Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (54)

22

Към началото на октомври Ксанаду беше почти завършен. Както обикновено, тримата отидоха там една съботна утрин.

— Строителят изостава от графика само с половин година. Сега твърди, че ще завърши до Коледа, а аз нямам кураж да го попитам коя Коледа — отбеляза Шон.

— Това е поради промените, които измисли Кенди — осведоми го Даф. — Така обърка горкия човек, че той вече не знае мъж ли е или жена.

— Ако още в началото се бяхте обърнали за съвет към мен, щяхте да си спестите куп неприятности — укори ги Кенди.

Една карета свърна през мраморната арка и те се огледаха наоколо. Тревните площи вече бяха гладко окосени, а живият плет покрай алеята бе стигнал до раменете им.

— Мисля, че ще отговаря на името си. Този градинар разбира от работата си — каза Шон със задоволство.

— Да не си посмял да го наречеш така пред него. В противен случай ще трябва да продължим със собствените си ръце. Той е специалист по градинарство — погледна го с усмивка Даф.

— Говорейки за названия — прекъсна ги Кенди, — не намирате ли, че Ксанаду е малко, хм, малко необичайно?

— Не — отвърна Шон. — Лично аз го избрах. Мисля, че е дяволски хубаво име.

— Не е възвишено, защо да не го наречем „Вълшебната дъбрава“?

— Първо, защото в радиус от петдесет мили наоколо няма нито едно дъбово дърво и второ, защото вече се нарича Ксанаду.

— Не се сърди, направих само едно предложение.

Строителят ги посрещна в началото на алеята и те започнаха обиколката си из къщата. Разглеждаха я в продължение на цял час, след това оставиха строителя и излязоха в парка. Откриха градинаря заедно с тълпа туземци близо до северната граница на имота.

— Как върви, Джубърт? — поздрави го Даф.

— Не лошо, г-н Чарлиууд, но иска време, разбирате ли?

— Дяволски хубава работа си свършил досега.

— Много сте любезен, сър.

— Кога ще започнеш лабиринта ми?

Градинарят се слиса, погледна Кенди, отвори уста, затвори я и отново я погледна.

— О, аз казах на Джубърт да не се притеснява за лабиринта.

— Защо? Аз исках лабиринт. Откакто като дете посетих Хемптън Корт, винаги съм искал свой собствен лабиринт.

— Това са глупости — каза Кенди. — Само отнемат много място и даже не са приятни за гледане.

Шон очакваше Даф да спори, но това не се случи.

Поприказваха още малко с градинаря, сетне пресякоха поляната пред къщата и се отправиха към параклиса.

— Дафърд, забравих си слънчобрана в каретата. Ще бъдеш ли така добър да ми го донесеш? — помоли го тя.

Когато Даф се изгуби от погледа им, Кенди хвана Шон за ръка.

— Ще стане прелестна къща. Ще бъдем много щастливи в нея.

— Определихте ли вече датата? — попита я той.

— Ще се нанесем, след като къщата стане готова. Предполагам, че това ще стане някъде през февруари идната година.

Стигнаха до параклиса и се спряха пред него.

— Каква сладка малка черква — промълви замечтано Кенди. — И каква отлична идея на Дафърд — специална черква само за нас.

Шон изсумтя притеснено.

— Да — съгласи се той. — Много романтична идея. — Погледна през рамо и видя Даф да се завръща със слънчобрана.

— Кенди, това не е моя работа. Нищо не разбирам от годежи, но зная да обяздвам коне: първо надяваш оглавника, сетне слагаш седлото.

— Не разбирам. — Тя изглеждаше озадачена. — Какво се опитваш да ми кажеш?

— Нищо, забрави го. Ето го и Даф.

Когато се върнаха в хотела, намериха бележка за Шон, оставена на рецепцията. Влязоха в главния салон и Кенди отиде да провери менюто за вечеря. Той отвори плика и прочете:

„Бих искал да се срещна с вас и г-н Чарлиууд, за да обсъдим някои важни въпроси. След вечеря, ще бъда в хотела си и се надявам да ми се обадите.

Н. Храдски“

Шон подаде бележката на Даф.

— Какво предполагаш, че ще иска?

— Дочул е за изключителните ти умения като играч на клебиджъс. Възнамерява да взема уроци — отговори Даф.

— Ще отидем ли?

— Разбира се. Знаеш, че не мога да устоя на приятната компания на Норман.

Беше великолепна вечеря. Раците, зарити в лед, бяха пристигнали с бързия дилижанс от Кейптаун.

— Кенди, двамата с Шон ще навестим Храдски. Може да закъснеем малко — каза й Даф, след като привършиха с вечерята.

— Щом като се отнася за Храдски… — усмихна се тя. — Но да не ме излъжете. Имам свои шпиони в Опера Хауз, нали знаете?

— Ще вземем ли каретата? — попита Даф.

Шон забеляза, че приятелят му не се бе засмял на шегата на Кенди.

— Само две преки са. Можем да походим.

Вървяха мълчаливо. Шон се чувствуваше приятно сит, оригна се тихо и дръпна от пурата. Даф заговори, когато почти бяха стигнали „Гранд Нешънъл Хотел“.

— Шон… — спря се той.

— Да?

— Става дума за Кенди… — спря отново Даф.

— Тя е добро момиче — подсказа му Шон.

— Да, тя е добро момиче.

— Това ли е всичко, което искаше да кажеш?

— Е, да, няма значение. Да вървим да видим какво искат Саул и Давид.

Макс ги посрещна пред вратата на апартамента на Храдски.

— Добър вечер, господа, радвам се, че дойдохте.

— Здрасти, Макс. — Даф мина покрай него и се отправи към Храдски, който стоеше до камината.

— Норман, скъпи приятелю, как си?

Храдски кимна за поздрав, а Даф хвана реверите на сакото му, внимателно ги нагласи и махна несъществуваща перушинка от рамото му.

— Имаш свой стил на обличане, Норман. Шон, не си ли съгласен с мен, че има свой стил в облеклото? Не познавам друг, който да носи костюм за двадесет гвинеи и да изглежда като полупразен чувал с портокали. — Потупа нежно ръката на Храдски. — Да, благодаря ти. Ще пийна едно. — Отиде до шкафа с напитки и си наля една чаша. — А сега, господа, какво можете да направите за мен?

Макс погледна Храдски и той му кимна.

— Пристъпвам веднага към въпроса — каза Макс. — Нашите две компании са най-големите в Уитуотърсранд.

Даф остави чашата върху шкафа и гримасата изчезна от лицето му. Шон седна в един от фотьойлите със сериозно изражение. И двамата, можеха да отгатнат какво ще последва.

— В миналото — продължи Макс — в много случаи работехме заедно и печелехме от това. Следващата логична стъпка, разбира се, е да обединим силите си, да съединим средствата си и заедно да достигнем нови висоти.

— Доколкото разбирам, предлагате сливане?

— Точно така, г-н Кортни, сливане на тези две огромни финансови компании.

Шон се облегна и започна тихичко да си подсвирква. Даф вдигна чашата си отново и отпи.

— Е, добре, господа, какви са вашите виждания по въпроса? — попита Макс.

— Имаш ли готово предложение, Макс? Нещо определено, върху което да помислим?

— Да, г-н Кортни, имам. — Отиде до бюрото, което заемаше единия ъгъл на стаята и взе куп листове. Пресече стаята и ги подаде на Шон. Той ги пое и ги разгледа.

— Доста работа си свършил, Макс. Ще ни трябват ден-два, за да разберем какво точно ни предлагаш.

— Съгласен съм, г-н Кортни. Разполагате с време, колкото пожелаете. Работихме цял месец, за да изготвим този план, и се надявам, че трудът ни не е отишъл напразно. Мисля, че ще намерите предложението ни за много щедро.

Шон се изправи.

— Ще ви се обадим през следващите няколко дни, Макс. Тръгваме ли, Даф?

Даф изпразни чашата си.

— Лека нощ, Макс. Грижи се за Норман. Той ни е твърде скъп, нали знаеш?

Отидоха в сградата на „Илъф стрийт“. Влязоха през една от страничните врати, запалиха лампите в кабинета на Шон. Даф примъкна един допълнителен стол до бюрото. До два часа на следващата сутрин те успяха да разберат същественото от предложението на Храдски. Шон стана и отиде да отвори един от прозорците, защото стаята бе изпълнена с гъст тютюнев дим. Върна се обратно, строполи се на кушетката, нагласи една възглавница под главата си и погледна Даф.

— Да чуем, какво имаш да кажеш.

Даф почукваше с молив по зъбите, докато обмисляше думите си.

— Първо трябва да решим дали да се присъединим към него.

— Ако това ще ни донесе изгода, ще го направим — отговори Шон.

— Съгласен, но само ако ще е изгодно за нас. — Даф се облегна на стола. — Сега, следващият въпрос. Кажи ми, синко, кое е първото нещо, което ти идва наум от плана на Норман?

— Ние получаваме благозвучни титли и тлъсто възнаграждение в брой, а Храдски — контрол — отвърна Шон.

— Ти сложи пръста си в раната. Норман иска контрол. Това струва повече от парите. Той иска контрол, така че да седи на върха, да гледа отвисоко всички останали и да казва: „Е, добре, копелета, какво ще кажете, ако наистина запелтеча?“.

Даф стана, заобиколи бюрото и спря пред кушетката на Шон.

— А сега, следващият въпрос. Ще му дадем ли контрол?

— Ако ни плати, да — отговори Шон.

Съдружникът му се обърна, пресече стаята и застана до отворения прозорец.

— Знаеш ли, като че ли предпочитам аз самият да съм на върха — каза той замислено.

— Слушай, Даф. Дойдохме тук, за да направим пари. Ако вървим заедно с Храдски, ще направим повече — каза Шон.

— Синко, сега имаме толкова много, че можем да напълним тази стая със златни монети. Имаме повече, отколкото някога бихме могли да похарчим, и на мен ми харесва да бъда на върха.

— Да си признаем, Храдски е по-силен от нас. Той има своите диамантени дялове, така че и сега не сме на върха. Ако се присъединим към него, ти пак няма да си най-отгоре, но ще бъдеш много по-богат.

— Желязна логика! — кимна Даф. — В такъв случай съм съгласен с теб. Храдски получава контрола, но трябва да плати за него. Ще го прекарваме през центрофугата, докато го изцедим напълно.

Шон седна.

— Съгласен, а сега да хванем плана му за гърлото, да го раздробим на парчета и отново да го съставим, но така, както ще се нрави на нас.

Даф погледна часовника си.

— Минава два часът. Да спрем дотук и да се заловим отново сутринта на свежи глави.

На следващия ден поръчаха обядът да им бъде донесен в кабинета и го изядоха на бюрото. Джонсън, когото изпратиха на фондовата борса, за да следи цените и да ги повика незабавно, ако се случи нещо извънредно, се върна да докладва.

— Цял ден беше тихо като в гробище, сър. Носеха се всякакви слухове. Изглежда, някой е видял лампите в кабинета да светят в два часа тази сутрин. И когато не дойдохте в борсата, а вместо това изпратихте мен, казвам ви, сър, зададоха ми много въпроси. — Джонсън се подвоуми, но сетне любопитството му надделя.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър? — започна да се приближава към бюрото им той.

— Мисля, че можем сами да се оправим, Джонсън. Моля те, затвори вратата, като излезеш.

В седем и половина решиха, че са работили достатъчно, и се върнаха в хотела. Влизайки във фоайето, Шон видя Тревър Хейнс да изчезва в салона и чу гласа му:

— Ето ги!

Почти веднага Тревър се появи отново заедно с брат си.

— Здравейте, момчета! — Джок се правеше на изненадан, че ги вижда. — Какво правите тук?

— Живеем тук — отговори Даф.

— О, да. Разбира се. Добре, елате да пийнем нещо. — Той широко се усмихна.

— А сетне ще ни подпитате умело, за да разберете какво сме правили цял ден — изказа предположение Даф.

Джок се притесни.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Само исках да пийнем заедно, това е всичко.

— Все пак благодаря, Джок. Имахме тежък ден. Мисля, че ще се качим горе, за да си легнем. Те пресякоха половината фоайе, преди Даф да се обърне и погледне към мястото, където стояха двамата братя.

— Момчета, ще ви кажа нещо — прошепна високо Даф. — Това е нещо наистина голямо, толкова голямо, че на ума ми му трябва време да го смели. Когато вие двамата разберете, че през всичкото време то е било под носовете ви, ще се ухапете.

Оставиха братята Хайнс във фоайето да се взират след тях и се заизкачваха по стълбите.

— Не беше много любезно — засмя се Шон. — Няма да спят цяла седмица.