Волфганг Холбайн
Кралицата на бунтовниците (5)

5

Това, което някога беше Денвър, Колорадо, сега беше град в развалини. Гордият силует със своите устремени нагоре небостъргачи беше изчезнал, както и малките, кокетни вилни зони, които обграждаха ситито.

Гледката разтърси Черити по-силно, отколкото й се искаше да признае. Повече от останалите, повече от самата Лидия, която само допреди по-малко от час с горчивина беше разказвала какво бяха направили нашествениците с родината й. Може би защото тя беше единствената от всички тук, която беше познавала този град.

— Ето там. — Лидия посочи една ограда от другата страна на улицата. Сградата беше много широка, имаше безброй прозорци и беше на шест или седем егажа. Горните два етажа бяха изгорени, а от двете страни на сградата чак до средата на улицата се издигаха купища отломки.

Твоето жилище?

Лидия поклати глава.

— На сестра ми — каза тя. — Аз не мога да се върна в къщи. Знаете какво извърших. Те ме търсят.

Черити отново съсредоточи вниманието си върху зданието. Всичко изглеждаше спокойно, почти мъртво, както и целият град — или това, което беше останало от него. Бяха срещнали едва десетина души. Но Лидия ги предупреди — очите на Морон бяха навсякъде. А новите господари търпяха много неща, но не и едно: някой да се противопоставя. Докато не заловят отново Лидия те нямаше да се откажат.

— Какво чакаш? — нетърпеливо попита Кент.

Черити му хвърли предупредителен поглед. Тук беше просто прекалено спокойно за нейния вкус. Даже ако Денвър — както знаеше от Лидия — имаше вече по-малко от пет хиляди жители, би трябвало да срещнат повече хора. Нещо тук не беше наред. Градът сякаш беше притаил дъх в очакване на нещо.

— Може би трябва първо да отида сама — каза Лидия. — Ако е капан, тогава ще се хвана само аз. Те не знаят, че вие сте тук.

— Глупости — каза Гърк. — Ти…

— Затваряй си устата, джудже — грубо го прекъсна Кент. — Тя има право. — За момент той замислено погледна към Лидия, после бръкна под якето си и извади автоматичен пистолет.

— Ето. За всеки случай. Ще дойдем веднага, щом влезеш.

За няколко секунди младата жена се поколеба дали да посегне към оръжието. После го взе от ръката му, пъхна го под якето си, без да го погледне и бързо, без да каже нито дума повече, излезе от сянката на къщите.

Черити, Кент, Гърк и Скудър я наблюдаваха внимателно, докато пресичаше улицата. Тя се движеше, без да бърза, почти отегчено, като пешеходец, който съвсем не знае накъде изобщо се е запътил. Черити изпита известно възхищение от хладнокръвието на младата жена. Но може би беше просто отчаяние. Лидия, която сега прекосяваше улицата, едва ли имаше нещо общо с онази отчаяна млада жена, която бяха спасили от ездачите.

Черити пропъди тази мисъл.

Предпазливостта й този път се оказа излишна. Лидия благополучно стигна до отсрещната страна на улицата и изчезна навътре в сградата. След малко тя отново се появи на вратата. Махна с ръка. Всичко е наред.

Един след друг те я последваха. Черити и Гърк бяха последните, които пресякоха улицата, като Гърк я държеше за ръка, за да изглеждат като жена и дете. Черити не знаеше дали заблудата функционираме — нямаше пред кого да се преструват. Улицата оставаше празна като в призрачен град.

Въпреки това тя си отдъхна облекчено, когато влязоха в пустото фоайе на някогашния небостъргач. Гърк рязко се отскубна от ръката й и свали сламената шапка от главата си, докато Кент и Скудър му се хилеха с нескрито злорадство.

— Защо не я оставиш на главата си? — с насмешка попита Кент.

— Стои ти великолепно — допълни Скудър.

Очите на Гърк мятаха отровни стрелички по посока на двамата мъже.

— Можете да си чешете езиците, колкото искате — запени се той. — Аз ще се смея последен, когато Даниел…

— Престанете — намеси се Черити. — И тримата. Имаме наистина сериозна работа.

Гърк неразбираемо изръмжа нещо, а Черити се обърна отново към Лидия.

— Къде живее сестра ти?

Лидия посочи към стълбището.

— На втория етаж. Но трябва да бъдем предпазливи. В този блок живеят и други… служители на Морон. Следвай ме, но внимавайте.

— Има ли още нещо, което си забравила да ни разкажеш? — язвително попита Скудър.

Лидия го изгледа хладно и се обърна, без да каже нито дума.

Черити внимателно се оглеждаше наоколо, докато следваха младата жена по стълбите. Сградата сигурно беше бивш хотел или голям търговски център — на една от стените все още можеше да се видят части от огромна рецепция. Имаше и цели пет асансьора, от които, разбира се, никой не работеше. По тавана и стените имаше множество следи от огън, но също така и стотици дупки с големината на юмрук — ясни следи от престрелка, която се беше разразила тук. Въпреки това всичко беше изненадващо чисто, а най-сериозните повреди даже бяха отстранени. Хората, които живееха тук, поне се бяха опитали да си създадат нещо като дом. Когато достигнаха до стълбището, откриха няколко картини по стените, а някой беше постлал пътека от различни парчета килим. Гледката би трябвало да й вдъхне кураж, но само я изпълни с още по-голямо огорчение.

Те се изкачиха до втория етаж. С жестове Лидия им даде знак, че трябва да останат на стълбите, отвори тежката огнеупорна врата, като я натисна с рамо и изчезна по коридора зад нея. Този път мина доста време, докато се върна, а когато най-сетне се появи, изглеждаше много разтревожена.

— Какво има? — попита Кент.

Лидия се поколеба.

— Сестра ми е вкъщи — отвърна тя. — Обаче не е сама. Аз… чух гласове.

— Колко?

Лидия сви рамене.

— Не зная. Три, може би четири. Звучаха много възбудено. Като че ли се караха.

Кент бръкна под якето си и извади автоматичен пистолет.

— Защо и ние да не се поскараме с тях?

Черити изобщо не отговори, а и Кент, естествено, не очакваше отговор. И той също като нея много добре знаеше, че при никакви обстоятелства не трябваше да се набиват на очи.

— Тогава ще чакаме тук — каза Черити, след като помисли малко. — Рано или късно тези посетители ще си идат. Сестра ти живее сама, нали?

— Анджелика е жрица на Шаит — отвърна Лидия, сякаш това беше достатъчно обяснение. Когато забеляза неразбиращите погледи на Черити и Скудър, тя добави: — Те са длъжни да живеят сами.

— Тогава ще чакаме тук — заяви Черити.

— Ами ако някой дойде?

— Тогава ще обясним, че правим проучване по поръчка на Пепси кола — отвърна Черити. Кент, Скудър и Лидия я погледнаха неразбиращо и тя побърза да добави. — Трябва да бъдем много предпазливи.

— И може би ще започнете с това да престанете да вдигате толкова шум — ядно каза Гърк. — Сигурно се чувате чак до Ню Йорк.

 

 

Кайл беше жаден. Пътуваше вече повече от четири часа и водните запаси на тялото му би трябвало да стигнат за поне още толкова време — но нещо не беше наред.

Беше го усетил малко след като напусна селцето. Химичното равновесие в тялото му беше нарушено по някакъв начин. Той все още така виртуозно владееше тялото си, както други владеят музикален инструмент, но това му костваше значително повече усилия отколкото обикновено.

Фактът сам по себе си почти не го тревожеше. Въпреки всичко той знаеше, че е същество от плът и кръв, една невероятно съвършена, достойна за възхищение единица, която можеше и да умре.

Това, което го безпокоеше много повече, беше фактът, че не знаеше какво се беше случило с него. Нараняванията, които сам си беше причинил само със силата на волята си, отдавна бяха излекувани, а тялото му беше събрало достатъчно енергия, за да функционира дни напред, преди да се появят първите признаци на изтощение.

Може би лекарството, което лекарят му бе дал, го беше отровило?

Кайл не би могъл да си представи подобно нещо. Той беше устойчив на повечето отрови, които бяха известни в колонизирания космос. Освен това го бяха настроили за този свят, преди да започне изпълнението на задачата.

Не можеше да си представи, че са пропуснали някоя отрова или пък някое вредно вещество. Но какво точно ставаше с него?

Кайл разбра, че едва ли би могъл да открие отговора на този въпрос единствено с разсъждения и престана да пилее енергия за това. Вместо да отстрани причините, което не можеше да направи в момента, той се концентрира върху отстраняването на симптомите. Когато напусна селото, той не взе вода със себе си, но това беше най-малкият проблем. Знаеше, че има вода само на няколко мили разстояние от същинския му курс. Той прецени, че ще изгуби около час, което беше жалко, но въпреки всичко промени курса си. Нямаше никакво значение дали ще залови капитан Леърд един час по-рано или по-късно; по-важното беше дали в решителния момент щеше да допусне грешка, защото тялото му страда от недостиг на вода.

След точно двайсет минути Кайл достигна до локвата, слезе от мотоциклета и предпазливо опита от мръснокафявата течност, като потопи пръста си и близна. Беше отровена, както и бе предположил, и за момент той почувства презрение към хуманоида, наречен Даниел. Ако капитан Леърд беше наполовина толкова способна, колкото той твърдеше — в което Кайл все повече започваше да се съмнява, едва ли би могъл да я спре с една отровена локва. Затова пък той нанасяше непоправими щети на екологията в тази зона, защото това беше отрова, която действаше на всички форми на живот. Кайл реши след завръщането си да събере сведения дали в близост до локвата е имало мъртви ездачи и същества от прислугата и при удобен случай да потърси сметка на Даниел.

Той се върна при мотоциклета си, извади манерката и я напълни. Чак след това се наведе над локвата и пи. Неговата обмяна на веществата нямаше никакви затруднения при неутрализиране на отровата. Когато утоли жаждата си, той се върна при мотоциклета си и отново потегли. Прецени, че след два, в най-добрия случай два и половина планетни часа ще се стъмни.

С малко късмет дотогава ще е намерил капитан Леърд.

 

 

Трябваше да чакат повече от два часа, докато посетителите на Анджелика най-после си тръгнаха. Четири пъти през това време чуваха над себе си да се отваря врата и бързо се изтегляха по стълбището, докато стъпките от другата страна заглъхнат и в последна сметка на Черити й се струваше малко чудо, че никой не ги изненада по стълбите.

Но накрая за малко не бяха разкрити, защото дотолкова бяха заети да се ослушват за стъпки по стълбите, че едва не пропуснаха да чуят тези, които се приближиха към тях по коридора. Едва в последния момент Гърк ги предупреди шепнешком и те презглава се втурнаха на горния етаж, все пак навреме, за да видят вратата под тях да се отваря и почти половин дузина мъже, които излязоха на стълбището един след друг, като разпалено жестикулираха. Черити не разбираше какво говореха, но разговорът им не звучеше непременно приятелски. Тя отново си спомни предположението на Лидия, че мъжете са се карали в жилището на сестра й.

Изчакаха, докато стъпките и гласовете под тях заглъхнаха, а после, за всеки случай, останаха още две минути, преди Черити да даде знак на Лидия, че е време да тръгват. След като стигнаха коридора, където живееше сестра й, Лидия малко избърза.

Черити имаше лоши предчувствия. Видът на коридора потвърди предположението й, че сградата някога е била хотел. Но и тук се виждаха следи от пожар. И нямаше прозорци. Ако ги откриеха тук, щяха да попаднат в капан.

Тя забеляза, че Кент нервно пипа оръжието под якето си и му хвърли предупредителен поглед.

— Не — прошепна тя. — Ние сме само мили гости, нищо повече.

Кент я изгледа мрачно и отпусна ръка. Черити отдавна се съмняваше дали бяха постъпили правилно, като го взеха със себе си, Беше твърде млад и неопитен и тя се боеше, че в решителния момент той би могъл да изпусне нервите си. Но в края на краищата това тук беше негова територия и по принцип те можеха да бъдат доволни, че той им позволи да го придружат, а не обратното.

Пред последната врата в коридора Лидия се спря и почука. Скудър се притисна до стената, докато Кент застана от другата страна на вратата, така че да не бъде забелязан веднага.

Лидия трябваше да почука общо три пъти, а и след това измина още доста време, докато се чуха стъпки. Много недоволен глас извика нещо отвътре, което Черити не разбра, после издрънча верига.

— Сега пък какво има? Нали вече ви казах… — Анджелика очевидно беше очаквала някой друг, защото млъкна по средата на думата, когато отвори вратата и видя кой стои пред нея.

Тя беше доста по-възрастна от сестра си, но не изглеждаше така съсипана и изпита от грижи. Имаше тъмна, дълга до раменете права коса и около врата си носеше тънка сребърна верижка с внушителен по размери скъпоценен камък. Роклята й беше обикновена, но толкова добре ушита, че сигурно струваше малко състояние. По пръстите й блестяха многобройни тежки пръстени. Изглежда, си имаше своите предимства да стоиш на страната на окупаторите, помисли си Черити. Някои неща никога нямаше да се променят.

— Лидия? — прошепна тя. — Ти? Ти си… — Тя отново замълча. Погледът й бързо и преценяващо се плъзна по Черити, после по Гърк, който отново бе нахлупил сламената шапка и стоеше, навел глава. — Какво търсиш тук? — попита тя с леден глас. — Какви са тези хора?

— Пусни ни да влезем, Анджелика — помоли Лидия. — Те са… мои приятели. Те ми помогнаха, но сега се нуждаем от помощ.

— Помощ? — Устните й се разтегнаха в студена, пренебрежителна усмивка. — Помощ — за какво? — попита тя. — Не си ли причинила вече достатъчно неприятности?

Кент отправи изпитателен поглед към Черити иззад вратата, но тя не му обърна внимание.

— Моля те, Ан — каза Лидия. — Само за момент.

Черити направо можеше да види как Анджелика мисли. Изминаха няколко безкрайни секунди, преди тя най-накрая да кимне с явно неудоволствие.

— Добре — каза тя. — Пет минути. И не си правете труда да измисляте някакви шантави истории. Нито секунда повече.

„Какво сърчице“ — помисли си Черити, а гласно каза:

— Благодаря ви.

Тя мина край Лидия и сестра й, влезе вътре и бутна Гърк като дете пред себе си. И веднага след това, и без никаква следа от бързане, тя застана зад Анджелика, сложи ръка около врата й и изви главата й назад, докато с другата ръка й запуши устата.

Анджелика беше прекалено изненадана, за да направи опит да се съпротивлява. Но въпреки това Черити продължаваше да я стиска в желязна хватка, докато Кент и Скудър също влязоха в стаята и затвориха вратата. Едва тогава свали ръка от устата й и разхлаби хватката около врата й. В същото време със свободната си ръка хвана ръката на Анджелика и я изви на гърба й.

— Ако викаш, ще ти счупя ръката, съкровище — любезно каза тя. — Ясно ли е?

Анджелика кимна.

— Разбрах. Можете да ме пуснете.

Черити се колебаеше. Но после срещна погледа на Лидия. Младата жена й кимна и Черити пусна ръката на Анджелика и бързо отстъпи крачка назад.

Анджелика бавно се обърна и огледа нея, Гърк и двамата мъже, докато с изкривено от болка лице разтриваше ръката си. Но не каза нито дума, а ядосано се обърна към сестра си.

— Имаш очарователни приятели — изсъска тя. — Но ти никога не си се движила в по-добра среда. И така — какво искате?

— Тук въпросите задаваме ние — каза Кент.

Очите на Анджелика проблеснаха яростно.

— Така ли? — каза тя. — А пък аз си мислех, че това тук е моето жилище.

Кент се усмихна студено.

— Ето как човек може да се заблуди, почитаема. Но ти не се тревожи — няма да се бавим. Имаме само няколко въпроса към вас. Ако ни отговорите, ще се махнем по-бързо, отколкото дойдохме.

— Сега вече стига! — изсъска Анджелика. — Изчезвайте — и петимата — веднага. Ако не излезете незабавно, ще повикам охраната!

Тя се обърна, направи две-три широки крачки към едно шкафче до вратата и протегна ръка към една плоска черна кутия.

— На ваше място не бих го направил — каза Скудър. С невероятно самообладание той бръкна в якето си, извади един от удобните малки автоматични пистолети, с които ги беше въоръжил Кент и свали предпазителя.

Анджелика дори не погледна към него. Но начинът, по който застина по средата на движението си, когато отекна металното изщракване, убеди Черити, че тя не за пръв път в живота си чува този звук. Тя стана още по-бледа, отколкото и без това беше и се обърна с привидно спокойствие.

— Вие сте от онези бунтовници — невъзмутимо каза тя.

Скудър кимна.

— Вярно е.

Анджелика го изгледа почти с омраза, после се обърна към сестра си.

— Ами ти? — попита тя. — И ти ли си от тези… метежници?

— Да — отвърна Лидия. — Във всеки случай те ми спасиха живота.

— Колко благородно — подигравателно каза Анджелика. — И какво искат в замяна? Живота ми?

— Не и ако сте разумна, Ан — отговори Черити вместо Лидия. — Не сме тук заради вас. — Тя посочи към Кент. — Така е, както ви каза и Кент. Имаме само няколко въпроса към вас. Ако ни отговорите, ще си идем.

— Ами ако не ви отговоря? — иронично попита Анджелика. — Ще ме убиете ли, или ще се задоволите само с това малко да ме поизмъчвате?

— Нито едното, нито другото — каза Скудър. — Вие ще отговорите, мила моя. Знам това.

Анджелика се засмя. Беше си възвърнала самоувереността — изненадващо бързо, с тревога си помисли Черити. Не се държеше като човек, който мисли, че го грози опасност.

— Вие сте луди — каза тя. — Но, моля — какво искате да знаете?

— Вие сте жрица на Шаит? — започна Черити. — Каквото и да означава това.

— Такава съм — гордо заяви Анджелика. — Защо питате, след като го знаете?

Черити отмина въпроса.

— Значи вие сте от хората, които участват в отвличането на деца и в отвеждането им в онова проклето нещо там, зад пръстена на смъртта? — продължи тя.

Преди да отвърне, Анджелика с омраза изгледа сестра си.

— Не, това не е вярно.

— Нима?

Анджелика издаде звук, който представляваше смесица между смях и хълцане.

— Не знам какво ви е разказвала тази луда — каза тя, кимвайки към Лидия. — Но ние не отвличаме деца. Задачата ни — на мен и на моите сестри — е да отведем избраните в Шаитаан и да ги предадем на господарите.

— О да, разбирам — каза Черити. — Това ми звучи някак познато. Но вие отвеждате децата там, това е истина. И те никога не се връщат? Искам да кажа, някой виждал ли е отново някое от тези деца?

— Естествено не! — възмутено каза Анджелика. Тя отново с презрение изгледа сестра си. — Знам историите, които се разказват за нас. Те са абсолютна лъжа. На избраните не им се случва нищо лошо — тъкмо напротив. При господарите ги очаква по-добър живот.

— Вие ги убивате — каза Лидия.

— Някои умират, това е вярно — невъзмутимо отвърна Анджелика. — Но само слабите, нежизнеспособните. Останалите заминават в един нов, по-добър свят.

— Ах? — възкликна Кент. — И какво става с тях в този нов, по-добър свят?

— Служат на господарите — гордо отвърна Анджелика. — Но защо изобщо разговарям с вас? Вие сте вече мъртви. Вие посегнахте на една жрица на Шаит.

— Ще направя нещо съвсем друго с теб, съкровище — каза Скудър, — ако не станеш малко по-сговорчива.

Анджелика го изгледа презрително и Черити усети, че между жрицата и индианеца става нещо. Въпреки всичко двамата много си приличаха — и двамата бяха много горди и много силни. Черити бързо пристъпи между двамата.

— Не сме дошли, за да ви причиним нещо лошо, Ан — побърза да каже тя. — Искаме само някои сведения от вас, това е всичко.

— Така ли? — каза Анджелика. — И какви?

— Вие знаете пътя до Шаитаан — каза Черити. — И ще ни го покажете.

Анджелика смаяно ококори очи. Секунда-две тя наблюдава Черити с неописуемо изумление — а после започна гръмко да се смее.

— Какво толкова смешно има? — недоверчиво попита Гърк.

— Вие искате да… проникнете в Шаитаан? — попита Анджелика, останала без дъх от смях. — Но вие сте се побъркали. Не можете да го доближите, дори да ви покажа пътя — а аз няма да го направя.

Лидия мълчаливо пристъпи към нея, хвана я за рамото, обърна я и й зашлеви звънка плесница. Главата на Анджелика се отметна назад. Тя политна към вратата, в последния момент се задържа и притисна с ръка бузата си. Очите й горяха. Но и в този момент Черити не откри в погледа й и помен от уплаха, а само презрение и гняв.

Неочаквано тя се откъсна от вратата, с две крачки стигна до сестра си и грубо я стисна за ръката. Лидия се опита да се отскубне, но Анджелика просто я повлече след себе си към прозореца, а после я пусна.

— Какво искаш още? — изкрещя тя. — Погледни навън! А после ми кажи какво виждаш!

Лидия смутено се подчини. Няколко секунди тя мълчаливо наблюдава безлюдната улица, преди отново да погледне към сестра си.

— Няма нищо — каза тя.

— Точно така! — Гласът на Анджелика звучеше триумфиращо. — Преди три дни там все още живееха хора, сестричке. Те пак са тук, но не смеят да излязат от жилищата си. И знаеш ли защо? Защото се страхуват. Заради теб!

— Какво трябва да означава това? — остро попита Черити.

— Господарите са изпратили наказателен отряд — гневно отвърна Анджелика. — Но защо за това не попитате Лидия? Както аз, така и тя знае какво е наказанието за убийството на ездач. Сто за един.

В първия момент Черити изобщо не можа да разбере какво иска да каже Анджелика. После я обзе вледеняващ ужас. Тя невярващо гледаше ту към Лидия, ту към сестра й.

— Сто за…

— Да, те ще убият триста души — с разтреперан глас каза Лидия. — По сто за всеки ездач, който вие застреляхте. Винаги е така. Ако… ако някой от тях бъде убит, тогава… тогава те изпращат ездачи, които безогледно търсят жертви. Никой не знае кой ще бъде убит.

— И ти си го знаела? — неразбиращо попита Черити.

— Разбира се, че го е знаела — Анджелика отговори вместо сестра си. — Но ми се струва, че е забравила да ви го каже.

Черити се обърна и погледна към Кент. Младият бунтовник избягваше погледа й.

— Ами ти? — попита тя. — Ти знаеше ли?

Кент кимна.

— Да — каза той. — Но какво щеше да се промени, ако ти бях казал? Вече беше станало. По дяволите! — с гневен тон каза той, но все така без да поглежда към Черити или Скудър. — Защо според вас сме толкова предпазливи във всичко, което предприемаме? Това е законът на Морон, и то не само тук — сто за един!

— Струва ми се, че сестра ми не ви е разказала всичко — сърдито добави Анджелика. — Казала ли ви е например, че Морон възнаграждава онези, чиито деца биват избрани?

— Възнаграждава ли? Как?

— С живот — отвърна Анджелика. — Десет години за всяко дете, което им вземат. О да, мога да си представя какво ви е разказала Лидия. Но тя ще живее трийсет години повече от мен. — Тя замълча за момент, преди да продължи с ироничен тон. — Май не ви е казвала за това?

— Трийсет години повече…? — объркано повтори Черити.

Анджелика кимна.

— Може би дори четирийсет — кой знае? Поколението й е добро, иначе едва ли щяха да я изберат три пъти последователно.

— Но това е лудост! — възрази Черити. — Искам да кажа… никой не знае колко ще живее и… и…

Тя млъкна, когато забеляза смаяния израз по лицата на Скудър и Гърк. Кент я гледаше просто смутено. И изведнъж я обзе ужасно подозрение.

— Колко дълго? — попита тя. — Колко време е позволено на хората да живеят на тази планета?

Хопи-индианецът погледна встрани. Кент и Анджелика си размениха смутени погледи, докато Гърк невъзмутимо пристъпваше от крак на крак.

— Колко? — отново попита Черити.

— Петдесет години — тихо отговори Скудър.