Джейн Силвъруд
Загадъчни дълбини (4)

Трета глава

В Бриджтаун се усещаше пулса на Карибите. Яркото слънце огряваше покривите на старите колониални сгради, сред които бяха разпръснати и съвсем нови. По улиците долу жълти таксита надуваха пронизително клаксони на изнервените шофьори на бъгита, наемани предимно от неизброимите туристи. По тротоарите, облечени в пъстри рокли с кошници върху главите, жени от местното население забързано се разминаваха с мъже в делови костюми. И сред всичко това колоритни улични търговци предлагаха сувенири, слънчеви очила, огърлици и ключодържатели.

Маги се движеше по Броудстрийт, главната търговска улица на града. Спря, за да премести покупките си в другата ръка и да разгледа статуята на Нелсън на Трафалгар Скуеър. Вече бе чела в една брошура, че този паметник е създаден седемнайсет години преди колоната на лондонския си съименник.

— Не може да бъде! Точно за теб си мислех! Къде се беше скрила досега?

Маги се стресна и без да иска, изпусна част от пакетите. На няколко крачки от нея й се усмихваше Рона Честейн. Придружаваше я един привлекателен младеж.

— Изплаших ли те? — попита тя и приближи. — Извинявай, но непременно исках да ти се обадя. С теб човек не може да се държи несериозно. Знам го от опит.

Рона представи младежа, Дон Блай, колега от хотела. И тримата се спуснаха да събират разпилените пакети, при което момичетата се блъснаха и весело се засмяха.

— Знаеш ли, много е приятно да срещнеш познат на такова място. Как върви новата ти работа? Изглежда добре се справяш — констатира Маги, след като огледа новата си приятелка. Висока и по момчешки слаба, Рона носеше бели шорти и бюстие. Приличаше на току-що завършила гимназистка с разпилените си като ореол коси около кръглото луничаво лице. Само блясъкът на гримираните й очи издаваше възрастта й. Дон беше облечен в бял ленен панталон и бледорозова фланелка. Със своите малки елегантни мустачки, тъмни черти и мелодичен акцент, той беше типичен жител на Барбадос.

— Работата ми е страхотна — рече Рона, докато вдигаше една кафява кутия. — Хей, олово ли има вътре? Тежи цял тон.

— Купих някои инструменти — отвърна Маги и се изправи. — Работя на един строителен обект. Всъщност през последните две седмици се занимавам предимно с такива неща.

— Звънях в хотела в началото на седмицата, но ми казаха, че си напуснала няколко дни след пристигането ти. Да си призная, малко се разтревожих. Къде беше толкова време? Не и в онази запустяла кула, нали? — Рона се обърна и обясни на Дон, че сега Маги е собственичка на Сърлинг Тауър.

Младежът повдигна учудено вежди.

— И там ли живееш?

— Ами да — ухили се Маги.

— Звучи доста интересно — обади се Рона. — Разкажи ми.

— Дълга история.

— Е, ако разполагаш с време, можем да те изслушаме. Всъщност ние с добрия стар Дон сме тръгнали да обядваме отсреща. Защо не дойдеш с нас?

Маги проследи ръката на приятелката си, която сочеше табела с надпис „Кафене Уотърфронт“. Би било добре да се нахрани прилично. Откакто се премести в кулата, ядеше по-малко, за да пести. Но сандвичите с фъстъчено масло няма да омръзнат, ако човек от време на време ги разнообразява с нещо друго, пък дори и да се поизръси. Не й допадаше, че е трета. Тия двамата май бяха гаджета. Рона и Дон така окуражително й се усмихваха, че тя кимна в знак на съгласие.

— Добре, идвам.

Прохладната зала на ресторанта с висок таван гледаше към пристанището и Трафалгар Скуеър. Маги щедро напълни чинията си с разнообразни креолски ястия и се запъти към масичката до прозореца, където я чакаха Рона и Дон.

— Гордея се с тена си — обади се Рона, — но той е нищо в сравнение с твоя загар. Изглежда доста време прекарваш на слънце, дечко.

— Така е — отвърна Маги, бодна с вилицата си парче печен банан и се възхити на сладостта му.

— Нали изглежда страхотно — обърна се Рона към младия мъж до нея.

Дон, който бе мълчал досега, се усмихна любезно и каза:

— Дамата е красива и с много хубави очи. Притежава хладния спокоен поглед на поетеса.

Двете момичета се разсмяха.

— Не му обръщай внимание, винаги говори така. Няма по-голям ухажор от него в хотела — довери й Рона, след като го потупа закачливо. — А е и най-големият клюкар. Познава всеки и всичко на този остров като дланта си. Ако не вярваш, попитай го нещо.

Маги се загледа в тъмните блестящи очи на Дон.

— Наистина ли?

— Мога да ти разкажа живота на всеки жител на острова, освен на туристите. Ако искаш, опитай.

— Да видим. Има един човек, от когото се интересувам. Знаеш ли нещо за Фич Марлоу?

— Всички са чували името Марлоу. Това е една от най-старите фамилии на острова. А плантацията му „Мархайтс“ е сред най-обширните. Дори съществува легенда за девойка, на име Сесили Марлоу, която направила магия на един свой обожател. — Дон се засмя и поглади чело. — Но ти сигурно знаеш всичко това, тъй като е свързано с твоята кула. — И той набързо разказа легендата.

— Да, чувала съм я. Дори видях рисунката на Сесили в „Мархайтс“. Бях там, за да поговоря с Фич за сина му. — Тя им разказа за това, как Джорди ходи да плува сам в пещерата и за разговора си с Фич.

След това той беше обяснил на сина си, че може да плува там, само ако Маги е наблизо. Джорди прие надзора сдържано. Ала зад раздразнителността му, според нея, се криеше единствено чувството за самота. Ето защо тя правеше всичко възможно, за да се сприятелят. И наистина, напрежението между тях доста намаля. Не може да се каже, че бяха близки, но не бяха и врагове.

— Фич спомена ли нещо за жена си? — полюбопитства Дон.

— Каза, че избягала с някакъв професионален играч на голф.

— Типично за Фич Марлоу — засмя се Дон. — Говори винаги без заобикалки. Сигурно си чувала за майката на Джорди — Тина Пилгрим. Тя е много известна в женския голф.

— Тина Пилгрим? — Маги премигна изумено. — Искаш да кажеш онази Тина Пилгрим? Пищната блондинка, която участва в толкова много телевизионни предавания?

— Тук не я показват така често, но за нея става въпрос. Има само една Тина.

Маги мълча известно време изненадана. После поклати глава.

— Какво съвпадение. Аз обаче съм я виждала не само по телевизията.

— Така ли?

— Преди няколко месеца тя участваше в един турнир в Балтимор и посети детското отделение в Хопкинс. Стоя колкото да я снимат за новините, разбира се, но на децата много им хареса. Повечето от тях дори не знаеха коя е, но беше толкова красива и очарователна, че нищо друго нямаше значение. Целуна всички деца и им раздаде топки за голф с автограф. — Беше облякла тъмносиня прилепнала по тялото рокля и мина през охраната с ослепителна усмивка, спомни си Маги. А дългата й коса приличаше на слънчев водопад. — Как само я бяха зяпнали! Направо бяха онемели.

Да, точно това е думата, помисли Маги, „онемели“. Тина бе звезда, нямаше съмнение в това. Със свито сърце си ги представи двамата с Фич. Каква хубава двойка бяха.

— Искаш ли да ти разкажа нещо — обади се Дон. — Докато живееше тук, Тина въздействаше по същия начин на всеки мъж на острова.

— И на теб ли? — закачи го Рона.

— Да, и на мен, макар да съм много млад за нея — отвърна наперено той. — Семейството й е баснословно богато. Имат пищен дворец в съседство с Долфин Бей, хотелът, на който работим. Тина прекарваше тук зимите и омайваше всеки, който я зърнеше. По онова време носех стиковете на игрището за голф и така я видях за първи път. Беше истинска кукличка. — Дон разлюля черните си коси и се накипри, за да поясни. — Единствено Фич Марлоу обаче успя да я грабне. Още тогава беше доста добра на голф. Имаше няколко много добри резултати в доста тежки турнири, но се отказа от спорта заради брака си.

— Обикновено в такива случаи нищо не става — обади се Рона. — Жена, която се отказва от нещо толкова важно за нея, за да заживее щастливо с някой мъж, в крайна сметка не остава доволна. Рано или късно започва да съжалява, че го е срещнала.

— Ти какво, да не се готвиш за сватба? А може и да си права. Макар да знам, че не са малко жените, които биха искали да са господарки в „Мархайтс“. Всъщност дори мога да изброя няколко, които с радост биха се явили на прослушване, ако Фич ги удостои с поглед — каза Дон и намигна. — Както и да е. Всички смятаха, че е много щастлив с жена като нея, но тя му отрови живота. Няколко години след като се събраха, Тина започна да се отегчава и да вдига скандал след скандал, докато накрая си замина завинаги.

— Сигурно е било мъчително за Фич и Джорди — възкликна Маги, едновременно отвратена и очарована от онова, което чу.

— Да, предполагам Марлоу още тъгува за нея. Казват, че откакто го е напуснала, никъде не излиза. Когато не ходи в клиниката да обслужва онези селяци, си стои в имението.

Загубила апетит, Маги бутна чинията настрана. Едно така чувствително и самотно малко момче имаше нужда от приятел. Тя се мъчеше да измисли как да помогне. Сега, когато Дон наговори тези отвратителни неща просто ей така, тя се чувстваше още по-съпричастна със съдбата на детето и бащата.

Тина Пилгрим беше от онези жени, които не могат да бъдат забравени, особено ако са ги обичали така, че да се оженят за тях. Всъщност, може би неспокойното му поведение беше следствие от жестоката постъпка на жена му. Такова унижение би направило саможив всеки горд мъж. А Фич Марлоу бе много повече от горд. Дали наистина тъгуваше по бившата си жена? Дон беше убеден в това, а на нея никак не й стана приятно.

— Ти какво клюмна? — смъмри я Дон. — Да не си влюбена във Фич Марлоу?

— В него ли? Разбира се, че не. Та аз съм го срещала точно два пъти и двата пъти той се държа така, сякаш искаше по-скоро да ме отпрати.

— Значи не ти се е свалял, а?

— Не.

— Е, ако не те е харесал, то не е защото не приличаш на жена му. Ти си съвсем различна.

— И каква съм? — попита Маги кисело. Знаеше, че не е от класата на Тина Пилгрим, но и не смяташе, че нищо не струва. Никога не е имала проблем да излезе с някое момче, стига да иска. Друг е въпросът, че нито едно от познанствата й не доведе до нещо сериозно.

— Ти си като бистър планински ручей — ухили се Дон.

— Звучи доста поетично.

— Така е — съгласи се Дон дяволито. — Освен невинно хубава, си и много земна. — Той си погледна часовника. — Бих искал да те опозная по-добре, Маги, но за съжаление и за разлика от Рона, аз трябва да се върна на работа. Вие двете не бързайте. Рона, ще тичам за автобуса, а ще се разплатим по-късно.

— Сладък е, нали? — обади се Рона, когато младежът изчезна от препълнената зала.

— Много — съгласи се Маги. — Ти и той да не сте…

— Не. Просто сме приятели. Не мога да се отнасям сериозно към момче, което гледа повече в огледалото, отколкото в мен. Идеалният мъж за мен още не се е родил, което не е толкова лошо, защото и така не ми е зле.

Маги сви рамене. Преди няколко години просто щеше весело да се съгласи с тези думи. Но вече беше на двайсет и шест и й се искаше идеалният мъж да побърза да се появи. Би приела радушно дори негово подобие.

— Слушай — каза Рона, след като сервитьорът им донесе сметката и те си поделиха сумата. — Този следобед съм свободна. Ако нямаш сериозна работа, защо не се разходим?

— Разбира се, защо не? Звучи страхотно.

Рона се оказа старателен и добър екскурзовод. След като настани Маги в яркожълто бъги с нарисуван отстрани делфин — емблемата на хотела й, Рона я закара на южното крайбрежие. Спряха да разгледат пясъчните брегове, преди да поемат към Крайст Чърч.

— Някъде в средата на шестнайсети век островът бил разделен на единайсет енории — разказваше Рона, като поглеждаше в книжката си. — Англиканските черкви в енориите са едни от най-старите в тази част на Атлантика. Искам да разгледаме една от тях. — Спряха пред живописна малка постройка. — Известна е, че историята за загадъчните ковчези.

— За какво става дума? — попита Маги, докато излизаше от колата.

Рона я поведе през странно малко гробище към открита гробница, потънала дълбоко в земята, до чийто вход се стигаше по стръмни усойни стъпала.

— Това се е случило в началото на деветнайсети век. Сега тя е празна, но навремето е принадлежала на едно семейство, което я затваряло след всяко погребение. Когато отваряли, за да приберат в нея следващия си покойник, намирали ковчезите вътре разместени. Никой досега не е успял да обясни това. Искаш ли да слезем и да разгледаме?

— Не. Много е зловещо. — Маги започна да мисли, че на Барбадос има повече мистерии и легенди, отколкото може да понесе. А може би обстоятелството, че живее в Сърлинг Тауър провокираше въображението й?

Когато се върнаха в Бриджтаун, Рона я разведе по търговските улици. Видяха и майсторите на кожени изделия. Маги беше очарована от дългите им плитки, наперени стойки и пъстроцветни одежди. Единствено миризмата на марихуана, която се носеше из въздуха, я подразни. Посетиха и други обекти от пътеводителя на приятелката й и приключиха деня с вкусна вечеря в ресторанта на „Долфин Бей“, луксозният комплекс, в който работеха Рона и Дон.

Разходката й беше приятна, но непрестанното бърборене на Рона я умори. Нещата, които научи за бившата съпруга на Фич Марлоу, определено я безпокояха. Въпреки грубоватото му поведение, тя доста често мислеше за него. Този мъж я привличаше не само физически. Може би това беше игривото пламъче в сините му очи или пък очевидната всеотдайност към момчето и земята. Такава преданост и усет за принадлежност рядко се срещаха. Ала подобни качества биха могли да се окажат пречка, ако този мъж реши да скъса връзките с предишната си любов, за да започне нова…

— Много се умълча — обади се Рона, докато караше по крайбрежното шосе към Сърлинг Тауър.

— Просто съм изморена.

Маги гледаше луната и се наслаждаваше на силния нощен бриз, който си играеше с косите й.

— Беше един дълъг ден.

— Но много хубав. Благодаря ти, Рона!

— Аз лично прекарах чудесно. Надявам се, че пак ще го направим. Понякога е по-добре да поскиташ с приятелка, отколкото непрестанно да се стремиш да поддържаш разговора с някое момче, ако разбираш какво искам да кажа. Къде е тази твоя необикновена стара кула. Наближаваме ли вече?

— На не повече от петстотин метра от тук. Ще ти кажа къде да спреш.

Няколко минути по-късно Рона навлезе в каменистата местност, която Маги вече познаваше добре.

— Не може ли да се приближа още?

— Не. Щом пресека и съм вкъщи.

Рона се загледа в черните очертания на кулата на фона на осветеното от луната небе.

— Щях да съм по-спокойна, ако те бях завела в някой хотел, а не на това пусто място.

— Не се безпокой.

— Не те ли е страх през нощта?

— Не. Заключвам вратата. Пък и кулата е построена от солиден камък. Би могла да спре дори танкова атака. Така че от какво да се плаша?

— О, не знам. Тази легенда за Сесили Марлоу би ми изкарала ангелите. Щях да си мисля, че нейният призрак още се мотае наоколо.

— И защо според теб, призракът на Сесили ще иска да ме нарани?

— Защото си собственичка на Сърлинг Тауър и според думите на Дон би трябвало да си прокълната. Ако погледнеш сериозно на легендата, няма значение, че не си Сърлинг.

— Много е хубаво, че не съм суеверна, нали? — засмя се Маги.

— Сигурно — съгласи се Рона и я потупа приятелски по рамото. — Пази се.

— Непременно.

Маги слезе от колата и помаха за довиждане. Рона потегли по обратния път.

На половината път щастливата наследничка спря и се загледа в луната. Облаци се опитваха да скрият лика й. Вятърът се усили. Усети влагата във въздуха. После една капка я удари по челото. Маги затича към кулата, защото по всичко личеше, че ще завали.

Вече под свой покрив, тя отиде до прозореца да наблюдава океана и набиращата мощ буря. Беше сезонът на тропическите дъждове. Започваха внезапно, от съвсем ясно небе, напояваха земята и също така внезапно спираха. Местните жители не им обръщаха внимание, а и Маги взе да свиква с тях. Заради спокойствието на Рона се бе направила, че се присмива на идеята за призрака на Сесили. Ала истината не бе толкова проста. Не може да живееш в кулата и да забравиш за миналото, за предишните й обитатели. А нощните бури винаги караха Маги да мисли за Сесили Марлоу и нейният възлюблен Джеймс Кинли.

Погледът й бе привлечен от скалите, под които се намираше пещерата. Беше много тъмно, за да ги различи. Облаци скриха напълно звездите. Маги потръпна, като си представи кораба, залутал се отчаяно да търси подслон от стрелите на дъжда и надигащия се вятър.

Спомни си думите на Рона за призрака на Сесили. Ако наистина съществуваха неспокойни духове, в такава нощ този на Сесили положително е навън, за да се опита да предпази кораба на своя любим. Преди Маги нямаше ясна представа за образа на Сесили, освен че има дълга руса коса. Сега я оприличаваше на Тина Пилгрим. Странно наистина, как този образ се бе настанил в ума й и с нищо не можеше да го прогони. Тя се взря напрегнато в тъмнината. Стори й се, че чува истеричните крясъци и стенания на млада жена, понесени от плющящите дъждовни откоси. После й се привидя едно петънце, което внезапно прониза тъмнината, сякаш предателският фенер на Хари Сърлинг бе оживял.

Маги премигна, без да знае да вярва ли на сетивата си или не. Маги се вкопчи в каменния перваз и се наведе толкова напред, че капките дъжд заудряха лицето й. Не, не си въобразяваше. Някой бе запалил нещо. Но защо? Скалите на пещерата бяха трудно достъпни дори през деня. А в такава нощ това е направо невъзможно, освен може би… за призрак. Ледени тръпки пролазиха по гърба на младата жена. Насреща в тъмнината лумна нова светлина, след нея още една, и още една. Езикът й залепна за небцето. Или аз полудявам, или има някой навън, който си въобразява, че е Хари Сърлинг, помисли си тя. Но още по-смахната бе идеята за призрак с образа на Тина Пилгрим.

Маги разтърка очи. Когато погледна отново, светлините все още бяха там, малки и блещукащи. Кой би се решил на подобно нещо? Рона? Не, това е абсурдно. Фич Марлоу или синът му? Още по-невероятно. Някой, който не желае тя да живее в кулата и иска да я изгони. Вероятно… Но кой? Маги присви очи. Закрачи пред прозореца, скръстила ръце на гърдите си. Отвън светлините й се подиграваха. Тя не можеше да ги забрави. Докато блещукаха там, тя знаеше, че няма да може да заспи.

— О, по дяволите! — измърмори тя и се отправи към стълбите. Всъщност, бурята беше утихнала така внезапно, както бе започнала, а дъждът бе намалял и сега едва ръмеше.

— Ще мина само по ръба на скалата, за да огледам по-добре — каза си Маги. Може би очите й я лъжеха, а светлините бяха просто някакви идиотски отражения от водата.

Но когато излезе навън, разбра, че светлините са истински. Дъждът се бе превърнал в мъгла и това придаваше на цялата околност някакъв зловещ вид. Маги тръгна към ръба на скалата, където бяха издълбаните стъпала. Дали пък този, който ги е сложил, не е искал да я накара да повярва, че това е работа на призрак? Може би наистина трябва да събере смелост и да провери какво има там.

Тази мисъл я накара да настръхне и потърси с поглед стъпалата. Те бързо изчезваха в зейналата бездна на тъмнината. Страхуваше се да слиза по тях през деня, какво остава за през нощта. Все още валеше. От време на време луната се показваше иззад някой облак, за да хвърли окуражителен лъч светлина. Въпреки страха, Маги тръгна надолу.

Действаше много бавно и внимателно опитваше предварително всяко хлъзгаво стъпало и се вкопчваше във всичко, което можеше да хване.

— Това е лудост, Маги Мърфи — мърмореше си тя. — Трябваше да си останеш на сухо в твоята чудесна кула! — Но не се отказа.

Бе стигнала половината път между сигурното плато и брега, когато вятърът отново се засили и донесе писъци на самодиви. Луната се скри зад плътен черен облак и дъжд започна да се излива върху скалата.

— О, не — простена Маги. Задраска с ръце и затърси парче издаден над камъка корен, за да се хване. Поглеждаше през влажната тъмнина към извитата скална бариера пред пещерата. Светлините, които я бяха подмамили, блещукаха подигравателно. После, за неин ужас, взеха да гаснат една по една. Един миг тя се взираше в нищото. Ако не бяха вятърът, дъждът и тътенът на вълните, щеше да помисли, че е зазидана в пещера.

Обзе я паника. Трябва да се е побъркала, за да тръгне да слиза по тия стъпала тук. Време е да се върне обратно на платото и то бързо, преди силите съвсем да й изневерят.

Сърцето й биеше лудо, а ръцете и краката я боляха, но Маги притисна лице към стената и се заизкачва обратно нагоре. Пръстите й бяха схванати и трудно подвижни, а мускулите на прасците й играеха неудържимо. Вятърът и дъждът я блъскаха в лицето и я заслепяваха, така че се движеше по тесните хлъзгави стълби, водена само от усещанията си. Бавно и мъчително успя да измине една трета от разстоянието, когато нещо или някой се протегна и удари силно рамото й.

Загубила почва под краката си, Маги замаха безразборно с ръце. Но сграбчваше единствено въздуха и след миг полетя безпомощно надолу. Ужасеният й вик се загуби сред грохота на вятъра.