Волфганг Холбайн
Спящата армия (12)

12.

Трябва да е била кратко време в безсъзнание, защото, като се събуди, лежеше не върху твърд нар в някаква подземна бетонна килия, а върху твърдия, люлеещ се под на хеликоптер, който с виещи турбини летеше над покривите на разрушения град. В гърба си усещаше пулсираща болка. Тя отвори мъчително очи. Лежеше между две нетапицирани метални седалки в задната част на хеликоптера. И тогава видя дулото на шоково оръжие, насочено към лицето й. На половин метър зад него седеше Леман, който си играеше нервно със спусъка му и я гледаше с присвити очи.

— Не се безпокойте — прозвуча внезапно гласът на Хартман. — Ако сте разумна, няма да ви се случи нищо лошо.

Черити се надигна несигурно върху люлеещия се под на хеликоптера.

Без да обръща внимание на оръжието в ръцете на Леман, който наблюдаваше недоверчиво всяко нейно движение, тя се обърна и се наведе над лежащия върху една седалка Скудър. До него, със завързани ръце и крака, седеше Нет и гледаше с изпълнени с омраза очи ту Хартман, ту двамата войници.

След като се убеди, че Скудър не е тежко ранен, Черити се отпусна върху седалката и погледна през прозореца. Хеликоптерът летеше толкова ниско над разрушения град, че сякаш по чудо не се бе сблъскал с нещо.

Тя отмести поглед и се обърна отново към Хартман.

— Това е било планирано още отначало, нали? — запита Черити.

— Не — отвърна Хартман. — Не беше планирано така.

— Може би не сте смятали да оставите живи някои от тях?

Хартман въздъхна.

— Разбирам огорчението ви, капитан Леърд — каза той. — Но ви се заклевам, че не бе запланувано.

— Разбирам — измърмори Черити. — Неприятен нещастен случай, нали?

— Търсим това гнездо от десет години — отговори сериозно Хартман. — Знаехме, че трябва да е някъде точно под носа ни. Но не знаехме къде точно. И когато приятелите ви ни заведоха, тогава…

— Тогава си помислихте, че това е добра възможност за шпионаж — прекъсна го гневно Черити.

— Ако искате, наричайте го така.

— Тези хеликоптери са били през цялото време близо до нас — продължи Черити. — Права ли съм?

— Да.

— Това беше убийство, Хартман — каза горчиво Черити. — Тези хора не ни сториха нищо. Напротив, спасиха живота на един от хората ви.

— Не съм го искал! — отбраняваше се Хартман, като внезапно започна да крещи. — Но когато видях планера, си помислих, че е дошъл заради нас. А след това бе твърде късно.

Черити понечи да възрази, но внезапно разбра, че Хартман говори истината. Вероятно се бе изплашил и бе изгубил контрол над събитията.

— Съжалявам за момичето и джуджето — каза тихо Хартман. — Надявам се, че още са живи.

— Аз също — каза строго Черити. — Но ако не са, аз лично ще ви потърся сметка за това, обещавам ви.

— Лейтенант? — прозвуча гласът на пилота от кабината.

— Да? — обърна глава Хартман.

— Контакт! — каза пилотът. — Два, а може би и три планера. Двадесет километра пред нас.

Хартман стана, направи крачка напред и отново се обърна към Черити.

— Бихте ли ме придружили? — попита той и добави с мимолетна усмивка: — Като бивш космонавт би трябвало да се интересувате от машината.

Черити усети, че думите на Хартман не бяха нищо друго, освен несръчен опит за намаляване на напрежението между тях. Тя стана безмълвно и последва лейтенанта. Вътрешността на хеликоптера я изненада. Бе по-голяма, отколкото можеше да се предполага от външния му вид, а пилотската кабина напомняше повече на пътнически, отколкото на боен самолет. Командните пултове на пилота и радиста бяха скрити зад тежки, напълно непрозрачни визьори и въпреки множеството уреди и малки екрани с течни кристали върху командния пулт, тя не можа да открие никъде кормило.

И изведнъж разбра. Трите машини, които бяха нападнали лагера на джеърдите, бяха хеликоптери „Стелт“ — задвижвани чрез дюзи бойни хеликоптери, за които само бе чувала и бе виждала чертежи.

През последните години от службата й в Космическите сили се носеха слухове, че един от европейските им съюзници е започнал тайно да проектира прототип на тези роторни самолети. Но тогава го бе сметнала само за слух.

Тя погледна Хартман със смесица от удивление и неохотно одобрение.

— Фантастична машина, нали? — попита Хартман с нескрита гордост в гласа.

— Да — отговори мрачно Черити. — Преди всичко способността й да унищожава. Наистина впечатляващо.

— Не сте права, капитан Леърд, повярвайте ми. Без тези машини отдавна щяхме да сме мъртви.

Той се обърна рязко и се наведе над рамото на пилота.

— Къде са?

— Дванадесет… сега единадесет километра пред нас. Да ги свалим ли?

Хартман помисли за момент, а сетне поклати глава.

— Не. Приземете се някъде. И без това вече вдигнахме голям шум около себе си.

Без пилотът да си помръдне дори и пръста, машината намали скорост, като едновременно с това започна да се спуска надолу. В продължение на няколко секунди хеликоптерът кръжа сякаш колебливо над руините, а после пилотът съзря празно място между две сринати до основи сгради. Той приземи самолета там толкова бързо и сигурно, сякаш вкарваше колата си в гаража зад къщата, в която бе живял двадесет години. Турбините замлъкнаха с пронизителен вой и перките на ротора над главите им бавно намалиха скорост. Светлината и повечето контролни индикации изгаснаха.

— Не се безпокойте — каза Хартман. — Всичко е наред. Но ако бяха прелетели достатъчно близо край нас, можеха да засекат топлинното излъчване на турбините.

— Вероятно отдавна са ни засекли върху екрана на радара си — възрази Черити.

Хартман поклати глава.

— Тези машини не могат да бъдат засечени с радар — обясни той и Черити отново забеляза нотка на гордост в гласа му.

— Не бих била толкова сигурна — отговори тя.

— Надценявате тези мравки — каза Хартман. — Мисля, че не са толкова опасни, за колкото ги смятат.

— Но бяха достатъчно опасни, за да ни върнат за няколко дни в каменната ера — възрази Черити.

— Не беше нищо друго, освен лош късмет — отговори невъзмутимо Хартман. — Подценихме ги, защото не знаехме с кого си имаме работа. Повярвайте ми, капитан Леърд, ако имахме втори шанс, щяхме да ги размажем.

Черити се отказа да спори с Хартман. Може би той имаше право. А може би наистина бяха имали шанс да се вдигнат срещу нашествениците и дори да ги победят.

Черити се наведе с любопитство напред и огледа сложния команден пулт на хеликоптера. Пилотът до нея сне каската си. Беше много млад, вероятно около двадесет и пет годишен, но пилотите, които управляват такива мощни машини, трябваше да бъдат млади, защото само те имаха достатъчно бързи реакции, за да удовлетворяват изискванията им.

— Красива играчка — каза гордо пилотът. — Ще се учудите, като разберете какви чудеса може да прави.

„Току-що получих малка представа за това“, помисли си с горчивина Черити. Но тя не издаде с нищо мислите си, а попита:

— Къде е командният лост?

Пилотът понечи да отговори, но преди да го стори, Хартман направи бързо предупредително движение с ръка, което не убегна от погледа на Черити. Очевидно Хартман смяташе, че тя не знае какво е алфа-шлем. А в действителност тя бе вероятно първият човек в света, който бе носил такъв шлем. „Понякога, помисли си тя, може да се окаже, че е предимство съюзниците да имат тайни един от друг.“

— Машината… не се нуждае от команден лост — отговори уклончиво пилотът. — Всичко се върши от компютри.

Черити го погледна недоверчиво и той посочи със смутена усмивка малко командно табло, монтирано в облегалката за ръцете на седалката му.

— А останалото върша с това — каза той.

Той не би могъл да мисли, че тя вярва в това. Твърдението, че самолет, изискващ от пилота си реакции с бързина като тази на котка, може да се управлява чрез клавиатура, която повече подхождаше на компютър играчка, бе нагла лъжа.

Черити понечи да възрази, но в същия момент Хартман посочи нагоре. В небето кръжеше сребриста сянка. Със затаен дъх тя видя как планерът прелетя на около миля над скривалището им и се скри бавно от погледа им.

Хартман въздъхна облекчено. Въпреки това той поклати глава, когато пилотът го погледна въпросително и понечи да сложи шлема си.

— Още не — каза той. — По-добре да изчакам няколко минути.

— Защо? — попита иронично Черити. — Искате да спечелите още малко време, преди да трябва да отговаряте пред началника си?

— Да отговарям? — повтори учудено Хартман. — За какво?

— Трима от спътниците ми тежат на съвестта ви — каза Черити.

Хартман не реагира по-различно, отколкото бе очаквала. Вместо да възрази или да отговори на думите й със саркастична забележка, той я изгледа дълго и сериозно. По лицето му се четеше объркване.

— Съжалявам, ако смятате така — каза най-после той. — Но повярвайте ми, не можех да направя нищо срещу това. Просто момичето и джуджето бяха на неподходящо място в неподходящо време. Когато човек е на война, се случват такива неща.

— О, да — отговори язвително Черити. — А същото важи и за Кайл, нали? И той ли изтича натам, където се целеше оръжието на Леман?

Хартман я погледна объркано.

— Моля?

Внезапно Черити разбра, че Хартман не бе забелязал какво беше сторил Леман с Кайл.

— Той го застреля — обясни най-сетне тя. — Съвсем без причина.

Хартман напусна пилотската кабина, без да каже дума. Черити го последва.

— Истина ли е това? — попита той, когато стигна до Леман, като с мъка успяваше да се овладее.

— Кое?

Хартман посочи обвинително Черити.

— Капитан Леърд твърди, че сте застреляли спътника й.

— Нямах друг избор — опита да се защити Леман. — Този негодник ме нападна! Трябваше да се отбранявам!

— Нападна? — каза Черити. — Той беше на повече от десет метра от вас!

— Но искаше да го направи! — каза грубо Леман. — Посегна към оръжието си. Аз… аз бях сигурен, че ще стреля.

— Прицели ли се във вас? — попита студено Хартман.

Леман го изгледа плахо, а после поклати едва забележимо глава.

Не — каза той, — но…

— Това е достатъчно, сержант Леман — прекъсна го грубо Хартман. — Ще изясним по-късно случая.

Очите на Леман бяха изпълнени със злоба.

— Аз… се отбранявах — отговори сърдито той.

— Убили сте човек, който беше на наша страна — възрази ядосан Хартман.

— Оставете го, лейтенант Хартман — намеси се Черити. — Не го е убил.

Хартман я погледна въпросително.

— Изстрелът само го е одраскал — каза Черити. — Видях точно. Кайл ще оживее.

— Не се занасяйте! — изхока я грубо Хартман. — Дори и да е останал жив, онези животни отдавна са го разкъсали на парчета. Не смятам, че се радват особено на нашето нападение.

Черити предпочете да не отговори. Хартман би трябвало да е сляп, за да не забележи, че с Кайл нещо не е наред; но очевидно не знаеше, че той е мегавоин. Половината столетие, което той и хората му бяха прекарали, погребани под руините, ги бе очевидно изолирало от всичко, което ставаше извън този град. А може би за всички щеше да е по-добре, ако за известно време нещата останат такива, каквито са.

 

 

Грохотът на експлозиите бе отзвучал отдавна. Вероятно сградата над тях трябва да се бе срутила, защото в продължение на минути помещението се бе разлюляло като лодка в бурно море, а от тавана се бе посипал дъжд от камъни и отломъци. А после бе настъпила тишина и само таванът внезапно започна да излъчва убийствена топлина, сякаш от него се сипеше огън. В началото топлината бе само неприятна, но после се превърна в непоносима горещина и след няколко минути Хелън изпита чувството, че не може да диша повече.

В белите й дробове бе заседнала остра, засилваща се с времето болка.

Тя премигна, за да пропъди сълзите, напиращи поради горещината в очите й. Но въпреки това едва можеше да вижда. От факлите, които бяха осветявали помещението, преди светът над главите им да се срути, беше останала да гори само една и наситеният с прах въздух сякаш поглъщаше червеникавата й светлина. По-голямата част от свода на подземието бе съборена. Там, където по-рано се намираше входът, от тавана все още се сипеше прах, понякога придружен от тропота на някой камък или приглушено скърцане.

Хелън се изправи несигурно, прекара длани по лицето си и усети топла кръв по него. А после почувства и изгаряща болка. Тя опипа внимателно челото си с върха на пръстите и се вцепени от ужас, когато докосна дълбоката, силно кървяща рана на лявото си слепоочие.

— Не се страхувай, съкровище — каза писклив глас до нея. — Главата ти е все още на мястото си.

През праха Хелън видя, че Гурк се приближава към нея. Пелерината на джуджето бе разкъсана на парцали, а върху плешивата му глава стърчеше огромна подутина. Той се приближи със ситни крачки, разтърка сълзящите си очи и изгледа загрижено Хелън.

— Всичко наред ли е?

— Мисля, че… да — отговори колебливо тя.

Освен ранения техник, Гурк и нея, в момента на катастрофата тук се намираха и около петнадесет джеърди. Вероятно никой от тях не бе се измъкнал без нараняване от този ад. Повечето джеърди лежаха бездиханни на пода, затрупани от камъни и пръст, някои се гърчеха от болка и стенеха и само много малко от тях имаха все още сили да се държат на крака.

Хелън се обърна бързо към ранения техник и се наведе над лицето му. Тя не бе лекарка, но поради живота, който бе водила през последните двадесет и пет години, по неволя бе придобила някакви познания. Доколкото можеше да прецени, мъжът не бе получил допълнителни тежки наранявания.

Погледът й се отклони от лицето на Щерн и за момент се задържа върху големия колкото юмрук, лъскав зеленикав бръмбар, който се бе впил в сънната му артерия. Тялото му пулсираше в такт с ударите на сърцето на Щерн, или поне за всеки друг би изглеждало така. Но Хелън знаеше истината. Това беше спокойното помпене на бръмбара, който бе укротил лудешкия пулс на ранения, а не обратно. И това животно бе свършило още много други неща.

Погледът й се плъзна по тялото на Щерн. Тя виждаше само горната му част. Всичко, намиращо се от кръста надолу, бе скрито под пласт от еднаквите, сивкавобели нишки, покриващи стените и част от тавана преди експлозията. Джеърдите, които ги бяха довели тук, твърдяха, че това е вид превръзка, която трябваше да покрие лошите рани на мъжа, намиращи се по краката и долната част на тялото му. Но Хелън усети, че това не е истина; поне не цялата истина.

— Е? — попита Гурк.

Хелън с мъка се откъсна от ужасяващата гледка и погледна джуджето.

— Смятам, че отново е имал късмет — каза тя.

Гурк я погледна със смръщено чело, а после се засмя тихо.

— Ти си душица — каза той. — Нямаме дори и представа дали ще преживеем следващите пет минути, а ти се страхуваш, че си е ударил пръста.

Хелън не обърна внимание на ироничните думи на Гурк и го погледна въпросително.

— Какво става там горе?

— Откъде да знам — отговори грубо Гурк. Въпреки това той сви глава в раменете си и погледна с присвити очи към тавана, сякаш там можеше да прочете отговора на въпроса на Хелън. — Вероятно цялата барака ще се срути — каза най-сетне. — Или канонирите на Стоун най-после са открили адреса ни и се опитват веднъж завинаги да приключат с тази работа. Но отново направиха грешка.

Хелън се ужаси. Не й бе хрумвало, че мороните вероятно са предприели ново нападение с атомни бомби. Но някои факти потвърждаваха това: страхотната експлозия, вибрациите, ужасната горещина, която бе проникнала до тях през дебелите около метър стени…

Тя не посмя да довърши мисълта си.

— Трябва да се опитаме да излезем някак — каза Гурк.

Той с униние разглеждаше малкото оцелели джеърди, които се бяха изправили на крака, но стояха наоколо с безизразни лица и празен поглед, сякаш въобще не бяха разбрали какво се е случило.

— Смятам, че не можем да очакваме голяма помощ от диваците — каза Гурк, като наклони глава и погледна Хелън. — Можеш ли да копаеш?

— Защо?

Прекалено голямата, плешива глава на Гурк посочи входа, който бе затрупан от лавината камъни и пръст.

— Защото трябва някак да отстраним това нещо там — отговори той.

— Не знам ти как си, но аз нямам никакво желание да чакам, за да разбера дали ще ни изведат оттук или не.

За момент Хелън огледа запушения вход. Не вярваше, че ще успеят да го освободят. Но въпреки това стана и последва Гурк.

След като се убедиха, че таванът няма да се срути напълно дори и при най-малко разклащане, те започнаха внимателно да търкалят настрани по-големите камъни и скални отломъци: Напредваха изненадващо бързо. Само след час успяха дотолкова да разчистят камарата развалини, че да видят вратата. Хелън забеляза облекчено, че шахтата на стълбата зад грапавата дъбова врата не бе разрушена. Отгоре се процеждаше трепкаща светлина от огън. Продължиха да работят, докато се натъкнаха на някаква греда, дълга три метра и тежаща вероятно половин тон. Колкото и да се мъчиха, не успяха да я помръднат и на педя от вратата. Гурк се надигна, охкайки, и погледна няколкото джеърди, които безмълвно наблюдаваха работата им.

— Хей, неми идиоти — сопна се той, — няма ли да престанете да ни зяпате, ами да ни помогнете малко? Например бихте могли…

Гурк млъкна изненадан по средата на изречението, когато, сякаш по команда, джеърдите се пробудиха от вцепенението си. Безмълвно, но с бързина, която учуди джуджето, те се втурнаха и започнаха заедно да дърпат гредата. Дори и някои от тежко ранените джеърди се опитаха да допълзят на колене и лакти към тях, за да помогнат на другарите си.

Гурк отстъпи крачка назад, като клатеше глава.

— Какво им стана така изведнъж? — удивляваше се той.

— Не знам — измърмори Хелън, — но нещо… не е както трябва.

Тя се огледа, изпълнена с ужас. В малкото подземие не се бе променило нищо, но въпреки това тя сякаш усещаше някаква заплаха, някаква невидима опасност.

— Тук нещо не е наред — повтори тя. — Ела! Трябва да се махаме!

Те пристъпиха към джеърдите, за да им помогнат да махнат гредата от вратата.

Но въпреки това не успяха да излязат от подземието.

Затова пък нещо друго влезе при тях.