркастично Кремер, но само направи някаква гримаса. — Върху тази… тази напълно объркана история, която разказвате?

— Знам, че звучи невероятно — каза Черити, — но знам също, че съм права. Това, което се е случило с войниците ви, има нещо общо с джеърдите. И се боя, че ако не предприемем нещо, ще настъпи катастрофа.

Кремер се изсмя хладно. Вероятно искаше да я скастри, но се задоволи само с повторно поклащане на глава и се отпусна в коженото си кресло, което изскърца под тежестта му.

— Дори и да искам, мис Леърд, не мога да ви пусна да си вървите в момента.

— Какво означава това? — попита сърдито Скудър. — Да не сме ваши пленници?

— Естествено, че не — отговори бързо Кремер. — Но никой не може да напуска станцията в момента. Това не важи само за вас, а за всички. Дори и за самия мен.

— Защо? — попита Черити.

Кремер въздъхна.

— Не знам точно какво става там вън — каза той. — Но никога досега не съм виждал толкова много планери. Повярвайте ми, ако си подадем дори само носа навън, ще ни застрелят всички вкупом.

— Тогава забравете идеята с хеликоптера — предложи Черити — и ни дайте каквото и да е превозно средство.

— Безсмислено е — възрази Кремер. — Дори няма да успеете да се приближите до града. Освен това не бива да забравяте, че бяхте доведени тук с хеликоптер. Полетът трая вероятно не повече от десет минути, но сме на повече от сто километра от центъра на града. А улиците са в окаяно състояние. Ще ви са необходими два дни, за да стигнете до града.

— Това е наш проблем — или? — попита Скудър.

— Не — отвърна спокойно Кремер. — Не само ваш, когато се касае за сигурността на хората ми и тази станция. Боя се, че все още не ме разбирате. Това тук е може би последното място в света, което не е завладяно от тях.

— Страхувате се, че ще ви предадем? Това е смешно.

— Престанете! — прекъсна го ядосано Кремер. — Вие сте израснали там вън, нали? Трябва ли изрично да ви обяснявам, че те имат средства и начини, чрез които да изтръгнат всичко от всеки? Не се съмнявам нито във вашата лоялност, нито във вашата смелост, но няма да можете да им се противопоставите дори и за десет минути. И вие го знаете толкова добре, колкото и аз!

Скудър прехапа гневно устни и Черити му хвърли бърз поглед, за да го накара да мълчи.

— Естествено, вие сте напълно прав — каза тя. — Но, повярвайте ми, нямаме никакъв друг избор, освен да говорим с Джайл. Колко от войниците ви са в това състояние? Две хиляди? Три хиляди? Кремер мълчеше, но изразът на лицето му й подсказваше, че преценката й е повече от скромна.

— Те ще умрат, ако не предприемете нещо — продължи Черити. — Желаете ли това?

— Не — отговори Кремер. — Естествено, че не го искам. Но аз отговарям и за още осем хиляди здрави мъже тук долу. Да не би да искате да заложа на карта и техния живот заради някакво необосновано предчувствие?

— Нямате друг избор — каза Скудър, като се наведе войнствено напред, подпря се с юмруци върху бюрото на Кремер и погледна от упор генерал-майора. — Ще отидем независимо дали това ви се нрави или не.

— Не! — каза Кремер. — Категорично не!

Той посочи с глава към Хартман.

— Арестувайте ги, лейтенант!

Хартман трепна от изненада, а после направи крачка към Скудър и спря, когато индианецът се обърна към него и вдигна юмруци.

— Моля ви, мистър Скудър — каза Кремер. — Знам, че превъзхождате физически лейтенант Хартман. Но трябва също да знаете, че няма да излезете оттук, докато аз не го поискам.

— Ах, така ли? — попита шеговито Скудър.

— И е безсмислено да се втурвате към мен и да ме вземате за заложник — продължи Кремер с блага усмивка. — Повярвайте ми, предвидили сме и тази възможност и сме взели необходимите предпазни мерки.

Скудър изглеждаше така, сякаш иска да провери какво се крие зад твърдението на Кремер, но Черити го възпря с ръка. Генерал-майорът не бе от хората, които блъфират.

Вратата зад тях се отвори внезапно и в стаята влязоха двама въоръжени войници. Кремер посочи с ръка Черити, Нет и Скудър.

— Заведете гостите ни в квартирата им. Те са под арест. Отнасяйте се с тях с нужното уважение, но не бива да напускат стаите си.

Черити погледна слисано Кремер.

— Надявам се, че няма да съжалявате за решението си, Кремер.

— Аз също — отговори Кремер.

Когато Черити се надигна, навсякъде из станцията започнаха да вият алармени сирени. Кремер замръзна на мястото си и погледна ужасено мониторната стена зад гърба си. Върху екраните не се забелязваше нищо особено, но в същия момент телефонът иззвъня.

Кремер вдигна слушалката, заслуша се за момент и внезапно пребледня. Движението, с което след секунди окачи отново слушалката, бе неестествено спокойно.

— Какво става? — попита Черити.

— Нещо, което ще убеди дори и вас, че сме в опасност — отговори Кремер с леко треперещ глас. — Изгубили сме връзка с всичките си външни станции.